СТУДЕНТСКА КОНФЕРЕНЦИЯ ЛИТЕРАТУРА И КРИТИКА НА XIX и ХХ ВЕК: ПРЕДСТАВИ И СТЕРЕОТИПИ, ПРАКТИКИ И ТЕОРИИ, АВТОР(И) И ЧИТАТЕЛ(И), НАМЕРЕНИЯ НА ТЕКСТА И ПРАВА НА ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА, ТЕКСТОВЕ И КОНТЕКСТОВЕ


Георги Налбантов

Случаят "Гробница за Борис Давидович": идеологическите мимикрии на интерпретацията

 

Избрах да нарека събитията, разиграли се около излязлата през 1976 г. шеста книга на Данило Киш, случай, защото това означаващо се простира между две много различни означаеми. От една страна "случай" носи в себе си явна обвързаност с полицейското разследване, със следствието, със съдебното дело и изобщо с цялата тази институционализирана процедура за търсене на истината. От друга страна обаче "случаят" е случка, махленска история, свада, скандал, в който успехът, гарантиращ верификация за истинност, е на страната на по-силния или по-гласовития. И наистина, полемиката, избуяла около "Гробница за Борис Давидович" обединява тези две противостоящи си картини на конфликтни ситуации. Тя може да бъде видяна като дело, защото в нея активно се намесват институции, при това не като висшестоящ арбитър, призован да разреши спора, а като ангажирана страна. Действащите лица, застанали в ролите на обвинение и съд, гарантират своята легитимност с авторитета на институциите, към които принадлежат, а обвинителните актове започват със задължителната парола "В името на народа". Но стилът на пледоариите и на двете страни рязко напуска официалната и строга рамка на кодифицирания и по начало нетолерантен към волности съдебен език и по този начин спорът се пренася в полето на не особено сдържаните междуличностни пререкания.

Всъщност става въпрос за обвинение в плагиатство, повдигнато от няколко авторитетни литературни интерпретатори и насочено срещу Данило Киш и неговия сборник "Гробница за Борис Давидович". Без да се спирам подробно на отделните ходове в това получило голяма публичност "дело", ще проследя подбудите и намеренията на прокурорската страна и ще покажа по какъв начин те повтарят модели, представляващи основни сюжето- и смислостроящи единици на текста на Киш. Защото според мен този скандал може да бъде описан като поредния епизод в "общата история", чиито "седем глави" събира Киш в "Гробница"-та. В своето изложение по-нататък ще се опитам да откроя типологическите и структурни сходства между това, което се случва в текста и това, което се случва с текста на книгата на Киш. И без да съм го целял предварително, моята теза изведнъж се оказва чудесна илюстрация на фразата на Дерида: "Няма нищо извън текста."

Първият ход в моето разследване представлява обръщане към фикционалния свят - към текста на "Гробница за Борис Давидович". Позволявам си да говоря за седемте завършени цялости, включени в книгата, като за единен текст, не само защото авторовата воля ги е обрекла на съвместно пребиваване в света на литературните факти, но и защото същата тази авторова воля ги е обвързала изключително тясно с поставеното на книгата подзаглавие: "Седем глави на една обща история". Този маркер изпълнява две много важни смислотворящи функции. От една страна той вменява на книгата една цялостност, надвишаваща границите на обикновения сборник от взаимно независими текстове. От друга страна, в кореспонденцията си със заглавието, подзаглавието се превръща в съществена следа за проследяването и разкриването на смислите в книгата. "Гробница за Борис Давидович" е унасловяване само на една от историите, намерили място в този фикционален свят и подзаглавието е нишката, която примамва интерпретатора да пренебрегне предпазливостта си и да допусне типологическа идентичност между случващото се в тази история и в останалите от книгата. И следващата стъпка в това допускане е провиждането на общата тематична доминанта в седемте разказа-биографии. Тази сплотяваща тема е зададена отново в подзаглавието - "общата история", от която пресъздадените събития са само представителни епизоди.

И наистина, "Гробница за Борис Давидович" е текстът, с който писателят Данило Киш пристъпва в полето на Историята - не само с наподобяващия и търсещ документалност стил, но и с въвеждането на историческата събитийност като главен механизъм, градящ човешки съдби. Това посягане към историчното обаче е белязано от неизменното усещане на Киш за релативността на всички митове и по този начин Историята, безспорният продукт на доминиращия времето мит, е поставена под съмнение. Нещо повече - тя е понижена в ранг. От всеобемащ и безспорен източник и коректив за истинността на случилото се, тя се превръща само в една от версиите за него. И за това разколебаване изобщо не е съществено дали другите версии са се запазили или не. Сигурно е само съмнението в непогрешимостта на авторитетната История/Истина. По този начин заниманията на писателя се свеждат до издирване, разчитане между редовете на официалната версия, а сетне и реабилитиране на хилядите частни истории, невписали се в завършената структура на големия Разказ-за-света. Това са и процедурите, които Киш възприема при реконструирането на ненамерилите място в голямата История биографии.

Точно това усъмняване в честността на легитимния текст за времето е експлицирано още в първите изречения на далия заглавието на книгата разказ - "Гробница за Борис Давидович": "Историята го е съхранила под името Новски [...] Но онова което веднага предизвиква съмнение е въпросът: дали наистина го е съхранила историята?" Задачата, която текстът сам си поставя, е да съживи "спомена за удивителната и противоречива личност Новски", т.е. да изпълни единствения предоставен във възможностите на човека акт на възкресение. И това оживяване не е постигнато само с фрагментарното пресъздаването на биографията на Борис Давидович, но най-вече с подчертания интерес на сюжета към момента от живота на Новски, в който Историята официално му отказва място в своята памет. Става въпрос за изключителното внимание, което текстът отделя на двете години борба между арестувания Новски и следователя Федюкин - борба, чийто единствен залог е цялостната и завършена биография на Борис Давидович. Колизията между двете воли не е съсредоточена върху живота или смъртта, а върху текста, който гарантира или отказва достойно място в страниците на Историята - текста на самопризнанията. Очевидно това е борба за нещо много повече от тленното съществуване - това е борба, чиято развръзка би могла да осигури място във вечността или пък да запрати в бездната на забравата. Но много по-важен всъщност е фактът, че този двубой се води в името на запазването ненакърнимостта и последователността на парадигмата, която предоставя корективи за истинност. В този смисъл двамата противници се явяват защитници на две противостоящи си версии за това-което-наистина-се-е-случило - Федюкин на официалната История, която легитимира себе си чрез Идеологията, но и от своя страна легитимира тази идеология, като съхранява една релевантна картина на света, и Новски - на частната история, която намира основанията си, но и служи за основание на личностната истина. Така биографията на Борис Давидович се явява разказ за това, кой и до колко има място в историята и кой определя правата над възможността за безсмъртие. Както загатнах по-горе, специфичният начин на унасловяване, който Киш избира за своята книга, представлява изключително изкушение за интерпретатора да потърси обща тематична нишка, минаваща през всички истории в сборника. Затова тук ще си позволя да прескоча детайлните занимания с отделните биографии и само ще изтъкна, че всяка от тях всъщност е изградена върху споменатото вече противопоставяне между институционализираната и личната История, съответно Истина. С включените в "Гробница за Борис Давидович" текстове, Киш не се отказва от търсенето на отговор на въпроса за мястото на отделната личност в Историята. Тази обсесия намира своето най-ярко експлициране в следващата му книга - "Енциклопедия на Мъртвите", въплътена в идеята за единен текст, обхващащ съдбите на всички онези, на които не е било съдено да влязат в академичните Истории. И може би една от причините Киш да не се откаже от тази тема е точно разразилият се след излизането на "Гробница за Борис Давидович" скандал.

Внимателното вглеждане в реалния опит за "морална ликвидация" на писателя Данило Киш, би могло да покаже, че той има няколко много съществени общи черти с фикционалните сблъсъци между отделните личности и "безпогрешната" История, регистрирани в "Гробница..."-та. Най-напред това е позицията, от която се отправят обвиненията или по-точно легитимиращата парадигма, която се поставя зад тях. Въпреки опита на обвинението да ограничи спора около сборника на Киш само в рамките на литературното поле, подчертаното възприемане на критерии за истинност като "наше" или "национално" очевидно разрушава тази интенция. Както усилията на Федюкин да десакрализира мита Борис Давидович Новски са инспирирани от необходимостта да се запази на всяка цена непокътната целостта на "нашата" истина, така основанията за дискредитирането на Киш се търсят в особеностите на "нашата" литература. Стълкновението и в двата случая се разиграва около текстове - но това не са какви да е текстове. Това са единствените следи, оставащи след смъртта на човека. При Новски, това е безупречната биография на активен и важен участник в Революцията, чиято цялостност би могла да се провиди през съзнателно обърканите показания. При Киш - ненакърнената репутация на изключително явление в литературата, писана на сръбски. Затова и методите на двете обвинения са толкова сходни. Те се опитват да покажат, а ако не могат да покажат, да измислят пропуските, непоследователностите, несъвършенствата в главните проекти, около които се конституира животът на подсъдимите. Така обвинението срещу Новски е в конспирация срещу Революцията, на чийто успех той на практика е посветил делата и живота си и конкретната цел на следователя е да го накара да подпише пълни самопризнания за тази си конспиративна дейност. Киш е обвинен в плагиатство, т.е. отново в акт на разрушаване, на "негиране" - както го определя един от обвинителите - на собственото дело. Личното признаване на вината е изпитана процедура за успешно заличаване от полетата на колективната памет. То придава на повдигнатите от името и в името на колектива обвинения реални основания (макар че то обикновено не се нуждае от тях) и по този начин гарантира изпадането на обвиняемия извън ценностно високите места на легитимния разказ.

Има още един топос в спора, който насочва към реалните намерения на авторитетната критика и същевременно илюстрира сходството между методите за обезценностяване, използвани в и извън текста на "Гробница за Борис Давидович". Става въпрос за злополучната номинация на Киш за Андричевата награда за литература. Макар и първоначално вписана в списъка с определените за конкурса книги, "Гробница за Борис Давидович" по-късно е извадена от този списък, при това по силата на "висши морални причини". Този епизод от живота на книгата като литературен факт има най-малко две важни импликации. Първо, прескачането на границите на литературното поле и експлицираното търсене на основания в полето на колективните представи за добро и зло, съответно истинно и неистинно - морала - разкрива същността на колизията. Това не е само научен спор за авторство или пък за художествен метод, а цялостна кампания, целяща превръщането на един писател в persona non grata не само в собствената му литература, но и в собствената му страна. Втората важна особеност на тази случка е самата функция на наградата като легитимирана институция за придаване на ценност. В този смисъл изключването на "Гробница за Борис Давидович" от списъка с номинирани за наградата книги е поредната стъпка в процедурата по заличаването на Киш и неговите текстове от редовете на Големия текст, гарантиращ обезсмъртяване. Облечените във власт институции и особено онези от тях, които са натоварени с поддържането на ясна граница между истинното и неистинното, са местата, където индивидът обикновено осъществява своите срещи с Историята. Отказаната награда е просто метафора на един много по-обхватен отказ. Институционализираната критика се опитва да откаже място на Киш в литературната история, точно както институционализираната идеология се опитва да откаже полагащото се място в Историята на персонажите от седемте разказа-биографии, включени в "Гробница..."-та.

Обратно към [докладите от конференцията] [СЛОВОТО]