Slovoto

Йордан Радичков

Биографични бележки

Йордан Радичков на Аполония. Снимка © Мартин МитовЙордан Димитров Радичков (24.10.1929, с. Калиманица, Михайловградска област, днес изселено - 21.01.2004, София).

Йордан РадичковЗавършва гимназия в Берковица (1947). Заболяване от туберкулоза налага неколкогодишен период на лечение и възстановяване (в санаториум в с. Искрец, Соф. област, и в родното му село). Кореспондент (1951) и редактор (1952-54) на вестник "Народна младеж", през 1954-60 е редактор във вестник "Вечерни новини", 1960-62 - в Сценарната комисия при Българска кинематография, 1962-69 - редактор и член на редакционната колегия на вестник "Литературен фронт". Съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (1973-86), заместник-председател на СБП (1986-89).

Радичков започва литературната си дейност с импресии, които публикува във в. "Народна младеж" през 1949-51. Печата очерци и разкази във вестниците "Вечерни новини" и "Литературен фронт", а първият му сборник разкази "Сърцето бие за хората" излиза през 1959. В сборника с разкази "Прости ръце", "Обърнато небе", "Планинско цвете", "Шарена черга" и "Горещо пладне" Радичков до голяма степен запазва емоционалността, характерна за първите му публикации. Но в тази част от творчеството му личи и стремежът към постепенно ограничаване на лирико-романтичното; все повече се налага обликът на повествовател, чието въображение и склонност към екзалтация съзнателно се неутрализират. С това се очертава началната насока в развитието на автора - към стабилизиране на традиционните изразни средства и подчиняването им на тематизма и актуализма на българската литература от края на 50-те г. Същевременно още в ранния си период Радичков сам разколебава тази насока, създавайки първото, най-ниското равнище на напрежение между традиционни и нови похвати, характерно за цялостното му творчество. На този етап в основата на противопоставянето на конвенционалното в българската проза е стремежът на Радичков да представи по-цялостно и с повече съпричастие противоречивата същност на българския селянин чрез съчетаване на лирично-психологическото с насмешката и с иронично-анекдотичното. Сборникът разкази "Свирепо настроение" създава прецедент в българската литература преди всичко с неепичното повествователно поведение на автора. Загатнатата в ранния период склонност към отклонения от каноните на жанра придобива системен характер: постъпателността на разказа непрекъснато се нарушава, верижната последователност на събитията отсъствува, повествователният център е разколебан, като понякога се стига до пълното му загубване или до пародиране на сюжетно-фабулни ходове. Изобилствуват асоциативните отклонения; повторителността се осъществява на всички равнища на повествованието. Езикът се характеризира със стилово смешение и самобитна метафоричност. Новите художествени похвати се използуват пълноценно преди всичко благодарение на двойствената позиция на автора. От една страна, той гледа на средата, от която произлиза, с очите на наблюдател, който има съзнанието за принадлежността си към нея, но успява да спази необходимата дистанция, за да я прецени трезво, от друга, въпреки социално-психологическите трансформации, претърпени в новата градска среда, неговото съзнание не й е напълно подчинено - т. е. необходимата дистанция отново е налице. Близък едновременно и на традиционния селски бит, и на съвременния градски живот, Радичков отстоява и своята независимост от тях - позиция, която се оказва ключова при художествения им сблъсък в сборника "Свирепо настроение". Основната тема и в следващите книги остава съдбата на съвременника в разместващите се исторически и социални пластове. Сблъсъкът между консерватизма на българското село и модерния живот в разказите на Радичков от 60-те и 70-те г. е представен предимно със средствата на гротеската и пародията (сборниците "Водолей", "Плява и зърно", "Как така?"). Същевременно с разширяването и обогаяването на тематиката и проблематиката авторът се насочва и към други жанрове, като установява своеобразен баланс между новите си похвати и традиционното повествуване. Така в новелите си осъществява интересна интерпретация на проблема за самотата и преодоляването й чрез сближаването между човека и природата ("Козел", "Дървената кука"); за отчуждението между хората, довеждащо ги до житейски абсурди, за неизчерпаемата човешка любознателност ("Козята брада", "3аекът"); за необходимото зачитане на природните закони и сблъсъка на исторически неизбежното със старото, което обаче не е изцяло обречено, а стойностно, жизнеспособно, можещо да се приспособи (сборника "Спомени за коне").

В стремежа си към максимално разкриване на сложността на съвременните проблеми и представянето им от повече гледни точки Радичков непрекъснато търси форми с подчертано предпочитание към отворените сюжети. Циклизираното повествуване му дава възможността да продължава, макар и в някои случаи условно, изчерпаните на пръв поглед сюжетни линии чрез прехвърляне на познати герои от разказ в разказ и от книга в книга. Най-цялостен и завършен вид този похват има в сборника "Барутен буквар". Нетрадиционните художествени похвати на Радичков, съчетани с класически жанрови форми, позволяват на автора да разработва повече аспекти от съвременния живот върху ограничено повествователно пространство, включително и чрез пародирането на някои от тези форми. Особено характерни в това отношение са неговите пътеписи за Сибир и Швеция, романите "Всички и никой" и "Прашка", новелата "Коженият пъпеш". Във всяка своя книга Радичков непрекъснато допълва с нови аспекти темите за конфронтацията и съжителството на традиционното и новото в съвременния живот, за неизчерпаемото любопитство на човека и непрестанното му движение към познание за себе си или за света, за неговото вечно незадоволено желание да вниква в непознатото и скритото, да променя действителността. Винаги съумява да даде израз на копнежа за хармония между природата и човека, за съзвучие между стремежите на хората и последствията от тях. Успява да наложи новата си поетика в българската проза и преди всичко в краткия разказвателен жанр, като разчита главно на антиепичното повествование и на широкото използуване на иронията, гротеската, фантастичното. Радичков не се самоизолира в своя специфичен художествен свят: запазва и обогатява приносното в новите си повествователни похвати, като през целия си творчески път непрекъснато се връща и към традиционните художествени средства. Същността на поетиката на Радичков е в напрежението между това постоянно, но частично възвръщане към традиционното и новото, създадено от автора. Едновременно с безпрецедентните си белетристични прояви Радичков се откроява с новаторството си и в съвременната българска драматургия. Паралелно с антиепизма в прозата могат да се открият и антидраматургични похвати в пиесите му. Мястото на действието в тях е условно, пространството е на всички и на никого (т. е. отворено - и това се използува много активно от автора). Няма главни и второстепенни герои, а последователността в речевите изяви на персонажите е без особено значение. Събитията са изравнени в своята значимост, липсва традиционното развитие на действието към кулминация и спад на напрежението след нея. Създадените ситуации са не само равностойни по значение, но и относително самостоятелни, а това води до разколебаване на сюжетните връзки. Както в прозата на Радичков, така и в драматургията му доминира неочакваното съжителство между трагично и комично, осъществено най-ефектно на структурно равнище - чрез повторителността; в пиесите му тя се проявява най-често чрез лайтмотивите. Темите и проблемите от драматургичното творчество на Радичков в основни линии съвпадат с търсенията му в белетристиката. Автор е на пиесите "Нова библия", "Суматоха", "Желязното момче" (за деца), "Януари", "Лазарица", "Опит за летене", "Кошници" и "Образ и подобие", повечето от които са играни с успех в България и в чужбина (Беларус, Германия, Естония, Литва, Полша, Румъния, Русия, САЩ, Унгария, Финландия, Чехия, Словакия, Швейцария, Швеция, Югославия). Автор е и на сценариите за игралните филми "Горещо пладне" (1966), "Привързаният балон" (1967) и "Последно лято" (1978). Белетристични творби на Радичков са преведени на английски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдавски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, руски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, унгарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски езици.

Псевдоним: Глигор Глигоров.

 

(материалът е взет от "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; автор на статията: Б. Попов)

 


напред горе назад Обратно към: [Йордан Радичков][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух