Slovoto

Емануил Попдимитров

Биографични бележки

Емануил ПопдимитровЕмануил Попдимитров Попзахариев (23.10.1885, с. Груинци, Босилеградско - 23.05.1943, София).

Завършва педагогическо училище в Кюдстендил (1904). През 1904-1906 е учител в с. Долни Коритен, Софийска област и в с. Долна Лисина, Босилеградско. Следва философия в Софийския университет (1906), но поради участие в освиркването на Фердинанд I при откриването на Народния театър (З януари 1907) е изключен. Следва с държавна стипендия земеделие в Монпелие, Франция (1907). Завършва философия във Фрибург, Швейцария (1912). Учител в Лом и Хасково (1912-1914). Участвува в I световна война като преводач на Южния фрош и в Главната квартира в Кюстендил. Изповядва пацифистични идеи. През 1920 се включва активно в групата „Кларте“ в Кюстендил. Частен доцент (1923-43) в Катедрата по сравнително литературознание в Софийски университет.

За пръв път печата стихове през 1907 в сп. „Художник“. Сътрудничи на списанията „Демократически преглед“, „Художник“, „Съвременна илюстрация“, „Факел“, „Звено“, „Хризантеми“, „Слънце“, „Везни“, „Огнище“, „Парнас“, „Наши дни“, „Хиперион“, „Чернозем“, „Ек“, „Пламък“, „Българска мисъл“, „Съдба“, „Предел“, на вестниците „Развигор“, „Светлоструй“, „Литературен глас“, „Час“, „Литературен живот“ и др. Твори във всички литературни жанрове - лирика, лиро-епически поеми, художествена проза, драматургия, литературна теория и критика. Създава произведения за деца - стихове, поемки, приказки, „драматични поеми“. Автор е на философски студии. Философските му възгледи са формирани под влиянието на А. Шопенхауер, Фр. Ницше, Й. Ремке и главно на А. Бергсон. Допринася за изграждането на българската философска култура не чрез самобитни идеи, а чрез рецепцията на модерни за времето в Европа философски теории. Пръв в България прави системен анализ на Бергсоновите естетически възгледи (кн. „Естетиката на Бергсона“). Определя Бергсоновата теория за интуицията като неовитализъм и своеобразен естетизъм, а интуицията - като познание „от естетически разред“, в което вижда корените на символизма (студията „Философски предпоставки на символизма“ - Философски преглед, 1929, № I). Редица статии на Емануил Попдимитров - „Бергсон. философия на интуицията“ (Хиперион, 1922, № 4-5), „Неовитализмът в съвременната натурфилософия“ (Хиперион, 1923, № 8-10) и най-вече книгата му за Бергсон го нареждат сред теоретиците - застъпници на българския символизъм. Естетическите му схващания, подобно на художествените му изяви, вибрират между апология на индивидуализма и символизма и тяхното отрицание („Позив към българския писател“ - Огнище, 1919, № 2).

Най-безспорни са достиженита на Попдимитров като лирик. Той се утвърждава преди всичко със 17-те си „Женски портрети“ от стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ и с пейзажните си стихотворения. Едновременно съзерцателен и витален, лиричния субект в стиховете му е устремен към по-висш духовен идеал, към висша хармония, която дири в природата и във вечната женственост. Поетът съчетава по своеобразен начин персоналистичната идея и поетиката на символизма с пантеистичен култ към природата и предпочитание към визуалното внушение. При него изобразителното начало е по-силно от музикалното. Това определя както специфичното място на Попдимитров сред българските символисти, така и непрестанните лъкатушения на поетиката му между романтично-символистичния и предметно-реалистичния художествен модел. Ранните му стихове (сб. „Юношески стихотворения“) са наивно романтични. Стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ бележат еволюция към имресионистичен символизъм, изпъстрен с реалистични елементи. По-типични за поетиката на символизма са сб. „Плачущи върби“ и „Вечерни миражи“, макар и в тях да не стига до възможния предел на стилизация и символизация. Въпреки иносказанието образите му никога не загубват конкретния си план. След I световна война тенденцията към по-ярка предметност, отново подчинена на символни внушения, се засилва (сб. „Кораби“). Настъпилият след войната обрат в позицията на лиричния субект, отварянето му към динамиката на световните събития намира израз в една поетика, която споява елементи на символизма, експресионизма, футуризма и реализма (поемите „Чернозем“, „Народ“, „Обожествяване“, голямата лироепическа поема „Златни ниви и бойни полета“). Наученото от българския фолклор, чието присъствие се долавя още в ранните стихове на поета, се проявява все по-осезателно и директно. През 30-те г. Попдимитров стига до един неореализъм, обогатен както от символизма и от постсимволистичните авангардни течения, така и от българската народна поезия (стихосб. „Есенни пламъци“). Отличен познавач на френския символизъм и немския неоромантизъм, от които черпи уроци, Емануил Попдимитров през целия си творчески път се стреми да съчетае универсалното с родното. В края на 30-те г. като критик и като поет застава на подчертано гражданско-демократични позиции. Създава голямата „хумористична поема“ „В страната на розите“ - остра сатира срещу обществените пороци. Попдимитров е безспорен майстор на българския стих. В по-голямата част от творбите си (вкл. драмите и приказките) предпочита стихотворната форма. В творчеството си за деца изпъква предимно като лирик (сб. „Иглики“, „Росни капки“, „Песни за малките“). Популярни са приказките му в стихове - „Цар Януари“, „Цар Салтан“ и др. Лиричния натюрел на Попдимитров проличава и в художествената му проза, където импресията преобладава не само като жанр, но и като стилистичен похват. Особено показателна в това отношение е автобиографичната му проза („Живот и блян“, „Дневникът на самотния“), а в известна степен и романът му „Пред буря“. През 20-те и 30-те г. събира и обработва народни песни. Като литературен теоретик допринася не само за изясняване естетиката на модернизма (предимно на символизма), но е и сред първите задълбочени изследователи на българския стих. Превежда и издава на съвременен български език основни произведеция на старобългарската литература (антол. „Глас от дълбините“). Превежда „Крал Хенрих четвърти“ от У. Шекспир (1908), „Песен за камбаната“ от Фр. Шилер (1930), „Апостолът“ от Ш. Петьофи (1946) и др. Рисува (с молив и маслени бои) пейзажи и потрети.

 

Съчинения: Юношески стихотворения. 1904-1907. 1911 (1913); Маска. Романтична пиеса. 1912; Смъртта на скулптора. 1912; Сънят на любовта. 1912; Дневникът на самотния. 1904-1913. 1914 (1926, 1935); Песни. Трета стихотворна сбирка. 1914; Плачущи върби. Лирич. албум. Четвърта стихосбирка. 1914; Живот и блян. Разкази и стихопроза. 2 кн., 1919-1926 (1934, 1935); Вечерни миражи. Пета стихосбирка. 1920; Пред буря. Роман. 1921 (1935); Свободни стихове. Шеста стихосбирка. 1921; Знамена. Седма стихосбирка. 1922; Идилии. 1922; Стихове и песни. 1922 Драматични поеми. Чатертон. Соломея. 1923 (1933); Драматични поеми. Йов. Смъртта на човека. Маска. Соломея. Фавни. 1923; Естетиката на Бергсона. 1923 (1938); Кораби. Стихове. 1923; Вселена. Десет поеми. 1924; Дъщерята на Йефтая. Трагедия. 1924; Ибсен и ибсенизмът в литературата. 1924; Френският символизъм. 1924; Воденичарката. Комедия-приказка. 1926 (1933); Драми на героичните борби. 1926; Иглики. 1926; Самодиви. Нар. песни. 1926 (1934); Пред дверите на любимата. Антология. 1927 (1943); Златна жътва. Втора книга стихове. 1928; Златни ниви и бойни полета. Поема. 1929 (1943); Песни за родната земя. 1929; Смях и присмех. Хумор и гротески. 1930 (1933); Росни капки. Стихове. 1931 (1938, 1947); Събрани съчинения. Т. 1-16. 1931-38; Преображение. Поема в 7 видения. 1932; Глас из дълбините. В храма на българското слово. 1933 (1943); Той не умира. Пиеса в 4 д. 1933; Есенни пламъци. 1935; Добри Войников. 1936; Цар Константин Асен Тих. 1937; Цар Самуил. Драм. хроника. 1937; Кочо Чистеменски. 1938 (1943); Росни капки. Стихове за деца. 1938; Философски предпоставки на символизма. 1938; Философски студии. 1938; Цар Януари. Приказки за деца. 1938; В страната на розите. Хумористична поема. 1939 (1943); Ботев като поет. 1941; Изследвания върху строежа на стиха с оглед към българската поезия. 1942; Купол. Избр. стихотворения. 1943; Росни капки. Избр. стихотворения за деца. 1947; Избрани произведения. Стихове и поеми. 1954; Песни за малките. 1959; Избрани произведения. 1962; Стихотворения. Поеми. 1978; Златни ниви и бойни полета. Стихотворения и поеми. 1985; Слънчова сестра. Стихотворения. 1988; Сънят на любовта. Лирика 2000

 

 

(материалът е взет от "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994, автор на статията: Цв. Атанасова)

 


напред горе назад Обратно към: [Емануил Попдимитров][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух