Петко Юрданов Тодоров (26.09.1879, Елена - 14.02.1916, Швейцария).

Роден в заможно чорбаджийско семейство с широки културни интереси, което е в роднински връзки със семейството на Стоян Михайловски. Учи гимназия в Търново (1894-1895). Като ученик се увлича от идеите на социалдемокрацията, чете марксистка литература, създава литературни групи, устройва неделни четения. През 1896 г. заминава с брат си Христо за Тулуза, Франция, и постъпва в "Лисе насионал". Чете руска и френска литература (А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Л. Н. Толстой, Г. Флобер, Ги дьо Мопасан и др.), сътрудничи на в. "Ла Депеш", свързва се с френските общественици - Ж. Жорес и др. Пише антимонархически статии. През 1897 г. се връща в България. Установява се в Русе, заедно с Ив. Белинов издава в. "Законност", където помества статии по обществено-политически въпроси. По повод на Възвание към русенските граждани, насочено срещу правителството и княза, е изправен пред Русенския окр. съд, но е освободен като малолетен. Следва право в Берн, Швейцария (1898), литература в Берлин и Лайпциг; завършва през 1904. В началото на XX в. под влияние на П. П. Славейков и д-р Кр. Кръстев подлага на преоценка обществените и естетическите си възгледи. Започва да изучава философията на немския индивидуализъм. През март 1912 г. заминава да се лекува от туберкулоза на о-в Капри, където се запознава и се сближава с М. Горки. Умира в Швейцария; тленните му останки са пренесени и погребани в София на 15 юни 1921 г.

Първото си произведение - очерк за Иларион Макариополски, Тодоров написва като ученик във второ отделение. В ученическите си години пише стихотворения, разказчета и скици, които печата в ученическите издания в. "Другар" и в. "Съвременна младеж", а по-късно - в списанията "Искра", "Светлина" и др. Някои от тях събира в първата си книга "Драски" (с псевдоним Пенко). Следващата му книга "Стихове на скучната лира" излиза под същия псевдоним. Ранното творчество на Тодоров е повлияно изцяло от идеите на социалдемокрацията, разработва социални проблеми, но не се отличава със забележителни художествени качества. Петко Тодоров продължава да пише социални разкази и в Тулуза - публикува ги в соц. издания "Ново време","Работнически вестник", "Червен народен календар" и др. В края на 1899 г. написва пьрвата си идилия "Певец", бележеща промяна в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В следващите произведения - идилии и драми, Тодоров съчетава тези идеи с изконно български психоемоционални характеристики; в народностното начало търси общочовешки измерения в душевността и поведениего на личността. Творбите му са романтико-реалисгични. В първото десетилетие на XX в. Тодоров е една от забележителните фигури в българския културен живот - независима личност със завидна култура, европейски тип интелектуалец. Произведенията му носят печата на гордия му характер, на душевен финес и извисена духовност. Тодоров се стреми да постигне изящност и артистичност в словесното изкуство. Бунта си срещу ефемерността на социалното и всекидневното човешко битие демонстрира в зрялото си творчество чрез гордо отшелничество. Живее в близко духовно родство с кръга "Мисъл", с философските, естетическите и художествени търсения на д-р Кръстев, П. П. Славейков и П. К. Яворов. Активно присъства в българския литературен живот; създава драмите "Страхил страшен хайдутин", "Първите", "Змейова сватба" и "Невеста Боряна", един том "Идилии". Различни като художествена ценност, те внасят нов нравствен и естетически смисъл в използуваните като художествена канава народни поверия. Под влияние на Х. Ибсен и Г. Хауптман Тодоров превръща художествените си обобщения в образи-символи. Търсенията за самоизява на творческата, градивната личност стават основна тема в зрялото му творчество. Типичен герой на идилиите му е гордият, независим, волен човек - харамията, несретникът, носещ силен дух и висока нравственосг (Калина от "Мечкар", гусларят от "Гусларева майка", Косьо от "Змейно", Бойко от "Несретник" и др.). Тодоров пресъздава интензивното духовно горене, драматичните кризи в съзнанието на самотника. Творбите му се отличават с романтично приповдигната емоционална атмосфера и изящен пейзажен рисунък. Богатата образност и своеобразният слог превръщат някои от идилиите в художествен синтез между поезия и проза.

Съчинения: Драски (с псевд. Пенко) - 1894; Стихове на скучната лира (с псевд. Пенко), 1895; Хамали и циганка. Два съвременни разказа. 1895; Бойко. Разказ из живота на един млад учител. 1896; Бай Драган. Разкази. 1898; В лоното на сиромашията. Разкази. 1898; Защитителна реч на П. Тодоров. 1898; Конкурс. 1898; Маргарит. 1898; Идилии. 1908 (1918); Драми. Кн. 1. 1910 (1946): В Гетсиманската градина. Една песен. По жътва. Камъни. 1919; Съчинения. Т. 1-2. 1922-23; Зидари. Драма. 1929 (1939); Съчинения. 1930; Самодива. Драма. 1931; Змейова сватба. 1932; Невяста Боряна. Страхил страшен хайдутин. Драми. 1932; Първите. Драма. 1934; Идилии. Кн. 1-2. 1938: Славяните и българската литература. Литературни статии. 1944; Избрани произведения. 1948; Събрани произведения в три тома. 1957-58; Писма. 1966; Избрани творби. 1968; Идилии. Разкази. Драми. 1972; Идилии. 1978; Събрани съчинения в 4 тома. 1979-81.

(материалът е взет от "Речник по нова българска литература (1978–1992)", Хемус, С. 1994; автори на статията: Е. Константинова, П. Ватова)

Обратно към: [Петко Ю. Тодоров][СЛОВОТО]