Боян Николов Пенев (27.04.1882, Шумен - 25.06.1927, София). Завършва гимназия в Русе (1902) и славянска филология в Софийския университет (1907). През 1907-1908 е учител в София. Частен хоноруван доцент (1909), редовен доцент (1912), извънреден професор (1917), редовен професор (1925) в Софийския университет, титуляр на Катедрата по българска и славянски литератури (1925-1927). През 1912-1913 е командирован в Мюнхен и Берлин, за да се запознае с влиянието на немската литература върху славянските литератури; през 1913-1914 продължава командировката си в Краков, Варшава и Прага, където изучава влиянието на полската и чешката литература върху Българското възраждане. По покана на полското Министерство на просветата през 1923-1924 чете лекции по история на българската литература в университетите в Краков, Варшава и Лвов. Дописен член на БАН (1918). В Софийския университет чете лекции за българската литература през XVII и XVIII в., началото на новобългарската литература, българската литература преди Освобождението, дамаскини, В. Друмев, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ал. Константинов, Ив. Вазов, началото на литературата у славянските народи, увод и преглед на славянските литератури, руска литература през Александровата епоха, руския стих, представители на славянския романтизъм, полския романтизъм, новата полска лирика, А. С. Пушкин, А. Мицкевич.

Боян Пенев е един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от пьрвите десетилетия на XX в. Творец с ярко изразена индивидуалност и с разностранни интереси, които засягат както литературната история и наука, така и музиката, изобразителното изкуство и други области на човешката духовност. Тази многостранност намира завършен израз в съчетаването на историческия подход към литературните явления и процеси с живия усет за естетически значимото и ценното в българската и световната култура. В изследователската му дейност литературния историк съжителства със строгия и взискателен ценител, с естета. Това определя и двете области на интересите и приносите му - литературна история и критика. В продължение на 2 десетилетия Пенев успява да обгьрне и да нарисува с проникновение и дълбочина широка панорама на българската литература от Възраждането до най-новите писателски имена. Като литературен историк се числи към второто поколение учени след Освобождението; един от малцината, които изработват и прилагат своя научна методология за осветляване на фак-тите и за анализа на литературния процес. Основният принцип, от който се ръководи, е изискването да се "разглежда литературното развитие във връзка с взаимодействието между отделната личност и околната среда и уяснява не само реалните, но и духовните отношения на това взаимодействие". Боян Пенев не пристъпва към историческите личности, явления и процеси шаблонно, не прилага механично методологическите си принципи, а се стреми да отчитасложността и спецификата на конкретната житейска и обществено-духовна ситуация. В четиритомния му труд "История на новата българска литература" се подчертават личността и средата и тяхното определящо значение в даден момент и епоха. Културно-историческият метод на Боян Пенев е едно от високите постижения на българската историография и литературознание след Освобождението. Като литературен историк той отчита, че във всяко литературно-историческо проучване има два момента, с които изследователят трябва да се съобразява - историко-генетическият, който задължава учения да си служи с категориите причинност и еволюция при проучване на явленията, процесите, личностите, и естетическият, изискващ творбата да се оценява като суверенна естетическа единица. Боян Пенев смята, че естетически значимите творби са продукт на продължителни натрупвания и на труден еволюционен път. Според него изследователят е длъжен да разглежда не само естетически значими творби, но и произведения, които "нямат художествена стойност, обаче разкриват някоя интересна страна от духовния живот на дадена епоха и отразяват нейните господствуващи възгледи и чувства". Крайната цел на естетическата оценка Боян Пенев вижда в разкриването на органическата "връзка между форма и съдържание", което е и "главна задача на естетическото разглеждане на литературата". Отделя изключително внимание на творческата личност, защото е убеден, че литературата се създава от мощни художнически индивидуалности. Абсолютизирайки тази постановка, той понякога откъсва личността на писателя от обективната социална и духовната среда, разглежда я изолирано. В схващанията си за същността и ролята на литературната критика е последовател на П. П. Славейков и поддръжник на импресивната критика, която "трябва да излага не своите основания, а своите впечатления". На импресивната същност на критическия метод на Пенев се дължат в известна степен недооценяването на някои писатели (Иван Вазов, Елин Пелин, Г. П. Стаматов, Хр. Смирненски) и надценяването на други, както и някои спорни оценки за съвременната му българска литература ("Основни черти на днешната ни литература". - Златорог, 1921, № 4-5). Като естетически максималист в критичната си дейност Боян Пенев невинаги отчита спецификата на българската действителност; воюва страстно и безкомпромисно за по-високи художествени и естетически изисквания, за достигане върховете на световната художествена мисъл, за постигане на по-висок етап в развитието на българската художествена литература. Боян Пенев е един от най-добрите познавачи и популяризатори на полската литератур

а и култура в България.

(материалът е взет от "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; автор на статията: Ив. Сарандев)

Обратно към: [Боян Пенев][СЛОВОТО]