напред назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]



Ден пълен с чудеса


Потропвах нервно по разкъртените плочи на автобусната спирка и проклинах на ум нередовния градски транспорт. До мен група тийнейджъри си припомняха епизоди от снощния им купон, а димът от цигарите им се стелеше като мъгла около тях. Обонянието ми долови специфичната миризма на марихуана и забелязах как те си подаваха за по няколко дръпвания набързо свити цигари с „трева“. Две млади войничета до тях ги гледаха втренчено и… аха да си поискат да дръпнат и те.

Тъкмо съчинявах на ум как ще се извиня на шефа за закъснението и автобусът най-после пристигна.

Учениците захвърлиха миниатюрните фасове и с неподражаема виртуозност окупираха само за миг празните седалки. Все пак аз успях да седна, но мнозина от възрастните пътници останаха прави. Хлапетата се правеха на разсеяни. Някои зяпаха с празен поглед и разширени зеници навън. Други уж вече бяха задрямали, а няколко двойки се гушкаха. На тях изобщо не им пукаше от ситуацията.

До мен се бяха изправили двете войничета. По-ниският веднага се заплесна по една от ученичките пред мен, като съсредоточено се зае да изучава съдържанието на небрежно разкопчаното деколте на блузката й.

Автобусът спря на поредната спирка и оттам се качи едно истинско малко чудо. „Чудото“ всъщност бе едно много красиво момиче, като тия които никога не използват градския транспорт и красят кориците на разни модни и други списания.

Всичко в него беше като изваяно. Лице на фотомодел. Джинси очертаващи перфектни форми и толкова плитки, че гледката беше умопомрачителна. Пъпчето бе дискретно прикрито от умело подбрано бижу, което изглеждаше като малък оазис сред голямото пространство гола плът. Но безспорно гърдите на красавицата задържаха най-много погледа заради прозрачната материя на бюстието й което уж прикриваше прелестните им форми. Затова всички близкостоящи мъже без оглед на възрастта си моментално забиха поглед точно там, а уханието на парфюма й действаше като афродизиак.

„Чудото“ застана в страни пред по-високия войник, а той без да откъсва поглед от гърдите му сбута колегата си за да го накара да погледне и като се приведе към него тихо му каза:

— Гледай бе, к'ва пичка!

Дребния се обърна и опули очи от гледката.

Изглежда думите не бяха достатъчно тихо казани и красавицата ги чу. Тя обърна прекрасното си лице и изгледа двамата армейци. Усмихна им се чаровно и съвсем тихо отвърна:

— За някой може и да съм такава, но за вас съм само „ръчичка“...

Няколко от насядалите наоколо ученици се закискаха явно дочули краткия диалог.

— Е, зат'ва аз няма да служа в армията, щот' щъ съ скина от чекии! — рече едно от момчетата с обица на носа.

— А, чи ний докато завършим може и да я премахнат службата... — отвърна му друг ученик с разноцветно боядисана щръкнала коса, когото мислех за момиче.

Лицата на „смелите“ ни войни станаха червени като баретите на главите им. Спогледаха се неловко и заотстъпваха към задната врата безславно напускайки „бойното поле“. А щом автобуса спря отново те слязоха бързо и даже не забелязаха, че и красивото момиче също слезе на тази спирка.

Дали пък днес не беше ден на чудесата? Тъкмо от автобуса слезе малкото красиво „чудо“ и се появи ново — много голямо и кошмарно. „Чудото“ се огледа и като не видя свободно място се изправи до мен хващайки се за дръжката на облегалката ми.

Новото „чудо“ беше едра и пълна жена на около 60-65 години с космати ръце и крака. Косата й беше бяла /или може би изрусена до платинено бяло/. Грозноватото й лице бе наплескано с много грим, пудра и червило в безуспешен опит да се прикрият дълбоките му бръчки. Раменете й бяха покрити с някакви пъстри шалчета или кърпи и като допълнение към това цялата беше окичена като индиански шаман с всевъзможни пера, пръстени, гривни, обици, колиета и брошки. От нея се разнасяше непоносимо тежка и силна миризма на старовремски парфюм.

Отчасти заради него пък и от позицията на по-малкото ми години след миг колебание се надигнах.

— Заповядайте госпожо, седнете!

Тя премрежи очи, изгледа ме свирепо и гракна:

— Аз не съм госпожа! Аз съм госпожица, хулиган такъв... Да не съм баба, че да ми отстъпваш място... Простак! Ще ми се подиграва... Аз да не съм стара...

Застинах от учудване. Преди да успея да се съвзема и да й обясня, че й отстъпих мястото си, не защото е баба, а защото преди всичко е жена и дама, тийнейджърите ме изпревариха:

— Абе пич, що й ставаш на тая кукундела? Остави я да клечи... — подхвърли дългокосо създание от неопределен пол, а две късо подстригани момичета с много метал по ушите, носа, устните и китките си го подкрепиха:

— Ма тая стара кошница за к'ва се мисли?...

— Госпо-о-жица! Ха-ха, ам'чи тя мирише на пръст бе... — добави друг.

— Сигурно скоро шъ гушни китката... Хе-хе-хе...

— Вижте! Вижте... некролога й се подава от чантата... Хи-хи-хи... — сипеха от всички страни бисерите на остроумието си учениците, доволни, че им е паднал сгоден момент за това.

Жената се зачерви. Взе да съска като змия и тъкмо да избухне, ново попадение я довърши.

— Я не съскай и не пръскай слюнки срещу мен ма, че може и да си спинозна... Кат' те гледам, май си от занаята...

Преди другите пътници да успеят да вземат нечия страна в спора, автобусът спря на поредната спирка и жената благоразумно се измъкна от него. Учениците я изпратиха с дюдюкане, смях и епитети от рода на „дърта брантия“ и „баба Чичолина“...

За миг се замислих — дали някога пак ще отстъпя мястото си на жена? „Ех, жени... добре е, че не всички сте такива.“- си казах и изпитах съжаление към нещастницата от обидното отношение на тийнейджърите.

Слязох и аз, защото това беше и моята спирка и закрачих бързо към офиса на фирмата. Мислите ми се насочиха към евентуалните неприятности които ме очакваха там, заради поредното ми закъснение дължащо се на скапания ни транспорт.

Щом влязох в офиса и изтръпнах. Всички служители бяха строени и ме чакаха. Не се виждаше само шефът. Поздравих сконфузено и измънках извинението за закъснението си.

От групата се отдели един колега и мой приятел с лист в ръка и краката ми се подкосиха. „Значи край! Уволнен съм!“ — помислих си аз.

— Получи се факс от министерството. Шефът е уволнен и Вие сте назначен на неговото място. Честито г-н Директор! — и докато ми подаваше ръката си тихо добави — Шефът се забъркал в афера с жената на министъра и... той го уволни.

Колегите припряно започнаха да ме поздравяват водейки ме към кабинета на бившия ни шеф който сега ставаше мой.

Останал най-после сам се отпуснах в удобното кресло зад бюрото. Бях шашнат. Ама че ден — пълен с чудеса! Какви ли чудеса още ме очакваха? Може би когато се прибера вкъщи ще заваря жена ми с любовник или пък петнадесетгодишната ми дъщеря ще ме информира, че е бременна...

Чу се тихо почукване и вратата се открехна.

— Да Ви направя ли едно кафенце г-н Директор? — изгука секретарката на екс шефа.

„О, тя не е никакво чудо, макар и да е хубавица!“ — казах си аз. Бяха се сменили трима директори, а тя все оставаше секретарка.

„Хм-м, дали не греша?... Е и това, ако не е чудо... Ще трябва да проверя....“

— Да... Моля те, но с малко захар...

След минутка тя постави на бюрото ми табличка с някакви сладки и чашка ароматно кафе.

— Безспорни са качествата ти за секретарка… — започнах предпазливо аз като отпих глътка от превъзходното кафе — Но ще ми кажеш ли как така успя да се задържиш на тази длъжност при трима директори?

Секретарката се усмихна подкупващо, заобиколи бюрото и се наведе към мен. Опря твърдите си гърди в рамото ми, а устните й почти долепени до ухото ми прошепнаха:

— Аз никога не забременявам... шефе!

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]

 

© Светослав Пейчев (Simon Martin). Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух