напред назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]



Кукуто


Развиделяваше се. Иззад Емине слънцето напираше и небето розовееше. За миг се спря разколебан — дали да не погледа изгрева?... Ама и той беше един „образ“. Всичката Мара втасала — само изгрева да гледа му оставаше...

Поднови забързаната си обиколка по улиците на стария град. Непрекъснато се озърташе за някоя подхвърлена бутилка или забравен вестник. Уви! И около тия пейки нямаше нищо... А, я да види в това кошче... И тук нищо, никакви празни шишета. Хм-м, при този труден живот хората станаха по-пестеливи. Пък и туристите са по-малко, не както преди... И сякаш, за да подкрепи мислите му, празната торбичка продължаваше да се усуква около краката му.

През площада се зададоха ранобудни несебърлии. Някои му кимваха със съчувствие и разбиране, но повечето отминаваха с безразличие. Опа-а-а, ето го сефтето — две бирени бутилки и едно списание. Пусна ги в торбата и видя трима подпити курортисти да го гледат с любопитство и насмешка. Опитаха се да кажат нещо, но езиците им се оплетоха като краката им. Усилието да се задържат на тях ги накара бързо да забравят за него. Мъчейки се да уцелят правилната посока към квартирата си, те се понесоха с танцова стъпка нагоре по улицата.

Наведе се да вземе една бутилка от „Кока-кола“ и чу да се пее. Група местни тийнейджъри се прибираха развеселени от дискотека. Щом го наближиха, почнаха да му се смеят.

— Ей, вижте, „Kукуто“ минава... Ха-ха-ха...

— Кой бе, кой?

— Ей там, оня лудия, дето събира бутилки и хартия... Ти не си ли го виждал?

— Хелоу, крейзи!

— Здравейте! — усмихна им се той, без да им се сърди, и те отминаха.

Вдигна от земята един вестник. Датата беше вчерашна, за него значи нов. После ще го прочете — и го пусна в торбата.

— Хей, момче! — викна някакъв мъжки глас, но той не се обърна. Помисли, че не е за него, защото какво момче можеше да бъде той с неговите 45 години.

— Хей, момче, на теб говоря... Ела насам...

Този път той се обърна и видя пред вратата на близката къща да стои възрастен човек.

— На мен ли викате? — за по-сигурно попита той.

— На теб, на теб! Я ела насам!

Кукуто се приближи, а човекът подхвана:

— Ти нали събираш празни бутилки? Сигурно си безработен, а?

— Ами... поболях се и загубих работата си... Пък и не ми дават социална помощ, та затова събирам...

— Тъй, тъй — прекъсна го той. — Няма да крадеш я... Само че знаеш ли какво стана? Моята бабичка те видяла и решила и тя да събира празни шишета. Тъй де, нали знаеш колко са ни ниски пенсиите. Та значи ти минаваш сутрин след 5 часа, пък тя курдисва часовника на 4-ри и преди теб обикаля улиците като щура. Да, ама съседката също пенсионерка, усетила номера и почнала да става в 3 часа и да изпреварва мойта. Тя пък, патката му с патка, взе да става в 2 часа, че и мен да дига. Комшийката пък взе въобще да не си ляга. И знаеш ли докъде я докарахме? И нашия, и техния двор заприличаха на складове за амбалаж на фирми за производство на алкохолни и безалкохолни напитки, щото се оказа, че няма къде да върнем шишетата. Ти къде ги връщаш?

— Ами преди имаше приемателен пункт в квартала, но го закриха и сега няма такъв...

— А-а, значи ти затова почна да събираш хартия — прекъсна го старецът отново.

— Щом взеха да не се намират бутилки, почнах да събирам и хартия. Някои ме мислят за луд, други викат, че съм „куку“...

— Бе не си луд ти, ама подлуди целия град. Като се забатачи работата с бутилките, всички пенсионери почнаха да събират хартия.

Една нощ се събуждам, щото чувам всички кучета на махалата да лаят. Гледам бабата ми я няма. Бре, викам си, крадец ли е влязъл, що ли? Излизам бързо навън. На двора няма нищо. То, аслъ, освен пустите му шишета там друго за крадене няма. Излизам на улицата и какво да видя — бабата, съседката и баба ти Петровица, дет' живее ей там на ъгъла, като сграбили един кашон и всяка дърпа ли дърпа, а песовете лаят около тях та се късат. Съседката вика:

— Пуснете го мари! Мой си е. Аз първа го видех.

— Мой е! Аз първа го фанах! — съска Петровица. И мойта да не остане надире и тя дере глас:

— Пускайте го ма! Кашонът беше пред мойта порта.

И в този момент:

— Прас-сс-с — кашонът се разкъса на три парчета и те тупнаа на задниците си. Та така си го поделиха и кучетата се умълчаха. Само че и тая работа се оказа нефела, като с шишетата. Когато отидох да предам хартията и там ударих на камък. Складовете им били пълни, търсене нямало, цените падали... с една дума не ми я взеха, върнах я аз вкъщи, а двора пълен до горе. То и без туй колча дворчета имаме я.

Викам аз на бабата: „А кажи старо, кво ще я правим сега?“. Пък тя: „Ще я горим зимъска“. Чайка й изпила мозъка на мойта баба. Как ще я изгорим таз хартия, като е толкоз много. Нея и ТЕЦ „Марица-изток“ не мой я изгори за една зима...

— Хайде за тия неща иди-доди, ама това което правиш напоследък прехвърля всякакви граници. Видели те да вадиш рапани?!

— Да, с гмуркане. Когато е хубаво времето гледам да изкарам някой лев. Добре ги плащат... — Предпазливо започна Кукуто, като се опитваше да разбере накъде бие сега старецът.

Бе то хубаво, че плащат... Ама вчера мойта бабичка ме намери в кръчмата на пристанището и ме подбра към къщи. (Аз там ходя ей тъй, на приказка, а все ще се намери някой от младите да ми викне една биричка. То иначе с тази пенсия това е немислимо.) Та като влязохме вкъщи бабата рече:

— Край! Никаква кръчма повече. Утре сме за рапани! — и ми показа два комплекта маски, шнорхели и плавници, които току-що купила с последните ни пари.

Аз зяпнах от изненада, а тя продължи да нарежда:

— Ще дойдат и Петрови. А ти стига си се пулил, ами вземи, че се приготви.

— Но нали ти не знаеш да плуваш?

— Тя и Петровица не знае, но внучето им утре ще ни учи, докато вие с Петър вадите охлювите.

— Но нали Петър има ревматизъм?

— И той тъй й рекъл и й поискал неопренов костюм, а тя като разбрала колко струва му казала, че повече няма да му търпи мъргазите. Тъй че не си го и помисляй...

Старецът се покашля:

— Не съм влизал в морето, откакто оставих рибарлъка... А ти виждаш ли какво ми докара до главата... — погледна умолително той към Кукуто и добави — Моля те, момче, намери си някъде работа или се спри вече, щото даваш много лош пример...

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]

 

© Светослав Пейчев (Simon Martin). Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух