Обратно към: [Хумор и сатира][Светослав Пейчев][СЛОВОТО]

Знаете ли, колко хубава бе тя?

Щом каза: — „Ти си моята любов!“ —

тогава от радост щях да полетя

и за нея на всичко бях готов.

Гледах я смирено в очите сини

и заради нейните капризи,

не обувах джинси и мокасини,

а вместо фанелки — само ризи.

Целувах нежно косите й черни

и вратлето със златното кръстче,

но загубих приятелите верни,

а тя пък ме въртеше на пръстче.

Поискаше ли нещо тя да има,

за мен желанието бе закон.

Носех й орхидеи посред зима,

намерил бих й даже... розов слон.

Искаше: — „Да влезем тук, да идем там!“

Аз винаги съгласен с нея бях.

И когато каза: — „Остани си сам!“ —

пак дума да й кажа не посмях.

Потъна кораба на любовта ми.

Разбих го в скалите на доброто.

Изтри се името й от ума ми —

обица си сложих на ухото...

Жена прекрасна сега ме обича —

макар с нея да се правя на строг,

като моя сянка тя след мен тича

и за нея аз съм истински Бог.

На тази моя Богиня не веднъж

с признателност съм падал в краката

и май е време като истински мъж

от обич... да сваля обицата.

Обратно към: [Хумор и сатира][Светослав Пейчев][СЛОВОТО]

© Светослав Пейчев (Simon Martin). Всички права запазени!