напред назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]



Проститутката


Вечерта бавно пропълзя откъм дъното на булеварда. Светнаха пъстроцветните реклами на кафето отсреща на ъгъла. После в миниатюрните локви на платното и тротоара от летния дъжд, превалял набързо, взеха да се отразяват светлините на преминаващите автомобили, на витрините и цветната феерия на бягащите неонови реклами над тях. Стана красиво.

Джина излезе от страничната уличка и убийствено високите й токчета зачаткаха покрай витрината на магазина. Харесваше й тази витрина с двете огледала вътре до манекените с куклените усмивки. Докато чакаше поредния клиент обичаше да се оглежда в тях. Напомняха й за нейното детство и приказката за малката Алиса в огледалния свят, която баща й всяка вечер й четеше за да заспи.

Нямаше го вече баща й… Алиса беше пораснала, а приказката беше друга...

Сега тези огледала отразяваха фигурата на стройна и дългокрака, млада жена с много къси, прилепнали панталонки от черна кожа и почти прозрачно бюстие в същия цвят, стиснала малка чантичка в ръка.

Джина пооправи няколкото немирни кичура на дългата си руса коса, провери дали всичко с грима й е наред и се огледа за клиенти. Някакъв тип караше бавно колата си близко до тротоара оглеждайки колежките й. Те естествено се опитваха да го съблазнят, но той не спря до никоя. Подмина с няколко метра и нея, после изненадващо спря и върна назад. Спусна стъклото отдясно, а тя веднага се приведе и със заучено движение тикна глава вътре облягайки се с ръце на рамката на вратата при което гърдите й изскочиха почти изцяло от бюстието.

- Ще се позабавляваме ли готин?

Беше успяла вече да огледа колата му. Нова, но не чак супер луксозна. И той беше като колата си. Симпатичен, около четиридесет годишен с костюм, без златни пръстени и ланци. Не беше го виждала тук преди.

- Добър вечер! – поздрави той и очите му сякаш я сканираха, като противно на очакването й се задържаха дълго на лицето й, а не на голите й гърди.

- Мога ли да Ви... наема? – продължи той, като се запъна на думата „наема“.

- Разбира се, сладур! Щом имаш пари ще си прекараме чудесно.

Той извади портфейл, не много издут, но не го отвори.

- Не сега. Искам да Ви... наема за целия уикенд, може ли? – пак се запъна на „наема“ той.

- Може хубавецо, но това ще ти струва доста парички.

Кимна мълчаливо, извади една едра банкнота и й я подаде:

- Това достатъчно ли е за да съм сигурен, че ще бъдете тук в петък по същото време? Тогава ще дойда да Ви взема.

Парите не бяха никак малко. Тя ги взе и си помисли: „Ама, че образ. Даде й ги само така – срещу едно голо обещание. А и не попита колко ще му струва тя за уикенда. Сигурно има бая пари, макар и да не му личи.“

- Да. Достатъчни са миличък. – и понечи да се отдръпне, но той леко я задържа.

- Моля Ви, кажете ми кой номер обувки носите?

- 37. Защо? – попита тя изумена, но вместо да й отговори той каза:

- Благодаря Ви, че се съгласихте! В петък ще Ви обясня всичко. Довиждане! – и включи двигателя.

- Бай - бай! - Джина се отдръпна и гледайки след отдалечаващата се кола си каза: “Ама, че странен тип. Не ме пита за името, а ме пита за номера на обувките ми? Не й изглеждаше на смахнат, но знае ли що за човек е? На какви ли не откачалки беше попадала. Трябва да внимава с него. Пък кой знае – може и да не се появи в петък? Какво като й е дал пари? Има ги всякакви.“

В петък обаче той се появи точно както беше обещал. Спря колата си пред нея и излезе. Отново беше с костюм, но в по-тъмен цвят.

- Добър вечер! Заповядайте! – поздрави той и отвори предната врата на колата. Помогна й да седне, после я затвори леко, заобиколи и седна зад волана. Потеглиха под слисаните погледи на другите момичета, които се спогледаха шашнати от необичайната ситуация за техния бизнес. Самата тя беше не по-малко учудена от добрите обноски на мъжа до нея. Не си спомняше вече откога не се бяха отнасяли с такова внимание към нея и й стана приятно.

- Забравих да Ви се представя. Казвам се Виктор, а Вашето име как е?

- Джина. – и добави - Всъщност съм Вирджиния.

Погледна я за миг и отново съсредоточи вниманието си напред. Трафикът беше ужасен, но той се справяше чудесно. Беше добър шофьор. Не каза нищо за името й. Лекото му учудване обаче й подсказа, че е разбрал значението му, което беше абсурдно с оглед на работата й. Видя, че насочва колата извън града и неспокойно се размърда. Той веднага усети това.

- Искате ли да спра някъде да вечеряме? Гладна ли сте?

- Не. Но къде отиваме всъщност?

- Чака ни дълъг път. Повече от 400 км.

- Да не си решил да ме водиш зад граница сладурче? Паспорта ми не е в мен.

- Не. Ще Ви заведа при майка ми.

- Край морето ли е това?

- Не. На север е. – и той назова името на града, като уточни, че той живеел там, а майка му в някакво село на още 50 км по-нататък.

 

Джина никога не беше ходила на север. Виж по морето бяха я водили да работи много пъти и двамата й сутеньори. Първия – Ричи, беше ужасно лош. Биеше я и й вземаше всичките пари и колкото и да изкараше на него все му се виждаха малко. Понякога казваше истината на клиентите си, че парите които й плащаха за секс услугите й ги прибира сутеньора й и за нея нищо не остава. Някои я съжаляваха и й даваха допълнително още някоя банкнота. Тя я сгъваше на тясна лента и я слагаше в устата си между венеца и устната си за да не я намери Ричи и да я вземе и нея. Три години работи за него, докато го застреляха заради някакви наркотици.

После стана едно от момичетата на Джеки. Той не я биеше, само че я скъсваше от работа. Непрекъснато я пускаше на клиенти, но й даваше по 10% от заработеното. Малко, но все пак успяваше да спести нещо. И тя като всички от този занаят си мечтаеше да спести пари и да си купи малко жилище. Да скъса с миналото си, да създаде семейство и да си роди дете...

След около две години и Джеки изчезна от живота й. При опит да бъде арестуван, застрелял полицай. Последва доживотна присъда. Пратиха го в затвора и там при някакво сбиване между затворниците го бяха убили. Така събрала доста опит тя остана независима проститутка и работеше вече само за себе си.

 

- И за какво ще ме водиш при майка си? – поднови разговора Джина прекъсвайки размишленията си.

- Там е и баща ми. Ще Ви представя на родителите си като моя годеница.

- Какво-о? Значи ще ме караш да се правя на артистка? И... защо е този театър?

- Майка ми е болна от рак... Малко и остава, а тя... много иска да й заведа снаха. Много я мъчи това да не би да остана ерген... А аз нямам приятелка и искам да я зарадвам преди да си отиде...

Поредната човешка трагедия и мъка. Сигурно няма да й бъде много трудно да се преструва. Нали през последните години само това прави. Преструва се, че обича, когато мрази. Преструва се, че й е приятно, а й се повръща от отвращение. Тази преструвка поне няма да е неприятна, а само ще е тъжна...

- И защо реши, че точно аз ставам за тая работа?

- Ами... видяхте ми се свястно момиче.

- Ти бъзикаш ли ме? Аз - свястно момиче!? Та аз съм... проститутка! Уличница! Курва! Кучка!

- Но душата Ви е чиста. Видях го в очите Ви...

Нещо сякаш заседна на гърлото й.

- Стига с това „Вие“ и пусни някаква музика, но само да не е рап... – едва успя да прошепне и посочи към CD чейнджъра.

- Добре. – отвърна той и пусна някаква италианска музика незнайно как отгатнал, че е любимата й.

Това я довърши. Размекна се. Отпусна облегалката назад и притвори очи. Бяха вече на магистралата и ритмичното съскане на гумите и тихата музика я унесоха...

Колата спря и двигателя замлъкна. Джина стреснато се надигна. Навън беше още мрак. Погледна към него и се опомни.

- Пристигнахме ли при вашите?

- Не. Пред моето жилище в града сме. Ще се качим да пием кафе, ще си починем малко... Още е рано. При нашите ще отидем към обяд.

Докато той вземаше от багажника някакви чанти и пакети тя огледа сградата. Беше построена наскоро и съдейки по вида й и системите за охрана вероятно в нея живееха заможни хора. „ Що за птица е този мъж?“ – за кой ли път се запита тя.

Когато влязоха в хола на апартамента му се спря леко стъписана. Случвало й се беше да има и богати клиенти, които я бяха водили в хубавите си домове или по разни луксозни хотели, но тук беше различно. Красиво, чисто, подредено с вкус и без ни най-малка следа от „кича“, който срещаше навсякъде. Имаше много красива техника и неща, предназначението на някои от които не й беше съвсем ясно.

- Заповядай! Седни. Аз сега ще направя кафе и нещо за хапване. Баня има ето там, ако искаш да се освежиш... – за пръв път се обърна на „ти“ към нея той и като сложи в един от ъглите нещата, които носеше се отправи към кухнята.

Появи се отново след десетина минути с димящо кафе, топли сандвичи и някакви сладки на табличка, която постави на малката масичка пред нея. После сложи до чашата й малка купчинка банкноти, отпусна се на фотьойла срещу нея и попита:

- Това достатъчно ли за времето което ще ти отнема?

Джина преброй парите. Бяха повече от колкото беше решила да му поиска.

- Всичко е о кей! Много си точен… Ще ме извиниш ли за малко, трябва да отида до там... – и тръгна към банята.

Когато се върна видя, че се беше отпуснал назад и бе заспал уморен от дългото шофиране. Изпи кафето. Хапна и се разходи из жилището, което се оказа доста голямо. В една от спалните намери завивки. Взе една и го покри внимателно при което той само се размърда, но не се събуди. Не й се спеше и продължи да обикаля из стаите. Попадна на стая с бюро, техника и няколко компютъра. Сигурно това беше кабинетът му. По стените висяха много дипломи, грамоти и снимки в рамки. Диплом за компютърен инженер, за мениджмънт, за компютърно програмиране и дизайн и още кой знае за какво, написани на различни езици. Нейните елементарни познания по някои езици придобити от контактите й с клиенти чужденци не бяха достатъчни за да разбере всичко. На някои снимки беше сам, на други с приятели или може би с колеги студенти - пред Айфеловата кула, пред Римския Колизеум, пред Акропола в Атина и на още места по света, които тя не знаеше. От това което видя, разбра главно две неща – че е 41-годишен и безспорно много учен и умен. А тя какво? Какво постигна през тия нейни 24 години? Нищо! Какво стана от нея? Жрица на любовта! Жрица... Вятър! Просто парцал...

Разтроена Джина излезе на голямата тераса. Навън беше се съмнало и гледката беше прекрасна. Мястото беше нависоко и оттам се виждаше голямата река и почти целия град, който бе разположен край нея. Може би заради реката имаше чайки и гларуси. Те току прелитаха наблизо с резки крясъци.

Стана й хладно и влезе обратно вътре. Виктор още спеше и тя се насочи към кухнята. Надникна по шкафовете и в хладилника. Имаше всичко необходимо и макар да блестеше от чистота се усещаше, че тук не е пипвала женска ръка. Беше решила да направи палачинки за закуска. Това беше единственото нещо, освен сандвичите, което умееше да приготвя за ядене.

След около половин час на масичката в хола сервира пълна чиния с палачинки, настъргано сирене, конфитюр, сметана и каничка с кафе. Само че той още спеше и тя влезе в банята.

Когато излезе вече се беше събудил и я чакаше да закусят.

- Добро утро! Палачинките са много вкусни. Аз вече ги опитах.

- Добро да е! Ами аз друго не мога да правя. – откровено си призна тя и като седна срещу него го попита: - Ти защо трябваше да се трепеш чак до столицата? Няма ли тук проститутки?

- Има... Но аз бях там по работа, а и взех едни билки за майка ми. Няма да я излекуват, но поне ще облекчат мъките й... Минавах по булеварда ви и като ви видях наредени по тротоара ми хрумна тази идея. Това с теб стана случайно.

Продължиха да се хранят мълчаливо, а щом приключиха със закуската и кафето той стана и донесе пакетите които беше свалил от колата.

- Сега ще трябва да се преоблечеш... Дрехите ти са хубави и с тях изглеждаш прекрасно, но... мисля, че няма да са много подходящи за село. Тук съм купил някой неща... Затова те попитах за номера на обувките ти... Дано всичко да ти е по мярка... – и докато й обясняваше разопакова всичко.

- Това е нещо като реквизит, така ли? – подметна иронично тя и веднага съжали за думите си като видя какво беше накупил.

Нищо не липсваше: официален костюм и блуза, обувки и чанта... Даже бельо, парфюм и козметика. И всичко ново и марково! Кой знае колко му бе струвало това... Джина ясно виждаше, че тези неща биха превърнали всяка Пепеляшка в изискана дама. Дали и нея...? Стана рязко и бързо свали оскъдните си дрешки. Посегна към кутията с бельото и видя, че той я гледаше втрещен.

- Какво има?– изправи се тя срещу него гола. - Нещо сгреших ли?

- Не... Не си... Възхищавам ти се. Много си красива...

Не каза нищо, но ръцете и потреперваха леко, докато се обличаше, а това никога не й се бе случвало. Невероятно! Всичко беше нейния размер.

- За обувките – ясно, но как така си успял да уцелиш размера на това което нося?

- Помогнаха ми продавачките от магазина. Аз само им описах как изглеждаш...

Облече се. Взе гримовете и влезе в банята. Десетина минути по-късно оттам излезе съвършено друга жена с високо вдигната руса коса в изящна прическа и безупречна външност.

- Готова съм! Ще тръгваме ли?

Зашеметен от вида й Виктор отвори някаква кутийка, извади прекрасен пръстен и й го подаде.

- Сложи го! Нали сме „сгодени“...

- Хей, ама той май е златен. – подхвърли Джина, любувайки се на искрящият му вероятно скъпоценен камък.

- Да! Майка не можем да я излъжем с друг. Дядо ми беше бижутер...

 

Час по-късно баща му ги въведе в стаята при майка му. Като видя сина си тя се приповдигна от леглото и радостно протегна ръце към него. Той я прегърна, целуна сбръчканото й пожълтяло от болестта лице и уловил погледа й вперен в Джина, която беше до него, я посочи с жест:

- Това е годеницата ми Вирджиния мамо. Доведох я да ви запозная.

Джина пристъпи напред към майка му и като стисна леко ръката й каза:

- Много се радвам да се запозная с Вас госпожо! Виктор толкова много ми е говорил за Вас! – После й поднесе букета с ухаещи рози и нещата които бяха донесли за нея, изигравайки перфектно ролята си.

Очите на старата жена се просълзиха от умиление. Тя се отмести бавно навътре и посочи освободеното място:

- Седни до мен дъще! Искам да ти се порадвам... Откога чакам сина ми да ми доведе снаха... Къде се намерихте?

Джина седна, а старицата я хвана за ръката и като видя пръстена се усмихна.

- Аз учих в чужбина и там се запознахме.- отвърна без засечка тя използвайки видяното в кабинета на сина й.

- Ти от града ли си? Какво работиш или още учиш?

- Тя е от столицата мамо, но отскоро работи в моята фирма и живее при мен – изпревари я Виктор измъквайки я от затруднението.

- Кога ще се ожените? – обърна се тя към сина си.

- Скоро...

- А ти дъще си много хубава и добра. Усещам ги тези работи аз и виждам, че се обичате. Щом се вслушвате един в друг, живота ви ще е като приказка...

Сигурно този емоционален разговор я изтощи или пък започна да действа някое от болкоуспокояващите лекарства които й даваха и тя започна да се унася в сън. Последното което попита беше:

- Нали... ще останете... да пренощувате... тук? – и заспа.

Останаха.

Джина бе решила да си отработи парите, които Виктор й даде и тази нощ го направи. Така, както не го бе правила никога и с никой друг. С истинско желание, удоволствие, нежност и страст трупани с години. Направи го заради него, защото беше добър, различен и друг. Направи го и заради себе си, защото с него тя беше друга...

 

При обратното пътуване към града го попита:

- Защо родителите ти живеят на село, а не в града при теб?

- Не искат да живеят в града, защото не могат да се разделят със спомените си... – отвърна той и останалата част от пътя изминаха в мълчание - не че този кратък диалог беше изчерпал всичко което можеха да си кажат, а по скоро всеки бе зает с мислите си.

 

Щом влязоха в хола му, тя свали „годежния“ пръстен и го остави на масичката.

- Сега ще ме върнеш ли до столицата или аз да се оправям сама? – попита Джина, като се оглеждаше за дрехите си и започна да разкопчава „реквизита“ по себе си.

Виктор се приближи до нея, хвана ръцете й, целуна ги нежно и като я погледна в очите каза:

- Искам да останеш при мен... завинаги...

Тя се отдръпна от него, изгледа го странно и продължително, после се наведе събра си нещата и излезе на терасата. Надвеси се над парапета, погледна надолу и... ги пусна. Обърна се и го видя на крачка зад себе си да я наблюдава с притеснение и недоумение.

- Защо го направи?

- Изхвърлих спомените си и... миналото... – каза тихо и му се усмихна.

Виктор я сграбчи в прегръдките си, а тя долепи глава до рамото му. В тъмните, огледални стъкла на хола видя отраженията им и усети как той поставя обратно годежния пръстен на пръста й. Повдигна се на пръсти и прошепна в ухото му:

- Ще ми разкажеш ли довечера приказка?

- Каква приказка?

- За ... „Алиса в огледалния свят“... Не! По-добре за... „Алиса в страната на чудесата“...

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]

 

© Светослав Пейчев (Simon Martin). Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух