напред назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]



Мистерии


Този разказ няма претенции за достоверност и не цели да засегне, оскърби или обиди по никакъв начин, никоя личност, нация или религия.

 

 

Няколко години преди обединението на Германия съдбата ме подгони по света и в края на една студена есен се озовах в Западната й част. По-точно във Вилхелмсхафен - пристанищен град на брега на Северно море.

Парите, както казват, движат всичко. Мен, тяхната липсата ме задвижи така бързо, че преди края на втората седмица вече бях почнал да работя като водолаз, какъвто бях от много години и в родината. Радостта ми от това, че си бях намерил работа по любимата професия охладня още с първото подводно спускане в ледените води на морето. Остана само романтиката, ако може да се нарече романтика това да работиш в акваторията на бившия Хитлеров завод за подводници от времето на Втората световна война, чиято подводна част се бе запазила почти непокътната.

Когато получих първата си заплата, размерът й така ме подгря, че забравих студа и всяко колебание от рода на “дали” и “ако”. Веднага се изнесох от стаята в мизерното хотелче, която обитавах и се настаних в много приятна къща, точно срещу една гръцка таверна на главната улица.

Наскоро след това се запознах със собствениците на таверната – Спирос и Мария. Бяха възрастно семейство гърци от Солун, дошли преди тридесетина години в Германия. Когато разбраха, че съм българин фрау Мария плесна с ръце и най-неочаквано ми заговори на български с лек гръцки акцент:

- Аз също съм българка! Родът ни е от Пловдив, но сме се преселили в Гърция, когато съм била малка. Много се радвам, че ще има с кого да си говоря на нашия език, защото съпругът ми си е грък и не го знае.

- Цзнае, цзнае... Малко цзнае... – опита се да я опровергае той, но запасът му от български думи свърши и той се усмихна виновно.

Така престанах да се тъпча с разни полуфабрикати и преустанових жалките си опити да усвоя кулинарното изкуство. Таверната стана нещо като трапезария на моя дом, където редовно си похапвах чудесни почти нашенски гозби. Дали защото си нямаха деца или защото бях българин, но Спирос и Мария ме обграждаха с внимание.

Една вечер в началото на януари, както винаги, вечерях при тях. Някакъв тип от съседната маса, може би подведен от синьо-зелените ми очи, ме взе за немец и ме заговори:

- Днес е денят на Тримата крале! Наздраве! - и повдигна халбата си с бира.

- Наздраве! – отвърнах механично, въпреки че името на този празник не ми говореше нищо.

Фрау Мария ми поднесе десерта и като разбра затруднението ми с немския празник ми го разясни на български:

- “Heilige Drei Könige” - това по нашенски е Богоявление или Кръщение Господне и отбелязва денят на посещението на тримата царе при малкия Исус, но тук го празнуват само на юг - в Бавария и Баден-Вюртемберг. Този трябва да е от там.

Като ни чу да говорим на друг език, немецът ни попита какви сме. Щом разбра, че сме българи се вгледа любопитно в нас. Гаврътна на екс шнапса, който се сервираше заедно с бирата, оригна се и вече полупиян рече:

- Като сте българи, знаете ли как е умрял вашия цар Борис... ъ-ъ-ъ, не знам кой си?

- А ти от къде знаеш? – не му остана длъжна фрау Мария.

- Знам! Знам ... щото баща ми /Бог да го прости!/ го е очистил по заповед на Фюрера... – изпъчи се той и ни изгледа с пренебрежение.

Притихнахме изненадани, а дойчото без да го подканяме продължи.

- През август 1943 г. вашия цар идва с трима свои съветници при Фюрера в резиденцията му в Източна Прусия край Растенбург. Не знам какво са си говорили, но на следващия ден, преди да си замине, Хитлер сигурно е взел решение да го премахне. Затова решил да покаже само на него, без неговите придружители да узнаят, едно от най-новите секретни оръжия на райха с които е щял да спечели войната. Това бил първият реактивен изтребител. Представяте ли си? Реактивен изтребител през 1943... И вашия цар приел предложението му да се убеди лично в качествата на самолета.

Всъщност реактивните изтребители били вече няколко и баща ми по това време бил механик на летището на Хитлер. Заповядали му да подготви един от тях за полет. В тях имало място само за още един човек освен пилота и летели толкова нависоко, че и двамата трябвало да използват специални апарати с маски за дишане. Стоманените бутилки на тези апарати били пълни със сгъстен въздух, достатъчен да дишат от него по време на полета на голямата височина.

Бутилката предназначена за пилота е била точно такава, само че на вашия цар му сложили друга… В нея имало специална въздушна смес. Той не усетил нищо подозрително по време на впечатляващия полет с реактивния изтребител. Приземили се нормално и малко по-късно се качил със свитата си на личния самолет на Хитлер, пилотиран от полковник Бауер, който благополучно ги върнал в България. След няколко дни царят ви се почувствал зле и по-късно умрял от инфаркт, причинен от полета с реактивния изтребител и от това което е дишал през времетраенето му. Чисто, без следи и без отрова, за каквато се е говорело по онова време, като причина за смъртта му...

Немецът млъкна и се загледа в празната си чаша, а аз започнах да съпоставям на ум разказа му с фактите и това което знаех за загадъчната смърт на царя.

Всичко звучеше много правдоподобно. Дни след завръщането си царят се оплаква от неразположение. Някои от симптомите които съобщава са много сходни с тези на така наречената “болест на летците” /причинена от бързо изкачване на голяма височина/. Лекарите не им обръщат внимание защото по онова време, още не се е летяло с такива скорости и на такива големи височини. Не е имало лекари, който да са запознати с пораженията предизвикани от пониженото налягане на кислорода. После се появяват петна по тялото му, които карат лекарите погрешно да си мислят, че той е отровен с някаква рядка, специална отрова. Единствено наясно с тези неща са били немските специалисти приготвили адската газова смес.

Двоумях се какво да кажа, когато фрау Мария му зададе също толкова убийствен въпрос, както той на нас.

- А ти знаеш ли защо вашия фюрер е мразел евреите?

Събеседникът ни моментално изтрезня. Немците по принцип не обичат да ги питат нищо за Хитлер /който е роден в Австрия/ и се дразнят, когато някой се рови в миналото им.

- Сега ще го подредя хубаво! – закани се моята сънародница на български и добави: - В Солун ни бяха съседи едно еврейско семейство. С тяхната дъщеря израснахме заедно и от нея знам много неща.

После заговори на немски и само понякога минаваше за кратко на български, колкото да ми обясни някои от еврейските термини. Разказът й се оказа не по-малко шокиращ от този на немеца:

- През пролетта на 1919 г. вашият бъдещ фюрер Хитлер бил в Мюнхен, точно когато властта била за няколко месеца в ръцете на революционерите. Бил въведен вечерен полицейски час и събиранията били забранени. Хитлер наричал това време – временна диктатура на евреите.

В една студена, дъждовна вечер през април той и няколко от неговите съмишленици се събрали, въпреки забраната, в една бирария. Там те тайно обсъждали бъдещето на “Немската работническа партия” /същата, която по-късно се превръща в партия на нацистите и която той оглавява/. Разгорещени от споровете помежду си, те не обърнали никакво внимание на многобройните подканяния на собственика да си вървят. Страхувайки се от наближаващия полицейският час, най-накрая той успял да ги изгони на улицата в последните минути преди започването му.

Пръснали се под дъжда в различни посоки, но вашия Адолф имал лошия късмет да попадне на полицейски патрул. За да не бъде арестуван хукнал да бяга по пустите улици. Искал да се скрие в някой двор или къща докато отмине патрулът, който го гонел и затова докато тичал, побутвал вратите край които минавал. Попадал все на заключени или здраво залостени, но една врата на някаква сграда се отворила и той се вмъкнал вътре. Затворил вратата след себе си, подпрял я с гръб и се свлякъл долу. Дали от бягането или от страх, сърцето му щяло да се пръсне, а от гърдите му излизали хрипове.

Опасността преминала и той се посъвзел. Бил целия мокър от дъжда и потен от бягането. Станало му студено, а от изпитата бира мехурът му щял да се пръсне. Страхувал се да излезе пак на улицата и решил да остане в сградата до сутринта. Огледал се доколкото можал в мрака и разбрал, че се намира в някакво голямо помещение. Не се чувал никакъв шум и не се виждала никаква светлина. Нямало никой и той се облекчил вътре, до вратата. После пипнешком се заел да проучи помещението. Имало пейки и столове и той помислил, че се намира в някакъв клуб или зала. В дъното тя била малко повдигната, имало маса и някакви шкафове и ниши в стената. Цял ден не бил ял и карал само на няколко бири. Червата му куркали от глад и той започнал да рови по шкафовете за храна. Първо намерил чиния с някакви хлебни, брашняни, вафлени кори. Имали малко странен вкус, но той ги излапал. После попаднал на някакъв метален поднос с малки късчета месо. Приличали на пръжки, но някои били доста сухи и жилави. Омел и тях. Продължил да рови и докопал някакви бутилки. Повечето били пълни с вода и само в една имало малко вино. Той го изпил. Било слабо, но се позатоплил от него и решил да подремне до сутринта. Откачил от стената някаква наметка с пискюли, взел една дебела книга за възглавница и се изтегнал на масата. Подложил книгата под главата си, завил се с наметката и заспал без да разбере, че се намира в еврейска синагога. Той изобщо не знаел, че обичаят на евреите повелява вратите на синагогите им да не се заключват, за да може всеки евреин в нужда, по всяко време да намери спасение в тях чрез общуването си с Бога.

На сутринта равинът който служел там влязъл в синагогата и учуден видял, че някой е пикал вътре до вратата. Казал една молитва за опрощение на чуждия грях, но като забелязал лежащия човек на масата върху която те четели свещената си библия, учудването му прераснало в ужас. Побутнал спящия и Хитлер стреснато скочил и замигал срещу него сънен.

- Бокер тов! – поздравил го на иврит равинът и по липсата на смислена реакция от страна на човека пред него се досетил, че той не е евреин.

- Сигурно си бил в голяма нужда човече, щом си потърсил закрила в нашия храм, но защо си легнал тук? Защо си подложил под главата си нашата Тора /Законникът на Мойсей - еврейската Библия/? Защо си се завил с този талит /мъжка молитвена наметка/? И всичко това в нощта на Шабат /Свещената събота/?

- Ами, беше много тъмно... – заозъртал се Хитлер - Не знаех, че това е църква... синагога... – замънкал той осъзнавайки къде се намира.

- Виждам, че не си от нашата вяра и ще помоля Бог да ти прости незнанието и греховете които си сторил.

Равинът казал втора молитва за опрощение и попитал:

- Какво още направи човече?

- Там в долапа намерих малко хляб и го изядох... Бях гладен...

- Ти си изял нашата Маца /обреден хляб за Пасха – еврейския Великден/? И какво друго стори?

- Намерих малко вино и го изпих... Имаше и някакви малки мръвки месо... и тях ги изядох...

- Голям грях си сторил, като си изял и изпил свещения ни хляб и вино, но Бог е милостив и той ще ти прости. Но за какво месо говориш човече?

- То беше ей там... – и посочил захвърления от него метален поднос на пода.

Равинът погледнал натам където му сочел бъдещия фюрер и се хванал за сърцето. Ококорил очи и зачервен от възмущение едва успял да каже:

- Това не е месо, грешнико! Това беше плътта на нашите момчета от Бритмила /обрязването/ и тя беше отредена за Бога с които те сключиха съюз, белязвайки така телата си. Херем /анатема/! Мръсен гой /друговерец/! Това Бог никога няма да ти прости и неговия карет /Божие наказание за смъртен грях/ няма да закъснее! Вън! Вън...

Но последните му думи не достигнали до Хитлер, който вече тичал по улицата повръщайки и крещял:

- Мамицата ви еврейска! Ще ви избия до един...

Само че не успял да ги избие, защото се сбъднало проклятието на равина...

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]

 

© Светослав Пейчев (Simon Martin). Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух