напред назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]



Грешницата


Американците още не бяха стъпили на Луната... Д-р Бернард още не бе присадил първото сърце... Още не се бе родило първото бебе от епруветка... Още никой не беше умрял от СПИН...

Беше обикновен неделен ден в края на август. Сухото и горещо лято бавно си отиваше.

Стоях на двора под сянката на ореха и често посягах към каната със студения айрян пред мен на масата. От радиото през отворените прозорци долиташе гласът на Борис Машалов: "... Заблеяло мий агънце... ", но рев на приближаващ автомобил заглуши песента. След малко пред нашата къща спря линейка. Никой от съседите не беше болен и затова предположих, че идват за мен.

Макар и много млад, бях редовен кръводарител с рядко срещана кръвна група.

Спортувах, имах желязно здраве и не се докосвах до цигари и алкохол. За хората от

Центъра по кръвопреливане и кръводаряване бях идеалният донор и често ме търсеха при спешни случаи.

Оказах се прав. Хората с белите манти вече пристъпваха към мен, задавайки обичайните въпроси:

- Вие ли сте...?

- Да. Аз съм.

- Боледували ли сте...?

- Не.

- Добре ли се чувствате в момента?

- Да.

- Употребявали ли сте алкохол?

- Не, аз не пия...

- Имаме нужда от кръв от Вашата кръвна група. Случаят е много спешен. Готов ли сте да дадете кръв сега, веднага?

- Разбира се! - отговорих и видях как думите ми смекчиха напрегнатия израз на лицата им.

Качихме се в линейката и потеглихме бързо. Изпреварваше ни само воят на сирената. Сякаш за оправдание, човекът в бяло се обърна към мен:

- Всяка секунда е ценна... Едно дете умира... Петгодишно момченце... Паднало при игра от някакъв строеж, имало счупвания, вътрешни и външни разкъсвания и голяма загуба на кръв... Бащата дал пръв от своята за него, но станала грешка и... сега трябва да му се направи обмен на кръвта... Разпратихме линейки и до други кръводарители, но днес е неделя и не се знае колко ще си бъдат у дома, а и дали ще могат да дадат кръв... Трябват няколко литра, а за това са нужни много кръводарители, страшно много...

Пристигнахме. В болницата настана суматоха. Мярнаха се разтревожени лица.

Даваха се нареждания. Някой ме грабна за ръката.

- Бързо, Вие сте първия... - и затичахме по коридорите. Влязохме в някакъв кабинет, където веднага ми взеха кръв за определяне на групата. С желание да им спестя няколко минути, казах:

- Кръвната ми група и всички данни са отбелязани в паспорта и в картата ми за кръводарител... Ето...

- А-а-а... Не! Втора грешка... Не! - почти изкрещя сестрата и аз млъкнах сконфузен.

След минута влетя някакъв лекар и попита остро сестрата:

- Готова ли сте? Каква е?

- Да, същата...

- Дайте му да облече пристилка!

Бързо ми помогнаха да се облека и да легна на някакво легло /или носилка/ на колела. Избутаха ме в съседното помещение. Докато се усетя, иглата вече беше във вената ми и кръвта пълнеше банката...

Чак сега разбрах, че съм в операционната. Само на метри от мен зад някакъв параван, който всъщност почти нищо не скриваше от погледа ми, видях операционната маса с детето. По-точно видях една детска главица с руси косици. Горкото...

Беше много красиво, но кожата му беше бяла, бяла и прозрачна, сякаш наистина в него не бе останала и капчица кръв. Анестезиологът следеше загрижено учестеното му дишане и отвреме навреме забъсваше потта от малкото челце. Всичко друго бе покрито с кървави чаршафи, над които се бяха надвесили хирурзите, борещи се за живота му. С надеждата, че те ще победят смъртта, се заслушах в думите им. Някой питаше: "Колко е пулсът, кръвното налягане... Какво става с донорите?" Друг глас съобщи, че на път за болницата е втори кръводарител. Зад маските се чу въздишка на облекчение.

В този момент някакъв лекар се втурна в операционната и започна да се кара:

- Как е възможно това? Кой ви е дал дипломи? Нима не знаете, че преди всяко кръвопреливане сте длъжни да проверите кръвната група, а не да гледате какво пише някъде си или да слушате какво ви е казал някой си? Ама, бързали сте... Ама, нямало време за детето... Ама, той му бил баща? Няма ама... Ами, ако не е...?

Я си представете, че ви е заблудил нарочно, за да се отърве от него, ако...

Вратата се отвори тихо и в операционната надникна едър мустакат мъж с угрижено лице.

- ... то не е негово дете и той не е негов биологичен баща... - продължи да се кара на колегите си лекарят и съзрял човена на вратата, повдигна въпросително едната си вежда към него.

- Ами аз такова... Аз съм бащ..., но всъщност май не съм... - смутолеви тихо човекът, явно дочул само последните думи на доктора и бързо се скри, захлопвайки вратата след себе си.

Дали не го чу, или мисълта му бе другаде, но лекарят се обърна пак към колегите си:

- Некадърници! Молете се момчето да не умре, че ще ви дам на прокурора! - после се приближи до мен, погледна ме разсеяно и каза: - Младеж, ще ти вземем малко повече кръв. Това дете трябва да го спасим... А ти ще се оправиш. Може да ти прилошее малко, но ще се възстановиш. Ти си млад... - и се отдалечи, все още мърморейки: "Некадърници с некадърници такива..."

Минута по-късно мисията ми приключи и банката с моята кръв бе включена към системата на детето. Вкараха втория кръводарител, а мен ме избутаха в коридора. Леко замаян, трябваше да полежа около час в болницата. През това време научих, че човекът който се караше на колегите си, бил главният лекар, а цялата история беше необикновенна.

Стефчо (така се казваше детето) бил докаран в болницата от баща си минути след злополуката в много тежко състояние. Необходимо било кръвопреливане вед нага и бащата пръв подал ръката си. Според данните към паспорта му, той имал същата кръвна група и резус фактор като на сина си. Доверили се на тия данни и не направили нужното изследване, защото всяка секунда била ценна. Но... допуснали ужасна грешка - кръвните групи били различни и недопустими. Детето изпаднало в критично състояние и това наложило спешно търсене на кръводарители.

Преди да си тръгна, опитах се да разбера как е Стефчо, но ми казаха, че макар да има надежда е още много рано, за да са сигурни, че са успели.

Два дни по-късно у нас дойде майката на Стефчо и от нея научих с облекчение, че той ще се оправи. Жената беше млада, изключително красива, но с много тъжни и печални очи. Обясни, че взела адреса ми от болницата и дошла да ми благодари, за това че съм спасил нейния син. Посегна да ми целуне ръката. Дръпнах се смутен.

Макар и с малко, аз бях по-млад от нея и се почувствах неловко. Предложи ми пари - отказах й категорично и чак се изпотих от притеснение.

Тя ме погледна с тъжните си очи и прошепна:

- Никога няма да забравя добрината Ви... И други помогнаха на моето момче, но

Вие бяхте първия... На Вас Стефчо дължи живота си... Благодаря Ви... - и се разплака.

Настаних я на пейката под ореха и тя през сълзи продължи:

- Омъжих се преди повече от седем години. Мъжът ми бе чудесен човек и другар.

Обичахме се много... Бяхме щастливи, но времето минаваше и все още нямахме дете... Много искахме да си имаме, но... Отидох на преглед. Направиха ми изследвания и казаха, че съм напълно здрава, и че няма причина да нямам деца. Отидох при друг лекар, ходих и в София. Същото. Здрава съм била, можела съм да имам деца. Нужно било и мъжът ми да се прегледа... Когато му казах за резултата от прегледите и го помолих и той да се прегледа... Той... той просто избухна и каза, че причината е в мен, че той имал преди мен приятелка, с която... Изобщо, че имал доказателства и при него всичко било наред.

Майката на Стефчо замълча. Избърса сълзите си и преглътна, сякаш още веднъж преглътна обидата, която й е нанесъл любимия мъж.

- След известно време - продължи тя - му споменах, че можем да си осиновим дете... ако иска.

"Не искам чуждо! Искам мое! " - отвърнал той и от този ден станал мълчалив.

Започнал да се връща късно и все по-често налитал на бутилката.

Жената изхлипа и продължи:

- Бракът ни започна да се разпада. А детето все не идваше и не идваше... Бях готова на всичко, за да спася брака ни. Мъжът ми беше първата ми любов, без него животът за мен губеше смисъл, а за него смисълът на живота бяха децата. И тогава се реших... Изчаках подходящ ден и без никой да знае се качих на влака за Плевен /защо за Плевен и аз самата не знаех/... Всичко, случило се тогава е като сън за мен.

Сън, за който дори не искам да си спомням.

Излязох от гарата в Плевен и с риск да ме помисли за луда, казах на първия срещнат мъж да ме заведе у тях... Той ме изгледа продължително и каза: "Добре, щом искате..."

Дори името му не научих, нито пък той моето. Не помня даже вече как изглеждаше. После взех обратния влак и никой нищо не разбра.

След няколко седмици разбрах, че съм бременна. Казах на мъжа ми. Той изведнъж се промени. Стана най-щастливия човек на Земята. Радваше се, че ще става баща, а и за мен той си беше бащата на нашето дете... Защото... оня, другия, беше просто... Никой...

Грешница съм аз, грешница... - и Господ ме наказа заради моя грях... Стефчо се

роди и годините вървяха от щастливи по-щастливи за нас. До оня ден... След като се върна от болницата, мъжът ми каза, че там е научил, че не е той бащата на Стефчо. Заяви ми, че всичко между нас е свършено и си замина, без дори да ме изслуша...

Гледах тази сломена жена пред мен и се питах кое повече е привело така раменете й - злополуката със Стефчо или думите за раздяла на любимия й мъж, чието име тя произнасяше и сега с такава любов, с каквато бяха пълни и сълзите й заради двете й най-свидни същества.

Исках да й кажа, че нейният мъж е изтълкувал неправилно случайно дочутите думи на главния лекар, но всъщност той бе налучкал истината и аз нямях право да се бъркам в работите на съдбата.

На тръгване тя обеща, че щом изпишат Стефчо от болницата, след месец ще го доведе да го запознае с мен - "неговият спасител", както тя ме наричаше.

Казах, че ще ги очаквам с радост и им пожелах щастие, но тази среща така и не се състоя, защото след две седмици аз влязох в казармата, а малко по-късно и родителите ми се преселиха в друг град на юг.

Седемнадесет години по-късно аз, жена ми и деветгодишния ни син гостувахме в родния ми град. Разхождахме се бавно и тримата по главната улица, когато изведнаж някаква жена се хвърли отгоре ми. Тя започна да ме прегръща, да ме целува, да плаче, да хълца... Обърках се.

Жена ми наблюдаваше учудена сцената, а малкия ми син я дърпаше за ръката и питаше:

- Мамо, коя е тази лелка? Какво иска от татко?

- Ами, не знам! Питай баща си! - му отвърна троснато тя.

Очите ми срещнаха очите на жената, която ме дърпаше на някъде, без да успее да каже нещо смислено. Това не бяха очи на луда. Нещо проблесна в съзнанието ми и от облака на спомена в мен бавно изплува образът на една жена, нарекла себе си "грешница" със същите очи като очите на жената пред мен. Сякаш за да потвърди това, точно в този момент тя проговори:

- Боже, благодаря ти! Боже Господи, това е той! След толкова години... Стефчо, ела тук! Това е твоят спасител! Запознайте се. Това е Стефчо! Това е моят мъж! Намерихме те най-после... Боже! Боже... Боже... Какъв късмет, Боже...

Пред мен вече стояха двама мъже. В по-младия, красив и силен едва си личеше малкото слабо момче, което някога се борeше със смъртта на операционната маса.

Той ме гледаше с предани очи и от вълнение успя да каже само:

- Аз... аз съм Стефан... - и стискаше със здравите си силни ръце дланта ми сякаш се страхуваше, че ако отпусне малко ръце и аз ще изчезна.

- А, аз съм бащата на Стефчо! - рече мъжът до него и сграбчи другата ми ръка.

Бавно преместих погледа си върху него. Прошарена коса и мустаци, и една широка топла усмивка. Но тези мустаци... Мустаците... Ами да! Това беше той, мъжът, който надникна в операционната, когато давах кръв за Стефчо преди седемнадесет години. Да-а-а, това беше БАЩАТА.

Уловил въпросителния ми поглед към майката, той побърза да отговори:

- Вината беше у мен. Тя е добра жена! Когато изписваха Стефчо от болницата, заедно двамата го взехме.

- За какво говориш, татко? - попита младия мъж.

- Казвам на твоя спасител, че майка ти е много добра.

- Да, мама е най-добрата! - потвърди Стефан, прегръщайки щастливата си майка.

А моя син ме дърпаше за ръкава:

- Татко, татко, ти защо не си ми казал, че си бил спасител на морето?

...Така е. Синовете винаги питат, а бащите трябва да знаят отговора, колкото и труден да е той.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Пейчев][СЛОВОТО]

 

© Светослав Пейчев (Simon Martin). Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух