напред назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]



Борбата с гъркоманите


Баща ми, както казах, бе учил в гръцкото училише в Ресен при един добър елинист, родом от Охрид, на име Бодле. [1] Той бил доста напреднал. Но едно непредвидено обстоятелство турило край на учението му. Еднъж, когато на колене пред един сандък, преписвал нещо от св. Йоан Златоуст, влязъл един наш съгражданин – Андрея Никин, наскоро дошъл от Цариград, известен в историята на Възраждането като издател на книги под името Андрея Ресенец. [2] "Що праиш, внуче" запитал той баща ми. "Пиша гръцки." "Ами защо не пишеш български?" "Богарите немаат писмо" – възразил баща ми. "Како да немаат бре, внуче, я гледай тука? – И той му показал една книга, за която предполагам да е била "Рибният буквар". – "Я сега да те науча да четеш" – и взел да му показва буквите. Едно въодушевление за българската книга обладало баща ми като пламък. На другия ден той изгорил гръцките си книги. Баща ми бе роден в 1845 година. Това събитие в неговия живот е станало, значи, подир Кримската война, близо до 1860 година.

 

Тъкмо тогава се разпалваше вече Черковният върос. Зовът на българските водители за пробуждане и борба се разнасяше и сееше в душите възторг. От Цариград са пристигали вестници. Прониквало тук-таме и мощното слово на Раковски. В Битоля Димитър Робев бил настоятел на "Дунавски лебед". Старозагорският митрополит Методий Кусевич,тогава шивач в Прилеп под името Тоде Кусев, ми казваще: "Аз знаех целия "Горски пътник" наизуст!" Баща ми бил много любознателен, но кои вестници бе чел тогава, не зная. Чувах го да говори главно за Славейковата "Македония" и за "Зорница", която почва да излиза през 1875 година. Но за Черковния въпрос идеха преки отзвуци от самия център на борбата, Цариград. Там работеха градинарите, там отиваха полицаджиите. На връщане те донасяха повеи от духа, който владееше там.

 

Върху Ресен се упражняваше силно влияние и от Охрид. Борбата се водеше там за изпъждането на гръцкия владика Мелетий. Тя се пренесе и в Ресен. В "Македония и Българското възраждане” аз съм дал образа на тоя фанатичен и зловещ фанариот. От 1860 до 1869 година, в продължение на девет години българите в епархията водиха срещу него безпощаден поход, пълен с всевъзможни епизоди. Той бил често дюдюкан и няколко пъти преследван с камъни. В някои църкви от епархията той биде бит и изхвърлен навън, но не бе човек да се смути. Едър, с широки рамене, яка шия, щръкнала брада, дързък в целия си вид, той приличал, така казват съвременниците, на еничарин, облечен в расо. Мелетий бил гонен безспир и в Ресен като звяр. От всичко, което слушах за него през детинството си, Мелетий изпъква в спомените ми като някое апокалиптично чудовище. Омразата срещу него в Ресен е била толкова голяма, че една нощ един разпален патриот – поп Гоше – запалил митрополията с надежда, че владиката ще изгори там. Но мразеният човек не бил тогава в нея. Развалините на този пожар стояха дълго и даваха повод да се разправя на младите за бурите от миналото. У дома името на Мелетия се споменаваше с една още неутихнала от годините ненавист. Той бе станал причина баща ми да бъде хвърлен в затвора в Битоля. Това станало след един опит на българите да изхвърлят Мелетия от църквата, гдето служил. Завързал се бой между българи и гъркомани. Баща ми грабнал един свещник и се втурнал срешу фанариотина. Обвинен от него пред турските власти, той бил хванат и с вързани ръце пратен в Битоля. След Илинденското въстание баща ми заедно с по-големия ми брат Владимир, тогава учител, били арестувани в същия затвор, в който баща ми лежал години по-рано. Когато ги провирали в килията през една дупка, той, който много мъчно минал през нея, казал на брата ми: "Синко Владимире, чини ми се, че в лето 68-мо дупката беше по-голяма." "Не, татко, ти си бил по-слаб" – отговорил брат ми. Действително баща ми, когото аз винаги съм помнил много пълен, е бил в младините си, според думите на майка ми, сух като клечка.

 

Заедно с борбата против владиката се е водила и борба за самата църква. Българите са настоявали пред властта тя да бъде тям отстъпена. Както и в други градове, от едната и от другата страна били изтъквани аргументи. Българите казвали: "Ние сме я построили, с наши пари!". Гъркоманите: "Гръцки владика и е осветил и всякога в нея се е служило на гръцки!" Българите правели своите постъпки пред всички инстанции: в Битоля пред валията, в Цариград пред великия везир. Вред напразно. През лятото на 1876 година, малко време след Априлското въстание, Дервиш паша минал през Ресен начело на войска, която водил срешу Черна Гора. Българите, които не оставика ни една врата, без да тропат на нея, отишли и при него да го молят да им се върне църквата. Дервиш паша ни изслуша – казваше ми баща ми – и ни каза: "Ей, будала булгарлар! Ако българският народ искаше само църкви, султанът щеше от злато да му направи. Българският народ иска друго. Хайде вървете си." Дервиш паша е казал тия думи малко след като бе избухнало Априлското въстание.

 

Говоря за гъркомани, тъй като в Ресен не съществуваше никакъв грък. Но при 2400 българи имаше 570 власи, които се назоваваха гърци. Те бяха се заселили тук след разрушението на Моско поле. [3] Имаше някои от тях от български произход, но повлашени. Такива бяха Белчовци, най-богатото семейство в Ресен и най-влиятелно между гъркоманите. Аз помня добре стария Белчо, глава на семейството, един пълен човек, внушителен, с тежка походка, тип на чорбаджия. Чух еднъж препирня между него и баща ми. "Какъв грък си ти? – му казваше баща ми. – Гърците са черни, а ти си рус! Самото ти име Белчо не е гръцко, а българско. Не те признавам даже за влах, защото си от Лазаро'-поле, а там власи няма; там са мияци. Ти не си влах, мияк си" – заключаваше баща ми. Белчо обаче, клатейки глава и вдигайки вежди, казваше "Не гледай откъде съм, а що съм."

 

Власите в Ресен съставляваха икономическата сила на гърцизма; численост му даваха гърчеещите се българи или тъй наречените гъркомани. Гъркоманията – или гърколудието, както казва Раковски, превеждайки тази дума буквално от гръцки – е съществувала и в другите български земи, но не всякъде по същите причини. В Пловдив например тя е била един вид претенция за патрицианство и култура. В Ресен нямаше нищо подобно. Гъркоманите в Ресен не се мислеха в нищо по-горе от българите. Те не смееха даже да се казват гърци. Гърцизмът им се състоеше в това, че не искаха да минат под ведомството на Екзархията, а държеха да бъдат под това на гръцката патриаршия. Когато през времето на Черковния въпрос някои от българските водители в Цариград приемаха да се направят отстъки на гърците досежно епархиите в Македония, за да се дойде до разбирателство с тях, страхът им бе, че ако с неотстъпчивост се дойде до разрив с патриаршията, тя ще обяви българите за схизматици и че схизмата ще уплаши българското население в Македония. В действителност тоя страх беше безосновен. Дядо Методий Кусевич ми разправяше, че македонските българи в Цариград – градинари, хлебари, млекари, цветари и пр., – като се научили, че схизмата е обявена, от радост, че нито педя земя от Македония не е била отстъпена на гръцката патриаршия, дошли с гайди и играли хоро в двора на българската църква във Фенер. Аз не чух в Ресен някой гъркоман да каже на българите: "Ние не идем с вас, защото сте схизматици." Техните съображения бяха чисто сантиментални. Главното им обяснение беше, че не искат да се откажат от своя свещеник, който от своя страна не искаше да се откаже от гръцкия владика. Свещеникът казваше за владиката "Той ме е ръкоположил." За самия свещеник гъркоманите казваха едни – "Той ме е венчал", други – "Той ми е кръстил децата."

 

Борбата в Ресен между българите и тия, които се гърчееха, имаше от начало за предмет църквата. Когато тя остана окончателно гръцка, българите видяха, че трябва да мислят вече за съграждането на нова за тях. Междувременно ние се черкувахме в училището, което служеше за параклис. В неделя и през празничните дни училищните чинове се събираха на една страна, за да се остави място за богомолците. В гръцката църква имахме достъп само до тремовете. Тук се опяваха мъртъвците.

 

Църквата загубена, борбата продължаваше за разширение ведомството на Екзархията. В града трябваше да се спечелят за нея нови семейства, в околията – нови села. Това бе един непрекъснат пристъп, както на война, когато трябва да се превзимат една след друга нови укрепени позиции. [4]

 

Селото Крушйе, разположено по пътя между Ресен и Охрид, остана за дълго време под патриаршията. Това се дължеше на неговия мухтарин Тале, един инат старец, който отказваше да тури печата под едно заявление на селото до турските власти, че желае да мине под Екзархията. Привличането на това село беше отдавна една от грижите на ресенската община. Когато Тале идеше в Ресен, увещаваха го по всякакъв начин, но той оставаше непоколебим. Най-после общината, за да го поласкае, прати при него двама делегати със специална мисия. Изборът падна върху Коте Павлев Мильовски, вуйча на майка ми, и Раде Корунчев, който водеше сестра на баща ми (Доля). Те двамата бяха познати шегобийци. Един съботен ден, вечерта, те стигнали в Крушйе [5] на гости при него. Той ги посрещнал любезно, нагостил ги, обаче за причините на идването им не отавало дума. Подир кафето Коте Павлев казал на домовладиката "Сега питай ни защо сме дошли." "Аз няма да питам, вие ще ми кажете" – отвърнал Тале. Най-после Коте пристъва към мисията, за която той и Раде [6] бяха пратени, и задава на Тале тия въпроси: "Татко ти българин ли беше?" "Българин." – "Майка ти?" – "И тя българка." – "Ти?" – "И аз българин." – "Тогава защо не идеш при нас, както другите българи, под Екзархията?" – "Не мога да се деля от владиката". – "Защо да не можеш? Той какво ти е: тетин или вуйчо?" – "Нищо не ми е, отговорил Тале, но много ме има на чест. Когато иде в селото, казва ми "Йе'ронда!" [7]. При тия думи Коте изразява на лицето си едно негодувание, което другарят му споделя със същата мимика. Сетне, обръщайки се към Тале: "Йе'ронда! А бре, знаеш що е йе'ронда? Йе'ронда е ма'туф [8], бре!" Тогава честолюбивият старец, уязвен в дъното на душата еи, извикал; "Ах, пъ'рчот ньеден! Да му... на бра'дата! Жено мари', дай ми му'рот!" [9]

 

Привличането на гъркоманите в града беше много мъчно и вървеше бавно. Едни чакаха да умре свещеникът им, заради когото не искаха да се откажат от патриаршията. Други – от амбиция да не се отрекат от онова, което еднъж са казали. Играло е роля тук несъмнено и едно чувство на консерватизъм. Две обстоятелства обаче ще дойдат да помогнат, за да бъдат и те с време спечелени: голямата репутация на българското училище, в което те почнаха да изпращат своите деца, и после Революционната организация.

 

Баща ми имаше между гъркоманите двама близки приятели. Единият беще Мице Кочовски, бояджия на къдели вълна и пр. Другият – Лямбе Цветков, който имаше дюкян за манифактура. И двамата бяха чисти българи. Една част от семейството на Мине Кочовски се беше преместила на времето в Охрид; от него произлизаше генерал Климент Бояджиев, командуващият четвърта дивизия през време на Балканската война, тоя, който в сражението при Бунар хисар – Люле-Бургас проби турския център. Лямбе Цветков, освен че беше българин по рождение, четеше български, познаваше доста добре българския литературен език, обичаше да чете български книги и беше абонат на "Зорница". Баща ми след дълги и напразни опитвания да ги привлече към Екзархията беше престанал вече да ги увещава и само сегиз-тогиз ги закачаше. Когато обаче децата им дойдоха до училищна възраст, те не ги пратиха в гръцкото училище, където най-много можеха да научат азбуката и няколко думи, скоро забравени, а в българското, се' по-добре уредено и в което учениците правеха бързи успехи. Един син на Лямбе Цветков и един син на Мице Кочовски влезнаха след това в Революционната организация като жарки българи. Първият падна убит като четник, вторият – в Илинденското въстание.

 

Революционната организация привлече и власи, които в нейните редове се почувствуваха като българи. Между войводите познато е името на Митре Влаха. Пито Гулев, влах от Крушево – едно прочуто име, – също като революционер се чувствуваше българин. Когато в 1941 година бях в Ресен, разпитвах кои между българите в града са били участници в революционното движение. Посочиха ми Васил Куриера, тъй наречен, защото бил куриер на комитета. После разбрах, че той бил влах и се побългарил в редовете на организацията. Побългаряването на власите продължи през времето на последната война с установяването на българската власт в Македония. Стана един вид преброяване на населението, за да се види кой от коя народност е. Един влах, принадлежащ към едно от семействата, които през моето детство бяха стълбовете на гърцизма, дойде да ми каже: "Беше. Се пи'саф бо'гарин!"

 

За нещастие политиката на тогавашното българско правителство обезсърчи и огорчи тия от чуждите народности в Македония, които искаха да се приобщят към българската народност или към българската държава. В своето безумие министърът на вътрешните работи Габровски даде заповед, щото жителите на Македония да се делят на две категории: едни – българи, други – от небългарски произход, като се дават на първите особени привилегии, а вторите да се смятат като граждани от втора категория. Един виден турчин от Охрид ми каза: "Ние турците посрещнахме добре българската войска; искаме българската власт да остане тук. Но защо тя ни отблъсква? Ето аз имам три деца, и трите са за училище. Но когато да се запишат, поискаха ни високи такси, каквито българските ученици не плащат. Питам, защо? Отговарят ми: "Защото сте от небългарски произход!"

 

Чух в Битоля и оплакването на един влах, родом от Крушево. Той бил взел участие в Илинденското въстание и бил ранен. Към въвеждането на българската власт бе се отнесъл с най-искрено съчувствие и вярвал, че тя ще бъде особено внимателна към него като участник в революционната борба. Обаче и той попаднал под дискриминацията на Габровски. Когато в Битоля се давали вечеринки от българите, той и семейството му не били поканени, понеже били от "небългарски произход".

 

Имаше тогава и друго едно безумие от страна на българското правителство, но тоя път извършено от Министерството на народната просвета. Трябва да забележа, че сръбската пропаганда в Македония е употребявала често тоя аргумент: вие не сте българи, а сърби, защото българите казват "хляб", мляко", а вие казвате като нас "хлеб", "млеко". Едно от първите окръжни на министъра на Народната просвета Йоцов до училищата в Македония бе учениците да казват "мляко", "хляб". Аз ходих при него, за да му изтъкна каква пакост се прави с това. Той ми отговори: "Но нали трябва да има единство в произношението?"... А защо, за какво ли Кирил и Методий създадоха "е-двойното ( )", ако не именно за казаната характерност на езика ни още тогава!

 

 

 


1. Баща ми не ми е казвал за Бодле нищо повече от името му. Руският учен Виктор Григорович, който посетил Охрид в началото на 1845 година, останал учуден от българина Георги Бодли, охридски шивач, който го поразил със своята начетеност. "Охридские болгаре, пише Григорович, отличаются образованием и живостию характера. Я часто находил в людях, повидимому простых, пытливость и начитанность. Мой напр. вожатый, портной по ремеслу, знал много сочинений греческих и в своим разказах доказал ето ссилками на Мелетия и многия черковныя книги. Такому направлению способствуют порядочныя училища и обширныя торговлыя связы" ( Очерк", с. 102). Г. Бодли се поминал през осемдесетте години на миналия век. По-късно В. Н. Златарски намерил в Охрид неговата библиотека. Тя се състояла от доста ценни ръкописи и старопечатни книги – гръцки и български; между тях имало учебници по алгебра, естествена история и няколко речници (латинско-гръцки и италианско-гръцки); между гръцките му книги Златарски намерил един рядьк екземпляр от житието на св. Климента от йеромонаха , Виена, 1802 г. (вж. Ив. Шишманов, "В. И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция и неговите отношения към българите", Сб. БАН, кн. VI, 1916 г., с. 169). Дали този Георги Бодли е същият Водле, учител по гръцки на баща ми, не мога да кажа.

Друг един член от съшото охридско семейство, Михаил Водле (...), бе по времето на поетичната венчавка на Пърличева в Атина гръцки министър на правосъдието.

2. В книгата на Йордан Иванов "Българите в Македония" (с. 327 – 328) намираме следните редове за него:

"В 1868 г. била напечатана в Цариград кратка свещена история и катехизис на македонско наречие, което е наречено в случая "българско". Авторът на книгата, Кузман Шапкарев, бил от Охрид, затова и основното наречие на свещената история е охридското. Издател станал родолюбивият ресенец Андрей Анастасов. Книжката е озаглавена "Кратка священна повестница отъ вьтхытъ и новыть заветь и кратко св. Оглашение (Катихизись) на наречiе вразумително за македонскит Бьлгары Нардиль единь македонець. Се издавать оть Андрея Анастасова Рсенца. Цариградь, Въ печатнидата на В. "Македониа" 1868".

Три години по-рано казаният ресенец Андрей Анастасов бе направил ново, допълнено от него издание на "Месецеслов или календар вечний", книга твърде търсена по нашите земи.

Между това за науката ни станаха известни оше две книги издадени от него: – "Българский буквар". Част А или взаимоучителни таблици на наречие по-вразумително за македонските бьлгари. Наредил Един Македонец. ("Един Македонец" е псевдоним на Кузман Шапкарев.) Ся издават от Андрея Анастасова, ресенца. Цариград, в печатницата на в. "Македония". 1866. 64 с. 8°. – Другата: –" Голяма бьлгарска читанка или втората част на Българский буквар на наречие по-вразумително за македонските българи. Наредил Един македонец. Ся издават от Андрея Анастасова, ресенца. Цариград, в печатницата на в. "Македония", 1868, 138 с. 8°.

3. Подир завоюването на Балканския полуостров от турците на източните части на Албания, близо до македонските предели, през шестнадесети и седемнадесети век са цъфтели важни влашки тьрговски градове. През осемнадесети век се издигнал над всички тях Мосхо поле. Той е бил прочут не само със своето богатство, но и със своите училища. Тия градове са били ограбвани от албанците и най-сетне разрушени. Мосхо поле бил разорен през 1788 година от Али паша Янински. Неговите жители – той е броил около 60 000 души – се пръснали главно по Македония. Някои са се изселили в чужбина. От тях е известното семейство Думба във Виена, което стигнало там до високо положение и добило от императора дворянска титла. Към тоя род принадлежи барон Думба, който бе австрийски посланик вьв Вашингтон, когато се обяви Първата европейска война.

Власите в Македония съставляваха по численост и по богатство главната сила на гърцизма. Макар един опит за тяхното национално пробуждане да бе направен от страна на Румьния оше от 1855 година, веднага след съединението на Влашко и Молдова, той оставаше без никакъв отзвук. Едва в 1861 година, когато почна българското движение, у тях се забелязаха някои признаци на национално чувство. След Берлинския конгрес румънската пропаганда в Македония стана с по-обширен обхват и по-дейна. Начело на това влашко пробуждане в Македония се постави един свещеник на име Апостол Маргарити. Със средства на румънското правителство той основа в Битоля влашка гимназия. Подкрепена от френските католически мисии, които виждаха в нея средство за пробив в гръцката църква, насърчавана от Австрия, добре гледана от турското правителство, румънската пропаганда има някои сполуки. В Македония се основаха с време до четиринадесет влашки училища, между които още една гимназия, освен битолската. В борбата с гърцизма пробудените власи се присъединиха към българите. В Охрид те се черкуваха в българската църква и признаваха Екзархията. Букурещкото правителство обаче искаше от Портата официално признание на влашката народност в Турция, както това бе станало с българите. То се доби едва в 1905 година.

Българите в Македония виждаха в национално осъзнатите власи свои съюзници и се радваха на техните успехи, които постепенно омаломощаваха гърцизма. Ние не си давахме сметка, че румънското правителство имало намерение да иска териториална компенсация от България в деня, когато България би присъединила Македония. Това разбрахме едва в 1913 година, когато Румъния предяви своите претенции върху Южна Добруджа.

4. През време на гръцко-българската разпра турците в Ресен, както и вред в Македония, са съчувствували на българите. Там, дето властта е пречила на българите, то е било, защото някой турски чиновник е бил подкупен от гърците. Трябва да забележа, че съчувствено се отнасяли към българите и други два народа: евреите и циганите. При едно население от 4450 души според една статистика от 1900 година в Ресен имало 350 цигани. Ние ги наричахме гюпци, а понякога егюпци. Ако се вземе пред вид, че Египет се е наричал а старо време на гръцки Егюпт, би могло да се помисли, че те са дошли оттам. Но от разните имена, които им се дават, вадят се множество предположения досежно техния произход. Турците ги наричат официално "къптй", което би значело, че потеклото им е от коптите; те ги наричат още, но вече с някаква презрителна смисъл, "чингене”, което е дало повод на някои доморасли етимолози с много фантазия да смятат, че те идели от Китай, който на турски се казва Чин или Чин-Мачин.

Циганите в Ресен говорят албански, което показва, че са дошли от Арнаутлука. Те са отседнали и повечето са ковачи и изобщо работят желязо. Макар и мохамедани, те почитат и някои християнски празници и отиват по разните църковни събори. В 1941 година ги видях на празника на манастира в Янковец. Между циганите имаше и някои замоможни. Недалеч от нас живееше семейството Зизовци. На Великден ние им пращахме червени яйца; на Гергьовден получавахме от тях една кълка от печено агне. Това хвърляше майка ми в голямо затруднение. Ние децата не искахме да ядем месо, пратено от цигани. Майка ми казваше, че е срамота и грехота да го хвърляме на кучетата.

5. Крушйе беше чисто българско село, което даде по-сетне решителни борци на Революционната организация. Между тях особено се прочу войводата Кръстьо Трайчев.

6. 3а шегите на тетин ми Раде се разправяха много истории. Ще разкажа най-любопитната от тях.

На първия ден на Великден в 1914 година богомолците, излизайки от църква, го срещнали облечен в най-вехтите дрехи и с мотика на рамо, упътен към полето. Кога е било Раде да отива на полска работа, и то на такъв голям ден! Учудени, те го питат: "Хаирола', Раде (на добър час), накъде си тръгнал така?" – "Ода на' нива." – "За'що бре, Раде?" – "Ке са'дам ме'тли – отговорил той и сочейки на един сръбски чиновник, който идел отсреща, прибавил:- – За да ги изметиме о'вие л...!" В 1915 година, когато България обяви война на Сърбия, Раде бил мобилизиран. "Зедоа ме не'крут!" (вместо рекрут, както казват сърбите, посърбявайки френската дума рекрю – recrue). Сърбите го турили да пази някакъв мост между Ресен и Охрид. По тоя път отстъпвали сръбските войски на малки групи в безпорядък. Когато някои се спирали да го питат: "Къде е пътят за Охрид?", той през Съпотско ги отпращал към Битоля, откъдето настъпвала българската войска.

Случвало ми се е като дете да го слушам как се шегува със селянките, които идеха да пазаруват в дюкяна. Една му казваше: "Защо бре, Раде, ми даде такава лоша басма, еднъж я изпраф, и избеле!" – "Не ти е лоша басмата, н'есто отговорил той, – ама лош ти е сапунот", хвърляйки селянката в дълбоко недоумение.

7. От гръцкото "ге'ронтос", което значи "старец", старейшина.

8. Мафут - изкуфял старец.

9. От мухур - печат.

 


напред горе назад Обратно към: [Ранни спомени][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух