напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



III. Руската политика и българската народна църква


Русия и Църковният въпрос. - Два противоречиви мотива: православие и славянство. - Руското посолство в Цариград и българските дейци. - Българските владици, заточени по искането на граф Игнатиева. - Русофобството през време на Църковния въпрос. - Княз Дондуков и екзарх Йосиф. - Един опит за уния в 1878 г. - Цариградските българи при граф Зичи и при папския викарий. - Въпросът за църквата в Учредителното събрание. - Владиците против екзарха. - Борбата на Д. Цанкова и на либералите за църковното единство.

 

Когато се захвана българската църковна разпра, руската дипломация не обърна на нея голямо внимание. Тя считаше, че това е един домашен спор на Гръцката патриаршия. Българският народ беше тогава неизвестен  даже и на русите и ако те понякога му даваха помощи за неговото просвещение, то бе по-скоро поради традицията на покровителство спрямо подвластните на Турция православни християни, отколкото от чувства на расова взаимност. По-сетне руската дипломация се загрижи за нас като за славяни, но православието си остана пак едно от важните и ръководещи начала. И между тия два мотива: православие и славянство, руското действие в Изток ще се колебае за дълго време, за голямо недоумение на българите и понякога в ущърб на самата Русия.

Когато в 1860 г., на 3 април, първия ден на Великден, търновският митрополит Иларион, служейки в българския храм в Цариград, пропусна по заповед на събралия се народ да спомене името на патриарха, в руското посолство настана голямо безпокойство. Княз Лобанов1 повика при себе си Александър Екзарх и му "заръча незабавно да отиде да събере ума на владиката Иларион и да му каже да иска прощение от вселенския патриарх за оскърблението, което е нанесъл на великата Христова църква". Но Иларион не послуша тия съвети и на 24 април, подир 3 седмици, пак извърши богослужението като независим български архиерей. Крайно недоволен от непокорството на Иларион, посланикът съобщи на българските дейци да не разчитат на помощта на Русия в безумното движение, предприето от тях и очевидно насочено срещу мира в православния свят. Русия не искаше наистина да допусне по никой начин разкол в Източната църква. Подбужденията й не бяха само религиозни, но и политически. Образувайки една голяма християнска маса, различни по произхождение, но еднородни по вяра и подчинени на едно църковно управление, народите в Турция можеха по-добре да служат на целите на руската дипломация. Русия не бе враждебна на българските национални искания, тя даже бе готова да ги покровителствува, но само до толкова, доколкото те не подвергваха на опасност единството на православната църква. Ето защо, докато, от една страна, държеше пред българите един строг език от естество да ги обезсърчи, княз Лобанов действаше пред Патриаршията, за да предотврати чрез някои отстъпки едно разцепление сред нейното паство. На 24 февруари 1861 г. вследствие на тия съвети патриарх Йоаким свика един голям събор, който взе две важни решения: той низвергна от духовните им санове тримата възбунтувани български владици: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, и предложи на българите един проект за тяхното църковно управление, състоящ се от 15 точки. Дейците по Църковния въпрос, които бяха под влиянието на руското посолство, счетоха тия отстъпки за удовлетворителни и в издавания от тях Цариградский вестник, редактиран от Т. Бурмова, те хвалеха Патриаршията за нейното великодушие. Но грамадното болшинство на народните водители в Цариград се обяви категорически против 15-те точки. Тогава започнаха репресалите. На 29 април, в събота, 1861 година, по искането на патриарха, подкрепено от руското посолство, тримата български владици бидоха заточени. На вратите на българския храм във Фенер се спусна черно платно с бял кръст по средата. На другия ден княз Лобанов, който отиваше да прави посещение на патриарха, мина с отворени кола покрай храма, идейки от Кеахтаната, и видя, без да се спре, тоя знак на отчаяние, на всенародна скръб.

След този акт на строгост в поведението на княз Лобанова спрямо българите се забеляза едно значително смекчение. Българското национално движение стана по-известно в Русия; Появиха се в руския печат съчувствени отзиви за възраждането на тоя млад и нещастен славянски народ. Всичко това се отразяваше донейде върху настроението на руската дипломация. Главната причина обаче, за да се почне един благоприятен обрат в руската политика по Църковния въпрос, бе силното впечатление, произведено от унията. Още на 18 декември 1860 г., когато една група български първенци начело с Д. Цанкова отидоха в дома на папския викарий монсиньор Брунони и му заявиха, че ще припознаят за в бъдеще папата като глава на Христовата църква, руското правителство се стресна. Княз Лобанов, който тъй надменно и сурово се бе отнасял дотогава към българските дейци, отиде сам да ги търси в метоха във Фенер. Там той, твърде разтревожен, ги съветва да се откажат от тази пагубна идея и - със заплашвания, с обещания - успя да ги убеди. Иларион Макариополски, който бе склонил да се постави начело на благословената от Рим независима църква, се отвърна от първото си решение.2 Присъствующите в това заседание българи подписаха един протест против появилия се опит за уния. Унията не успя и на всички е известен комичният начин, по който тя свърши. Целта на нейните инициатори биде обаче постигната. Те нямаха в действителност никакво намерение да откъсват българския народ от православието. Целта им бе чисто политическа. Те разчитаха върху тревогата, която щеше да се появи в Русия, когато се чуе, че един славянски и православен народ е минал под властта на папата. Разчитаха те върху личния страх на княз Лобанова, да не би върху него да падне отговорността, че не е успял да предотврати тая катастрофа. Насърчението, което руските министри даваха на българите в техния опит за сближение с Рим, намесата на френското посолство, което бе видяло в това движение един прекрасен случай да простре своя католически протекторат върху едно многочислено население, всичкият тоя благосклонен интерес, който западната дипломация показваше в Цариград към религиозната инициатива на българите, увеличи, от друга страна, смущението на руската дипломация и я застави да търси едно разрешение на гръцко-българския конфликт.

На 1864 г. владиците се върнаха от заточение, а 15-те точки бяха отдавна забравени. Лобанов напусна Цариград и на негово място дойде граф Игнатиев. Пъргав, енергичен, пълен с амбиция и с инициатива, плодовит в дипломатически хитрини, буен и същевременно търпелив, еднакво способен да заплашва, когато е уместно, и да чака, когато е необходимо, Игнатиев бе най-подходящото лице, за да разбере турците и да действува над тях. Той дойде надъхан със славянски идеи. Може би той още тогава мислеше за близките перспективи на тая смела политика, която той успя най-сетне да наложи на Русия. Във всеки случай още отначало той се залови да разреши веднага българския църковен въпрос.3 "По неговите съвети четворица богати гърци, от които само единият турски поданик, двамата елински, а четвъртият френски, придружени от един родолюбив българин, Атанасаки Стоянович, банкерин, руски поданик, отидоха в българския метох и поискаха да се споразумеят с българските представители и първенци върху исканията на българския народ."4 С взаимни отстъпки двете страни сключиха едно съглашение и го подписаха. Руското посредничество изглеждаше да е намерило най-сетне един изход за многогодишната тази разпра. Самите фанариоти осуетиха обаче споразумението.

Съборът, който патриархът Софроний свика, за да се произнесе върху тази спогодба, я отхвърли като еретическа. Няколко години наред гръко-българските отношения бяха сега в застой. А между туй националното движение растеше с буйността на една стихия, ширеше се към Македония и достигаше до крайните граници на елинизма. В 1867 г. се преизбра бившият патриарх Григорий VІ, човек по-умерен, който възобнови преговорите с българките водители. Посредством Високата порта той им съобщи, че е готов да учреди, под своята върховна власт, една Българска екзархия, самостоятелна в нейното вътрешно управление и простряна в границите на Мизия, т.е. на север от Балкана. Тракия и Македония оставаха вън от областта на националната църква. Граф Игнатиев, в очите на когото спорът бе преди всичко църковен, а не национален, и който се стараеше по какъвто и да е начин да се тури един край на тая печална междуособица в източното православие, съветваше енергически българските деятели да приемат това предложение. Но те не склониха. Чувството за национално единство бе още тогава развито до фанатизъм. То буйно въставаше срещу всяка идея за компромис в ущърб на пределите на българското целокупно отечество. След един нов опит за споразумение, станал през 1869 г., февруари, пак по побуждение от руското посолство и отхвърлен от Патриаршията, въпреки това, че тримата гръцки делегати: Фотияди бей, Александър Каратеодори и банкеринът Зарифи бяха го подписали. Високата порта издаде най-сетне, на 27 февруари 1870 г., фермана, който учредяваше Българската екзархия. Веднага след това по заповед на турското правителство се създаде в новоучредената Екзархия един временен съвет, който съгласно фермана изработи устав за управлението на църквата. През февруари 1871 г. представители от българските общини се събраха на конгрес в Цариград. Известна част от водителите, ония, които по-късно станаха известни под името "старите", не искаха да се допусне в събора представителството, изпратено от македонските епархии, защото те не били изрично споменати във фермана. Станаха по тоя повод доста бурни разисквания; македонските пратеници начело с пламенния Методий Кусевич въстанаха против това изкуствено делене. Те бяха силно подкрепени от д-р Ст. Чомаков, около когото бяха се групирали вече националистите. Щеше ли съветът да види в средата на българския народ, едва освободен от духовно робство, едно ново разделение?

Спорът се разреши благодарение на намесата на Гаврил Кръстевич, който бе упълномощен да заяви, че Високата порта не счита за противозаконно участието на македонските представители в общонародния събор. Очевидно, турското правителство, щом се бе решило да даде на българите национална организация, искаше тя да бъде по-широка, надявайки се, че благодарение на схизмата българският народ ще се откъсне от православния свят, т.е. от руското влияние. Една упорита подземна борба се захвана тогава между руското посолство и Портата. Граф Игнатиев още веднъж се опита да постигне едно съглашение между българите и Патриаршията. Григорий VІ си даде оставката, за да протестира срещу фермана, и на негово място се върна пак един от свалените негови предшественици, Антим Кутурянос, който изяви готовност да признае Българската екзархия в едни по-широки вече териториални граници, но се пак без най-важните епархии на Македония. Умерената партия5 бе наклонна да се задоволи с тия нови отстъпки. Тя считаше, че едно непримиримо поведение спрямо Патриаршията рискуваше да предизвика провъзгласяването на схизмата, която можеше да разцепи българския народ, като го постави в необходимостта да избира между православието и своята народност. "Умерените" не подозираха истинската дълбочина на националното чувство у българите; те се бояха да не би то да се окаже по-слабо от религиозната традиция. Те се вардеха също да не оскърбят със своето упорство руския посланик, който силно настояваше за новите патриаршески предложения. В Русия те виждаха естествената покровителка на българите, призвана по своите традиции и по своето могъщество да ги освободи един ден. Не щеше ли да бъде една фатална грешка, ако те противостоеха на нейните съвети? Личното обаяние на граф Игнатиева се прибавяше към престижа на великата славянска империя. Игнатиев бе добил наистина грамадно влияние след българския свят в Цариград. Той бе съобщителен и приветлив, отворил бе широко вратите на посолството за българските деятели и бе превърнал своята мисия в един вид апостолат на славянството. Дипломатът ставаше често агитатор. Агитатор, чудесен впрочем, пълен с жар, с ловкост и театрално чувство. За него не бе трудно да убеди една част от българските деятели, че е необходимо да се приемат предложенията на патриарха, за да се добие за младата Екзархия нужната санкция от Вселенската патриаршия. "Младите" обаче или както ги наричаха понякога "червените": д-р Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Д. Цанков, Методий Кусевич, Т. Икономов, не даваха да се продума за някакви жертви от националното единство. Те бяха фанатично привързани към девиза: всички български земи в границите на една област и под управлението на една църква. В това направление ги укрепваше главно д-р Чомаков, висш турски сановник, влиятелен пред Високата порта. Той убеждаваше турските държавни мъже, че организирани в широка църковна област под ведомството на една независима Екзархия, българите ще бъдат по силата на своето национално чувство враждебни към руската опека и същевременно привързани към Отоманската империя, в границите на която те щяха да се развиват безпрепятствено. Аали паша и Фуад паша - прочутите държавни мъже от епохата на ефимерното турско възраждане - напълно споделяха тоя възглед.6 Той бе наистина прав поне в известна мярка и за известно време. Конфликтът между крайните български патриоти и руската дипломация не закъсня да се появи. В своята опозиция срещу опортюнистическите съвети на Игнатиева, който искаше да пожертвува българската народна цялост на руската политика за единство в православния свят, "младите" се увлякоха в крайно русофобство. В своя вестник Македонияa П. Р. Славейков отправяше срещу Русия страстни нападки, които странно напомнюват статиите на Раковски, писани по-рано, и фейлетоните на Захари Стоянова подир 9 август.

Политиката на граф Игнатиева биде победена от българския национализъм. Преговорите за помирение с Патриаршията, тъй енергично ръководени от него, останаха безплодни. На 6 януари, на празника на Богоявление, тримата български владици Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и Иларион Макариополски тържествено служиха в българския храм във Фенер, напук на предупрежденията, че се излагат на голяма опасност. Предупрежденията не бяха лъжливи. Наистина патриархът лиши след това двамата владици от техния сан, а Иларион Макариополски, който бе вече претърпял по-рано същото това наказание, без да се съобразява с него, биде отлъчен от църквата. Патриархът не се ограничи с тези строгости. Той направи постъпки пред Високата порта, за да бъдат заточени тримата архиереи, представено то него като главна спънка на едно помирение. В същата смисъл действуваше и граф Игнатиев. Игнатиев бе тогава всесилен всред турските министри: някои европейски публицисти го наричаха руски вицеимператор в Цариград. Портата нямаше никакво желание да преследва българската църква, току-що създадена от нея чрез фермана, но тя бе принудена да се подчини на волята на руския посланик. На 21 януари 1872 г. тримата български владици бидоха заточени в Измир, Мала Азия. Голямо вълнение настана тогава в българската колония в Цариград. Целият храм във Фенер биде покрит отвън и отвътре с черни платна. В неделя, на 23 януари, народът се събра в църквата, но богослужение не се извърши. След една "жалостна реч" на П. Р. Славейков избра се една депутация, която да поднесе на великия везир молбата на българите за връщането на техните архиереи. Славейко, Икономов, десетина души първенци от еснафите - македонци повечето - се упътиха към Високата порта, следвани мълчаливо от една множество от 3 000 души българи. Щом пристигна до Портата, тълпата почна да вика: "Да живее султанът!" Тя добавяше, че иска владиците си. В Портата, дето не знаяха целта на тази демонстрация, се яви отначало голямо смущение. Наистина многолюдието се увеличаваше постоянно от любопитни хора, привлечени от тия ненадейни за Цариград викове. Великият везир Махмуд Недим паша, като разбра за какво се касае, поиска да му се представят неколцина "по-разбрани хора", за да изразят желанията на народа. Явиха се при него Славейков и Икономов. Пашата ги прие твърде благосклонно. Той не се стесни да им каже, че тази строга мярка е била взета по настояването на граф Игнатиева, на "балъкчията"7, както той се изразил, който със сила го заставил да отстрани владиците. Икономов и Славейков стояха дълго при великия везир. Тълпата бе почнала да се бои да не би и те да са арестувани и през някоя друга врата пратени на заточение. Тя почна да вика, цепейки въздуха с думите: "Падишахъм чок яша!"8 Малко след това двамата делегати се върнаха и заявиха радостно, че носят обещание за връщането на владиците.

Махмуд Недим паша удържа дадената дума: на 30 януари владиците се върнаха в Цариград. Сякаш боейки се да не би куражът му да угасне, ако остави да мине време, или от предчувствие, че дните на везирството му ще бъдат скоро скъсени, Махмуд Недим паша веднага даде ултиматум на Патриаршията да признае българската църква и вследствие нейния отказ изпрати заповед до привременния български съвет в Ортакьой да избере екзарх на основание на фермана. Не се мина месец, и Махмуд Недим паша падна, свален лично от граф Игнатиева. Отмъщението дойде късно: българската църква съществуваше и да се върне назад историята бе невъзможно. За това граф Игнатиев и не помисли. Българското възраждане в най-широкия му териториален обсег не противоречеше на личния негов план за бъдеще. Всичкото негово старание бе да предотврати разкола, тази схизма, името на която се бе разнесло още в началото на църковната разпра, тревожейки руската дипломация като едно голямо бедствие за православието. Това опасение не закъсня да се сбъдне. След избирането на екзарха, което направи безвъзвратно отделянето на българската йерархия, патриархът свика наистина вселенски събор, за да осъди националния принцип, "филетизма", на който се основаваха исканията на българите, и да прогласи тяхната църква за схизматическа. Игнатиев действаше сега върху Патриаршията, както по-рано бе наблегнал върху българските деятели. Той се опита да осуети свикването на тоя събор чрез своите съвети в Патриаршията. В същата смисъл той правеше постъпки и пред Портата, която той подканяше да не допуска узаконяването на едни разкол, който щеше да бъде един постоянен извор на смущения за империята. Всичко това бе безполезно. Патриархът нямаше вяра в искреността на Игнатиева, а времето, в което руското посолство управляваше Високата порта от кулисите, бе минало. Велик везир в Турция сега бе Митхад паша, който знаеше добре Църковния въпрос и повече даже от предшествениците си виждаше в схизмата едно средство да се откъсне българският народ от руското православие: не само той не се съгласи да пречи на патриарха, но му даже даде всички улеснения. На 16 септември 1872 г. схизмата биде прогласена от един голям местен събор и българите обявени за чужди на "Източната църква".

Схизмата не поколеба българите в техния национален подем, нито даже произведе върху тях някакво особено впечатление: в продължение на десет века те бяха навикнали да гледат на църквата преди всичко като на политическа организация. Новият този разкол предизвика обаче голямо огорчение в руските църковни кръгове. Те бяха толкова по-смутени, че не знаеха как да се отнесат спрямо тоя факт. Когато патриархът съзва вселенския събор, руският Св. синод отказа да вземе участие в него, но без да се произнесе ясно. Отговорът гласеше, че стремлението на българите да имат независима национална йерархия в същите ония териториални граници, в които се упражнява непосредствената власт на вселенската църква, е незаконно и трябва да се порицае, но някои от техните искания са естествени и ще бъде справедливо те да се удовлетворят. След прогласяването на схизмата руската църква остана в същата мъчителна дилема: или да признае схизмата и тогава да скъса своите връзки с православния български народ, или да се обяви против нея, което би значило да се обяви против патриарха като глава на вселенската църква. От тази дилема руският Св. синод не е успял да излезе и до днес.

Не е успяла да се освободи от гнета на това противоречие и самата руска дипломация. Още през време на окупацията то я постави спрямо българската църква в един конфликт, който рискуваше да смрази веднага освободители и освободени.

Това е един твърде любопитен епизод от руско-българските отношения и може да се каже, че той е останал едва ли не съвсем неизвестен.9 Известно е, че подир подписването на Санстефанския договор екзарх Йосиф І дойде в Пловдив: повикан от Дондукова според едни, а според други - от желание да обезпечи своя пост на глава на църквата. Той бе наистина непризнат още от владиците на Северна България, които считаха избора му за незаконен, понеже не станал напълно според екзархийския устав. Австро-унгарският посланик в Цариград, граф Зичи, бе също повлиял на н. блаженство да се завърне набързо в България. Хитрият дипломат бе го заплашил, че русите ще го свалят, защото бил избран от партията на д-р Чомакова като враг на Русия. Екзархът останал дълго време в Пловдив и както се вижда от английската Синя книга, вземал е живо участие в борбата за национално единство. Неговото отсъствие от Цариград обаче беше една голяма опасност за интересите на българското население в Македония.10 Почнаха да се чуват настоятелно гласове, че мястото на екзарха е в Цариград и че той трябва веднага да се върне на своя пост. Малко неохотно - защото нито знаеше как ще го посрещнат турците, нито бе сигурен за своето положение поради опозицията на владиците в княжеството - екзархът на вид да се върне в Цариград. За голямо учудване на българските деятели, събрани тогава в Пловдив, княз Дондуков не се съгласи. Той заяви, че духовната област на Екзархията ще съвпада с територията на княжеството и на Източна Румелия; а колкото за македонските епархии, той настояваше, щото те да останат под ведомството на Патриаршията, чиято власт се простирала законно във всичките предели на Турция. Дондуков бе логичен с принципите на руския Св. синод: една държавна територия, една църква. Да се бе осъществила Санстефанска България, българската църква щеше да има същите граници, както и българската държава, предлогът за филетизма, с който се подкрепи схизмата, щеше да се отнеме от Патриаршията и единството на православния свят щеше да се възобнови. Парадоксалното положение, което Берлинският договор създаде за българските земи, повърна обаче Църковния въпрос към първоначалните му трудности. Както в 1872 г., от българите се искаше да принесат в жертва една съмнителна догма, която тревожела съвестта на руските синодални архиереи и усложнявала руската политика в Изток, класическите епархии, в които се е зародила народната ни писменост и които са свързани със спомена на Охридската патриаршия. Но ако в усилните години на Възраждането тая жертва биде отблъсната от народните водители в Цариград, още по-недопустима бе тя сега, когато един екзалтиран национален фанатизъм се бе събудил за току-що разпокъсаното единство на велика България. При всичко това инструкциите на княз Дондукова бе да настоява върху условията, необходими за едно помирение с Патриаршията, и да държи екзарха в Пловдив. Тогава, прибягвайки до една маневра, която един път бе вече успяла, българите размахаха призрака на унията.

По заповед на Пловдивския митрополит Панарет, снабден от него с писмени наставления, за да му служат в бъдеще като оправдания, Методий Кусевич замина за Цариград и почна там жива агитация в полза на унията. Едва пристигнал, той свика в метоха на Фенер срещу църквата, едно събрание от представителите на българската колония воглаве с македонските еснафи. С един буен език, през който минаваха като светкавици поривите на един библейски гняв, Методий описа ужасното положение, в което се намираше българското отечество: турски гарнизони в Тракия; Македония оставена на "лютите зверове"; бъдещето на народа ни обречено на върховна гибел. Пред тая потресающа картина един трагичен трепет обхвана публиката: тогава Методий как русите държали насила екзарха в Пловдив и не го пускали да се върне в Цариград. "Една Екзархия ни бе останала, символ на народното единство и утеха за нашите скърби, заяви той, и на нея посегнаха. Сираци съвсем останахме, братя. Нашите самозвани покровители искат да ни направят зло нечувано. Ще оставим ли да ни се погуби народността?" "Не! Никога!" - викаха присъствующите, повечето от които плачеха. Най-трогателно беше отчаянието на македонците: те сякаш втори път губеха свободата си. Посред това силно вълнение реши се да се изпрати до екзарха един ултиматум: или да се върне при българите в Турция, или да се знае, че те ще провъзгласят унията. Писмото, написано с крайно енергичен език - както се бе уговорило в Пловдив, - биде прочетено и одобрено в едно второ събрание, което стана подир една седмица пак в метоха. Един деятел на Охрид, Наум Спространов, който минаваше за човек на руското посолство, бе представил един проект, по-благ по тон, но присъствующите го отхвърлиха, викайки, че трябва да се действа решително. В същия ден в един по-интимен кръг - на който Методий повери своята тайна - се избра една комисия, която да води преговори по провъзгласяването на унията. Придружена от редактора на Courrier d’Orient, известният българофил Жан Пиетри, който й служеше за преводач, комисията отиде най-напред при папския викарий Бурнони, комуто изложи своите условия; българската църква да си запази своите догми и своето устройство и да споменава името на папата като глава на вселенската църква. Викарият, безкрайно зарадван от перспективата, която се откриваше пред него да прибави към завоеванията на католицизма една област, за която напразно великият Инокентий ІІІ бе преговарял с Калояна, обеща да телеграфира в Рим, за да пита дали папата ще одобри представената combinazione. Отговорът на Ватикана дойде веднага и той бе благоприятен. папата приемаше българските предложения с едно само изменение: главата на бъдещата униатска църква да не бъде избиран от папството си - както искаше комисията, - защото това било в противоречие с принципите на католическата духовна организация, а да се назначава от папата, комуто ще бъдат представено от народа трима кандидати. Комисията показа такова чудесно притворство, че въпреки всичките си йезуитски хитрости викарият не подозря нищо.

Комисията бе взела всички мерки, за да бъде руското посолство държано в течение на агитацията. Архимандрит Теодосий, заместник на екзарха, единственият от цялото духовенство, който бе останал тук подир войната, за да пази архивата, не знаейки задкулисната страна на униатската аларма, тичаше разтреперан в руското посолство и молеше да се вземат мерки против грешното и пагубно дело, което се бе почнало. Наум Спространов донасяше също лоши известия за растящите размери на движението. Жан Пиетри, агент на посолството в цариградския печат, докладваше от своя страна за хода на преговорите, които ставаха посредством него: Методий Кусевич разчиташе най-много на неговата ревност, за да разтревожи руската дипломация.

Между туй блъфът с унията продължаваше. Съпровождана се от Жан Пиетри, комисията отиде и у австрийския посланик. Граф Зичи я посрещна с крайна любезност. Осведомен от по-рано за агитацията, която се бе почнала, той бе готов със своя план. Той каза на делегатите, че щом се провъзгласи унията, австрийското правителство ще назначи консули във всички градове в Македония, за да упражняват надзор върху турското управление и да се застъпват в полза на българите. "Ако след няколко години Портата не въведе никакви подобрения, каза той, българските общини ще подадат чрез униатското духовенство оплаквания до негово величество австрийския император и ще търсят от него спасение. Австрия ще се намеси тогава енергически за въвеждането в Македония на една автономия, поставена под нейно покровителство."

Зичи говори въздържано, без нищо от екзалтацията на възторжения Бурнони, но и той не се досети, че целият този шум за някаква уния е една дипломатическа хитрина на българите. Най-малко от всички бе прозрял тая хитрина Жан Пиетри.

"След аудиенцията ние отидохме да се съвещаваме частно, разказва дядо Методий, а нещастният Жан Пиетри, ужасен от това, що бе чул, се затече в посолството, за да направи своя доклад."

Докато телеграмите хвърчаха към Петербург, носещи страшната вест, папският викарий, нетърпелив да завърши захванатия от него велик подвиг, търсеше постоянно новини за развитието на агитациите и настояваше да се ускорят формалностите. Комисията обаче му възразяваше: "Ние не щем да бързаме с необмислени постъпки, а желаем да създадем едно разумно и трайно дело. Нашата цел е да запазим народното ни единство от Турция под едно духовно ведомство. Ако можем да минем изцяло под покровителството на католическата църква, добре; иначе ние не искаме да разпокъсваме своя народ. За това почнали сме вече агитация пред общините в Македония; щом те възприемат нашата идея, ние ще прегърнем унията всеобщо, тържествено и завинаги."

На тия лукави обещания монсиньор Бурнони отговаряше, че той от своя страна ще се моли на бога и на светците да укрепят у българския народ спасителното вдъхновение.

Любопитно е, че и тоя път фокусът с унията успя. В Петербург рапортите на посолството произведоха голямо смущение. На княз Дондукова бидоха изпратени телеграфически инструкции да не се противи на връщането на екзарха в Цариград. Когато н. блаженство му посочил ултиматума на българската колония, Дондуков захвърлил нервозно бумагата и казал: "Е, добре, можете да заминете!"

Негово блаженство не замина. Той се бави след това още десетина месеци в Пловдив. През това време македонските общини, останали без ръководство, пишеха му постоянно да се върне и правеха в този дух настойчиви постъпки и пред министерството в София. Най-сетне през есента на 1879 г. екзархът потегли за Цариград и се установи в Ортакьой.11

Това бавене се тълкуваше тогава различно. Имаше хора, които порицаваха строго екзарха, като го обвиняваха в егоизъм, но причината трябва да е била желанието на негово блаженство да следи от по-близо устройството, което щеше да се даде на българската църква в Източна Румелия и особено в княжеството. За Източна Румелия въпросът не представляваше особена трудност: формално автономната страна си оставаше турска провинция, в която екзархийският ферман запазваше всичката си сила. Оставаше само да се изнамери начин, по който той да се прилага в най-благоприятен за българите смисъл. В България положението беше по-сложно. Княжеството съставляваше особена държава и според каноническите правила трябваше да има своя отделна църква. Това значеше: българският народ, разпокъсан от европейската дипломация, да унищожи и старите рамки на своето единство - общата църковна организация. Още щом се узна съдържанието на Берлинския договор, българските деятели усетиха опасността и се загрижиха как да я отстранят.

Марин Дринов, който управляваше през време на окупацията отдела на просвещението и вероизповеданията, предложи да се внесе в бъдещата конституция на България следният член: "Българското княжество от църковна страна, като съставлява една част от българската църковна област, намира се в зависимост от върховното началство на българската църква, дето и да се намира. Чрез това върховно началство княжеството съхранява съединението си с вселенската възточна църква във всичко, що се отнася до догмите на вярата." По тоя въпрос Дринов бе съставил и една подробна записка.12 "Четох тая записка, пише М. Дринов, и в Съвета на императорския комисар, и в едно частно събрание на Българската екзархия13, в което освен н. блаженство екзарх Йосифа присъстваха д-р Чомаков и неколцина други от старите дейци по българския църковния въпрос. И всичките тия лица одобриха напълно съдържанието на тая моя записка... Толкова повече аз бях изненадан, когато в Търновското учредително събрание се захвана обсъждането на този член."14 В Търново наистина избухна по тоя повод от страна на владиците една люта опозиция, която те маскираха с догматически аргументи, но произходът на която се криеше в тайния раздор, съществующ в българската църква още от 1876 г.

Когато Портата изпрати стария екзарх Антима І на заточение - това бе след Средногорското въстание, - неговият наследник Йосиф І биде избран набързо, без да бъдат спазени всичките формалности на устава, непригодни за такива критически минути. Негов конкурент беше Русчушкият владика Григорий, той пропадна с един глас. Йосиф биде провъзгласен за екзарх и утвърден от Портата, но митрополитите в Северна България не го признаха. След Освобождението те продължаваха да го считат за узурпатор и не пропускаха случай да покажат спрямо него своето незачитане. Щом се видя, че България ще образува отделно княжество, те помислиха, че в новата държава църквата ще бъде самостоятелна и ще се управлява от своя независим Синод. И ето че проектът за конституция, в който русите бяха поместили Дриновото предложение, идеше да формулира и изрично да узакони бъдещата зависимост на владиците в княжеството на един екзарх, за който още не се знаеше де ще бъде. Те не се поколебаха да се обявят срещу това патриотическо постановление и гледайки в него само една основа за лична власт на Йосифа, бориха се с яростта, присъща на калугерите от целия свят. Пръв почна атаката пропадналият кандидат за екзарх Григорий Доростолочервенски. Той представи една нова формула, в която не ставаше ни дума за обща църковна област, нито за зависимост от върховната църковна власт. Формулата беше доволно смътна за депутатите, но от обясненията, които даде Григорий, стана ясно, че неговата цел е да скъса органическите връзки на църквата в княжеството с Екзархията. Никакво подчинение спрямо Екзархията той не допускаше, а само едни отношения, които се полагаха например между църквата и княжеството и руския Св. синод. "Депутатите, разказва дядо Цанков, бяха много слабо запознати с въпроса за църковната организация и не схващаха отначало важността на тия прения. Но когато разбраха, че се касае да запазим поне онова духовно единство, което беше постигнато чрез екзархията, те пламнаха, почнаха да викат: "Единство! Искаме единство!" И не желаеха вече да чуят друго мнение. Толкова голямо бе тогава обаянието на тая дума - единство." От либералите пръв Др. Цанков обясни на Събранието какви високи мотиви изискваха, щото църквата в княжеството да бъде "в зависимост" от Екзархията, т.е. подчинена ней. Като видя колко враждебно са настроени депутатите спрямо неговата идея, Григорий предложи, щото отношенията между разните части на българската църква да бъдат определени в бъдеще и с особен закон. Това бе едно хитро средство, за да се избегне едно немедлено разрешение на въпроса; но събранието не го допусна. Разискванията се продължиха доста забъркано, ту на политическа почва, ту с богословски аргументи. Според каноническите правила владиците бяха прави: всичките православни държави имат отделна църква. Така е в Сърбия, в Румъния, в Гърция. Но какво значение можеха да имат законите за едно събрание, което не признаваше друг мотив освен своя патриотизъм? М. Балабанов дойде тогава на помощ на владиците, сам той богослов, и в своето благочестиво красноречие, което сякаш миришеше на тамян, опита се да успокои духовете. Той каза, че всички българи искат да се запази единството, но трябва да се мисли и за условията, при които трябва да се управлява една църква. "Църквата, щом е зависима, добавяше той, не можеше да се устрои. Тогава по-добре да кажем, че няма в княжеството църква, екзархът да свиква от тук хора, които ще, и да праща от там владици, които ще, и тия да правят тук каквото щат." Балабанов бе свързан с владиците още от борбите в Цариград, когато заедно с тях той агитираше да се отстъпят на Патриаршията исканите от нея македонски епархии. И сега той оставаше в единомислие с тях, споделяше и техните чувства на лична опозиция спрямо екзарха. Това му разположение се издава ясно от неговата инак тъй изкусно премерена реч. "Боя се, г-да, се провикна той, да не излезе непокорство от страна на владиците." Тия думи хвърлиха пълна светлина върху побужденията на архиерейството, забулени в началото с една догматическа фразеология.

Тия побуждения станаха още по-осезателни, когато М. Балабанов, принуден от Др. Цанкова да се изкаже по-открито, заяви: "Екзархът не е глава на църквата и не е бил." Всичкият лукс от богословски аргументи - канони, традиции, исторически прецеденти - се свеждаха, значи, към тая лична амбиция на владиците: екзархът да не бъде глава на църквата. Климент го каза съвсем ясно: "От екзарха не е зависело нищо, а всичко - от Синода." Др. Цанков, който най-упорито се възпротиви на покушенията срещу духовното единство и който, собствено, изнесе цялата тази борба - както го заявяваше в 1902 г. Каравелов в една реч в Народното събрание, - Цанков отбули пак намеренията на владиците, показа на Събранието, каквито бяха те: разрушителни опасни за бъдещето ни развитие, противонародни. "Искаме, струва ми се, г-да, се провикна той, да направим няколко църкви." Тия думи развълнуваха събранието. "В това време, бележи протоколът, чуват се гласове: "Не! Не!" (т.е. не искаме разцепление), и гласове викат: "Въпросът е изчерпан." П. Р. Славейков постави също въпроса на политическа почва. "И ние сме чели история и фармакида, каза той, но не ща да говоря за богословската страна, ще се обърна към параграфа и ще благодаря на ония, които са го писали, защото са знаяли желанието на българския народ, а именно за думите "намира се в зависимост", защото това води към достигане на единението. Всичките ни борби бяха народни и следвало да са за съединението ни, а сега не ни остава освен църковното ни единство." Разискванията бяха много страстни, много са те забъркани в протоколите, защото самата материя е била досущ непозната на повечето оратори. Събранието бе енервирано, прекъсваше пренията с шум и с викове: "Стига! Изчерпан е въпросът!" Най-сетне ораторите почнаха да се впускат в лични обиди. Тоя ден Събранието гласува няколко пъти, но нищо не реши. Суматохата бе тъй голяма, че Славейков бе дал гласа си за една формула, която съвсем противоречеше на изказаното от него мнение. На другия ден пренията пак се подновиха, но вече по-спокойно. Намесиха се и русите. Вън от Събранието Лукиянов, който като либерал не гледаше на схизмата с очите на руския Св. синод, бе казал на Каравелова: "Държете здраво за единството на църквата си. Там е залогът на народното ви бъдеще." И в заседанието той говори в същия дух. Той обясни на депутатите, че целта на тоя член, който бе предмет на разискване, е: да се не разпада църквата на части, а да си остане цяла, както е била по-рано. Варненският митрополит Симеон направи тогава едно помирително предложение, което внасяше в първоначалния проект следните изменения: то поставяше Св. синод като върховно началство и определяше, че  българското княжество съставлява част от "общата българска църква". Предложението биде прието наполовина. Събранието се съгласи, щото Св. синод да бъде върховната власт, но то забеляза изрично, че в него ще трябва да взимат участие архиереите от княжеството, Тракия и Македония. Колкото за второто изменение в текста, предложено от Симеона, то се отхвърли: в конституцията остана, че княжеството е неразделна част от "българската църковна област". Окончателната редакция, приета след поправките, които владиците успяха да внесат в нея, унищожаваше, значи, личната власт на екзарха, но запазваше посредством целостта на църковната територия това национално единство, под закрилата на което културното ни дело в Македония можа в продължение на 30 години да се развива при общото съдействие на целия български народ, съединен чрез звеното на св. Екзархия.

 

 


1 П.П.Карапетров, стр. 37.горе

2 Св. Н. Миларов, "Черковний Въпрос", ред статии в сп. "Наука", стр. 861.горе

3 Неговата политика по Църковния въпрос е разгадана от княз Григорий Трубецкой в статиите му в Revue d’Histoire Diplomatique, 1908. Там той дава дълги извадки из рапортите на Игнатиева до княз Горчакова.горе

4 Карапетров, стр. 60.горе

5 Умерената партия се състоеше от Т. Бурмова, М. Балабанова, Русчушкия митрополит Григорий и пр. Тя бе под влиянието на Игнатиева.горе

6 Тая политическа идея е развита в завещанието на прочутия Фуад паша.горе

7 Балъкчии - рибари, наричат простите турци, т.е. всички руси.горе

8 Да живее султанът!горе

9 Ние ще го изложим според неиздадените "Възпоминания" на Старозагорския митрополит Методий.горе

10 Turkey, 1879.горе

11 Види се, н. блаженство бе убеждавал русите, че пак ще се върне в Цариград, след като се споразумее с патриарха върху вдигането на схизмата, тъй като княз Дондуков-Корсаков пишеше на Милютина: "Тия дни екзархът ще замине за Цариград, за да се споразумее с Портата и с вселенския патриарх за тия епархии, които трябва да влязат в състава на Българската екзархия, а също и да доведе до съгласие малкото духовни лица, които в последно време почнаха да заявяват, че неминуемо е да се приеме унията предвид съществующата анархия в Македония и католическата пропаганда на австрийските мисионери. "Материали за историята на България, том І. "Документи за дейността на русите и пр.", стр.269.горе

12 С малко изменения тая записка е печатана в списанието "Християнско братско слово".горе

13 Тя се намираше тогава (септември 1878) в Пловдив.горе

14 М. Дринов, спомените му в юбилейния Гражданин, стр. 374.горе

 

 

a В. "Македония" (3 дек. 1866-25 юли 1872) - излиза в Цариград под редакцията на П. Р. Славейков. Най-разпространеният български вестник по онова време. Изразител на интересите на широките народни слоеве - селяни, занаятчии, дребни търговци и народна интелигенция. Стои на демократични позиции. Помества материали за обществения, стопанския и културния живот на българския народ, за положението му под османско робство. Бори се за самостоятелна българска църква.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух