напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



I. Избирането на княз Александра


Кандидатите на българския престол. - Владетелските амбиции на Дондукова и неговата агитация. - Избирането на Александра Батенберг. - Неговите колебания. - Първото внушение за държавен преврат. - Обиколката на новоизбрания княз по дворовете. - Княз Александър при султана. - Недоволството на русите против "немеца". - Напомнюване на народа за Санстефанска България.

 

Според едно мнение, твърде разпространено между съвременниците на тая епоха, още при обявяването на войната Александър ІІ определил за бъдещ княз на България своя племенник Александра Батенберг; той нарочно го повикал да вземе участие в похода на руските войски, за да остане името на младия принц свързано с епопеята на Освобождението. Легендата е красива и заслужаваше да бъде вярна. Образът на тоя храбър юноша, който отиваше предварително да се бие като войник в страната, дето по-късно трябваше да стъпи като владетел, щеше да бъде мил на много въображения. Документите обаче, които постепенно прогонват романтичното из историята, унищожават и това хубаво предание. Княз Александър не отиде да се бие в България, за да извоюва морално своя престол, а защото неговата стихия на млад поручик, влюбен в своето призвание, го влечеше към полесраженията. Той не знаеше нищо за намеренията на своя августейши чичо. У самия Александър ІІ тия намерения се установиха много късно.

На 4 август 1878 г. военният министър Д. Милютин пишеше на Дондукова, че императорът решил да остави на българите пълна свобода при избирането на техния княз.1 Между туй във високите петербургски кръгове и в двора въпросът се разискваше оживлено и въображенията работеха. Най-много се говореше за кандидатурата на Божо Петрович, братовчед на княз Никита. За него агитираха славянофилите и голяма част от военните; в полза на черногорския войвода бе и самият Милютин, който виждаше в неговата личност една гаранция за бъдещото развитие на България в славянски дух. Между приближените на императрицата Мария Александровна се произнасяше вече и името на младия Батенбергски принц Александър; но неговите шансове още не се знаеха. Официалното решение оставаше да не се препоръчва никой от Русия. Мотивът на това въздържание е странен. Милютин пишеше, че се боял да не би царят да се намери в неловко положение, в случай че руският кандидат пропадне. "В това време, казва един съвременник2, русите да бяха ни поставили един калпак върху един прът и да бяха ни казали: ей тогова на ще изберете, защото такава е волята на цар Освободителя, ние щяхме да се подчиним, без да мислим."

Възможно ли бе, щото в Петербург да не знаят за тая готовност на българския народ да се подчинява с радост и безусловно на най-малкото желание, изказано в Петербург? Дондуков, който не можеше да направи две стъпки в страната, без да предизвика за себе си и за Александра ІІ сцени на настоящо идолопоклонство, не би ли писал за тая фанатическа преданост на българите? Удивлението расте, когато четем в едно частно писмо на Дондукова до Милютина следните невероподобни редове: "Аз мисля, че в никакъв случай не трябва да поддържаме явно тази или онази кандидатура, за да не възбудим против себе си упреци и за да не компрометираме руското влияние, в случай, че нашият кандидат не се избере."3

Енигмата обаче се обяснява лесно, като си припомним намерението на Дондукова да стане сам княз на България. Неговият план бе да отстрани всяко влияние от Петербург, сигурен, че българите ще изберат непременно него, ако няма външна намеса. За да увеличи още повече своята популярност, той насърчаваше движението срещу Берлинския договор, съставлявайки с дядо Натанаила планове за едно въстание в Македония и заканвайки се явно, че няма да допусне разделението на Тракия от княжеството. В същото време, за да всее в Петербург убеждението, че е преждевременно да се вземат още сега мерки за избирането на княз, той пращаше алармистически рапорти върху вълнението на двете Българии, за което най-силният импулс идваше от самия него.a

Владетелските мечти на Дондукова не останаха дълго време в тайна. Човек на напреднала възраст, крайно словоохотлив, експанзивен, той не можеше да скрива своята амбиция. Приближените му, повечето офицери, бяха също невъздържани. Те не се стесняваха да свързват явно кандидатурата на Дондукова с агитацията срещу Берлинския договор. Европейските кабинети, осведомени за това двусмислено поведение на руския комисар, се решиха да направят сериозни представления в Петербург, дето и без това владееше известно недоволство от деятелността на Дондукова. Рапортите на княз Лобанова от Цариград, на Цертелева от Пловдив, донесенията на някои военни, които завиждаха на неговата популярност, хвърляха една неприятна светлина върху интригите на Дондукова. Александър ІІ, много огорчен от тия известия, писа на главнокомандващия на окупационните войски Тотлебена, че ако стане нужда, ще даде един страшен пример на строгост.

Това предвестие за императорски гняв стресна много Дондукова. В своята уплаха той направи внезапен обрат и за да разсее всяко подозрение, писа в Петербург, че би било добре "да се подготви отсега общественото мнение върху това, че руското правителство в никой случай няма да допусне избирането на някой руски поданик за княз на България."4 Въпреки тия думи на Дондукова, които изглеждат като прощаване с неговата амбиция, той не се отказа от своите намерения. Той се хранеше смътна надежда, че от забъркването на събитията неговият избор ще може да изскочи като една изненада и той ще се наложи като необходимост. Понеже от Петербург му идеха вече честни известия, че Батенбергският принц имал сериозни шансове, той се залови да компрометира неговата кандидатура. "Относително кандидатурата на княз Александра, пишеше той Милютину, освен въпроса за вероизповеданието, изказват се опасения да не му влияе Австрия." Кой бе изказал тия опасения? Не българите във всеки случай, които не знаеха още името на своя бъдещ княз. Очевидно, това бе едно лично впечатление на Дондукова, което той съобщаваше в Петербург с определена умисъл.

Тая интрига обаче не произведе в Петербург никакъв ефект. Изглеждаше, че изборът на императорът бе се почти установил върху княз Александра. За да запази поне своето положение като фактически господар на България, Дондуков изобрети една друга комбинация. Той писа в Петербург, че екзархът му съобщил, какво "българите имали намерение да ходатайстват за продължението на руското управление в настоящия му вид (т.е. с Дондукова начело) поне още една година".

На Гирсаb не се понрави никак това внушение. Той знаеше, че то ще произведе в Европа много лошо впечатление, може би и сериозен протест. А руската дипломация гледаше преди всичко да не я увлекат военните в нови усложнения.

В продължение на 4 месеца сега  преписката на Дондукова не съдържаше вече никакъв намек за княжеския избор. През това време с речи, с паради, с ласкателства към масата и, трябва да се признае, с една забележителна енергия в устрояването на младата държава Дондуков увеличаваше своята популярност и шансовете на своята лична кандидатура. Неуморимият старец бе постоянно в движение: днес в Търново, дето наблюдаваше Събранието, утре в София, отдето организираше администрацията, и сетне по цяла България, от Варна до Кюстендил, готов на всеки час да слуша безконечни речи, да стиска безброй ръце, да прегръща, да благославя, щастлив неизказано от тоя лъх на обожание, който идеше от тълпите към него. В това съприкосновение с народа надеждите на Дондукова добиваха всякога нов полет.

В Петербург духаше обаче друг вятър. В началото на март Дондуков получи в Разград, дето бе отишел по военни работи, една секретна телеграма от държавния канцлер Горчакова, който му заповядваше да вземе мерки да се извърши, додето трае руската окупация и под  неин надзор, избирането на българския княз. Дондуков и тоя път се опита да убеди правителството, че е несвоевременно да се мисли за подобни мерки, тъй като българските депутати не били наклонни въобще да пристъпят към избора на княз, бидейки още възбудени срещу Берлинския договор. Това мнение бе очевидно лъжливо. Българските водители, които нямаха вече никаква илюзия върху възможността да се отмени Берлинският договор чрез една политическа стачка, желаеха, напротив, да се избере по-скоро княз, за да избави страната из своето неопределено положение. Руската окупация щеше да свърши скоро; ако в определения срок изборът не може да стане, руското изключително господство щеше да се замени от една обща намеса на Силите, последствията от която не щяха да бъдат добри нито за руското влияние, нито за добрия ред в княжеството. От тия перспективи се безпокоеше сериозно и Русия, както се вижда от секретното писмо5 на Гирса до княз Дондукова, писано на 29 март. Гирс канеше императорския комисар да осветли депутатите върху техния дълг и ако е възможно да се вразумят, да отправи позив към народа, за да иска от него съдействие срещу безразсъдността на събранието. Излишно заплашване, тъй като никой не мислеше в Търново за обструкция срещу руските желания.

Между туй "фаталният" ден наближаваше. Учредителното събрание привършваше конституцията; депутатите за новото събрание, което трябваше да избере княза, пристигнаха в Търново; скоро трябваше вече да стане и самият избор. Оставени на техните чувства, депутатите щяха да изберат за княз граф Игнатиева, виновника на Освободителната война, Скобелева, белият мундир на когото бе станал легендарен, или самия Дондуков. Но от Петербург бе дошла заповед да не се избира по никой начин руски поданик. Това бе за намеренията на Дондукова един смъртен удар.

За да не капитулира съвсем, той прибягна до друга една комбинация, която, без да изпълни съкровените му надежди, щеше да удовлетвори поне неговото честолюбие. Едно от доверените му лица, генерал Гресер, повика водителите на партиите поотделно и на групи и им направи това любопитно предложение: "Вие ще изберете Александра Михайловича (Дондукова) за княз на България само за да изкажете към Русия вашата признателност, а той ще откаже, понеже знае, че Силите няма да дадат за него това съгласие." Руският дипломатически агент Давидов се възпротиви обаче на тая манифестация и тя не стана. На 17 април новото събрание, свикано специално за тая цел, пристъпи към избирането на княз.

Кандидати за българския престол бяха се явили доста в последните месеци. Имаше кандидатури едва ли не хумористически, както оная на Александра Екзарха, местен аристократор, който даваше в своите печатни програми обещания, напомнюващи реториката на атинските политици в комедиите на Аристофана; имаше кандидатури сериозни, както оная на принц Бибеско6, покровителствуван от Австрия според едни, от Гамбета според други. Една подробна биография, пръсната в Търново от Д. К. Попов, разправяше подробно за добродетелите на тоя румънски чокоин и за неговите далечни прадеди, които били боляри от Търново. Към биографията бе прибавен - модерно средство за агитация - един портрет на претендента. Споменавали се тогава в европейския печат и други кандидати: Райският принц Хенрих ХХV, германски посланик във Виена; Валдемар Датски, чието име се запечати тогава в паметта на българските политици, за да се яви по-сетне при по-драматична обстановка; Милан, за когото се споменава няколко пъти в руските преписки от това време. По-сериозна бе кандидатурата на румънския крал Карол І, тогава още княз. Изглежда, че хипотезата на една лична уния между България и Румъния бе обезпокоила руската дипломация. На 14 декември Дондуков получи от руския посланик в Цариград княз Лобанов тая депеша:

Румънският княз, чрез своя пратеник тук, искал е от султана и от посланиците английски, французки и австрийски съгласието им, за да бъде избран български княз. Всички дали съгласието си освен австрийския посланик. Като Ви предупреждавам за това, моля Ви да ми съобщите дали сте забелязали каквито и да е румънски опитвания.

Дондуков отговори, че никакви особени опити не били правени за кандидатурата на румънския княз, който нямал впрочем никакви шансове. Не е известно дали Карол І е правил от своя страна някакви постъпки, но Англия е подкрепяла енергически неговата кандидатура. Тя желаеше да създаде чрез румъно-българския дуализъм една голяма държава, която да противостои на руското влияние, имайки широки основи за развитие. Английският делегат в Търново, Палгрев, агитираше с тая цел твърде майсторски. "Една вечер той беше ни поканил на чай, пише М. Балабанов в своите забележки от Търново. Между другото той внушително питаше дали е основателен слухът, че българите кроели да изберат за български княз румънския крал Карол, като прибавяше да каже лично от себе си, че това нямало да бъде зле за България, а щяло да се погледне с добро око и от западните велики сили." Същите внушения Палгрев е сеял и пред другите водители. "Ние се срещахме често, разказва дядо Цанков, и в самия ден на избора, сутринта, той дойде дома при мене и ме увещава да възприемем кандидатурата на Карола. Аз му отговорих, че в частния живот, когато един човек има нужда от съвет, отправя се до своите приятели и доброжелатели; тъй е и в политиката. Нашият народ не може да слуша държавите, които са му направили зло, а ще се доверява - то се знае - на Русия, която го е освободила. След тоя разговор Палгрев вече не настоя." Впрочем волята на царя Освободителя, която определяше като кандидат за българския престол неговия племенник княз Александра, бе вече известна на депутатите и тя предрешаваше въпроса.

На 17 април новоизбраните депутати се събраха в конака. В града владееше голямо оживление.

"Тоя ден, пише един очевидец7, представляваше нещо необикновено: народ, първата българска армия, увенчана с цветя, една част от артилерията, депутатите с особени трикольорни значки, гости из много градове от провинцията като вълни се движеха из тесните търновски улици към стария конак, гдето заседаваше Народното събрание. Настроението беше неописуемо и се чакаше минутата, когато щеше да се чуе името на първия български избраник; всяка минута на закъсняване беше мъчителна." Дондуков-Корсаков се отправи към събранието със своята блестяща свита, побледнял малко от ролята, която му предстоеше, но усмихнат. Сутринта, на молебена в църквата "Св. Четиридесет мъченици", той бе казал тихо на един от приближените си: "Enfin j'ai déposé mes armes!8 Той бе сложил наистина оръжието си и сега отиваше повелението на своя император, доволен на вид, но със смъртна тъга в сърцето. Още с първите думи на своята реч той предупреди събранието, че "вследствие на политически съображения никакъв кандидат от руските поданици няма да бъде допуснат от царя на българския престол". После той предложи да се даде председателството на "достопочтенейшия и многострадален труженик на българското дело" Антим І, комуто постави грижата да назначи бюрото. Това не бе законно, но за формалности нямаше време. В своето желание да се свърши по-скоро тая церемония Дондуков не допусна да стане никаква проверка на изборите, макар законът да е изричан. Но кой в тая тържествена обстановка мислеше за законите? По предложение на императорския комисар не се държаха никакви протоколи; депутатите заседаваха при затворени врата. Впрочем краткото това заседание не бе друго освен една дълга акламация. Има за тая церемония едно описание от Головина.

Русчушкият митрополит Григорий, пише той, като взема думата, каза, че кандидати имало доста, но всичките не са за българите и затова той няма да ги изброява, а ще се спре само на принц Райс. Той е човек почтен, сериозен, но не е млад и затова ще му бъде мъчно да се откаже от старите си навици и да се научава на условията на българския народен живот. За българите трябва един човек млад, пълен със сила и енергия. Най-сетне царя Освободител препоръча да се предложи българската корона на неговия племенник, принц Александър Батенберг, който може да удовлетвори всичките искания. При произнасянето името на принц Александра всичките депутати бързо скочиха на крака и единогласно ура възвести единодушния избор на принца за княз на България.

Едва-що се чу около конака името на новия избраник, ръкоплясканията избухнаха буйни, нескончаеми. Скоро те бидоха поети и от тълпите, които чакаха, по-далече, по улиците. Името "Александър Батенберг" се пръсна по целия град, повтаряно от хиляди уста, които го хвърляха към небето заедно с френетически викове на радост. "Членовете на Събранието в пълен състав, гологлави, с една голяма купа, пълна с шампанско, от която черпеха всички желающи, и с викове ура и пеение народни песни, отправиха се към квартирата на представителя на царя, за да го молят да честити на техния Освободител избирането на племенника му и да заяви на негово величество, че както в този случай, тъй и винаги неговата воля ще бъде свята като закон за българите." Княз Дондуков нямаше причина да споделя възторга на българите и преди да приеме чашата с шампанско, рядко попита: "А къде е актът за избиранието?" Оказа се, че актът останал в Събранието и представителите бяха принудени да чакат пред квартирата на комисаря, додето го донесат.9 Голямото усилие, което бе направил Дондуков, за да носи тоя ден маската на доволен човек, бе изтощило нервите му и той не можеше да удържи вече своето раздразнение. Неговите приближени хора от своя страна не се стараеха даже да прикрият чувствата си. Генерал Гресерc, крайно ядосан, остро порицаваше познатите нему либерални депутати, че избраха един немец. "Но нали вие, русите, ни го препоръчахте?" - питаха те. "Ей че сте глупави хора! - възразяваше той. - Ние ви казахме каквото трябваше! А вие трябваше да направите каквото знаете!"10 Тия неприятни инциденти минаха обаче съвсем незабелязано. Народът ликуваше несвестно, опиянен от мисълта, че в лицето на първия български княз възкръсва старинното царско достойнство и че нещо велико и окончателно се бе извършило в България.

Топовете между туй продължаваха да гърмят от хълмовете, виковете на тълпата се дигаха към небето и образуваха над града една безбройна, шумяща мълва, в която народната радост се ширеше като стихия. "Мнозина, разказва един от депутатите11, от въодушевлението заедно с възклицанията те изпускаха (sic) радостни сълзи, други подскачаха и си хвърляха шапките нагоре, а трети вече заведоха радостното хоро и заиграха"... Едно голямо мнозинство обсади телеграфа. Напълни се веднага станцията, сетне дворът, улицата. Чужди кореспонденти, руски офицери, депутати, които бързаха да зарадват своите избиратели, румелийци, нетърпеливи да съобщят новината в Пловдив, всички чакаха трескаво, тропаха, викаха и те ура, за да им бъде чакането по-леко. Това ура не престана целия ден. "Целия тоя ден, разказва един очевидец, Търново представляваше едно вълнующе се море." Вечерта въодушевлението стана още по-шумно. Градът бе осветлен великолепно: по учрежденията, конака блестяха гирлянди от светлина; гражданите бяха изнесли на прозорците си безброй фенери и кандила; по околните ридове бяха запалени огньове. Панорамата на Търново представляваше една неописуема феерия. Сегиз-тогиз ракети се издигаха в синята пролетна нощ и се пръскаха във фантастични очертания от искри, при ръкопляскането на една тълпа, още неблазирана върху забавления от тоя род.

На другия ден Дондуков направи преглед на войските, за да им обяви избирането на българския княз. "Възторгът бе неописуем" - пише Дондуков на Милютина.12На Марно поле се беше събрал безброен народ от града, от селата, от провинцията. "Имаше и много бележити работници и поборници по Българското възраждане и освободителното дело, които бяха дошли за тържествата нарочно от Македония и Тракия."13 Европейските делегати, които също присъстваха, имаха още веднъж възможност да видят стройните редове и пъргавия войнствен вид на българската войска.

Веселбата на народа трая няколко дена. "Ето три дена, пише Дондуков на 20 април, как, погълнат с работа и преписка, постоянно се откъсвам от своето дело, за да се явявам по необходимост на народа и да присъствувам на неговите тържества и на ликуванията му."

Без да подозира драмата, която се бе разиграла в душата на Дондукова - жесток наивно като децата, - народът искаше наистина да го направи съучастник в цялата своя радост. В деня на избора тълпата вдигна Дондукова на ръце и обсипан с цветя, го носи чак до Марно поле. Всеки ден той бе сега предмет на най-трогателни овации. Утешиха ли донейде Дондукова тия проявления на българската признателност, или направиха по-болезнена тъгата му за един престол, на който той бе седнал в своето старческо въображение? Във всеки случай той употреби голямо старание, за да не забележат в руските правителствени сфери и в царския двор неговото разочарование. В рапортите си той проявяваше към новоизбрания млад княз един вид отечески попечения. На 22 април той представи лично на императора в Ливадия една "Памятна записка", в която той покрай изброяване на важните държавни въпроси, които трябваше да се разрешат в скоро време в България, бяха поставени и въпроси за положението на новия княз. Той питаше например: може ли князът да се нарече Александър ІІ, тъй като един Александър вече имало в българската история? Гирс отговори, че това не е възможно, защото "ако между старите управители на България е имало и един Александър, той е носил във всеки случай титлата цар, а не княз". В своите всестранни грижи Дондуков се занимаваше и с униформата на княза. Той предлагаше Александър да се яви на народа в български генералски мундир и лента. "Тази външна обстановка, бележи той, е необходима за първото впечатление върху българите." По тоя повод, винаги внимателен към подробностите, той питаше: "Не бива ли към българската шапка да се прибави за княза едно казашко перо?" Добрият старец мислеше за всичко: за пътуването на княза в България, за свитата му, за коронацията, за бъдещата му женитба. Нищо не бе оставено на случая. Той приготви безброй проекти за прокламации, за приветствия, за отговори. Цялата тази литература е пълна със звънливи фрази, с лиризъм и - не трябва да се забравя - с трогателни думи към България.

От Ливадия Дондуков се върна отново в България, дето трябваше да чака пристигането на княза. Оттук той продължаваше да бомбардира Милютина и Гирса с проекти за маршрута на княза и за церемониите по неговото посрещане.

 

ІІ

 

Княз Александър беше в руска униформа на един обяд, даден в посолството в Берлин по случай рождения ден на царя Освободител, когато му донесоха телеграмата за неговия избор. Той я прочете без голяма изненада. Още към края на ноември неговата кандидатура се бе появила във вестниците, а преди това той бе вече подсетен за нея от императрица Мария Александровна. В началото на октомври той пишеше на румънския княз, негов личен приятел: "Какво впечатление ти прави поведението на Дондукова? Оттук е много далеч, за  да се съди, а пък вестниците много лъжат. Работите в България много ме интересуват, защото от време на време достигат до мене тайни запитвания."14 На тия запитвания той се отзоваваше без никакъв ентусиазъм. Мисълта да царува над една нова и неуредена още държава и особено перспективата да живее в една източна страна, дето никакви прелести не очакваха неговата младост, не радваха княз Александра. Той моли своя чичо на няколко пъти и твърде настойчиво да не му възлага такава тежка мисия. Разколеба се по едно време и самият Александър ІІ, който му телеграфира: "Je ferai des efforts pour que la bouche évite cette coupe."15 Императрицата обаче държеше непременно да види своя любим племенник на българския престол; освен това, щом Европа бе решена да не дава своето съгласие за никакъв руски поданик и за никакъв черногорски войвода, нямаше между чуждестранните възможни кандидати някой, който да бъде тъй безусловно предан на руския двор, както принц Александър. По тия съображения царят се върна пак към първото си решение и съобщи волята си в Търново. Избирането му постави княз Александра пред един свършен факт; но и сега той не можеше да победи своите колебания. На телеграмата на Антима І, която от името на Събранието му известяваше избора, той отговори едва след една седмица. През това време той се съвещаваше с родителите си в Дармщат, които не му даваха големи насърчения. Те бяха под впечатлението на вестниците, които представляваха положението в България за много опасно и предвещаваха за най-къс срок нови вълнения против Берлинския договор. Най-сетне под личното давление на Александра ІІ князът прие своя избор и тръгна за Ливадия, дето се намираше руският двор.

Преди да тръгне от Дармщат, младият принц поиска от някои видни хесенски юристи мнението им върху българската конституция. Те се произнесоха много песимистично. Тоя крайно демократически строй им се виждаше съвсем непригоден за незакрепналата още българска държава. Те посъветваха княза да увеличи своята лична власт, защото в един народ без традиции и без политическо възпитание само тя можела да бъде основата на един здрав обществен ред.

Князът не забрави тия съвети. Първата му грижа, когато се представи на Александра ІІ, бе да поиска съгласието му за едно изменение на конституцията, като заяви, че само с това условие той приема да отиде в България. Не без мъка императорът можа да го отклони от това настроение. Той му забеляза, че, съставена набързо от млади политици без подготовка, конституцията не можеше да няма неудобства, но те ще се покажат само след един добросъвестен опит за нейното приложение. "Ако тоя опит излезе несполучлив,  каза Александър ІІ, ще търсим тогава едно разрешение. Бъди спокоен: аз няма да те оставя без помощ в бъдеще." Това обещание успокои донякъде княза, но идеята за преврат продължаваше все пак да го занимава.

На 4 май пристигна в Ливадия депутацията, изпратена от Народното събрание, за да му връчи акта за избирането. Тя се състоеше от Преславския митрополит Симеона, от софийския губернатор Бурмова, от д-р Каракановски, лекар при руското посолство в Цариград, от д-р Стоилова, от един селянин от Кула, Цанов, и от един стар турчин, хаджи Муезин. Князът представи депутацията на императора, влизайки за пръв път в своята роля на владетел.

От Ливадия князът тръгна да обикаля дворовете. Най-напред той се спря във Виена., сетне в Берлин, гдето суровият пророчески глас на Бисмарка му каза: "Идете в България: се ще ви остане най-накрая един приятен спомен.." В Берлин князът образува своята свита, в която влизаха трима немци: барон Ридезел, маршал на двора, ротмистър Корвин-Вирсбитски, флигел-адютант, и Менгес, частен секретар. Продължавайки своя път, младият суверен посети Париж, Лондон, Рим. Навсякъде неговата младежка грация произведе най-добро впечатление. От Рим той тръгна за България. В Бриндизи го чакаха два руски парахода: "Владимир" и "Константин", които бяха изпратени да го заведат в Цариград, гдето той трябваше да се представи на султана, и сетне във Варна. Една част от българската му свита бе дошла също да го посрещне тук: царският флигел-адютант полковник Шепелев, който бе определен да остане при него като ръководител - "дядка", както се бе изразил Милютин в едно свое писмо, - и д-р Стоиловd, назначен от княза за негов частен секретар по препоръка на Дондукова-Корсакова. И двамата те16 по пътя осведомиха княза върху събитията в България, новото й устройство, политическите условия, хората, народа - и той слушаше всичките тия сведения с жадността на чужденец, който нищо не знае, и на млад човек, който всичко вярва. Особено доверие внуши на княза д-р Стоилов. Гъвкав ум с повече ясност, отколкото дълбочина; знающ от науката това, заради което може да мине за оригинален; без никакъв идеализъм и без никаква смелост в идеите, при все това способен да се привърже към някои принципи, мек по нрав, суетен доста, навикнал на много добродетели, но податлив и на лоши влияния, д-р Стоилов бе въпреки възрастта си вече една забележителна личност. От всички дейци в княжеството той бе без съмнение най-вече европеец. Със своята младост, с грацията на ума си, със светския си такт той очарова положително княза и го обхвана със своето влияние, както тънкият бръшлян обвива стъблото на някое високо дърво. Преди да пристигнат в Цариград, те бяха вече интимни приятели.

В Цариград българската колония, тогава още многобройна, имаше намерение да посрещне княза с всичкия възможен блясък. Търговците в Балкапан бяха узнали деня на пристигането му и бяха ангажирали един параход, за да отидат със знамена и музика да го причакат чак в Мраморното море. Турските власти не им позволиха това. Имаше тогава в Цариград около 80 000 турци, избягали из България и Тракия, страшно възбудени. Полицията се боеше да не би техният фанатизъм да ги увлече в някакви изстъпления. Тогава българите решиха щото князът да бъде приветстван от една депутация, състояща се от по-видните търговци: Ст. Илич, Гаврил Муравенов, Киро Попов, Лука Муравенов и двама абаджии. "Дойде многоочаквания ден, разказва Лука Муравенов, ние бяхме вече готови да тръгнем, когато ни се съобщи, че полицията ни забранява да отидем на посрещане. Ходихме да се оплачем на руската параходна агенция и тя ни предложи да ни пренесе в една своя варка на един неин параход, отдето щеше лесно да се качим в парахода, който носеше княза. В парахода, на който се качихме, имаше мъртвец и това ни порази като едно тъжно знамение. Скоро се зададоха параходите, идещи с княза. Те бяха боядисани с бяла боя и ни се видяха като някакви огромни морски птици. Когато параходите се приближиха, ние се пренесохме с лодките си там, гдето бе князът. Той се обличаше във военната си униформа и след малко излезе на кувертата."

Илич каза на княза едно смутено приветствие, той отговори с няколко думи на френски: всичко това стана в една минута. Князът бързаше. Три позлатени лодки дойдоха да го вземат от парахода и го заведоха в Долмабахче до стълбите на градината. Веднага той се отправи в Илдъзкьошк, придружен от двамата си български адютанти. В палата той биде посрещнат от министрите и поприказва малко с Осман паша, с когото се бе запознал в Плевен. Турският герой разгледа с любопитство българската униформа на адютантите17 и я похвали. Аудиенцията при султана бе кратка и малко студена. Абдул Хамид очакваше да види един висок турски сановник с фес и в стамболина, а пред него се явяваше един млад генерал с национална военна униформа и с бял калпак на главата. Недоволен, той не му връчи лично фермана, като каза, че още не е готов. После размени няколко думи със своя васал.

- Надявам се, че ще се отнасяте вярно с правителството ми и ще уважавате моите граници.

- Това ми се налага от Берлинския договор - забеляза княз Александър.

Султанът поде:

- Желая да бъдете справедлив и да се отнасяте добре с поданиците ми в България.

- Това ми заповядва конституцията.

Това бе всичко. Султанът тури край на аудиенцията. На княза бидоха оказани големи почести, но турците явно роптаеха.

Спрямо българите те показваха голямо раздразнение. На много пунктове край Босфора, откъм европейския бряг, се бяха натрупали сутринта групи от българи: абаджии, градинари, млекари - повечето от Македония. Те чакаха да видят ако не лицето на първия български княз, то поне парахода, с който той идеше. Полицията ги разпръсна грубо. Някои бидоха даже арестувани. По-досетливите уж бяха отишли в Буюкдере, мислейки, че князът ще слезе най-напред в посолството.18 Те чакаха там цял ден с очи, впити в Босфора, трептящи всеки път, щом свирнеше някой параход, хипнотизирани. Най-сетне привечер спря се на пристанището един параход, една група военни слязоха от него и влезнаха набързо в посолството. Българите викаха ура, някои от военните поздравиха. Когато посрещачите се разотидоха, никой от тях не можеше да каже кой бе князът; всеки твърдеше обаче, че го е познал.

Привечер имаше в посолството бърза вечеря в чест на княза и към часа 9 през едно ужасно време (Черното море бе побесняло сякаш) той замина за Варна. На 24 юни часа 11 и половина предобед княз Александър Батенберг стъпи на българска земя.

В България князът бе очакван с нетърпение. Народът го бе обикнал, преди да го познава. Чуло се бе, че той е млад и хубавец, че се е бил храбро в руските редове, че е племенник на царя Освободителя.19 Най-сетне той бе първият български княз и то бе достатъчно, за да пламнат въображенията. Цялата страна се готвеше да го посреща и се китеше заради него. Но българите не знаеха още изкуството да уреждат тържества, а, изглежда, че руските власти не им бяха оказали никакво съдействие. Впрочем тогава окупационните войски бяха почнали да се връщат в Русия и властите бяха залисани с тях. А може би да е имало и зла воля, както твърди Головин. Във всеки случай през цялото пътуване на княза имаше големи неуредици. На някои места станаха даже комични инциденти. Във Варна бяха докарали до пристанището великолепен екипаж, но никой не бе помислил кой ще го кара. Когато князът се качи на колата, търсят кочияш - няма. Един от посрещачите, някой си Проданов, скокна тогава на колата, взе камшика и подкара. Шествието вървеше бавно към града посред виковете на множеството и тук-таме се спираше, за да чуе князът приветствията на разни депутации. Най-сетне то пристигна до квартирата, определена за августейшия гостенин; Проданов хвърли тогава юздите, скоква долу с камшик в ръка и се обръща към княза, за да му държи и той една реч.

Инак посрещането бе тук възторжено. Князът прелъсти всички. Със своята тържествующа младост, с малко женствената си красота, с наивните си любопитни очи, с добрата си усмивка той олицетворяваше истински зората на България. Всичко се видя царствено у него: осанката, погледът, движенията. "Младичък", казваше тълпата, с един оттенък на нежно покровителство; и наистина, безбрад, с едва поникнали мустаци, тънък, стеснен малко, той правеше впечатление на юноша. Но младостта на владетелите е един недостатък, мил за масата.

При това - такава е странната българска психология - ентусиазмът не трая дълго. "Половин час след наистина искрено възторженото посрещане, пишеше тогава кореспондент на Голос20, градът изглеждаше съвършено делнично: дюкените и занаятчийниците навсякъде отворени, навсякъде търговия и работа, тишина най-невъзмутима, като да не се е случило нищо особено. Аз успях вече добре да се запозная с положението на работите и си отдавам ясно отчет за причините за подобно явление. Прочее някои думи и бележки, които аз, както и другите, чухме на пристанището, гдето стана първото посрещане на княза, биха накарали и съвсем нов човек да се сети. Мъчно беше да не се разберат такива напр. речи на един високопоставен русин: "Защо не викате Ура? Викайте! Вие трябва да се радвате, че ви иде княз, ваш собствен княз, немец от зад морето. Той ще ви научи на ум. Сам не може по вашенски нито да се моли, нито да приказва, а вас ще ви накара да се учите на немски. Викайте, викайте по-задружно! Ах, вие, братушки, бедните братушки!" Раздразнението на руските офицери бе от тяхно гледище обяснимо. Те не биха се били, за да се възцари в освободената с руска кръв земя един немец. Към негодуванието на тяхното славянско чувство се прибавяше и известно недоволство поради нуждата да напуснат България. Тук народът ги обожаваше и всеки от тях се чувстваше покровител. С идването на "немеца" преставаше и тяхното царство. Тия чувства са твърде човешки, за да ни удивят. Едва ли обаче те са взимали навсякъде такава рязка форма, каквато рисува Головин.21e Във всеки случай подир пладне русите дадоха заповед да се затвори чаршията. Скоро градът взема пак празничен вид, народът се разля по улиците, зашумя. Вечерта стана своеобразна илюминация, която много духовито е описана от кореспондента на Голос: "Господи, какво се започна, когато стана тъмно! Кой турил фенерчета под самите стрехи, кой при един плет запалил една бъчва със смола, а кой проста насред пътя наклал огън. Улиците тесни, криви - ту надолу, ту нагоре, - народ се събира по тях в страшно количество, а сред тълпата ходят на всички страни кола, ей сега ще стъпчат някого. Към всичко това прибавете едно непрестанно стреляне, като че в града става битка... Все мислех, непременно тези хора ще изгорят града. Особено се страхувах за младия княз, при двореца на който се дигаше страшен шум от викове, музика и стреляне. Той всяка минута излизаше на балкона, за да поздрави народа и да отговаря на неговите непрестанни приветствени викове с думите: "Благодаря ви за бляскавото посрещане! Да живее България! Да живее българският народ!" (Единствените думи, които той знаеше тогава по български.) А българите, повечето стари хора, които нямаха понятие от опасността, на която излагаха княза, стараеха се в отговор на неговите думи да направляват фишеците тъй, щото те, като се пукат, да образуват над главата му един вид бляскав венец от разноцветни звезди. Когато това се случваше, то излизаше много ефектно и даваше на стройния млад хубавец, който се извишаваше над тълпата, един фанатически образ."

Веселбата на народа трая до късно. Към часа един подир полунощ князът се оттегли да спи. Тогава Др. Цанков, Варненски губернатор, взе една от музиките и начело на една тълпа отиде да прави овация пред квартирата на императорския комисар. Дондуков, който бил, казват, легнал, се облече набързо и излезе на балкона да държи реч. Множеството го акламира възторжено. Той обаче не бе весел. Пристигането на това безбрадо момче, дошло да се качи на един престол, на който той, старият генерал, би фигурирал тъй добре със своята мъдрост, го дразнеше. Тая вечер той не бе отишъл да обядва с него, уж за да го остави да си почива. В действителност той странеше от него може би умишлено, а може би и от истинска досада. През всичкото време до Търново той избягваше случаите да се показва на многолюдията редом с младия княз. Пътуването стана точно според подробната програма, изработена от Дондукова-Корсакова и одобрена от Гирса. От Варна князът отиде в Русе, гдето една депутация начело с полковник Кострафору го поздрави от името на румънския двор, и оттам през Бяла в Търново. Навсякъде посрещането бе въодушевено и впечатлението, което произвеждаше личността на Батенберга  - прелестно. В Търново вследствие на едно недоразумение гражданите си бяха отишли да обядват в часа на пристигането и по улиците чакаха само селяни от близките околии и войниците. Но когато почнаха да гърмят топовете, народът наскача из къщята и почна да тича трескаво по улиците, викайки ура.

Князът се отправи най-напред в съборната църква, гдето се отслужи молебен. Оттам той се върна пеша в приготвената за него квартира. Головин, който бе един наблюдател, пълен с ирония, подозира, че князът нарочно се върнал пеша, за да постави в затруднение Дондукова. "Млад, красив, висок, ловък, той вървеше с такъв лек и бърз вървеж, като поздравяваше любезно народа, който се стичаше от всички страни, че княз Дондуков, който съвсем не бе млад, беше принуден да го следва почти тичешком; така че най-сетне той остана назад и скоро се видя вън от тълпата, която вървеше след княз Александра, обкръжен само от няколко руски офицери."22 Дондуков се върна направо в квартирата си. Поканен от княза на вечеря, той отказа и не отиде вече при него. Хладнината между двамата князе ставаше се по-голяма; в близките на Дондукова тя се появяваше вече в неудържимо раздразнение. Те критикуваха ядовито княза, неговата скромна трапеза, за която той не бе виновен, скъперничеството, което предполагаха у него като немец, бедността му. Едно желание също личеше у тях - да крият княза от тълпата или да го представят по начин, който да не я задоволи. Понеже къщата, в която бе слязъл Александър, нямаше балкон, един руски офицер, архитект в своето загубено време, бе построил над стряхата нещо като кафез от греди, на които висяха пердета от разни бои. При тая обстановка, която напомняше декорацията на някой цирк и при която самият Юпитер би добил нещо шутовско, младият княз се явяваше на народа. Ако той не изглеждаше смешен - защото народът го гледаше с обаяни очи, - то, без съмнение, явявайки се от такава една гълъбарница, неговата личност губеше нещо от своето очарование.

Въобще през всичкото свое пребиваване в Търново князът не можа да влезе в съприкосновение с народа. Дондуков го държеше настрана от манифестациите.f При това станаха няколко нещастия, в които суеверните умове видяха един вид знамение и които смутиха всичката веселба. В деня на пристигането в Търново избухна пожар. Вечерта бе направена своеобразна илюминация, придружена с фойерверки и ракети. Една купа сено се запали, предаде огъня на един близък хан и скоро цяла една махала пламна. За нещастие, духаше силен вятър, къщите бяха дървени, стари и пламтяха като кибрит. Тъй бързо летеше стихията от стряха на стряха, че хората бяха полудели от ужас, без да мислят да спасят нещо. Настана паника. Камбаните почнаха да бият. В много къщи имаше големи количества барут и патрони; всички тия припаси избухваха с трясък. Тълпи тичаха по тесните улици и крещяха, пищяха, чупеха ръце, безпомощни. Щом княз Александър узна за пожара, той поиска да оседлаят един кон, за да се яви на народа и да го насърчи. Дондуков не го остави. Той прямо забрани на адютантите да оставят княза да излезе вън от къщата си. Послушен, Александър се върна в стаята си, не без вътрешен протест. Още когато той пристигна във Варна, преди да подаде ръка на Дондукова, двамата князе се бяха погледнали в очите с един дълъг енигматичен поглед и по лицето на младия владетел някои от присъствуващите ясно прочетоха мисълта: "Ето моя най-голям враг."23 Чувствата на безпокойство и на антипатия към Дондукова, с които той бе стъпил в България, се усилваха сега всяка минута, дразнени от тоя вид демонстративно протекторство, което русите упражняваха върху него. Това недоволство от руската опека, суеверното предчувствие, възбудено от пожара, безпомощността му пред тоя народ, който го акламираше и с който той не можеше още да се почувства сроден, всичко това го угнетяваше - бидейки преди всичко сантиментален човек - и на другия ден, когато се яви в черквата, за да присъства на молебена, той имаше много сериозно и загрижено лице. В Събранието, гдето отиде да полага клетва върху конституцията, той бе съвсем смутен. Полагането на клетвата стана на 9 часа сутринта. Обстановката на Събранието бе съвсем проста. "В средата на залата за заседанията стояха два аналоя, обърнати към пейките на депутатите. На единия аналой лежеха кръстът и евангелието, на другия клетвата, написана на български език с латински букви. Владиката се приближи до първия аналой и със знакове показа на княза да иде на другия. Най-сетне князът разбра, вдигна се от своя трон и като се доближи до аналоя, прочете разтегнато: "Заклевам се в името на всемогъщаго бога да пазя свето и неуклонно конституцията и законите на княжеството и във всичките мои мероприятия да имам предвид само ползата и благото на страната, за което да ми помогне бог." Князът целуна кръста и евангелието и отиде към трона. Каравелов се наведе към княза и му пошепна нещо. Той тогава стана и както преди, разтегнато, обяви Събранието закрито. Принц Батенберг стана окончателно български княз Александър І."24

След тоя церемония хората се разотидоха по къщите. Градът взе отново своята делнична физиономия. Споменът за пожара притискаше душата на всички. Вечерта се устрои веселие на Марно поле, но нямаше никакъв порив в тълпата. Освен това и тук се случи нещастие. В момента, когато гърмежът на топовете известяваше, че князът пристига, запали се триумфалната арка. "Когато се доближи князът със свитата си, искрите летяха на всички страни; вонята от изгорялото масло бе нетърпима и се виждаха цели стълбове от дим."25 Князът се пак мина под арката и се яви на множеството посред дим и пламъци. Последван от свитата си, той обиколи на кон поляната, спирайки се пред групите, които го акламираха. Но в тия викове отсъстваше волният полет на радостта. Тоя втор пожар даде сякаш някакъв свръхестествен уплах на простолюдието.

Сутринта, още призори, на часа 7, княз Александър замина безшумно за София, придружен от своите адютанти и от Стоилова. Никой не излезе да го изпраща. Дондуков не отиде да вземе от него сбогом. Само един почетен караул му отдаде чест и няколко чиновници дойдоха да го поздравят по длъжност. Това княжеско заминаване приличаше наистина на бягство. Същия ден заминаването на Дондукова бе цял триумф. Всичките руски офицери, всичките власти, градът, огромната селска маса излезнаха да го съпроводят далече. В селото Самоводени, разположено в Дервентския боаз, му се даде прощален обед. Тостове, шампанско, прегръщания, нищо не липсваше. Чувствата на признателност към Русия достигнаха един вид френезия. Подиробед се почна хоро, на което се хвана и Дондуков, замесен със селянките. В тоя момент неговата популярност бе дошла до апотеоз; той не можеше да се откъсне от увеселението. Най-сетне се реши: държа със задавен глас една лирическа реч, прегърна офицерите си, прегръща мъже, прегръща жени, деца, селянки, всеки, който се изпречи пред него, всеки, който можа да се доближи, защото всеки искаше да го види за сетен път и разплакан, с треперещи ръце той се качи на файтона си. Но офицерите разпрегнаха конете и го возиха тъй цял километър, придружавани от тълпата, която не преставаше да вика ура. Най-сетне трябваше да се разделят. Впрегнаха конете отново, зафуча камшикът на файтонджията и колата потегли. Скоро тя се изгуби в нощта, а тълпата стоеше още със стегнато сърце, внезапно онемяла. Тъй беззаветно българската душа бе предана в тоя момент на русите.

Не само всяко промишление против Русия се считаше от масата за светотатство, но никой не смееше даже да си представи, че княжеството би могло да съществува без нейната опека. Руският цар се явяваше във въображението на народа нещо като един бог, по-близък от господа и по-милостив от него. Но посред това упоение трезвите умове съзираха вече симптоми, предвещающи близки взаимни разочарования. Императорският консул в Русчук Белоцерковец предсказваше още тогава неминуемия конфликт между освободители и освободени. "Господи, се провикваше той, като гледаше как някои руси се отнасят към княз Александра, тези хора ще направят от него вечен наш неприятел! Ще погубят руската политика в България!" И виждайки се безсилен да спре това, падаше в отчаяние. А бившият екзарх Антим І, предаден всецяло на Русия, казваше при все това на един русин: "Вие, русите, ни избавихте от турците, благодарим ви за това; но кой ще ни спаси сега от вас, русите?" Защото тънкият старец виждаше, че някои от тях искат да се държат в България като в завоевана земя, оставена на тяхната милост. Тия тревожни симптоми бяха обаче видими само за прозорливите хора. Те избягваха от наблюдението на народа, чието обожание към Русия се проявяваше спрямо последния продавач на самовари. Сега, когато Дондуков си замина и нямаше кой да създава изкуствени препятствия, народното въодушевление окръжаваше вече по-тясно младия княз. От Търново до София неговото пътуване бе триумфално. В София той биде посрещнат с необикновен блясък. При входа на града бе издигната една хубава триумфална арка, която от едната страна носеше привета: "Добре дошел, светлий княже", а от другата думите: "Дерзай, княже, народът е с тебе." Пред тази арка князът биде поздравен от софийския губернатор Т. Бурмова, от руското гражданско управление и от коменданта на града майор Челяев. Според славянския обичай, принесен от русите в България, столичният кмет му поднесе хляб и сол върху едно сребърно блюдо, художествено изработено. Депутации от разните народности му поднесоха адреси. Една огромна тълпа, състояща се от селяни, бе се стекла от Софийското поле да види княза. Тя се блъскаше покрай пътя, викайки до небесата ура. Учениците, наредени зад арката, пееха "Шуми Марица" и хвърляха цветя пред колата на княза. Той поздравяваше като в сън, сияющ, с пламнало лице и детски радостни погледи. Като по целия път, и тук той би желал да каже на тоя народ нещо от това, което бликаше в признателното му сърце, някоя възторжена дума, някой привет, но той не можеше да продума освен това, което го бяха научили - стереотипната фраза: "Да живее българският народ!" Понякога той прибавяше: "Моето отечество България". Сегиз-тогиз при някой трогателен порив на народа той ставаше на крака, за да поздрави, и един безпомощен трепет, в който се удушваше неизказана някоя дума, заиграваше мъчително по устните му. Но той нямаше нужда да ораторствува: неговата лъчезарна младост говореше за него и тя прелъстяваше всички сърца. До стария пашовски конак, въздигнат сега в достойнството на дворец, многолюдието изпрати княза с непрестанни викове ура. Тук стана един преглед на българската войска, пред която князът се яви на кон. Сетне той влезе в палата. Но народът не искаше да се разотиде, продължавайки да вика: "Да живее князът." Александър се яви няколко пъти на балкона. А акламациите нямаха край.

Вечерта - неминуемата илюминация. Посред нощ тълпата мина пред двореца с френетически викове и с факли. Тя носеше, предвождана от Стамболова, два транспаранти с надпис: "Приветствува те Сан-Стефанска България от Солун до Сулина, от Кавала до Видин и от Охрида до Варна." Градът не утихна почти през цялата нощ. Шумяха и околностите. Запалени бяха на върховете на Витоша големи огньове, които пръскаха по обширното Софийско поле радостната вест.26 Тъй в увеселения се мина цяла седмица. Отдалече идеха хора да видят княза и да му се радват. Те се доближаваха до него, гледаха го внимателно: лицето му, сабята, униформата, и му се усмихваха. Някои от тях бяха по-фамилиарни. Един старец от Казанлък се спря на улицата, за да му изкаже громко своите симпатии: "Какъв си ми ти млад, юнак, напет, а не като нашия стар паша", заяви румелиецът, като го сравни с Алеко паша. Князът се смя много на тоя комплимент, остана поласкан в действителност и възнагради словоохотливия си почитател.

 


1 Материали за историята на България, том І стр. 154.горе

2 Дядо Цанков. горе

3 Материали за историята на България, том І стр. 255. Писмото е от 14 август 1878 г. горе

4 Материали за историята на България, т. І стр. 286. горе

5 Материали за историята на България, т. І стр. 339. горе

6 Княз Бибеско бе се срещал на един обед у Едмонд Абу с румелийския делегат Ив. Ев. Гешов, комуто оказал пълно съдействие. Борбата за побългаряването на Източна Румелия, стр. 525, в П. С. горе

7 Ив. Ц. Каранов "Спомени и бележки" в юбилейната книга на Гражданин, стр. 374. горе

8 Според устния разказ на г. Гр. Д. Начовича. горе

9 Головин. горе

10 Според разказа на г. д-р Моллова. горе

11 Ив. Ц. Каранов, в цитираните вече негови спомени в Гражданин. горе

12 Материали и пр., стр. 366. горе

13 Ив. Ц. Каранов, ibid. горе

14 Вж. спомените на румънския крал: "Aus dem Leben König Karls", Bd. 4. горе

15 Ще  се постарая, щото да те отмине тая чаша. горе

16 В едно писмо, писано на 2 юни, Дондуков-Корсаков даваше инструкции на Шепелева какво да доложи на княза през време на пътуването. Материали и пр., стр. 368.горе

17 Подпоручиците Увалиев и Агура. горе

18 Вж. в. Мисъл, год. V, разказ на един очевидец.горе

19 Бащата на княз Александра бе, както е известно, брат на руската царица Мария Александровна; Майка му бе славянка, дъщеря на Морица Хауке, последния военен министър в Полша.горе

20 Головин.горе

21 Ние се отнасяме въобще с известна резерва спрямо книгата на Головина, който е очевидно пристрастен на някои места в полза на Батенберга. Но тази му дописка е писана веднага след посрещането, когато Головин не познаваше още княза. Любопитното е, че тя е била допусната от цензурата в Петербург. Както е известно, Голос бе орган на руските либерали.горе

22 Головин, Кореспонденциите му в Голос. горе

23 Hans Kläber, Fürst Alexander von Bulgarien", Dresden, 1904 стр. 57.горе

24 Головин, стр. 54 горе

25 Ibid, стр. 59.горе

26 Kanitz, "Donau-Bulgarien und der Balkan", II Auflage, 1882, стр. 229. горе

 

 

a Вж бележката към с. 54. Авторът дава пристрастна и неточна характеристика на участието на княз Дондуков-Корсаков в съпротивата срещу Берлинския договор. Дейността на императорския комисар в това отношение се изразява в стремеж да се канализира народното недоволство, да му се придаде организиран и целенасочен характер в борбата срещу прилагането на някои от несправедливите решения на Берлинския договор. Именно благодарение на действията на временното руско управление и силната народна съпротива са осуетени редица замисли на западните велики държави относно устройството и управлението на Княжество България и Източна Румелия.горе

b Гирс, Николай Карлович (1828-1892) - руски държавен деец и дипломат. От 1875 г. начело на Азиатския департамент и заместник-министър на външните работи. През 1882-1895 г. е външен министър; опитен дипломат с умерени възгледи, привърженик на Съюза на тримата императори.горе

c Гресер, Пьотър Аполонович (1833-1892) - руски военен и държавен деец, генерал-лейтенант. Взема участие в Руско-турската освободителна война (1877-1878). През май 1878 г. е назначен за управляващ на отдела "Външни работи" при Съвета на управлението на руския императорски комисар в България. Има големи заслуги за изграждането на българския държавен апарат. горе

d Допуснати са някои неточности. Д-р К. Стоилов съпровожда княз Александър Батенберг още от Ливадия. Той е назначен от княз Дондуков-Корсаков за първи секретар на княжеската канцелария, а не за частен секретар на княз Батенберг. горе

e Въпреки че отбелязва резервите си по отношение книгата на Головин, авторът я използва твърде некритично. А. Ф. Головин (1850-1904), е русин по произход, работи като директор в бюрото за кореспонденция в Политическия кабинет на княза, а след закриването му е един от частните секретари на Ал. Батенберг. Поради служебното си положение има достъп до двореца и до важни секретни материали. Приближен на княз Александър Батенберг. Заедно с жена си Анастасия Головина (1850-1933) през разглеждания период сътрудничи на руския вестник "Голос" (излиза в Петербург от 1863 до 1884 под редакцията на А. А. Краевски и В. А. Билбасов; политически и литературен всекидневник с либерално направление). По-късно д-р Анастасия Головина развива активна журналистическа дейност. Нейният вестник "Работа" (30 авг.-23 дек. 1882 г.) има за задача да пропагандира политиката на княз Батенберг в чужбина. горе

f Изхождайки от тезата за стремеж на княз Дондуков-Корсаков да седне на българския престол, авторът му приписва неотговарящо на историческата истина желание да създава пречки на княз Батенберг. Цялата дейност на императорския комисар по уреждане на Княжество България, изборът на княза и подготовката за стъпването му на българска земя, които и С. Радев изнася, опровергават това твърдение. горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух