напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



II. Първата проба с консерваторите


Трудности при съставянето на кабинета. - Новите министри. - Оплаквания на княза от русите. - Изборната победа на либералите. - Двойственост на руската политика. - Разтуряне на Събранието. - Кабинетът на Климента. - Княз Александър в Петербург. - Взрив в Зимния дворец. - Александър ІІ против суспендирането на Българската конституция.

 

Веднага след избирането на княз Александър Дондуков се завърна в София, прогласена от самото Учредителното събрание за столица на България. Тук вече се захванаха между високите руски чиновници първите разговори относително образуването на българското министерство. Някои от русите, например генерал Гесер, управляющ Вътрешните работи и Г. Бух, който завеждаше Финансите, поддържаха, че между българите няма още хора, достойни да заемат министерски постове, и че начело на висшето управление трябва да стоят, поне за известен период, руси. Генерал Домонтовичa, Лукиянов, Золотаревb, имайки предвид крайното национално самолюбие на българите и техния стремеж към независимост, предлагаха, щото русите да не се месят в гражданската администрация на страната, като се ограничат с организирането на младата войска на княжеството. Същото мнение споделяше и руският дипломатически агент Давидов. На някои руси, които изказваха пред него неудобствата да се поставят на важните постове на новата държава хора, които са били доскоро чужди на всяка идея за управление, Давидов забелязваше с тая саркастическа маниера, която бе усвоил в Лондон: "Ами по-малко неудобно ли ще бъде, ако ние, представителите на самодържавието и на охранителните начала, бъдем натоварени с приложението на една радикална конституция като тази, която се изработи в Търново?" С комичен ужас, дигайки ръце към небето, той прибавяше: "Какво би казал Катков!"

Към възгледа на Лукиянова и Давидова се присъедини след някои колебания и Дондуков. Той се погрижи даже да подготви кандидатите за бъдещи министри, като командирова трима от българските политически дейци да се запознаят с механизма на висшата администрация: Каравелов биде назначен във Вътрешното министерство; Начович - във Финансовото и Д. Греков - в Правосъдието. От тримата стажиери само Начович показа интерес. към службата си и едно голямо желание да усвои рутината на управлението. Греков, който притежаваше известна практика на адвокат, тъй като преди Освобождението бе упражнявал професията си в Браила, нямаше, собствено, какво да учи. Колкото за Каравелова, той се отнесе към канцеларските си обязаности с върховно пренебрежение и с чисто студентческа фантазия. Първия ден той разгледа някои книжа заедно с генерал Гесера; втория ден влезе в спор с него по един принципиален въпрос и третия ден не стъпи в писалището си. През останалото време той пушеше безброй цигари и ходеше по стаите да разнася сентенции върху политическата наука и конституционното управление. В Министерството на вътрешните работи служеха в същото време Ст. Стамболов и Д. Петков. Петков, закован на масата, цял ден преписваше нескончаеми бумаги, държейки крепко перото с трогателното физическо напрежение на неук, обладан от фанатизма да се просвети. Стамболов, човек на действието, изпитваше в своята малка канцелария смъртна скука: за да убие времето, той четеше вестници, легнал на едно канапе, пишеше сатирически стихове върху началството и покриваше долапите на стаята с карикатури. Генерал Гесер, комуто тази художествена деятелност на Стамболова се виждаше несъвместима с неговото призвание на старши подначалник, му направи еднаж забележка, вследствие на която младият агитатор, който имаше оставката си готова, му отвърна: "Не се безпокойте, генерале! Мене отдавна ми е омръзнала службата у вас." Гесер обаче не го уволни и оставката на Стамболова биде приета едва на 17 юли след образуването на първото министерство.

За съставянето на това министерство се срещнаха големи трудности. Русите бяха изказали желание да се поканят в кабинета видни лица от двете течения, които бяха се появили в Търново. Послушен към тоя съвет, княз Александър се отнесе най-напред към Грекова и Цанкова. За Цанкова и неговата роля в Църковния въпрос князът бе чел най-напред в книгата на Каница, от която бе почерпил първите свои знания върху България. На разделяне със стария деец в Търново той му бе казал: "Довиждане в София!", предупреждавайки го по тоя начин за мисията, която ще му бъде поверена. Цанков обаче не искаше да влезе по никакъв начин в едно министерство с консерваторите. Особено му бе неприятна перспективата да има за свой колега Грекова, с когото се бе поставил вследствие на пренията по конституцията в най-враждебни отношения. На първите две телеграми на княза Цанков никак не се обади; той обясни сетне, че не разбрал от кого са, тъй като те са носели подписа на д-р Стоилов. Честолюбието на побелелия ветеран бе очевидно уязвено, загдето поканата му бе отправена не лично от княза, а от неговия секретар. Когато вече самият княз му телеграфира, Цанков отговори, че приема да влезе само в едно министерство, състоящо се изключително от либерали. Тогава князът се обърна към Каравелова. С Каравелова той се бе запознал по пътя от Търново за София и бе добил от него едно странно впечатление. Рошавият идеолог на радикализма имаше наистина с какво да смае един немски принц. Князът се отнесе до него без ентусиазъм, с тайната надежда, че и той, по примера на Цанкова, ще отхвърли поканата. Каравелов, по-малко сектант, отколкото си го въобразяваха, я прие. Той даже употреби големи усилия да склони Цанкова към помирение: три пъти той ходи на станцията заедно с Головина да го увещава по телеграфа. Последният път Цанков не само отказа, но заплаши Каравелова, че ще го "афореса" от партията, ако се сдружи с консерваторите. Тогава преговорите се прекъснаха и идеята за коалиция, осуетена по тоя начин, се изостави и от самите руси.

По съветите на Давидова князът повери властта на консерваторите. Министерството се образува в следния състав: Т. Бурмов - министър-председател и на Вътрешните работи; Д. Греков - на Правосъдието; М. Балабанов - на Външните работи, Начович - на Финансите, д-р Атанасович - на Народното просвещение. На Военното министерство, което съставляваше едно почти независимо ведомство и се считаше за руска администрация, бе назначен генерал Паренсов, съмишленик на Дондукова и протежиран от него.

В кабинета влизаха безспорно най-просветените хора от консервативната партия. Те обладаваха европейско образование и макар лишени от личен опит, бяха запознати поне по теория с управлението на модерните държави. Истински политически качества обаче повечето от тях нямаха. Д-р Атанасович, бивши професор по медицината в Букурещ, бе стар човек, неспособен вече за никаква инициатива. Марко Балабанова, богослов и юрист, бе почерпал от своята двойна наука един всеобемляющ скептицизъм, напразно прикриван под догматическата фразеология на мним доктринер. В действителност той стоеше на пътя на всичките възможни принципи, гледайки къде ще надделее силата, за да й заеме своята провизия от софистически аргументи и от фалшив патос. Твърде малко воля у него, никакъв кураж, но известен такт, една несъмнена сръчност да съблюдава формите, като измени на тяхната същност, и свръх всичко едно удивително лицеприятие с пресметнати дози, добито в гръцката семинария в Халки. Д. Греков бе безспорно от всичките свои колеги човекът, който имаше най-големи естествени дарования и най-солидна култура, но у него пък недостатъците парализираха качествата. Една извънредна ясност на идеите се съчетаваше у него с един верен политически инстинкт; един буен темперамент1 преди всичко, недисциплиниран още и който няма да достигне до пълно самообладание, но несломим за дълго време и съставляющ в консервативната партия единственото проявление на характер. Човек на принципите, той имаше вяра в хората и бе способен за преданост, но заедно с това наивен, както повечето сангвиници, работлив само на припадъци, живящ без ред, епикурейска натура, в която удоволствието ще хаби постепенно всичките пружини на волята, без обаче да засегне ума. Съвсем противоположен на Грекова бе Начович. Начович е и досега един емпирик в политиката. У него има много практически познания, но никакво мировъзрение. Обладающ голяма способност за асимилация, той няма, от друга страна, никаква изобретателност на ума. Крайно трудолюбив, но непроизводителен, навикнал във всяка работа да се пристрастява към подробностите, той няма да остави почти никаква следа от организаторска дейност. Но една легенда ще се създаде около името му: неговата мизантропия ще мине за тайнственост, неговата пасивна упоритост - за енергия и неговата страст към канцеларската работа - за реформаторство. Тодор Бурмов е оставил пред себе си един далечен, смътен спомен, който трудно може да се призове. Изглежда, че той е криел под своята добродушна и плаха физиономия една истинска твърдост на характера. Умерен в своите идеи, той не се е боял да ги прилага в краен случай с известна бруталност, впрочем винаги неумела. В действителност един добросъвестен човек, изпълнен с най-благи намерения, но досущ неподготвен за ръководеща политическа рол. По-лесна е характеристиката на генерал Паренсов.Той е издал напоследък една голяма книга около 500 страници върху неговото деятелност в България, която е траяла по-малко от една година. Отпечатък на тая несъразмерност носи и поведението в София. Несъразмерност на способностите му на обикновен офицер от генералния щаб с негова претенция да играе голяма историческа рол в новата държава; между неговото положение на военен министър и манията му да се меси във всичките дипломатически работи. Но най-чудновато в неговото държане бе тази театрална поза на фанатичен почитател на конституция, като се знае, че и досега той е в Русия непоколебим защитник на самодържавието. От всичко се вижда впрочем, че той бе един от тия лекомислени генерал-щабни офицери, които Обручев бе разгалил и които се мислеха призвани да направят преврат в славянските дела.c

Новият кабинет пое управлението с една декларация, обнародвана в Държавен вестник2. Министрите обещаваха да прилагат конституцията, да бъдат предани на Русия и да поддържат приятелски отношения с другите държави.

Едва-що бе съставено, министерството се залови старателно за работа. Задачата, която му предстоеше, бе трудна без съмнение, но не тъй сложна, както би могло да се въобрази. Княжеството имаше вече една държавна организация, импровизирана от русите. Новите министри трябваше сега да внесат постепенно в нея някои изменения, които да я приспособят към националните условия и главно да я направят по-евтина. Първите броеве на Държавен вестник са пълни с укази и окръжни, чрез които правителството реформираше заварените учреждения или допълваше техните служби. Това бе наистина един период на съзидателна дейност. М. Балабанов откриваше първите български агентства и под ръководството на самия княз поставяше васалното княжество във фактически независими отношения спрямо Портата. Паренсов продължаваше устройството на българската войска, за която напразно Берлинския договор бе предвидял, че ще бъде само милиция.

Най-голямата грижа на кабинета даваше на първо време разбойничеството, което се бе появило в източния край на княжеството. В Ески Джумая, Осман пазар, Тозлука бяха се образували големи турски чети, които влизаха даже в бой с войската. В цялото турско население владееше впрочем силно възбуждение, подклаждано от проповедите на многобройни ходжи и дервиши, изпратени от Цариград. За да тури край на тия вълнения, министерството обяви във военно положение цялата Варненска губерния и част от Русчушката и Търновската губерния (10 юли). С турците княжеството имаше и други главоболия: мнозина от тях бяха избягали преди войната и сега искаха да се завърнат; натрупани край границата, те даваха прошения до великите сили, оплаквайки се, че българското правителство е конфискувало имуществата им и ги е раздало на селяните. В действителност селяните бяха завзели турските земи още щом влязоха руските войски, и сега не искаха да ги отстъпят, като твърдяха, че едно време беговете били ги заграбили със сила. Въпросът бе крайно деликатен, защото ако правителството се заемеше да въдвори турските бежанци във владение, българското население можеше да се възбунтува. Между туй силите настояваха за едно бързо разрешение. Под тяхно давление Греков назначи във всеки окръг по една смесена комисия от българи и от местни турци, която да разглежда претенциите на възвръщающите се "мухаджири"d.

Младият княз, който правеше бързи успехи по български език (учител му бе П. Горбанов), се посветяваше постепенно в държавните работи. Най-голям интерес той проявяваше към дипломатическите сношения и към военното дело. Не се минаваше ден, без да отиде той в казармите. Истински пруски офицер, той имаше страст към добре построените войнишки редове, към парадните дефилирания, към упражненията, които издават едно механическо съвършенство. Но той имаше освен това и любов към самите войници, желание да влезе в общение с тяхната душа. И наистина, отивайки си, той оставяше сякаш една видима следа на очарование. С офицерите князът живееше в голяма интимност, канеше ги често на трапезата си и се предаваше пред тях на непринудените пориви на своята игрива младост - фатална грешка, която свали пред русите преградата на етикета и уби престижа на владетеля. Болшинството от руските офицери не виждаха вече в княза освен веселия германски поручик, слязъл от своя трон, за да седне между тях на трапезата на пира.

Весел бе княз Александър по природа, но той тъжно живееше в своята столица. Каниц3e описва тогавашната София като едно голямо село, кално зиме, прашно лете, мръсно през всичките сезони. Окупационните власти бяха построили няколко държавни здания, останалата част на града се състоеше от ниски дървени къщи. Турският конак, преправен набързо на дворец, отначало по вкуса на княгиня Дондукова, сетне по фантазията на майсторите, представляваше тъй големи неудобства, че след една година стана положително необитаем. От Виена бяха купени мобилите на една фалирала певачка и с тях бе нареден салонът на първия български владетел. Когато князът пристигна в столицата си, той намери всичката тая странна обстановка завършена и трябваше да се задоволи с нея. Никакъв светски живот, разбира се, не съществуваше още в София. В целия град само едно семейство имаше ренде в кухнята си и то минаваше от къща на къща в три махали. Само Бурмови, които бяха живели в Цариград, бяха успели да се настанят горе-долу по европейски; това бе единственият български дом, гдето князът можеше да посещава с удоволствие. За един млад човек, който е бил любимец на високата аристокрация в Берлин, животът в София трябва да е бил наистина голямо изпитание.

Князът се стараеше да убие скуката си с усилена работа и с много движение. Той ставаше на часа 5 сутринта, на 7 приемаше на доклад офицерите от свитата си и от 9 почваха вече официалните аудиенции. Министрите се явяваха пред него почти всеки ден и без никакви формалности. Впрочем всички българи имаха лесен достъп в двореца. На пладне князът обядваше; на трапезата му имаше всякога руски офицери; от внимание към тях слагаха се безброй руски напитки, закуски и пр. Подиробед князът излизаше на разходка, най-често на кон, и придружен от няколко по-интимни офицери, лудо препускаше по софийското поле. След 5 часа той приемаше в кабинета си. Понякога у него се явяваха оригинални посетители. Селяните, които идеха на пазар, навлизаха на групи в двореца, викайки, че искат да видят княза. Князът ги приемаше охотно; тогава почваха нескончаеми оплаквания: на кого съседът съборил плета, кого мировият съдия глобил незаконно, кому попът искал скъпо за венчило и пр. "Князът ги канеше да седнат и те се наместваха по дюшемето и по килимите. Селяните често се доближаваха до писалищната маса, вземаха в ръцете си разни дреболии, които се намираха върху масата, разгледваха ги и се чудеха на тях, като задаваха разни наивни въпроси."4 Князът ги изслушваше внимателно, най-често без да разбере за какво се касае, и ги изпращаше всякога с парични подаръци. Прелъстени от сърдечността на приема, безцеремонните посетители разправяха на връщане в селото си легенди за младия княз, за бляскавата му униформа и за неговото добро сърце.

Княз Александър имаше инстинктивна нужда да се нрави и правеше всичко, за да бъдат хората около него щастливи и доволни. Каквото и да правеше обаче той, невъзможно бе да задоволи напълно своя руски антураж. Шепелев и Паренсов бяха запазили срещу него всичките лоши разположения на Дондукова и на славянофилската военна партия. Явно те не смееха да предприемат нищо против княза, защото се бояха от гнева на Александра ІІ, но те вземаха своя реванш, като ограждаха "немеца" с една атмосфера на недоверие и на неприязън. При това те не пропускаха случай да му напомнят, че той дължи престола си на Русия и че руските интереси за него трябва да бъдат свещени. Кои бяха руските интереси? На заминаване от Ливадия князът бе получил от Александра ІІ съвета да се старае главно да добие благосклонността на великите сили, тъй като за покровителството на Русия няма за какво да се грижи. За никакви специални руски интереси царят не говори. Когато обаче князът слезе във Варна, едва стъпил на българска земя, пред него се представиха двама руси  , Утин и Черни, агенти на петербургския банкер Гинсбург, които предявиха искане за концесии. Понеже те носеха в себе си писма от някои руски генерали, князът им отговори да дойдат в София, гдето ще ги препоръча на своето правителство. В София Утин и Черни подновиха своите постъпки. Още в първото си заседание Министерският съвет биде принуден да се занимае с тях. Агентите на Гинсбурга представиха два проекта: един за преустройството на Народната банка, основана от руските по време на окупацията, друг за построяването на една железница, която да свързва София с Дунава на Русчук или Свищов. Според проекта на Утина, банката трябваше да се превърне на акционерно дружество със седалище в Париж. Предвиждаха се една серия от финансови привилегии и монополи, които щяха да дадат на големите акционери Гинсбург и с-ие пълно господство над кредита и въобще над икономическия живот на страната. Любопитно е, че Гинсбург, който е евреин, намираше най-голямо покровителство от страна на славянофилите. Генерал Паренсов бе един от ревностните му защитници. Сам князът, който искаше да угажда на русите, му съдействуваше. Въпреки всичко това Министерският съвет отхвърли категорически чудовищния проект. Колкото се отнася до железниците, Съветът намери справедливо, че е преждевременно да се разисква за каквато и да е линия, тъй като княжеството, което не е упражнило още нито един бюджет и не знае още приходите си, не смее да се ангажира в големи предприятия. С това си поведение министрите показаха не само патриотизъм, но и кураж, защото те рискуваха да се изложат на омразата на руските покровители на Гинсбурга, които бяха силни пред императора. В Петербург отказът на българските министри биде представен наистина като едно антируско действие, продиктувано от Австрия, която желаела да се построи най-напред линията Цариброд - София - Вакарел, докато Гинсбург, уж по внушение от руския генерален щаб, предлагал стратегическата линия София - Дунава. Трябва и самият княз да е слушал около себе си укори за своето поведение по тоя въпрос, тъй като в едно писмо, което бе изпратил с майор Корвина до румънския княз Карола, той пишеше:

Предан от все сърце на княз Александра, желал бих  да не направя нищо, което би могло да се види като антируско. За съжаление, руските чиновници тук са действували с най-голяма безсъвестност. Във всички министерства владее страшно безредие и системата на грабителство благодарение на Дондуковите порядки е тук едва ли не санкционирана. Всеки ден съм поставян пред тягостната алтернатива или да се подчинявам на руските искания, или да бъда обвинен от Русия в непризнателност и "оскърбление на най-светлите чувства на българите". Положението ми е наистина ужасно. Отблъсквам всичко, което е против съвестта ми, и поради това всеки ден трябва да пиша на императора, за да предупредя клеветите на тукашните руски чиновници.

Тоя тон на отчаяние носят всичките писма на княза от тая епоха. Оплакванията му от незачитането на своя руски антураж, от претенциите на русите в София да му диктуват и най-малките му постъпки и да контролират нагло дори и частния му живот стават се по-нервозни и нетърпеливи. В моменти на униние сантименталният млад княз почва вече да говори за абдикация.

Вътрешното положение на страната нямаше с какво да го ободри. То бе неспокойно и клонеше към явна криза. Министерството не бе произвело добро впечатление. Повечето от министрите бяха без престиж в страната. Името им не бе свързано с народните борби и не звучеше героически. Тяхната физиономия на кабинетни хора бе чужда за масата. Колкото за интелигенцията, тя не им прощаваше нито умереността по "общенародния въпрос"5, нито тяхното противостоение срещу демократическите постановления в конституцията.

Либералите поискаха да се покажат отначало уж толерантни. Целокупна България, орган на П. Р. Славейков, писа, че, преди да се произнесе, ще чака да види делата на правителството. Тая поза на безпристрастие обаче трая от ден до пладне. На 2 юли Стамболов почна атаката с една буйна статия, озаглавена "Конституцията се нарушава!"6 Нарушенията на конституцията, които отбелязваше Стамболов, бяха две: първо, в декларацията на министрите князът бе наречен "Височество", когато според конституцията той имал само титлата "Сиятелство"; и, второ, в. "Витоша"f, говорейки за Марко Балабанова, казал "Негово превъзходителство министра на външните работи", също напук на конституцията, която изрично забранява всякакви отличия. Статията на Стамболова произведе огромна сензация. Конституцията бе в тия идилични времена едно свето слово и не можеше да има по-голямо престъпление от едно посегателство върху нея. Разликата между съществени нарушения и формални тогава не се правеше: конституцията бе едно неприкосновено цяло, поставено под защитата на народната религия. Само хора, които бяха врагове на Освобождението и искаха да повърнат отново турците, можеха да тъпчат конституцията: такава бе цялата агитация на либералите. С една омразна и страшна дума, която призоваваше всички обществени неравенства на миналото и всичкия икономически гнет на богатите върху сиромаси, либералите нарекоха консервативните министри "чорбаджии".

Почната със статии, борбата се продължи с митинги. На 15 август П. Р. Славейков и Стамболов свикаха в Търново едно голямо събрание, на което бяха дошли и много селяни от околията. Резолюцията, гласувана единодушно и при силно възбуждение, обвиняваше правителството, че погазило конституцията и назначавало в управлението "люде, крайно ненавистни за народа по причина на тяхната мрачна деятелност във време на турското владичество." От Търново опозиционната вълна мина в други градове, разля се по цяла България. Митинги почнаха да стават всяка неделя, превръщайки се тук-таме в демонстрации по улицата. Демонстрациите ставаха главно с патриотически песни. Стамболов, голям майстор в тоя род агитационна литература, се провикваше към току-що починалия Любен:

О, брате Каравелов,

що рано тъй умря?

кой днеска ще да брани

народната ни чест

от нашите тирани,

от българите с фес?

Цялата провинция повтаряше сега това антрефиле в стихове, пеейки го с упоение на разни тонове - старите като херувико, младите като марш.

Борбата се поддържаше на първо време от едновремешните членове на революционните комитети, от учителите, от младите занаятчии - с една реч, от тая интелигенция, която П. Р. Славейков от Цариград бе възпитал в патриотизъм и емигрантската литература от Букурещ - във волнодумство. Скоро обаче опозиционното настроение се разпространи и по селата. За това помогнаха някои икономически мерки на правителството, които засегнаха масата в материалните й интереси: понижението на курса на рублата и увеличението налога върху солта. Втората мярка бе неразумна, но първата се налагаше, тъй като курсът на рублата бе свален по-рано в Румъния, обстоятелство, което позволяваше на разни евреи да минават Дунава и да спекулират в ущърб на българските крайбрежни градове. Населението бе обаче недоволно и от двете, чувствувайки се непосредствено ощетено. Пренесена на икономическа почва, опозицията ставаше непротивостоима.

Правителството се опита при все това да противостои. Но то не можеше да опълчи срещу опозицията на либералите никакво оръжие. Агитатори то нямаше, тъй като малкото негови привърженици бяха хора тежки, високомерни, които считаха още за унижение да се разправят с масата. Освен това като чорбаджии те бяха всекиму омразни. На правителството не оставаше друго, освен да употреби като инструмент на влияние самата администрация. Но и администрацията бе в болшинството си либерална. Чиновниците бяха даже най-ревностните агенти на опозицията. Вместо да си служи с тях, правителството трябваше да ги обуздава. Но те не се подчиняваха. Тогава се почнаха многобройни уволнения. Първата жертва бе П. Р. Славейков, търновски губернатор. Бурмов му предложи телеграфически "да остане верен на правителството или в опозиционния лагер - вън от правителството". Старият труженик предпочете последната алтернатива. Маса чиновници получиха след това, без да се тревожат, своето отчисление. Опозицията доби по тоя начин вид на мъченичество и се разпали още повече. Бурмов показваше в своята политика срещу либералите твърде голяма упоритост и твърде малко такт. Неговите окръжни от това време са едновременно наивни и брутални. Те издават една безхитростна душа, обладана от ярост. Какъв неравен противник за хора като Славейкова, Каравелова, Стамболова, неподражаеми агитатори, всеки в своя род: единият с популярната си ирония, другият с престижа на своята наука, третият с френезията на своето крилато слово...

Странен факт за самовнушението, в което изпадат правителствата във време на криза, министрите вярваха, че при това настроение на страната те ще спечелят изборите. Такава твърда надежда бе изказал Бурмов на княза, който отиваше в Рилския манастир да прекара горещините.

Князът мина през Радомир, Кюстендил, Дупница и навсякъде народът се стичаше на тълпи да го види. Пред манастира игуменът, окръжен от 150 монаси, излезна да го посрещне с кръстове и хоругви. Тъй се възобновиха вековните отношения между българските владетели и чутовната историческа обител. Тук князът прекара очарователно времето си в постоянни разходки по романтичните върхове на Рила; но пребиваването му бе кратко. Той бързаше да направи едно отдавна обещано посещение на румънската княжеска двойка, с която го свързваха най-сърдечни приятелски чувства. На връщане от Румъния княз Александър се научи с голямо разочарование за резултата от изборите, които се бяха свършили с една съкрушителна победа на либералите: от 170 избрани депутати правителството можеше да разчита най-много на 30.

Князът завари министрите си твърде сконфузени от тая неочаквана развязка на изборната борба и уплашени от мисълта, че след своята победа либералната партия ще иска да отмъщава. Не по-малко обезпокоен бе и князът. Перспективата, че Каравелов ще му се наложи със своите радикални теории и с демагогическата си фамилиарност, му вдъхваше едно почти физическо страдание. Но как да избегне последствията от громкия либерален успех? Министрите му го съветваха да отложи за неопределено време свикването на Събранието7, някои от тях бяха даже на мнение да се суспендира чисто и просто конституцията. Лично князът бе за едно насилствено разрешение на кризата чрез преврат: но той не смееше да прибегне до такава съдбоносна мярка, без да е взел съгласието на Александра ІІ, който в Ливадия бе му поръчал да почита закона, върху който ще се закълне. Наистина и тоя път на просбата на племенника си да му се разреши временно да суспендира конституцията императорът отговори с решителен отказ. Тогава князът съобщи на министрите си, че те трябва да търсят средство, за да добият поддръжката на Събранието, на което той не желае да се противопостави.

Събранието се откри на 21 октомври. Князът пристигна с необикновена тържественост; депутатите го посрещнаха с една продължителна акламация. Но като седна на трона, преди да почне да чете речта си, князът наложи калпака на главата си. Тоя монархически жест не се понрави на крайните либерали, които забелязаха, че това било едно незачитане спрямо народните избраници, които били гологлави. Недоволството им се разсея обаче, когато им се обясни, че "така ставало в Европа". Князът прочете словото си на български с известно колебание в думите и с чисто тевтонска твърдост на акцента. Той описа своите благоприятни впечатления от обиколката му по дворовете, изрази дълбоката привързаност на българския народ към Русия и препоръча на депутатите да покажат зрелост и достойнство в своите прения.8

"Европа има очите си днес обърнати върху първото законодателно Народно събрание, каза той, и ще съди от него за степента на способността на българския народ да се ползва за свое добро с дарованите му свободи."

Едва-що излезе князът, неговите съвети за благоразумие се изпариха и от редовете на либералите екна един общ вик: "Долу правителството!" Политическите вражди, раздухвани през два месеца на изборна агитация, даваха на лицата на всички едно трескаво напрежение. Тук нямаше вече депутати, идейни противници, конкурентни за власт, а само победители и победени, едните нетърпеливи да отмъщават, другите уплашени от отмъщението. Пред червената маса министрите стоеха като подсъдими.

Борбата се почна веднага по повод избирането председател на Събранието. Избра се Каравелов. Като зае своето място, той се провикна: "Нека видят всички, че не сме вагабонти, както някои ни наричаха." Това бе отговор на Бурмова, който бе писал във Витоша, че либералите са разрушители, нихилисти и пройдохи. Болшинството подчерта алюзията с една шумна овация, отправяйки по адрес на министрите иронични апострофи, нелишени от грубост.

След тоя избор правителството поиска да се оттегли, но князът не прие оставката, като забележи, че депутатите не са изказали още своите намерения чрез един политически вот. Министрите се видяха принудени да се върнат в Събранието, за да защищават своята политика.

Първите десетина заседания бидоха посветени на вътрешния правилник и на проверката на изборите. Те се минаха почти изключително в един страстен, на моменти бурен диалог между Стамболова и министрите. Стамболов бе тогава в най-възторжените години на своята младост. Утопист? Не, напротив, надарен с едно извънредно остро чувство за действителността; романтик без всяко съмнение, навикнал от революционното си минало да вижда в борбите преди всичко героичната им страна; театрален малко поради това, но без тщеславие, без поза, а по инстинкт. Неговата естествена самонадеяност бе голяма; тя се бе екзалтирала сега още повече от изборната победа, в която той имаше грамаден дял. В Събранието той влезе като триумфатор. Още от първите му думи партията видя в него един шеф, а министрите - своя най-опасен противник. Имаше в речите на Стамболова една отривиста енергия, една сила на внушение, един тон на гордо самочувство, които стрясваха неволно публиката, сякаш че минаваше пред нея някоя стихия. Стихията обаче утихваше, когато бе нужно, отстъпяйки място на един нов човек, спокоен, духовит, с една весела и жестока ирония на фейлетонист от школата на Ботева. За министерството еднакво бяха опасни трибунът, както и хумористът. То се опита по всякакъв начин да отстрани Стамболова от Събранието.

Стамболов нямаше изискуемата възраст за депутат; той едва бе навършил 24 години. Министрите настояваха по тая причина за неговото касиране. Една фотография от тая епоха го показва наистина едва ли не гимназист, с неговите едва наболи мустаки и с юношеския пламък на очите. Д-р Цачев като човек, който бил учил "тайните науки на медицината", твърдеше, че тази безбрада физиономия свидетелствувала явно за една недостатъчна възраст. Стамболов възразяваше, че неговите съграждани, които са го избрали, знаят най-добре неговите години. "Моите избиратели, се провикваше той, не само знаят моите години, но и моите стремления, работата ми по възраждането на българския народ. Когато г. Цачев влачеше турска сабя, тогаз аз работех и ходех из България, за да събуждам народа."

Върху същия аргумент се простря още по-обширно П. Р. Славейков: "Как може, питаше той, 20 000 души да потъпчат конституцията, като изберат един непълновъзрастен човек?" Правителството не се основаваше само на физиономията на Стамболова; Бурмов бе запитал телеграфически ректора на одеската семинария, който отговори, че според училищните регистри Стамболов бил сега на 24 години. Но Събранието не държа никаква сметка за тоя документ и с едно голямо вишегласие утвърди избора. Мина благополучно изборът и на няколко други либерали, които бяха в същия случай.

Като прокара своите през един процеп, смело направен в конституцията, либералното болшинство се залови да отмъщава на противниците си. То касира почти всичките министри9, надявайки се, че те ще подадат оставката на кабинета. Но понеже министрите продължаваха и след това да стоят на своите постове, Събранието в отговора на тронното слово изказа недоверие към правителството "за неговите противоконституционни и несъгласни с народния дух дела и разпореждания". Тоя път, разбира се, кризата не можеше да се отстрани: или Събранието трябваше да се разтури, или министрите да си идат. Правителството се опита да отложи гласуването на проекта поне за няколко дни, разчитайки на влиянието на княза върху някои по-видни либерали или на някаква намеса в последния момент от страна на Русия. Може би по същите причини либералите настояваха да стане гласуването веднага, без разисквания, с да или не. Марко Балабанов се постара с един благовиден казуистически език да смекчи болшинството, забелязвайки, че дори "на злодея, но когото жертвата още трепери", се дава срок. Стамболов възрази с един злорадствен хумор на Балабанова, като го наричаше постоянно "многоучения муж", заради което председателят му забележи: "Не говорете иронически." Не с повече успех се намеси Д. Греков, който обясни с голяма логичност, че преди да се гласува отговорът на тронното слово, той трябва да се разисква и че такъв е обичаят във всички парламенти. Примерите, заети от европейската практика, действуваха силно върху Събранието. За да ги обезсили, Стамболов се опълчи срещу учените оратори, които постоянно Европа цитираха. "Те искат, каза той, да се ползват от нашето незнание какво става в Европа, искат да ни въведат в един лъжлив път. "Блажен муж иже не идет на совет грешных", блажени са тия хора, които няма да чуят техните коварни съвети." Тази демагогическа фраза, която отмъщаваше за един неизречен, но осезаем упрек в невежество от консерватори към либерали, биде посрещнат с шумен ентусиазъм...

Пренията траяха дълго. Министрите се защищаваха умело, повечето от тях с достойнство, но без надежда. Очевидно бе, че никакъв аргумент няма да отклони Събранието от неговото намерение. Недоверието бе наистина гласувано с едно грамадно болшинство. След обявяването на резултата настъпи една грозна, недостолепна сцена: наскачали по скамейките, либералите апострофираха депутатите с най-обидни думи, сочейки на вратата с бедни викове: "Вън! Вън оттук!" В една ложа на Събранието Утин ръкопляскаше с екзалтация: агентът на Гинсбурга бе възхитен от поражението на министерството, което бе отхвърлило неговите планове. Друг любопитен факт: турските депутати гласуваха всички заедно с опозицията.

На излизане то Събранието министрите поднесоха своята оставка. Кризата постави княза в голямо затруднение. Да разтури Събранието той още не смееше, нямайки разрешение от императора; да повика на власт либералите, това го плашеше като бо' знай каква катастрофа. За идейната страна на политическите течения княз Александър имаше тогава много смътно понятие; пруски офицер, той причисляваше инстинктивно партиите към един от тия два полюса: Бисмарковия режим или Парижката комуна. Либералите бяха в неговите очи нещо като комунисти, разрушители във всеки случай, както ги бе характеризирал Бурмов в едно окръжно. Разбира се, спрямо него лично те още не бяха почнали агитация; напротив, те при всяка сгода изказваха своята вярност: Стамболов го наричаше в своите речи "народния първоизбраник, когото обичаме като очите си". Князът обаче, повлиян от министрите си и д-р Стоилов, се съмняваше в искреността на тия чувства: ако либералите да бяха привързани към него,  щяха ли да му отказват тъй упорито титлата Височество, за която той претендираше, че я има по рождение? Нещо по-обидно за младия княз, те се възползваха от отговора на тронното слово, за да го нарекат тържествено Светлост, когато във всички официални документи обръщенията към владетеля бяха с Височество. Князът тъй много държеше за своята непризната титла, че заяви, какво няма да приеме отговора на тронното слово, ако Събранието не го измени в това отношение. По тоя начин министерската криза се усложни и с един конституционен конфликт.

Русите10, както всякога, бяха разделени на две. Паренсов и Шепелев поддържаха либералите, а симпатиите на дипломатическия агент Давидова бяха всецяло за консервативното министерство. Аристократ по рождение и по чувства, дълго живял в Лондон през времето, когато Биконсфилд минаваше за божество, Давидов имаше фанатично почитание към английската консервативна партия. По едно наивно заблуждение той виждаше в Начовича, Грекова, Бурмова нещо подобно на торите и непрестанно пишеше в Петербург, че само те са способни да поставят политическия строй на България на твърди основи. Към либералите Давидов хранеше непобедимо отвращение, което не си даваше труд да крие; особена антипатия той показваше към Каравелова, комуто прикачваше най-нелестни епитети. Когато Каравелов биде избран за председател на Събранието, всички дипломатически агенти отидоха да му направят посещение, само Давидов се въздържа. "Аз няма да отида при тая чума, викаше той, не мога да подам ръка на един човек, който никога не се мие."11 Мисълта да види Каравелова министър-председател се виждаше сега на Давидова чудовищна и той правеше всичко възможно, за да убеди Гирса, че разтурянето на Събранието е неминуемо, понеже инак княжеството ще изпадне в ръцете на "нихилистите". Шепелев от своя страна пишеше на Милютина, че никакъв нихилизъм няма в България, че радикализмът на либералите се състои в това, че искат строгото приложение на конституцията и че Събранието е разположено да направи на княза всички възможни отстъпки. Колкото за титлата Височество, пишеше той, "Каравелов от няколко дена вече си блъска главата да намери някое средство да удовлетвори желанието на княза без явно нарушение на конституцията". В заключение Шепелев предлагаше да се направи нов опит за едно споразумение между двете партии в Събранието.

Тоя възглед биде възприет от императора, който прати инструкции да се поиска съдействието на либералите за едно коалиционно министерство. Князът, винаги послушен, повика Каравелова и му предложи да състави новия кабинет, като забележи, че в него трябва да влизат непременно Греков и Начович. Каравелов отговори, че лично против тях той няма нищо, но трябва, преди да даде окончателен отговор, да се съветва "със своите съмишленици". Свикано на частно събрание, болшинството под силния натиска на Стамболова и въобще на младите хора на партията отказа да приеме в бъдещия кабинет Грекова и Начовича, тъй като против тия лица "камарата била изразила своето пълно недоверие".12 Каравелов се върна в двореца с една чисто либерална листа, която князът отхвърли от своя страна.13

След тоя неуспех князът получи от Петербург разрешение да разтури камарата. Указът, прочетен на 24 ноември в Събранието, биде посрещнат от либералите с неописуем шум и при виковете: "Да живее българският народ!", "Да живее конституцията!" За княза - нищо. Само Стамболов промълви през зъби някои заканвания, които се изгубиха в общата врява.14

След разтурянето на камарата падна и министерството. Състави се нов временен кабинет под председателството на Климента, за когото се мислеше, че ще упражни помирително влияние върху партиите благодарение на своя духовен сан и на репутацията се на народен деец. Климент взе за свои колеги Начовича и Грекова, които управляваха по две министерства. На 19 януари на Вътрешните работи, които нямаха още титулярен министър, биде назначен Т. Икономов.

Помирителният ефект, койтосе очакваше от новия кабинет, не се произведе. Климент показа пълна безпомощност в своята задача. Добри намерения наистина не му липсваха, но неговото безкрайно тщеславие го хвърляше в най-променчиви настроения и даваше на политиката му несериозен вид. Това бе толкова по-печално, че Климент считаше себе си призван за велики дела и се сравняваше в душата си с Ришельо, с когото приликата му се заключаваше само в това, че и той, както прочутият френски държавник, бе калугер без религия и автор на една посредствена драма. Впрочем и един човек с по-големи политически качества не можеше да успее на мястото на Климента. Либералите бяха разярени от разтурянето на Събранието и нищо не можеше да ги уталожи.

Това забъркано положение тежко се отразяваше върху княза. Ненавикнал на политически вълнения, той ту изпадаше в дълбоко униние, ту кроеше от своя страна в младежкия си ум планове за енергическо действие. Русите продължаваха около него своите интриги. Паренсов пишеше в Петербург, че князът искал постепенно да замести руските офицери с немски, и търсеше инструкцииg, на което Милютин отговори: "Официални инструкции не мога да ви дам на вас като министър на българския княз, отговорен по конституционен ред. Крайно неудобно би било да се намесва руското правителство във вътрешните работи на княжеството."15 Това показваше, че догдето е жив Александър ІІ, всички интриги против княза ще останат суетни.

През януари княз Александър замина за Петербург, за да присъствува на 25-годишния юбилей на императора. Той бе придружен от Давидова, който напускаше окончателно България. По пътя от София до Лом стана едно загадъчно нещо: при Арабаконак се оказа, че е откраднат един куфар на Давидова. Понеже в него Давидов бе поставил един свой доклад върху положението на княжеството, създаде се убеждение, че куфарът е бил откраднат по заповед на Паренсов. Обвинението обаче остана недоказано.

Императорският двор посрещна младия княз с най-радушни симпатии, но за политически разговори остана малко време. Един трагичен инцидент дойде още от началото на празниците да помрачи радостта на царското семейство. В столовата на Зимния дворец стана един ужасен взрив, от който императорът се спаси по чудо: той не бе седнал още на трапезата, тъй като чакаше пристигането на Хесенския принц, бащата на княз Александра, който бе закъснял с няколко минути. Потресен от това покушение върху живота му, станало тъкмо когато той бе почнал вече да усвоява идеята за една реформа на руския строй в една по-либерална смисъл, Александър ІІ нямаше достатъчно свобода на духа, за да се занимава с дребните политически разправии в София. Князът има по-дълги разговори с леля си Мария Александровна. Добрата царица искаше да го ожени и му говореше много за една княгиня Юсупова, която имала 20 милиона зестра; но тоя проект не се нравеше на княз Александра. Той отговаряше, че неговото положение в България не е още достатъчно затвърдено, за да мисли той за женитба.16

Князът стоя в Петербург почти два месеца. През това време той успя да издейства отзоваването на Паренсова, който бе станала нетърпим с лекомислената си претенция да контролира дори кого князът кани на трапезата си. Д-р Стоилов от своя страна агитираше усърдно във високите правителствени сфери, за да дискредитира либералите; идещи подир атентата на нихилистите в Зимния дворец, неговите думи произвеждаха голямо впечатление. Александър ІІ обаче не се поддаде на внушенията на своя антураж. Той отговаряше, че преди да се мисли за един държавен преврат в България, трябва да се види дали наистина либералната партия е неспособна за управление. С такива инструкции князът се върна в България.

Тук той завари положението още по-забъркано. През неговото отсъствие Климент бе се забавлявал да играе на владетел. Пред къщата си той бе поставил двама часови да стоят лице срещу лице, както пред вратите на двореца; На Богоявление той бе приемал парада на войската, благославяйки войниците, както прави папата, когато пред него дефилира гвардията му. Докато амбициозният епископ упражняваше фантазията си върху етикета, либералите бяха успели да издържат една голяма победа в изборите. Те се връщаха в Събранието с едно голямо болшинство, по-многобройно, по-екзалтирано. За едно ново разтуряне на камарата не можеше да се мисли: трябваше да се капитулира.

 


1 На една сватба в София Греков бе ударил плесница на Я. Ковачев, който заведе дело срещу него. Съдът, в състава на който влизаше Ст. Михайловски, осъди Грекова в битността му на министър на тъмничен затвор и на глоба.горе

2 Държавен вестник, 5 юли 1878 г. Той е първият брой на Държавен вестник, който се основа от новото министерство.горе

3 Kanitz, "Donau-Bulgarien und der Balkan", том ІІ.горе

4 Головин, стр. 121.горе

5 Марица, 1879, бр. 98.горе

6 Целокупна България, 23 юли.горе

7 Из Прошлого, стр. 180, вж. писмото на Шепелева до Милютина.горе

8 Трябва да се отбележи в тая първа тронна реч отсъствието и на най-малката алюзия за сузеренния двор, т.е. Турция, както и многозначителният пасаж, отнасящ се до организирането на народната отбрана.горе

9 Събранието определи една дата, на която да се извършат свищовските нестанали избори, на което министерството отговори, че това е работа на изпълнителната власт. Захванаха се по тоя повод дълги прения, твърде интересни за развитието на конституционализма в България.горе

10 Тази двойственост на руската политика в България се проявяваше в най-важните, както и в най-дребните неща. Когато през септември генерал Паренсов отиде на личен доклад в Ливадия и подигна въпроса за титлата на княза, военният министър му заяви категорически, че трябва да се съблюдава в това отношение конституцията, а Гирс каза: "Че ако това прави удоволствие на княза, защо да не го наричате Височество?"  - Из Прошлого, стр. 155 горе

11 Из Прошлого, стр. 84. горе

12 Целокупна България, 29 ноември 1879.горе

13 Князът бе поискал от Каравелова да му съобщи писмено своите възгледи върху някои въпроси от управлението; отговорът на Каравелов не съдържаше нищо радикално. И Греков от своя страна бе представил една програма, в която привлича вниманието един пасаж, отнасящ се до необходимостта, щото княжеската власт да бъде силна.горе

14 Според разказа на П. Станчев, депутат в първото Обикновено събрание и близък другар на Стамболова.горе

15 Из Прошлого, стр. 249.горе

16 На румънския княз, който му даваше същите съвети, княз Александър отговаряше: "Мисълта да се женя ми е антипатична; чувствам, че нямам право да доведа една жена в тази пустиня." - Aus dem Leben Konig Karls, Bd.4.горе

 

 

a Домонтович, Михаил Алексеевич (1830-1902) - руски военен деец, генерал-майор. В навечерието на Руско-турската война 1877-1878 г. е назначен за управляващ канцеларията на завеждащия гражданската част при главнокомандващия руската Дунавска армия. През 1877 г. е Търновски губернатор, а през 1878 г. - началник на канцеларията за общи дела и дипломатически отношения на Временното руско управление. горе

b Золотарев, Василий Григориевич (1834-1891) - руски военен деец, генерал-майор. По време на Руско-турската война 1877-1878 г. е началник-щаб на 6 армейски корпус. За кратко време е губернатор на Русе и Свищов, по-късно началник на Военния отдел на Временното руско управление в България.горе

c Оценката за дейността на генерал Паренсов (1843-1914) в България е едностранчива и необективна. Като пръв военен министър на Княжеството в периода 5 юли 1879 - 20 март 1880 г. той има заслуги за организиране на българската войска, за устройството на военното министерство, за привличане на български офицери в управлението на армията и пр. По въпроса за характера на държавното устройство на страната, външнополитическата ориентация, редица международни проблеми и др. ген. Паренсов стои твърде близко до либералите. Той правилно схваща опасността от засилване властта на княза и се обявява в защита на Търновската конституция (Г. Вълков. Руските учители на българското войнство. С., 1977, 228 с.).горе

d Мюсюлманските бежанци и преселници, които след войната започват да се връщат в Княжеството и Източна Румелия.горе

e Каниц, Феликс Филип (1829-1904) - унгарски етнограф, археолог и географ. Пътешества из Европа и много страни на Балканския полуостров. Две от книгите му - "Пътуване в Южна Сърбия и Северна България" и "Дунавска България и Балканът" (1875-1879) - съдържат сведения за физическата география и старините в България, социалните отношения, обичаите на българите и пр. След Освобождението отново посещава страната.горе

f В. "Витоша" (30 май 1879 - 25 юни 1880) - излиза в София; редактори: Тодор Бурмов, Марко Балабанов и Григор Начович. Пръв орган на консервативната партия.горе

g Не може да се приеме квалификацията, която авторът дава на борбата на Паренсов срещу опитите на княза да замести руските офицери с немски. Фактите показват, че около 500 пруски офицери са желаели да бъдат приети в българската армия. Но въпреки препоръката на княза, Паренсов отказва да ги назначи. Военният министър се позовава на чл. 65 и чл. 66 от Конституцията, съгласно които чуждестранни офицери могат да се назначават само с разрешение на Народното събрание. Той оказва съпротива на всички опити на Ал. Батенберг да се създадат улеснения в това отношение.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух