напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



III. Първото властвуване на либералите


Оставката на Климента и новия кабинет. - П. Каравелов и Др. Цанков. - Гнетът на министрите против княза. - Австрия против национализма на либералната партия. - Произволи в Народното събрание. Проектът на народното опълчение. - Първа интерпелация за вестовите. - Турски чети в Делиормана. - Първото съзаклятие за Съединението. - Планът на княз Александра да навлезе в Румелия през Ихтиман.

 

Щом се върна князът, Климент подаде оставката на своя кабинет, като заяви, че той е считал своето "пълномощие" за временно. Кризата биде разрешена в един ден. Натоварен от княза да състави един либерален кабинет, Цанков представи листата още същата вечер и указът биде подписан през нощта. Портфейлите бяха разпределени по следния начин: Др. Цанков - Външните дела; П. Каравелов - Финансите; Хр. Стоянов - Правосъдието; Г. Тишев - Вътрешните дела и Общите сгради; И. Гюзелев - Народното просвещение. Предложено бе на Т. Икономов да вземе Вътрешните дела, но той отказа, защото либералите хвърлиха жестоки обвинения към министерството, на което той бе принадлежал.1 От едно писмо до сина му Ивана се вижда, че П. Р. Славейков е очаквал като дългогодишен учител да го поканят за министър на Народното просвещение2; партията намери обаче поста на председател на Събранието по-подходящ за неговата популярност. Мотивът бе почетен, но старият труженик се подчини на него не без известна меланхолия.

В действителност между либералите нямаше хора за високите постове в държавата. За да се попълни кабинетът, трябваше да влязат в него Ив. Гюзелев и Г. Тишев, и двамата почти неизвестни, без никаква политическа физиономия във всеки случай и за които бе очевидно, че ще бъдат не толкова министри, колкото първи чиновници в своите министерства. Каравелов се бе спрял на тях повече поради тяхната послушност; той обичаше да се окръжава с хора безлични, които да благоговеят пред неговия ум. Христо Стоянов не принадлежеше никак към тази категория. Той бе, напротив, твърд, упрям, с нещо ъгловато в отношенията си, настоящи шоп по упоритост, шоп впрочем и по рождение. Не бе трудно да се предвиди, че той и Каравелов - две натури, които всичко определяше да са в конфликт - ще се сблъскат при първия случай. Стоянов бе обаче неизбежен в Правосъдието поради неговата безспорна вещина на юрист. Ръководещите лица в кабинета щяха да бъдат, разбира се, Каравелов и Цанков.

Каравелов бе тогава в разцвета на своите умствени сили. Съприкосновението му с българския живот бе почнало да отслабва ония крайности, които се бяха създали у него от изключителното му общение с чистите идеи и от дългото му пребивание в една страна като Русия, гдето между деспотизма и нихилистическите съзаклятия той не бе можал да види примери на истинска политическа дейност. Крайностите на Каравелова се дължаха впрочем повече на темперамента му, отколкото на неговия ум. Той бе надарен с едно извънредно здраво съждение. Пък и неговото научно възпитание бе позитивистическо. Не знаем дали той познаваше добре Огюст Конта, но сигурно бе чел Тена. От него той бе научил да цени миналото и това, което у един народ е създала традицията. Каравелов хранеше голямо недоверие към бързите реформи, насочени към един коренен преврат в обществото, и не забравяше никога, че народите не могат да правят скокове в своето развитие. Той бе в действителност един консерватор с модерна научна култура.

При все това на много от съвременниците си той е оставил едно странно впечатление на химеричност и на утопия. Вината е в неговия навик да се изразява с къси сентенции, да цитира постоянно имената на чужди мислители и да дава на идеите си парадоксална форма, която ги представляваше за страшни. Единственото радикално нещо у Каравелова бяха неговите идеи за парламентаризма, които той бе заел от английските автори. За правата на едно конституционно министерство той имаше много високо мнение. В неговите очи то бе, което в действителност упражняваше върховната власт, представлявайки короната пред парламента и народната воля пред короната. Тази теория се схождаше напълно, трябва да се отбележи, с неговата властническа натура. Каравелов имаше наистина неудържимо влечение към заповедничество и към един вид умствен деспотизъм. Беше ли той демагогът, когото ни изображава легендата? Само до известна степен. Той вярваше сам в своите проповеди. Това, което у тях бе прекалено, произхождаше от един мираж на неговото въображение, което виждаше сбъднати веднага реформите, за които бе нужно време. Демагогията на Каравелова бе една екзалтация на твърде положителни принципи.

Недостатъкът на Каравелова бе - покрай малко тясно и боязливо схващане на мисията на държавата, което произхождаше от неговия консерватизъм - неговата неопитност и отсъствието у него на всякакъв такт. Той бе необуздан, раздразнителен, често пъти дързък. Едно крайно умствено тщеславие правеше отношенията с него много трудни. Между тоя идеолог с премного нерви и впечатлителния поручик, който седеше на престола, съприкосновенията не можеха да не се изродят в шумни и понякога тягостни сцени.

Качествата, които липсваха на Каравелова, Цанков ги имаше в голяма степен. Цанков е човек на практическата мисъл. Той обладава малко култура и любопитството му към теориите се събуди в късна старост. С повече страсти, отколкото идеи, готов на всяка минута да забрави идеите си заради своите страсти, но никога да жертвува една своя вражда заради интерес, въобще личност извънредно оригинална и със силен релеф. Борец по темперамент, обладающ дълбок демократически инстинкт, сроден по дух с масата, той е настоящи човек на Възраждането. С публиката той е търсел да бъде постоянно в интимно общение: каквото и положение да е заемал, пред неговата лула е дефилирала непрекъснато от 9 часа сутрин до 10 часа вечер политиканствующа България. В заточение или на власт, неговата задимена стая е била всякога един форум. Оратор Цанков не е, в Събранието неговата реч е била по-скоро утруднена; но той владее рядък дар на фамилиарна беседа. Шеговит и язвителен, груб често, но с една сърдечност, която обезоръжава, яростен ей сега и подир една секунда смеющ се, разпасан в езика, циник без никакво стеснение, но ловък, наблюдателен, хитър - такъв, какъвто го виждаме и днес, с неговата будна мисъл, която годините не са замъглили и с големите му живи очи, у които тъй лесно пламва един неугаснал още огън.

Службата му при турците не бе останала без влияние върху Цанкова.3 От турците той бе взел убеждението, че известна доза от двуличие е необходима в дипломацията, че всичко е позволено, което няма да се узнае, че човек трябва да бъде щедър в обещанията, които е решен да не изпълни - с една реч, тая серия от малки хитрини, която Каравелов наричаше по-късно "Балкапанска политика"a и която е, собствено, държавната философия на Портата. От турската служба Цанков бе добил обаче и известна административна опитност, от каквато бяха съвършено лишени неговите колеги.

Качествата, добити от него в Цариград, послужиха на Цанкова още в първите дни на министерствуването му.

Едва-що бях станал министър, разправя той, на втория ден, ако се не лъжа, князът ме вика в двореца и щом ме видя, каза ми нетърпеливо: "Направете ми указ за уволнението на полковник Шепелева." Аз се усъмних в тази работа; помислих, че това е една примка, за да се компрометира либералната партия, към която Шепелев симпатизираше. "Какъв е той?" - питах аз княза. "Съветник." "Кой го е довел?" "Дал ми го е царят." "Такъв човек няма в конституцията, възразих аз. Ако нямате нужда от него, споразумейте се направо с царя. Нека той си го вземе назад." Князът не каза нищо, но остана крайно недоволен от моя отговор.

Князът бе недоволен от Цанкова по много причини. Разгласяха тогава, че когато князът пристигнал във Варна, Цанков казал: "Тоя немец ще ни костува много скъпо. Ний можехме да си намерим за България много по-икономичен княз." По-сетне той не бе се стеснявал да изказва по адрес на "немеца" някои от тия живописни и енергични оценения, с които се слави неговият език. Разбира се, намираха се хора, които донасяха тия думи в двореца, придружени с ехидни коментари, които оскърбяваха дълбоко у младия княз неговата чувствителност на цивилизован човек. Интриги бяха правени впрочем против всичките либерали. Князът гледаше на тях с едно нескрито безпокойство. Той не само се тревожеше за съблюдението на етикета, мислейки, че властвуването на либералите ще бъде едно нашествие на варвари в неговия дворец, но виждаше опасност и за монархическата си власт, която той считаше недостатъчна и която министрите му щяха може би да намалят още повече. В своето възвание за първите избори Славейков и Каравелов бяха писали следните многозначителни редове: "Самоуправлението на народа като единствен извор на властта; Народното събрание като единствен представител на народа, а това народно представителство да ръководи народното правителство; това е духът на нашата конституция."4 Князът се боеше, че дошли победоносни в една камара, от която той ги бе изпъдил без право, либералите ще му се наложат сега не само със своите крайни идеи, но и с жаждата си за възмездие. Князът се лъжеше. Либералната партия бе наистина възбудена срещу него, но след удовлетворението, което бе получила, тя не мислеше вече, освен как да изглади неприятните впечатления, които бяха останали от нейната опозиция. Тъй една от първите грижи на правителството бе да разреши съгласно желанието на княза въпроса за титлата му, против която цяла година се бе водела шумна агитация. Задачата не бе лесна. Либералите се бяха много ангажирали за да направят сега един пълен обрат в своето поведение. Една седмица преди да се открие сесията, министрите свикаха болшинството на едно частно заседание. Цанков обясни, че макар това да е противно на конституцията, на княза трябва да се остави титлата "Височество". "Титлата на държавните глави, казва той, не се определя от основния закон, а от международните отношения. В Учредителното събрание  ний не знаяхме тия тънкости и на нашата неопитност се дължи, гдето в конституцията има един член за княжеската титла. Всички европейски кабинети титулират сега княза "Височество" и недопустимо е, щото само българската камара да му отказва тая титла." На по-влиятелните партизани Цанков обясни, че ако тоя въпрос не се разреши според желанието на княза, министерството трябва да излезе в оставка. Тоя аргумент подействува. Депутатите склониха, но по неволя.

Признаването на титлата стана чрез една манифестация в Народното събрание. Ето как я описва Целокупна България:

Вчера бе един знаменателен ден за Народното събрание. Него ден се прие адресът, който имаше да се представи на княза в отговор на тронното негово слово, и когато от устата на докладчика г. Михайловски паднаха от трибуната първите думи: Ваше Височество! - всички представители, въодушевени от радост, се разразиха в шумни ръкопляскания и всички като из една уста възгласиха: "Да живее князът! Да живее Негово Височество!"

Тази отстъпка разсея предубежденията на княза, но с това не се свършваха трудностите. Либералите трябваше да се борят и с недоверието на Европа и главно с лошото разположение на Австрия.

Новото министерство биде посрещнато доста зле от Силите. Чуждият свят виждаше в либералите преди всичко крайни националисти, хипнотизирани от идеята как да унищожат Берлинския договор. Това впечатление се поддържаше усърдно от австрийския печат.

Либералната партия, пишеше известната виенска газета Neue Freie Presseb, трябва да се нарече в действителност панбългарска. Нейната програма е договорът в Сан Стефано; тя се мъчи да постигне съединението с Източна Румелия, основаването на една държава, която да включва всичките българи до самото крайбрежие на Егейско море. Тя заплашва следователно мира в Изток, тя е немирна, тя може, ако грабне юздите на управлението да бъде опасна за спокойствието на Европа.

Австрия се боеше не толкова за спокойствието на Европа, което никога не се е стеснявала да наруши за свой интерес, колкото за своите планове за Македония, които едно въстание, поддържано от княжеството, рискуваше да разбърка. Затова на своя дипломатически агент в София тя даде наставления да работи с всички средства, за да ускори падането на либералите.

Австрийски агент в София бе тогава Кевенхюлер-Меч, един извънредно способен дипломат. Кевенхюлер бе служил известно време в посолството на Петербург и познаваше добре руското Министерство на външните работи, както и слабостите на руската политика. В София той доби бърже едно грамадно влияние. Много богат, кавалер на Малтийския орден, от който получаваше (срещу задължението си да не се жени) 80 000 крони на година, той живееше на широка нога, даваше обеди, устрояваше балове, привличаше около себе си всичко, което бе в София светско, елегантно, младо. Сам той бе тънък млад човек, красив, с едно "демоническо изражение на лицето"5, което действаше неотразимо на руските дами. Връстник на княза, близък до него като немец и аристократ, весел другар, духовит събеседник, Кевенхюлер бе станал в двореца свой човек. Без да търси явно да му влияе, той умееше да сее в духа на княза хитри внушения, които пускаха корен неусетно и сетне сами растяха. За либералите тоя ловък противник, загнезден в самата "крепост", бе страшен.

От другите държави особена опасност за либералния кабинет нямаше. В Германия интересът към младото княжество бе твърде слаб. Тогава бе още в епохата, в която Бисмарк казваше: "Аз не отварям никога писмата на нашия посланик в Цариград." Още по-малко се занимаваше той с България. За нея впрочем в Берлин мислеха като за едно прикрито руско завоевание. Наследникът на империята, който по-късно стана Вилхелм ІІ, пишеше на 22 март на румънския княз: "България ми се вижда като една руска провинция отвъд Дунава. Тя чака само да бъде присъединена и мъчно ще бъде на Батенберга - да бе имал той даже два пъти повече предвидливост и решителност - да върви срещу руската вълна." В Париж и Рим за България имаха още твърде смътни идеи. Сравнително по-живо внимание събуждаха работите на княжеството в Англия. Агитацията на Гладстонаc срещу турските зверства, перипетиите на една война, в която насмалко щеше да бъде въвлечена и Англия, онази екзалтация на националната гордост, която предизвика победата на Биконсфилдаd в Берлинския конгрес, бяха събудили към България един широк интерес, който и досега бе се запазил в известна мярка поради съперничеството с руското влияние в Изток. Когато се образува княжеството, тоя интерес се състоеше ако не от вражда, то поне от недоверчиво наблюдение: английската дипломация мислеше, че то ще бъде една послушна авангардия на Русия. Но тя се разубеди скоро. Рапортите на нейните агенти от България й рисуваха вместо една аморфна и рабска маса, доволна да замени насилническото турско господство със славянската опека на Русия, един жизнеспособен, бодър народ, необикновено твърд в своето национално самосъзнание. "Не вярвам, пишеше още през време на окупацията специалният кореспондент на Times в Търново, не вярвам да може един безпристрастен наблюдател да посети днес тая страна и да изпита с внимание течението на чувството, което владее тука относително руското надмощие, без да се увери дълбоко, че България на Санстефанския договор беше от руска точка зрение една грамадна политическа грешка и че, от друга страна, последователното разделение на този народ бе от европейска точка зрение не по-малка политическа грешка." Английският делегат при Търновското учредително събрание Палгрев бе добил същото впечатление за духа на независимост у българите. Той бе убеден, че ако на тоя народ се даде едно демократическо устройство, той ще отхвърли скоро всяка чужда опека. Палгрев бе завързал близки сношения с някои видни депутати и ги насърчаваше в либерален дух. "Всички изменения, внесени в Търново в Българската конституция, напомняше по-късно Грант, специалният кореспондент на Times, имаха жаркото одобрение на нейно величество." Това подсказва, че идването на либералите на власт не можеше да бъде посрещнато в Лондон с антипатия; само техният краен национализъм будеше опасения за мира. Наистина след всяка голяма международна криза Европа иска спокойствие и Англия толкова по-малко можеше да допусне повдигането на нови смущения в Изток, че окупацията на Египет, конфликтът с южноафриканските републики и прочутият bill за Ирландия щяха да погълнат за известно време всецялото й внимание. При това лорд Гранвил, който пое министерството на външните работи в кабинета на Гладстона, не  искаше - следвайки в това отношение традицията на своята партия - да води много активна политика в континента, и специално за България не бе наклонен да се противопоставя прямо на руското влияние.

Английският агент в София Палгрев бе получил следователно инструкции да държи само наблюдателно поведение. Палгрев бе една крайно любопитна и малко загадъчна фигура. За него разправяха, че обиколил цяла Арабия, преоблечен като дервиш. В София той влизаше в съприкосновение с масата, посещаваше пазара, черквите, съборите. Паренсов разправя, че еднаж го срещнал в "Св. Крал" пред гробницата на крал Стефана. Палгрев си купил свещ, запалил я набожно и заедно със селяните се молил. На въпроса на Паренсова, откога се занимава с такива "православни дела", той отговорил: "Драгий генерале, трябва всеки да се кланя на бога на страната, в която живее." На човек с такива понятия за живота не бе трудно да установи най-приятелски връзки с правителството. Той бе в особено близки отношения с Каравелова, в когото виждаше човека на бъдещето.

Както Каравелов, тъй и неговите колеги твърде малко се занимаваха в това време с висока дипломация. Тяхната голяма грижа бе да добият доверието на Русия, която без да иска още да се налага на княжеството, упражняваше върху него по силата на създадените отношения един вид морален протекторат. Задачата не бе лесна предвид на непрестаналата двойственост в руската политика: от една страна, Гирс и Азиатския департамент въобще, твърде зле настроени спрямо "нихилизма" на либералите; от друга страна, Милютин и неговият военен антураж, борещи се срещу това предубеждение, сочейки, напротив, на консерваторите като на фатални хора за България и агенти на австрийското влияние. Първият руски дипломатически агент, както видяхме, поддържаше с всичкото си влияние министерството на Бурмова; неговият наследник Куманиe, напротив, още с пристигането6 си изяви симпатиите си към либералите.

Кумани бе необикновено даровит човек. Роден грък, от кримските гърци, той притежаваше всичката хитрост на своята раса. Като повечето инородци на руска служба той минаваше за славянофил и бе поставил кариерата си под покровителството на Милютина. Кумани познаваше добре българските работи, понеже бе служил дълго време като драгоманин на посолството в Цариград, гдето бе свързал лични сношения с много от дейците по Църковния въпрос. Спрямо княз Александра той се отнасяше почтително, но с голяма хладина. Пръв от руските дипломати той намисли да влияе на княза не само с престижа на Русия, но и със силата на либералната партия. Кумани искаше наистина да бъде тайният вдъхновител на либералите и техен протектор. Кумани бе се догадил и за упоритото и неусетно дело на Кевенхюлера, както се вижда от едно негово писмо, отправено до руските консули в княжеството.7 Писмото е в това отношение твърде характеристично.

"Под чие влияние младият български княз действува против волята на поверения му народ? - питаше Кумани. - Не трябва ли да се търсят неговите вдъхновители вън от България и Русия? Аз се боя от намесата на тия вдъхновители; тогава именно ще създадем от България една нова Босна и Херцеговина." Намекът за интригите на австрийската дипломация е достатъчно ясен. Кумани разглеждаше след това официалното настроение на Русия спрямо българите. Той го отдаваше на заблужденията, разпространявани от руските инструктори. "Нашите господа офицери, казваше той, като водят преписки със своите другари в Русия, изразяват вероятно своето неудоволствие против българското население въобще и особено против правителството. Известно е, че нашите офицери... действуват безсъзнателно, те нямат политическа подкладка, а само не им се нрави, гдето първият министър или министър-президентът не е човек с военен мундир, при това и законодателното събрание се състои от прости хора, без всякакви военни заслуги или, както се изразяват те, "хамы"; и тия хора издават закони, задължителни даже и за заслужилите военни!" Скицата е майсторски начертана и много правдива. Ето и един портрет на Александра Батенберг. "Князът е юноша. От своя страна, като се е окръжил с нашите инструктори и с някои българи, тъй наречените консерватори, той обръща повече внимание на формата на облеклото, което носят министрите, когато се явяват на доклад, нежели на съдържанието на самия доклад. Това се доказва от неговите оплаквания пред императора заради неучтивостта на своите министри." Кумани въставаше в това писмо и срещу идеята на княза да извърши преврат: "Колкото се отнася до стремлението на принц Батенберга да измени начина на управлението в България, или по-ясно казано, да разруши издигнатото от нас на здрави основи прекрасно здание на България, в това отношение нам се пада прям дълг неуморно да следим за делата на принц Батенберга и да препятствуваме, колкото е възможно, на неговите стремления. Аз имах щастието да се представя на императора, негово величество благоволи да ми заповяда да действувам в България в смисъл на помирение между княза и министрите. От това аз заключавам, че нашият августейши монарх е неблагосклонен към удовлетворението на желанията на принц Батенберга за предполагания държавен преврат в България."

Официалната му кореспонденция издава у Кумани голяма дипломатическа проницателност. Но за нещастие той не бе само дипломат, но и финансист. В международната комисия по Суецкия канал, в която той бе представлявал Русия, той бе можал да види какви грамадни сделки се вършат под булото на политиката. От това време той бе запазил известен вкус към полуполитическите и полугешефтарски предприятия. В София той влезе веднага в съприкосновение с Утина и усвои неговите големи планове. Неговата дипломатическа мисия, тъй вещо определена в първите му писма, се преплете вече с опитите за финансова експлоатация на България. Кумани се надяваше, че от признателност към силната негова поддръжка либералите ще одобрят финансовата програма, с която Утин бе срещнал княза във Варна и която бе тормозила едно по друго две министерства в България. Тази негова илюзия бе на първо време естествена. Когато в своите срещи с видните либерали Кумани навеждаше разговора върху нуждата да се предприемат с руски средства големите постройки в страната, той добиваше от своите събеседници впечатлението на едно безусловно одобрение. Утин от своя страна поддържаше с либералните депутати близки връзки, канеше ги у себе си на вечеря, гуляеше с някои от тях, добър другар, с широко отворени ръце, готов при първа дума да отвори и кесията си. Министерството на Климента в последното свое заседание бе възприело въпреки опозицията на Т. Икономова принципа за учредяването на една държавна банка съобразно с исканията на руската финансова група. Утин знаеше това решение - той бе присъствувал лично на заседанието - и сега почна да набляга за неговото изпълнение. Неохотно, поставен от Кумани до стената, Каравелов даде заповед да се изработи нужният законопроект и го внесе в Събранието. Той твърдеше по-късно, че нямал никакво намерение да прокара тоя законопроект, а го представил само за да даде едно формално удовлетворение на Утина и на Кумани. Това е вярно. Във всеки случай впечатлението в София от тоя законопроект бе много неблагоприятно. Консерваторите се нахвърлиха върху правителството с голямо ожесточение. Пуснаха се слухове, че Каравелов бил заинтересуван от тая банка, че Стамболов получил пари от Утина, и пр. Както е обичай, когато се лансира някое измислено обвинение, определяха се точно сумите. Цифрите никога не са липсвали на една изкусна клевета. В Български гласfТ. Икономов8 описваше перипетиите на тоя гешефт, отбулваше в него намерението да се пороби икономически България. Витоша в една саркастическа статия, в която научните теории съседствуват с куплети от кафе-концерт, обвиняваше явно Кумани. Една огромна сензация се създаде около тази история. Либералите се развълнуваха, почнаха да искат обяснения от своите министри. Стана очевидно, че Събранието никога няма да приеме тоя законопроект. И наистина, проектът не биде даже разискван. Правителството се обеща да го измени, за да го внесе пак в друга сесия. С това обещание трябваше да се задоволи и Кумани. Но Утин не можа да се утеши от тая неудача. След закриването на камарата той напусна България и скоро след това се чу, че умрял от тъга.9

За Кумани бе голям удар това отхвърляне от Събранието на един проект, в успеха на която той имаше такъв ценен интерес, но след като бе хвалил либералите в Петербург, той не можеше сега да се опълчи срещу тях. Само че неговите симпатии охладняха значително. Той бе решил да остави Каравелова и Цанкова на тяхната участ.

Против либералите се водеше през това време от антуража на княза една глуха, но много изкусна борба. Най-опасен враг за кабинета бе д-р Стоилов, който в своите ежедневни срещи с княза като негов частен секретар умееше да изказва за делата на либералите крайно враждебни оценения, разпилени в случайностите на разговора.10 Трябва да се признае, че делата на либералите не бяха всякога достойни за похвала. Особено лошо впечатление правеше със своите крайности Народното събрание, гдето една група от млади депутати, предводителствувани от Стамболова, бяха пренесли всичката нетолерантност на провинциални идеолози. Неутихнал още революционер и оратор в първата фаза на своето красноречие, т.е. от тия, които робуват на думите си, преди да владеят чрез тях света, достатъчно млад, за да отъждествява привързаността си към своите идеи, с ненавистта към противниците си, Стамболов не допускаше по отношение на консерваторите ни пощада, нито даже законност. С него вървяха, все като него буйни, Никола Живков, П. Станчев, Хр. Самсаров, Ячо Бръшлянов и други млади хора, кои бивши емигранти във Влашко, кои едва-що излезли из турските затвори: ожесточени всички от опозиционната борба и екзалтирани от победата. Те влязоха сега в Събранието като в завоевана страна, жадни за отмъщение. Първата тяхна жертва бе Д. Греков, най-буйният от консерваторите, най-опасният може би, понеже бе оратор със силен темперамент. Депутат в Учредителното събрание , два пъти министър, Греков биде касиран сега като румънски поданик, понеже преди Освобождението бил адвокат в Браила. Касиран бе и Евлоги Георгиев, избран от Русчук. И нему намериха вина, че в турско време бил руски поданик. Това бе вярно, но в същото положение бяха преди войната и много либерали, живущи в Русия, като д-р Моллов, П. Каравелов и др. "Младите" не можеха обаче да простят на Евлоги неговото предполагаемо презрение спрямо хъшовете в Букурещ.

За всичките тия крайности пред общественото мнение отговорността падаше главно върху Каравелова. Вината за това бе у самия него, у неговия невъздържан език. Каравелов не бе отмъстителен, но обичаше да се заканва. Това бяха закани на нервозен човек, днес закани, утре забравени. Но без да оставят следи в неговата душа, те влияеха на околните му. Еднаж Каравелов, срещайки на улицата Т. Бурмова, бе му казал: "Аз ще те обеся!" На другия ден Бурмов, който бе мислил цялата нощ върху тази закана, го причака на същото място и му каза: "Не можеш!" Каравелов го погледна учудено, без да разбере. Той бе забравил.

Младите либерали не забравяха. Когато Каравелов кажеше на някой депутат "аз ще го науча", на другия ден болшинството не даваше на тоя нещастник да продума. У дома си пред приятели между два разговора за Бентама или Беджетоха Каравелов обичаше да сочи юмрук на невидимите си противници; либералите стоваряха понякога тоя юмрук в най-материалната му форма. На враговете си Каравелов отмъщаваше с едни къси, нервозни характеристики, в които имаше доста злост и много психология. Това отмъщение бе чисто литературно и напоминуваше полемическата маниера на руските революционери. Пренесено в камарата от младите либерали, то вземаше грубите форми на едно физическо насилие. Мнозина от консерваторите бяха престанали да посещават Събранието. Владиците не стъпваха вече в него.11 Нищо не стесняваше групата на крайните либерали; Стамболов, от ден на ден по-влиятелен и по-екзалтиран от своето влияние, командуваше на болшинството като на някоя чета. "Предводител на болшинството, пише Иречек в своето съчинение Княжество България12, бе резкият млад човек Стамболов, който тогава ратуваше за заменяването на назначените чиновници с изборни и войската - с народно опълчение с изборни офицери." Стамболов четеше тогава изданията на руската задгранична литература и мечтаеше за една България, устроена по образеца на швейцарските кантони. Неговата голяма мечта бе да създаде една въоръжена народна сила, способна да защитава конституцията от всяко посегателство. За тая цел той намислил да се организира на демократически начала народното опълчение. "Младите начело със Стамболова, разказва дядо Цанков, готвеха опълчението, за да направят всякакъв държавен преврат невъзможен. Те искаха да турят гем на княза." Но как можеше да се внесе в Събранието един законопроект, тъй очевидно насочен срещу княза? Една случайност помогна на Стамболова. На 22 май се помина руската царица Мария Александровна; князът замина за Петербург, за да присъствува на погребението на леля си. През неговото отсъствие биде внесен по изненада законопроектът за народното опълчение и по настояването на Стамболова Събранието го прие изцяло, en bloc, почти без разисквания. Любопитна е организацията на това народно опълчение. То трябваше да обгръща всички българи, по-младите от 40 години, и които не са на действителна военна служба, с една реч, осъществяваше познатия демократически идеал: въоръженият народ, la nation armee. Тази огромна военна сила трябваше да бъде в ръцете на политически лица, тъй като законопроектът предвиждаше като върховно началство един Централен комитет, състоящ се от двама висши офицери, назначени от княза и шестима цивилни, избирани от Народното събрание. Като мярка за бъдеща революция нещо по-страшно не можеше да се измисли. Разполагайки с такава милиция, Събранието можеше да се обърне в конвент, когато поиска. Понеже всичко това стана бърже, князът, макар и предупреден, нема време да се намеси. "От Виена, разказва дядо Цанков, той ми телеграфира да спра разглеждането на законопроекта, но бе вече късно: той бе гласуван. Той не можа обаче да бъде обнародван, защото князът не го одобри." Чрез своето право на veto князът осуети плана на Стамболова, но опасението от една революция остана у него; неразположението му към либералите, повече инстинктивно до тогава, се превърна в оная особена ненавист, която поражда у владетелите страхът.

Дотогава князът не бе имал особени причини да бъде недоволен от своите министри. Цанков се стараеше да избягва всеки повод за стълкновение. Разпасан в езика си, той пускаше сегиз-тогиз между дима на своята лула някой остра дума по адрес на княза; и, разбира се, всякога се намираха ревностни хора, които докладваха за всичко в двореца. В лични конфликти с княза обаче той не влизаше. По-трудни бяха отношенията на княза с Каравелова. Каравелов нямаше тогава никакви маниери. Руските кръжоци от 80-те години бяха му дали обичая на високия тон в разговора, на ръкомаханията, на тази афектация на естественост, която у нихилистите отиваше до съзнателна грубост. Каравелов не бе груб по натура - у него имаше, напротив, много тънки художествени струни, - но неговата естествена импулсивност, усилена още повече от руското влияние, го правеше за благовъзпитания немски принц съвсем непоносим и страшен. "Князът много се боеше от г. Каравелова", разказва един от тогавашните дворцови чиновници.13 Той виждаше в него нещо като въплъщение на демоническите сили на революцията. Отначало князът във всичко му отстъпваше. После, повлиян от своя консерваторски антураж, дразнен в своето честолюбие от бележките на Кевенхюлера, той почна да противостои. Тогава между него и Каравелова се заредиха тягостни сцени. Каравелов викаше, протестираше, заканваше се. Князът, пламнал от яд, излизаше понякога вън от кабинета си, за да не избухне. Разправиите бяха толкова по-неприятни, че Каравелов, слабо владеющ френски, не можеше да се обяснява добре и отчаяно жестикулираше, ходейки по стаята. Тия свади се свършваха най-често с взаимни отстъпки, но от тях оставаше у княза впечатлението, че личната му власт е вече унищожена, и намерението за преврат, с което той бе стъпил в България, пущаше у  него се по-дълбоки корени.

 

Между туй на 4 юни се закри благополучно извънредната сесия. Тя бе развила много плодовита законодателна дейност.14 Във всички гласувани закони личеше стремлението да се опростотворят държавните учреждения и да се приближат до народния дух. Най-много законопроекти представи Каравелов. Неговите мероприятия засягаха цялото финансово устройство на държавата. Той при това не се явяваше като смел реформатор. В данъчната система напр., останала от турците, той не искаше да внесе никакво съществено изменение. Главното му старание бе да я урегулира, доколкото бе възможно, и във всеки случай да я възстанови. Той не само въдвори турските даждия - емляк, иджар, теметуат и пр., - но и постанови, че те ще се събират по старите оценения. За Каравелова не бе известно, че съвременната финансова наука осъжда многобройните малки облагания, но той казваше, че най-добрият данък е оня, към който населението е най-вече привикнало и който най-лесно се събира. Събирането на данъците наистина бе постоянна грижа на Каравелова. Една от първите бумаги, които той подписа като министър, бе окръжното от 6 май, с което той даваше на чиновниците си енергически наставления върху събирането на десятъка. Подир няколко дена последва ново окръжно, носещо истия строг и повелителен акцент. Каравелов считаше, че добър финансов министър е само тоя, който пълни държавното съкровище. "На мене лежи най-голямата обязаност, казваше той в едно от майските заседания на Събранието - обязаността да получавам в хазната колкото се може по-много и да давам колкото се може по-малко." Нищо от това, което можеше да се обложи, не избягваше от неговото зорко око. За да увеличи финансовите източници на страната, той почна да приготовлява една митническа тарифа. Митническата политика на Каравелова бе преимуществено фискална. Той не изпускаше обаче из предвид демократическия принцип, че предметите от първа необходимост не трябва да се облагат много. Колкото за непокровителствуването на индустрията, той бе много въздържан и като ученик на английските икономисти се съмняваше силно в благотворното въздействие на митническата защита. Твърде справедливо той забелязваше, че една разумна икономическа политика е немислима, догдето не се съберат нужните данни.

Спрямо амбициите на местната индустрия той се отнасяше скептически. Скептик бе той и към възможността на нововъведения в земеделието, към немедлената полза от железниците, към всичките инициативи въобще, чрез които някои наши държавни мъже са се надявали да дадат голям тласък на народното стопанство и да го преобразят. Начович бе създал през време на своето министерство един образцов чифлик в Русе и бе започнал да строи при тоя чифлик една голяма сграда на земеделско училище. Каравелов унищожи кредита за училището и спря постройката на зданието.15

Либералите слушаха политикоикономическите теории на Каравелова като някое откровение. И от противниците също никой не дръзваше още да противоречи явно на учения министър. Това всеобщо послушание бе развило до най-крайните предели Каравеловата самонадеяност. В речите му в Събранието повечето негови фрази се започваха с думата Аз. В тях вееше едно нетърпеливо и нервозно чувство на команда. В действителност Каравелов не бе ни твърд, ни решителен. Щом усещаше сериозно противостоение, той бе готов да отстъпи; но болшинството рядко му се противеше. Обикновено то вървеше след него с благоговение.

За ролята на парламента Каравелов, и тук ученик на английските писатели, имаше консервативно мнение. Той не признаваше на депутатите правото да участвуват в управлението. Митрополит Григорий бе поискал еднаж при гласуването на бюджета да се увеличи кредитът за една болница. Каравелов скочи като ужилен и извика:

Аз мога да отговоря на Н. преосвещенство, че Събранието няма да управлява. Министерството иска кредит, когато има непредвидени разходи. Само министерството отговаря за доброто и лошото управление. Събранието е контрол и има само право да гледа добро ли е управлението, или не.

Каравелов имаше въобще дарбата да импровизира в течението на разискванията удачни определения. Когато се разискваше законът за администрацията, бе се изказало мнение щото да се освободят някои органи на местното самоуправление от прямата опека на централната власт. Някои настояваха особено за независимостта на окръжните съвети. Каравелов заяви:

Окръжните съвети в бъдеще, когато доде законът за земските учреждения, разбира се, ще бъдат независими. Но сега им плаща хазната, а избират ги други. По мое мнение: който плаща, той и да избира.

Неговите речи са пълни с щастливи сентенции от тоя род. Много от тях не са изгубили и досега своята навременност.

Отстранявано от всяка пряма намеса в управлението, Събранието имаше пълна свобода да го контролира. Министрите отговаряха охотно на интерпелациите. И у депутатите не липсваше охота да интерпелират. Едно от най-любопитните запитвания бе това на свещеника Драганов върху вестовите (12 май 1880 г.). "Понеже нигде в Положението за българската войска, заяви той, не се говори за специалността на тоя клас (деншиците), то желателно е да се поясни с какво занятие се те занимават." На запитванията върху войската отговаряха на руски военният министър или помощникът му; сетне техните думи се превеждаха. Но в това време престижът на русите бе тъй силен, че се искаше голям кураж, за да се критикува военното ведомство. Еднаж в отсъствието на Ернротаg се внесе интерпелация върху някои нередности в Министерството на войната. В едно от идущите заседания се яви генерал Ернрот. Като стана от стола си, той хвърли един суров циркулярен поглед върху депутатите и попита: "Кой е тоя, който ме е интерпелирал? Желая да го видя." При тая заплашителна покана събранието замръзна. Нещастният интерпелатор бе там, но скрит зад своя чин, уплашен, той извика сам: "Няма го!" Правото на интерпелация даваше повод и за други комични сцени. На 16 януари Н. Сукнаров отправи запитване до министъра на правосъдието, загдето в една уводна статия опозиционният вестник Витоша нарекъл депутатите "гарги и вълци". "Разбира се, казваше той, ако ние сме такива, и какво поверение ще има народът в делата, които са направени от такива личности? Имам чест прочее да питам г. министъра на правосъдието: знае ли той за това? И ако знае, взел ли е някакви мерки?"

Върху достойнството на Народното събрание съществуваха тогава доволно безхитростни мнения. Също и върху неговата задача. Под негова защита биде поставена дори естетиката на българската реч. В началото на сесията (14 април) се докладва прошение на известния филолог д-р Ив. Богоров, което обръщаше вниманието на депутатите върху чистотата на българския език, която била в опасност. Между впрочем той протестираше, гдето се усвоил терминът законопроект, а не законобръздеш, както изисквал геният на нашия език. Комисията даде мнение да се препрати прошението в Министерския съвет, за да го проучи.

 

Не всякога Събранието имаше случаи да се развеселява. Положението на страната му даваше, напротив, сериозни причини за безпокойство. От Източна България идеха тревожни вести. Самата тронна реч бе ги отбелязала не без известен песимизъм. "Разбойничеството, което през зимните месеци се бе прекратило, казваше князът, с появяването на пролетта започна пак силно да се явява и да взема обезпокоителни размери за ония места." Оттогава опасността бе се увеличила. Събранието получаваше вече оплаквания от беззащитното население. На 2 април кметът на Ески Джумая Славков телеграфираше на председателя на камарата за нападения на села, за ежедневни убийства и искаше помощ. "Молим час по-скоро, казваше той, да се съберат запасните солдати и сформироват нови дружини. Разбойничеството взима характер на въстание." Подир два дена телеграма от Осман пазар:

Турските вълнения взимат от ден на ден по-голям размер. Малкото число на българското население е в голяма опасност... Търговията е спряна. Населението се нуждае от войска и храна. Целта на турците е въстаническа.

Възбудени, депутатите настояваха да се вземат най-безпощадни мерки, за да се прекрати това епидемическо зло, което бе същевременно и един срам за младото княжество и за неговите амбиции на европейска държава. Злото датираше от доста отдавна. Още през време на войната, когато турската войска изпразни Варна и Шумен, от нейните редове избягаха известно число низами и се пръснаха по Делиормана на малки чети. Докато трая войната, те не смееха да се показват или по-добре в шума на събитията за техните злодеяния не се чуваше. След Санстефанския мир те почнаха вече да върлуват нашироко. Броят им се увеличи от новодошли низами, току-що уволнени. Местни турци се присъединиха към тях, търсещи плячка или жадни за отмъщение. Към тяхното разбойничество се примесиха и политическите мотиви. От Цариград идваха тайни пратеници, ходжи, които разнасяха прокламации. Портата като че ли се стараеше да компрометира пред европейския свят младото княжество, като го представи за огнище на анархия и на расови конфликти. В европейския печат се водеше систематическа агитация в тая смисъл. Викът за "българските ужаси" се повтаряше, но тоя път в обратна смисъл. Всичко това смущаваше русите и ги правеше колебливи в преследването. А дързостта на разбойниците ставаше неимоверна. През нощта на 27 срещу 28 юни, един ден след като княз Александър бе положил клетва в Търново, една турска шайка нападна Осман пазар и биде отблъсната само след едно двучасово сражение. Разбойничеството почваше да се развива вече в партизански действия.

Въпреки обсадното положение, обявено от министерството на Бурмова, преследването не можа да успее. През пролетта на 1880 г. положението стана ужасно. Под предводителството на Чобан Хасан в Източния Балкан се бе образувала обширна разбойническа организация, която със своя терор бе спряла сякаш живота на цялата област. Българското население не смееше да се покаже по пътищата, да отиде на полето. Разбойниците бяха добре въоръжени, имаха муниции, скривалища, калаузи. Те ходеха на големи чети и не се бояха да влязат в бой с войската. При село Белибе, на юг от Провадия, в една горска местност на балканския гребен, те дадоха еднаж цяло сражение. Една рота от Ломската дружина бе завзела селото и бе намерила в него само жени и деца. Мъжете се бяха скрили в Ахлии, при южните поли на Балкана, в Източна Румелия. "На следующата нощ из всички наоколо лежащи гори се раздадоха военните барабани на башибозуците. Отвред от храсталаците се носеше силен пушечен огън, без да може да се разпознае положението на неприятеля сред шумаците. Чобан Хасан чрез един парламентьор поиска от командующия майор Манаев да изпразни селото. След 6-часов бой войските имаха 1 убит и 6 ранени."16 През деня Манаев получи подкрепление: 700 въоръжени българи от съседните села и 2½ роти пехота. Пред численото превъзходство на неприятеля турците се разбягаха. Селото Белибе биде изгорено. "През време на пожара, казва Иречек, постоянно пукали скритите по къщята и зимниците патрони." Чобан Хасан избяга в Румелия, гдето биде убит от милицията. Четворица турци бидоха обесени в Реджеб махале на едно високо дърво. Тая строгост създаде у турците едно спасително впечатление на боязън. Но то не бе достатъчно. Трябваше едно дълго, безпощадно, методическо преследване. На 26 април Събранието даде с тая цел "извънредни пълномощия" на военния министър. Ернрот изпълни своята задача с голяма вещина. Той устрои селска стража, създаде за селата обща отговорност за престъпленията на тяхното землище и се показа според нуждата крайно жесток. При тоя режим не се мина дълго, и разбойничеството биде потушено.

Турция от своя страна не постоянствува в намерението си да създава затруднения на васалното княжество. Други грижи поглъщаха през пролетта на 1880 г. нейното внимание. Берлинският договор бе оставил някои неуредени въпроси, които тепърва трябваше да се ликвидират. Отначало Портата бе погледнала на тях твърде леко. Сега те захващаха да се усложняват. С Гърция тя се намираше едва ли не в навечерието на война. На черногорската граница албанците бяха се натрупали и се готвеха да нападнат. Моментът бе критически. Източната криза, току-що уталожена, щеше ли да избухне пак, по-опасна тоя път, понеже конгресът в Берлин бе посеял нови вражди между Силите?

Не влиза в рамките на тоя труд да следим развитието на европейската политика, но ще бъде уместно да отбележим събитията, които са засегвали България. А балканските конфликти в 1880 г. без съмнение са от тоя род.

Берлинският конгрес бе предвидял, по предложението на Франция, известно териториално увеличение на Гърция, но без да го определи. В договора е употребена думата "ректификация на границите". Гръцкото правителство, тълкувайки широко и доста произволно този израз, изискваше присъединението на Епир, на Тесалия и на една голяма част от Македония. Портата, придържайки се за текста, допускаше само едно техническо подобрение на граничната линия в полза на Гърция. Една турско-гръцка комисия се образува съгласно чл. ХХІV от Берлинския договор, но тя не дойде до никакъв резултат. Насърчавана от Биконсфилда, Турция не желаеше да чуе за никакви отстъпки. В Атина настъпи голямо възбуждение на духовете. Гръцкото правителство почна да се готви демонстративно за война: купуваше пушки, заръчваше топове, откриваше подписки за доброволци. Турция гледаше на всичко това като на обикновено фанфаронство. Но през април 1880 г. стана едно важно събитие, което повлия дълбоко на европейската политика: консерваторите бидоха бити в Англия и Гладстон образува либерално министерство. Гладстон17, това бе безпощадният враг на Османската империя, човекът, който бе казал, че турците трябва да си вървят в Азия, като си дигнат "бохчите и багажите си". На 6 май той заявяваше в Камарата на общините, че "Англия няма никакъв особен интерес за запазването на Турция".18 Раздухани от гръцката фантазия, тия думи предизвикаха в Атина неописуемо въодушевление. По площадите се чуваха вече викове: "Към Цариград!" Турция, дотогава равнодушна, почна да се въоръжава. В отговор на това гръцкото правителство даде заповед за мобилизация. В началото на юни войната изглеждаше неминуема.

В същото време конфликтът с Черна гора бе влязъл в своята най-остра фаза. И на Черна гора Берлинският договор бе обещал също едно увеличение на територията й. Освен Антивари към нея се присъединяваше и една част от албанските планини. Албанците протестираха срещу тая отстъпка и заклаха Мехмед Али паша, който биде изпратен да ги усмирява. Подстрекавани тайно от Цариград, те организираха прочутата "Албанска лига" и събраха башибозук, за да се възпротивят с оръжие на едно разпокъсване на земята им. Черногорците от своя страна се готвеха да навлязат със сила в територията, която бе им дал един международен договор. И тук едно стълкновение изглеждаше неотстранимо, когато великите сили си спомниха, че разрешението на тия конфликти зависи от тях, и свикаха с тая цел една конференция в Берлин (9 юни 1880).

Всички тия събития не можеха да нямат своето отражение в България. Идването на власт на Гладстона предизвика и тук радостни надежди. Народното събрание го приветствува с една възторжена депеша. Той му отговори с горещи пожелания за щастливо бъдеще на българския народ. Това щастливо бъдеще в какво можеше да се прояви, ако не във възстановлението на целокупна България? Гладстон не споделяше английската ненавист към славянството. Специално спрямо българите той бе разположен най-благосклонно. Не бе ли той, който подигна европейската съвест срещу турското варварство? Очевидно, не той щеше да се опълчи срещу опитите да се върнат на България пределите на Санстефанския мир.

За такива опити либералната партия мечтаеше още през време на Учредителното събрание . Сетне вътрешните борби я отклониха в друга посока. Но щом взе в ръцете си управлението, тя се повърна пак към националната идея. Българите в Източна Румелия чакаха първия позив, за да се раздвижат. Те бяха се подчинили на Берлинския договор само с надеждата, че скоро ще го нарушат. От две години те живееха с мечтания за Съединението. В пролетта на 1880 г. патриотите от двете страни на Балкана счетоха момента удобен за едно решително действие. На 17 април в дома на д-р Моллова в София стана едно събрание, в което участвуваха д-р К. Стоилов, Г. Живков, С. Стамболов, д-р Моллов и П. Станчев като пълномощници на една група депутати от княжеството; Д. Наумов и К. Величков, пратеници от Източна Румелия. Взетите в това събрание решения19 съставляваха един обширен план на действие. Княжеството и Автономната област се задължаваха взаимно чрез своите полуофициални пълномощници да водят в пълна хармония и с взаимна помощ една политика на национално обединение.

Изпълнението на начертания план се почна веднага. На 10 май в Сливен се събраха на конгрес представители от националните центрове на Източна Румелия и изработиха един проект за тайна организация. На конгреса присъствуваха като делегати на княжеството Стамболов и Г. Живков. Те дадоха категорични обещания за съдействието на България в предстоящото историческо дело, но настояваха да се чака един благоприятен момент.

Българското правителство считаше, че тоя момент още не е дошъл. То прати нарочно Стамболова и Живкова в Сливен, за да въздържат румелийските патриоти от едно преждевременно увлечение. В София се бе чуло действително, че съборът в Сливен ще прогласи непременно съединението и ще се опита да го осъществи даже с оръжие. Новината бе донесена в София от д-р Стоилова след връщането му от Пловдив, гдето той бе отишъл да прекара великденските празници.  Тя разтревожи много българските министри. Наистина те бяха осведомени за националното движение, одобряваха го, но не бяха направили още нищо, за да осигурят някакъв успех за това рисковано начинание. Те считаха, че въпросът още не е узрял. Главно те не знаяха дали ще имат подкрепата на Русия, без чието съгласие те нищо не смееха да предприемат.

Европейските сили употребиха от своя страна всичкото си влияние в София, за да възпрат княжеството то едно революционно действие. Съборът в Сливен не бе останал в тайна. На 17 май пловдивският гръцки вестник "Филипополис" съобщаваше за кроеното съзаклятие, добавяйки, че градът Сливен бил избран нарочно, защото нямало там никакъв европейски представител. Заинтересувани от това съобщение, консулите от Пловдив узнаха цялата история и я донесоха до своите правителства. Една деятелна телеграфическа преписка се почна между кабинетите на великите сили върху готвящата се опасност за мира. Въпреки симпатиите на Гладстона към подема на християнските народи в Изток за тяхното обединение, либералният министър на външните работи Гранвил прати най-енергични съвети на княз Александра да се въздържа от всяко бунтуване срещу Берлинския договор.20 Цанков в София и Гирс в Петербург дадоха успокоителни уверения на Европа. И за известно време тревогата утихна. Българското правителство реши да чака по-сгодни моменти.

Изглежда, че княз Александър е бил по-нетърпелив. От своя секретар д-р Стоилова21 той знаеше за основаването на комитетите в Източна Румелия и вземаше, тъй да се каже, косвено участие в съзаклятието. Но за неговата младежка амбиция делото вървеше много бавно. Той мечтаеше за нещо бързо и гръмоносно, което да свърже името му с националната слава на България. В Москва Аксаков бе му препоръчал да предприеме някое дело, чрез което да завладее сърцето на народа. В Дармщат неговите съветници бяха му казали, че който иска да управлява една източна държава, трябва да поразява въображението на масата. А какво можеше да плени повече българите, ако не осъществяването на националното единство?

Подир връщането си от Петербург, гдето бе отишел за погребението на леля си императрицата Мария Александровна, княз Александър реши да предприеме едно смело действие за обединението на двете Българии. Но предварително той пожела да се съветва със своето правителство.

Един ден, разказва дядо Цанков, получавам от него едно писъмце, с което ми казва да свикам министрите на един съвет, който щял да стане под негово лично председателство. Подиробед събрахме се в двореца. Князът бе нервозен и изпитваше някакво стеснение. Той взе думата на френски и след като описа международното положение, създадено от последните конфликти на Турция, заяви, че то би било най-благоприятно за разрешението на националния въпрос. "Ще мобилизираме войската, каза той, ще минем Ихтиманския проход и щом се яви в Румелия българското знаме, цялата провинция ще го акламира. Съединението ще се извърши без кръвопролитие и без риск." Ние изслушахме това заявление мълчаливо. Князът остана изненадан от тази наша студенина. Настъпи една дълга мъчителна пауза. Най-сетне аз го запитах: "Вие бяхте наскоро в Петербург, видяхте царя, той съгласен ли е?" Князът не ми отговори направо на въпроса. Той заяви, че Русия, която е начертала границите на Санстефанска България, не може да бъде противна на един опит за осъществлението на тоя вдъхнат от нея идеал. Аз усетих, че тоя план на княза не е бил даже съобщен на Русия, и дойде ми съмнението да не би това да е една игра, за да се постави либералната партия в конфликт с русите. Погледнах Каравелова и видях, че и той е смутен от това ненадейно предложение. Тогава казах на княза: "Ние ще се съберем да размислим тая работа и след два дена ще ви дадем отговор." Князът не продума нищо. Когато слезнахме доле, аз казах на министрите: "Вие вървете си сега, а аз ще ида да видя Кумани." Разправих на Кумани целия разговор и го попитах: "Русия съгласна ли е да се хвърлим в тази авантюра?" Кумани отговори, че няма инструкции, но неговото лично впечатление било, че руското правителство счита за преждевременно да се подига въпросът за присъединението на Румелия. Още вечерта той прати една дълга шифрована депеша в Петербург. След няколко дена княз Александър получи едно остро порицание от Петербург. царят изказваше отново своето голямо желание да види България обединена в нейните национални граници, но осъждаше своя племенник за намерението, което бе имал, да постави Русия пред един свършен факт, без да знае дали тя е подготвена , за да го защити.22

Това писмо спря поривите на княза Александра. Самата идея за Съединението впрочем след първия буен пламък започна да тлее. Събранието в едно тайно заседание отпусна на румелийското правителство един заем от 1 милион лева за "нуждите на делото": това бе, чини ми се, единственият положителен резултат от всичките тия тайнствени срещи и преговори. Подир малко вътрешните борби на Румелия превърнаха мечтата за Съединението в една партизанска девиза; а патриотическата енергия на либералите в княжеството биде съсредоточена в защита на застрашаваната конституция.

Пропадането на неговия романтически план огорчи много княз Александра. Но още по-тежко се отрази върху него постъпката на Др. Цанкова. За него се откриваше вече с брутална очевидност това, което той подозираше смътно и в което го уверяваше безспирно консерваторският му антураж, именно, че министрите му са по-предани на Русия, нежели на самия него. Думите, които той бе казал конфиденциално в своя собствен дом на своите министри, бидоха след един час съобщени на агента на една чужда държава. Без съмнение, тая чужда държава бе Русия и като знаем, че това ставаше две години след Освободителната война, поведението става по-малко странно. Но ако един ден интересите на княза биха се сблъскали с ония на Русия и се явеше конфликт, щеше ли да може да разчита той на своите министри? Князът си задаваше тоя въпрос с ужас. Но повече от политическата опасност него го мъчеше самият факт на измяната. В своята обидена душа той реши падането на военния министър.

 


1 По тоя случай Т. Икономов пише в своите мемоари: "Даваха ми тържествени обещания, че пред местните и иностранни вестници ще се обяви, че изказаните досега хули и обвинения не се отнасяли към мене, но аз бях оскърбен в най-добрите си намерения и отказах", стр. 135.горе

2 Кореспонденцията на П. Р. Славейков от тази епоха е обнародвана в Сборника на М.Н.П.горе

3 Преди Освобождението Цанков бе служил в Русчук като помощник на валията, по-сетне в Цариград бе назначен за цензор на българските вестници.горе

4 Целокупна България, 16 септември 1879.горе

5 Из прошлого, стр. 90.горе

6 Преди пристигането си даже на път за София той се бе отклонил към Николаев, за да види едного от синовете на П. Р. Славейкова, който се възпитаваше в Минковия пансион.горе

7 Документи из секретните архиви на руското правителство, 1893, София, стр. 35. върху автентичността на тия документи се е спорило твърде много. Ние мислим, че тяхното съдържание е вярно, но че Якобсон, който нямаше сега на ръка всичките документи, бе възпроизвел някои от тях на памет. Карцев в своите мемоари Семь лет на ближнем Востоке потвърдява, че Якобсон дешифрирал депешите, получавани в руското консулство в Русчик. горе

8 Мемоарите му, стр. 137.горе

9 Les causes occultes de la question bulgare, Paris, 1887. стр. 25. Тая брошура, отдавана обикновено на Гр. Начовича, е писана от Queille, бивш финансов съветник в България.горе

10 Д-р Стоилов бе особено огорчен, загдето въпреки една традиция, създадена от консерваторите, Цанков му отне правото да участвува в заседанията на Министерския съвет като представител на княза.горе

11 Мемоарите на Т. Икономов, стр. 137.горе

12 Княжество България, прев. от г-жа Каравелова, том ІІ, стр. 393.горе

13 Г-н Лука Моравенов.горе

14 Гласуваха се между другото: закон за административното деление, закон за съдоустройството и съдопроизводството, закон за десятъка, закон за материалното издържане на училищата, закон за сечене на монети и пр.горе

15 По тоя повод той заяви в Събранието: "Аз въобще на полза не се надявам. Нам най-напред са нужни пътища, за да има къде да возим житата си. Когато ще имаме отворени пътища, тогава нашите земеделци ще могат да орат повече и повече жито да изкарват... Да учим колкото щем, но ако нямаме волове и пътища, по които да изкарваме нашите произведения, то висшите училища не ще да принесат никаква полза. Аз съм на мнение, че всяко училище трябва да има агрономически характер, защото в тези училища може да се даде първоначално понятие за агрономията. Но тука се говори за едно училище, което се строи за 300 000 фр., гдето кравите ще живеят по-добре, отколкото селяните... Ако можем да направим нещо с 20 или 30 000 франка, то аз се съгласявам, но не съм съгласен стотини хиляди всяка година да харчим за това училище. По-добре да прекратим строението му, което и направих."горе

16 Иречек, История на българите, 1886 г., стр. 328.горе

17 Вж. изложението на G. Hanotaux в неговата Histoire de la France Contemporaine, том ІV, 1908.горе

18 Max. Choublier. "La question d'Orient", стр. 173.горе

19 Архив на Възраждането, том ІІ, стр. 3 и последующите.горе

20 Correspondence respecting the union agitation in Bulgaria and Eastern Roumelia, 1882.горе

21 Д-р Стоилов при пребиваването си в Пловдив за Великден бе поискал да узнае мнението на княз Цертелева за съединението. Цертелев писа в Петербург, но от там получи отговор, че не е удобно да се подига тоя въпрос. горе

22 Головин дава съвършено обратна версия за тоя инцидент. Той твърди, че Александър ІІ бил съгласен, но Др. Цанков издал тайната пред европейските дипломати и осуетил целия план. Разказът на дядо Цанков ни се вижда по-вероподобен. горе

 

 

a Балкапан хан - грамадна каменна постройка в старата част на Цариград, в която са поместени много магазини и търговски кантори. Център на балканските търговци и занаятчии в турската столица. В Балкапан хан се събирали много родолюбиви дейци, членове на всички български търговски и културно-просветни дружества. Там била поставена и първата българска печатница (на Ив. Богоров, 1849). Близо до нея се намират други сгради, в които работели и живеели българи. През ХІХ век Балкапан хан е един вид българско консулство в Цариград - тук се отбиват всички по-видни българи, пребиваващи в столицата, и се обсъждат различни общонародни въпроси.горе

b "Нойе Фрайе Прессе" - по това време меродавен австрийски вестник. Всекидневник, основан през 1864 г. във Виена. Австро-унгарското министерство на външните работи печата в него и секретни дипломатически документи.горе

c Гладстон, Уйлям (1809-1898) - английски държавен и обществен деец, лидер на Либералната партия, многократно министър и министър-председател (1868-1874, 1880-1885, 1886, 1892-1894). През 1876 г. се противопоставя на туркофилската политика на консервативното правителство и се обявява в защита на жертвите на османските жестокости в Априлското въстание.горе

d Дизраели, Бенджамин, лорд Бикънзфилд (1804-1881) - английски политически и държавен деец, лидер на Консервативната партия. През 1868 г. и 1874-1880 г. - министър-председател. По време на Източната криза 1875-1878 г. се обявява за запазване целостта на Османската империя.горе

e Кумани, Алексей Михайлович - руски дипломат, статски съветник. През 1880 г. е секретар на руското посолство в Париж, а в 1881 г. - дипломатически агент и генерален консул в София.горе

f В. "Български глас" (22 дек. 1879-18 авг. 1883) - излиза в София. Фактически редактор е Гр. Начович; при списването му вземат участие К. Иречек, К. Стоилов, Д. Агура, П. Горбанов и др. Орган на Консервативната партия, чиято политика пропагандира и брани.горе

g Ернрот, Йохан Казимир Густавович (1833-1913) - руски военен и държавен деец, генерал-лейтенант. Участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878). От 1880 до 1881 г. е военен министър в Княжество България, а през 1881 г. - министър-председател.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух