напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



IV. Падането на Цанкова


Либералното министерство и Европа. - Бисмарк и Англия за линията Цариброд - София - Вакарел. - Русите против свързването на княжеството с Централна Европа. - Оплаквания на Портата против България. - Първият опит за реформи в Македония. - Каравелов при Александър ІІ. - Сръбско-българските отношения. - Конфликтът на Цанкова със Св. Синод. - Дунавската комисия и инцидентът с Австрия. - Цанков пред съда на дипломатическите агенти. - Писмото на княза до Каравелова. - Падането на Цанкова.

 

Срещу Цанкова се бяха съюзили много силни интереси. Най-много способствуваха обаче за неговото падане дипломатическите агенти. "Либералните министри, казва авторът на книгата Драндар1, държаха по отношение на консулите едно неумело поведение. На техните представления те отговаряха уклончиво, с проста инерция и даже понякога грубо." Антипатията бе значила обида спрямо целия кабинет; но понеже сношенията се водеха чрез Цанкова като министър на външните работи, върху него падаха всичките упреци. На това способствуваше, разбира се, и самият характер на Цанкова. Той бе същевременно неустойчив и рязък. От турците той бе научил изкуството да отлага неприятните въпроси, но не обладаваше това тяхно традиционно сладкодумие, което приспива най-нервозните нетърпения.

Първите главоболия на Цанкова дойдоха от рекламациите на някои велики сили относително железопътните задължения на княжеството. Член Х от Берлинския договор бе постановил, щото България да замести Турция в договора й с компанията на линията Русчук-Варна и да построи припадающата й се част от железницата, която трябва да свързва Виена с Цариград през София. Компанията на Русе-варненската линия бе английска; източните железници, с които трябваше да стане скопчването, за да се образува пътят между Австрия и Цариград, бяха под австрийско покровителство. Още щом се образува либералното министерство, агентите на Австрия и Англия почнаха да настояват пред Цанкова за изпълнението на международните задължения на княжеството. Постъпките на тия дипломати бяха очевидно преждевременни. България не бе в състояние да направи никакви извънредни разходи, тя едвам можеше да посреща текущите нужди на управлението. Грешката на Цанкова бе, че още в началото не постави въпроса откровено. Той пожела да хитрува и в това отношение неговата тактика бе без съмнение нещастна.

За да оправдае своето противостоене пред агентите, Цанков инсценира една манифестация в Народното събрание. Дядо Славейков слезе от председателското си място и интерпелира правителството върху мълвата, че Европа искала да му наложи някои нови тежести. Като изложи жертвите, на които би се подвергнала страната, той се провикна: "Аз настръхвам и треперя за бъдещето на нашето отечество." На интерпелацията отговориха Каравелов и Цанков. Каравелов според обичая си отсече лаконически: "Ние за такива работи нямаме пари." Цанков поиска да дипломатствува. За Русе-варненската линия той обясни, че турското правителство имало спрямо компанията стари дългове, останали от 1875 г. (когато Турция фалира) и че дордето то не ликвидира тия закъснели сметки, княжеството не може да поеме върху си задълженията на Портата. Това бе справедливият аргумент. Ето сега и една хитрина. Цанков добави, че Турция не била съобщила на княжеството, че му предава своите права и задължения по отношение на въпросната линия. "Представителят на тази железница, заяви той, дойде при мене и казва, че иска пари.2 Аз му отговорих, че ний не сме стопани на железницата." Колкото за международния железен път, който трябваше да свързва Турция, България, Сърбия и Австрия, Цанков заяви, че няма още никаква официална покана за споразумение, което бе вярно, тъй като Австрия бе се задоволила досега да разисква въпроса само академически. Болшинството, което виждаше в чл. Х на Берлинския договор само един опит на великите сили да ограбят България, посрещна заявленията на министрите с голямо въодушевление.

Против рекламациите на Англия и Австрия действуваше от своя страна и Кумани. След като пропадна проектът за превръщането на Народна банка в акционерно дружество, той се стараеше да осигури за Гинсбурга и С-ие концесията за една линия София-Дунава. Между депутатите той пускаше идеята, че свързването на България с Централна Европа щяло да бъде фатално за икономическото развитие на младата страна; а на правителството не преставаше да внушава, че руският генерален щаб настоявал непременно, щото княжеството да построи най-напред стратегическата линия София-Дунава, необходима в случай на една война между Русия и Австрия.

Постъпките на Австрия ставаха между туй все по-настойчиви. На 3 юли (1880) българското правителство получи официална покана да изпрати свой делегат на конференцията, която се свикваше във Виена по скопчването на железниците.3 Първият отговор на Цанкова бе, че не знае точно какви са задълженията на Портата, които трябва да минат върху княжеството. Сетне той попита какво ще бъде трасето на международния път. Кевенхюлер говореше постоянно за една линия Белово-София-Пирот. Цанков възражаваше: "Защо България трябва да следва непременно това трасе? Може би тя има интерес да прокара линията през други места. Не сме ли ний свободни в своята територия?" Кевенхюлер отговаряше, че Берлинският конгрес е подразбирал именно трасето Белово-София-Пирот, за което Портата е взела изрични задължения, минали сега върху княжеството. "Докажете това", отсичаше Цанков. Той мислеше, че Австрия не ще може да представи никакви документи в подкрепление на своята теза. Но той се лъжеше. Не се мина много време, и Кевенхюлер представи на Цанкова копия от две ноти на Портата от 1875 г., в които Сафет паша съобщаваше на Австрия, че линията ще следва пътя Белово-София-Ниш и че тя ще трябва да бъде привършена на 31 декемврий 1879 г. Имаше несъмнено една важна разлика между трасето, обещано от Турция, и това, за което настояваше Кевенхюлер. Линията София-Белово-Ниш можеше да мине през Кюстендил и Скопие, тъй като за Пирот в турските задължения не се споменаваше нищо. На тая почва се постави сега и българското правителство. То заявяваше, че няма да се съгласи по никакъв начин да построи припадающата се на България част от международния път, ако той не мине през София-Скопие. Както Каравелов, тъй и Цанков бяха схванали грамадната национална важност на едно прямо съобщение между княжеството и Македония.

В борбата си срещу Австрия Цанков бе намерил известна подкрепа освен в Русия и у някои други велики сили. Английското обществено мнение не гледаше със симпатия на установяването на една линия, която би поставила трафика между Централна Европа и Изток под немско влияние. Пангерманизмът не бе се още явил, но някои прозорливи умове го предвиждаха. "Страшно нещо е, пишеше Times, че много англичани в русофобството си не виждат, че Австрия и Германия могат да станат много по-опасни за английските търговски интереси, отколкото Русия се надява някога да бъде, даже ако тя се наместеше в Цариград. Със Солун за австрийско морско пристанище и един тесен съюз в търговско отношение между виенското и берлинското правителства английските стоки могат да бъдат изключени от Европейска Турция." Франция, която е била всякога под влиянието на английската преса и която особено в това време бе неприязнена на всяко начинание, полезно за германските интереси, споделяше същия възглед. Както съобщаваше по-късно, правителственият орган Независимостi, всичките велики сили освен Германия считаха произволно и егоистично тълкуването, което Австрия даваше на чл. Х от Берлинския договор. Насърчен от симпатиите на Европа, Цанков се показваше вече съвсем рязък в упорството си спрямо австрийските искания. Тонът на Австрия, от друга страна, стана заплашителен. На 16 септември Кевенхюлер подаде в София една остра нота, в която, като заявяваше "по най-формален начин", че запазва всичките права относително трасето Белово-София-Пирот, предупреждаваше България да не предприема никаква друга железница, догдето не изпълни задълженията си според Берлинския договор. "Австрия ще се противи, продължаваше той, с всичките средства, които можеше да употреби, на всяка концесия, която княжеското правителство би дало за друга някоя линия, докато постройката на парчето Белово-Пирот не бъде осигурена и гарантирана чрез едно решение на Народното събрание." След това, визирайки руския план за една линия София-Дунава, той добавяше: "Императорското и кралевското правителство би счело за нарушение на своите права, ако България даде някаква субвенция било в пари, било в привилегии на някое дружество за построяването на някоя друга линия освен оная, която тя е преди всичко длъжна да привърши в определен срок." Внушението е силно, но не по-малко енергичен е и отговорът на Цанкова. Преди всичко той продължаваше да спори върху трасето на бъдещата линия; сетне протестираше високо срещу претенцията на Австрия да определя употреблението на българските държавни средства. В Берлинския договор, заявяваше той, няма "никакво постановление, което да оправдава или допуска предохранителното секвестиране на приходите на нашата страна предвид на задължения, които трябвало да изпълним и на които не са определени още нито естеството, нито границите."4 Австро-унгарският министър на външните работи барон Хаймерлеii отговори на тая нота със значително смекчен тон, но не се отклони от първото си становище. След туй се прекрати за известно време всяка преписка. Стана очевидно, че от Цанкова не може да се очаква никаква отстъпка. Тогава Кевенхюлер се обърна направо до княз Александра.

Княз Александър държеше много за благоволението на Австрия. Всичките тия конфликти му бяха особено неприятни, толкоз повече, че той бе интимен приятел с Кевенхюлера. Вероятно по настояване от Виена и Бисмарк му бе съобщил на няколко пъти вече своето недоволство от отказването на България да изпълни своите международни задължения; а князът като германски принц изпитваше спрямо титаническия човек, който бе създал империята, един вид страхопочитание. От друга страна обаче, князът се боеше да не би русите, и без това мнителни спрямо него, да го обвинят, че е жертвувал славянските интереси в полза на един немски план. Поставен между повелителните ходатайства на Кумани и представленията на Австрия, тоже заплашителни, той се отнесе за съвет, както всякога, когато беше в затруднение, до руския цар. Отговорът от Петербург му донесе голямо успокоение. Александър ІІ отговори5, че според неговото мнение "князът и българите трябва да избягват да навличат върху себе си каквото и да е неудоволствие от страна на държавите, които са подписали Берлинския договор, и затова трябва да се загрижат най-напред за постройката на международната линия Цариброд-Вакарел". Очевидно, императорът, сигурен, че нищо не може да разклати руското влияние в София, считаше, че най-необходимо би било, щото България да спечели благосклонността на Силите, които бяха се съгласили по неволя за нейното създаване и които можеха да повредят на националните й стремления в бъдеще.

Българските министри обаче в съгласие с Кумани, който водеше отделна политика от своето началство, продължаваха да бъдат враждебни на австрийските искания. Положението поради това оставаше неопределено.

Освен с Австрия Цанков имаше постоянни разправии и с Портата. Не се минаваше и седмица, без тя да изпрати някоя нота против княжеството, обвинявайки го, че нарушава Берлинския договор или че преследва турското население. Комисарят на вакъфите Нихад паша караше турците от България да дават заявления до агентите, за да търсят тяхната защита. Поради тия оплаквания (подобни на тях се правеха и пред консулите в Източна Румелия) в Европа се появи известно вълнение, вследствие на което английският посланик в Цариград Гошен изрази пред своите колеги идеята за една анкета, на която Русия впрочем се възпротиви енергически. "Една формална колективна анкета в Румелия и особено в България, пишеше Гирс на руския посланик в Лондон княз Лобанова, би била едно проявление на недоверие към правителствата на тия страни и би съставлявало за тях едно предварително порицание, преди да се знае дали те са го заслужили."6 Анкетата не стана, но Портата продължаваше да повтаря своите обвинения. Особен шум правеше тя около "мухаджирския" въпрос. Турските бежанци, събрани в Джумая и Криворечна паланка, търсеха намесата на Европа, за да бъдат въдворени във владение на своите заграбени имоти в България.7 Българското правителство от своя страна не смееше да предприеме никакви решителни мерки предвид на неутихналото още възбуждение у българското население спрямо турците. Задачата му се усложняваше още повече от многото фалшиви документи, които бежанците бяха донесли от Цариград. За един и същ имот десет души представляваха еднакви крепостни актове, издадени срещу подкуп от едно и също учреждение. Към юридическите трудности се прибавяха и социални: в Кюстендилско, гдето голямата поземлена собственост бе в турски ръце, селяните бяха засвоили чифлиците и не искаха да ги възвърнат, заканвайки се, че ще посрещнат бейовете с пушки в ръка. Една комисия, състояща се от чешкия историк Иречек, тогава на българска служба, от М. К. Сарафова и др., биде изпратена да изучи аграрните отношения в тоя край8, но нейните изследвания не можаха, освен да зададат по-силен релиеф на сложността на въпроса. Между туй никакво решение не се вземаше и Портата тръбеше в Европа своите протести.

Турските протести от това време са безбройни. Те се отнасяха: до създаването на една постоянна войска в княжеството, за което бе предвидена само милиция; до крепостите в Шумен и Видин, които не бидоха съборени, въпреки изричното постановление на  чл. ХІ на Берлинския договор; до флотата, която русите искали да основат в България, напук на Европа. Тая прословута флота се състоеше в действителност от яхтата Голубчик, на която бяха поставени топове със смешен калибър, колкото за да салютират и да дават сигнал.

Портата нарочно подигаше тая аларма за нарушенията на Берлинския договор от страна на българите и за някакви войнствени приготовления на България - тя бе пуснала чрез лондонския вестник Daily Telegraph новината, че Русия изпратила в княжеството пушки, топове, офицери - само за да има предлог да не изпълни своите задължения относително македонските реформи. През януари 1880 г. една международна комисия се бе събрала в Цариград, Галата-сарайския лицей, и бе изработила въз основа на чл. ХХІІІ една органическа наредба за европейските провинции. Текстът бе довършен и подписан от европейските представители. Оставаше той да бъде санкциониран от едно ираде на султана. Ирадето обаче не излизаше. Запитан от някои посланици, Асим паша заяви в една нота до Силите, че Турция ще изпълни своите задължения по Берлинския договор, когато ще й се гарантират и правата, които й дава тоя акт; в заключение той искаше да се позволи Портата да постави турски гарнизони на Балкана, между княжеството и Източна Румелия, и да издигне крепости по тая граница. Нотата на Турция остана без отговор, но и никакви мерки за приложението на изработените наредби не се предприеха. Въпросът заглъхна неусетно. Други интереси поглъщаха тогава Европа; а княжеството бе твърде слабо още, за да издигне своя глас.

Всички тия грижи на външната политика падаха върху княза и Цанкова. Министрите бяха солидарни, но се занимаваха всеки със своето ведомство. Каравелов, който изказваше общи идеи върху всичките отрасли на управлението и обичаше да дава съвети за ръководенето на всички министерства, нямаше още влечение към външната политика. Той бе сега изключително зает със събирането на данъците. В опозиция, някои либерали бяха проповядвали да се отказва всякакъв данък на едно министерство, което било погазило конституцията. Винаги възприемчиво към подобни проповеди, населението бе ги послушало. Най-богатите окръзи: Русчушкият, Търновският, Плевенският, дължеха най-много на хазната. Каравелов изпадаше в ужас от тия недобори и в едно меланхолично окръжно питаше:

Неужели нашият народ не е същият, който в турско време е бил послушен, и покорен, като е плащал налози и по за две години напред, изпълнявал е разни ангарии и други нетърпими натурални повинности, а сега се е отпуснал до такава степен, щото хазната брои борчовете му с десетина милиона?

Каравелов издаде след това едно ново окръжно, още по-безпощадно от първите. Почнаха да стават екзекуции в страната; чу се голям писък: дори в Сините книги намираме отзвуци от тия сцени на фискална жестокост. Каравелов стана неумолим. Като резултат от тия негови мерки недоборите намаляха значително. Но на обаянието на либералната партия сред масата се нанесе голям удар.

Опозицията видя в суровите похвати на Каравелова една удобна тема за сантиментално-политическа агитация. Тя не намираше достатъчно тежки думи, за да заклейми човека, който продаваше котлите на сиромашта. Обвинението биде пренесено и в чуждите вестници, специално в руските. Консерваторите имаха известни връзки с руския печат. Начович вдъхновяваше някои руски кореспонденти в София; Т. Бурмов пишеше в Москва частни писма до славянофилите. Чрез Станишева, учител в един московски лицей, той имаше достъп в Московские ведомостиiii. Катковиятiv орган обнародваше крайно язвителни статии срещу либералното правителство, особено срещу Каравелова. През месец септември Каравелов отиде в Петербург по въпроса за сеченето на монетите и за да се ориентира лично по въпроса за железниците. Русите, които си го въображаваха според сведения от Московские ведомости, очакваха да видят в него един неуравновесен демагог, живущ в постоянна френезия. В своите срещи с руския политически свят Каравелов успя да разпръсне донейде това предубеждение. Един редактор на Новое времяv, който бе отишъл да го посети, пишеше на другия ден в своя вестник: "Представлението, което се беше образувало у нас за тоя държавен деятел под влиянието на слухове и кореспонденции, вижда се, е далече от да отговаря на действителността. Г. Каравелов не е никакъв мечтател, нито демагог, а също и враг не е бил на Русия, какъвто понякога го изобразяваха; напротив, той е твърде положителен човек, със сериозно образование, патриот." В кръговете на руската интелигенция Каравелов произведе отлично впечатление. Ние казахме колко той по своя дар за идейна полемика и по обращенията си напомнуваше руския студент. Навсякъде в Русия той бе посрещан като духовен син на руската земя.

В Петербург Каравелов пита изрично Външното министерство, дали наистина Русия настоява за постройката на някаква стратегическа линия между София и Дунава. Отговорът бе отрицателен. Легендата за някакво мнение на генералния щаб бе нарочно създадена от спекулаторите.

На връщане Каравелов мина (г-жа Каравелова пътуваше заедно с мъжа си) през Москва, гдето се бави няколко дена, и сетне, на 30 септември) замина за Ливадия. Тук той се представи на императора. Аудиенцията трая доста дълго и Каравелов излезе от нея очарован. Императорът се отнесъл спрямо него с голяма благосклонност. "Вас представляваха пред мен, казал той на Каравелова, за красный9. Виждам сега, че сте добър българин. Всеки добър българин е близък до сърцето на Русия." Разговорът се докоснал и до бъдещата женитба на княза. По това време се бе пръснал слухът, че руският двор имал предвид една от дъщерите на Никита. "Тя не е за него, казал императорът Каравелову: княз Александър е хубавец и жена му трябва да бъде прилика." В Ливадия Каравелов има няколко срещи с Милютина. Той бе във възторг от него. "Ето един учен русин, възклицаваше той след всяко свиждане пред жена си, един русин, който разбира нуждите на България, интересите на Русия, амбициите на славянството." Добро впечатление трябва да е изнесъл от това познанство и Милютин, защото с още по-голямо усърдие той стана в антуража на Александър ІІ и в съветите на Руската империя защитник на българските либерали. Каравелов се върна в България доволен от своето пътешествие, освободен от някои съмнения, по-твърд в своята политика и по-определен. Това бе в първите числа на октомври.

През това време княз Александър правеше посещения на своите балкански съседи. На 25 октомври той отиде в Белград, гдето крал Милан му устрои бляскаво посрещане. По тоя повод започна да се говори за славянско братство, за балканска конфедерация. Хърватските, чешките, словенските вестници бяха пълни с въодушевление и лиризъм на тая тема. Сърбите бяха по-сдържаниvi. Те още тогава гледаха на България с известна завист. Освен това между двете съседни държави бяха станали по-рано някои неприятни инциденти. След Берлинския конгрес сръбските войски не искаха да напуснат Трън и Брезник, гдето те бяха влезли без риск, след като турците вече отстъпиха пред руското нашествие. Когато заседаваше Учредителното събрание в Търново, сърбите още не се бяха оттеглили. По тоя повод биде даже отправено едно запитване към Лукиянова. Сърбите изпразниха завзетите от тях места само след заплашването на руските власти, че ще ги изпъдят със сила. От всичко това бе останал един лош спомен. Посещението на княз Александра успя донейде да го разсее, но между двата братски народа остана при все това едно семе на недоверие, посяно впрочем от Санстефанския договор, който бе дал на България Ниш, Пирот и Враня.

Несравнено по-приятелски бяха отношенията на България с Румъния. Това се дължеше в голяма степен на личната интимност на княз Александра и на румънския крал. Те имаха и двамата причини да се оплакват от русите. По тоя повод те се укрепваха в съзнанието за еднаквостта на техните интереси. Спорът по очертаването на румъно-българската граница не бе окончателно уреден, но той не внасяше в отношенията на двете държави никакво раздразнение. На 8 октомври Карол І върна в Русчук посещението на княз Александра. Той бе посрещнат от българското население с искренен възторг. В своето писмо до баща си Карол І говореше с голяма радост за симпатията на българите към него. Особено бе той доволен от парада, който се произведе пред него. "Аз се удивлявам, казваше той, от успехите на българската войска, направени в толкова малко време. Дефилирането мина гладко. Облеклото и въоръжението са безупречни... Ако всичките дружини са тъй упражнени, както ми изглеждат, в скоро време България ще има отлична войска."

Есенната сесия бе открита от Цанкова по пълномощие на княза, който бе в провинцията. Отсъствието на държавния глава при такава една церемония порази неприятно либералите. Те го изтълкуваха като един знак на порицание. Като се научи за тяхното роптание, князът побърза да ги успокои. Когато му се поднесе отговорът на тронното слово, той каза на Славейкова: "Благодаря повторно чрез вас на народните представители. Много съм доволен от делата им досега. Съобщете им, че всичките мои симпатии са за тях." Правителственият вестник Независимост подчертаваше последните думи, за да разпръсне подозрението, че князът е зле настроен спрямо управляющата партия. Подозрението бе обаче основателно. Недоволството на княза растеше от грубите обноски на министрите, от конфликтите, постоянно предизвиквани с великите сили, от разпуснатостта, владеюща в администрацията, от явната амбиция на Народното събрание да погълне монаршеската власт. Консервативният кръжок Начович-Греков-Стоилов, "триумвиратът", както ги бе нарекъл дядо Славейков, раздухваше усърдно тия неприязнени чувства на княза към правителството. Стоилов му донасяше неблагоразумните думи на министрите, техния бърз устрем към диктаторство. Върху впечатлителната натура на княз Александра всички тия внушения действуваха силно. Най-много той бе настроен против Цанкова. Против него, собствено, бяха насочени главно и усилията на консерваторите. Цанков свален, те мислеха, че с Каравелова по-лесно ще се разправят. По-буен, по-прям, по-неопитен, не щеше да бъде трудно да се тласне той към крайности, които да го компрометират. Цанков от своя страна не умееше да се варди достатъчно. Със своята политика той бе подигнал срещу себе си всички: княза, великите сили, Турция. Само с Русия бе в добри отношения. Но по Църковния въпрос той изгуби и нейната поддръжка.

Още в началото на лятото Цанков бе влязъл в конфликт със Св. Синод. Под давлението на дипломатическите агенти, които бяха се оплаквали от принудителния прозелитизъм, вършен през време на окупацията, и за да подобри отношенията на княжеството с Турция, Цанков бе издал заповед до светските власти "да унищожават кръщението на покръстените по време на войната маловъзрастни мюсюлмански изгубени деца и да унищожават бракосъчетанието на възрастните мюсюлмански моми, женени за християни". Духовенството се счете оскърбено от това посегателство върху неговите права. То заяви, че кръщението и бракосъчетанието са две тайнства, чисто духовни, догматически, и протестира против беззаконния контрол на администрацията. Запитан от архиереите, екзархът отговори от Цариград, че не трябва да се държи сметка за тия разпореждания на светската власт. Същевременно в едно писмо до Цанкова той заявяваше, че разпоредбите му са "незаконни, самопроизволни и недействителни". Конфликтът се усложни, след като Цанков бе издал, без да иска съгласието на Св. Синод, временни правила за духовно управление. Владиците останаха твърде огорчени от това пренебрежение. Климент пита официално правителството дали издадените по тоя начин правила не противоречат на конституцията. Цанков възрази, че само Народното събрание може да му задава подобни въпроси. Тогава владиците един подир друг заявиха, че няма да се подчиняват на правителствените наредби. Църквата се обяви в бунт срещу държавата. Срещу Цанкова бидоха отправени проклятия. Дигна се повик, че той иска "порабощението на църквата". Понеже той бе измислил едно време унията, владиците го представиха за враг на православието.

Екзархът не можеше да остане чужд на това вълнение. По тоя повод между Цанкова и него се почна една дълга полемика, която съставлява любопитна разновидност от вековната борба между светската власт и църквата. Екзархът, тънък ум, вещ в диалектиката, намираше в очарователното си уединение в Ортакьой гъвкави специфични доводи, извадени из писанието и из църковните традиции; Цанков отвръщаше с резки възражения, които избухваха като бомби.10 Преписката не довеждаше до никакъв резултат. Цанков оставаше непоклатим в своето намерение да наложи върховенството на светската власт. Той искаше също да демократизира устройството на църквата, да я освободи от тоя тираничен централистически дух, който Гръцката патриаршия бе внесла в православието. Една от неговите главни грижи бе също да подобри материалното положение на низшето духовенство; в противовес на това той мислеше да намали големите заплати на владиците. Това последно обстоятелство обяснява донейде крайната страст, която те внесоха в опозицията си срещу Цанкова. Впрочем владиците още от Търново бяха враждебно настроени спрямо либералната партия, която им отвръщаше сега с голямо удоволствие. Мерките на Цанкова намериха наистина живо одобрение между либералите. Колкото за народа, той остана съвсем равнодушен спрямо целия тоя спор. Предан към своята национална църква, българинът не е показвал никога голяма любов към своето духовенство. Правителството можеше да вземе най-антиклерикалните мерки, без да се появи някакъв сериозен протест в страната.

Когато се откри есенната сесия, едно от първите мероприятия, внесени в Събранието, бе законопроектът за "Църковното управление на княжеството". Консерваторите, свързани по идеи с владиците, надявайки се също, че простият народ ще възнегодува против правителството, ако чуе, че то преследва вярата, почнаха страстна опозиция срещу Цанкова. Преди всичко Юр. П. Тодоров го попита дали законопроектът е внесен, както изисква конституцията - с княжески указ, - и дали той е одобрен от Св. Синод. Въпросът бе затруднителен. Князът не бе дал съгласието си, а Св. Синод бе се обявил велегласно против един проект, изработен мимо него. Цанков отговори, че конституцията не изисква указ, а заповед. Заповедта била дадена двойно: устно, в една аудиенция, и писмено, чрез тронното слово. В княжеската реч бе казано наистина, че министерството ще внесе законопроект за управлението на църквата. Колкото за Св. Синод, Цанков отблъскваше енергически неговата намеса. Пренията изпълниха две бурни заседания. Накрай проектът биде препратен в комисия. Вълнението на висшето духовенство се усилваше между туй. То доби най-тържествен израз в една депеша на екзарха до председателя на Събранието П. Р. Славейкова. Обнародвана във в. Зорницаvii, издаван тогава в Цариград, депешата биде прочетена във всичките български земи, неприятно поразени от тоя конфликт. Смущение се появи и в Русия, гдето Аксаков в току-що основаната Русьviii напоминуваше на Цанкова да се пази от всяко посегателство върху "живия православно-черковен дух, благодарение на който българският народ е оцелял и е призван към по-нататъшно битие от православна Русия". Руският Св. Синод се отнесе от своя страна направо до императора, молейки го да защити българската църква. По заповед от Петербург Кумани поиска формално от Цанкова да оттегли своя законопроект. Законопроектът не биде оттеглен, но заглъхна в комисията; владиците го измениха по своя инициатива и тъй преобразен, го поднесоха на правителството на 30 ноември, но два дена по-рано Цанков бе напуснал Министерството на външните работи и на вероизповеданията вследствие на един конфликт с Австрия по повод Дунавския въпрос.

Дунавът, голяма международна река, биде поставен от Парижкия конгрес (1856) под надзора на една европейска комисия, състояща се от представители на великите сили и на Турция.11 Берлинският договор простря чак до Галац компетентността на тази комисия, като даде и на Румъния правото да участва в нея. За мореплаването, речната полиция и надзора на реката от Железните врата до Галац трябваше според тоя договор да се изработят особени правилници със съдействието на представители на крайбрежните държави България, Румъния и Сърбия. На 17 декември 1879 г. една подкомисия, в която влизаха представителите на Австрия, Италия и Германия, приготви един проект за тия правилници. Тоя проект бе според мнението на един френски дипломат прямо "чудовищен".12 Той учредяваше за надзора между Железните врата и Галац една смесена комисия, в която Австрия си бе запазила правото да участвува въпреки това, че няма брегове в тая зона. Но Австрия не бе се задоволила с това. Проектът, съчинен от германския делегат, следователно вдъхновен от Виена, даваше на представителя на Австрия в смесената комисия председателското място и решающ глас в случай на разделяне гласовете по равно. Достатъчно щеше да бъде, значи, само една от крайдунавските държави да бъде с Австрия, за да може да упражнява тя върху реката едно пълно върховенство. Проектът даваше на комисията големи права. Чл. ІІ напр. казваше, че за да се построят мостове и неподвижни сгради върху единия или другия бряг на Дунава, плановете трябва да се подлагат на смесената комисия и да се получи нейното предварително съгласие: значи, България и Румъния, за да направят един мост, който да съединява Русчук с Гюргево, или за да построят всяка на своя бряг кейове, трябваше да търсят одобрението на Сърбия и Австрия. "Портовите капитани са подчинени на смесената комисия", постановяваше чл. VІ, месейки се прямо в суверенните права на крайбрежните държави. И други още клаузи имаше в тоя проект, еднакво несправедливи и тиранически. За да увековечи своето господство, Австрия бе успяла да вмъкне в проекта клаузата, че той може да бъде изменен само от комисията, т.е. от едно учреждение, в което тя щеше да има всякога болшинство. На 13 декември крайдунавските държави бидоха поканени да пратят своите делегати в Галац. От страна на България биде определен Кирияк Цанков, дипломатически агент в Букурещ. Преди това Австрия бе правила постъпки пред княз Александра, за да гласува България в полза на проекта. Князът обеща. Др. Цанков, запитан от Кевенхюлера, му заяви, че е дал на българския делегат инструкции в същата смисъл. Австрия се считаше вече сигурна в своята победа, когато в комисията стана една театрална ненадейност: българският делегат гласува против проекта. Голямо негодувание във Виена; Кевенхюлер, разтреперан от яд, отиде направо при княза и жестоко, с всичката рязкост, която допускаха техните близки отношения, го упрекна за вероломството на България. Щом Кевенхюлер си отиде, Цанков биде повикан тутакси в двореца за обяснение. Князът бе вън от себе си, жегнат страшно от подозрението за нелоялност, което бе паднало върху самия него. Той изля върху Цанкова всичкия гняв, който от две години бе набирал у себе си.

Пред тоя вихър Цанков обаче оставаше невъзмутен, твърдейки, че той не е показал никакво двуличие. "Аз дадох, казваше той, инструкции съобразно с обещанието, направено на Кевенхюлера. Ако Кирияк е гласувал против Австрия, той е действувал на своя глава, мимо моите изрични заповеди." И той показваше на княза преписа от писмените инструкции, които бяха наистина в полза на Австрия. Кирияк Цанков, племенник на Др. Цанкова, взе вината върху себе си. Той призна, че от патриотизъм е пристъпил инструкциите на своето правителство. Но Кевенхюлер не се задоволяваше с тази изкупителна жертва. Той знаеше много добре, че това е една игра, уговорена между Цанкова и племенника му. Освен това случаят бе прекрасен, за да се предизвика падането на един министър, който сякаш се бе заклел да не удовлетвори никакво искане на Австрия. Кевенхюлер изиска като първо удовлетворение останката на Цанкова. Цанков биде принуден наистина да остави Министерството на външните работи, но не излезе от кабинета.ix Министерството се преустрои под председателството на Каравелова; Цанков взе портфейла на Вътрешните работи.

Тая промяна се посрещна от дипломатическото тяло с чувство на истинско облекчение. Всички европейски агенти считаха, че имат основания да бъдат недоволни от Цанкова. Истината е, че той не бе много комоден министър. В ръководството на външните отношения той влагаше едновременно двуличието на един турски чиновник и темперамента на един български агитатор: дозата на неудоволствие бе двойна за дипломатите. Като министър Цанков си оставаше публицист от Възраждането: нотите му, горди, нервозни, брутални понякога, бяха сякаш писани от страна на някоя победоносна армия. Такъв рязък тон най-често Цанков вземаше спрямо Турция. Ето един образец от неговата маниера спрямо сузеренния двор. В началото на есента Румъния се бе оплакала на Портата, че българското правителство не признава на румънските консули правото да се ползуват от капитулациите. Абедин паша написа на М. Балабанова, дипломатически агент в Цариград, да предаде в София желанието на Портата да се удовлетворят румънските искания. Цанков не само остави тази постъпка без последствие, но взе повод от нея, за да даде един урок на Портата. На 28 септ. той заповяда Балабанову да каже на турския министър, че "България не може да приема от императорското правителство повелителни съобщения, които то няма никакво качество, за да й предава". Като на сузеренна държава той не й признаваше никакво преимущество. "Високата порта, пишеше той, като подписавша Берлинския договор, има право да тълкува постановленията на тоя международен акт и да ни съобщава своите тълкувания, както могат да правят това всичките Сили, които са подписали договора: но само до там отива нейното право." Понеже самата Турция не признаваше на румънските консули ползването на капитулациите, Цанков добавяше: "Освен това ще забележите на н. превъзходителство Асим паша, че не е съобразно с обичаите да стават хората посредници, за да искат от другите това, което сами не са дали." В такава остра форма Цанков прочете един вид виговор и на Румъния, която бе избрала за своите представления пътя през Цариград. "Ще имате грижата, пишеше той същия ден на българския дипломатически агент в Букурещ Кирияк Цанкова, ще имате грижата да привлечете вниманието на н. пр. г. Боарескоx върху това, че правителството на н. ц. височество княз Карол не трябва да се отнася за тоя въпрос до имп. отоманско правителство, тъй като Високата порта няма право да дава заповеди на правителството на негово височество княза на България." Никой освен Стамболова не е имал за достойнството на България това силно чувство, което показват нотите на Цанкова от това време. Той не пропускаше никакъв случай, за да иска за младото княжество уважението, дължимо на една независима държава. Забелязано бе например от крайдунавските български власти, че в тържествените случаи австрийското параходно дружество не издигало българския флаг. Осведомен за това, Цанков писа веднага една нота до Кевенхюлера, за да иска това опущение да се не повтаря. Цанков не доби наистина пълно удовлетворение, но след неговите постъпки компанията реши да не издига в Дунава никакво чуждо знаме. Във всички свои действия Цанков бе воден от твърдото желание да заличи фактически васалния характер на княжеството. Тъй например Турция като сузеренна държава бе поискала да назначи под името търговски агенти турски консули в Русе, Варна и Видин; Цанков заяви на Портата, че няма да ги признае, ако не се даде на България правото и тя да праща агенти със същото качество в Македония. На 6 октомври България се присъедини към международната телеграфна агенция; протест от Абедин паша, гдето тоя акт не се бил извършил посредством Портата. Цанков възразява, че на основание чл. 17 от Българската конституция князът е, който сключва договорите от името на България, и че намесата на Турция е съвсем излишна.

Когато в началото на есенната сесия Цанков обнародва в една Зелена книга всичките тия ноти, те предизвикаха сред либералните депутати голямо възхищение. Независимост ги нарече "величествени". Но тая патриотическа дипломация бе довела княжеството до конфликт с всичките Сили. С Австрия отношенията бяха отдавна крайно обтегнати. Те се развалиха и с Англия. На 9 август по повод отговорите на Цанкова относително железницата Русе-Варна английският агент Ласелс му пишеше в една строга нота, че "пасивното съпротивление на българското правителство не може да бъде погледнато от правителството на нейно величество освен с голямо неудоволствие (dissatisfaction)". Бисмарк бе недоволен от закъсненията на международната линия, Франция се считаше обидена от аферата с Хогде13. Турция, Румъния, Сърбия се оплаквали от закона за поданството, гласуван от Събранието, напук на всяко международно право. Конфликтът със Св. Синод огорчи Русия. С една реч, в добри отношения бе България само с държавите, които нямаха с нея никакво съприкосновение.

Между туй Кевенхюлер продължаваше да преследва Цанкова. Той не се задоволи с извършената промяна в министерството. Неговата цел бе да отстрани съвсем своя враг от кабинета. Нещо невидено в никоя държава - определи се една комисия от двама дипломатически агенти, руския и германския, която да съди Цанкова. Анкетата стана при наблюдението на Никола Стойчев, който бе назначен при последната частична криза министър на външните работи. "Аз бях направил грешката, разправя дядо Цанков, да кажа на румънския дипломатически агент Белдимано, че съм дал точни инструкции на Кирияка да гласува срещу австрийския проект. Белдимано бе съобщил тия мои думи на Кевенхюлера." Когато се яви пред анкетната комисия, Белдимано повтори думите, казани от Цанкова. Неговото двуличие се установяваше по тоя начин неоспоримо. Дипломатите очакваха, че след тая присъда Цанков ще се оттегли съвсем от министерството. Но той не проявяваше никакво подобно намерение. Подкрепен от либералната партия, той стоеше здраво на своя пост. Князът се реши най-сетне да поиска направо неговото уволнение и прати до Каравелова следното любопитно за историята на нашия парламентаризъм писмо:

Любезний министре,

Минаха повече от две недели, откогато аз бях принуден да обърна вниманието на Министерския съвет върху двусмисленото поведение на г. Д. Цанков по въпроса за Дунавската комисия. Обясненията по този повод на г. Д. Цанкова, от една страна, и на г. Белдимано, от друга, предизвикани по искането на графа Кевенхюлера и станали в присъствието на руския и германския консули, разпръскват всяко съмнение по този въпрос. За жалост, този случай съвсем не съставлява изключение. Ще ви припомня друга една подобна работа в Валтера.14

В интереса запазването достойнството на българското правителство аз желая, щото Др. Цанков да излезе от министерството. Надявам се, че г. Цанков предвид на подобни скръбни недоразумения сам ще признае необходимостта да подаде прошение за оставка. Надявам се също, че вие във всеки случай ще го съветвате да направи това. Касае се, повтарям още веднъж, до запазване достойнството и репутацията на България. Народното събрание утре трябва да се разотиде, а моята цел не е постигната; за това аз съм принуден да ви повторя желанието си и ви моля, щото Др. Цанков да се откаже от портфейла на министерството на вътрешните работи. Изберете му наместник и направете ми доклад за него преди затварянето на настоящата сесия.

Александър

След това писмо Цанков напусна съвсем кабинета. П. Р. Славейков биде назначен министър на вътрешните работи. Гюзелев и Христо Стоянов бяха излезли по-рано в оставка. Каравелов, титулярен министър на финансите и министър-председател, взе временно управлението на правосъдието и просвещението.15 Тази развязка, поставяйки цялото управление на България в ръцете на Каравелова, правеше от него повече от канцлер, нещо като източен садрияземин; но тя ускоряваше и неминуемото крушение на либералното министерство, което вървеше с отворени платна към една голяма държавна криза.

 

 


1 A. G. Drandar, Le prince Alexandre de Battenberg. Paris, 1884, стр. 63. Тая книга, издадена под името та г. Драндар, е написана на много хубав френски език от Волф, прочутия сътрудник на Le Figaro.горе

2 Компанията искаше от българското правителство да й плаща километрическата граница, за която Турция се бе задължила по контракта.горе

3 Тази конференция се нарече La conference a quatre, тъй като в нея трябваше да участвуват Австрия, Сърбия, България и Турция.горе

4 Всички тия ноти се намират в Зелената книга, издадена от Министерството на външните работи в 1880 г. и представено от Др. Цанкова в есенната сесия.горе

5 Головин, стр. 151.горе

6 Дипломатическите преписки върху тия моменти от историята на България читателят ще ги намери в английските Сини книги от тая епоха. Affair of Turkey, № 19 и № 4, 1880.горе

7 Има в Синята книга една листа на къщи в София, заграбени от българи; в нея фигурират имената на министри, висши чиновници, се хора с голямо положение. Г. М. Балабанов завзел къщата на Хасан Кямил ефенди; Бурмов - на Фейзи ефенди; Д. Греков - на някой си Челеби; Начович - на хаджи Ибрахим и др. Остава да се знае дали този списък на Нихад паша е верен. Във всеки случай всичките тия факти, съобщавани редовно на европейските кабинети, обнародвани в западните вестници, даваха храна на една силна агитация против княжеството.горе

8 Рапортът на тази комисия се обнародва в Държавен вестник.горе

9 Червен, революционер.горе

10 Цялата тази преписка биде обнародвана от Цанкова в една Зелена книга.горе

11 Г-н А. Людсканов е обнародвал в Периодическото списание 1885 г., кн. 13 и 14, една отлична студия върху Дунавския въпрос.горе

12 Adolphe d’Avril, "Negociations-relatives au Traite de Berlin", Paris, 1888, стр. 448.горе

13 Аферата "Хогде" произведе навремето си голям шум. Хогде, френски чиновник, биде повикан от Начовича в 1879 г. като съветник при Финансовото министерство. Когато Каравелов стана министър на финансите, той заяви, че никакъв чужденец не иска в своето министерство, и забрани на чиновниците си да влизат в каквито и да било сношения с Хогде. Хогде от своя страна сочеше на правата си по своя контракт. "Такъв контракт няма", твърдеше Каравелов. "Има", отговаряше Начович. Френският агент направи от всичко това голям дипломатически въпрос. Най-сетне под давлението на дипломацията правителството плати на Хогде една сума от 80 000 л., възнаграждението му според контракта, и той си замина.горе

14 Валтер, австрийски поданик, бе избягал от своето отечество, гдето бил извършил някакво престъпление, и бе се настанил в Кюстендил. Австрийското правителство поиска на основание капитулациите неговата екстрадиция. Цанков се съгласи. Валтер биде доведен под стража в София и тук през нощта изчезна. Кевенхюлер мислеше, че заповедта за освобождението му била дадена от Цанков. Дядо Цанков дава друга версия. "Валтер, разказва той, убеждавал градоначалника Ал. Цанов и прокурора Македонски, че той бил славянин, хърватин, и че Австрия го преследвала заради неговия патриотизъм. Антипатията спрямо Австрия бе тогава много силна. Цанков и Македонски пуснаха Валтера само за да ядосат Кевенхюлера и да спасят един славянин, който не можеше да не бъде невинен, щом като го гонеше Австрия." По настояването на княза градоначалникът Ал. Цанков биде уволнен. Той бе брат на Илия Цанов.горе

15 По-късно министър на просвещението биде назначен М. К. Сарафов.горе

 

 

i В. "Независимост" (27 юни 1880 - 1 юли 1881) - излиза в София под редакцията последователно на Н. Сукнаров, П. Каравелов, П. Р. Славейков, Др. Цанков, Св. Миларов и др. Орган на Либералната партия, чиито вътрешно- и външнополитически идеи пропагандира.горе

ii Хаймерле, барон Хенри-Карл (1828-1881) - австро-унгарски държавен деец и дипломат. Пълномощник на Австро-Унгария на Берлинския конгрес 1878 г., министър на външните работи (1879-1881).горе

iii В. "Московские ведомости" (1756-1917) - излиза  в Москва. От 1863 до 1887 г. е под редакцията на М. Н. Катков. Има официозен характер. През 80-те години остро напада работническата класа и нейните искания.горе

iv Катков, Михаил Никифорович (1818-1887) - руски публицист, издател на "Руски вестник" и редактор на "Московские ведомости".горе

v "Новое време" (1868-1917) - влиятелен политически и литературен вестник. Излиза в Петербург. От 1876 до 1899 г. издател на вестника е А. С. Суворин, а редактор - М. П. Федоров. Води борба против демократичните сили и е в защита на самодържавието. Получава информация от руските дипломатически среди.горе

vi По време на посещението на княз Александър Батенберг в Сърбия от 24 до 29 септември 1880 г. белградските управляващи среди поставят като най-важно условие за разбирателство подялбата на Македония на сфери на влияние. К. Стоилов, който придружава княза, отбелязва в дневника си: "Те желаят да захванем сближението си с един митнически съюз: да определим границата си в Македония и Стара Сърбия, за да знаем догде трябва да се простира културното влияние на едните и на другите и в случай на движение догде да се простира въоръженото действие; те би биле готови да влязат с нас в съюз изначало економически и потом и да гарантирами взаимно територията си."горе

vii В. "Зорница" - започва да излиза на 2 ян. 1876 г. в Цариград. Издание на американското евангелистко общество с редактор Т. А. Байнгтон. Дава богата информация, пропагандира идеите на протестантството сред българите. Спира на 3 ноемв. 1948 г.горе

viii В. "Русь" (1880-1886) - излиза в Москва под редакцията на И. С. Аксаков. Има славянофилско направление и е близък да официалния политически курс.горе

ix Дунавският въпрос е един от главните външнополитически проблеми на Княжество България в първите години след Освобождението. Той е първият въпрос от международен характер, в обсъждането на който българската държава взема участие. Оценявайки голямото му значение за по-нататъшното икономическо и политическо развитие на страната, либералното правителство на Др. Цанков, а и последвалите го кабинети, водят борба за отстояване на българските национални интереси на р. Дунав и срещу посегателствата на великите сили. Благодарение на последователната си и относително независима позиция по Дунавския въпрос България съдействува за проваляне на несправедливите решения на Лондонската дунавска конференция от 1883 г. (Е. Стателова. Дипломацията на Княжество България 1879-1886. С., 1979, с. 19-39).горе

x Боареску, Василе (1830-1883) - румънски държавен деец, министър на външните работи на Румъния.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух