напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



II. Пълномощията


Банкет на яхтата "Голубчик" в чест на преврата. – Заминаването на Ернрота. – Новото министерство. – Проектите на Гинсбурга отново на сцената. – Връзките на Хитрово с Гинсбурга. – Небивала суша в България. – Устройството на Държавния съвет. – Писмо от Аксакова до княза. – Изборите за Държавен съвет. – Либералните изгнаници в Пловдив. – Русофобството на румелийските офицери. – Първи стъпки на Хитрово към либералите. – Скандалът между Ремлингена и Горбанова. – Една полемика чрез "Държавен вестник". – Аудиенцията на Хитрово у царя. – Пълномощията, обърнати срещу консерваторите.

 

Иречек разказва в своята известна книга Княжество България, че на 1 юли, когато се откриваше Великото народно събрание, малкият параход "Голубчик" бил под пара, готов да отнесе княза, ако пълномощията бъдат отхвърлени.1

В действителност предназначението на княжеската яхта се оказа много по-безобидно: на нейната куверта се даде на часа 12 един голям обяд в чест на извършеното щастливо събитие. Държавен вестник описваше след два дни с лирически думи тостовете, държани на трапезата. Те възпяваха възторжено новата ера, която се откриваше за княжеството. Най-развълнувано говори бившият екзарх Антим І. Със своите разтреперани костеливи ръце той дигна чашата с шампанско, казвайки: "Нине отпущаещи." Говориха мнозина: агентите, Начович, Греков, един руски кореспондент. Всеки от тях величаеше победата и всеки очакваше от нея различни сетнини. Кореспондентът на Русь виждаше в преврата тържеството на Аксаковите идеи; Буриян – гаранция за австрийското влияние; князът – началото на своето всесилие; консерваторите – залога за своята власт. Голямото недоразумение, което бе в основата на преврата и което тъй скоро трябваше да избухне, изчезваше в общото задоволство на сполуката.

Нищо не помрачаваше тази победа. Неприятелят бе станал невидим. "Някои си подозрителни личности – телеграфираше на другия ден свищовският окръжен управител до Министерството на външните работи в София – оставиха града и заминаха за Русе и Румъния вчера и днес." Подозрителните личности бяха водителите на либералната партия. Сега вече Свищов бе останал само с благонадеждното население. От Видин, от Лом, от околните села бяха надошли любопитни тълпи в празнична премяна. Те манифестираха по улиците, поведоха хорá, пиха. Нищо не липсваше на популярната радост: илюминация, ракети, бал, факелно шествие. Но посред веселбите дойде ред и за държавните грижи. Ернрот си отиваше и князът трябваше да образува ново министерство.

Наистина, щом се гласуваха пълномощията, Ернрот предаде в ръцете на княза своята оставка и същия ден замина за Русия. На Хитрово, който го увещаваше да остане, той отговорил: "Аз ви оставям една България, усмирена и послушна: зависи сега от вас да я направите щастлива." Тия думи, ако са истински, напомнуват нещо от определението на Тацита за мира в римските владения. Ернрот бе способен да ги каже. Той бе от ония военни, за които висшият дълг се изразява в заповедта на началството и които виждат категорическия императив в един указ. Той въведе терора в България без злоба, както без съжаление, с оная спокойна простота, с която би командувал едно учение. Той бе честен човек. Никакво лошо подозрение не бе се появило върху побужденията на неговата политика в България и след едно такова сурово управление, което не мина без жестокости и което бе пълно с беззакония, той остави името си уважавано. Княз Александър употреби големи настоявания, за да го отклони от решението му да напусне България, знаейки, че престижът на един енергичен човек бе необходим за трудния период, който се начеваше, но Ернрот остана непоклатим. Едва пристигнал в Петербург, той биде назначен министър на Финляндия.

Говореше се тогава, че главната причина, за да напусне Ернрот България, се криела в убеждението му, каквото идеята за преврата ще излезе нещастна. Той предвиждал, че консерваторите ще обърнат пълномощията в един инструмент на потисничество и русите – в едно средство за експлоатация. Той не искал да присъствува на това израждане на едно дело, с което бе свързано името му. Както и да е, неговата оставка откриваше една деликатна криза.

"При заминаването на генерал Ернрота княз Александър го помоли да му даде един добър съвет относително съставянето на новото министерство и генералът със свойствения си хумор отговори: "Най-добрата комбинация би била следующата: да се вземат 12 честни и добре дисциплинирани унтерофицери, 6 от тях да се назначат за министри, а другите 6 да се оставят в резерва. Щом бъде обявено недоверие към първите 6 унтерофицери, тутакси да се турят те в резерва, а резервните да се направят министри."2

Княз Александър счете, че един унтерофицер ще бъде достатъчен: той го намери в лицето на полковник Ремлинген, един от чрезвичайните комисари, който се бе отличил най-много със своята смелост и с тежката си ръка. На Ремлингена бидоха поверени Вътрешните работи, най-важното министерство на всяка страна без свобода. Останалите членове на новото правителство бяха избрани по препоръка на Хитрово. Министерството на войната взе генерал Крилов, отличен строеви офицер, тих, добросъвестен и слаб по воля. Желязкович и Иречек запазиха своите портфейли. Един руски чиновник, роден в Пещера и както се вярваше тогава, цинцарин по произхождение, Г. Теохаров, се назначи  министър на правосъдието. Д-р Стоилов взе привременното Министерство на външните работи, дордето пристигне от Източна Румелия предвиденият титулярен министър д-р Вълкович.

Без съмнение, д-р Вълкович щеше да бъде най-бележитата фигура в това министерство, единственият политически човек между всичките тия чиновници. Вълкович произхождаше от едно прочуто чорбаджийско семейство от Копривщица. Елегантен, духовит, любящ удоволствията, той бе съвършен светски човек3; извънредно прозорлив ум също и нелишен от хитрост. След войната той бе отишел в Източна Румелия, гдето стана директор на Обществените постройки. Князът го повика в министерството по препоръка на Хитрово. Понеже  в Цариград Вълкович бе посещавал баловете на руското посолство и бе имал благоволението на Игнатиева, русите го считаха за свой човек. В действителност той бе съюзен с консерваторите и имаше интимни връзки с д-р Стоилова. В новия кабинет той щеше да бъде един вид пълномощник на "триумвирата". Водителите на консервативната партия не считаха, че е дошел психологическият момент, за да вземат властта направо. Те продължаваха да стоят в кулисите, чакайки да тръгне новият режим и да се обезпечи, и тогава без риск за себе си да обсебят управлението.

Положението на страната им даваше на първо време добри надежди. Уморено от изборните агитации, населението жадуваше за спокойствие. Новата ера със своята строгост бе усилила чувството на материална безпечност. Поставена от Ремлингена под ведомството на Военното министерство, жандармерията възвръщаше на властта престижа, от който бяха я лишили либералите. Някои разумни разпореждания на финансовия министър спомогнаха за отслабването на владеющата икономическа криза. Прибави се към всичко това и една щастлива случайност: след една дълга суша, която бе породила големи опасения за урожая, към края на юни паднаха обилни дъждове. Окръжните управители рапортираха, че житата са по-горни от средни, а кукурузът отличен. Селското население въздъхна от радост и се погълна всецяло в залисията на полския труд.

Моментът изглеждаше крайно благоприятен. Европа гледаше новия режим с пълно съчувствие; в страната никаква опозиция за мероприятията, които князът бе обещал, вземайки пълномощията, каква рядка сгода!

Мимолетно бе обаче това идилическо положение; трудностите, с които се бе борила младата държава още от първите си дни, не закъсняха да се вестят отново. Най-напред се яви железопътният въпрос. Шейлок на руската политика – един Шейлок самозван наистина, и който си бе въобразил всичко, което не му биде обещано, – Гинсбург поднови обсадата на българското съкровище. Утин и Черни бяха изчезнали от сцената; на тяхното място дойде един по-декоративен човек, един висш офицер с големи връзки в Петербург – генерал Струве.i

В София Струве влезе веднага в интимни сношения с Ремлингена, който управляваше и Общите сгради, съставляющи тогава една дирекция при Министерството на вътрешните работи. Той не закъсня да привърже към интересите на къщата Гинсбург и самия Хитрово.

Бивш офицер в един гренадирски полк, Хитрово бе постъпил в дипломатическата кариера в Изток, както някои отиват на далечни експедиции с надежда за големи приключения и за подвизи. Ученик на Игнатиева, той бе жарък славянофил. Във време на войната той бе при Главната квартира и сновеше между офицерите, облечен във фантастичен костюм и последван всякога от една група арнаути.4 Княз Черкаски го наричаше "атаман на разбойниците". Хитрово имаше претенции на поет и пишеше наистина сръчни хумористически стихове. В Сан Стефано той съчини хероикомическата поема "Стефанияда", заради която го нарекоха "бард в стане русских воинов". Неговият секретар А. Г. Сорокин, стихотворец също, пародираше Хитрово, за когото бе писал един удачен медалион:

Расточая за множеством множество

Он разходам предела не знал и пр.

Разточителството бе наистина слабата страна на Хитрово. "Ако у него нещо куцаше, пише Карцов, това бяха паричните работи. Когато той управляваше генералното консулство в Цариград, в консулството имаше някакъв депозит, от който консулът и неговите подчинени самоволно черпеха. Канцлерът княз Горчаков казваше: "Si ce n'était mon amitié pour M-lle Pillar il y a longtemps que j'aurais déféré Hitrovo aux tribunaux."5 Нина Карловна Пилар, фрайлина на царицата Мария Александровна, била влюбена в Хитрово и не допускала никому да посегне на неговата кариера.

В София финансовото положение на Хитрово било толкова забъркано, колкото бе било и в другите му постове. В железопътния проект на Гинсбурга той виждаше сега едно ненадейно средство да се спаси от кредиторите си и се залови за него с всичката енергия на човек, отрупан с летящи дългове.ii

По настояването на Хитрово на Гинсбурговата работа се даде голяма спешност: тя биде докладвана при първия Министерски съвет, който биде свикан в София от новото правителство. Съветът биде председателствуван лично от княза. В него участвуваха освен министрите директорът на Общите сгради Копиткин, Хитрово и самият Струве. Никакви изучавания не бяха направени за исканата линия София–Русчук и никаква цена не можеше да се определи за постройката; Струве предложи да извърши предварително нужните изучвания; след като ги одобри правителството, въз основа на тях да се състави контрактът. Желязкович и Вълкович възразиха, че такова едно решение би било противно на съществующия в княжеството закон за строение на железопътни линии. Концесията не можеше при това да бъде дадена без одобрението на Народното събрание, на което чрез една прокламация от 1 юли князът бе оставил правото да гласува бюджета и да разрешава кредити. Възражението бе сериозно и Струве не се опита да го обори. Той поиска тогава да му се даде концесия само за изучванията, като се забележи изрично, че за тази линия това право принадлежи изключително нему. Двамата български министри (другите немееха) отхвърлиха и това предложение. Те забелязаха, че принципът на търговете, прокаран в закона, предвиждаше като логическа предпоставка свободата на изучванията. Хитрово, крайно недоволен, мълчеше; князът също. Моментът бе мъчителен. Боейки се да не би да предизвикат някакво стълкновение с Русия, от името на която се търсеше концесията на тази линия, пак под предлог, че била препоръчана от генералния щаб от Петербург, Желязкович и Вълкович се съгласиха на една помирителна комбинация; без да съставлява това един монопол по отношение на другите евентуални конкуренти, изучаването на линията да се повери на Струве при условие, че то няма да костува повече от 300 000 лева; ако при произвеждането на търга концесията за строенето не му се даде, тая сума да му се заплати от държавата или от концесионера. Това постановление биде одобрено. Взе се решение то да се съобщи на Струве с официално писмо от страна на министъра на вътрешните работи. Безименният автор на брошурата "Les causes occultes de la question bulgare" обвинява Ремлингена, че той фалшифицирал постановлението на Министерския съвет, като писал на Струве, че правото да прави изучвания на линията София–Русчук било дадено изключително нему.

Консерваторите тъй малко бяха мислили да дадат тоя монопол на Струве, че на другия ден още изпречиха срещу групата Поляков–Гинсбург една тяхна група, състояща се от Хаджиенова и Гюю. Хаджиенов бе известен финансист, който бе командитирал преврата; Гюю бе френски инженер, който бе строил линии в Румъния и бе вземал там разни големи предприятия. Конкуренцията между двете групи стана много упорита. В свръзка с нея се захвана между консерваторския "триумвират", от една страна, и Хитрово–Ремлинген–Струве, от друга, една борба за надмощие, която обръщаше двореца в крайно любопитна арена. Княз Александър, поставен между тия две алчности, се колебаеше. На Хитрово той казваше, че най-горещото му желание е да удовлетвори интересите на Русия; на Хаджиенова, който протестираше срещу монопола, що бе искал да си присвои Струве, той отговаряше, че такъв монопол няма и че всеки е свободен да прави изучвания по линиите, които желае. Между туй Струве замина за Петербург, за да доведе от там една екипа инженери и техници, а Гюю, без да се бави, почна своите изучвания.6

Това спекулантско състезание не остана в тайна. Писмото на Ремлингена до Струве биде издадено от един чиновник при Министерство на вътрешните работи и циркулираше в политическите кръгове. То будеше оживлени коментарии. При тая намеса на обществената мълва съперничеството между консерватори и руси се изостри още повече и се обърна във взаимна лична вражда. Как скоро изчезна хармонията, която владееше на банкета в "Голубчик"! На знаменития 1 юли в Свищов една депутация от народни представители, водени от Д. Грекова, бе отишла при Хитрово да му благодари за неоценимото съдействие, което той бе дал на преврата, а Гр. Начович бе държал същия ден тоя трогателен тост: "Александър ІІ ни освободи от турците; руските офицери ни освободиха от либералите; ний днес сме освободени за втори път!" Между вдъхновителите на преврата и неговите изпълнители не бе останало сега от тая ефимерна обич нищо освен взаимното обвинение в притворство. Русите видяха, че консерваторският "триумвират" искаше да си служи с тях само като едно плашило срещу българския народ; а консерваторите откриха, че Хитрово и Ремлинген бяха участвували в преврата като в едно предприятие, на което искаха да берат дивидентите.

Въпреки тия недоразумения лятото минаваше сравнително тихо. Апатията растеше постоянно в страната. Селското население бе много загрижено. През август бяха настъпили ужасни горещини. От София съобщаваха на Марица, че не можело да се излиза по улиците. Водите бяха се изгубили. Вайсовата воденица бе спряла. На повечето места летнините бяха опропастени. Предвиждаше се глад. На 20 август цената на хляба се подигна с една трета. След радостта, причинена от юнските дъждове, мрачно отчаяние бе обладало селяните при вида на изгорелите поля, по които божието слънце бе унищожило сиромашкия труд. Всеки политически интерес бе сега угаснал в масата и само някоя голяма стопанска криза можеше да я раздвижи отново.

Правителството между туй, макар и без план, бе почнало да работи усърдно. За разрешение на чифлишкия въпрос, още висящ, биде назначена една комисия, в която влизаха хаджи Иванчо Пенчович, Юрдан Тодоров от Елена и софийският мюфтия Саадулах ефенди. Вълкович организираше Външното министерство по европейски образец; Иречек изработваше училищните програми; Желязкович въвеждаше практически подобрения във финансовата администрация; Крилов с повече постоянство, нежели успех учеше руските офицери на пестеливост във войската. Най-важната работа, извършена през това лято, бе обаче приготовлението на организацията на Държавния съвет.

Още от първите дни на Освобождението идеята за Държавен съвет бе се появила в умовете и еднакво криво схващана от тия, които я защитаваха, както и от тия, които се бореха срещу нея, тя бе внесла едно голямо недоразумение в политическия живот. Консерваторите представляваха Държавния съвет като едно всемощно средство на равновесие, трайност и разум в управлението, нещо като политическа панацея; либералите си го въображаваха като крепост на реакцията и своеволието. В действителност Държавния съвет е едно административно учреждение, което няма никаква политическа тенденция.iii

Държавният съвет бе главната реформа, за която бе помислил княз Александър, когато вършеше преврата: тя фигурира в първото от трите предложения, гласувани в Свищов. Задачата да се определи устройството на Държавния съвет и да се изработи един устав за неговото функциониране биде възложена сега върху една комисия, председателствувана от М. Дринов. Дринов неохотно се зае с тази работа. Той бе отказал на първата покана и трябваше да получи изрична заповед от царя, за да дойде в София. Той предвиждаше, че ще се появят разногласия върху принципите на проектираното учреждение, и подозрението му бе основателно. Между Хитрово и княза съществуваше наистина голям спор върху бъдещия състав на Държавния съвет.

Князът искаше, щото, както във Франция, членовете на Държавния съвет да бъдат назначавани с указ. По тоя начин в него щели да влязат най-просветените хора без разлика на партии. Към това съображение в ума на княза се прибавяше и наклонността му към самодържавие, раздухвана от писмата на Аксаков. Апостолът на славянофилството му пишеше:

Славянските раси са демократични в истинската смисъл на думата, а не в смисълта на революционни теории, които се ползуват с такава популярност в Европа... Руският идеал, който в по-малка или по-голяма степен съставлява достояние на всичките славянски раси, е едно местно самоуправление без политическо значение, носимо и увенчано от една висша централна власт, която е същевременно лична и съвършено свободна относително управлението.7

Идеите на княза върху устройството на Държавния съвет съвпадаха напълно с тази славянска теория за самовластието. Хитрово от своя страна настояваше, щото съветниците да бъдат избирани, макар и при особен ценз. Той разчиташе, че неговото влияние ще се упражнява по-сигурно върху хора, чиято власт ще произхожда от народа, тъй като от своята обиколка на България той бе изнесъл силното впечатление, че страната е предана на руския цар, когото той представляваше. Към тия принципиални разногласия между княза и Хитрово се прибави и голямото недоволство на руския агент от похожденията на консерваторите в двореца. Отношенията между двамата почнаха да стават от хладни, каквито те бяха били всякога, съвсем неприязнени. Манифестирайки своя начинающ разрив с княза, Хитрово почна да кокетира с либералите. Опитът за сближение се започна с една срещу между Ремлингена и Цанкова.

Към края на август Славейков и Цанков пристигнаха в София, гдето бе насрочено делото по избирателната им прокламация. Делото се отложи и Славейков биде възвърнат отново в Трявна. Цанков намери предлог да забави своето заминаване и успя да остане в столицата. С Хитрово, откакто му бе писал прочутото отворено писмо, той не бе имал никаква среща; но отношенията му с Ремлингена бяха добри. По внушение на Хитрово Ремлинген го покани еднаж на една своя вечеринка, с която той откриваше великосветския сезон в София.

Ремлинген, разказва дядо Цанков, живееше на сегашната улица "Раковски" в къщата на д-р Миркова. На вечеринката присъствуваха дипломатите и много политически лица. Ремлинген ме взе по едно време настрана и ми заговори за положението. Аз се изказах рязко за правителството; той искаше да ми обяснява, че много неща са станали по едно фатално стечение на обстоятелствата. Подир това той се докосна до въпроса за железниците и ме попита сопнато дали либералите са против построяването на линията София–Русчук. Аз му отговорих, че тази линия ще бъде от голяма полза за държавата. Сетне той почна да разправя за нуждата от едно помирение на добрите български патриоти.

Знающ добре раздорите, които бяха почнали да се явяват между русите и консерваторския кръжок, Цанков се бе ухитрил, без да вземе някакво задължение, да остави Ремлингена под впечатлението, че с либералите едно споразумение би било по-лесно. И Ремлинген не искаше от своя страна да отиде по-далече. Хитрово и той се задоволяваха сега да поддържат съприкосновение с либералите, за да могат да захванат преговори с тях, щом стане нужда.

Засега Хитрово имаше близки връзки с Т. Бурмова, който минаваше вече за умерен либерал и се готвеше за ролята на помирител. За такава роля продължаваше да мечтае и Т. Икономов. Към тях се приближаваше по своите възгледи М. Дринов. Уставът за Държавен съвет, който Дринов приготви, носеше наистина отпечатък на една добра воля, загрижена да помири крайностите.

Тоя устав биде обнародван на 15 септември. държавният съвет трябваше да се състои: 1) от министрите, на които бе даден съвещателен глас освен по въпросите по тяхното ведомство, по които те гласуваха наравно с другите членове; 2) от един митрополит, избран от архиереите в България и компетентен да дава решающ глас само по гражданските въпроси, отнасящи се до църквата; 3) от 12 съветници, от които 4 назначени с указ и 8 избрани. Функциите на тоя съвет бяха доста обширни. Нему бе възложено: да дава мнения по въпроси, с които правителството би го сезирало; да приготовлява законопроекти и публично-административни правилници, да разрешава свръхсметни кредити на основание чл. 125 и 126 от конституцията; да решава въпроси за даване под съд длъжностни лица, които се назначават на служба с княжески устав, освен лицата по съдебното ведомство и пр. Особено важни бяха следните атрибути на съвета: 1) да приема и разгледва оплаквания както от частни и длъжностни лица, така и от правителствени и обществени учреждения против неправилни действия от страна на висшите административни власти; 2) да представя на княза случаите, в които се нарушават основните закони на княжеството.

Догдето, от една страна, се крояха големите органически реформи, от друга страна, правителството губеше малкото вяра, която бе имало в себе си, и гледаше на бъдещето с уплаха. То бе зле съставено и преди всичко нямаше шеф: княз Александър бе пожелал, както едно време Людовик ХІV, да бъде сам своя министър-председател. Отсъствието на една централна личност в кабинета, която да налага общ тон на управлението и да съсредоточава в себе си всичките важни инициативи, даваше на деятелността на това министерство нещо случайно, разнородно и незряло, един характер на необмислена импровизация, разпиляна в най-противоположни направления. Най-много влияния върху тази деятелност упражняваха невидимите и неотговорни лица, които стояха в кулисите: консерваторският кръжок, от една страна, а, от друга, Хитрово. Тъй щото вместо взаимните партизански борби да престанат с пълномощията, стана нещо по-лошо: от Събранието, от печата, от улицата, борбите се пренесоха в самото правителство и го парализираха. Княз Александър страдаше от това положение, но не можеше да го поправи. Той не бе нито администратор, нито дипломат, нито човек на една твърда и смела воля. Между двата воюющи лагера той стоеше безпокоен и пълен с колебания: консерваторите му бяха тъй предани, но Русия бе тъй страшна! Кого да слуша от Хитрово и "триумвирата"? Всяко предпочитание имаше своите рискове. При това надеждата за едно помирение между авторите на преврата не бе съвсем изключена. Князът чакаше.

Чакайки, той бе се предал страстно на своята любима грижа: войската. През август в Княжево стана сборен лагер, придружен от малки маневри. Маневрите траяха почти цяла седмица. Войската произвеждаше отлично впечатление Обучението, стройният боеви изглед, дисциплината, интелигентността на войниците, тоя весел, пъргав, решителен дух, който отличава българската войска, очароваха чуждите агенти. Маневрите се свършиха с един бой около София. Полк. Логвинов нападаше столицата, а полк. Фриман я защитаваше. В резултат София биде превзета и Фриман падна в плен. На 30 август по случай имения ден князът раздаде знамена на полковете. Освен много народ, дошъл от околностите на София, па даже и от провинцията, присъствуваше на тая церемония и една депутация от руски офицери, изпратена специално от императора.

Отношенията на княза с Русия бяха още наглед много добри. Александър ІІІ бе останал доволен от успяването на преврата и никакво намерение да се намиса във вътрешните работи на България не се забелязваше още в него. Впрочем положението на Русия, твърде мътно в тоя момент, твърде обезпокоително, отвличаше взора на Александър ІІІ от малкото княжество. Единственият облак между България и освободителката й продължаваше да бъде железопътният въпрос, неразрешен всъщност въпреки постановлението на Министерския съвет, взето уж по общо съгласие между правителството и Струве. Разрешението, което Струве искаше, то бе една концесия, дадена без търг, една линия, строена без контрол и изплащана от княжеството с един заем, сключен с банката на Гинсбург: накъсо, един невиден никъде монопол, какъвто нито законите позволяваха, нито българските министри можеха да допуснат.

Въпросът се усложни и тоя път, както при либералното министерство, от намесата на Австрия. Конференцията a quatre не бе успяла поради някои противостоения на Портата, които австрийският посланик в Цариград бе на път да изглади. Делегатите отново трябваше да се събират във Виена.. В София управляющият агентството Буриян поднови официозно своите постъпки. На княза той напомнуваше дискретно признателността, която дължел на австрийското правителство. Австрия бе дала на княз Александра своята най-гореща поддръжка в полза на преврата. Тя бе го защищавала пред Силите, особено пред английския кабинет. Сега, след успеха, тя идеше да представи сметката си и да иска своето възнаграждение. Какво препятствие можеше да има, за да бъде тя удовлетворена? Либералите, които бяха противостояли на Кевенхюлера, бяха смазани, техните водители – разпилени. Князът бе пълен господар на положението. Сега той можеше да разреши безпрепятствено закъснелите трънливи въпроси. Княз Александър, който имаше голямо влечение към Австрия, би удовлетворил охотно Бурияна, но не смееше. Хитрово идеше при него заплашителен, говореше му високо от името на императора и прямо му забраняваше да дава каквито и да било обещания на Австрия. Руският агент настояваше пред княза да даде концесията на линията София–Русчук, като остави Австрия да протестира против свършения факт. Князът обаче се противеше. Съветът бе наистина опасен. С такава една постъпка князът щеше да въоръжи срещу себе си не само Австрия, но и консерваторския кръжок, който щеше да изгуби предприятието за Хаджиенова. Трябваше впрочем да се смята вече и с влиянието на Хаджиенова. Той бе станал един вид политическо лице и играеше голяма роля. Князът го обичаше. Както всичките сантиментални натури, той претърпяваше влиянието на енергичните хора. А Хаджиенов бе наистина едно олицетворение на енергията – една енергия предприемчива и малко авантюристическа, но всякога кипяща. На 30 септември по желанието на княза Хаджиенов бе назначен кмет на София. С указ му се дадоха права, каквито никой не е имал – един вид пълномощия, но още по-неограничени от ония на самия княз. Хаджиенов зае своя пост с амбицията да бъде за столицата на България един втор Хосман; почна да преустройва София, да чертае улици, да отчуждава места – да купува места за себе си, – с една реч, намери обширно поле за своя инстинкт за големи работи, както впрочем и за своята жажда за спекулация. Същевременно финансистът кмет даваше вечери, балове, правеше от къщата си един светски център, гдето се стараеше да привлича политическите хора, за да ги изкушава. Инак главната му работа – концесията на линията София–Русчук – не успяваше. Князът в своята растяща нерешителност замедляваше всичко. Подир Австрия по въпроса за железниците се намеси и Англия. Настъпваше наистина срокът на всичките мълчаливи задължения, взети от княза по преврата. Ласелс поиска енергически откупуването на линията Русчук–Варна. И той също имаше известни права върху признателността на княз Александра, тъй като в своите депеши до лорд Гранвиля бе защищавал Ернрота срещу английското обществено мнение.

Вълкович се отнесе към английските представления с голяма симпатия. Но следвайки тактиката на Цанкова, той заяви, че преди всичко трябва да се прегледат сметките на компанията с Турция и да се установи от компетентни лица цената на самата линия. За тая цел българското правителство предложи да се свика в Цариград една конференция от представители на великите сили. Уловката бе майсторска и достойна за един ученик на турската дипломация, защото бе очевидно, че едва излязла из главоболията, причинени от претенциите на Черна гора и на Гърция, Европа не бе наклонна да се заеме с уреждането на дребни и скучни сметки, които, макар да бяха споменати в Берлинския договор, засегваха специално само интересите на Англия. Поставени на тая почва преговорите се влачеха медлено, без пряка опасност, но те енервираха значително външната политика на княжеството. Подновиха се и периодическите трудности в Цариград. Турция почваше да изявява странната претенция да третира княжеството като една привилегирована област, вроде Египет. Първият дипломатически агент на България в Цариград Др. Цанков, осланяйки се на прецедентите, останали от Румъния, която, както е известно, бе васална до 1878 г., бе почнал да кореспондира, както представителите на независимите държави, с Министерството на външните дела, без Портата да предяви някакви възражения. Чак в март 1881 г. Портата се сети, че бе признала на българския дипломатически агент права, които той нямал, учреди при великото везирство едно особено бюро, наречено "Мемалики Мумтазе Калеми", което да води сношенията с привилегированите области. Предупреден от Портата, че за в бъдеще ще трябва да води преписка с това отделение, българският агент получи заповед от д-р Вълковича да продължава да отправя нотите си до Министерството на външните работи. Министерството отказа да отговаря на тях; министерството от своя страна не признаваше актовете, издавани от новото бюро. Една дипломатическа полемика се заведе по тоя повод между двете държави и половина година тя се протакаше без резултат. Българското правителство, за да разтревожи Турция, почна да споменава за македонския въпрос и на страданията на българите в Македония Български глас посвети няколко статии. Това не изглежда обаче да е обезпокоило Портата. Тя знаеше, че превратът бе поставил княжеството под влиянието на държави, които не искаха да се подигат смущения в Македония. Освен това България, разстроена вътрешно, бе неспособна за каквото и да е действие. Това ослабване на княжеството не бе чуждо на ненадейната мисъл на Портата да измени реда на установените сношения. Портата се бе надявала даже, че княжеската прокламация от 27 април ще предизвика в княжеството междуособици, от които тя ще се възползува. Във време на избирателната агитация в България тя бе изявила претенцията да постави гарнизони на Балкана под предлог, че от княжеството смущенията могат да минат в Румелия. Европа посрещна тая претенция като нещо несериозно и Турция не я възобнови. Но тя постоянствуваше сега в решението си да третира България като привилегирована област въпреки съветите, които Европа даваше на великия везир да не възбужда изкуствени конфликти.

Спорът с Турция, както повечето дипломатически въпроси, които засягаха положението на княжеството, се развиваше, без да събуди някакъв интерес в българското обществено мнение, навикнало да се осланя на руската поддръжка. Вниманието на страната бе обърнато по-скоро към вътрешната политика, която с идването на есента се съживяваше отново. Настъпваха изборите за Държавен съвет, които бяха определени за ноември, и партиите се готвеха за борба.

Либералите се двоумяха отначало дали да вземат участие в тия избори. Шансовете за успех бяха твърде малки. Партията бе много разнебитена след преврата и при владеющия режим невъзможно бе тя да се преустрои. Масата стоеше още равнодушна. В Търново Стамболовият престиж държеше едно будно настроение, но навсякъде другаде духовете отпадаха. От София Цанков напразно се стараеше с писма да подигне унилите чувства на провинцията. Сам той виждаше около себе си другарите да му изневеряват. М. К. Сарафов бе успял вече да се помири с правителството, което го назначи директор на статистиката. А. Людсканов получи стипендия и замина за Париж. Други се предаваха на своите занаяти, напущайки политиката, която бе станала вече опасно поприще. Борбата чрез печата бе положително невъзможна. Ремлинген издаде чрез указ на основание на пълномощията едно допълнение към действующия турски закон, според което, за да се издава вестник, трябва специално разрешение от Министерството на вътрешните работи. След двегодишен политически живот България бе дошла до там, щото нейните министри да намират турските закони недостатъчно строги! След спирането на Независимост либералите се опитаха на няколко пъти да създадат нов вестник, но не успяваха. Цанков бе поискал разрешение да издава Зора, Ремлинген му отказа. Светослав Миларов след големи усилия основа едно по друго два вестника: София и сетне Средец. София биде конфискуван на втория брой; Средец – още на първия. Стана очевидно, че всеки нов опит ще бъде излишен при това решение на правителството да удуши гласа на либералната партия. Печатната опозиция срещу преврата се пренесе тогава в Пловдив, гдето Каравелов и Славейков, и двамата учители в гимназията, подновиха от 10 октомври Независимост.iv

Славейков не стоя дълго на заточение в Трявна. Жизнерадостният поет, най-общителният от хората, не можеше да понесе полицейския надзор, който го осъждаше на едно пълно уединение. Към края на септември той отиде тайно в Габрово8 и оттам мина през Балкана в Източна Румелия.

В Пловдив дядо Славейков – както и по-рано Каравелов – биде посрещнат с горещи симпатии. Румелийската интелигенция бе враждебна на преврата.9 В изгнаните бивши министри тя виждаше мъченици на народната идея. Симпатично се отнесе спрямо тях и румелийското правителство. Генерал-губернаторът Алеко паша се бореше тогава в Румелия срещу руския консул, за да бъде неприятен на Русия, той изяви голямо благоволение към либералните водители, прогонени от руския терор. Старият паша, който бе имал преди някоя година мечтата да се качи на българския престол, завиждаше и на популярността на княз Александра. Това бе още една причина, за да покровителствува либералите, избягали от княжеството. Говореше се тогава, че Алеко паша дал даже средствата за основаването на Независимост; слухът обаче не е доказан. Това, което се знае точно, то е, че за издаването на Независимост дадоха 200 наполеона младите български офицери, които служеха в румелийската милиция. Каравелов и Славейков, у които бе още трептущ споменът за чрезвичайните комисари, култивираха тия русофобски чувства у младото румелийско офицерство.v Още първият брой на Независимост съдържаше една статия върху войската, в която се прокарваше мисълта, че чужденците офицери не можели да възпитат войника в тази пламенна любов към отечеството, която създава героите. "Ний не можем да заложим надеждите си, пишеше вестникът, освен на ония офицери, които са плът от плътта ни... Деветнадесетият век е век на народностите."

Независимост се вдъхновяваше от Каравелова и се пишеше от Славейкова. Тонът на вестника бе енергичен, лют, жесток понякога, но отначало без революционни стремежи. Князът бе в първите броеве грижливо щаден; главното усилие бе насочено срещу консерваторския кръжок и срещу руските офицери. Забранена от Ремлинген – той бе забранил даже умерената и дипломатична Марица, – Независимост се печаташе в особени тънки екземпляри и се пращаше на абонатите в княжеството в пликове. Разпространението й бе трудно при тия условия, но тя произвеждаше поради тоя мистериозен и съзаклятнически начин на експедиране още по-силно въздействие върху романтичните умове. Дописките от София бяха твърде интересни. Те бяха преработвани с голямо майсторство. Дядо Славейков, стар журналист, знаток отличен и вещ на българската публика, внасяше в тях своя повествователен дар, своя хумор, една голяма сръчност да дава комичен релеф на нещата и на хората. Той пръв лансира израза "дирекция на обществените грабежи" (вместо градежи). Каравелов се занимаваше с по-високите въпроси на политиката и даваше главно идеи за уводните статии.

Каравелов бе песимистически настроен. Въпреки безспорния подем, предизвикан в либералната партия от Независимост, той продължаваше да мисли, че мирна деятелност е невъзможна в една страна, гдето всички противници на правителството бяха поставени извън законите. Затова, когато излезе указът за изборите за Държавния съвет, той бе на мнение либералната партия да не взема в тях никакво участие. Либералите в София поддържаха, напротив, че колкото тежки и да са условията на борбата, партията трябва да си опита шансовете. Цанков казваше по тоя случай, че изборите могат да служат поне като средство за агитация. В действителност Цанков хранеше известна надежда, че той ще може да попадне в Държавния съвет покрай някои от тъй названите умерени либерали, които имаха добри отношения с русите: Бурмов, Дринов, Балабанов и пр. Тия лица фигурираха наистина в листата, която Цанков обяви в прокламацията си до либералите, но маневрата не успя: "умерените" бидоха избрани без Цанкова.

Изборите се извършиха под едно тясно бдителство на полицията, но без насилия. Режимът бе станал вече малко по-мек. Длъжността на чрезвичайните комисари бе унищожена. Това бе решено по искането на княза, за да се даде на Европа едно доказателство, че под действието на пълномощията България се е успокоила. За вдигането на комисарите бяха настоявали и консерваторите, но по други съображения. Те се бояха да не би чрез тази военна администрация русите да насочат един ден страната срещу тях. Отношенията между "триумвирата" и Ремлингена бяха сега много натегнати. Ремлинген бе един крайно сприхав човек, готов да избухне всяка минута. За себе си казваше: "Я – человек горячий." Цанков казваше пък за него: "Добър човек, ама бъбрица голям и диване." Консерваторите употребяваха тайно големи старания, за да го свалят. Те тъкмяха на негово място Т. Икономова, който, винаги постоянен в своите идеи за законност и винаги неустановен в отношенията си спрямо хората, бе възобновил пак връзките си с Начовича, Стоилова и Грекова. Като узна какво бяха намислили срещу него бившите му съюзници, Ремлинген кипна. Борбата се изостри. Размениха се прикрити и косвени удари в печата. Ремлинген, буйна и наивна натура, изпадаше при тая хитра борба чрез инсинуации в шумни пориви на гняв. На 11 ноември Български глас обнародва една дописка от Шумен, в която по повод на една концесия за спиртна фабрика, дадена на френския поданик Берже, срещу правителството и специално срещу Ремлингена бяха отправени много остри порицания. "У тези, които стоят начело на управлението в България, пишеше дописникът, няма ни политика, ни начала, ни патриотизъм." Странно бе това обвинение в един вестник, който минаваше за официоз; впечатлението бе поради това много голямо. С едно официално писмо, отправено до редакцията на вестника, Ремлинген поиска да му се съобщи името на автора на тази дописка. Дописникът бе известен: това бе Т. Икономов, но редакторът на Български глас Петко Горбанов отказа да го издаде. И Горбанов можеше с пълно основание да каже за себе си, че е "человек горячий". Неизбежно бе неговото участие във всеки политически скандал. В 1880 г. през есента либералите го биха в Събранието. На 14 юни го виждаме в избирателните буйства в София, без да се знае точно дали той би, или него го биха. Цялата негова деятелност по преврата бе придружена с буйни подвизи. Той нищо не можеше да свърши безшумно. Капризният случай, който поставяше един срещу друг Горбанова и Ремлингена, не можеше да не предизвика между тях една мелодраматическа разправа. Един ден стражари грабнаха Горбанова и го заведоха насила в градоначалството. Срещата между двамата противници бе бурна. "Знам ви аз, викаше Ремлинген, знам, че Греков, Начович и вий сте австрийци, неприятели на негово височество..." Горбанов отговори, че няма да получава от един чужденец уроци по лоялизъм спрямо княза. Ядът на Ремлингена кипеше неудържим. Той пристъпи към Горбанова: "Знаете ли, крещеше той, че от 1 юли обстоятелствата се измениха?" Горбанов вероятно е отговорил с някоя рязка дума, тъй като разговорът между двамата нервозни събеседници се изроди във формен бой.10 Горбанов Биде след това арестуван в един участък. Три часа по-късно вследствие личната намеса на княза Горбанов биде освободен. След тоя скандал враждебните действия между консерваторите и Ремлингена се захванаха вече явно. Греков и Начович отправиха до Ремлингена едно отворено писмо, в което го канеха или да опровергае думите, казани за тях пред Горбанова, или да докаже, че те са "австрийци". Ремлинген им отговори чрез Държавен вестник.11 Той заявяваше, че не ги е нарекъл "австрийци", но ги обвиняваше пак, че те искали да изгонят от България всичко руско и до последния русин.

След тая свада терорът, който на 27 април тежеше върху либералите, почти се пренесе и върху консерваторите. На 23 ноември редакторът на консервативния вестник Българин в Русчук, някой си Бъчваров, бе нападнат в заведението "Конкордия" от един шайкаджия. Бъчваров телеграфира до Ремлингена, че ако не се вземат мерки за защитата му, ще се изсели. Български глас сега вече виждаше до какво положение бе доведена страната благодарение на пълномощията.

Достигнахме прочее, пишеше той, като по времето на турските кърджалии и деребейове да виждаме българи да се изселяват, защото властта не е в състояние да ги покровителствува срещу башибозуците, които върлуват по градищата.

В отговор на това Ремлинген забрани издаването на Български глас за един месец.

След туй заглъхна и последният глас на протест. В България се възцари едно мрачно, безпомощно мълчание. За никаква опозиция не можеше да се мисли. С един указ от 21 октомври Ремлинген бе забранил на чиновниците под страх от углавна отговорност да вземат и най-малкото участие в политическия живот. При общинските избори в Габрово учителите бяха нападнати и арестувани под предлог, че водили агитация. На страната се даде да разбере с всички тия мерки, че при режима на Ремлингена ней не остава друго, освен да се подчинява. Тя се подчини.

Между туй въпросът за железниците – хроническата болест на българската политика – се възобнови, тоя път още по-критически. В началото на декември австрийското правителство съобщи на княза, че конференцията à quatre ще се събира отново във Виена. Буриян покани официално България да изпрати своите делегати. Вероятно сега договорът между четирите държави за строението на международната линия щеше да се подпише. Но тогава проектът за линията София–Дунава, за която руските предприемачи искаха концесия, пропадаше окончателно! България не щеше да може естествено да строи отведнъж две железници. При тая перспектива Хитрово, набляган повече от всякога от своите кредитори, изгуби всяко търпение. Той почна да говори на княза дръзко, даде му един вид ултиматум. Както по-рано, при Александра ІІ, князът и тоя път поиска да узнае дали императорът наистина настоява за постройката на линията София–Дунава. В една бурна аудиенция той постави ребром тоя въпрос на руския агент. Хитрово отговори утвърдително. Князът поиска тогава доказателства. Хитрово обеща да ги представи и замина с тая цел за Петербург. Софийският кореспондент на Марица, който бе в близки отношения с консерваторския кръжок, пишеше тогава, че България ще чака със спокойствие отговора от Петербург.

И (ако отговорът е утвърдителен) както е святата воля на царя Освободител всинца ще кажем: амин, така да бъде. Но ако под покровителството на някои руси се крие чифутска спекулация, за което не се съмняваме, то ний, без да гледаме частните увещания, ще си направим сметката.12

Високи личности в Петербург бяха, както казахме, заинтересувани във финансовите проекти на Гинсбурга, Полякова и С-ие; те издействуваха на Хитрово една аудиенция при Александра ІІІ. Аудиенцията нема очакваните резултати. Изучаването на въпроса биде възложено от царя на министрите му, а те не бяха на еднакво мнение. Следвайки идеята на покойния император, Гирс поддържаше, че България трябва преди всичко да изпълни международните си задължения, за да си обезпечи симпатиите на Европа. Наистина Военното министерство, особено генерал Обручев, началник на Генералния щаб, считаше, че свързването на София с Дунава имало за Русия голяма стратегическа важност; но от своя страна финансовият министър отказа категорически да авансира сумите, които Хитрово бе обещал като заем на България за постройката на въпросната линия, в случай, че концесията се даде на руските предприемачи. Всичкото, което финансовият министър обеща, бе да даде на българското правителство препоръка до някои европейски банки, при които то би могло да сключи заем.

Неуспехът на Хитрово компрометира съвсем неговото положение в София. Той се завърна в София без престиж и убеден вече в безполезността на своите постъпки по концесията, престана да говори за нея. Усилията си сега той обърна срещу княза и неговите съветници.13 Преследванията на консерваторите от страна на Ремлингена се увеличиха. Побоите в провинцията зачестиха. Нагайката се пренесе в княжеството заедно с тайната полиция, начело на която бе поставен един авантюрист, бивш руски офицер, де Колини: системата функционираше при едно съвършено подражание на руските традиции.

България заприлича вече на руска провинция.vi Опитът с пълномощията бе се завършил с въдворяването на един полицейски режим, при който личността на княза се губеше зад униформата на Ремлингена. В своята собствена земя българите бяха тъпчени като завладени инородци. Още малко и владетелят щеше да се почувствува първият роб в държавата си.

 


1 Иречек добавя, че по тоя случай в софийския дворец прислугата прибрала вещите, за да може да ги експедира веднага, ако стане нужда. Странни изглеждат тези приготовления, като се знае, че депутатите не криеха своето решение да гласуват за пълномощията.горе

2 Головин, op. cit., стр. 206,горе

3 Д-р Вълкович се учи в Париж и сетне служи в Цариград като военен лекар.горе

4 Ю. Карцов, "Семь лет на Ближнем Востоке", 1906, стр. 139.горе

5 "Ако не бе приятелството ми с г-жа Пилар, аз отдавна бих предал Хитрово на съдилищата." – Всички тия сведения са взети от книгата на Карцова, приятел на Хитрово.горе

6 Гюю откри Искрецкото дефиле като най-подходящото трасе за тази линия, докато Струве искаше да я прокара през Орханийския балкан.горе

7 Головин, стр. 218.горе

8 Преди да замине от Габрово, Славейков бе написал песента:

  Сбогом, прощавай, невесто мила,

  ази отивам в незнаен път.

  Съдбата ми се вече решила:

  мен ме осъжда пристрастен съд.

Написани в няколко екземпляра, тия стихове се пръснаха веднага между младежта в Габрово и в скоро време станаха популярни в цяла България.горе

9 Когато станаха изборите за В. н. събрание в Свищов, румелийското население направи многобройни митинги в полза на конституцията.горе

10 Ив. Вазов, който в Народен глас, издаван в Пловдив, бичуваше пълномощията, написа тогава сатирата "Ремлинген – герой", в която възпяваше и инцидента с Горбанова:

  Даже верния Горбанов

  вчера яде бой...горе

11 Държавен вестник, бр. 88, 1881 г.горе

12 Марица, 22 декември 1881.горе

13 В Петербург Хитрово бе пуснал много интриги против княза. Той го обвиняваше главно, че се чувствувал във всичко немец. Пред военните славянофили Хитрово се провиквал: "Будь Скобелев жив, с его помощью я бы сломал князу Александру шею."горе

 

 

i Струве, Густав Егорович (род. 1833) – руски инженер, генерал-майор.горе

ii Авторът дава неправилна оценка на дейността на Хитрово във връзка с железопътния въпрос. Руският дипломатически агент следва линията на царското правителство, което смятало, че трябва едновременно да се построят и двете линии: Цариброд–Вакарел и София–Дунав. Той гледа на участието на Русия в жп строителството като едно важно звено за утвърждаване на руското влияние в княжеството. В краен случай Хитрово приема построяване на линиите от частна руска компания. Но консерваторите имат предпочитание към австрийския проект и се стремят сами да вземат участие в железопътното строителство. Използвайки предпазливостта на царското правителство, което открито не се ангажира с Дунавската линия, те разпространяват, че становището на Хитрово и Ремлинген не изразява руската политика, а произтича от лична материална заинтересованост (С. Д. Сказкин. Конец австро-русско-германского союза, т. І, 1879–1884, М., 1928, с. 273–275).горе

iii Държавният съвет има законодателни, съвещателни и контролно-административни функции. Той е висш орган на държавната власт и следователно неговите функции имат политически характер.горе

iv В. "Независимост" (10 окт.1881–9 окт. 1882) – излиза в Пловдив под редакцията на П. Каравелов и П. Р. Славейков. Орган на крайните либерали. Програмата на вестника е защита на конституционния режим, на свободата и правата на народа. С излизането на в. "Независимост" се очертават два ръководни центъра на Либералната партия – пловдивски и софийски. Те имат различни разбирания и препоръчват различна тактика в борбата с установения в княжеството режим.горе

v Критиката на в. "Независимост", насочена срещу дейността на руските представители в България през този период, не може да се окачестви като русофобство. Пловдивските либерали разобличават политиката им, за да покажат, че от тях не може да се очаква възстановяване на конституцията. "Ние – пише вестникът в бр. 54 от 21 април 1882 г. – критикуваме не Русия, а Хитрово, руските офицери, тия, които вредят на отечеството ни."горе

vi Тази преценка на автора съвсем пренебрегва обстоятелството, че усилията на руските представители в България са насочени към закрепване на княза и неговия режим. Всички действия на вътрешния министър полк. Ремлинген са продиктувани именно от този стремеж и в по-малка степен поради конфликта му с консерваторите. горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух