напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



VI. Възстановяването на конституцията


Посрещането на княза в София - Докладът на Държавния съвет против генералите. - Мисията на Стоилова в Петербург. - Връщането на Цанкова от Враца. - Съглашението между Цанкова и Начовича. - Първите разногласия в либералната партия. - Заговорът на генералите срещу княза. - Ултиматумът на руския агент до княза. - Българските офицери против руските. - Свикване на Събранието. - Манифестът за възстановлението на конституцията. - Оставката на Соболева.

 

Намеренията на руската дипломация за детронирането на княз Александра не останаха в тайна.i Те бяха разисквани явно от европейския печат, който ги приписваше на личната ненавист на Александра ІІІ към неговия братовчед, както и на желанието на царицата Мария Феодоровна да види на българския престол своя брат, датския принц Валдемара. На връщане от Москва князът посети Бисмарка в Берлин и австрийския император в Ишъл. Вероятно в тия свои свиждания той узна по-големи подробности върху плановете, които се крояха срещу него. Не е чудно, щото в Ишъл да му е било внушено да се отърве по какъвто и да е начин от руските генерали. Под тия впечатления князът прибърза да се върне в развълнуваната си държава.

Князът пристигна в София на 12 юли, посрещнат, за голямо негово учудване, с извънреден блясък. Дюкяните бяха украсени със зеленина и по улиците "Ломска" и "Булевардна", отгдето той щеше да мине, се развяваха националните флагове. На Шарения мост бе издигната една триумфална арка. Тук князът биде причакан от духовенството, градския съвет и еснафите, които бяха дошли със своите знамена. По улиците освен войската наредено бе и народното опълчение. Голямо множество пъплеше още от зори към Шарения мост. Князът пристигна на часа 7 сутринта. Кметът Сукнаров и управляющият епархията Кирил му държаха приветствени речи. Когато князът тръгна за града, военните музики, разпределени на няколко пункта по пътя, екнаха отведнъж и от тълпата се дигна едно безбройно ура, което го съпроводи несмолкаемо дори до двореца, гдето го чакаха министрите и високите чиновници. Князът, който бе пристигнал със смутено лице, се разведри при тоя ненадеен ентусиазъм, кънтящ около него. Радостно развълнуван, той не можа да се стърпи в двореца; подир пладне той излезе да се разходи на кон из града и където го срещнаха, столичани го приветствуваха с въодушевени викове. Вечерта София бе илюминирана. Населението отиде да прави на княза овация. Той слезе в двора, за да благодари лично, и замесен с тълпата, стоя до късно през нощта, гледайки хорáта, които по негово желание се захванаха на площада.

Тоя ентусиазъм не бе изкуствен. Князът в действителност не бе бил никога непопулярен в масата. След излизането на консерваторите от кабинета, смекчила се бе значително спрямо него и ненавистта на интелигенцията. В устрояването на овациите обаче имаше и политика. Умерените либерали, в ръцете на които бе градският съвет, искаха да покажат на княза, че народната любов се бе събудила тъй възторжена, както преди преврата, щом Начович, Греков и Стоилов изчезнаха от сцената.

Много двусмислено бе поведението на софийските либерали в тоя момент. Докато, от една страна, те величаеха Соболева и Каулбарса в своя в. Съзнаниеii, списван от Н. Сукнарова, В. Радославова и др., от друга страна, те водеха масата да акламира по улиците Александра, против когото генералите явно агитираха. "Нашата тактика беше, разказва д-р Радославов, да унищожим чрез генералите консерваторската клика и сетне задружно с княза да отървем България от русите." Такъв ход взеха наистина събитията, но че това стана по някакъв план на софийските либерали, това е много невероятно. Планът в първите свои начъртания е по-скоро дело консерваторско. Начович и Греков бяха, които взеха отначало инициативите, които се развиха по-късно със съдействието на Цанкова в един формален заговор срещу генералите.

След завръщането си в София княз Александър видя, че положението му е даже по-опасно, отколкото той си го бе въобразил. В отсъствието на Соболева Каулбарс бе изгубил всякаква резерва: той бе агитирал против княза едва ли не по площадите. От агитацията той бе минал и към дело; между руските офицери той бе почнал да устроява заговор за една насилствена детронация чрез войската. В своето смущение князът се обърна за съвет до Начовича и Грекова. Тям не бе трудно сега да го убедят, че планът, препоръчан от тях с рапорта им от месец март, оставаше пак единственото спасение: да се изпъдят генералите чрез камарата. Свикването на камарата обаче представляваше сега една нова трудност; възможно бе, щото Соболев да откаже да подпише надлежния указ. По-безопасно бе да се действува в началото чрез Държавния съвет. Начович и Греков внушиха на княза да поиска от съвета един доклад върху закононарушенията, извършени в негово отсъствие от министерството на Соболева. Понеже председателят на Държавния съвет д-р Вълкович бе с мисия в странство, князът повика при себе си подпредседателя Никола Михайловски и му обясни по конфиденциален начин как да постъпят съветниците. Сетне той му връчи една листа от 25 закононарушения. На другия ден Михайловски свика съвета на заседание и му представи листата, като заяви, смутено някак, че това е желанието на княза.1 Съветът се подчини и подир няколко дена биде обнародван и самият доклад. Той бе доста обширен и съдържаше критики от неравна важност. Неговото значение се заключаваше в политическите пасажи, които прямо или по косвен начин бяха насочени против генералите.

Първата атака бе отправена към Каулбарса за недостойното му държане спрямо княза. "Населението, казваше съветът, се деморализира, като по времето на священата коронация на техни императорски величества беше му вдъхнато да изпраща поздравленията си не чрез Ваше височество съгласно чл. 17-ти от конституцията, а чрез генерал Соболева, нещо невиждано в никоя държава." Не бе пощаден Каулбарс и за политиката му като военен министър. Известно е, че той държеше систематически офицерите българи на субалтерни длъжности, отлагайки несправедливо тяхното повишение в по-горен чин, докато, от друга страна, армията се наводняваше безразборно от руски офицери, между които имаше в голям размер бездарни хора и авантюристи, невъзможни вече в руските полкове.2 Националното самолюбие на младите български военни бе силно накърнено от тоя монопол, който ги поставяше да избират между своята народност и кариерата си, тъй като Каулбарс им бе заявил, че който от тях бъде повишен, ще трябва да отиде да служи в Русия, уж за да възприеме традициите и военния дух на руската армия; в действителност, за да се претопи в огромната маса на руското офицерство. Консерваторите, показвайки се поне еднъж добри психолози, засягваха твърде умело оскърбената амбиция на младите българи в армията. В доклада си Държавният съвет ходатайствуваше "да не се приемат и да не се държат иностранци на държавна служба, за която вече има подготвени поданици на Ваше височество както по гражданското, тъй и по военното ведомство". За да не остане никакво съмнение върху "иностранците", до които се отнасяше това пожелание, съветът добавяше, че е нужно "прекращението на безпрестанното приидване и назначение на руски офицери в българската войска по усмотрението само на военния министър и без доказана нужда". Продължавайки порицанието по отношение на Соболева, докладът констатирваше лошото впечатление, което произвело отиването на Кирияк Цанкова и Бурмова в Петербург, без да са искали разрешение от княза, и осъждаше идеята за пренасянето в Русия на резервния фонд. Той свършваше – in cauda venenum – със следното предложение: "Държавният съвет е на мнение, че за благоустройството на държавата крайно необходимо е да се постави на управлението министерство, отговорно и съставено от поданици на Ваше височество." Тоя пасаж откриваше батериите на консерваторския кръжок и начеваше явна война срещу генералите.

Всичко това бе много добре комбинирано, но куражът на една част от съветниците ослабна в последния момент. Тяхното благоразумие ги отклоняваше неотразимо от една борба, в която те не можеха да си въобразят княза като победител. Г. Тишев, В. Д. Стоянов, Йосиф Ковачев, Юр. Тодоров останаха на особено мнение почти по всички пунктове, насочени срещу генералите. Юр. Тодоров, предчувствувайки, че се готви нещо лошо, си даде даже оставката и замина за Елена под предлог, че баща му бил болен.

Ходих след това в двореца, за да взема сбогом, разказва той; князът ме задържа за вечеря и ме пита: Защо съм бил за генералите? Той ми говори много остро против тях и казваше, че искали да образуват държава в държава. Аз го предупредих, че ако изпъди генералите по скандалиозен начин, те ще водят агитация против него в Русия и това може да разклати престола. Той повтаряше, че тяхното стоение в България било опасно. През останалото време той постоянно ме разпитваше как гърците изпъдили Отона.

Страхът, че русите ще го детронират, прозираше във всички разговори, които князът имаше в това време с по-близките си хора. Заговорът, който генералите приготовляваха във войската и за който той бе уведомяван от някои предани нему руски офицери, го хвърляше в постоянна тревога. Да се противи на русите със сила, да подигне войската срещу шепата чужденци, които я командуваха, без съмнение тази мисъл му идваше, но той я считаше химерическа. Единствената му надежда бе пак в Александра ІІІ. Той го познаваше добре, колеблив въпреки своя изглед на решителност, честен в своята душа, макар и слаб – и вярваше, че на него би могло да се повлияе, като му се обясни добре положението в България. Но как да му се открие истината? В царския двор враговете на княза бяха много силни. С Гирса той не бе в добри отношения. Няколко пъти бе поискал да открие дипломатическо агентство в Петербург, но Русия не се съгласяваше. Тоя път, след завръщането си от коронацията, князът назначи д-р Стоилова агент в Петербург, без да иска никакво разрешение. Д-р Стоилов замина за своя пост в началото на август. Във Виена той биде предупреден да не си дава труда да отива в Петербург, тъй като никой няма да му признае там узурпираното от него качество. Но Стоилов продължи пътя си, решен да осветли високите руски кръгове, като остане за известно време в Петербург ако не като дипломатически агент, то поне като публицист, турист или под каквато и да е форма. Предупреждението се сбъдна напълно. Никой не се съгласи да приеме Стоилова. На Гирса той не успя да се представи; въпреки многократните си опитвания той не можа да види даже директора на Азиатския департамент Зиновиева.iii За да го обезсърчи съвсем и да го постави пред дипломатическия свят в непоносимо положение, Министерството на външните работи, заяви чрез своя официозен орган Journal de Saint-Petersbourg, че тоя своеобразен пратеник на българския княз няма да бъде приет никъде. Д-р Стоилов се опита тогава да изпълни мисията си по косвен път. Той изпрати до Зиновиева, до Каткова и до генерал Домонтовича, който минаваше за голям авторитет по българските работи, един мемоар, в който излагаше грешките на генералите си в София и посочваше едно решение за създадената от тях политическа криза. От името на княза той предлагаше, щото Русия да вземе в ръцете си Външното министерство и Военното, като се откаже от всяка намеса във вътрешното управление на княжеството. Тия предложения не се удостоиха с никакъв отговор. Руското правителство бе ангажирано в друг план в България и неговите амбиции в тоя момент бяха много по-големи.

Отблъснат по тоя жесток начин, князът нямаше друго средство, освен да се сплоти с народа си, да повика срещу гнета на Русия хората, които той бе преследвал с руска помощ – либералите. Такъв бе съветът, който му даваха Начович и Греков. Тежко бе за неговата гордост да направи тази изповед на безсилие пред партията, която преди три години бе пропъдил позорно под предлог, че с монаршеската си власт той сам възроди България; но той бе поставен пред алтернативата или да се помири със своите собствени поданици, или да очаква със скръстени ръце последния акт на военно-политическата драма, която приготовляваха генералите. Пред перспективата да види тържеството на Соболева и Каулбарса князът предпочиташе да се съюзи с дявола: това обяснява, че той се съгласи да повикат Цанкова от Враца.

Към любопитните неща от тая интересна епоха трябва да припомним и факта, че Каулбарс не направи никакво възражение за възвръщането на Цанкова, считайки го за свой естествен съюзник срещу княза. Наивният генерал даже не подозираше, че между Начовича и Цанкова бе станала посредством Т. Икономова една размяна на мисли върху положението и че помирението на партиите срещу руската диктатура бе въпрос на дни.

Цанков се върна в София като триумфатор. Голямо множество отиде пеша, на коне, с файтони, брички, кола, омнибуси да го чака на Искрецкия мост. Когато доближи заточеникът, "грамаден вик ура! заглуши пределът", както се изразява един въодушевен очевидец.

И на часа допадна навалица върху файтона на г. Цанкова, когото грабнаха като дете и с прегръщания и целувки, с китки и големи венци обкитиха и понесоха на ръце!... Всички ликуваха, всички се просълзиха, ах, всички се просълзихме – блажени сълзи... Всички се надпреваряха, и чиновници, и еснафи, и граждани, и селяни, и старци, и момчета (от бившите му ученици), и мъже, и жени – кой да се ръкува, кой да го прегърне, кой да се докосне до него...3

На 30 юли Цанков има аудиенция при княза. Нито единият, нито другият отвориха дума за миналото. Целият им разговор се водеше около въпроса за помирението на партиите и опасността, която представляваше за бъдещето на България една руска диктатура, към каквато се стремяха Соболев и Каулбарс. Цанков посъветва княза да възстанови конституцията, с помощта на която ще бъде лесно да се отърве страната от генералите. "Дайте тимяна, каза той, да изпъдим дявола!" Без да даде окончателен отговор, князът се показа наклонен да възприеме тази идея. Трябваше обаче преди всичко Цанков да се споразумее с консерваторските водители.

След аудиенцията при Цанкова отидоха П. Горбанов и Шивачев, пратени от техните шефове, да узнаят разположението му; той им заяви, че е готов да преговаря, но само с Начовича. На другия ден Цанков има среща с Т. Икономова и с Грекова, на които връчи четири точки. Преговорите вървяха бърже; от двете страни имаше много добра воля и еднакъв страх от генералите. На 8 август преди обед Начович отиде в дома на Цанкова и двамата довчерашни врагове, забравяйки своите минали разпри, подписаха следното съглашение:

 

Двете партии се съглашават с цел да положат всеобщи законни усилия за възстановлението на конституционния режим в княжеството.

 

Средства

1.      Пристанванието на Негово височество към това съглашение и обещание пред една депутация от лица от двете партии, че точките на туй съглашение ще се изпълнят във възможно кратко време.

2.      Свикване на Великото народно събрание колкото се може по-скоро, за да прегледа конституцията.

3.      Преглеждането става по един проект, предложен от правителството.

4.      Проектът се приготвя или от една смесена комисия, или от едно смесено министерство, ако последното се види по-удобно и по-практично на Негово височество.

Комисията, или пък смесеното министерство, до окончанието мисията на Великото народно събрание, ще се състои от равно число лица от двете партии.

5.      Изборите за Великото народно събрание стават свободно, сир. без всяко вмешателство от страна на правителството, на основание на един от двата съществующи избирателни закони, който Негово височество предпочете.

Съгласен: Д. Цанков,

Г. Д. Начович

Постигнатото съглашение не се понрави на младите софийски либерали, групирани около в. Съзнание, Н. Сукнаров, Радославов и др.; те видяха в него едно отклонение от конституционните принципи, на които бе стояла партията в борбата си срещу пълномощията. Напразно Цанков им обясняваше, че той е направил известни отстъпки не защото те са съгласни с неговите възрения, ами защото се е боял да не би князът да се уплаши от непримиримостта на либералите и да се хвърли в някоя опасна крайност. Младата идеалистическа група посрещаше тоя опортюнизъм с голямо възмущение. В нейните очи позорна бе самата идея да се влазя в сношения с консерваторите, вдъхновители на преврата и гробари на конституцията. Вместо съглашение с един компрометиран човек като Начовича, Сукнаров и другарите му предлагаха на Цанкова да се солидаризира със Соболева, който бе обещал да състави чисто либерално министерство. Между туй, повикан набързо от Цанкова, Стамболов пристигна в София. Той донесе една помирителна формула: съществующето министерство начело със Соболева да остане начело на управлението, а князът да издаде указ за немедленото свикване на Великото народно събрание, което да прегледа конституцията въз основа на един проект, изработен от една комисия, състояща се от по равно число членове на двете партии. Като необходимо условие Стамболов поставяше, щото изборите за Велико народно събрание да станат според закона, гласуван от либералната камара в 1880 г.

За Цанкова бе ясно, че князът по никой начин няма да приеме Стамболовия проект, защото то би значило да повери всецяло своята съдба на либералната партия, лоялизмът на която бе съмнителен, и на генералите, върху намеренията на които не можеше да има вече никакво съмнение. Стамболов обаче не желаеше да отстъпи, боейки се, че цялата тази история за помирение на партиите е изработена от Начовича, за да отдалечи либералите от Соболева.

На 9 август в дома на Цанкова стана едно голямо партийно събрание, на което присъствуваха около 30 души, между които и делегати, изпратени от провинцията. Пренията, много разпалени, траяха от подир пладне до 9 часа вечерта. Събранието отхвърли идеята за едно окончателно примирение с консерваторите, а само се съгласи на едно временно задружно действие с тях за възстановлението на конституцията. Под влиянието на Стамболова присъствующите настояваха, щото в предстоящото смесено министерство Соболев да остане непременно като министър-президент без портфейл и Каулбарс като военен министър. Освен това реши се да се не върши нищо без знанието на руските генерали.4 Във време на пренията стана дума и за отсъствующите водители на либералната партия и Цанков се задължи да действува, за да им се отворят вратите на България.

Предупреден за новите интриги, които бяха се завързали в София, Соболев побърза да се върне в първите числа на август, посрещнат и той - както бе модата тогава - с венци и овации. След неговото връщане забелязва се в опозицията на софийските либерали против компромиса на Цанкова един особен акцент на нервозност. "Какво искат консерваторите?" - пишеше Съзнание. - Повръщането на конституционния режим? Върху това иска ли се формално примирение, искат ли се аудиенции, мистериозни кроежи, планове, известни само на някои личности, които мислят, че са взели началата под аренда и които искат своеволно да си играят с тези работи?"

Това бе един намек за самовластната роля на Цанкова, едно предупреждение да спре опасната игра с една политика, насочена срещу Русия. Вестникът отбулваше и плана на Начовича да изпъди генералите и с патетически език порицаваше това светотатство.

Ние се радваме, обръщаше се той към консерваторите, радваме се, че отивате в пропастта си, че посягате към най-драгоценното нещо, което българинът, истинският българин, има на тоя свят! Вий искате да го смразите с избавителя му, искате да оскверните народното чувство, като го мамите да посегне на подобно престъпление. Така ли мислите да поправите работите у нас? Така ли се надявате да сполучите в своите черни планове? Отворен ви е пътят! Опитайте се и вижте ще можете ли да изпъдите ония, които избавиха и тоя път народа от вашите нокте и които му указаха пътя съгласно волята на всерусийски император Александър ІІІ, истинският път към напредъка, гарантиран чрез конституционния режим, единствената воля на целия български народ. Qui vivra verra.

Тая люта опозиция стресна доста Цанкова, или пък той се престори на уплашен, за да приспи недоверието на Соболева. На 20 август с едно писмо до Съзнание той съобщи на съмишлениците си, че условията, положени от либералното събрание, не били приети от консерваторите. "Преговорите между двете страни са прекъснати, пишеше той, откакто решението на въпроса за бъдещето управление на нашето отечество се пренесе в ръцете на представителя на нашата избавителка и покровителка Русия."

На 11 август пристигна наистина новия руски дипломатически агент, който носеше от Петербург инструкции за възстановлението на конституцията.

Князът бе помолил в Петербург да му изпратят един дипломатически агент, на когото да може да се осланя, някой човек с твърд и лоялен характер, който да не се увлича в политическите борби на страната и да упражнява руското влияние в примирителен дух. Като такъв той бе посочил Ернрота. Вместо него изпращаха му Ионина, един стар господин, нервозен, мизантроп и брутален, нещастен съпруг на една млада черногорка, с която се бе оженил в Цетина по един доста водевилен начин. Едва пристигнал в София, Ионин захвана да порицава поведението на княза и да говори за него със заплашителен тон. Всичко това предвещаваше едно близко стълкновение между него и княза. То избухна още на 21 август, когато Ионин представи акредитивните си писма. Аудиенцията бе бурна и малко оставаше да се свърши с един дипломатически скандал. Ето как князът описваше сцената на пастор Коха:5

Ионин ми връчи, казваше той, едно саморъчно писмо от царя, в което бе казано, че той имал мисията да ме осветли върху положението и да употреби, ако стане нужда, старанието си, за да изглади мъчнотиите, и в което аз бях умоляван да му покажа съдействието си при изпълнението на тая колкото трудна, толкова и деликатна задача. То не бе обаче всичко. Ионин ми заяви, че има вън от това да ми прави устни съобщения от името на царя. Аз отговорих веднага: "Съм на ваше разположение", и го поканих в кабинета си. Тук той започна със заповеднически, оскърбителен тон да ме предупреждава, че царят не бил доволен от поведението ми след моето връщане от Москва и че той считал свикването на камарата за 11 септември като един акт на явно неприятелство спрямо Русия и едно прямо оскърбление на неговата особа; защото той, царят, знаял добре, че камарата щяла да бъде свикана само за да предизвика един скандал против Русия. Заради това царят искал от мене и ми заповядал да разтуря камарата, да задържа генералите поне за още две години, да се отделя от "кликата" (консерваторската), с която съм бил тероризирал страната, и да сложа пълномощията си. "Защото – тъй се изрази Ионин буквално – царят ви даде пълномощията и сега ви ги взема обратно, защото вий зле си послужихте с тях." На всичките мои възражения Ионин отговаряше грубо и дръзко. Най-сетне аз му казах: "Да не бяхте пратен при мен от царя, аз щях да повикам един лакей и да му заповядам да ви изхвърли от дома ми. От уважение към императора, който, както аз съм убеден, не е виновен за вашето недостойно поведение, аз ви моля самичък да си отидете. Как можете вие да си позволите такова нечуто нахално държание спрямо мене?" Тогава той ми заяви: "Като господин Ионин аз ви моля да ме извините за израженията, които употребих, но като пратеник на Негово величество принуден съм да повторя, че съм получил заповед от царя да държа такъв език."

Княз Александър бе едно голямо дете с женски нерви. След куража, който показа спрямо Ионина в тоя драматичен разговор, настъпи у него пълно униние. Големите му меланхолически очи се намокриха.

Ето, казваше той на пастор Коха, ето наградата ми, загдето съм бил тъй послушен на Русия през изминалите четири години! При всеки случай аз защищавах и покровителствувах с безконечна преданост интересите на Русия, при хиляди случаи аз не се колебаех на себе си да повредя само за да бъда приятен на Русия. По-нататък не мога да понасям вече. С царя борба да предприема не мога; ще се откажа от престола. Моля ви се, идете в Дармщат, разкажете всичко станало на родителите ми, разисквайте с тях върху положението и съобщете им моето решение.

Решението на княза да абдикира – неизменен припев на неговите отчаяния – се изпари, разбира се, на другия ден, но страхът от русите, негодуванието срещу тях, припадъците на енергия, сподиряни от безнадеждност, всичко това поддържаше в неговия дух едно почти болезнено състояние. Ионин между туй почна да се поставя в София като върховен разпоредител на съдбините на България. На една депутация, която начело с д-р Асен Шишманов отиде да му изрази признателността на столичното население, той заяви, че "на днях" ще издействува един указ за въдворението на конституцията. Това тържествено обещание намери громки отклици в страната. Либералната партия, която князът бе поискал да приближи към себе си, ставаше, напротив, се по-привързана към Русия. Допълнителните избори, които станаха на 21 август и в които Соболев упражни влиянието си в полза на либералите, още повече затвърдиха тази солидарност. Победата на либералите бе съкрушителна. В София бяха избрани: Др. Цанков, Хаджи Мано Стоянов, Н. Сукнаров, М. Балабанов, д-р Помянов, Я. Геров, д-р Ас. Шишманов, Илия Вълчев. Тодор Иванчов бе избран в Кюстендил, Списаревски – във Варна. Избраните турски депутати, и те бяха либерали. Тоя неочакван успех възбуди у либералната партия всичката й стара самонадеяност; тя не искаше вече да чуе за никакво съглашение с Начовича. Всяка отстъпка, направена на консерваторите, й се виждаше като една кражба от естественото нейно надмощие. Озлобена от изпитанията, през които бе минала, тя чакаше, напротив, с нетърпение да удари часът на отплатата.

Цанков обаче имà достатъчно твърдост на духа да се противопостави на това течение. Пострадал най-много от преследванията на Начовича, той имаше най-вече основание да отмъщава; но ако той мразеше Начовича, още по-голяма бе омразата му към диктатурата, която руските генерали искаха да установят в България. Затова мимо своите съпартизани той продължаваше да бъде в тайни сношения с консерваторите, поддържайки съглашението, което бе подписал.

Цанков и Начович бяха определили, щото събранието да се свика на 11 септември. Но принуден да ускори развязката, князът издаде указ на 3 септември, осем дена по-рано. Русите от своя страна вземаха решителни мерки. С едно тайно окръжно до подведомствените си консули в България Ионин ги канеше да съобщят негласно на видните либерали в своя район, че желанието на царя е да се възстанови конституцията, и да устроят заедно с тях демонстрации против княжеските пълномощия. "Тъй щото, добавяше той, в случай на нужда, да можем да се позоваваме на народната воля, изразена повсеместно и публично." Ионин не беше съвсем сигурен, че князът ще се съгласи да се откаже от пълномощията. "По съвета на нашите министри в България, генералите Соболев и Каулбарс – казваше той в окръжното, – реших да заявя на княза, че ако той на именния ден на негово величество не възстанови конституцията в България, то той, принцът Батенбергски, ще трябва да остави страната под регентството на министър-президента."

Разчитайки на отказа на княза, генералите вземаха мерки за неговото насилствено низвержение. Към последните числа на август Каулбарс събра руските офицери на Лагера и им откри, че свалянето на княз Александра е решено, тъй като той бил враг на Русия и изменник на славянството. Той прибави, че разчита безусловно на тяхната поддръжка. Офицерите посрещнаха това съобщение мълчаливо. Макар мнозина от тях да знаеха от по-рано намерението на генералите, тържествеността на обстановката сега ги смути дълбоко. Посред мъчителното напрежение, което бе настъпило, стана бригадният командир полковник Логинов, голям привърженик на княза, и заяви, че предложението, което Каулбарс прави на офицерите, е позорно за руската униформа. Той не можа да довърши своите думи, тъй като генералът му заповяда да излезе и го изпрати в арест.

Опитът за низвержението трябваше да стане още същата вечер. Генералите мислеха да дигнат княза от двореца, по изненада, и с усилен маршрут да го изкарат вън от пределите на България. Логинов обаче успя чрез жена си да предупреди княза, който взе нужните мерки за отбрана. Без да подозират, че заговорът им е открит, Соболев и Каулбарс пристигнаха в двореца със затворени кола и поискаха да видят княза. Беше вече полунощ; дежурният офицер Винаров им отговори, че негово височество е легнал да спи.

– Събудете го тогава – заповяда Соболев.

– Не мога да си позволя.

– Но работата е важна, спешна...

– Макар...

– Ние носим телеграма от негово величество императора.

– Ще чакате до утре.

– А знаете ли вие, че аз мога ей сега да ви арестувам? – изкрещя Каулбарс.

В това време, може би по някакъв знак на Винарова, в двора изскочиха няколко взвода, командувани от българи. Соболев и Каулбарс узнаха, че намеренията им са предугадени, и се оттеглиха.iv

На другия ден князът повика Соболева и му поиска оставката. "Като изрази с дързост и ирония своето съжаление, задето не можал да заслужи доверието на негово височество, генерал Соболев заяви, че той не може да напусне своята длъжност, преди да поиска за това разрешение от своя император."

"В такъв случай, ще бъдете министър на когото искате, но само не мой, отговори му князът и прекъсна аудиенцията."6

Решителността на княза Александра, която никога не бе дълготрайна, сякаш се изчерпа с тази дума. Впрочем знаяйки добре неговата впечатлителност, и русите побързаха да действуват. Малко след излизането на Соболева Ионин поиска аудиенция и от името на своето правителство представи на княза в най-категорическа форма следните искания:

1)     Обявяване с манифест, който трябваше да се яви в "Държавен вестник", че князът се отказва от пълномощията.

2)     Назначаване на особна комисия за прегледване на конституцията.

3)     Задържане на генералите Соболева и Каулбарса на техните министерски длъжности, докато се разгледат и утвърдят от Великото народно събрание предстоящите изменения на Търновската конституция.

4)     Преименуване на настоящето Народно събрание в извънредно, т. е. да няма право да разгледва никакви други въпроси освен двете международни конвенции: а) международното съглашение по железопътния въпрос, изработен от Виенската конференция a quatre, и б) договора с Русия за изплащане на окупационния дълг.

Забравяйки, че камарата е господарка на дневния си ред, Ионин настояваше на последното условие, за да отнеме от депутатите всеки повод да изкажат недоверие спрямо Соболева. Той искаше по всеки начин да предотврати една преждевременна криза, която рискуваше да осуети окончателно идеята за низвержението. Князът отказа да изпълни руския ултиматум, но и за оставката на Соболева вече не настоя. Той избра един среден път: на 30 август сутринта по софийските улици биде залепен един манифест, с който князът заявяваше, че една назначена от него комисия ще изработи проект за конституция, който ще бъде внесен за разглеждане в едно Велико народно събрание. Манифестът отбелязваше, че министрите ще задържат портфейлите си и до прогласяването на новата конституция ще вършат текущите работи, като пазят най-строга неутралност във вътрешната политика.

В същия ден, когато излезе манифестът, имаше по случай именния ден на княза голям парад на войските в Лагера. Князът биде предупреден, че руските офицери мислели да го арестуват след парада и да го обявят за низвергнат от престола. "Българските офицери, разказва г. Начович7, проводиха при мен двама свои другари – които не познавах – да ми кажат да известя на княза опасността, която виси над главата му. Аз на тая минута не повярвах на думите им и ги посъветвах да употребят една маневра, която да покаже на генералите, че не трябва да разчитат на предателството на българските войници." Маневрата се изпълни блестящо: подир парада българските офицери и войниците заобиколиха княза, дигнаха го на ръце, поставиха го във файтона му и чак до двореца го водиха с песни и викове "Ура! Да живее България! Да живее нашият любим княз!" Генералите стояха настрана и безмълвно гледаха как пропада техният план.

Либералите в София не останаха много доволни от княжеския манифест, защото те не виждаха очакваното нормално отречение от пълномощията. Съзнание пишеше: "Какво разочарование, каква надсмивка над народната воля, какво ужасно подиграване над Търновската конституция!" В провинцията настроението бе различно. От Горня Оряховица Славков телеграфира патетически на Цанкова: "Рибата излезе рак. О, голи надежди!" От Габрово една телеграма гласеше: "Запъртък!" Но имаше и много ликующи отзиви. Хората не знаяха още какво ще излезе от новото обещание на княза. Между туй предвидената комисия биде назначена. В нея влизаха: митрополитите Григорий, Симеон, епископ Климент, Начович, Греков, Стоилов, Михайловски, Юр. Тодоров, Др. Цанков, Балабанов, Стамболов, Стаматов, Йосиф Ковачев и д-р Моллов. Тая комисия нема време да се събере нито един път: събитията се стекоха бърже и я изпревариха.

На 4 септември се откри извънредната сесия на камарата. заседанията ставаха в салона на мъжката гимназия. Първото заседание бе на 5 септември. Публиката любопитствуваше да види дали новоизбраните либерални депутати ще се закълнат в пълномощията според старата, неотменена още формула. Те се закълнаха всички, с изключение на Илия Вълчева и Н. Сукнарова. Във второто заседание, на 6-ти, камарата гласува единодушно един адрес до княза, с който го молеше да възстанови Търновската конституция и да преобърне извънредната сесия в обикновена законодателна. Народните представители in corpore отидоха при княза да му поднесат тоя адрес. Князът ги прие много сърдечно и им заяви, че ще изпълни народната воля. Новината се пръсна веднага по града и възбуди голямо впечатление. "Но и тоя път характеристическата черта – скептицизмът на българина – бе на първо място, пише Съзнание. Мнозина мислеха, че това е някаква си игра, и с нетърпение очакваха 7 септември, ден, който имаше да обясни всяка съмнителност и да разгони мъглата, която се тъмнееше пред общия поглед!"8 На 7 нямаше заседание, но в 5 часа подиробед народните представители бидоха повикани в двореца, гдето им се обяви следният манифест:

 

Ний Александър І

с божия милост и народна воля

княз на България

Обявяваме на всичките наши верноподанни, че в постоянното ни желание за доброто на нашето отечество и предвид че заседающето в този час ІІІ обикновено Народно събрание в отговора си на Престолното наше слово ни поднесе едногласно верноподаническата си молба, ние възстановяваме приетата от Търновското учредително събрание конституция, като приканваме настоящето събрание, на което извънредната сесия обръщаме в извънредна законодателна, да се произнесе върху измененията, които трябва да претърпят глава ХІІІ и глава ХІV, дял І, на тая конституция относително народното представителство.

Единодушието, с което народните представители ми заявиха молбата за изкарването на отечеството от днескашното трудно положение, ми дава пълна вяра, че всичките наши верноподанни ще последват доблестния пример на патриотизъм, който показаха народните представители, и като забравят всичките досегашни недоразумения и ненависти, ще ми дадат своето политическо съдействие за трайното организуване на страната.

След този coup de théâtre, инсцениран тъй майсторски от Цанкова и Начовича, които през цялата криза действуваха задружно, по-нататъшното стоене на генералите в България ставаше вече съвсем невъзможно. За тях не оставаше освен едно средство: да направят една военна революция, едно пронунциаменто, като прогласят от името на руския цар княз Александра за низвержен. Но на 30 август те видяха, че войската не е в техните ръце, че тя бе, напротив, възторжено предана на своя княз. Соболев разбра най-сетне, че е изигран от Начовича и Цанкова и че е безцелно да продължава борбата. Щом манифестът биде оповестен, цялото министерство си подаде оставката, мотивирана в следующата форма:

Господарю,

Ваше височество изволихте във вчерашния си манифест да възстановите приетата от Търновското учредително събрание конституция.

Като разделяме съчувствието и радостта на всичката (цялата?) страна по повод на този велик акт, ний считаме обаче за наш дълг да обърнем вниманието на Ваше височество върху същественото противоречие, което се заключава в това, че в манифеста сегашното Народно събрание, което е избрано в разногласие с Търновската конституция, е припознато като правилно и законно и в истото време, като е възстановена конституцията.

Ако Министерският съвет беше призован да даде на Ваше височество своето мнение при съставянето на манифеста, то той разумява се, щеше да представи съображението, че след като се възстановява Търновската конституция, необходимо е настоящото събрание да се разпусне и да се свика на 15 октомври 1883 г. обикновеното Народно събрание по избирателния закон от 17 декември 1880 г.

Понеже това не стана, ние считаме за свой дълг да подадем на Ваше височество нашите оставки в избежение на ответственост пред Ваше височество и пред страната.

Оставката на Соболева бе за него една жестока необходимост: но той бе пожелал да направи от нея чрез фалшивите мотиви, с които бе я придружил, едно популярно дело. Либералите, които споделяха върху невалидността на една камара, избрана при действието на пълномощията, същите възгледи, поздравиха действително неговото оттегляне с големи демонстрации на симпатия. Общинският съвет обяви двамата генерали за почетни граждани на София и на 12 септември в кафенето "Радак" либералите им дадоха един голям банкет, на който  – върховна ирония – присъствуваше и Др. Цанков. На 15 септември те тръгнаха от София. По пътя им до Лом-паланка либералите им устройваха въодушевени овации. Каулбарс, биейки се в гърдите, им държеше речи. Соболев се усмихваше злобно. Тъй – като неволни герои на конституционализма – напуснаха те една страна, в която мечтаеха да останат като диктатори...

 


1 По разказа на  Юр. Тодоров, тогава държавен съветник.горе

2 Карцов дава неволно такава лоша характеристика за някои руски офицери в София. За командира на кавалерийския полк Розенкампф той казва, че слабото му здраве и забърканите му работи го принудили да постъпи на българска служба; за полковник Бехтерева бележи, че някаква тъмна история го принудила да напусне полка си в Русия и да търси убежище в България.горе

3 Съзнание, 2 август 1883. – Статията е от д-р Радославов.горе

4 Съзнание, 10 август (извънредна притурка).горе

5 A. Koch, Fuerst Alexander.горе

6 Головин, стр. 284 – Головин поставя тоя разговор на 30-ти подир обед. Ние мислим, че той стана на 29-ти.горе

7 В едно чисто частно писмо до автора.горе

8 Съзнание, 10 септември, статията е от г. Радославова.горе

 

 

i Версията, че Русия още през лятото на 1883 г. има намерение да детронира княз Александър І, не се потвърждава от дипломатическите документи. Въпреки че в Петербург са недоволни от поведението на българския княз, там продължават да му осигуряват съдействие. Царската дипломация няма намерение да се обявява против по-нататъшното оставане на Батенберг на българския престол, страхувайки се, че това би предизвикало усложнение на европейските отношения.горе

ii В. "Съзнание" (7 май 1883-5 ян.1884) - излиза в София под редакцията на д-р В. Радославов. Изразява възгледите на русофилски настроените либерали около Н. Сукнаров. Остро напада умерените либерали около Др. Цанков.горе

iii Зиновиев, Иван Алексеевич (1835–1917) – руски държавен деец и дипломат. От 1883 до 1891 г. е директор на Азиатския департамент към Министерството на външните работи.горе

iv Малкото данни, с които разполагаме относно заговора, показват, че практически стъпки по отношение на детронацията на княз Александър не са направени. Работата се изчерпва със съставяне на планове и сондажи за привличане на някои либерали в акцията. Указанието от Петербург за неутралитет на руските офицери и липсата на готовност у либералите да дадат подкрепа осуетяват замисъла за детронация.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух