напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



II. Разцеплението на либералната партия


Агитация на крайните либерали срещу Цанкова. - Новото Цанково министерство. - Покорството на княза спрямо Цанкова. - Борбата на "Търновска конституция" и "Свирка". - Каравелов на аудиенция при княза. - Бреговският въпрос и сръбските емигранти в княжеството. - Ултиматумът на Милана. - Цанков за война. - Покупката на Русе-варненската линия. - Поражението на Цанкова в изборите. - Усилията на Стамболова да запази либералното единство. - Каравеловият кабинет.

 

Докато крайните либерали чрез печата, чрез митинги, чрез една ожесточена агитация, шумяща по цялата страна, обвиняваха Цанкова, че е пожертвувал конституцията, той бързаше, напротив, да я въдвори в цялото управление, рушейки безпощадно всичките остатъци от ефимерното пълномощинско реформаторство. Едно по друго в твърде кратък срок той унищожи драгунския корпус, закри Държавния съвет, прекрати юрисдикцията на военнополевите съдилища, отмени закона на Начовича върху публичните събрания - с една реч, не остави нищо от това, което бе предприето от хората на преврата.1 Противниците на Цанкова не държаха обаче никаква сметка за тия доказателства на истински конституционализъм; те продължаваха да тръбят неговата измяна, скрития заговор, който той бил сключил с Начовича, задължението, взето уж от него, да поведе либералната партия към фалимент и самоубийство. Името на Начовича, окръжено с мрачна тайнственост, являющо се в хорските въображения като символ на някакъв политически сатанизъм, даваше на тоя вик срещу Цанковия компромис нещо вероподобно, което смущаваше съвестта на провинциалните либерали.

Срещу тоя яростен поход Цанков, гъвкав отначало, станал сега много нервозен, прибягна до средства, които бе най-много осъждал у предшествениците си. Като Ремлингена, като Начовича и той издаде едно окръжно, с което забраняваше на чиновниците да вземат участие в политическите манифестации, насочени срещу правителството. Понеже крайните либерали пращаха резолюциите на своите митинги направо на княза, Цанков заповяда телеграфически на окръжните управители, че протестите на опозицията могат да се отправят само до отговорния министър. "Защото господарят, обясняваше той, нищо не може да направи без и мимо своите министри." След тия мерки Цанков мина вече в очите на крайните либерали за реакционер и течението срещу него доби още един приток.

Вълнението, което се бе почнало в страната, се отрази и върху Събранието. Последните негови заседания станаха в една много възбудена атмосфера. Краят на сесията не мина и без скандали. Един депутат, недоволен от Начовича, го нападна в коридорите на камарата. Същия час Начович си подаде оставката. Всичките министри се солидаризираха с него, готови и те да се оттеглят. Тогава една депутация от събранието дойде да им поднесе извинения и кризата биде избягната. В тоя случай, както и през всичкото време на своето задружно действие министрите на тоя пръв коалиционен кабинет в България показаха едни спрямо други пълна лоялност.

Въпреки досегашното си единомислие тоя кабинет не можеше обаче да бъде дълготраен. Създаден в едно ненормално време, сам той се явяваше сега ненормален, бидейки във вопиющо несъответствие с настроението на духовете. Сам Цанков, загрижен за бъдещето на партията си, считаше, че единственото средство да се запази нейното единство, бе да образува едно чисто либерално правителство.

От министрите пръв подигна дума за оставка Т. Икономов. Още на 9 декември той заяви на колегите си, че иска да се оттегли, защото неговото участие в кабинета, което било временно, нямало вече смисъл, "след като се даде едно разрешение на конституционния въпрос". Обобщавайки подир това разискванията, Цанков запита: дали министерството след закриването на камарата трябва да остане коалиционно, или да се преобърне в еднородно. Икономов забеляза, че положението на страната изисква едно либерално министерство. При тия думи М. Балабанов се намуси. Той се боеше да не би в едно чисто либерално министерство неговата личност да бъде пожертвувана. Наистина, с Цанков той бе много близък, защото го ласкаеше - след като в 1881 г. го нарисува в Daily News с най-черни краски, в 1882 той му пишеше лирически: "Ти си мъченик, ти си пример, ти си светец, ти си герой!" - но либералната партия бе зле настроена срещу него, помнейки печалната му роля в преврата. Затова, като призна, че наистина либералното течение преобладава в страната, Балабанов добави: "Но друг е въпросът за границите на тоя либерализъм." С тая резерва той изключваше от бъдещите комбинации Каравелова, Славейкова и буйната млада група, която се образуваше около тях. Протоколът на това заседание ни е запазил думите, изказани в това заседание от всички почти министри. Подемайки мнението на Балабанова, д-р Стоилов произнесе присъда и върху крайните консерватори. Не би ли било добре, питаше той, "да се образува една трета партия, която да събере всичките сериозни елементи на страната, които да образуват гаранция за едно здраво и патриотическо правителство, и тъй да се въведе доверие в страната?" Това внушение не намери никакъв отзив у либералните министри. Начович, чувствующ суетността на всеки опит да се създаде една нова партия, каза, че консерваторите трябва чисто и просто да се оттеглят. Цанков не му възрази; очевидно той чакаше това предложение. Съветът обаче не дойде тоя ден до никакво заключение. Размениха се само благи думи между министрите за нуждата от лоялна борба в бъдеще и се разделиха с решението да не предприемат нищо, догдето не се закрие сесията.

На 25 декември камарата се разотиде. Няколко дена подир това кабинетът си подаде оставката. Върху нужното разрешение на кризата не можеше да има съмнение. Начович и Греков сами посъветваха княза да повери властта на Цанкова.a

Княз Александър не бе победил своята стара антипатия спрямо Цанкова. Цанков от своя страна не бе изменил спрямо него своя нрав. Напротив, след ролята на спасител, която игра през месец август, той бе станал към държавния глава още по-твърд. В това отношение протоколите на Министерския съвет2 ни рисуват между него и княза една твърде любопитна сцена.

Касаеше се за определянето на военния бюджет за 1884; Цанков искаше да намали войската с 2 000 души и да понизи разходите за нея до 10½ милиона. Княз Александър го разубеждаваше с всевъзможни аргументи: нуждата да се чака новият военен министър, който трябваше да дойде скоро от Русия; мнението на барон Каулбарс, който бе казал, че не трябва да се изменя нищо във военната организация; авторитета на императора, който бе се произнесъл пред Балабанова3 против всяко намаление на българската войска. Цанков противостоя на всички тия увещания. Дигайки ръцете си, той посочваше на княза десеттях си пръсти и казваше: "Толкова!" Едва накрая той се съгласи по принцип на 11 милиона. Тая постъпка бе знак на случайно благоволение. Обикновено Цанков оставаше неумолим. Усмирен от жестоката поука на пълномощията, княз Александър нито мислеше да протестира. С пълна покорност спрямо неминуемото той натовари Цанкова със съставянето на кабинета.

Цанков не покани тоя път нито Каравелова, нито Славейкова. Понеже те бяха още на служба в Източна Румелия, той ги третираше вече като турски поданици. В новия кабинет влязоха двама нови министри: д-р Помянов - на Правосъдието; М. К. Сарафов - на Финансите, и двамата непопулярни в либералната партия: д-р Помянов, като редактор на Светлина, бе навлякъл върху си всичкото онова озлобление, което пораждат вестникарските полемики; а Сарафов бе служил на пълномощията като чиновник. При тоя нещастен състав за помирение на либералните течения не можеше да има никакви шансове.

Каравелов и Славейков почувствуваха дълбоко пренебрежението, с което за втори път Цанков се бе отнесъл спрямо тях при решаването на кризата. Тяхната опозиция се озлоби още повече. От Пловдив те изпратиха до либералите в княжеството следната окръжна телеграма:

Събранието закрито без указ, с едно еластично, неясно, неопределено и от никого неприподписано слово. Продължавайте деятелността си в полза на неизменението на конституцията. Съобразявайте се с чл. чл. 134 и 137; инак нейното съхранение е проблематично. Подробности - с циркуляр.

Циркулярът не закъсня да се появи и подробностите му бяха жестоки. Централното бюро на либералната партия бе написало срещу Цанкова цял обвинителен акт. Между подписавшите бе д-р Радославов, член на Софийския апелативен съд: правителството го уволни. Всичко това правеше пропастта между двете течения по-дълбока. Търновска конституция,b основана от Ив. П. Славейков в началото на 1884 г., рисуваше - с обширна научна аргументация, доставена от Каравелова - конституционната аномалия, в която Цанков бе хвърлил страната, като бе разтурил камарата, без да определи датата на новите избори. В своята Свиркаc Д. Петков, титулирующ себе си Свирчо І, издаваше фантастични укази срещу правителствените хора и бичуваше истинските и въображаеми врагове на конституцията с един оригинален комизъм, разпасан, дебел понякога и винаги жесток. Към края на януари се върна окончателно от Пловдив и Каравелов, който си бе дал оставката от кметството. Почвата в княжеството бе благодарна сега за него, за неговата репутация на човек с неуклонни принципи, за неговата наука на конституционалист. Под неговото прямо ръководство Търновска конституция стана едно ужасно сечиво на разрушителна идейна критика, срещу която напразно се напъваха студентческите познания на д-р Ст. Данева в Светлина.

В провинцията между туй надеждата за едно помирение на всички либерали още не бе изгубена. В началото на февруари в София се събраха делегати от всички либерални бюра. Станаха няколко заседания, на които присъствува и Цанков. "Недоволните" - тъй се наричаха противниците му - настояваха да се произведат колкото се може по-скоро изборите за нова камара; Цанков се съгласи поначало; но на въпроса: кога ще издаде указа за свикването на избирателите? - той не отговори нищо. Това му поведение още повече усили течението срещу него. На 12 февруари конгресът подписа един протокол, в който, отбелязвайки неопределените изявления на Цанкова, хвърляше върху него отговорността, загдето споразумението не могло да се постигне.

Първенствующето положение на Каравелова окончателно се затвърди след тая несполука на опитите за помирение. Почваше да става вече очевидно, че при изборите страната ще се произнесе почти единодушно в негова полза. Но лошите отношения, в които той се бе поставил спрямо княза вследствие на нападките, които Независимост отправяше от Пловдив срещу "клетвопрестъпника", се виждаха като една голяма пречка за неговата пълна победа. По наставленията на приятелите си Каравелов реши да се помири с княза и поиска от него аудиенция.

В това време Цанков обикаляше провинцията и се намираше къде Лом. Князът, следвайки принципите на английския парламентаризъм, с който тъй много го бяха тероризирали либералите, пита телеграфически Цанкова дали да приеме Каравелова. Отговорът бе: "Може да го приемете, но като румелийски поданик." Уговорката бе много симптоматична, тъй като Цанков се готвеше да не допусне кандидатирането на Каравелова за изборите под предлог, че няма политически права в княжеството.4 Князът не можеше да се постави на тая почва; той поиска от правителството едно мотивирано мнение. Свикан под председателството на Балабанов, Министерският съвет реши, "че оставя Н. височество да постъпи, както намира за най-добре". Но князът не желаеше да се задоволи с тоя неопределен отговор; той повика при себе си Балабанова: от страх голям Балабанов заяви, че е болен и че не може да излезе от стаята си. Князът прати да викат тогава М. К. Сарафова, който каза, че правителството не намира никакво възражение срещу приемането на Каравелова. Аудиенцията след това биде дадена.

Каравелов се яви в двореца на 28 февруари на часа 10 без 10 минути. Той не бе видял княза от навечерието на преврата и идеята, че ще се срещне наново с него, след три години, му даваше известно нервозно безпокойство. Свиждането между двамата довчерашни противници бе много коректно. Разговорът се начена с едно изявление на Каравелова, че за българите династически въпрос не съществува. "Само под скиптъра на Ваше височество, казал той, ще може да се развива и напредва самостоятелно България." Князът отговори, че "той няма предпочитания нито към лица, нито към политически партии, а ще избира съветниците си измежду оная партия, която е в болшинство, но не може да се деморализира народът чрез безчетни средства при партизанските агитации". Каравелов обеща от своя страна, че той няма да прави безогледна опозиция. Разговорът се докосна и до руската политика в България. Каравелов сподели негодуванието на княза срещу поведението на генералите и на Ионина. "България, заключи Каравелов, трябва да търси благоволението и приятелството на повечето държави, но да не се позволява на никоя да се бърка във вътрешните работи на княжеството."5

Каравелов излезе от аудиенцията напълно удовлетворен. Накрая князът бе показал спрямо него извънредна любезност. Той искаше да обезоръжи по всякакъв начин страшния демагог, когото предстоящите избори щяха сигурно да му наложат. Не бе чужда на тази любезност на княза и мисълта да огорчи малко Цанкова, който в последно време ужасно го терзаеше.

Цанков бе обърнал наистина княза на едно невзрачно и безволно същество, на една фикция в буквалната смисъл на думата. Той не само не му позволяваше да се меси в управлението, но бе изявил претенцията да се разпорежда и в двореца. На 7 февруари, без да обади никому, без да пита поне за форма, той закри тъй наречения "политически кабинет" на княза и остави на негово място само една проста канцелария. Намесата на Цанкова в работите на княза отиваше и по-далече: той намали наполовина заплатите на дворцовите чиновници и поиска, щото те да бъдат назначавани с негово одобрение. "Княз Александър, разказва г. Лука Моравенов, не смееше да противостои на Цанкова. Той ни повика сам да ни каже да не се безпокоим от намалението на заплатите ни, защото той ще допълни от своята собствена каса това, което ни бе отнето по бюджета." Цанков мотивираше своето поведение спрямо двореца с английските парламентарни традиции. "В Англия, заявяваше той, и назначението на почетните дами на кралицата става по предложение на правителството."

Скоро обаче за правителството на Цанков се откриха по-важни въпроси, отколкото приложението на английските принципи върху българския дворец. Един конфликт се появи между княжеството и Сърбия, тъй остър и бърз, че почна да се говори за война. Конфликтът бе предизвикан от тъй наречения "Бреговски въпрос". Българските постове бяха заели един пункт при Брегово, който по трасето на едновремешната турска граница принадлежал на Сърбия. Завзетото място бе нищожно; но то се състоеше от ливади, които влизали в бащиното наследство на Обреновичите. Милан не искаше по никакъв начин да отстъпи тия ливади, готов в краен случай в замяна на тях да даде на България на друг пункт по границата едно съответствующо на тяхната повърхност място. Българското правителство, насърчавано от руската дипломация, тъй враждебна тогава на Милана, не отстъпваше. Към тоя спор дойде да се прибави въпросът за сръбските емигранти в княжеството. След Зайчарския бунт, подигнат от радикалната партия срещу Милана, много видни нейни членове избягаха в България. Тук те бидоха посрещнати с голяма сърдечност. Едни от тях останаха в Шумен, други се настаниха във Видин.6 Продължаваха ли те оттук да правят заговори срещу сръбската династия? Във всеки случай те вдъхваха голямо безпокойство на Милана. Сръбското правителство прави постъпки пред Цанкова, за да вземе срещу тях мерки. Сетне, недоволно от получените отговори, то подаде на България един ултиматум, в който, повтаряйки всичките свои оплаквания, то искаше да се вдигне българската стража от завзетия Бреговски пункт, да се отстрани избягалият белградски митрополит от София, а на другите сръбски емигранти да се забрани да живеят в близосъседните със Сърбия окръзи. Сръбският дипломатически агент бе добавил, че ако в продължение на три дена не получи удовлетворителен отговор, ще напусне София. Цанков и Балабанов се допитаха до руския агент, който им заяви, че българската територия е извоювана с руска кръв и правителството няма право да жертвува от нея нито педя земя. Те се съгласиха с него и занесоха отговора на княза. Лично княз Александър бе наклонен към отстъпки. Преди всичко той вярваше дълбоко в приятелството на Милана; той като монарх не можеше да симпатизира на революционерите; освен това доброто съседство със Сърбия имаше голяма цена за него, особено откакто отношенията му с Русия бяха станали обтегнати. Той обаче не смееше да изкаже пред министрите си истинските свои чувства от страх да не го издадат те пред руския агент. Когато на 26 май Министерският съвет се свика под неговото председателство, за да разисква върху ултиматума на Сърбия, той побърза да заяви: "Господа, аз оставям пълна свобода на действие на Министерския съвет, тъй като министерството е отговорно."7

Правителството бе твърде зле настроено спрямо Сърбия. По Бреговския въпрос след дълги колебания то реши най-сетне да предложи една помирителна формула, но колкото се отнасяше до емигрантите, то не искаше по никой начин да ограничи прибежището, което България им бе дала като свободна страна. Въпросът, поставен сега на разискване, бе тоя: "Как ще се постъпи, ако Сърбия не приеме новите предложения и настои за изпъждането на емигрантите?" Князът се боеше, че ще има намеса от страна на Силите. Но Балабанов забеляза, като човек на науката, че "международното право не допускало намеса и правителството нямало да я приеме". Всичко това не съставляваше обаче едно разрешение на въпроса: какво да се прави? Цанков отсече най-сетне. "В краен случай ще си опитаме силите против Сърбия." Князът се смути от тоя отговор. Той попита. "Имате ли това право?" Тогава Цанков възрази, че ако стане нужда, правителството ще свика камарата.

Крал Милан действително не се задоволи от новите български предложения. Посредничеството на Русия, Австрия и Германия не можа също да изравни конфликта. Сръбският дипломатически агент си замина, като остави един чиновник на име Боди да пази архивите. Отношенията между двата съседни народа се прекъснаха.

Друга една мъчнотия, с която бе погълнато в това време правителството на Цанкова, бе за откупуването на Русе-варненската линия. Въпросът датираше още от създаването на княжеството, но и досега не бе направил никаква стъпка напред, бидейки отлаган от българските правителства с едно ориенталско изкуство, на което би могла да завиди Високата порта. Тая игра трая8 чак до м. октомври 1883, когато лорд Гранвил телеграфира на Ласелса да заяви на Цанкова, че ако България не даде в най-къс срок ясен и задоволителен отговор, Англия ще свика посланиците в Цариград на конференция, без да пита българското правителство, на което едно арбитражно решение върху въпроса ще бъде наложено от Силите. Това категорично заявление упражни своя ефект; след един обширен доклад на Т. Икономова правителството реши най-сетне да откупи линията. Двама делегати, Стойчев и Харовер, бидоха изпратени в Лондон с инструкции да преговарят направо с компанията. Цанков бе им заръчал "да се стараят да я изместят от почвата на Берлинския договор, вярвайки - малко наивно, - че след това тя не ще може да иска намесата на Европа. Делегатите бяха упълномощени да предложат 40 милиона лева. Правителството обаче пред претенциите на компанията постоянно увеличаваше цифрата; на 24 февруари то телеграфира на Стойчева да отиде до 50 милиона.

Подробностите на тия преговори не бяха, разбира се, известни на публиката; тя знаеше само, че правителството предложило крупната сума от 48 милиона. Но това бе достатъчно, за да хвърлят опозиционните либерали най-тежки подозрения върху Цанкова. Търновска конституция9 правеше изчисления, с които доказваше, че истинската стойност на линията била 18 милиона. Тя питаше след тая сметка: "не е ли това разбойничество посред бял ден?" Д-р Данев възразяваше във в. Братствоd, че според неговите изчисления, напротив, най-долната реални цена на линията била 45 500 000 лева. В своето усърдие да защити Цанкова д-р Данев отиваше даже още по-далече: той признаваше на компанията права, които европейските юристи й отричаха.

Известно е, че Турция се бе задължила да плаща на компанията на Русе-варненската линия една годишна сума от 3½ милиона лева като гаранция за лихвите на вложения в предприятието капитал. В 1875 г., след фалимента й, Турция престана да плаща тази сума на компанията. Това положение трая до свикването на Берлинския конгрес. Според чл. Х от Берлинския договор правата и задълженията на Турция по отношение на линията Русчук - Варна минаха върху българското княжество. "Уреждането на предишните сметки, казваше тоя член, ще стане чрез едно споразумение между Високата порта, княжеското правителство и администрацията на тази компания." Какво трябваше да се разбира под тия "предишни сметки"? Дали те значеха, че България ще трябва да плаща лихвите, които Портата не бе платила на компанията от 1875 г., дата на фалимента на Турция, до 1 юли 1878 г., деня, в който се подписа Берлинския договор? Изпратен в Париж , за да се съветва с френските юристи, Греков донесе консултации от много авторитетни адвокати, които доказваха, че княжеството не е никак длъжно да плаща суми, които Турция е трябвало да плати преди датата на Берлинския договор. Д-р Данев твърдеше, напротив, че България трябва да плати дължимото от Турция от 1875 до 1878.

В противното, пишеше той10, не можеше да ни убеди нито брошурата на няколко француски юрисконсулти, към които г. Греков се бе обърнал за съвет преди година и половина. Предложението, о което се придържат те "за предишните сметки", не може да се отнася освен за 1875-1878, за които години дружеството не е получавало никаква лихва и за което конгресът счита донегде отговорна България, тъй като тя, респ. Русия, употребяваха отчасти речената линия. Върху тая точка протоколите на Берлинския договор мълчат и това мълчание ни кара да приемем най-простата и най-достъпната мисъл на фразата, а именно: задълженията на турското правителство, тъй като са били припознати от него, преминават без изменение на България.

Тая ревност на Данева в полза на една компания, с която България водеше преговори, още повече усили мнителността на либералите и даде простор за техните подозрения. Цанков почувствува много тежко тия обвинения през обиколката, която предприе в провинцията след изборите, за които най-сетне той се бе решил да издаде надлежния указ.

Изборите бяха определени на 27 май. Хубавото пролетно време помагаше за агитацията. Всички либерални водители се пръснаха из България. Каравелов тръгна с Д. Петкова; Цанков - с ревизора на Вътрешното министерство, А. Франгя. Консерваторите не показаха никакъв знак на живот; техните шефове бяха се оттеглили фактически от политиката; Начович отиде агент в Букурещ, Греков стана председател на кодификационната комисия, а д-р Стоилов се предаде почти всецяло на адвокатската си професия. Борбата се водеше едва ли не изключително между двете крила на либералната партия.

Изборите станаха без никакъв натиск на администрацията. Те минаха навсякъде тихо. Само в София при избирането на бюрото станаха сблъсквания между двата лагера. Н. Стойчев, д-р Минчевич и Теньо Начев бидоха бити; на един селски учител циганите издраха лицето. Цанков, който бе очевидец на тия буйства, се качи на едно високо място, за да проповядва мир: "но едвам бе захванал да говори, гласове "Долу!" принудиха побелелия старец да престане да говори".11

Любопитно е, че след свършването на изборите не се знаеше още на чия страна е победата. Франгя бе телеграфирал прочутия триумфален бюлетин "Majorite ecrasante!" Противниците на Цанкова от своя страна видяха, че той не ще има със себе си повече от 20 души. Сам Цанков сякаш не е имал големи илюзии върху своята мнима победа, защото той побърза да си даде оставката, заявявайки, че мисията му е била привременна. Но князът не прие оставката му, като каза, че ще чака свикването на камарата, за да получи от нея нужното упътване. Положението продължаваше да бъде неопределено, когато депутатите се събираха в Търново. За по-голяма тържественост решено бе, щото камарата да заседава в стария престолен град. Задно с княза тук бяха дошли и дипломатическите агенти.

Преди откриването на сесията, на 22 юни, стана едно предварително събрание, в което взеха участие около 100 депутати, принадлежащи на двата лагера. Цанков и Каравелов отсъствуваха. Заседанието ръководеше Стамболов. Настроението бе примирително. Повечето от провинциалните депутати гледаха с недоумение на борбите и личните съревнования между водителите в София. Тяхното страстно желание бе да се запази преди всичко невредима тази либерална партия, която бе върнала на страната похитената конституция и оставаше и за в бъдеще единственият страж на народната свобода. Това тяхно желание бе толкова по-естествено, че в партията съществуваше разкол, но органическо разцепление още нямаше. Какво делеше собствено либералите от двата лагера? Законът за измененията на конституцията. Но тоя закон Цанков го бе прокарал неохотно само защото бе взел задължение спрямо княза. Личните партизани на Цанкова бяха го последвали от приятелска солидарност, от доверие към него и като към шеф, но без ентусиазъм. В действителност между либералите нямаше нито един искрен партизанин за изменението на конституцията. При тия условия не трябваше да бъде мъчно да се намери между двете течения едно средство за помирение. Стамболов предложи да се състави една декларация, чрез която всички либерални депутати да заявят, че ще работят задружно за неприкосновеността на Търновската конституция. Идеята бе щастлива. На другия ден декларацията се подписа от около 140 души. Една комисия от 25 члена биде натоварена да предаде препис от тая декларация на Цанкова и Каравелова, като им изкаже и горещото желание на цялата партия да ги види отново сдружени, както в миналото.

Каравелов се отзова на тая покана одобрително. Краен на думи, той бе в действителност отстъпчив и безвъзвратните решения му вдъхваха инстинктивен страх. Под натиска на партията той изяви пълна готовност за помирение, обещавайки да забрави своите недоразумения с Цанкова. Цанков обаче нищо не можеше да забрави и нищо не искаше да обещае. На депутацията той каза: "Единството на партията ми е скъпо, колкото и на вас, ще направя зарад него всичките възможни жертви, но с Каравелова не мога да работя." - "Защо да не можете?" - "Защото е луд бе! - извика Цанков. - Не го ли виждате?" Дългите молби на депутацията останаха суетни. Цанков бе непреклонен. Всичката сила на характера му - тая гранитна упоритост, която го бе направила мъченик -се бе сгърчила сега в едно яростно чувство на ненавист спрямо Каравелова. "Ако узная след смъртта си, че Каравелов е в рая, казваше той, аз ще поискам да ме изпратят в пъкъла."

На 25 заранта либералните депутати, събрани в читалището, бяха под впечатлението, че всяка надежда за споразумение е пропаднала. Групата, която чрез Съзнание бе наченала първа борбата срещу Цанкова, надъхана и сега с голяма вражда спрямо него, радваше се, че той е останал глух на позивите на партията; тя предлагаше сега да не се правят вече пред него никакви нови постъпки, считайки разцеплението за свършен факт. Събранието бе наклонно да вземе такава резолюция, "обаче Стамболов го въздържа".12 Стамболов отлагаше безвъзвратните факти, вярващ, че една партия, която имаше зад себе си такова голямо минало, не може тъй лесно да се раздроби в деня на своята победа и че не ще бъде невъзможно в последния момент да се намери едно средство за обединение, една формула на сговор.

Влиянието на Стамболова бе в тоя момент решающо. Последните бурни години го бяха въздигнали много високо. "Той бе, разправя Цанков, любимецът на либералната партия, от всички посочван като бъдещи неин шеф. Аз предсказах, че той ще стане един ден Гладстон на Изток." Всички либерали наистина изпитваха пред Стамболова това особено предчувствие, което буди младостта на великите хора. Сам Стамболов обаче не считаше, че е ударил часът на неговата амбиция. Единствената негова грижа бе сега да предотврати грозящото разцепление в партията, действувайки едновременно върху Каравелова и Цанкова; решен обаче да се отдели от последния, ако неговата упоритост направи разрива неминуем.

За да се направят нови опити за помирение, Стамболов предложи да се молят князът (той бе тогава в Преображенския монастир) да отложи откриването на сесията да 27 юни; князът се съгласи. Преговорите обаче не даваха никакъв резултат. Цанков, крайно раздразнен, не преставаше да ругае Каравелова, давайки за него живописни и хиперболични характеристики на лудост.

На 26 либералните депутати имаха ново събрание, но не вече за да търсят средства за помирение, а за да определят кандидат за председател на камарата. Министерството бе препоръчало за свой кандидат Стамболова. Цанков мислеше да изпречи по тоя начин срещу "демагогията" на Каравелова най-популярното лице в партията. Но Стамболов не се поддаде на тая игра. В частното събрание той заяви категорически, че под никакви условия не допуска полагането на неговата кандидатура, и препоръча за председател на камарата Каравелов.13 Предложението се прие с акламация от 80% от присъствующите депутати. След това решение положението бе изяснено; но къде обед почнаха да се пръскат, сеейки смущение в духовете, други слухове.

Почна да се говори, пише Ризов, че руският агент Кояндерe бил против г. Каравелов и щял да се обяви против всяко съставено от него правителство... Породи се силно вълнение. Надвечер се пръснаха нови слухове, че г. Стамболов успял да примири г. г. Цанкова и Каравелова под условие, щото Каравелов да стане министър на правосъдието, а г. Стамболов председател на камарата. Последният тоя слух разтревожи нашите (крайните) депутати. В един час те напуснаха кафенетата на Марно поле и се стекоха в Търново, за да търсят обяснение по това "калпаво примирение"; градът цял се разшава. Скоро депутатите се събраха на ново събрание и поканиха г. Стамболова да им даде сметка за станалото примирение. Г-н Стамболов почна да говори, но биде прекъсван от виковете: "Не може да бъде тъй! Ний искаме Каравелова за председател! Не може Каравелов да се съгласи на подобно позорно примирение." По тоя начин ожесточението дойде до върха си и г. Стамболов биде принуден да остави събранието и запъхтян да иде при г. Каравелова.14

Като извести на Каравелова за възбуждението на депутатите, Стамболов го покани да идат заедно у Цанкова. По пътя към тях се присъедини и габровският народен представител Ив. Златин. В това време стаята на Каравелова се напълни с депутати, възбудени от безплодните преговори. Не закъсня да се върне сам Каравелов, чието свиждане с Цанков трая малко. Той заяви, че никакво примирение не е правил и че е предложил на Цанкова три условия: 1-во, за председател на камарата да се избере той, Каравелов; 2-ро, ако князът след тоя избор покани Каравелова да състави кабинет, той да посочи на Цанкова като на лице, което камарата счита най-подходящо за министър-председател; 3-то, при съставянето на новото министерство Цанков да пожертвува д-р Помянова и Балабанова и вместо тях да вземе двама либерали от опозицията.

Цанков бе обещал да даде своя отговор на часа 6 сутринта. Това бе в събота. В неделя заран, придружен от Стамболов, той мина край Каравелова и го взе да отидат заедно в черква. След разпуска те се упътиха към Народното събрание. "Цанков и Каравелов влязоха в заседателната зала "подручка", разказва г. д-р Вачев. Това направи голяма сензация между депутатите; всички помислихме, че примирието е станало. Приятелите на Цанкова разгласяваха, че Каравелов ще вземе Правосъдието, а Стамболов ще стане председател на камарата. Ние отначало повярвахме, но като запитахме Каравелова, той ни каза, че, напротив, Цанков отхвърлил трите му предложения и че преговорите са безвъзвратно скъсани. Цанков бе направил една лъжлива маневра, за да увеличи шансовете на своя кандидат." Тая маневра не помогна. Каравелов биде избран с 99 гласа срещу 66 гласа за Стамболова. За Цанковия кандидат гласуваха освен тъй наречените "доволни", т. е. либералите от неговия лагер, консерваторите под шефството на д-р Стоилова и няколко турци. При избора на подпредседател Стамболов получи 131 гласа, почти цялата камара гласува за него. Някои от крайните либерали, Н. Сукнаров, д-р Вачев и др., не биха искали да се избере Стамболов, защото подозираха, че той бил в съюз с Цанкова. Но Каравелов им заяви: "Или ще гласувате за Стамболова, или няма да съставя никакъв кабинет. Без Стамболова не може да има никакво болшинство."15

След избора Цанков си даде веднага оставката. Той не чака даже да се прогласи резултатът: щом видя при четенето на бюлетините, че Каравелов има вече повече от нужното число гласове, той стана и придружен от всичките министри напусна залата. Неговото излизане бе приветствувано с иронически акламации от страна на болшинството и при виковете: "Да живее Каравелов!"

Не се мина много време, и един адютант дойде да повика Каравелова в Преображенския монастир, временно преобърнат в лятна резиденция на княза. Според обичаите на английския парламентаризъм, на мода тогава в България, князът трябваше да възложи мисията за съставянето на кабинета върху признатия шеф на болшинството, избран за председател на камарата; тъй и стана. Князът натовари Каравелова да му представи листата на своите сътрудници. Каравелов се върна малко озадачен: между своите съмишленици той не виждаше хора за министри. Най-голямо затруднение му даваше изборът за министри на Вътрешните работи и на Външните. Славейков имаше известна административна опитност, но той бе вече стар, парализиран малко и неспособен за продължителна работа; но Каравелов, нямайки по-добър кандидат, се принуди да даде нему Вътрешните работи. За Външните работи след дълги колебания той се спря върху Илия Цанов, русчушки окръжен управител, който през режима на пълномощията бе се отнасял симпатично спрямо либералите. Изборът не бе лош: Цанов знаеше добре френския език, обладаваше известна ловкост на маниерите, добита в битността му на турски чиновник. Останалите портфейли се разделяха, както следва: Каравелов заедно с председателството взе Финансите; Каролев, неизвестен дотогава никому - Народното просвещение; д-р Радославов - Правосъдието.

В тъй съставеното министерство имаше може би много умове, но в него не можеше да има освен една воля - Каравеловата. Импулсивна и колеблива, властническа с припадъци на опортюнизъм, тя ще господствува сега безпрекословно над България през две години на бурен и съдбоносен исторически живот.

 


1 Между мерките на Цанкова паметно остана едно окръжно, с което той заповядваше да се събират данъците "чрез убеждение"!горе

2 Архива на Министерския съвет, протокол №83, 1883.горе

3 Балабанов бе отишъл в Петербург да занесе за подписване сключената с Русия конвенция.горе

4 По тая причина Цанков унижи избора на П. Р. Славейкова и Каравелова за членове на Софийския окръжен съвет.горе

5 Марица, 6 март 1884.горе

6 Цанков заповяда да се обезоръжат емигрантите и да се изпратят в Шумен. По тяхна молба той разреши на Н. Пашича, Аца Станоевича и Миленовича да останат във Видин.горе

7 Архива на Министерския съвет, протокол №70, 1884.горе

8 Историята на всичките преговори по тоя въпрос съставлява едно обширно дело в архивата на Министерския съвет.горе

9 Търновска конституция, 14 януари 1884.горе

10 Братство, 19 февруари 1884.горе

11 Марица, 5 юни 1884.горе

12 Търновска конституция, 4 юли 1884 г., дописка от Д. Р. (Ризов), който бе в Търново като кореспондент на тоя вестник.горе

13 Търновска конституция, цитираната дописка на Ризова.горе

14 Трябва може би от горното изложение да се шконтира хиперболичността, свойствена на романтическото перо на г. Ризова.горе

15 По разказа на г. д-р Вачев.горе

 

a Оттегляйки се от властта, консерваторите искат да помогнат на Др. Цанков в борбата му с недоволните либерали.горе

b В. "Търновска конституция" (2 ян. 1884-30 юли 1888) - излиза в София под редакцията на П. Р. Славейков и П. Каравелов. Програмата му е борба за възстановяване на Търновската конституция и демократично-конституционно устройство и управление на българската държава.горе

c В. "Свирка" (15 окт. 1883 - 4 март 1884) - сатирико-хумористичен вестник, издаван от Д. Петков в София. Воюва срещу всички остатъци от режима на пълномощията, изобличава виновниците за кризата в лицето на княза и консерваторите и настоява за бързо и пълно възстановяване на Търновската конституция.горе

d В. "Братство" (1 авг. 1881 - 17 март 1884) - излиза в Русе под редакцията на Г. Кърджиев. В началото вестникът е под влияние на утопичния сантиментален социализъм на Васа Пелагич, а от брой 13 минава на позициите на умерените либерали и отстоява техните начала.горе

e Кояндер, Александър Иванович -руски дипломат, придворен съветник. През 1878г. е секретар в руското посолство в Китай, през 1880 г. - консул в Пекин, а от 1884 до 1886 г. дипломатически агент и генерален консул в София.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух