напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



III. Каравеловият режим


Новата партия на Цанкова. - Първите суфражетки в България. - Разказът на Цанкова как той и Каравелов решили при Кояндера да детронират княза. - Анкетата върху консерваторските министри. - Каравелов за държавния съд. - Обявлението на градоначалника, че имало правителствени шайки. - Избиването на Калмиковата чета. - Каравеловата политика за Македония. - Опозицията при княза. - Демонстрации на Кояндера против княза. - Как Д. Цанков стана русофил.

 

Образуването на новия кабинет направи разрива на двете либерални течения окончателен.i Цанков се зае да организира съмишлениците си в една отделна партия, на която той особено подчертаваше умерения характер. В едно окръжно, издадено подир оставката му, той казваше: "Конституционният либерализъм, към който ние оставаме дълбоко привязани, не може да има нищо общо с радикализма, който напоследък възтържествува в Търново под предводителството на г. Каравелова." Подемайки тая тема, в. Средецii1 представляваше Каравеловият мним радикализъм като страшна революционна доктрина, като някой бяс на демагогия и на социално разрушение. Търновска конституция отговаряше на тия нападки с голямо спокойствие и не без надменност. "Ако Каравелов, пишеше тя, представляваше онези разрушителни начала, които противните на него органи му приписват, като няма в що друго да го обвинят, то практическият, позитивният и охранителен дух на българина най-малко щеше да се увлече подир него." Каравелов, обясняющ сам своето влияние с "охранителните" чувства на българския народ - зрелището не бе банално и за един иронист то бе представлявало особена прелест. Обяснението бе впрочем вярно наполовина: Каравелов бе наистина консерватор, но обаянието му произтичаше в голяма степен от илюзията, която се бе създала за неговия краен либерализъм.

Трябва да се отбележи, че тия спорове не пристрастяваха никого. След възстановлението на конституцията интересът към политиката ослабна неимоверно. Допълнителните избори на 12 август станаха посред всеобща апатия. На някои места гласуваха само 10 или 12 % от избирателите. В Самоков в деня на изборите не се яви никой и властите не можаха даже да съставят бюро. Куриоз, достоен за отбелязване: в. Руссеiii съобщи, че три жени се явили да гласуват в един избор, но бюрото не ги допуснало: България броеше първите свои суфражетки.

Вътрешното положение бе извънредно благоприятно за новия режим. Народът жадуваше за спокойствие; князът бе резигнован; опозицията едва-що бе разбита - никакъв безпокоителен знак на политическия небосклон освен загадочното още разположение на Русия.

Каравелов имаше много лоша репутация в Петербург. Преди преврата той минаваше за нихилист; тонът на Независимост срещу руските офицери през време на пълномощията го представи сетне за отчаян русофоб. Руският консул в Пловдив Кребелiv, комуто той не бе направил визита, пращаше за него най-неблагоприятни отзиви. След връщането си в София Каравелов не направи нищо, за да разсее това недоверие. Напротив, когато някои вестници писаха за някакви негови посещения у Ионина, той заяви в Търновска конституция, че не иска помощта на никакви "чужди консули", които и да са те.2 Подир една седмица либералният орган направи в тоя дух една по-енергична декларация:

Останалите верни на партията днешни водители, г. г. Славейков и Каравелов, и сега проповядват и казват: "Ний нямаме и не желаем да имаме работа с никой чужд агент, с никое чуждо агентство. Нашата работа е с народа и с княза: нито народът без княза, нито князът без народа; ни князът без власт, нито народът без права - а това е девизата на либералната партия." Нямаме нищо против никого от чуждите агенти, а най-малко против нашите освободители. Външна политика не гоним, нито можем да гоним, предоставяме я на тези, които са ни дали политически живот; но за вътрешната ни управа нека ни прощава и самата наша освободителка, че сме й казвали и ако й пак кажем, че не би желали и не желаем да сме под ничие влияние, под ничие давление.

Тия откровени заявления, които признаваха на Русия само едно ограничено право на настойничество върху външните отношения на княжеството, когато тя имаше намерение да подчини под нейното прямо влияние цялата българска политика, не може да не предизвикат неудоволство в Петербург. Поради инструкциите си да действува помирително между двете либерални течения руският агент се отнасяше спрямо Каравелова без външна неприязън.

В началото на пролетта Ионин бе вдигнат от София, защото неговото грубо държане спрямо княза бе осъдено от всичките велики сили. В един разговор с граф Шувалова Бисмарк бе изказал изрично надеждата си, че Русия ще отзове тоя странен свой представител. На мястото на Ионина биде назначен А. И. Кояндер, който идеше от Пекин. Още от деня на пристигането си Кояндер почна да заявява високо, че "руският цар не иска Батенберг да князува в България".3 Подобно на предшествениците си той мислеше да извърши детронацията чрез либералната партия. Ний го виждаме наистина много загрижен за нейното единство. В Търново той положи големи старания да примири Цанкова с Каравелова. Като се върна в София, той пак повтори своите опити в тая смисъл, не криейки впрочем пред тях истинските свои подбуждения. Дядо Цанков разказа по тоя случай - със свойствената му откровеност, когато говори за миналото - следнята във висша степен интересна сцена:

Еднаж дойде при мене Кояндер и ми каза, че иска да ме помири непременно с Каравелова. Аз му възразих, че Каравелов е луд и че не желая да имам никаква работа с него; но Кояндер искаше без друго да ни устрои поне една среща. "От тая среща няма нищо да излезе, казах аз, но нали настоявате, ще дойда." "Е, добре, отсече той, ще дойдете на обяд у мене в четвъртък." Отидох, дойде и Каравелов. После обеда влязохме в кабинета на Кояндер, който ни държа горе-доле следния език: "Отношенията между Русия и България са, както знаете, много лоши. Това положение не може да се протака. Или княз Александър трябва да се помири с императора, или той трябва да напусне България. Ако мислите, че едно помирение е желателно, аз съм готов да замина веднага за тая цел за Петербург; ако ли не, въпросът за детронацията трябва да се разреши колкото се може по-скоро. Вие разисквайте сега и дайте ми един отговор." Останали сами с Каравелова, ние възприехме напълно идеята, че князът трябва да се изпъди; но върху средствата не можехме да се споразумеем. Аз не исках по никакъв начин да вляза в един кабинет с Каравелова, за да извършим преврата заедно. "Слушай, Каравелов, казах аз, да се свали князът, е революция опасна; аз не мога да взема отговорността, че съм пъдил държавен глава. Това може да стане, но ако се образува един кабинет от всички партии: тогава цялата страна ще бъде съучастна в делото и ние ще имаме оправдание." Каравелов щеше да се побърка, като чу за коалиция с консерваторите. "С тия вагабонти, викаше той, аз в един кабинет не влизам. Тогава аз предложих друга комбинация. "Ти ще изпъдиш княза, казах аз, на своя глава, а аз се задължавам да не ти преча. За да бъдеш напълно сигурен, че ще бъдем с тебе, аз ще разтуря партията си при следните условия: аз ще отида дипломатически агент в Цариград, Балабанов ще назначиш в Касацията, Бурмова на друга някоя висока длъжност - въобще ще настаниш по-видните мои хора." Каравелов се съгласи. Звънихме, влезе слугата; казахме му да повика своя господар. Аз разказах на Кояндера за сключеното съглашение и предложих да подпишем един протокол. "Протоколът, добавих аз, ще остане в ръцете на г. Кояндера; ако някой от нас се отклони от задълженията си, да има един документ срещу него." Моето предложение енервира крайно Каравелова. Той поиска да му се даде тридневен срок, след което сам щеше да донесе протокола, написан от него собственоръчно. След това станахме да си идем. Не знам дали още веднъж Каравелов поднови тоя разговор.

Не знаем това и ние. Във всеки случай от това оригинално съвещание Кояндер изнесе впечатлението, че заговорът ще сполучи. Мълвата за тоя успех се пръсна в скоро време между всичките руски дипломати в Изток. Идящ за Видин, Карцов я научи в Белград. "В Белград, пише той, аз престоях два дена, за да чакам парахода. Тайната, която Кояндер тъй ревниво пазеше - уви!, - бе известна решително на всички. Сръбският политически мъж Симичv, впоследствие пълномощен министър в Петербург, бе казал на Поджио4: "Каравелов обещал на Кояндера да изгони княза; но той ще го излъже."5

Само княз Александър не подозираше нищо за тайнствената среща в руското агентство. Той кроеше също да сплоти двете либерални партии, но за борба срещу руските интриги.6 На един бал в двореца той заведе Цанкова и Каравелова в своя кабинет и настоя пред тях да образуват двамата едно министерство, което да избави княжеството от чуждите вмешателства. Цанков и тук повтори своето предложение за едно коалиционно правителство от всичките партии; но Каравелов заяви, че с Начовича и господ не може да го накара да се сдружи. Разговорът се продължи много, тъй като князът искаше непременно да дойде до един резултат. Г-жа Каравелова, която забеляза дългото отсъствие на мъжа си, почна да го дири. Един адютант й каза, че той е в кабинета на княза. "Идете го повикайте, моля ви се", каза тя на адютанта. "Не може, госпожо! Негово височество е заповядал никой да не влиза", възрази той "Тогава аз сама ще вляза", заяви госпожа Каравелова и почука на вратата. "Когато влязох вътре, разказва тя, и тримата бяха крайно възбудени. Мъж ми беше бледен и правеше нервозни жестове. Поканих го да си излезем и той тръгна с мене. На слазяне по стълбите той още трепереше от яд. Той даже сочеше юмрук към княза, викайки, за голям скандал на дворцовите лакеи: "Аз тебе ще те науча!"

В отношенията си спрямо държавния глава Каравелов бе останал същият: груб от нервозност и оскърбителен без зла умисъл. Князът, когото несполуките му бяха направили гъвкав, избягваше старателно всеки спор, прекланяйки глава при всяка по-остра дума на своя министър-председател, даже когато се мислеше за прав. Интересен е в това отношение един Министерски съвет, станал на 5 декември под председателството на княза.7 Бреговският въпрос бе дошел до един мъртъв пункт:Сърбия нямаше намерение да воюва, нито искаше да отстъпи от своите искания. Предстоеше един арбитраж от представителите на Австрия, Германия и Русия, но нищо не бе още направено за тая цел. Княз Александър се бе научил от частни разговори с агентите, че решението на арбитрите няма да се различава от условията, които му бе съобщил Милан; затова той предлагаше да се постигне едно непосредствено съглашение със Сърбия, считайки, че тоя изход ще бъде по-полезен за бъдещите отношения между двете съседни държави, нежели една намеса на Силите. Но понеже подозираше, че министрите му ще бъдат противни на това негово предложение, князът бе намерил за нужно да ги предупреди предварително, че ще се подчини на тяхното решение като истински конституционен монарх, какъвто той се стараеше вече да бъде искрено след падането на пълномощията. "В случай че министерството не ще има същото мнение, както и аз, каза той, то по никакъв начин това не може да се гледа като недоразумение между мене и Министерския съвет и не може да има причина за министерска криза." Каравелов, едва дочакал да свърши князът, заяви, че е противен на всякакви прями преговори с Милана, понеже по-изгодно било за България да отстъпи на една арбитрална присъда на Силите. Князът се опита при все това да защити пак своето предложение, неговите доводи са много основателни и те показват у младия владетел един неподозиран у него политически ум. Той каза:

Аз мисля, г-да, че трябва да се работи тъй, щото да се не остави отвън да ни се налагат по международни въпроси; трябва ние сами да ги водим и изравняваме; с това ние се препоръчваме пред иностранните държави, че знаем сами да се управляваме. Като ви направих предложенията си, Аз съм имал предвид особено нашето външно положение; ние трябва да живеем добре със съседите си; трябва да отстъпваме в малките въпроси; за да печелим в големите. Вие знаете, господа, че имаме да правим търговски конвенции, имаме да работим за обединението на българския народ; а всичко това не може да се върши успешно без симпатиите на Великите сили.

На тези държавнически съображения Каравелов отговори с един твърде повърхностен афоризъм. "При решението на подобни въпроси, каза той, великите сили се ръководят от своите собствени интереси." Другите министри подкрепиха Каравелова, без да помислят, че неговото твърдение би довело логически до тази недопустима идея, че добрата или лошата репутация на една държава няма никакво значение в международните й отношения. Княз Александър не възрази обаче нищо; той само повтори още веднъж, преди да закрие заседанието, че няма никакво недоразумение между него и министерството.

Щеше да бъде странно, ако самомнението на Каравелова в тия времена не се бе развило до най-крайни предели. Князът се свиваше безпомощно пред неговата воля, цялата либерална партия бе хипнотизирана от неговия ум. Младите хора, които го посещаваха вкъщи: Д. Петков, Ризов и други самоуци, бяха пред него от сутрин до вечер в екстаз. В техните очи Каравелов бе "свръхчовек". Те заучаваха неговите фрази, дебнеха думите му като откровения. Като цербери те бдяха и върху неговата лична безопасност.8 Тъй екзалтиран от своя безподобен престиж, Каравелов се яви пред камарата.

Камарата се свика според определения от конституцията срок на 15 октомври. Сесията и тоя път се ознаменува с много закони. Както винаги, когато Каравелов е бил начело на управлението, финансовите законопроекти преобладаваха: законопроект за гербовия сбор, за патентите, за митниците, за отчетността по бюджета, за емляка, за иджара, за Народната банка и пр. Народната банка бе основана на 25 януари 1879 г. от княз Дондукова-Корсакова с два милиона лева капитал, принадлежащ на държавата. Опитите на Утина да я превърне в акционерна бяха пропаднали благодарение на противостоенето на първото либерално министерство. В 1883 г. Начович, който отдавна преследваше тази идея, успя да прокара принципа за акционерно устройство на банката; но указът, издаден от него (12 февруари), не се приложи. През есента на 1884 г. чужди финансисти, на които някой си Шлесингер, австриец, бе представител, употребиха големи усилия, за да убедят либералите, че по-предпочтително е за България да има една акционерна банка, която би привлякла в страната европейски капитали. Каравелов бе противен на тази реформа, но за да има повече аргументи пред Събранието, той свика по-видните софийски търговци на съвещание. Някои от тях бяха се прелъстили от преимуществата, които чужденците бяха им показали; но болшинството бе на мнение, че главното кредитно учреждение в страната трябва да бъде безусловно в ръцете на държавата. С най-голяма енергия защити тоя възглед Ив. Грозев. В камарата законопроектът мина при пълно одобрение на болшинството, което сподели с Каравелова голяма историческа заслуга, че закрепи окончателно едно учреждение, съставляющо в ръцете на държавата чудесен инструмент на кредитна политика и на икономическо действие.

В разискванията по Народната банка Каравелов показа освен безспорната си наука на икономист и чудесно политическо чувство. Има в кратките речи, казани в защита на неговия законопроект, някои стегнати, лаконически фрази, които заслужава да бъдат запомнени като афоризми. Ето едно негово мнение, което и сега има своята цена: "Считам, че колегиално учреждение е лош администратор", казваше той; после прибавяше: "Отговорността на много души не е отговорност." Каравелов бе наистина съвършено свободен от демократическия предразсъдък за превъзходството на колективните мнения. За учебния съвет, който се предвиждаше при Министерството на народното просвещение, той забелязваше изрично, че неговите решения не трябва да бъдат задължителни за министъра, "защото той е единственото отговорно лице, а не чиновниците". Със същата безпощадност той разрушаваше и илюзиите на наивните либерали, които бяха обещавали намаление на данъците. "Бюджетът ще се внесе, господа, казваше той, и не трябва да плачем, когато трябва да се плаща. На сватба не трябва да се плаче, а на гробища да се смее... Не съм говорил и не желая да убеждавам Народното събрание, че ще намалявам данъците." Срещу провинциалните идеолози на либерализма, които искаха да намаляват заплатите на висшите чиновници, той се провикваше: "Тоя поне, който се интересува с народните правдини, не трябва да въоръжава против себе си бюрокрацията, която инак може да ни напакости." В речите и делата си от тая епоха Каравелов се явява, какъвто бе в действителност: човек на политическия емпиризъм и на практическите необходимости.

Умерен в своите понятия за управлението, Каравелов продължаваше обаче да бъде, както по-рано, невъздържан в думите. Ежедневна тема за неговите словесни излишества бяха сега предполагаемите кражби на консерваторите. Сочейки на едно чекмедже в кабинета си, той се провикваше: "Тук имам документи, с които всички ще ги изпратя в Черната джамия." Всички - това бяха: Стоилов, Начович, Греков, Вълкович, Хаджиенов и др., с една реч - идеолозите на преврата и неговите спекуланти, събрани накуп, безразборно. Заканите на Каравелова, разгласени навън, произвеждаха голяма сензация и алчущите за скандала чакаха необикновени разобличения.

Щом се откри сесията, още на 19 септември д-р Стоилов отправи по повод тия слухове една интерпелация, надменна и предизвикателна. Той пита правителството какво е направило, за да открие кражбите, и какви мерки мисли да вземе министърът на правосъдието като главен прокурор за преследването на виновниците? Отговорът на Каравелов бе много ненадеен: "На основание чл. 153 от конституцията, каза той, министрите отговарят пред княза и Народното събрание, но за своите дела, а не за делата на други министри пред тях. Ние сме турени да управляваме, а не да претърсваме архивите и да издирваме злоупотребленията на другите." Той прибави, че не е съдия, но че ако иска, камарата може да направи анкета и да даде бившите министри под съд. В заключението той изказа желание, щото анкетата да се простре върху всички минали режими. "Аз мога смело да кажа, че не се боя от сметки. Не за 50 000 лева, но за 50 стотинки не се боя."

Тоя ден въпреки настояванията на д-р Стоилова на предложението за анкета не се даде ход. Либералната партия обаче, осланяйки се на страшните документи, които Каравелов държеше в своето "чекмедже", искаше непременно да се накажат злоупотребителите: в тяхното лице тя искаше да изложи на позор цялата епоха на пълномощията.

На 7 ноември Илия Вълчев пак подигна въпрос за разследване на кражбите. По негово предложение избра се една анкетна комисия от 19 члена. Д-р Стоилов искаше да има в нея поне един опозиционер; но Стамболов му отговори, че депутатите ще изберат, когото желаят. Комисията се показа много експедитивна; на 7 януари тя представи доклада си по сметките на БН банка; на 26 - по Финансовото министерство; на 27 - по Общите сгради. Резултатите на това трескаво дирене бяха нищожни: откриха се някои нередовности, но истински злоупотребления не се оказаха. Работите по предприятията на Хаджиенова, за които тъй много се приказваше, останаха тъмни: много важни документи, отнасящи се до неговите сметки с държавата, бяха изчезнали. В действителност тази анкета, която трябваше окончателно да компрометира консерваторите, послужи за тяхно оправдание.

Макар и излъгани в своите очаквания, либералите пак настояваха за съд; но Каравелов не искаше да изложи своята политика на авантюри, сигурен, че присъдата ще бъде оправдателна и следователно ще увеличи престижа на противниците му. Но той не можеше да изкаже тия свои съображения пред болшинството, пред което тъй театрално бе говорил за кражбите на консерваторите. Той заяви сега на по-видните депутати, че ако се учреди съд за виновните министри, ще пострада и честта на княза, който трябва да се щади. Друг път той повери на близките си приятели, какво Кояндер настоявал да не се дава никакъв ход на анкетата, защото князът ще свали министерството. Тия мотиви разколебаха болшинството; после други въпроси завзеха неговото внимание и докладите на комисията бидоха забравени в архивата.

Важният въпрос, който занимава депутатите в тази сесия, бяха пак железниците. След като конвенцията a quatre биде гласувана, дошло бе време да се строи линията Цариброд - Вакарел. Дипломатическите трудности за тази линия бяха вече отстранени; руските предприемачи - окончателно отчаяни. Оставаше да се реши въпросът: кой ще строи железницата и кой ще я експлоатира? Каравелов представи един законопроект, който гласеше, че железниците в княжеството трябва да бъдат държавна собственост и да се експлоатират от правителството.vi Специално за линията Цариброд - Вакарел той изработи особен законопроект, който постановяваше, че строенето й трябва да бъде дадено на предприемач чрез публичен търг. Каравелов бе определил в законопроекта и най-малките финансови подробности на предприятието; линията трябваше да коства не повече от 17 милиона (по 150 000 на километър) и изплащането й да става по следния начин: 5 милиона от резервния фонд, по 3 милиона да се впишат в бюджета за 1885 и 1886 г. и за останалата сума да се направи заем al pari с 5% лихва. "Как може да се гарантира, попита д-р Стоилов, че заемът ще бъде сключен непременно al pari и с 5% лихва?" "То е моя работа, отговори Каравелов. Отгде ще го направя и как, то ще се представи на одобрение в Народното събрание."

Законопроектът за железниците даде повод за много дълги принципиални прения. От опозицията д-р Стоилов и М. К. Сарафов твърдяха, че ако държавата сама строи линията, тя ще й излезе много по-скъпа, отколкото ако биха я строили чужденци: колкото за експлоатирането й от правителството, те заявяваха, че това е една утопия, понеже няма още българи, способни за такава специална служба. От либералите говори в защита на законопроекта главно Стамболов. Неговата реч е един образец на ясност, ирония и лиризъм. Тия, които считаха Стамболов само като един патетически и сантиментален оратор, един вид тенор на либерализма, откриваха сега в него един човек, способен да разисква с удивителна сръчност върху най-трудните проблеми на финансовата и икономическата политика. Самоук като повечето дейци от Възраждането, Стамболов имаше наистина необикновена дарба да асимилира чуждите знания и чрез живостта на своя естествен ум да удвоява тяхната логическа сила.

Докато се ограничаваха само между първите хора на камарата, разискванията се водеха с умереност и с приличие. Но те траяха дълго, в няколко заседания, и атмосферата се разгорещи. Повечето депутати не бяха в състояние да следят аргументацията на ораторите, те виждаха само в опозицията желание да замедлява пренията и това ги ожесточаваше. Раздразнението не закъсня да избухне в един печален инцидент: побоя на Шивачева.

Шивачев, консерваторски депутат, бе един буен многоглаголив и малко ексцентричен човек. През лятото той бе гонил княза по обиколката му в Троян и едва ли не го биха. Без да говори обидни думи, той имаше привилегията да възбужда до болезненост нервите на своите слушатели. По законопроекта за железниците той говори дълго, със замотани скучни фрази, в които бяха забулени много инсинуации. Камарата, която всякога го слушаше с нетърпение, тоя път бе особено развълнувана. Докато Шивачев говореше, Каравелов даваше от министерската маса знакове за голямо енервиране. Най-сетне той скочи от стола си и напусна залата, викайки: "Такъв шпионин аз не искам да слушам."

Излазянето на Каравелова разюзда съвсем болшинството. Един едър селски депутат, Населевски, либерал от Трън, който стоеше до Шивачева, се изправи по едно време и стовари върху главата му юмрука си на шопски пехливанин. Настана след това ужасно смущение; председателят бе принуден да даде отдих. В това време Шивачев се затече право в двореца, викайки, че иска да види княза, за да му каже, че либералите убивали опозиционните депутати. Стражарите едвам можаха да го изтласкат от двора; екзалтираният човек крещеше сега по улиците. Между туй цялата опозиция реши да напусне Събранието. От името на 23 свои членове тя поиска аудиенция от княза, за да му поднесе един адрес. Князът не можеше да не приеме опозицията; но за да не се даде повод на никакви интриги, той предложи на Каравелова да присъствува на аудиенцията. Каравелов, чувствувайки, че ще му бъде неловко, каза, че ще бъде по-удобно, ако изпрати от страна на кабинета някого от министрите.9

Опозицията биде приета в двореца на 10 декември в понеделник. Когато Цанков видя до княза като представител на министерството д-р Радославова, той се обърна към него ядосано: "Ти какво търсиш тука бе? Да ме шпионираш ли?" Князът обясни, че той го е викал. "Аа, тъй ли? Добре тогава, усмири се Цанков. Затъ Радославов е добро момче. Против него аз нямам нищо." Той пристъпи сетне към Радославова, разговори се весело с него и му каза някои смехории. С тоя хумористичен инцидент Цанков смекчи това, което можеше да бъде много натегнато и тържествено в тая аудиенция. М. К. Сарафов прочете адреса. Тоя дълъг документ описваше случката с Шивачева, за която хвърляше вината всецяло върху Каравелова, и изразяваше решението на опозицията да не участвува в заседанията, дордето трае тоя терор. "Молим верноподанически, Ваше височество, гласеше адресът, да вземете ония мерки, които намирате за най-справедливи и удобоприложими и които Ви се налагат като върховен пазител на конституцията."10 Цанков, сетне Стоилов повториха това ходатайство.

Задачата на княза бе твърде благородна. Той каза, че без да знае кой е виновен за случившето се, съжалява дълбоко, че камарата е била театър на подобно осъдително произшествие. "Конституцията, която тъй свято трябва да пазим всички, не ми дава никаква власт да се намесвам в работите на Народното събрание. Ако министерството е лошо, убедете народните представители да го свалят." Князът им говори продължително в тоя дух, и не без една благодушна немска ирония. Той вкусваше всичкия комизъм на това положение, което го караше него, автора на преврата, да държи уроци по конституционализъм на човека, който бунтува България за конституцията. На края на аудиенцията, на прощаване, князът целуна Цанкова - целувка хумористическа на млад човек, който се забавлява.

Докато опозицията бе в двореца, правителствените либерали се събраха от своя страна, за "да изкажат своето презрение" към нея. Либералната резолюция биде също поднесена на княза от бюрото на митинга. На другия ден, на 11 декември, Стамболов направи на камарата следното съобщение:

Негово височество благоволил да приеме тази резолюция на митинга, лично нему предадена от бюрото, и да изкаже радостта си, загдето столичните жители толкоз много следят държавните работи. Негово височество благоволил още да прибави, че той е напълно доволен от това, че Народното събрание е приело законопроекта тъй, както е бил представен от неговото правителство. Най-сетне Негово височество изказал желание да се дадат уверения на софийските жители, че той има пълно доверие в народното представителство и в правителството си (живи ръкопляскания).

Такива съобщения не бяха рядкост в това време. Председателят на камарата служеше охотно за посредник между депутатите и княза. На 22 октомври напр. по повод нови слухове за оставка Стамболов заяви на Събранието, че князът имал пълно доверие в Каравелов и казал: "Каквото говори г. Каравелов от мое име, това е истина." Към това съобщение Стамболов добавяше: "Най-после Н. Височество пожела всеки един четвъртък, часа от 10 до 1, всеки от г-да представителите, който обича, да иде при Н. височество да си разменят мислите, защото Н. височество желае да узнае нуждите на народа." (Викове: "Да живее Негово височество!")

При такава интимност между княза и народното представителство се закри редовната сесия. Преди това обаче в състава на министерството стана една промяна: вместо П. Р. Славейков биде назначен Н. Сукнаров.

Изборът бе опасен. Прекалено амбициозен и наивен пряко мярката, готов да робува на всеки опозиционер, който ласкае неговата суета, Сукнаров бе съвсем неподходящ за един кабинет, над който господствуваше един човек като Каравелова. Конфликтът между двамата се появи наистина едва ли не в първите дни.vii Историята на този конфликт е много любопитна. Въпреки Каравелова Сукнаров бе назначил градоначалник в София Хр. Иванов, тоже особен човек, който с поемането на длъжността си залепи по улиците едно обявление, в което разправяше, че в столицата съществували шайки, организирани от правителството. Опозицията, разбира се, направи от самопризнанието на Иванова голям шум. Разтреперан от яд, Каравелов поиска тутакси уволнението на градоначалника; Сукнаров отказа. Конфликтът, завързан по тоя повод, взе големи размери. Сукнаров писа против Каравелова едно писмо, което даде на вестниците за обнародване. На другия ден той получи следното неочаквано и наистина оригинално писмо:

Чест имам да ви съобщя с настоящето си, че по причина на вашето писмо, отпечатано в политическите вестници "Средец" и "Напред", присъствието ви в Министерския съвет става вече невъзможно. Затова днес с доклад до Негово височество вие сте представен за уволнение от длъжността министър на вътрешните дела.

18 март 1885 г.

Министър-председател и министър на финансите:

П. Каравелов

Тази съкратена процедура не се понрави на Сукнарова. "Вашето съобщение от 18 т. год., отговаряше той на Каравелова, не само е противозаконно, но и нелепо. Вие, г-не Каравелов, нямате право да представлявате доклад за моето уволнение, защото нашата конституция не го е предвидяла." И той заявяваше, че догдето князът не му изкаже своето недоверие или камарата не го бламира, той няма да отстъпи от своя пост. Щеше ли да види светът един министър, изгонен от своето министерство със стражари? Каравелов бе способен да прибегне до тая мярка. Сукнаров обаче, виждайки комичността на своето положение, отказа се от всякакво по-нататъшно съпротивление. Каравелов взе след това да управлява и Министерството на вътрешните работи.

Скандалът със Сукнарова бе един морален удар за правителството. Не се минаха няколко месеца, ново едно събитие, още по-громко и неприятно по своя изглед, дойде да донесе на опозицията едно още по-силно оръдие: това бе избиването на Калмиковата чета, вината за което биде хвърлена върху Каравелова.

От освобождението на България съдбата на македонците не бе престанала да интересува живо княжеството. В 1881 г., февруари, министърът на външните работи в либералния кабинет Н. Стойчев отправи по повод пристигането бежанци от Македония една нота до Силите, която е първата дипломатическа постъпка на България по македонския въпрос. В 1880 г. Никола Живков подигна в Народното събрание първата интерпелация върху несносното положение на българите в Македония. В пълномощенската камара тая традиция се продължи: Анев интерпелира правителството върху неизпълнението на екзархийския ферман. На 3 януари 1885 г. Н. Живков пита пак Илия Цанова: Какво мисли министерството да прави, за да помогне на нещастните български сънародници в Турско? Цанов отговори, че правителството не можело да направи нищо, освен да раздаде помощи на бежанците. Общественото мнение считаше обаче това покровителство за недостатъчно; то искаше по-енергична намеса в съдбата на Македония. С тая роля се наеха комитетите.

След като няколко комитети бяха вегетирали тъмно в Русчук и София, незабелязани почти от съвременниците, в 1884 г. македонското благотворително дружество почна да проявява по-жива енергия. Покрай македонците, живущи в София, в него се записаха и български политически мъже, между които П. Каравелов. Дружеството се намираше главно под влиянието на Д. Петкова и Ризова, които мечтаеха тогава за едно голямо въстание в Македония.

Каравелов гледаше на комитетските планове с недоверие. В действителност той не ги вземаше на сериозно. Следните редове на Търновска конституция определят съвършено неговия възглед по въстанията в Македония.

По македонския въпрос ние сме вярвали и вярваме и не се боим да го изкажем, че Македония няма да се освободи с чети по 50 и 100 души. Ние сме настоявали, настояваме и ще настояваме за изпълнението на Берлинския трактат по отношение на Македония; но не искаме пък и да скандалим себе си и да компрометираме бъдещето си с детински подвизи. За големите събития се изискват и големи жертви. Ако сме в състояние да съединим Тракия с други средства освен с митинги или да освободим Македония освен с хайдушки чети, то нека предприемем този подвиг сами; но ако не сме в състояние ние да направим нещо повече от това, благоразумието изисква да не рискуваме.11

Това недоверие на Каравелова към наивните и грандиозни планове на комитетите, това отвращение към театралната храброст и хайдушкия романтизъм на четите той запази до края на живота си; но в 1885 г. той бе особено противен на всяко движение в Македония и затова, защото считаше, че нито българската народност в Турско бе имала време да закрепне, нито княжеството можеше да разчита на чужда поддръжка. Едно политическо лице, знающо добре Каравелова, казваше в едно писмо, обнародвано в Марица, следното:12

Няма човек в княжеството, който по-категорически да се е произнесъл против едно македонско въстание, отколкото Каравелов. И тия заявления са, бъдете уверени, искрени. Г-н Каравелов не е човек, който да не цени положението на княжеството. Той знае, че ако даже българската народност е напълно осигурена в Македония, че ако даже предположим, какво населението в тази страна е приготвено за въстание, пак би било глупаво да се изпратят чети, в случай че княжеското правителство не се приготви за една война и че няма обещана помощ от Русия.

Въпреки това Каравелов поддържаше тесни връзки с македонствующите агитатори в София. "Има в София, казва същото това неизвестно политическо лице, има хора, които на четири страни говорят за въстание и вечер пият кафето си у г. Каравелова." Наистина Д. Петков и Ризов бяха вечните гости в къщата на Каравелова. Те идеха тук като либерали, като поклонници на Каравеловите конституционни теории, като приятели на семейството, но за хората, които не знаеха тия подробности, интимност между министър-председателя на България и страшните революционери, които заявяваха велегласно, че ще запалят голям пожар в Балканския полуостров, тази интимност, която изглеждаше на съзаклятничество, се виждаше странна. Даже някои от агентите изказаха недоумението си от това постоянно квартируване на комитетските водители у него; но Каравелов възразяваше, че те само вдигали празен шум, от който Европа не трябвало да се безпокои.

Комитетите обаче от шума почнаха да пристъпват и към дело. На 16 май биде ограбен в Кюстендил с помощта на прокурора Вл. Неделев складът на опълчението. Известието за тоя патриотически обир раздразни ужасно Каравелова, който даде най-строги заповеди за залавянето на виновниците. Виновниците обаче бяха минали границата под предводителството на казашкия офицер Калмиков.viii

След няколко дена се чу, че Калмиковата чета била разбита, предадена на турците от кюстендилския окръжен управител Славков. Мълвата не пощади и самия Каравелов. В органа на комитета Македонски гласix Ризов обвини открито министър-председателя, че той дал заповед за предаването на четата. Цялата опозиционна преса поде тая версия и епитетът "предател" бе окачен на Каравелова с голямо злорадство. Какво имаше вярно в цялата тази история?

Обширната полемика по тоя въпрос установи само един факт: срещата на окръжния управител Славков с турския каймакамин в Паланка. Тая среща стана със съгласието на Каравелова, който на 17 май, един ден след ограбването на склада, разреши на Славкова да влезе в турска територия. Какво бяха говорили българският управител и турският каймакамин, това никой не можа да знае положително. Единственият документ с несъмнена доказателствена сила по тоя въпрос е обнародваното в Синята книга писмо на английския консул в Солун I. E. Blunt до английския посланик в Цариград Sir E. Thornton. В това писмо консулът докладва, че се е научил от достоверен източник, какво на 15 май дупнишкият комендант съобщил на турските власти на границата, че една чета се готвела да мине в Македония. Кой е този комендант (?) и дали се касае за същата чета? Неизвестно. Въпросът остава тъмен не относително Каравелова, но колкото до ролята на Славкова. Гороломните обвинения срещу Каравелова не заглъхнаха обаче за дълго и от цялата тази врява остана поне впечатлението, че той е бил "македонофоб". Тая (впрочем съвсем незаслужена) репутация се затвърди още повече, когато Каравелов даде заповед да се вдигнат от Кюстендил заедно със семействата им всичките македонски харамии. Мярката бе приложена сурово и на места с жестокост: покрай харамиите пострадаха и безобидни македонски семейства, които, без да имат време да си уредят домашните работи, бидоха препратени като арестанти във вътрешността на княжеството.

Тъкмо по това време се яви и друго едно движение против Каравелова, предизвикано от неговата фискална политика. Съобразно със своите навици една от първите бумаги, които Каравелов подписа като министър на финансите, бе едно окръжно за събиране на данъците, вследствие на което се повториха сцените от 1880 г. Още по-чувствително се показа населението спрямо новия закон за патентите, против който се подаваха протести носещи многобройни подписи. Каравелов не се стресна от това брожение. В камарата той заяви еднаж:

Аз мисля, че не трябва да обръщаме внимание на количеството на подписите. Трябва да забележим, че Народното събрание съществува по конституцията и заедно с княза това са върховните учредения в страната. Никой няма право да протестира срещу решенията на Народното събрание. Много ли са, малко ли са, то не значи нищо. Има в конституцията, че каквото реши Народното събрание и князът го подпише, то става закон и на това трябва всеки да се подчинява.

Тия справедливи юридически доводи не можаха обаче да успокоят духовете, толкоз повече че опозицията явно ги насъскваше към неповиновение на властта. Цанковисти и консерватори - това, което бе останало от консерваторите, - съединени в коалиция, лансираха един позив към народа, канейки го да устройва митинги и да не плаща данъците, гласувани в последната сесия, особено патентите, тъй непопулярни между еснафа. Каравелов издаде тогава (20 юли 1885) прочутото окръжно, за което тъй често е ставало по-сетне дума в партийните полемики. Той почваше с признаването на свободата на събранията, гарантирана от чл. 83 на конституцията, и после прибавяше:

Но събранията, които стават с цел не да се обсъждат въпроси, а да се вземат резолюции против законните разпореждания на властта, против приспособлението на този или онзи закон, не само си присвояват права, каквито нямат и каквито никъде не се дават, но още такива събрания поемат на себе си качеството на правителството, като си вменяват в обязаност да противодействуват и да правят всевъзможни препятствия на законната власт в изпълнението на възложените ней работи. Инициаторите на такива събрания и подписвачите на такива резолюции са нищо по-малко от революционери и само тия им действия са повече от достатъчни да бъдат зачислени в категорията на упорствующите против законните разпореждания на обществените власти и да бъдат приведени под наказания, които наказателният кодекс предвижда за такива лица.

Опозицията прогласи окръжното за антиконституционно и заяви, че няма да държи никаква сметка за него. Митингите продължиха. Буйността на движението се усили още повече след няколко безуспешни опити на окръжните управители да приложат Каравеловите инструкции. Във вестниците се явяваха сега против Каравелова нападки, които минаваха всяка граница на приличие.13 С най-голямо озлобление се отличаваха статиите на Стоян Михайловски. В един многословен архаически и жесток език поетът представляваше България за някой чудовищен вертеп и рисуваше Каравелова като някой мистически звяр от библията. В едно отворено писмо, отправено до Каравелова и обнародвано в Средец на 15 юни (преди окръжното), той пишеше:

Това, което става днес в България, не се е виждало нигде и никога - нигде и никога държавата не е изпадала в ръцете на една шепа содомисти и руфиянци.

Вие сте началникът на политическите посредници и сводници..., високоповелителят на обществените блудодейци.

От вас никой не е очаквал да бъдете държавен мъж - друго е държавен мъж и друго е съдържан мъж. Това, което целият български народ очаква от вас - то е да се строполите и сгромолясате час по-скоро вдън земя: народът ще има тогава удоволствието да храчи върху ви - и тези храчки ще ви служат за епитаф.

Продължавайки сé в тоя риторически и яростен тон, Михайловски цитираше познатите стихове на Некрасова:

Бывали хуже времена,

Но не было подлее.

И казваше:

Като говоря това, аз не ви обвинявам: аз съм просто свидетел на първовърховното съдилище на историята. Разказвам деянията на един тат!

Вий разграбихте хазната и пропиляхте народната пара, като я раздадохте на всичките си любимци и виночерпци, за да газят правдините народни.

Михайловски свършваше своето злобно и несправедливо писмо:

И ако това ми писмо е една плесница върху лицето ви, не се опитвайте да се червите: помнете, че вие само с плесниците, които получавате отдясно и отляво, успявате да се държите в равновесие.

Водена с велеречие от сатирическия поет, в по-вулгарна литературна форма от обикновените политикани във в. Средец: д-р Данев, Помянов и др., тази агитация създаде в княжеството една сгъстена политическа атмосфера. Разбира се, опозиционното течение не се дължеше само на действието на няколко журналисти. Имаше в страната и по-сериозни причини на недоволство. Много хора се чувствуваха нещастни във възродена България и един тъмен инстинкт ги въоръжаваше срещу властта. Страната почваше да преживява една чувствителна икономическа криза. Прямо и бързо съобщение със Западна Европа не бе още установено (едва що бе одобрила камарата в извънредната майска сесия търга за линията Цариброд-Вакарел, който остана върху Ив. Грозева), но България бе влязла вече в контакт с капиталистическата и индустриална цивилизация и чувствуваше нейните удари. Вносът на фабрични стоки се усилваше, старата форма на производство - занаятчийството - почваше да страда от чуждата конкуренция; едно неясно и мъчително чувство на недоволство, твърде характеристично за психологията на дребната буржоазия, когато е засегната от ударите на икономическия напредък, вълнуваше еснафската маса, без тя сама да си дава сметка за нейните истински побуждения. Това чувство на неудовлетворение, на смътен социален бунт бе още по-силно у тъй наречения чиновнически пролетариат, наплоден от честите министерски промени: печален сбор от хора полуинтелигентни, които Освобождението бе изтръгнало от техните дукяни и които бяха вече неспособни да се възвърнат към стария си живот. Тая маса от службогонци пълнеше кафенетата, политиканствующа и безделническа, настръхнала при всеки слух, превръщайки и най-дребната случка в триумф или в катастрофа. Политическите събития минаваха през ума на тия енервирани от трескаво очакване нещастни хора като през някоя призма, която преувеличава всичко до крайни размери и всичко обагрюва с ярки бои.

Девизът на всичките тия недоволства бе паническият вик: "Зле сме с Русия!"

Отношенията между княжеството и Русия продължаваха наистина да бъдат крайно натегнати. Русите се считаха измамени от либералното министерство, което не искаше да пъди княза. Един тъмен полски авантюрист, някой си Завадски, стоящ в руското агентство в София, без никой да знае неговата служба, биде изпратен от Кояндера да обясни в Азиатския департамент, че Каравелов изневерил на своите задължения. По повод на тази измяна Карцов, тогава в София, написа следните хумористически стихове:

Петър Станиславыч14, наш любимый,

Нас всех отчаянно надул -

Из Херувима, Серафима,

Он стал шейтан и Вельзевул.

С ужасной хитростию, адской,

Собрал он сонмы темных сил.

    (Пауза и фальцетом)

Викентий Викторыч Завадский

Глаза Зиновиеву открыл.

Въпреки голямото си разочарование в Каравелов - мнимия си съзаклятник, който никога не бе мислил сериозно да пъди княза - руската дипломация не се отказа от своя план, разчитайки на някоя ненадейна случайност или на една победа на Цанкова в изборите.x Инструкциите на Кояндера до консулите бяха: "Дискредитирайте княза, доколкото можете."15

Едно ново русофобско чувство захващаше между туй да се появява сред младите българи, които обвиняваха деспотическа Русия, че искала да пороби княжеството. Най-смело бяха формулирани тия обвинения в Напред!xi - един малък лист, който под редакцията на Н. Йонкин-Владикин, словослагател и енциклопедист, даваше с една трогателна некомпетентност статии за теорията на Дарвина, за Френската революция, за Бокля, за Елизе Реклю, за спиритизма и за Демостена.

В други времена това мимолетно издание би минало незабелязано от широката публика, но понеже опозицията твърдеше, че то било вдъхновявано от Каравелова, около него се повдигна голяма тревога. За да прекрати тия коментарии, либералната партия свика под председателство на П. Р. Славейкова един митинг, чиято резолюция, напоена с най-гореща любов към Русия, биде поднесена на Кояндера. Но от руското агентство тълпата отиде пред двореца, за да направи овация на княза, което значеше, че русофилството на либералите бе платоническо.16

Тия манифестации не донасяха никакво облекчение на положението, тъй като Русия не можеше да се задоволи само със словоизлияние по софийските площади. Както бе казал Александър ІІІ на митрополит Симеона, тя искаше от правителството "дела", т. е. на откровен език - детронирането на Батенберга. По всичко личеше даже, че тя иска да ускори развязката. Кояндер, доскоро предпазлив, бе станал много дързък, игнорирайки княза по най-демонстративен начин. На банкета, даден на 6 април по случай хилядогодишния юбилей на св. Кирил и Методий, отговаряйки на наздравицата на царя, той пи за успеха на България, без да спомене даже името на нейния държавен глава.17 На 8 април, на обеда, даден от правителството, той пак се държа, като че ли князът не съществуваше. Странните тия обноски на Кояндера даваха на всички драматичното впечатление, че присъдата на императора е безвъзвратна и че дните на княз Александра в България са преброени. Езикът на меродавните вестници в Русия подчертаваше тия манифестации и изваждаше от тях вопиющето политическо заключение. В Московские ведомости Катков канеше явно българите да изпъдят своя княз и да обявят република; с по-малко бруталност - с един вид меланхолическо разочарование даже - Аксаков сочеше на детронацията като на неизбежна развязка на руско-българските отношения.

Какво мислеше българското обществено мнение за тоя неформулиран официално, но от всички чувствуван ултиматум на Русия? След възстановлението на конституцията княз Александър бе станал твърде популярен; страната очевидно не бе наклонна да го жертвува. Но народът не можеше също да си въобрази, че България има някакви шансове да съществува без Русия. "Без Русия не можем!" - бе лозунгът на цялото поколение, което бе видяло Освободителната война. Оттам и едно мъчително недоумение в духовете относително изхода на тази страшна криза.

Каравелов нямаше никакъв план или по-добре планът му бе чисто теоретически; той определяше какви отношения трябва да съществуват между освободени и освободители: ни непризнателност от страна на българите, ни вътрешна намеса от страна на Русия. Но тая книжна идея не съставляваше никаква политика. Княз Александър стоеше също със скръстени ръце пред бъдещето. Според обичая си той минаваше през всекидневната му алтернатива на отчаяние и на мимолетна самонадеяност. Той казваше на Цанкова: "Ако вие политическите мъже да бяхте твърди, ако българският народ да можеше да ме поддържа само няколко години, вий ще видите, че русите сами ще търсят моето приятелство. Аз ги зная добре: те уважават само тия, които им противостоят смело. Те са източен народ." Но Цанков не можеше да си представи как могъщият руски цар ще има нужда от приятелството на една васална държава, по-малка от една губерния. "За мене бе ясно, казваше дядо Цанков, че друг изход за България няма освен детронирането на княза." Той прибавяше тогава, че с детронирането няма да се разреши кризата, че ще трябва и една руска окупация в княжеството.

Как бе могъл авторът на отвореното писмо до Хитрово, човекът на "медът и жилото" да се превърне в отчаян русофил, чающ безропотно руска окупация? Скокът е наистина голям и на пръв поглед изумява. Дядо Цанков дава сам следното обяснение:

Докато трябваше да се разправяме с един руски агент, с един руски генерал, нашата задача имаше смисъл; но да се опълчим срещу руския император бе едно явно безумие. Само един наивен човек като княз Александра можеше да си въобрази, че това е възможно. Еднаж аз му казах: "Гледай да се сдобриш с руския цар, иначе никой от нас не може ти помогна. Виж какво стана около нас. Румънският крал се бои най-много от Русия: между румъните освен един налудничав агитатор, Таки Йонеску, никой не смее да продума срещу русите. Същото е и в Гърция; гръцката династия е вковала погледите си към Петербург. И защо е всичко това? Защото в Изток православната маса е русофилска, не търпи хора против Русия. А какво да кажем за нашата маса, която е освен това и славянска, освободена, вчера се вика, от русите?" При тия думи княз Александър клатеше глава и казваше: "Какво да ви правя, когато нямате кураж?"

Липсваше ли у Цанкова кураж? Това би било странно у един човек, който в една обществена кариера от 30 години бе се хвърлял в най-рискованите борби. По силата на събитията обаче - откъснат от своята естествена среда - Цанков се видя един ден начело на най-противни нему по темперамент и дух хора, на една група, лишена от вяра в гения на България и расла с надеждата за спасение отвън. Нямаше наистина нищо по-противоположно на Цанковата натура, отколкото неговият непосредствен антураж: Данев, Сарафов, Балабанов и пр. Само голямата му ненавист към Каравелова, тая непобедима упоритост на характера, по-твърда от гранита, по-дълбока от океана и която се зове инат, само тя би могла да постави Цанкова в такова страшно противоречие с цялото му минало и да го направи шеф на една категория на човеци, които той през целия си живот не бе считал за мъже. С Цанкова бяха останали наистина няколко борци от миналото: П. Станчев, Т. Кърджиев, Ст. Савов, но те се губеха посред сивата малодушна маса, която мечтаеше за руска войска в България.

Трябва да се забележи, че и в либералната партия владееше голямо смущение. Страшен бе за всички гневът на руския цар. Детронирането на княза, което либералите не желаеха, ги терзаеше при все това като нещо неизбежно. Как щеше да стане то? Чрез заповед на царя, чрез заговор, чрез дипломатически натиск? Това никой не знаеше, но всички чувствуваха, че кризата не ще може да се протака, че за малко време в България ще стане някоя трагична промяна...

Такива тежки предчувствия летяха над България, когато ненадейно громко екна от Пловдив радостната вест за Съединението.

 


1 Средец, орган на Цанкова, биде основан в 1884 г. след спирането на Светлина. Главният редактор на Средец бе д-р Данев.горе

2 Търновска конституция, 11 януари; ibid - 18 януари.горе

3 Р. Славейков, "Представителите на Русия в България", в годишника на демократическата партия, 1906, стр. 128.горе

4 Поджио бе секретар в руската легация в Петербург.горе

5 Ю. Карцов, стр. 228.горе

6 Последният опит за помирение бе направен от Стамболова.

"Един ден, разказва Цанков, идва при мене Георги Живков и ми съобщава, че Стамболов свиквал в хотел "България" едно събрание, на което трябвало да присъствувам и аз. Отивам там и намирам в стаята само Стамболова, който ме захваща пак да се помиря с Каравелова. Аз му отговорих: "Стамболов, ти знаеш, че Каравелов е побъркан човек; с него аз на една кола се не качвам. Виж, друго би било, ако всички партии влязат в кабинета." Между туй пристигна Каравелов. Стамболов си излезе. Останахме сами с Петка и почнахме да приказваме. За това, що бяхме решили у Кояндера, ни дума. Аз пак поднових старото си предложение. Щом Каравелов го приеме, една депутация от камарата да иде в Петербург да моли за подобрение на отношенията с княза. Каравелов пак не се съгласи. Аз си излязох тогава и вече за примирие между него и мене не се нае никой."горе

7 Архива на Министерски съвет, протокол №112, 1883 г.горе

8 През ноември Ризов и Петков, влизайки една вечер при Каравелова, видели в двора някои подозрителни личности и заключили, че те са дошли да убият министър-председателя. Ризов и Петков се хвърлят върху тях и ги изтласкват навън. На другия ден полицията интернира тия подозрени лица. Разказвайки случката в Търновска конституция, Ризов и Петков пишеха: "Впрочем ние изпълняваме една свята длъжност, като предупреждаваме всички интересующи се с едно покушение върху живота на г. Каравелова, че то ще им коства много скъпо. Ние го говорим това, без да желаем да си играем с дебелите думи..." Арнаутското чувство на Ризова даваше на тия редове една малко театрална храброст; но те изразяваха наистина една искрена привързаност. Търновска конституция, 10 ноември 1884.горе

9 Според разказа на г. д-р Радославова.горе

10 Средец, 12 декември 1884.горе

11 Търновска конституция, 9 юни 1885 г.горе

12 Марица, 18 юни 1885.горе

13 Излюблената тема на Средец бе да сравнява Каравелова с един лъжепророк от силистренските села, който умря в лудницата, някой си хаджи Ангелуш. Каравелов даде под съд Средец и д-р Данев, редактор на тоя вестник, биде осъден за обида от Софийския окръжен съд.горе

14 Каравелов.горе

15 Ю. Карцов, стр. 217.горе

16 Същата предупредителност спрямо Русия показа Каравелов и по повод на Съвременния показател, основан от Д. Благоева, който току-що се бе върнал от Русия (екстерниран поради социалистическа пропаганда между петербургските работници), и от Вела Живкова, учителка. Целта на списанието бе да разпространява началата на научния социализъм, но покрай Маркса и Енгелса мимоходом то се занимаваше и с личността на руския цар. Без да чака някакви постъпки от руското агентство, Каравелов уволни Вела Живкова и чрез Държавен вестник изказа "дълбоко съжаление" на правителството за това недостойно поведение на една държавна служителка.

*** Инцидентът със сп. "Съвременний показател" е представен неточно. Не е вярно, че Каравелов е уволнил В. Живкова, "без да чака някакви постъпки от руското агентство". Още първата книжка на списанието предизвиква недоволството на руския агент в София, Кояндер, който предявява искане да се подложи на преследване отговорният редактор В. Живкова-Благоева. П. Каравелов се противопоставя, позовавайки се на свободата на печата. Стига се до остър дипломатически конфликт между либералното правителство и царските представители, които настояват за спирането на "Съвременний показател". Под натиска на руската дипломация Каравелов уволнява В. Живкова, но списанието не е спряно.горе

17 Илия Цанов, "Из бележките ми по Съединението", в Български преглед, 1899, април.горе

 

i Режимът на пълномощията (1881-1883) е период на остра вътрешнополитическа борба за демократично-конституционно или консервативно държавно устройство. Той приключва с възстановяването на Търновската конституция, което е победа на демократичните сили. Тази победа се дължи на широкото народно движение срещу замислите на княза Александър І и консерваторите. Благодарение на подкрепата на народа крайните либерали успяват да доведат борбата до пълно възстановяване на конституционния режим.

В хода на вътрешнополитическите борби се извършват съществени изменения в политическите сили. Либералната партия се разцепва на две: привърженици на Др. Цанков и последователи на П. Каравелов. Това събитие не може да се обясни със случайни фактори или с лични амбиции на партийните лидери. Действителните причини за разцеплението на голямата Либерална партия се крият в обществено-икономическото развитие на страната след Освобождението, което довежда до изменения в социалната структура на българското общество. Умерените либерали на Др. Цанков изразяват интересите на замогващата се средна буржоазия, която все още е основната част от българския народ. Крахът на режима на пълномощията се отразява и върху Консервативната партия, която загубва значението си на политически фактор. Несполучливият опит да се измени демократичното държавно устройство и управление на страната има за последица и чувствително намаляване на личния авторитет на княза Александър І както в страната, така и пред Русия и другите велики сили.горе

ii В. "Средец" (14 февр. 1884 - 12 апр. 1886) - излиза в София под редакцията на д-р Ст. Данев. Орган на умерените либерали, защитава политиката на правителството на Др. Цанков. Остро напада П. Каравелов и неговите привърженици.горе

iii В. "Русе" (март 1884 - 30 юли 1885) - излиза в Русе под редакцията на П. Пъргов. Местен вестник на консервативната партия.горе

iv Кребел, Е. Р. - руски дипломат, служил дълго време в Персия, генерален консул в Пловдив.горе

v Симич, Джордже (1843-1921) - сръбски политик и дипломат. От 1867 до 1882 г. служи в Министерството на външните работи. В периода 1882-1884 г. е генерален консул в София. По-късно заема постове на дипломатически представител.горе

vi Гласуваният по предложение на П. Каравелов закон за железопътното строителство предоставя на държавата правото да строи, притежава и експлоатира железниците. Този закон има изключително важно значение за по-нататъшното икономическо развитие на България. Неговата главна цел е да предпази най-голямото предприятие в страната от намесата на чуждия капитал. За разлика от своите съседки - Турция, Сърбия, Румъния - България не допуска чужди компании в строежа на железниците си.горе

vii Конфликтът не е случаен. Още преди да влезе в кабинета на П. Каравелов, воден от партизански настроения и лични амбиции, Н. Сукнаров поддържа тайно връзки с консерваторите и умерените либерали. Опозицията окуражава неговото властолюбие, за да внесе разкол в Либералната партия. На 4 март 1885 г. (един месец след като е назначен за министър на вътрешните работи) Сукнаров подписва постигнатото между консервативната партия и цанковистите съглашение за борба против правителството, и по този начин, макар и член на това правителство, се нарежда в опозицията. Възлагат му се големи надежди, че с действията си ще може да доведе до падането на либералния кабинет и образуването на смесено правителство.горе

viii Калмиков, Адам Иванович (неизв. - 1885) - руски офицер, войвода в Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. Участвува в Руско-турската освободителна война (1877-1878) като доброволец. През 1885 г. преминава в Македония с чета, организирана от БТЦРК; загива в сражение с турската войска.горе

ix В. "Македонски глас" (5 ян. 1885 - 25 ян. 1887) - излиза в София под редакцията на Д. Ризов, подпомаган от Ил. Георгов. Ратува за подобряване на положението на българите в Македония и за прилагане на чл. 23 от Берлинския договор. С крайно радикално направление. Тук Д. Благоев помества първите си статии под заглавие "Балканска федерация и Македония".горе

x В периода около изборите през юни 1884 г., когато на власт идват крайните либерали, до есента на 1885 г. царската дипломация въпреки недоволството си от княз Александър І все още не е решила неговото изгонване от България. Конкретните предложения и планове на руския дипломатически агент Кояндер за детрониране на княза не се приемат. В Петербург не изключват даже възможностите за известно помирение, за което Ал. Батенберг непрестанно действува (АВПР, ф. Политархив, д. 1281, л. 1327-1329 и др.).горе

xi В. "Напред!" (5 март 1885 - 1 март 1889) - излиза в София под редакцията на Г. Кърджиев. Вестникът е с радикално направление, пропагандира идеите на сантименталния социализъм, остро критикува правителството на П. Каравелов и руската политика. Но русофобството на "Напред!" е временно явление.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух