напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



II. Заговорът за Съединението


Захари Стоянов и неговата група. - Демонстрации против лъжесъединистическото правителство. - Основаването на в. "Борба" - Програмата на тайния революционен комитет в Пловдив. - Обирането на оръжейния склад в Чирпан. - Паница и Ризов в Пловдив. - "Аферата с купоните". - Участието на офицерите в заговора. - "Чардафон Велики". - Депутация от комитета при княз Александра. - Бунтът в Панагюрище. - Арестуването на пловдивския префект в Голямо Конаре. - Лъжесъединистите в руското консулство. - Планът на революцията.

 

Захари Стоянов дойде в Румелия подир свищовския преврат. Привърженик на Каравелова в княжеството, той стана сътрудник на подновения в Пловдив в. Независимост, гдето обнародва Искендер бег, сатирическа повест против княз Александра и Русия. Захари бе публицист с живо въображение и оригинална литературна дарба, един голям хуморист, най-големият безспорно с Ботева и Алеко Константинова. Той не бе ходил на училищеa и бе се научил да чете в комитетите. Той четеше много, каквото му попаднеше, с жадност. В неговата глава вееха най-разнообразните влияния: хайдушкият национализъм, съзаклятническата романтика, якобинството на френските революционери, утопиите на руската нихилистическа мисъл, Ботевата омраза към калугерите и чорбаджиите - всичко това, кипящо и в най-невъобразимия порядък и господствувано при все това от естествената сила на един интуитивен ум. Участник във въстанията, Захари стана техен историограф и публикува в 1884 г. първия том на своите Записки, блестящ труд, който въпреки големите небрежности на езика и едно пълно отсъствие на композиция пленява с наивната простота на повествованията, с живостта на диалога и с една рядка дарба в характеризирането на действующите лица. Записките дишат един пламенен ентусиазъм. Никога може би автор не е бил тъй завладян от своя сюжет, както Захари Стоянов в тия свои спомени. Чувствува се на всяка страница, че епохата на революционното действие е живяла в него със своя свещен трепет. Книгата има невиждан до тогава успех. Тя се явяваше наистина в добър момент: героите на това време бяха доста близки, за да интересуват публиката, и вече доста далече, за да може тя да ги идеализира. Книгата бе полезна и в политическо отношение. С публикуването на своите Записки Захари пръсна в Източна Румелия своя комитетски ентусиазъм, съживи революционната традиция и даде на идеята за Съединението един тласък към съзаклятия.

Помощник на Захари в това направление бе Иван Стоянович, дошел и той подир свищовския преврат, поклонник на Каравелова и сътрудник на Независимост. Човек на действието, бърз, жив, нервозен, смел - чудноват силует с персийския си калпак и с ботуши, които му достигаха над колената, - Стоянович със своята съобщителност и с безбройните си познанства чудесно допълняваше Захария. Около двамата тях се въртяха Тодор Гатев, младият опълченец Илия Куртев, П. Зографски, Мильо Милев, Христо Векилов, Ив. Андонов, Спиро Костов Керпията, чиято странна одисея Захари описва по-късно в "Чардафон Велики", Йордан Бошков и др. - пъстра смес от полуинтелигенция и хъшове. Към групата на Захари принадлежаха и някои млади македонци, ученици в гимназията: Н. Генадиев, Андрей Ляпчев, Пере Тошев и др.

Захари и другарите му подеха идеята за Съединението без ясни намерения. Отначало това бе една девиза за борба срещу "лъжесъединистите", които бяха изменили на народния идеал; сетне всичко това се съчетаваше в техния ум със смътни планове за едно въстание в Македония и с наивен нихилизъм. Кръжокът на Захари бе наистина пълно подобие на неговия душевен мир: революционно-националистически, хуманитарен. Проектите за обединението на българския народ се редяха у него с мъгляви и буйни мечти за общочовешко щастие. Той поддържаше сношения с руските нихилисти в Женева и с македонствующите в София.

Борбата за Съединението се почна през пролетта на 1885 г. с демонстрация по улицата. Първата демонстрация стана на 23 април, на Гергьовден, националния празник на Гърция. Гръцката колония в Пловдив правеше големи приготовления. От Станимака и околните села бе поканено да дойде гръцкото население, колкото се може на по-многобройни тълпи. Целта бе да се прояви жизнеността и националният ентусиазъм на гръцкия елемент в областта. Българските патриоти обаче не искаха да допуснат тоя парад на елинска грандомания и още от рано почнаха да късат гръцките знамена и да гонят гръцките групи. Полицията се намеси в полза на гърците, но тя биде на много места разпръсната. След няколко схватки българското множество остана господар на улиците, по които се носеха виковете: "Да живее Съединението! Долу Гърция!" Руският консул Сорокин, застанал пред вратите на гръцкото консулство, убеждаваше множеството да се разотиде и да остави на мира гърците. Тълпата го слушаше с очевидно нетърпение и когато той започна да заплашва, гимназистът Н. Генадиев му извика: "Вий да идете да заповядвате в Русия! Тук е свободна Румелия." Народът ръкоплещеше на тия дръзки думи, същият народ, който до преди пет години изпращаше с френетически викове руските войски...

Изглежда, че планът на патриотите е бил да се изхаби "лъжесъединистическото" правителство чрез постоянни стълкновения по улиците, да се компрометира съвсем чрез постоянни предизвиквания към полицейско насилие и към бруталности. Денят 19 май им даде удобен случай за тази тактика.

На 19 май бе празникът на Христо Ботев. Захари Стоянов, голям почитател на поета-войвода, лансира идеята да се отпразнува тоя ден с необичайна тържественост. На 19 май бе обаче и рожденият ден на Абдул Хамида. За да угодят на Портата, директорите решиха да забранят всяко шествие по улиците. Те даже съобщиха на духовенството да не отслужва панихида за починалия революционер.

Случаят помогна на правителството, за да оправдае и някои по-енергични мерки, които то бе решило да вземе за 19 май. Няколко дена преди Ботевия празник опълченецът Илия Куртев бе обнародвал в хвърчащи листове едно възвание, с което канеше румелийските граждани да образуват чети за едно въстание в Македония. Правителството се възползува от това съвпадение, за да арестува на 17 май вечерта автора на възванието Куртева и неговите предполагаеми сътрудници: Т. Гатев, Спиро Костов, Аргир Гаргов, Яко Дамянов и Спиро Стефанов - сé буйни хора, за които се мислеше, че на другия ден ще произведат схватки по улиците.

Арестите предизвикаха в Пловдив голяма сензация. Южна България издаде набърже една притурка, в която с големи преувеличения описваше буйствата на полицията. Подир вечеря в една къща в Мараша се събраха на съвет: Захари Стоянов, д-р Странски, г. Бенев, Ив. Стоянович, К. Калчов, Ив. Андонов и др. Те решиха да възбунтуват някои махали в града и със сила да освободят затворниците. Сутринта народът се натрупа в градината, гдето се държаха пламенни речи срещу директорите, и оттам тълпата се отправи към правителствения дом. Когато тя се доближи до решетката на двора, полицмейстерът майор Коростелев попита манифестантите: "Какво искате?" "Да видим генерал-губернатора." "Но той не може да ви приеме - възразяваше полицмейстерът." "Тогава ще строшим вратите и ще влезем със сила" - заяви множеството. Коростелев заплаши, че ще даде заповед на войската да стреля. Тълпата бе тъй възбудена, че щеше да стане голямо кръвопролитие, ако не бяха се намесили някои по-благоразумни хора от нейните водители. Една четиричленна комисия се представи на Кръстевича от страна на манифестантите и се върна с успокоителни обещания. Народът се пръсна след това по улиците и в градината, но до късно през нощта в града владееше едно гневно оживление, като в навечерието на някой революционен ден.

Правителството можеше да се задоволи с тая истинска победа, че манифестацията не можа да предизвика проектираните смущения. Но то пожела да стресна противниците си с една енергическа мярка: то уволни всички чиновници, които бяха посочени като подстрекатели на тълпата. Между тия чиновници бяха Захари Стоянов, съдебен следовател, и Ив. Стоянович, секретар в дирекцията на правосъдието. Тях двамата правителството наказа съвсем неохотно. С. С. Бобчев повика Стоянович и му каза: "Захари и ти сте идеалисти и ние ценим вашите побуждения. Жалното е, че "казионните" експлоатират вашия патриотизъм за нечисти партизански цели. Правителството е принудено по неволя да вземе мерки срещу вас, но то само ще ви премести в провинцията, дорде настъпи едно уталожване на духовете. Сетне пак ще ви върне в Пловдив." Предложението бе много политично, но Захари и Стоянович не искаха именно уталожване на духовете, а тяхното възбуждение до най-крайни предели. Стоянович отказа от свое име, както и от името на Захари. Още същия ден бидоха уволнени и двамата.

Те можеха сега да се предадат по-свободно на своята агитация. Ив. Стоянович отвори едно писалище, над което окачи следната оригинална фирма: "Тук се пишат прошения и се продават руски революционни книги." А Захари почна издаването на в. Борбаb, отговорник на която стана Т. Гатев.

Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като Борба. Тя подействува гръмотевично. Захари бе безподобен памфлетист: един хумор естествен, язвителен и весел; дарбата да рисува противниците си в карикатури, които странно приличаха на портрети; един слог лек, живописен, с неизчерпаема изобретателност в комичните изрази; една мисъл чевръста и бойка и свръх всичко - една неуморима сила на ентусиазъм и на лирическо чувство. Един абонат му пишеше:

Бай Захарий. Ти си вече вестникар - бориш се за човешки права. Че си борец - борец си: силен и страшен; за това няма съмнение. Малко се е минало, откакто загърмя честното ти патриотическо перо; но успехът ти, байно, е чуден. Ти изпълни хиляди сърца с въодушевление и огън; малките направи големи, слабите - силни, притеснените - бодри, честните - смели. Ти подпали силно загасналия огън у истинското българско сърце и възроди в неговата пустота жива надежда.1

В ред статии под общия наслов "Трябва ли да съществува Източна Румелия?" Захари излагаше икономическите и национални вреди от съществуването на Автономната област, на която той признаваше иронически само едно преимущество: да доставлява високи заплати на тъй наречените "симпатични", име, под което опозицията разбираше Гешовците.

Агитацията на Борба - не толкова със своите сериозни политически аргументи, колкото с неотразимата своя ирония и със силния акцент на вдъхновението си - създаде в провинцията една много възбудена атмосфера. Престижът на властта падна неимоверно. По улиците се издигаха всеки ден викове: "Долу Румелия!" Генерал-губернаторът Кръстевич бе осмиван публично. Името "Треперко паша", което тоя хумористически кръстник Захари бе му дал2, се произнасяше с един съжалително-саркастичен тон, изражающ всичкото презрение на населението спрямо един режим, осъден да загине. Самите представители на властта бяха изгубили всяка вяра в себе си, слисани от силата на това растящо народно движение, което те не проумяваха, защото бе още тайно, което бе много разпиляно по страната и много стихийно, за да се вземат ефикасни мерки срещу него.

При все това след първите демонстрации правителството поиска да покаже известна енергия. Свикани на съвещание от Кръстевича, директорите решиха да изгонят от областта лицата, посочени като смутители на реда. Илия Куртев, авторът на бунтовническата прокламация, спрямо когото делото биде прекратено в съда, биде екстерниран в княжеството; същата мярка биде взета спрямо Хр. Векилова, един буен опълченец, от когото трепереше полицията, и спрямо македонеца Йордан Бошков, хъш пияница, който дигаше всяка вечер скандали по кръчмите, викайки: "Долу Треперко паша! Смърт на лъжесъединистите!" С тия няколко припадъци на строгост правителството още повече влоши положението си: преследваните лица бяха без значение за събитията, а мерките, взети спрямо тях, дадоха нови причини за вълнуването на духовете. Тактиката щеше да бъде може би по-успешна, ако да бе приложена спрямо ръководителите на движението, но тях властта не смееше да закачи.

Властта впрочем не подозираше истинските цели на движението, неговите форми на заговор. Полицията бе докладвала, че подозрителни лица се събирали нощно време и се съвещавали до късно, но началството не даваше на тия доклади голямо значение. Виждайки, че движението е широко разпространено и че се усилва постоянно, управляющите не предполагаха при това, че то е организирано. "В Дермендере, гдето прекарвахме лятото, разказва г. Ив. Ст. Гешов, виждахме често да идват при Захари Стоянова3 някои наши противници, но не ни минаваше през ум, че те правят някакво съзаклятие. Предполагахме, че това са приятелски срещи." Това бяха в действителност заседания на току-що основания таен революционен комитет. Програмата4 на тоя комитет, който според известната революционна фразеология бе "всякъде и никъде", предвиждаше освобождението на всичките български земи и обединението на балканските народи в една конфедерация. Един член от тази програма причисляваше към враговете на комитета "българските изроди и чорбаджии", които пречели на народната цел. Тях комитетът обещаваше да преследва "всеки и всякога". Цялото литературно произведение носеше отпечатъка на ума на Захари Стоянов, завладян от тайнствеността и традициите на въстаническата епоха.

Непосредствената задача на комитета продължаваше да бъде в очите на Захари и на другарите му освобождението на Македония, което трябваше да предшествува опитите за осъществлението на целокупна България. За тая цел комитетът бе в органически връзки с македонското дружество в София, което бе пуснало разклонения навсякъде.

През пролетта на 1885 г., пише Д. Ризов5, Паница бе съставил един таен комитет в Русе (гдето той бе тогаз военен прокурор) с цел да се направи въстание в Македония, като се изпратят из България чети. Освен Паница, който бе председател на тоя комитет, носещ името Искра, в него влизаха Филип Тотю (знаменитият войвода), Никола Живков (известният автор на "Шуми Марица") и няколко офицери от местния гарнизон. Паница бе успял да състави също такива комитети и във Варна (под председателството на покойния регент г. Живков), в Пловдив (под председателството на Захари Стоянов), в София (под мое председателство) и, доколкото си спомням, в Лом.

Калмиковата чета трябваше да даде сигнала на едно въстание в Македония; но тя бе разбита по един най-злочест начин. След това Паница почна да изпраща от Варна и Русе нови чети, които Ризов трябваше да проводи до границата, след като ги въоръжи. Ризов се отнесе за пушки до Захари Стоянов. Тогава пловдивският комитет реши да ограби военния склад в Чирпан, подобно на онова, което бе станало в Кюстендил. Тая рискована операция биде извършена успешно от Ив. Стояновича и от Стою Пъдарина.

Откраднатите пушки бидоха отправени веднага през Балкана за София, но един жандармски конвой настигна кираджиите до Старозагорските лъджи и ги върна назад. Случката в Чирпан направи много шум в страната: чу се за нея и в Цариград. Румелийското правителство, за да предупреди представленията на Портата, побърза да възбуди углавно дело срещу виновните. Това поведение на директорите туркофили предизвика коренен обрат в пловдивския комитет.c Като получи известие за нещастния изход на обира в Чирпан, Захари заяви на приятелите си: "Ний вече трябва да работим за съединението на княжеството с Южна България. Румелийското правителство пречи на освобождението на Македония. То е проводило по границата милиция, за да гони и убива нашите чети. За това трябва да гледаме да го свалим и да направим Съединението, че тогава вече ще дойде редът за Македония."6

Тъкмо когато ставаше тоя обрат в деятелността на Захариевия комитет в Пловдив, пристигнаха двамата най-влиятелни водители на македонското движение в България - капитан Паницаd и Д. Ризов.

Паница, по служба военен прокурор, бе авантюрист по темперамент и хайдук по въображението си. Безмерно храбър, той се би блестящо за Сърбия под командата на генерал Черняев и получи Георгиевски кръст за участието си в Руско-турската война. Подир Освобождението той биде изпратен във военно юридическата академия в Петербург, откъдето се завърна преждевременно заедно с другите учащи се в Русия български офицери, отзовани след известния конфликт. Княз Александър, който обичаше красивата фигура и смелия войнишки дух на младия офицер, го взе под свое покровителство. Но Паница не бе роден, за да следва една спокойна и редовна кариера. Македония, класическата страна на хайдутството, му се виждаше естествения театър за неговото призвание. Къщата му бе свърталище на живописни, въоръжени до зъби харамии, с които той кроеше за освобождението на Македония планове за въстание, битки - и обири. Харамиите го обожаваха. Те виждаха у него тайнствения знак на човек, създаден, за да командува, и му се подчиняваха. Харамийството тогава бе полунационално, полуразбойническо занятие. Паница не измени съвсем тая двойна тенденция: той я завладя във всичката й ширина. Само че той я постави в служба на македонското дело и тъй я узакони.

Интимен сътрудник на капитан Паница бе в 1885 г. Д. Ризов. Твърде интересна е биографията на Ризова. Преди Освобождението той се учеше в пловдивската гимназия, която напусна от четвърти клас. Книжар в Битоля, после екзархийски инспектор, непризнат от своите подведомствени, той пълнеше Македония с шума на своите конфликти, с големите си претенции и с едно истинско призвание на обществен деец. От Турция той пишеше в Марица, сетне в Балкан безконечни дописки, в които между много декламация и бомбастични фрази блещяха обещанията на една истинска публицистична дарба. В 1884 г. той е вече в България и фигурира при Каравелова като доверено лице. Когато Каравелов напуска окончателно Пловдив, Ризов го придружаваше по пътя за София и оттогава му стана неизменен спътник. Какво е ценил тогава Каравелов в Ризова? Това е малко неясно и чини ми се, че Каравелов е бил по-скоро въздържан към своя възторжен партизанин. Но възхищението на Ризова от Каравелова е съвършено понятно: недоученият млад човек обичаше страстно учените фрази, имената на големите авторитети на мисълта, заглавията на прочути съчинения и тоя афористически тон, който тъй хубаво изразява едно неустановено мнение в една категорична формула. При Каравелова Ризов мина една школа, която бързо го формира като политически агитатор. Той стана сътрудник на Търновска конституция и с щурм почна да си извоюва голямо място в либералната партия. Ризов бе тогава на около 25 години; но въпреки тая му млада възраст той упражняваше в своята среда силно влияние. Една неимоверна леснота да се ентусиазира, вярата, че е предопределен за всички дела, ненарушимата от нищо самонадеяност по въпроси, за които твърде смътно е чувал нещо, извънредният полемически талант, блестящото му дарование за повърхностната асимилация, всичко това му е давало в кръговете на полупросветените хора голям престиж. Под всецялото негово влияние бе например Д. Петков, с когото той ръководеше в София македонското дружество.

Ризов не стоя много дълго в антуража на Каравелова: през пролетта на 1885 г. отношенията между двамата бяха съвсем прекъснати. Той напусна Търновска конституция, води с редактора на тоя вестник Д. Мишева една шумна полемика (той упрекваше Мишева, че от три служби заплата получава) и почна остро да критикува министерството. След избиването на Калмиковата чета Ризов, който издаваше тогава Македонски глас, обвини Каравелова в предателство. Оттогава Каравелов почна да гони своя недавнашен почитател. Той започна срещу него даже и едно ужасно преследване - по повод "аферата с купоните".

"Аферата с купоните" е доволно тъмна. През м. юни се пренесоха в България костите на великия народен деятел Раковски. Церемонията се извърши с голям блясък. Не се минаха обаче десетина дена от това тържество, когато се пръсна мълвата, че името на Раковски бе послужило за една страшна мистификация. В ковчега, гдето бяха предполагаемите кости на чутовния революционер, имало скрити ценни книжа, откраднати от един чокой, когото убили агенти на македонското дружество, проводени от Паница. Ризов се обвиняваше, че подигнал въпроса за костите на Раковски само за да се пренесат покрай тях и ограбените ценни книжа.7 Каравелов, който тогава преследваше македонските революционери, даде заповед да се заведе дело и против двамата. И двамата обаче се отзоваха веднага в Румелия; Ризов, повикан от Головина,8 който претендира, че искал да го тури в сношение с руското военно аташе в Пловдив Чичагова, а Паница по съветите на военния министър княз Кантакузин, който искаше да се избегне скандалът на един процес, в който бе замесено името на един офицер с бъдеще.

Дошли в Пловдив в психологически момент на движението, Паница и Ризов се присъединиха към него и добиха едва ли не преобладаващо значение. Захари особено изпадна съвсем под влиянието на Ризова, който бе в неговите очи нещо като един под-Каравелов, по-малко учен, но по-красноречив. Паница внесе също в комитета своя дух на инициатива и импулса на буйната си натура. Дружината, тъй попълнена, бе съвършена в революционно отношение; но Захари считаше, че на нея липсва едно голямо име. "Ний сме всички голтаци и хъшове, казваше той, а за пред света трябва ни един човек, който да има високо положение, за да даде по-голяма сериозност на нашето дело." Той предложи да посветят в работата д-р Странски, бивш директор в Румелия и шеф на "казионните". Странски не бе симпатичен на групата. Иван Стоянович и Гатев се противиха много на това предложение; но Захари въпреки тях привлече д-р Странски в делото, без обаче да изпълни с него формалностите на устава: заклеването пред револвера и пр.

Идеята да се покани д-р Странски не бе лоша: чрез него съзаклятничеството на малката група добиваше вече широко съприкосновение с една организирана партия, която можеше да усили масовия характер на движението и веднага след преврата да завладее, чрез своите чиновнически кадри, цялото управление на областта. Оставаше сега да се посветят в начертаното дело и българските офицери от милицията. Комитетът разчиташе главно на двамина от тях, на майор Райчо Николов и на майор Данаил Николаев.

Майор Райчо Николов, или дядо Райчо, както го наричаха в Пловдив, бе командир на жандармерията. Той бе войник по душа - с всичкия героизъм и с всичката наивна ярост на това призвание. Дете още, едва на 14-годишна възраст, през време на Кримската война той бе избягал от Силистра и бе преплувал Дунава, за да занесе на руската войска известието, че турците готвят нападение. Подвигът на това храбро българче произведе трогателно впечатление между руските генерали; те докладваха за него в Петербург, отгдето дойде заповед да се настани малкият герой в някое военно училище. За Райчо биде изпратена от императора и една парична награда, но тя не стигна никога до своето предназначение.

Когато узна, че са му откраднали наградата на царя, Райчо почувствува голяма болка в детското си сърце и не прости вече никога на своите грабители. От военното училище излезе руски офицер и русофоб. Даже и Освободителната война не смекчи у него тази ненавист. В Румелия тя, напротив, се усили още повече при постоянното съприкосновение с руските началници. Русофоб, дядо Райчо мразеше, разбира се, гешовската партия и сипеше върху нея всичките псувни на своя войнишки речник. Особено той се ожесточи срещу нея, когато тя изневери на своите обещания по Съединението. Той наричаше лъжесъединистите "нерязани турци". "Между тях, пишеше той на Муткурова, твърде малко има, които са примали участие в боя за освобождението ни, а другите са подлите присмикающи животни - разни шпиони и сволочи, - които ся са криели по дупките из цариградските кафенета и които ся носили с дилафа огън и в ръката ибрика на рязаните и - за чудо! - тази сволоч днес управлява Тракия!! Преследва честните хора по-свирепо и от турците."9 Човекът, който бе писал тия солдатско-патриотични редове, не можеше да не посрещне с възторг поканата на комитета. Само че той бе зле с Николаева и това безпокоеше Захария. Дядо Райчо обаче заяви веднага: "Господа, аз с Николаева съм в натегнати отношения и даже не си говорим, но за доброто на България, за съединението й, аз си подавам ръката на Николаева. Предайте му тези мои думи."10

Майор Данаил Николаев, командир на втората пловдивска дружина, бе между българските офицери в Румелия безспорно най-видающата се личност. Родом бесарабец, той свърши военното училище в Русия и участвува в Освободителната война като руски офицер. Неговата храброст в боевете на Българското опълчение е легендарна. При Шейново той пръв се изкачи на редута. В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите и хазайниченето им в областта. С "лъжесъединистите" той има също една шумна история. Понеже Областното събрание бе разисквало върху намалението на някои права на военните, Николаев се втурна с няколко свои другари в залата, гдето заседаваха депутатите, и им забрани да изпълнят своите намерения. За тази обида директорите искаха поне преместването на Николаева, но Кръстевич не се съгласи.

Захари не се съмняваше, че един патриот като Николаева ще одобри идеята за Съединението, но считаше, че не ще има достатъчно авторитет пред него, за да го привлече за заговора. С тая мисия комитетът натовари Паница, който бе баджанак на Николаева. Колкото за по-долните чинове, пред тях агитираше постоянно Ив. Стоянович, който дружеше много с военната младеж.

Комитетът твърде скоро завладя духовете и в провинцията. От Освобождението насам в нея бяха се основали разни явни и тайни дружества с патриотическа цел: гимнастически, опълченски, македонски и пр. Тия дружества не траяха много, но поддържаха един контингент от хора, всякога готови да се присъединят към едно народно дело. Между тях комитетът рекрутира сега своите най-възторжени партизани. Но една формална организация още нямаше.

Съединението се готвеше и никой не знаеше кога то ще се извърши. Самите негови водители нямаха още никакъв план. Захари Стоянов, който живееше със спомена от въстанията, искаше, щото съобразно с националната традиция една въстаническа чета да развее знамето на съединена България в Панагюрище и оттам, както в турско време, да хване гората. Другарите му възразяваха, че тоя план на действие е химеричен, че в една държава с българска милиция и с българско управление да се образуват чети по Балкана би било смешно. Но той настояваше на своята идея. До едно решение те обаче не дойдоха, считайки, че това би било още преждевременно. Засега те усилваха агитацията чрез вестниците и чрез манифестации.

Паметна е манифестацията, която на 17 юли стана на Бузлуджа, епически връх, гдето е паднал Хаджи Димитър. Комитетът бе взел всички мерки, за да бъде празненството грандиозно; дал бе заповед до всички революционни центрове - Чирпан, Пазарджик, Сливен, Стара Загора и др. - да изпратят депутации. Пловдив бе представен от Захари Стоянов, Ив. Стоянович, П. Зографски и Никола Генадиев. В своята позната книга "Чардафон Велики"11 - една оригинална и духовите смес от фейлетон и история - Захари описва с чудесен хумор пътуването от Пловдив до Бузлуджа: то е било една непрекъсната редица от смехове, песни и трагикомически сцени, устроявани от неуморимия шегобиец Чардафон.

Захари Стоянов е посветил на Чардафона една цяла книга от 309 страници. Историята не може да му отдели същото място, но и тя ще види в него една извънредно любопитна фигура. Чардафон, това е класическият хъш на революционната емиграция, пренесен от румънските кръчми в Източна Румелия. Само че вместо да псува хаджи Иванча Пенчович, Мемиш'аа и Митхад паша, той псуваше сега "нерязаните турци": руския консул, лъжесъединистите и Гаврил Кръстевич. Наречен Чарда от другарите си, в Габрово героят на Захари прибави към името си едно фон, според насмешливо подражание на директора на милицията фон Дригалски.e Чардафон бе доскоро сержант-майор в Голямо Конаре, т. е. нещо като фелдфебел с длъжност на воински началник. Уволнен за неблагонадеждност, той сега се скиташе постоянно по агитация, махайки дългите си крака с ботуши въз един кон, купен нарочно за него от комитета. В комитетската група, в която хъшовските нрави бяха на голяма почит, Чардафон, смешник, пияница и патриот, бе много обичан. А той бе фанатично привързан към комитета, готов при един негов знак да изколи света със своите две ками, едната забодена в пояса, другата скрита в ботушите му.

Изкачването на Бузлуджа бе много весело. От всички околни села - Янина, Хасът, Шипка и пр. - бяха се стекли селяни и селянки, които пъплеха на пъстри групи по хълмовете. Чардафон вървеше начело, носейки един грамаден биволски рог, пълен с ракия. Той догоняше селските дружини и правеше между тях агитация: разправяше им кой бил Хаджи Димитър, какво значи "черна душа", т. е. лъжесъединист и враг на велика България. После извикваше "Долу Румелия" и хвърляше в горещото юлско небе един вистрел, подет от ека на планината.

На Бузлуджа се държаха много пламенни речи: от П. Пешева, софийски чиновник, случайно попаднал тук, от Д. Ризова, който положи венец от страна на македонското дружество, от П. Зографски и пр. Никола Генадиев декламира Ботевата балада "Жив е той, жив е", която по настояването на публиката той повтори два пъти. Присъствующите на това празненство разказват и до днес за него с умиление. То било нещо грандиозно по численост и по патриотически възторг. Гайдите, хорáта, въодушевените възгласи: "Да живее Съединението", пукотът на пушките давали на това зрелище в гората вид на някаква завоевателна орда, хвърлила стан след голяма победа.

На Бузлуджа ентусиазмът за Съединението взе тъй висок полет, че за едно бавене на революцията не можеше вече да се мисли; иначе народът щеше да повярва, че за втори път е бил излъган, и можеше да изпадне в апатия. Всички чувствуваха, че трябваше да се побърза с действието; но как да се пристъпи към него без една организация в страната, без парични средства, без що-годе сигурност, че войската ще прегърне Съединението? План никакъв още не бе начертан. Захари упорствуваше в своята хайдушка стратегия. Паница кроеше да обсади Пловдив с една чета черногорци. Майор Любомски предлагаше от своя страна да задигне Кръстевича и да го отведе в Котленския балкан. До средата на август никакво практическо приготовление за революцията не бе направено. На 14 август комитетът, загрижен вече за положението и уплашен малко от своята бездеятелност, има заседание в къщата на Ставри Пенчев в Пловдив. Поручик Стефов, когото Ив. Стоянович бе посветил в заговора, присъствува в това заседание, което той описва в своите мемоари.12

В това заседание, пише Стефов, участвуваха: Захари Стоянов, капитан Паница, Ив. Стоянович, д-р Странски, аз: ако помня добре, беше и Бенев, Петър Зографски и още едно-две лица. Някои приятели даже натякваха на Захари защо е довел Странски и други, защото не им се доверяваха, сърдеха се защо да не се подложат на клетва според устава, който беше вече изработен, и други още много дребнавости. Захари Стоянов им отговори, че той ги е посветил в тайната, че те са му дали честна дума, че ще работят за делото и че ще помагат кой с каквото може, и че неподвергването им под клетва според устава се пропуснало, но то не важело за такива лица и пр. С това разногласията се изгладиха и се почнаха въпросите, които имаше да се разгледват и решават. Най-напред Захари разказа до каква степен делото е напреднало из Пловдивски окръг и че е желателно да се изпратят лица из провинцията, за да водят агитацията и да устрояват комитети навсякъде. Той предложи да изпратят мене да обиколя колкото места и градове успея - което се прие - и да ми се издаде пълномощно за тая цел. "Не стига това - каза той, - но средствата на комитета са ограничени, та трябва да се размисли и за тях." Реши се да се поискат от Ив. х. Петров от Бургас 100 лири зл., които да се употребят за нуждите на комитета. Доколкото помня, в това заседание се реши да се прати Ив. Стоянович в Стара Загора и Казанлък, за да посвети в делото офицерите от тамкашните дружини, особено кап. Маринов, който командуваше действующата рота от 5-та дружина.

Главната цел, с която ми се предложи да обиколя провинцията, бе да мога да ангажирам офицерите от разните дружини, които аз познавах добре.

Стефов тръгна най-напред за Хасково. Тук той се срещна на баните с Мильо Милев, помощник прокурор, и с В. Попов, допълнителен член в съда, другар на Ботева от Влашко. Съобразно с инструкциите, които му бе дал Захари, Стефов устрои в Хасково един таен комитет. Той трябваше да види от офицерите поручик Велчева, но му казаха, че Велчев бил със своята рота на границата, в Кърджали. От разговорите с другите офицери от Хасковската дружина Стефов извлече впечатлението, че те ще прегърнат с ентусиазъм Съединението; затова той не счете за нужно да ги посветява по-подробно в заговора. От Хасково Стефов отиде в Ямбол, гдето подир малко пристигна и Захари, който пътуваше също по агитация към Котел. В Ямбол комитетът биде основан от капитан Драндаревски и гражданите Влахов и Бакалов. Първото свое разочарование Стефов има в Айтос. Капитан Обрешков, комуто той загатна за Съединението, се произнесе, че то било несвоевременно. "Той бе много любезен като човек - пише Стефов за Обрешкова, - па и като офицер той не бе лош; тих и спокоен господин, който мислеше все, че е болен. Ето защо постоянно ходеше облечен с кожухче и водеше извънмерно редовен живот." Когато Стефов почна да му говори, че Съединението трябва да стане колкото се може по-скоро, той се уплаши.

Той не даваше да се издума, пише Стефов. Ту го беше страх от турските гарнизони, от европейска война, най-главното: Русия, та Русия, каквото кажела тя, без нейното знание нищо не бивало да става. Той не можеше да разбере как тъй българите ще извършат подобно дело на своя глава. Приведох му за пример Църковния въпрос, който е извоюван от самите българи, после българските въстания, българските чети и най-после му казах и го попитах: може ли да откаже, че за да се отвори Руско-турската война, не са главната причина българските комитети и въстанията? Притурих още да не забравя, че сега не само в България, но и в Румелия има горе-долу своя войска, която няма да си сгъне ръцете и въобще, че сега положението е хилядо пъти по-благоприятно, отколкото е било във време на въстанията. Всичките доводи, които можех, му представих. Той, човекът, не се съгласи и все казваше, че без Русия нищо не можем да направим.

Прекратявайки тоя академически спор по високата политика, Стефов попита: "Ако се прогласи Съединението, ще има ли някой офицер, който да се обяви против него и да предизвика гражданска война?" "Не вярвам - отговори Обрешков, - но пак повтарям, че то не би било навременно и че нищо не трябва да се предприеме без съгласието на Русия."

От Айтос Стефов отиде в Бургас, гдето заедно с Ив. хаджи Петров, Милковски и префекта П. Иванов образува един комитет. Събраха се и помощи за комитета. Ив. х. Петров даде 15 лири т., префектът - също 15; Милковски - 10 и Топракчев - 9¾. Когато Стефов заминаваше за Бургас, Милковски се прекръсти и с двете си ръце и моли бога по-скоро да се сбъдне народното желание. "Само кръв да се не пролива!" - препоръчваше Ив. х. Петров, а Топракчев клатеше глава одобрително: "Така, така - само без кръв!"

От Бургас Стефов замина за Сливен. Градът, в който бе станал тайният събор за Съединението в 1880 г., имаше отдавна свой комитет. Захари се задоволи само да стегне редовете на организацията и да подигне боевия дух на нейните членове; а Стефов тръгна за лагера, да разменява възгледи с офицерите. Поручик Галунски, предупреден от Драндаревски за мисията на пътующия "апостол", му съобщи, че цялата дружина щяла да подкрепи Съединението; само поручиците Илиев и Вълнаров били съмнителни, но те нямало да посмеят да се възпротивят. Захари замина след това за Ямбол, а Стефов остана в Сливен. На другия ден те се срещнаха пак на малката станция Кременли и се върнаха заедно в Пловдив. "По железниците, особено по-близките до Пловдив станции, пише Стефов, забелязахме, че полицията се е разшавала, но какво е подушила, не узнахме."

До правителството бяха дошли наистина сведения, че се приготовлява нещо между военните, но нищо точно не можеше да се узнае. В конака бе станало едно интимно събрание, на което бяха повикани освен руското военно аташе подполковник Чичагов и някои офицери, свършили в Русия и предани на Кръстевича: Радко Димитриев, Тянков, Вълнаров. Тянков бе казал: "Само майор Николаев може да направи преврат." "Защо?" - попитаха директорите. "Защото той има право да повика и второто опълчение за проверка и да образува по тоя начин цялата войска." Николаев бе наистина тая година началник на полковото окръжие, в което влизаха Рупчос, Станимака, г. Конаре и пр. Освен това знаеше се, че той е смел и мрази лъжесъединистите.

Въпреки решението на комитета Паница не бързаше да открие заговора на Николаева. Чак към края на август той му направи формално предложение, но Николаев нямаше голяма вяра в своя баджанак. Той отказа категорически.

Питах го при все това, разказва генерал Николаев, какво мислят да правят. Той почна да ми описва един харамийски план: да се плени Кръстевич и пр. Аз му заявих, че тая работа не е сериозна. Подир няколко дена дойде при мене д-р Странски. Улови си бакенбардите и с важен тон захвана да ми разправя, че се готвел преврат. "Какъв ще бъде тоя преврат?" "Ще убием Кръстевича и сетне ще се оттеглим в Балкана. Ще прати Портата делегати да ни питат: какво искате? Ние ще кажем, че искаме друго правителство!" Аз видях, че надеждите на д-р Странски са чисто партизански. Казах му тогава, че съм готов да работя за Съединението, но чрез народа, а не с разбойнически средства. "Как тъй?" - попита Странски. "Много просто: ще повикам второто опълчение и с него ще проглася Съединението." Странски си отиде наглед възхитен от идеята. Формално задължение аз не взех обаче.

След това Николаев се върна пак в Хисарските бани, гдето прекарваше лятото със семейството си. Той повика сержант-майорите (воинските началници в Румелия) и ги попита какво е настроението между народа. Те отговориха единодушно, че всички искат Съединението да стане колкото е възможно по-скоро. Николаев им даде тогава инструкции да бъдат нащрек и да подготовляват населението за патриотическото дело.

В първите числа на септември милицията щеше да прави маневри. На 1 септември бе свикано първото опълчение в цялата Румелия. Николаев бе определен за началник на западния отряд: той трябваше да концентрира до 5 септември 4-те дружини от Пловдив, Хасковската дружина, Пещерската, Пазарджишката и Казанлъшката, всичко 8 дружини; 4-те останали дружини щяха да играят отбранителна роля. Маневрите трябваше да станат между Чирпан и Стара Загора; на тях щеше да присъствува и Кръстевич. Случаят бе прекрасен, за да се арестува генерал-губернаторът и да се прогласи Съединението. Тоя план обаче представляваше една голяма пречка: в Пловдив оставаха директорите, които, на основание на Органическия устав, можеха да поискат турска войска - и тогава вече една двойна война щеше да бъде неминуема: война междуособна, война с Турция. Това съображение бе важно, но, от друга страна, революцията трябваше да се извърши непременно, дордето траят маневрите, т. е. докато милицията е мобилизирана, за да може страната да се защищава в случай на турско нашествие.

Между туй трябваше да се изяснят и други два въпроса: как ще се държи спрямо революцията руското правителство? И дали княжеството ще подкрепи делото на комитета?

Сорокин, откакто русофилската партия бе дошла на власт, бе спрял старите си насърчения за съединението. Но военният аташе при консулството подполковник Чичагов проявяваше известно съчувствие към агитацията на Захари и на другарите му. Д. Ризов, запознат с него чрез Головина, бе му говорил в общи фрази за осъществлението на българското единство и бе останал с впечатлението, че не ще бъде мъчно да се добие неговото съдействие. В едно заседание на комитета той предложи да сондира по-ясно Чичагова, обещавайки, че ще го убеди да излезне в парадна униформа в деня на революцията и да заяви на народа, че съединението е един идеал, завещан от Александра ІІ. Ризов се срещна наистина повторно с Чичагова и докладва след това на другарите си, че е извършил успешно своята мисия.

За да се сондира княз Александър, Ризов пак предложи услугите си. Към него комитетът присъедини капитан Муткуров, който трябваше да представлява в тази мисия румелийското офицерство. Князът знаеше за намеренията на комитета от Головина и от жена му, които бяха тогава в Пловдив. Но той не предполагаше, че делото е толкова напреднало. Когато на 29 август Ризов и Муткуров се явиха при него на лагера в Шумен, гдето едва-що бяха се свършили маневрите, той остана изненадан от тяхното заявление, че те чакат категоричен отговор. Той не бе никак готов да се произнесе по един толкова съдбоносен въпрос. Първите му думи бяха, че той няма право да хвърля България в такова едно ужасно приключение. Не бе минало много време, откак - връщайки се от сватбата на брат си Хенрих с дъщерята на английската кралица - князът бе се срещнал с Гирса във Франценсбад и му бе дал уверение, че въпросът за Съединението не бил узрял и че във всеки случай той няма да го поддържа. Да приеме сега предложението на комитета, значеше да изневери на една дума, тържествено дадена на Русия, и да навлече върху си покрай политическите отговорности и личната ненавист на руския дипломат, който щеше да се счита за изигран умишлено. Князът не смееше да поеме тоя двоен риск.f Ризов разказва в своите спомени13, че той убедил княза да подкрепи движението. Той му казал, че само едно велико патриотическо дело, каквото е Съединението, можело да спаси престола му от чуждите посегателства. При все това, изглежда, че князът не склони веднага; той обеща само да не разпуска запасните, свикани по случай маневрите. Вероятно, преди Муткуров да си замине, бе получил някакви по-положителни обещания, тъй като на връщане от Габрово той телеграфира до комитета от Пловдив (на условен език, разбира се), че има надежда за сполука. Ризов не се върна в Румелия; князът бе изказал желание да се види още веднъж с него във Варна.

В Шумен бе по повод на маневрите и Петко Каравелов. Ризов бележи, че срещата му с него била хладна; имаше защо: преди да дойде в княжеството, Ризов бе разпитван в Дермендере от съдебния следовател Руселиев върху аферата с купоните, за която Каравеловото министерство бе пратило в Румелия съдебна поръчка. Освен това Каравелов не обичаше въобще съзаклетниците и специално на комитета в Пловдив гледаше като на един сбор от фарфарони. Неговото мнение за Съединението бе известно: той го считаше за една престъпна авантюра. На 6 април, по повод юбилея на св. Кирил и Методий, д-р Странски бе го питал дали княжеството би подкрепило един преврат в Пловдив; Каравелов му отговори с най-рязък тон, че за подобни глупости няма охота да приказва. Някои либерали го питаха след това дали е вярно, че дошли делегати от Румелия да го сондират по Съединението. "Какво Съединението? - се развика Каравелов. - Какви делегати? С двама жандарми като ги уловя, на Ихтиман ще осъмнат." Всички съвременници твърдят единодушно, че Каравелов не одобрявал Съединението. На И. Цанова той казал: "Ние не можем да присъединим източнорумелийските борчове с финансите на България."14

Съобщи ли князът Каравелову за мисията на Ризова и Муткурова? Изглежда, че да. Преди тях идвал бе в Шуменския лагер един самозван делегат, Д. Куртев; за него князът говори на Каравелова; и двамата му държаха обезсърчителен език. Но за обещанията, дадени на пловдивския комитет, князът сигурно е мълчал пред своя министър-председател.

Ризов замина от Шумен за Сандрово (Евксиноград). Той твърди, че тук уговорил с княза подробностите по преврата. Между другото Ризов поискал от княза да му отпусне динамит, за да се вдигне във въздуха мостът при Арда. Князът се съгласил. На 2 септември адютантът Маринов тръгнал с тая цел заедно с Ризова от Варна за София, но събитията ги изпреварили по пътя и динамитът се оказал излишен.

Според намеренията на комитета превратът трябваше да се извърши към 15 септември, но някои непредвидени произшествия ускориха развязката. На 2 септември Панагюрище, без да има някакво споразумение с комитета, въстана против румелийската власт. Трима панагюрци: Събко Милков, Тодор Симеонов и Андон Орешков, развяха едно знаме и почнаха да гърмят, викайки: "Да живее княз Александър! Да живее Съединението!" Към тях се присъедини още една група, която дигна на крак цялото село. Манифестацията не бе сериозна; властта без никакво препятствие арестува инициаторите и конфискува знамето. Намесата на полицията възбуди обаче цялото село. Една тълпа от 2 000 души обсади околийския началник и поиска от него освобождението на арестантите и възвръщането на знамето. След кратко противостоене началникът се съгласи и на едното, и на другото.

Като се получи известието за бунтовническата демонстрация в Панагюрище, комитетът15 се събра на заседание на Сахаттепе, срещу Гюлбахче (3 септември). Тук присъствуваше и Панайот Хитов. Всички признаха, че положението ставаше твърде сериозно: правителството можеше да вземе мерки срещу водителите на комитета и да обезглави движението. Освен това и самата страна губеше търпение; вечерта един куриер бе известил, че конарци не ще могат повече да чакат. Трябваше, значи, да се бърза, за да не се изроди делото в отделни малки смутове. Трябваше комитетът да определи програмата, датата на преврата. Паница предложи на Панайот Хитова като опитен войвода той да даде един план; но Хитов искаше да му се каже предварително с какви сили разполага организацията, къде й са оръжията и други подробности, върху които Паница бе в пълно неведение. Тогава Паница почна да повтаря старите свои предложения: десетина верни хора да се скрият в печатницата "Напредък" и когато Кръстевич излезе да си прави разходката, да го убият; или един ден, когато градината на конака е отворена за публиката, съзаклятниците да нахлуят вътре и да забодат един ханджар в гърдите на пашата. Хитов критикуваше тия предложения, изтъкваше слабите им страни - "май хайдушко пада това", казваше той и свършваше с първото си желание: да му се каже точно с колко хора разполага комитетът, къде са те и пр. Най-сетне комитетът се установи върху следния план: въстаниците да тръгнат от провинцията по начин, щото в една и съща нощ да обсадят Пловдив. Взе се решение, щото Паница да замине за Чирпан; Захари Стоянов с Ломски - за Ихтиман, гдето трябваше да действуват със Сестримски; а Панайот Хитов да се върне в Сливен, за да помага на поручик Галунски. Д-р Странски биде натоварен да изпрати А. Каблешкова при подполк. Чичагова, за да го предупреди за решенията на комитета и да го моли да не оставя руските офицери да препятствуват на преврата. Преди да се свърши заседанието, Стефов забележи: "Всичко това е добре, но ако конушци, конарци, ихтиманци не са готови, а правителството арестува няколкото хора, които ще оставим в Пловдив, какво ще стане тогава?" "Тогава Арабито16 нека свърши всичко с дружината си" - отговори Паница.

Докато комитетът вземаше тия решения, Николаев мислеше от своя страна кога ще бъде най-удобно да се пристъпи към действие. Първото опълчение бе вече под знамената; но кога щяха да почнат маневрите? Николаев бе получил един плик със съответствующето съдържание, но, разбира се, затворен. След дълги колебания Николаев го отвори: заповедта бе да тръгне на 7 септември. Значи, превратът трябваше да се извърши най-късно до 6-ти. Веднага след това Николаев разпореди да се приготвят за три дена сухари; всеки войник да има по 50 патрона. На сержант-майорите той заповяда да мобилизират и второто опълчение; същевременно взе мерки, за да им се изпрати и кадър.

Управляющ комитета - след заминаването на по-първите водители - остана Стефов. Той трябваше да прати писма до революционните центрове, за да бъде провинцията предупредена. Писмата той приготви със Спиро Костова. Сетне те допълниха установения от комитета план: на 5-ти срещу 6-ти Стефов да дигне Мараша, като накара да бият камбаната на "Св. Георги", сетне да иде да посрещне конарци и оттам - на лагера при Николаева, който трябваше да вземе командата на всички революционни сили. На 4-ти Стефов бе цял ден на крак. Сутринта той предупреди Гатева да бъде готов да се постави начело на марашлиите; те писаха заедно на Букова в Харманли да развалят железницата, щом се прогласи Съединението. Подиробед се срещна с поп Ангел, който обеща да доведе 1500 души от Конушката околия. Срещата с поп Ангела стана в салона на Кесякова, скрито. Полицията вече дебнеше. Началникът на пощенската станция Тодоров водеше шпионската служба със зорко око. Неговите агенти бяха денонощно по дирите на комитетските хора.

Правителството обаче още не схващаше напълно размерите на опасността. На 3 септември вечерта Кръстевич свика частния съвет, който заседава от 10½ ч. до полунощ.Взе се решение да се ускоряват делата по печата и да се арестуват главните агитатори. На другия ден се изпрати заповед до пазарджишкия префект да екстернира Захари Стоянова в княжеството. В Панагюрище биде изпратен ротният командир Кънчев, адютант на генерал-губернатора, заедно с един съдебен следовател. Енергията на правителството бе обаче закъсняла: революционните манифестации бяха сега обхванали цялата област. На 4-ти се раздвижи Голямо Конаре, давайки сигнал за едно общо въстание.

Конаре още от по-рано вдъхваше безпокойствия на правителството, което бе изпратило началника на жандармерията дядо Райчо да произведе една анкета и да въдвори реда. Дядо Райчо свърши триумфално своята мисия, но не по вкуса на директорите: Чардафон му образува със своите хъшове почетен караул и го съпроводи с демонстрации, ехото на които прозвуча много съмнително в Пловдив. Скоро след това се дочуха слухове, че Чардафон подигнал някакъв смут. Директорите повикаха пловдивския префект П. Димитрова и му заповядаха да замине за Голямо Конаре, като вземе със себе си и войска, без да му обадят обаче в какво ще се състои неговата мисия и от що е тя предизвикана.

Преди да си изляза - разказва П. Димитров, - г. Бобчев ми прочете един член от Органическия устав, който казва, че в случай на бунт префектите могат да употребляват войската под тяхна отговорност. Угриженото лице на директорите, тоя член от Устава, прочетен без видим за мене повод, цялата тази мистерия, която чувствувах и която не можех да проумея, ме смутиха. Аз реших да не вземам никаква войска и потеглих само с един стражар. Пътьом се отбих при Кръстевича и му съобщих своето решение. Той ми каза, че съм постъпил много умно.

В Конаре стигнах, без да подозирам ни най-малко важността на събитията, които се извършваха. Аз сé мислех, че се касае за някое сблъскване между селяните по повод на някоя мера. На влизане обаче в селото останах учуден, когато видях по мегданите въоръжени хора, с патрондаши през рамо. Слезнах в една кръчма, гдето бе кметът. Попитах го:

- Какви са тия въоръжени хора?

- Дошли са за маневрите.

- Но - забелязах аз, - запасните не са още свикани на маневри.

Кметът се усмихна.

- Ех, селяни хора, нали знаете - каза той. - Искат по-рано да си изслужат, за да бъдат свободни за гроздобер.

При тия думи на кмета селяните, насядали около мене, се усмихваха тоже. В тяхното държане имаше нещо същевременно почтително и ироническо. Но аз продължавах да не се сещам за техните намерения. По едно време порази ме, че между толкова резервисти не видях нито един офицер. Попитах пак кмета:

- Тук някой офицер няма ли?

- Няма - отговори той, - още не са дошли.

И пак тия енигматични усмивки около мене.

Един от селяните се обади:

- Има само един офицер, г-н Чардафон, ако го знаете.

Аз не знаех нищо за Чардафона, но казах да го повикат. Подир десетина минути дойде едно момче да каже, че Чардафон не може да дойде, защото го втресло, и че кани г. префекта да иде у дома му, ако иска да го види.

Тоя отговор биде последван от един всеобщ шумен смях. Тогава кметът се обърна към мен:

- Да ви кажа истината, господин префект, народът тук се подигна. Ей тъй на, въстанахме, гдето се вика. Не щеме туй правителство и това си е.

- Но какво имате против него? - попитах аз.

- Данъкът ни е тежък - отговори един селянин.

- Съсипа ни кадастрата - добави друг.

"Кадастрата", това бе поземленият налог, въведен наскоро в Румелия. Аз им обещах, че ще действувам в Пловдив да им се направят някакви намаления, но виждах, че моите думи произвеждаха върху тях едно странно впечатление на веселост и на някаква ирония. Станах след това да се кача на файтона си, но селяните ми преградиха пътя.

- Вий сте наш гостенин!

Напразно им обяснявах, че жена ми ще ме чака.

- Няма да ви пуснем - викаха те, - тук ще пренощувате, на гости сте на селото ни.

Сетне ме заобиколиха. Нямаше какво, трябваше да се подчиня. Сега те тръгнаха да ме водят в къщата на дядо Марин, баща на генерал Маринов. Тук ми дадоха една малка стая, в която всичката мебел се състоеше от една черга и един триножник.

Болестта на Чардафона бе мнима. Като се научи, че дошъл префектът от Пловдив, предполагайки, че той е придружен от войска, Чардафон повика набързо около 20 души другари, които се затекоха с оръжието си, и определи с тях следния план: от другарите му, "фараоните", както той ги наричаше, една част да легнат в хендеците около бабината Исакина къща, квартирата на Чардафона, а друга част да се скрият в стаите; сам Чардафон да се престори на болен и да чака в леглото си посещението на високата особа; щом префектът влезе в къщата, от хендеците и от стаите да наскачат скритите "фараони" и го арестуват. Планът можа да бъде изпълнен само в първата му част, стратегическата; съзаклетниците взеха своите наблюдателни позиции, а Чардафон, облечен в Хаджи-Димитровата униформа, запасал два револвера, тикнал в мартинката един патрон, легна под юргана, като подаваше само главата си. В това положение стоя Чардафон, догдето му обадиха, че префектът е заведен у дома на дядо Марин.

Нощта се мина в безпокойство, да не дойде войска да осуети целия план. Заповедта на комитета, съобщена в Конаре от Ан. Ляпчева, бе да се дигне въстанието чак на другия ден, на 5-ти. Сутринта Чардафон даде команда на момчетата си да заковат знамето, но при тая дума той се сети, че то не е осветено. Едно жестоко колебание го обзе. "Това е знаме - казваше той на момчетата, - пред него падат и черква, и манастири! Това не е Румелийският Органическия устав или калпакът на Треперко паша!" В тоя момент влязоха в къщата на баба Исака учителят Средов и поп Иван, и двамата посветени в делото. Поп Иван, поставен в течение на душевната мъка на Чардафона, набързо прочете една молитва, целуна знамето и заяви: "Сега вече може." Баба Исака, която присъствуваше на церемонията, се прекръсти, стори два поклона, целуна най-напред ръка на попа и сетне целуна и тя знамето. Чардафон скочи тогава, турна на главата калпака с бяло перо, извади сабята и изрева: "Напред фараони!" Със 17 души дружина той тръгна да обяви префекта в плен и да прогласи пред него края на Румелия.

Сутринта - разказва г. Димитров - влязоха в двора на дядо Марин 10-15 души във въстанически дрехи.

Един силен глас извика:

- Господин префект, заповядвам ти да излезеш.

Излязох. Чардафон изкомандува арш-марш, въстаниците ме заобиколиха и насочиха щиковете към гърдите ми. Сетне той извика:

- Развейте знамето!

Развяха го - едно голямо знаме, което обагри над мене небето.

Чардафон се обърна сега към мене:

- Господин префект! В името на българския княз Александър І обявявам днес съединението на Източна Румелия с България. Да живее руският император! Да живее Русия! Да живее България!, Да живее българският княз!

При тия думи дигна се наоколо ми един оглушителен вик: ура! Чардафон добави:

- От тая минута, господин префект, вий сте моя пленник.

Аз не отговорих нищо, но като подигнах очи, видях една незабравима сцена: моят стражар, който бил опълченец и имал кръст за храброст, бе грабнал пушката си и държейки сабята между зъбите, бе заел позиция в дъното на двора, срещу една стена.

Като забележи това, Чардафон извика:

- Заповядвам ви, г. префект, да кажете на стражаря да сложи оръжието си.

Аз отговорих:

- Нямам честта да ви познавам, господине, но вий току-що ме свалихте. Аз нямам, значи, право да давам заповеди на стражаря.

В това време щиковете се доближиха до гърдите ми. Аз казах на стражаря:

- Дай си оръжието.

- Аз на Шипка не съм го дал - отговори той.

Положението стана опасно. Чардафон викна:

- Тук кръв ще се лее.

За втори път аз заповядах на стражаря да предаде оръжието си. Той го даде, но от очите му капеха сълзи. Чардафон го арестува. Сетне даде една команда да ме заведат в стаята ми, пред която поставиха двама часови.17

След като свали в лицето на Димитрова Източна Румелия и Кръстевича, Чардафон се упъти към пазарището, гдето народът бе почнал да се събира, известен вече за голямото събитие. Камбаната биеше като на Великден, дружината стреляше от радост и викаше: "Да живее Съединението!" "Колко свят имаше по полето, кой през глава, кой през крака - скоро се озоваха в селото."18 След един час цялото Конаре се бе дигнало; и жените дори викаха "Долу Румелия!" Чардафон с една реч, която Захари нарича пламенна, но която е била по-скоро живописна, обяви се за временно правителство и прогласи един вид военно положение в селото. После той взе за всеки случай отбранителни мерки: пусна патрули по улиците и постави караули по пътищата към Пловдив и Татар Пазарджик. Но с това се само почваше неговата мисия: той трябваше да дигне цялата околия и да върви с оръдията си към Пловдив. Стефов бе му писал:

Чардафон! Въставайте, вземайте пушките и продължавайте за Пловдив. Реши се вече да се прогласи Съединението по тоя начин, чрез въстание, предвид на това, че правителството взима строги мерки. Това решение се взима днес и Паница замина да въстават чирпанци... Въставайте, без да чакате повече известие. Пловдив е готов и чака. Захари иде от Ихтиман и Пазарджик. Бавене не ще. Сбогом.

Чардафон избра между дружината си най-големите юнаци, взе знамето и тръгна по селата да дига народа на въстание. Паница излезе по-малко щастлив в своята мисия. На 4 септември той направи в Чирпан един опит за въстание, обаче, обграден от полицията, той биде принуден да се предаде; сетне избяга и се скри в къщата на балдъза си Катинка хаджи Стамова, гдето се барикадира. Ив. Стоянович, който бе дошел в Чирпан от Стара Загора, успя да се изтръгне из ръцете на полицията и се върна тайно в Пловдив.

В Пловдив правителството продължаваше да не счита положението за много критическо.

На 4 септември - разказва г. Ив. Ст. Гешов - аз в качеството си на председател на постоянния комитет свиках тоя комитет, както и директорите и питах последните какви сведения имат за смутовете в областта. Те отговориха, че тук-таме имало наистина вълнения, но не трябвало да се преувеличава тяхното значение. Те бяха много оптимисти. до вечерта обаче се получиха тревожни новини: Паница въстанал в Чирпан, в Конаре обявено Съединението... На другия ден сутринта аз пак свиках съвета. Тоя път директорите бяха изгубили много от своята самонадеяност. Съгласихме се всички, че положението е опасно и че ще бъде много трудно да се спре революционното движение. Тогава взе се решение една депутация да отиде в руското консулство и да пита дали Русия ще подкрепи Съединението; ако отговорът е насърчителен, то ние самите ще го прогласим. Трима делегати: свещеник Тилев, Ив.Вазов и аз, отидохме в консулството и изложихме мисията си на Игелстрома, който заместваше временно Сорокина, заминал в отпуск. Игелстром ни отговори, че Русия осъжда агитацията за съединението и че една революция в настоящите времена би била катастрофална за българския народ. Докато ставаше разговорът обаче, влезе Чичагов и почна да се мръщи, слушайки заявленията на Игелстрома. По едно време той почна да го дърпа за редингота, за да го подсети, че е отишъл много далече, но Игелстром не разбра това предупреждение и продължаваше да хули размирниците. За да покаже на всички, че Русия счита съединението за неблаговременно, Игелстром заяви, че той ще замине сам за Голямо Конаре.

На излизане от руското консулство Гешов отправи до видните партизани на правителството следната окръжна депеша:

Знаете, че частни незначителни смущения се случиха в Чирпан и Голямо Конаре, произведени по партизански и долни мотиви. Средствата и следствията на туй движение не могат да не бъдат много вредни и опасни за народните интереси. Руското консулство не одобрява движението. Управляющият Игелстром замина в Конаре, за да убеди населението, че всяко движение в настоящето време би било безполезно. Съдействувайте за съхранението на порядъка и тишината.

Това окръжно издава известно външно спокойствие, но в действителност управляющите хора бяха сега много смутени.19 Правителството прибягна сега и до строги мерки. Директорът на милицията Дригалски паша телеграфира на дружинния командир в Стара Загора и до секционния командир в Станимака да употребят в случай на нужда оръжие срещу бунтовниците. Но тия заповеди трябваше да останат по силата на събитията неизпълнени.

Между туй Игелстром според обещанието си замина да увещава въстаниците. По пътя, в с. Цалапица, той събра селяните и им заяви, че Русия е против съединението. В Голямо Конаре той пристигна привечер. Преди да се рискува вътре, той изпрати своя гавазин да направи рекогносцировка. "Скоро гавазинът се върна, придружен от един патрул, въоръжен от главата до петите. Патрулът обяви на руския представител, че в селото няма вече никого, но че, ако той желае, молят го да приеме тяхното гостоприемство. Г-н Игелстром отиде в къщата, пазена от стражата, в която се държеше пловдивския префект Димитров, който му съобщи, че преди 4 часа резервистите под командата на Чардафона отишли в Пловдив и че имали намерение да нападнат Пловдив и да арестуват пашата. Като събра останалите в Конаре старци, г. Игелстром им повтори същото, което бе казал в Цалапица, и сетне бързо замина за Пловдив, за да предупреди опасността. Обаче беше вече късно - преди да влезе в Пловдив, той чу първите вистрели."20

 


1 Архив на Възраждането, том ІІ стр. 119.горе

2 На Кръстевича трепереха ръцете от старост.горе

3 Захари Стоянов след уволнението му от служба отиде да живее в Дермендере.горе

4 Архив на Възраждането, том ІІ, стр. 127.горе

5 В едно частно писмо до автора на тази книга.горе

6 Головин, стр. 323.горе

7 Ето какво пише г. Ризов по тоя повод на автора на тази книга:

"Мене бе възложено да препращам четите в Македония, но понеже аз не разполагах с никакви средства, тях трябваше да достави Паница. При идването на първата още чета аз получих от Паница писмо с купони около 250-300 лева. Паница ми пишеше, че тия купони били подарени на комитета в Русе от някой благотворител, който не желае да му се знае името"... ничего не сумняшася, аз отидох в банкерската кантора на Калъпов - Марков, взех сребро за тях, което и раздадох на четата, за да замине... Подир някое време дойде депеша, че във Виена били арестувани двама български офицери за някакви крадени акции, намерени у тях. Това ме стресна и аз разпитах Паница каква е тая работа. Кълна ми се, че купоните били подарени... При всичките тия клетви съмнението у мене остана... Отпосле Паница ми се призна: че акциите, уловени у двамата български офицери във Виена, и купоните, изпратени мене, са били откраднати (чрез разбиването на една желязна каса) в Букурещ от Филип Тотю войвода и от някой си артист касотрошител, румънин, Жоржеско, заедно с доста брилянти; а понеже румънската полиция била цяла на крак, то те се възползували от пренасянето на костите на Раковски, за да пренесат в Русе всичко откраднато - в сандъка с костите на великана"...горе

8 Головин, стр. 325.горе

9 Архива на Възраждането, стр. 213.горе

10 Головин, стр. 324.горе

11 Захари Стоянов, "Чардафон Велики", Русе, 1888.горе

12 Мемоарите на Стефова, твърде ценни за историята на Съединението, не са още обнародвани. Ръкописът се намира у г. Ив. Стоянович, който има любезността да го остави на наше разположение.горе

13 Д. Ризов, "Батенберг и Съединението", Мисъл, год. V, кн. І.горе

14 И. Цанов, в цитираните от него спомени.горе

15 Следующите сведения черпим от неиздадените мемоари на Стефова.горе

16 Николаева приятелите му го наричаха Араби паша. Араби паша бе шефът на военното въстание в Египет в 1881 г.горе

17 Захари Стоянов дава за арестуването на г. Димитрова в Голямо Конаре една друга версия, която ни се вижда съвсем невероятна.горе

18 З. Стоянов, op. cit.горе

19 Само директорът на финансите М. Маджаров, който бе отишъл тъкмо тогава да се жени в Копривщица, и С. С. Бобчев, който го придружаваше за сватбата, телеграфираха в Пловдив, че изнесли от пътуването си прекрасни впечатления и че навсякъде населението искало строги мерки.горе

20 Головин, op. cit., стр. 348.горе

 

a З. Стоянов е завършил само Медвенското начално училище.горе

b В. "Борба" (28 май - 4 септ. 1885) - излиза в Пловдив под редакцията на З. Стоянов Вестникът пропагандира идеята за съединението на Северна и Южна България и подготвя почвата за извършването му.горе

c Решението на БТЦРК в Пловдив да се откаже от вдигане на въстание в Македония не може да се обясни само с трудностите по изпращане на въоръжени чети. То е продиктувано от трезва оценка на вътрешните български условия и на международната обстановка. Организаторите на движението преценяват, че е трудно едновременното решение на двете задачи поради сложността на македонския въпрос, от който са заинтересувани всички велики сили и съседните балкански държави, слабостта на княжеството и т. н. При това те имат предвид и практиката на постепенното решаване на националния въпрос в Румъния, Сърбия и Гърция. Успешното решаване на съединението щяло да улесни по-нататъшните усилия за освобождаване на поробените българи в Европейска Турция (Е. Стателова, А. Пантев. Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 г., С., 1985, с. 58 и сл.).горе

d Паница, Коста (1855-1890) - политически и военен деец, майор. Участвува в подготовката на Съединението, в Сръбско-българската война 1885 г. и в политическите борби по време на Регентството. По-късно се обявява против избора на Фердинанд и политиката на Стамболовото правителство по отношение на Македония. През 1890 г. организира заговор за сваляне на правителството и изгонване на Фердинанд от България, но е арестуван и разстрелян в София.горе

e Истинското име на Чардафон е Продан Тишков (1860-1906) - участник в националноосвободителното движение, опълченец в Руско-турската война 1877-1878 г. До 1884 г. носи прякора Чарда, означаващ стадо селски говеда. Оттогава като подигравка с директора на източнорумелийската милиция - генерал фон Дригалски - към прякора му прибавят частицата "фон" (белег на аристократичен произход).горе

f Уведомен за организираното от БТЦРК народно движение за провъзгласяване на съединението, княз Александър І се заема с неговата външна подготовка. За тази цел той прави дипломатически сондажи през юли и август 1885 г. в Лондон и Виена. Князът обаче не успява да спечели определена поддръжка от страна на някоя държава. При това положение и предвид на строгите предупреждения от страна на Русия, той наистина се страхува да приеме такова рисковано дело. Но твърдото решение на комитета не му дава възможност за избор.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух