напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



III. 6-ти септември


Заповед за арестуването на Николаева. - Руските офицери се въздържат. - Чичагов при Кръстевича. - Лутация на Стефова в нощта. - Пристигането на Чардафона. - Николаев заклева войската в името на княз Александра  и я повежда към града. - Обсаждането на конака. - Чичагов излиза от конака да говори на войниците. - Арестуването на Кръстевича. - Тостове в руското консулство за Съединението. - Чичагов дава мобилизационния план срещу Турция. - Убийството на дядо Райча. - Чардафон завежда Кръстевича в Голямо Конаре.

 

На 5-ти сутринта Стефов слезе от лагера в Пловдив, за да види как вървят приготовленията. По пътя той срещна дядо Райчо, който му съобщи, че е получил заповед от правителството да замине за Голямо Конаре, за да пази руския консул. Преди обаче да замине, той искаше да се съветва със Захари Стоянов, който преди няколко часа бе пристигнал и се криеше в къщата на Хр. Дюкмеджиева.1 Тук стана едно кратко съвещание. Дядо Райчо каза, че вместо да усмирява конарци, ще се присъедини към тях; сетне те излязоха със Стефова, а Захари остана да пише прокламацията за утрешното събитие.

Подиробед Николаев и Стефов се върнаха пак в града. Стефов моли Николаева да не излиза от лагера, защото е възможно да го арестуват, но той не се съгласи. Предложението бе при това основателно. "Отивайки у дома - разказва Николаев, - срещнаха ме стражари, които ми казаха: "Г-н майор, има заповед за вашето арестуване." Вкъщи намерих Ан. Каблешкова, Муткурова и Бенева, които ми потвърдиха същото. Тогава аз се качих на кобилата си (тя е известна, защото бе принадлежала на Сюлейман паша) и по станимашкото шосе тръгнах за лагера. Минах с мъка станимашката блатиста река; кобилата насмалко щеше да се удави. Пристигнах в лагера цял в кал: на белия ми кител не се познаваше вече боята."

През това време Стефов се трудеше да узнае от някой офицер паролата за през нощта. Началник на караулите бе кавалерийският поручик Никушев. От къщата на д-р Странски Стефов прати Михал Гешова да иска от Никушева тайнствената дума; подир малко пратеникът се върна и каза, че Никушев е готов да изпълни каквото иска от него комитетът, но като военен паролата не може да предаде. При тоя отговор Стефов кипна. "Кажи на Никушева - обърна се той към Михал Гешова, - че сега ще ида при него и ако ми откаже паролата, ще го застрелям." Ив. Хр. Гешов предложи тогава сам да иде при Никушева, който живееше наблизо. След няколко минути той дойде заедно с поручика, който съобщи, че паролата е "Дупница". Никушев пожела да говори насаме със Стефова. Доле до стълбите, в тъмното, той каза: "Натоварен съм  да взема един жандармски взвод и един взвод кавалерия, за да пресрещам конарци: какво да правя? Да се присъединя към тях, да се предам или просто да отстъпя?" Стефов забележи, че най-добре би било да вземе тяхната страна. Никушев си помисли, сетне каза: "Ще отстъпя. Ако делото не сполучи, ще се оправдавам сетне, че въстаниците са били тъй многочислени, че не е било възможно да се стреля по тях."2 Същия съвет даде на Никушева и Николаев, който му каза: "Помни, че преди всичко си българин, а сетне офицер!"

На 10 часа Стефов се върна в лагера, придружен от един от Паницовите черногорци, някой си Стефанович, който се бе облякъл в селски дрехи, за да не го познае полицията. На лагера бяха І и ІІ дружина и учебният батальон. Офицерите бяха предупредени и се движеха трескаво в нощта. Стефов докладва на Николаева за положението. "Съобщих му - пише той в мемоарите си, - или по-добре излъгах го, че на помощ на марашчани ще са пристигнали вече от Перущица, Брезово и Мечкюр около 200 души въстаници." Стефов добави, че ако той не успее да се върне в лагера, Николаев да не го чака, а да върви срещу конака. Офицерите му пожелаха успех и Стефов тръгна обратно за града, придружен от своя вестовой и от Стефановича.

Какво правеше през това време правителството? То бе съвсем замаяно от бързото приближение на развязката. В провинцията властите бяха досущ деморализирани. "Администрацията, вяла и равнодушна; отнийде нямаме инструкции" - телеграфираше кап. Кънчев от Пазарджик. Той показал отначало голяма енергия, сетне се бе отчаял. "Боя се да не падна от изнурение на сили" - добавяше той в своята депеша. На 9 часа вечерта директорите се събраха на съвет в конака под председателството на Кръстевича. Заседанието се продължи до часа 11. Реши се да се пуснат конни патрули, които да пресекат всички съобщения на града с околността и да арестуват по улиците всички подозрителни лица. "В това заседание - пише един бивш чиновник в румелийската полиция, П. Иванов3 - се взе решение да се изпрати едно телеграфическо съобщение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение против правителството и че местната власт (в случай на по-голямо усложнение) не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината. Според казването на един мой приятел, ординарец, чрез самия него то било изпратено в телеграфната станция (станцията се намираше в двора на конака, до самия караулен дом) и след пет минути генерал-губернаторът г. Кръстевич сам лично повикал ординареца веднага да отиде и да възвърне телеграмата, като казал: "Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане."

Същият Иванов дава любопитни сведения за настроението на руските офицери в тази паметна нощ.

Около часа 11 всички руски офицери от Пловдивския гарнизон били събрани в помещението на централната полиция и се питали какво поведение да държат. Полицмейстерът майор Коростелев казал: "Аз нямам никакви инструкции и без заповед от висшето началство не мога да действувам." Командирът на кавалерията, капитан Дубовски заявил подир това:  "Аз предадох ескадрона на вахмистъра, нека той да прави каквото знае." По същия начин разрешил трудността и капитан Фрайберг, командир на артилерията. Съгласно с една неизменна руска традиция военните не знаеха какви са намеренията на дипломацията и в отсъствие на наставления действуваха по своему. Някои от тях впрочем, като казака Дубовски, бяха посветени в съзаклятието и бяха обещали да стоят неутрални. Колкото за Чичагова, той се облече в парадна униформа, но не за да държи на населението една революционна реч против Румелия, както бе донесъл Ризов до комитета. В последния момент той се бе побоял да не би неговото демонстративно участие в преврата да постави Русия в голямо затруднение пред Силите и реши, без да се противопостави на заговора, да даде на консулите впечатлението, че той е употребил всичкото си влияние, за да го осуети.

Към часа 10 Чичагов отиде при Кръстевича и се бави дълго у него, докато старецът, комуто клепачите падаха от сън, му каза, че ще си ляга. Чичагов тогава му съобщи, че тази нощ ще бъде свален и че скоро конакът ще бъде обиколен от въстаници.

- Аз съм тук, за да бдя върху вашия живот - каза той тържествено.

Пашата се разтрепера като лист.

- Защо ми съобщавате това на мене - казваше той, - на мене, който 33 години съм служил вярно на султана. Аз не искам да ви слушам... Аз нищо не съм чул.

После той се обърна умолително към Чичагова:

- Дайте ми дума, че никому няма да кажете, че аз съм знаял по-рано. А сега идете си, за бога, идете си скоро.

Говорейки тия думи, Кръстевич си събличаше дрехите, защото искаше, щото революцията да го завари в леглото му като човек, който нищо не е подозирал.4

Нощта бе неблагоприятна за едно съзаклятие; ведра, с високо и прозрачно небе. Патрулите можеха да наблюдават по цялото протежение улиците, по които едва падаха от стрехите леки сенки. Градът изглеждаше спокоен: никакво външно предвестие за революция. Когато Стефов мина през Католическата улица, часът удари 11 и посетителите на цирка "Пизи" се разотиваха безшумно, а на вратата се издигаха бенгалски огньове. "Музиката - бележи Стефов - свиреше един чардаш." Дотук нищо съмнително: само един стражар стоеше пред входа и гледаше благодушно как се пилее множеството по улиците.

Стефов мина през махалата, край Бунарджика, упъти се покрай гръцката църква в Мараша и влезе в двора на Гатевата къща. Според установения един ден по-рано план Гатев трябваше да го чака тук заедно с въстаниците от Мараша. "От двора - пише Стефов - аз извиках: "Тодоре, Тодоре, Тодоре!" Никой не се обади. Приближих се до прозорците, послушах - никакъв шум, нито движение. Заключих, че няма никого и че Гатев е из Русен-махала с въстаниците." Стефов тръгна към Русен-махала. Тъкмо на малкия площад при салаша (оттук един път води към Марица, а друг към Русен-махала), изскочиха 25-30 души стражари, обиколиха го с голи саби, викайки: "Стой!" Стефов спря, а храбрият църногорец на Паница хукна да бяга, като изпусна на земята револвера си. "Кой си ти?" - попитаха стражарите Стефова. Той си обади името. После им обясни, че те нямат право да вадят саби срещу един офицер, нито да го спират по пътя и пр. Един човек в цивилни дрехи, подпрян на тояга, се показа тогава и каза: "Ние знаем кой си и къде отиваш. Това ни стига." "Ами ти кой си?" - попита Стефов. "Той е таен агент" - отговориха стражарите. "Мерзавец" - извика Стефов и удари коня си в кариер. А патрулът се скри в шубралака и взе позиция.

В Русен-махала Стефов не намери никого. При "Еди Кардаш" похлопа на един дюкян, никой не се обади. Кучетата се събудиха, почнаха да лаят, навалиха върху Стефова. Той тръгна сега да удря от врата на врата; но никъде знак за живот: само сянката му вървеше плахо подир него. Най-сетне от един двор се чу глас. Стефов помоли незнайния човек да излезе да му покаже пътя. "Болен съм; не мога да стана" - отговори гласът. "Няма ли друг човек вкъщи да ме насочи към Джумаята?" - попита Стефов. "Няма; самичък съм." "Какво да правя? - пише Стефов, след като разказва тия перипетии. - Къде да се хлопа вече? А кучетата сé продължават да лаят. Приближавам се до един фенер, гледам часовника, часът един. Времето бързо лети! Отивам на друга къща. Тропам, викам, пак никой не се обажда. Заключих, че правителството е взело мерки, заповядало е през нощта никой да не излиза. Отивам по-напред. Хлопам пак на друга порта. Този път бях чут. Но какво беше моето удивление, когато ми се отговори, че не може никой да излезе да ми покаже пътя. Казаха ми, че е страшно тази нощ и никой не смее и не трябва да излиза. Попитах тогава няма ли тук негде други хора, като исках да намекна за въстаниците. Един глас ми отговори, че не знае и може би, че има." Напразно Стефов моли невидимия свой събеседник да излезе на прага: той млъкна и всичко отново се спотаи в нощта.

Стефов продължи пътя без определена цел; излезе накрай града, стигна до една градина, търсейки с погледа си въстаниците. Той викаше: "Стефанович! Стефанович!" Никой не се обаждаше. Престана и кучешкият лай.

Свиря с уста - разказва Стефов, - пея "Шуми Марица", вслушвам се няма ли някой да се отзове негде - нищо. Мъртва тишина. Викам: "Гатев! Тодоре!" - и пак се ослушвам - жива душа няма. Чувам по едно време, че часът бие 2. Възвивам от пътя по полето, гдето на св. Кирил и Методий ставаше народно хоро. В тъмнината нещо ми се мерна като човек. Изваждам револвера из джоба си и спускам коня към него.

- Стой там и кой си?

Отговаря ми някой уплашено и с детински глас:

- Аз съм човек, който ида от Дермендере.

- Стой и не мърдай от мястото си или иначе ще стрелям в тебе.

- Ти ли си, бе Стефов? - ми се отговаря.

- Аз съм; а ти кой си?

- Нако бе, Нако, братът на Тодор Гатев.

- Какво правиш тук, дяволе? Казвай: где е Тодор? Где са въстаниците?

- В мечкюрските гробища - отговори той, но прибави: - Пази се, защото тук в бахчите е пълно със стражари. Те тебе търсят, с някой офицер вървят, за да те арестуват, и ако не се предадеш, щели да те застрелят.

Нако обясни на Стефова защо никой не бе му се обадил от Гатевата къща. Гатев заедно с около 70-100 души въстаници побягнал в гробищата в Мечкюр, защото силни патрули, предводителствувани от началника на пощенската станция Тодоров, кръстосвали улиците. В Гатевата къща останали само той, Нако и Ив. Стоянович, който му казал: "Иди да намериш Стефова и да му кажеш да се пази, че махалата е пълна със стражари." Да иде в мечкюрските гробища, за да се срещне с Гатева, Стефов нямаше време, защото трябваше тамо да мине Марица, за да посрещне четата на Чардафона. Той заръча на Нако: "Бягай оттук, припкай към гробищата и кажи на брата си да не ме чакат, ами да настъпват към града; гдето ще срещнат някой, който да им се противи, да стрелят; да завземат църквата "Св. Георги" и да бият камбаната, с една реч, да дадат тревоги и знак, че въстанието е почнало..." "Слушам" - каза Нако и скоро се изгуби в нощта. Но той не можа да стигне до гробищата: от бахчите скочиха стражари, заловиха го и го заведоха в участъка.5

Останал сам, Стефов се питаше къде да иде сега. След малко колебание той тръгна към Бунарджика. Слезе от коня си, разведе го, извади сетне револвера и бавно даде един, два... пет вистрела - дано въстаниците, ако са дошли до Пловдив да го чуят. Ослуша се той подир гърмежите; нищо не можеше да долови в далечината освен глухия ропот на кавалерийски патрули, които усилваха своя ход по улиците. Стефов напълни още веднъж револвера, за да стреля, но се спря, като се сети, че патроните ще са му потребни. "Сега за пръв път - пише той - ми мина през ума мисълта: ами ако не сполучим? Тогава? Много, много, си мисля аз, един куршум в устата и - прощавай Съединение и всичко."

Нощта бе вече станала тъмна. Стефов едвам виждаше пред себе си. Той вървеше по посока към града без път. "Конят захвана да пръхти - разказва той. - Огледвам се наоколо да видя от що се плаши, но не виждам нищо в тъмнината. Дърпам го един път (аз го водех за юздата) и си дигам крака да пристъпя, конят изпръхтя силно, дръпна се и аз полетях на възбог. Ставам и гледам отпреде си и що виждам? Една отвесна канара, която в мрака ми се видя, че е висока 30-40 метра!"6 Стефов зави по друг път и слезе в Бунарджика, водейки коня си. Уплашеното животно трепереше като човек.

Близо до Бунарджика бе къщата на Дюкмеджиева. Стефов влезе да види дали тук не бяха се получили някакви известия. Той завари Захари, че лежи на кревата изут. На миндера от едната страна лежеше Дюкмеджиев, от другата Соколов, облечени и двамата, но по чорапи. Стефов разказа своето безуспешно лутане по Русен-махала. Той запита Захари Стоянова дали има някакво известие от конарци, от конушци или от Николаева. Нищо. Захари, седнал по турски на леглото, скръстил ръце, тюхкаше. Тоя възторжен революционер бе страхлив човек. Той бе побледнял сега като восък. При все това той искаше да си даде кураж. "Аз вярвам - казваше той - в комитаджилъка на бай Иван Арабаджията и в кавалерската дума на Чардафона, сигурен съм, че те са вече край Пловдив, но как да влязат, когато градът е пълен със стражари?" Полицейската сила бе наистина много увеличена тая нощ в Пловдив. През деня бе докарана жандармерията от Пазарджик. Освен това бяха взели от лагера две роти от учебния батальон за патрули по улиците.

Захари, замислен, продължаваше пак да стене.

- Още пет патрона имам - каза Стефов, - един ще оставя за себе си и четирите ще гледам да пратя ако не другиму, то поне в търбуха на някой шпионин.

- Да, да - подемаше Захари, - барем няма да берем срама.

Но пръстите му трепереха.

Стефов излезе из къщата на Дюкмеджиева заедно с поручик Соколова. С тях бе и едно момче на 15-16 години, племенник на Дюкмджиева, което трябваше да съобщи на Търневи да бият камбаната на църквата в Каршияка. Двамата офицери минаха през еврейската махала, спряха се пред участъка, който бе до хамама при градската градина. Приставът им каза, че имало арестувани десетина души и че у едного от тях били намерени компрометирующи хвърчащи листове. Това бяха прокламациите на Захари Стоянова, печатани в Южна България. Един словослагател, който ги бе скрил в пояса си, бе хванат от полицията, която ги намери у него при обиска. Стефов и Соколов минаха след това край конака: прозорците светеха още. Значи, правителството бдеше. Когато те вървяха при шадравана за към Марица, от конака излезе Тодоров, началникът на полицейската станция, с 5-6 чиновници. Тодоров размени няколко думи със Соколова и изгледа подозрително Стефова, който бе се отдалечил. Сега вече по пътя за Каршияка имаше във всяко тъмно кьоше и патрул. Пред участъка Соколов пита пристава: не е ли чул 5-6 гърмежа? - Какви 5-6 - отговори приставът. - Петдесет, сто и повече!

Това бяха конарци, които приветствуваха Пловдив. Чардафон потегля от Голямо Конаре към часа 6 привечер. Със себе си той водеше 300-350 души. На тръгване четата бе сръбнала малко, предупредена, че по пътя никой няма да тури в устата си питие. "В Пловдив, заяви Чардафон, ще се черпим, ако е рекъл господ, от гръцкото вино на Треперко паша."

С Чардафона замина от Конаре и една героична мома, Делка Шилева, негова годеница. Дружината вървеше бърже и мълчаливо. Часа около 10 през нощта стана при село Царцово първата почивка. Тук войводата говори нещо като реч, в която препоръча за пример на момчетата Василя Левски, който, както е известно, в това село имаше квартира.

- Момчета! - каза той. - Тук, под тия брести, нашият мъченик дякон Левски е оплаквал България преди петнадесет години! Тогава той е бил сам в цял окръг, а днес ние сме 700 души, в Пловдив имаме 7000, а в княжеството милиони! От какво се боим? Напред, момчета! Поклонете се на земята, която е тъпкал този велик човек!

Дружината извика: "Бог да прости Левски!"7 В Царцово отрядът на Чардафона се удвои. Към него се присъедини със своите хора Иван Арабаджията, известният стар деятел в комитетите от турско време. Оттук дисциплината стана още по-строга; Чардафон издаде заповед, щото до Пловдив никой да не говори, нито да пуши. Дружината цепеше мълчаливо росната трева на ливадите и оръжието блещеше под лунния блясък. Тя скоро доближи до Пловдив. Казал бе някой, че според един от условните знаци на полунощ ще се издигне пламък над града; но конарци не виждаха никакъв пламък; само тепетата блещукаха, както обикновено, с безбройните мънинки светлинки на своите прозорци. Внезапно се чу глухо тънтене, което идеше по пътя откъм Пловдив. Чардафон изкомандува на хората си да легнат в тревата и да турят по един патрон в пушките си. Дружината обаче се смути; някои започнаха да изказват съжаления, че са тръгнали по такова опасно приключение. Тогава Делка Шилева скочи на крака и каза:

- Не ви е срам, стари мустакати мъже! Погледнете на мене, която съм слаба жена, най-млада помежду ви!

Никой не й възрази. А тънтенето между туй растеше от минута на минута. Чардафон, пълзейки по ръцете си, обикаляше дружината и й даваше инструкции. Ето че и непознатите приближават. Те са на коне и на гърбовете им пушките лъщят в нощта. Дружината запрегна и тя своите пушки. Преди обаче Чардафон да изкомандува, авангардията, която той постави покрай пътя, изгърмя напосоки, без да мери; при тия вистрели идящата конница се спря за минута, сетне се обърна назад, удари на бягство. Скоро тя се изгуби, дигайки подире си дебели стълбове от прах. А дружината, възрадвана от тая лесна победа, даде още няколко залпове. Тя не подозираше, че бягството на тая конница се дължеше на съучастието на командуващия отделението поручик Никушев.

До полунощ Николаев не знаеше какво става в града. Църногорецът Стефанович се яви по едно време при Николаева запъхтян и съобщи, че Стефов е убит от един патрул, комуто не искал да се предаде. Стефанович бе преплувал Марица, за да стигне в лагера навреме. Той бе цял в кал и вода.

Николаев трябваше да чака уговорения сигнал, но той не се появи: камбаните мълчаха; никакви вистрели не се чуваха от града. Към часа 11 бе долетял ек от далечни гърмежи: това бяха залповете на Чардафоновата чета подир конницата на Никушева. Подир това нищо вече не се чуваше.

Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени като за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което се бе развявало на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го виждаха за пръв път.

- Войници! - извика Николаев, застанал пред фронта. - Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е прямо подвластна на 500-годишния ни тиранин - султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от нас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ мен се падна честта да ви поведе против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър І, в името на нашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашия вожд Александър І, да живее Съединена България!

"Заклеваме се!" - викнаха войниците. Те плачеха и целуваха знамето. Към 2 часа Николаев тръгна с дружините. По пътя той узна за пристигането на Чардафона от някои резервисти от Конаре, които бяха във втората дружина. Веднага подир това Филов получи записка от Никушева върху станалото. Николаев прати тогава няколко конника със заповед да пратят разезд и да кажат на Чардафона да настъпва.

Как щеше да стане влизането на Николаева в града? Щяха ли патрулите да му преградят пътя? Делото на Съединението щеше ли да вземе страшната форма на междуособна война? Тия въпроси терзаеха душата на офицерите. За щастие, преди да напусне лагера, Николаев получи заповед от Дригалски да вземе втората дружина и да влезе в града, за да пресрещне Чардафона и да разпръсне четата му. Николаев щеше да се яви, значи, в Пловдив като защитник на законността - и на Кръстевича. Дригалски не знаеше, че през деня правителството бе решило да арестува Николаева...

Към салханата Стефов срещна Николаева и му докладва за положението. Като го видяха, офицерите се провикнаха радостно: "Как! Ти не си убит?" Стефанович се доближи до него без револвер, с мокри дрехи.

"Барабанщики и гарнисти, напред! - изкомандува Николаев. - Една юнашка песен, момчета! - обърна се той към войниците.

Под звуковете на музиката екна старата опълченска песен:

Напред, напред за слава

на бойното поле!

И дружините влезнаха в града.

Конакът имаше две големи железни врати: едната гледаше на юг, към Дановата печатница; другата на изток, към Марица и към Панаир хан. Николаев дойде откъм южната страна. Сетне конакът биде заобиколен отвсякъде. Ротата на поручик Козловски зае пътя, който води за еврейската махала; другите роти се построиха откъм чаршията. Един взвод от ротата на поручик Зидаров биде изпратен да освободи моста на Марица, за да може да влезе Чардафон.

Часът бе 3. Вече почваше да се съмва. Въоръжени хора, някои от тях облечени като въстаници, изскочиха от къщите, тичаха по улиците, викайки: "Долу Румелия! Да живее княз Александър!"

Чу се по едно време: "Кръстевич избягал към Марица!" Николаев изкомандува на Никушевия полуескадрон: "Марш! Към Марица!" Конницата се спусна към реката с бяс: "Камъните пущаха искри под копитата на конете" - разказва Николаев. Подир малко Никушев докладва, че Кръстевич не е излизал от конака.

В двора на конака дружината на Якобсона (3 роти) бе наредена в разгърнат строй под командата на капитан Райчо Николов.

Майор Николаев извика: "Отворете тази врата или аз сам ще я отворя. Народът не иска вече да търпи турските паши." Яви се пред вратата зад желязната решетка полицмейстерът майор Коростелев.

- Майор Николаев - каза той, - здесь хранится жизнь генерал-губернатора.

Николаев отговори:

- Так, батенька, мы будем лучше хранит его чем вы.

После му добави да извести на Кръстевича, че е свален от народа, и да донесе ключовете.

Коростелев се върна в конака. Подир малко се яви Чичагов в парадна униформа. Като видя Николаева, той се обърна направо към него:

- Г-н майор, какво правите вий? Не знаете ли, че отивате против волята на императора?

После, като се отправи към войниците:

- Какво правите вий? За това ли руският цар ви даде пушки? За да стреляте срещу вашите братя?

Николаев пристъпи към Чичагова разтреперан от ярост и изкрещя:

- Как смеете вий да ми държите такъв език пред моите войници? Не забравяйте, че стоите пред една революционна войска. Аз зная своя дълг. А вам неугодно ли - убираться!

Николаев бе тъй разярен, тъй заплашително звучеше неговият глас, че Чичагов инстинктивно взе под козирог и промълви:

- Слушам!

След това наведе си главата и изчезна.

Коростелев се яви подир това и каза:

- Ключовете от голямата врата ги няма, г. майор!

- Дайте тогава ключовете от вратата, отгдето е влязъл Чичагов.

Коростелев не мръдваше. Очевидно беше, че той искаше да протака работата, дорде се съмне съвсем.

- Вий се надявате на ротите, които са вътре - попита Николаев. - Е добре, чакайте да видите!

Той се приближи до вратата и извика:

- Момци, слушайте! Да живее негово височество княз Александър, ура!

- Ура! - отговориха войниците от Якобсоновата дружина.

Като констатира, че цялата войска е за преврата, Коростелев даде заповед да се отвори вратата. Един унтерофицер донесе ключовете. Посред гръмогласни викове Николаев влезе в конака заедно с войската и народа.

Малко преди това бе се показал на улицата Дригалски паша, придружен от Радко Димитриева и поручик Вълнарова. Минавайки  край ротата на Козловски, той забеляза, че не му се отдаде чест. Учуден той се упъти към Николаева и му се оплака. Николаев му разправи, че войската има сега друго началство. Докато Николаев даваше тия обяснения, Стефов, енервиран от силните вълнения на тая нощ, извади револвера и стреля в краката на Дригалски. "Pardon, pardon!" - извика пашата и изчезна. Той отиде в щаба на милицията да пише рапорт против непокорните офицери.

Между туй Чардафон още не бе успял да влезе в Пловдив. На моста, по който той трябваше да мине, една полубатарея бе взела позиция под командата на поручик Хр. Иванов. Артилерийският взвод заредяваше оръдията, за да стреля срещу четата, която стоеше на другия бряг на реката с развято знаме, когато поручик Зидаров, изпратен от Николаева, се яви с една рота, за да освободи моста. Ротата пристигна с викове: "Да живее княз Александър!" Артилеристите им отговориха с ура! Войниците от двата рода оръжие почнаха да се прегръщат с думите: "Хайде, честито да е!" Чардафоновата дружина мина моста триумфално, пеейки популярната Вазова песен:

Тих бял Дунав се вълнува,

весело шуми... -

и се отправи набързо към конака. Зидаров се отдели с един взвод от ротата и тръгна да завземе телеграфната станция, в която се настани веднага Ив. Стоянович.

Конарската дружина влезе в конака с голям салтанат. Въстаниците, с бели китки на калпаците, се построиха в двора и развяха високо знамето. Чардафон, с гола сабя в ръка, мъчеше коня си, за да се изправи на задните крака. Адютантите му го обикаляха почтително. Коростелев се показа отново в двора; Чардафон му извика:

- Какво прави още пашата, та не слиза? Кажете му да се не мае, че ей сега ще да кимна на момчетата да обърнат конака на прах и на пепел!

А момчетата, сякаш да подкрепят тия думи, викаха: "Де си, Треперко, да излезеш, да ти целунем скутовете?"

Кръстевич бе още в своите покои и никой от въстаниците не бе се явил при него. "Аз не исках да вляза, разказва Николаев, за да не се даде на преврата военен характер. Не искахме да се каже в Европа, че сме извършили едно пронунциаменто. Затова се разпоредих да се бият камбаните по църквите, за да се събере народът; в същото време пратиха Стефова да доведе Захария Стоянов." Стефов пише в своите мемоари, че с мъка накарал Захария да се облече и да тръгне с него. Най-сетне Захари се довлече и заедно с Ив. Андонова и със Стойчо Попова влезе при генерал-губернатора. Минаха се след това десет минути; от конака не се чуваше никакъв знак на живот. През това време тълпата, която постоянно се увеличаваше, викаше: "Долу Кръстевич!" Николаев изгуби търпение.

- Поручик Стефов - извика той, - иди да видиш вътре какво става. Генерал-губернаторът трябва по-скоро да се изведе.

Стефов слезе от коня и се качи бърже по стълбите на конака. В салона стояха тримата, "пратеници на народа" и приказваха със зетя на Кръстевича, гърка Александридис. Когато Стефов влизаше, на вратата на неговите лични апартаменти се показа пашата. Той се ободри малко, когато видя Стефова, заключавайки от почтителното държане на офицера, че той е дошъл да го защищава. Но Стефов му обясни, че народът е обявил Съединението под скиптъра на княз Александра и че милицията е прегърнала това патриотическо дело.

- Вий лично и вашите домашни са под нашето покровителство - прибави Стефов. - Николаев е взел всички нужни мерки. Но побързайте да излезете. Вашият собствен файтон е впрегнат и ви чака на вратата.

Докато Стефов даваше тия обяснения, Захари потупваше стареца по рамото и му казваше:

- Така, така е, бай Кръстевич! Познавате ли ме кой съм? Аз съм Захари Стоянов, редактор на Борба. Ама, хайде, сега излазяйте!

- И аз съм българин - забележи Кръстевич. - Ако съм изгубил всичко, то поне народът спечели.

- Да, да, знам - прекъсна го Захари - и ний нямаме нищо против вас, а сме само против пашата.

Кръстевич бе приел странните свои гости по халат; сега той почна да се облича, но ръцете му трепереха и той не можеше да тури дрехите си. В това време нетърпението се усилваше в двора и виковете "Долу!" цепеха дрезгавото небе. Стефов помогна на стареца да се облече по-скоро. Последният обаче си науми за скъпоценната табакера, неотдавна подарена нему от султана, и почна да я търси. Табакерата бе успял да скрие зетят на Кръстевича Александридис; той я извади и я даде на пашата. Тогава, като си тури шапката на главата, губернаторът излезе вън.

Щом той се показа на вратата, екна от хиляди гърла едно гръмогласно, екзалтирано, диво "Долу!" Едно "Долу!", казва Захари, каквото на сто години еднаж се чува. Сам Николаев бе свалил фуражката, махаше я във въздуха и викаше колкото му глас държи: "Долу!" Муткуров, флегматична фигура8, дърпаше си единия мустак, казвайки: "Излишни са тия работи!" Разтревожен от тая експлозия на народните чувства, Кръстевич трепереше с цялото си същество. Той едвам можа да слезе от стълбите. Тук, пред вратата, го чакаше файтонът. Когато той пристъпи да се качи в него, конете, уплашени от виковете, почнаха да се изправят на задните си крака. Най-сетне той успя да се намести. Веднага дружината на Чардафона обиколи колата с голи саби и образува жива стена около нея. Когато файтонджията се готвеше да тръгва, двама конарци разбутаха навалицата и отвориха път за Делка Шилева, която се качи в колата и седна надясно от пашата с извадена сабя в ръка. Тая сцена, устроена от дядо Райчо и от Чардафона, много се понрави на публиката, която викаше "Браво!" Пашата обаче бе крайно огорчен, загдето туриха да го придружава една селянка, и се оплака от това унижение:

- Това вий ли го правите, Николаев? - обърна се той към майора.

Но тълпата го пресече:

- Хората ти правят чест, като ти дават мома.

Посред шумен смях и викове колата потегли най-сетне, конвоирана от Чардафона.

От конака Николаев, Стефов, Захари и другите автори на преврата отидоха в градския съвет, за да изберат привременното правителство. В едно заседание в Дермендере комитетът бе решил, че председател на привременното правителство ще бъде д-р Ст. Чомаков. И сега всички посочиха него. Но той каза, че е много стар за такъв един активен пост, и препоръча като най-подходящо лице д-р Странски. Събранието посрещна това предложение хладно, без да го одобри или да го отхвърли. Когато се състави листата за временното правителство, Странски взе перото и срещу думата председател подписа името си. Д-р Чомаков се съгласи да остане като подпредседател. Членове бяха: майор Николаев, майор Филов, майор Райчо Николов, Я. Груев, К. Пеев, д-р Янкулов, З. Стоянов, Д. Юруков, г. Данчев, А. Самоковец и г. Бенев.

Новосъставеното правителство обяви своя състав с особена прокламация. Друга една прокламация, издадена от д-р Странски, канеше всички граждани на Южна България, на възраст от 18 до 40 години, да се явят в комендантското управление на своята дружина с въоръжението и облеклото си. За главнокомандующ на войската биде посочен единодушно от всички майор Николаев. Неговото назначение се обяви също с особена прокламация.

Народът ликуваше през това време. По улиците се раздаваха прокламациите на Захари. От всички страни се издигаха в утринното небе викове: "Да живее княз Александър! Да живее Съединена България!" Слънцето бе изгряло; денят бе чудесен - ден на победоносна революция и на народно щастие. Скоро гръмнаха и музиките.

На излизане от градския съвет военните бидоха поканени в руското консулство. Тук бяха събрани всички руски офицери. Една разкошна трапеза със закуски бе сложена в столоваята. Отвориха се бутилки шампанско; държаха се наздравици за Съединението. Българи и руси се приветствуваха взаимно, при пълна сърдечност. Николаев написа тук една телеграма до княз Александра от името на офицерството. Руският гавазин я занесе на станцията.

В една съседна стая бе сложена картата на Румелия и Чичагов сочеше на българските офицери пунктовете, гдето трябва да стане съсредоточението срещу Турция. Николаев помоли Чичагова да разреши на руския капитан Вл. Петров, зет на д-р Чомакова, да дигне моста при Харманли. Чичагов се съгласи; Петров замина веднага със специален локомотив и свърши на другия ден мисията си.

Когато ний разисквахме върху военните приготовления - разказва генерал Николаев, - чух, че в антрето някой вика: "Ами това е подвеждане! Това е измама! Ний сме излъгани!" Отворих вратата, виждам, това бе Ив. Ст. Гешов. Той се обърна към мене: "И ний сме българи - каза той, - и ний не сме против." "Добре - отговорих аз. - Така трябва да бъде." "Като е тъй - продължи Гешов, - Съединението нека бъде обявено от Постоянния комитет." Аз му възразих, че Постоянният комитет вече не съществува и че те могат да подкрепят делото като частни хора. "Разбира се, разбира се" - отговори Гешов и отиде в трапезарията. Там бяха д-р Хаканов и другите членове на падналото правителство.

От консулството Николаев отиде на гарата. Началникът на гарата бе някой си Визер. Николаев му каза да приготви няколко трена, защото ще се праща войска в Харманли; но той отказа под предлог, че телеграфическото съобщение било пресечено между станциите. Тогава Николаев издигна по-високо гласа си и го заплаши. "Аз съм главнокомандующият - каза той - и ви напомням в какво време живеем." После той заповяда: "Ще турите под пара един локомотив, вий ще се качите и подир вас ще върви трен с една дружина. Формирайте по-скоро трена." Визер, стреснат от тоя тон, се подчини. Тъй се изпрати първата дружина на границата.

След това Николаев отиде в телеграфната станция и даде заповед да се съсредоточават войските в четири пункта: Харманли, Търново-Сеймен, Ямбол и Казъл-Агач.

Пловдив през това време бе в упоение. По улиците минаваха патриотически шествия. На някои площади се завиха хорá. Импровизирани оратори държаха речи върху народния идеал. И всеки пет минути се издигаха викове "Да живее!" и "Долу!" Радостта бе голяма, че превратът се извърши без кръвопролития, и даже без никакви сериозни конфликти. За зла чест, подиробед се случи едно произшествие, което окървави спомена за тоя лъчезарен ден.

Към часа 2 дядо Райчо отиде да завземе пощенската станция. Началникът на станцията Тодоров бе върл партизанин на правителството, единственият, който бе се опитал да осуети преврата. През цялата нощ той бе скитал като бесен по улиците, по тепетата, край Марица, дебнейки революционерите. Успехът на революцията бе го ожесточил сега до лудост.9 Когато видя дяда Райча в станцията, Тодоров се побоя да не го арестуват и търти да бяга, гдето му видят очите. Дядо Райчо хукна подире му. Захвана се по пловдивските улици яростно гонение. Тичайки, те стигнаха до Джумаята. Тук Тодоров, на когото очите изскачаха от орбитите, се обърна срещу своя гонител и даде върху му няколко вистрела. Един куршум улучи дяда Райча в главата и го повали мъртъв.

Вистрелите събраха много народ на площада. Тълпата, като видя трупа, облян в кръв, с разбито чело, от което мозъкът течеше, дойде в изстъпление. Тодоров бе се скрил в едно кафене. Измъкнат от там, той биде разкъсан. Множеството се пръсна оттук по улиците, ревящо: "Смърт на предателите!" Но временното правителство взе мерки, за да не се упражнят никакви репресалии.

Някои читатели ще се попитат - както в романите, - какво правеше през това време Чардафон с Кръстевича? Конвоираше го за Голямо Конаре. Но макар да бе получил заповед да мине веднага моста при Каршияка и да напусне града, Чардафон устрои на своя глава едно недостолепно карнавално шествие; той води разтреперания старец пред всички консулства, сподирян от една многобройна тълпа, която викаше: "Долу!" Като наближи шествието до руското консулство, виковете взеха по-буйна и по-застрашителна форма и колата вървеше по-бавно, "за да могат - казваше Чардафон - да видят по-добре от консулството плачевното състояние на своя верен човек". Най-сетне по намесата на Захари Стоянова и на Муткурова, на които д-р Чомаков забеляза колко са тия сцени недостойни за извършеното велико дело, Чардафон се реши да напусне града не без да отправи някоя остра дума по адрес на "благоразумните".

По пътя за Конаре Чардафон караше, без да бърза. Наместо да върви за определеното място, той се отби в с. Царцово нарочно.

- Прочуто е това селце, дядо Кръстевич - говореше той на своята жертва. - Чисти българи живеят в него, ни една черна душа не се намира вътре! Как ще да речете, ваше превъзходителство?

- Е, да! Има такива села - отговори превъзходителството и въздъхна.

- Сарпъ българи са! Не ща аз шега! Хее, видиш ли оная малка къщичка, без прозорци? Там живее дядо Иван Арабаджията, стар български комита. Фараон човек е той. Кола и рала е правил, за да вземе пет пари и да нахрани нашия светец и господ Васил Левски. Где такива българи! От едната страна натовари тях, а от другата Румелия, по-тежки ще да дойдат! Твоя милост трябва да го познаваш? -обърна се той въпросително към Кръстевича.

- Да... Чувал съм го - отговори пашата, като с керпеден да излязоха тия четири думи из устата му.

- А с Васил Левски познаваш ли се, ваше превъзходителство? - попита Чардафон от един път, като че от сън да се бе събудил. - Ах, где като него човек? Три града да бяха изгорели, само той да останеше жив! Тоя хаджи Иванчо, турска паница - гробът да му се провали! Той му изеде главата. Фараонията10 много изгуби с тоя мъж; няма да се роди втор българин като него. Виждаш ли там хее, ония зелените брястове, които са до пътя? Там той е лежал на зелената трева по цял ден, дорде се мръкне. Един път малко останало да умре сиромахът от сърцебол, защото често страдаше от тая болест. Чувал си ти по всяка вероятност за тая българска звезда?

- Далеч ли е още Конаре? - попита пашата, вместо да отговори.

- Ама ти почиташ ли тоя човек, дядо Кръстевич? - запъва се и пита войводата.

- Разбира се - отговаря злочестият дядо Кръстевич.

- Да живееш, ваше превъзходителство - допълни Чардафон.11

С такива разговори, в които Чардафон влагаше известна доза от ирония, но и много естествен възторг, конвоят с високия пленник пристига в Конаре. На пашата биде определена квартира в една от най-сносните къщички в селото; наоколо бидоха поставени караули. След като даде разни разпоредби, Чардафон влезе при пашата и го попита дали има нужда от нещо.

- Дядо Кръстевич - каза той, - аз мисля, че вие като стари хора, за да не се сакълдисвате, ще му ударите едни табли? Аз ще ви намеря и табли, и човек, който да ги играе.

Таблите бидоха скоро донесени и подир няколко часа от пристигането си жертвата на една революция, пашата, ограбен от своята власт, хвърляше с трескава ръка заровете, следящ с щастлив трепет техния каприз; той печелеше...

 


1 Според заповедта от Пловдив Захари биде арестуван в Пазарджишката околия. Секционният командир в Ихтиман подпоручик Попович заповядал да му ударят 24 пръчки, но старшият не изпълнил тая варварска заповед. Захари биде докаран под конвой в Т. Пазарджик. Тук една тълпа, предводителствувана от опълченците, принуди заместника на префекта Мишайков да го освободи. Захари след това се върна тайно в Пловдив.горе

2 Всичките подробности са заети из мемоарите на Стефова.горе

3 П. Иванов, брошурата "Долу Румелия", София, 1906. Според нашите сведения от директорите само К. Величков отказал да подпише тази депеша.горе

4 Кръстевич разказвал тая сцена на г. П. Димитрова в 1892 г. в Цариград.горе

5 В участъка Нако бе тъй ужасно бит, че брат му на другия ден трябваше да го налага с овчи кожи.горе

6 Подир 6-ти септември Стефов отиде да види тая канара и намери, че височината й не надминава 7-8 метра.горе

7 Захари Стоянов, ibid, стр. 245.горе

8 Захари казваше за Муткурова: "Догдето да отвори устата си, Узунчаршия се затваря."горе

9 Тодоров толкоз повече се боеше от новия режим, защото бе извършил злоупотребления в касата на станцията.горе

10 Т. е. хъшовете патриоти.горе

11 Захари Стоянов, стр. 269-270.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух