напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



V. Съединението и великите сили


Европа в 1885 г. - Руското предложение за обща акция на Силите. - Англия в полза на Съединението. - Военен съвет в Илдъза. - Австрия се бои за Македония. - Румелийската революция в Сърбия. - Мисията на Грекова при Милана. - Отчисляването на княз Александра от руската армия. - Цанков иска руска окупация. - Укрепяването на Сливница. - Европейската конференция в Цариград. - Милан в Австрия. - Войната като единствен изход за Милана.

 

Когато избухна пловдивската революция, два факта характеризираха политическото положение в Европа: крайно изострюване на англо-руските отношения и господството на Бисмарковия гений над континенталните сили.

Необикновеният човек, който създаде германското единство, бе успял да подчини на своята политика държавите, които имаха най-много основания да му бъдат враждебни: Австрия и Франция, които той бе победил едно по друго; Русия, унизена от него на Берлинския конгрес; Италия, против която той бе подигал тъй заплашително въпроса за светската власт на папата в Рим. На 1879 г. Бисмарк подписа с Андраши в Гщайн съюза между Австрия и Германия. На 1883 г. към тоя съюз се присъедини, тероризирана, и Италия. На 1884 г. през октомври в една среща, която Александър ІІІ има в Скерневиц (Полша) с Вилхелма І и с Франц Йосифа, се създаде между трите консервативни монархии едно подобие на Свещения съюз от 1815 г. На Берлинския конгрес граф Шувалов бе казал на Бисмарка: "Vous avez le cauchemar des coalitions." Коалицията се бе създала, наистина, но от самия Бисмарк - и в полза на Германия.

Прелъстяването на Франция бе по-трудно, но и тук Бисмарк успя до крайните предели, до които успехът бе възможен за един гениален човек. Когато заседаваше конгресът в Берлин, той каза в един частен разговор на френския делегат Вадингтона: "Защо оставяте вие Тунизия в ръцете на варварите?" Това бе едно голямо насърчение, от което Франция не закъсня да се възползува. Две години след това наистина тя установяваше в Тунизия едно владичество, едва прикрито под формата на протекторат. Това бе началото на една политика, която трябваше да даде на Франция една великолепна колониална империя. Но за да завърши цикъла на своите далечни завоевания, республиката имаше нужда от благосклонността на Бисмарка в Европа, поради което тя почна да се приближава около Германия.1

Спрямо тая групировка на континенталните сили под високото настойничество на Бисмарка Англия се държеше уединено. Това уединение не бе обаче, както го нарекоха по-късно, великолепно, splendid.

Англия бе поради окупацията на Египет в хладни отношения с Франция и по въпросите на Централна Азия в постоянен конфликт с Русия. Либералното министерство бе направило големи усилия, за да подобри отношенията с Русия. В 1881 г. Гладстон даде заповед на английските войски да се оттеглят от Афганистан и разхлаби малко своя надзор върху руските действия в Туркестан.2 Възползувайки се от тая хлабавост на либералния кабинет, русите продължиха своите постепенни завоевателни нашествия. В 1884 г. наистина те влязоха в Мерв: афганците, подбудени от английската дипломация, завзеха Пенджех, разположен в една територия, спорна между Афганистан и Русия. На 18 март 1885 г. генерал Комаров бомбардира Пенджех и изпъди оттам афганците. Това известие предизвика голямо вълнение в Англия. Войната биде избягната с голяма мъка, но рискът остана и между двете държави атмосферата бе сега неприязнена.

Отношенията на Англия и Германия бяха въпреки взаимната антипатия на Бисмарка и Гладстона приятелски. Английското правителство се стараеше да ги уякчи още повече, за да има една опора в борбата си срещу Русия, и с тая цел бе заминал за Берлин лорд Розбъри, личен приятел на Бисмарковия син граф Херберта. Бисмарк обаче не бе насърчителен: той искаше да остане като арбитър над антагонизма на двете велики сили.

В такава международна обстановка избухна пловдивската революция. Дипломацията много трудно можа да се ориентира в това ненадейно събитие. Първата мисъл на агентите в София бе, че това е една руска интрига. Гръцкият агент Рангабе казваше Цанову на 6 септември: "Очевидно русите преследват двойна цел: или да се постави княз Александър вън от договорите, като приеме поканата на румелийското правителство, или да се компрометира пред българския народ, ако откаже."3 Никой не подозираше още истинските мотиви на свършения факт. Осведомлението на Европа ставаше много бавно, защото превратът се извърши през мъртвия сезон на дипломацията. Повечето от посланиците отсъствуваха от Цариград. Гирс бе в Меран, дето не бе взел даже един секретар; други европейски министри на външните работи бяха на бани. Александър ІІІ бе в Копенхаген. Дорде да стане размяна на мисли между всичките тия фактори на европейската дипломация, трябваше да се минат няколко дена.

Първият дипломатически отзив за революцията дойде от Лондон. Мислейки, че пловдивските събития са дело на руската дипломация, на 7-ми лорд Солзбъри предложи във Виена и в Берлин да се направят строги постъпки пред българското правителство за запазването на Берлинския договор.i Бисмарк, който гледаше преди всичко да запази европейския концерт, на който той бе капелмайсторът, отговори, че тия постъпки ще имат някакво значение само ако са извършени целокупно от всичките Сили, подписващи тоя договор. Той прибави в своя разговор с английския посланик в Берлин, че е влязъл вече в сношения с Петербург, Виена и Цариград, понеже правителствата в тия три столици били най-вече засегнати от румелийските събития. Граф Калноки забеляза също на сър А. Паджет във Виена, че представленията пред княз Александра трябва да бъдат общоевропейски. С тая формула се предотвратяваше всяка прибързана намеса на единични Сили. Между туй истинската физиономия на станалото събитие не беше известна. Гирс уверяваше наистина, че той е бил изненадан, но при все това оставаха някои подозрения за участие на руските консули в революцията.

На 9 септември великите сили получиха от Пловдив следнята телеграфическа нота на княз Александра:

Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме прогласи за свой княз. Жителите на българското княжество поискаха от мене единодушно да приема това назначение; като взех предвид моя свещен дълг спрямо моя народ, аз приех чрез прокламация към българския народ. Стигнал в Пловдив и взел в ръцете си управлението, заявявам по най-тържествен начин, че съединението на двете Българии стана без всяка враждебна цел спрямо отоманското императорско правителство, на което признавам суверенните права. Поръчителствувам за спокойствието на двете страни и за сигурността на жителите без разлика на раса и на вероизповедание. Отправям се (към респективните правителства на Силите) с молба да признаете това ново положение и моля да ходатайствувате пред негово величество султана да санкционира съединението за избягване на ненужни кръвопролития, защото народът е решен с кръвта си да защищава свършения факт.

Тази телеграма князът намислил още във Варна. Тя бе същевременно политична и заплашителна. Пасажът относно сюзеренната власт на султана отваряше пътя за едно разрешение, приемливо за турското честолюбие; а намекът за готовността на населението да се жертвува за защита на извършеното национално дело посочваше още отначало невъзможността да се върне прежното състояние в Румелия без насилствени мерки. Силите не отговориха на тая нота, но тя не остана без значение; една от първите грижи на Европа бе сега да употреби голямо давление в Цариград, за да се предотврати една военна намеса от страна на Турция. Във всички столици наистина палящият въпрос бе: какво ще прави Турция?

Първото известие за пловдивската революция не произведе в Цариград голямо впечатление. Отначало Портата помисли, че се касае за някоя военнополитическа демонстрация, насочена срещу личността на генерал-губернатора. Чак през нощта на 6-и великият везир4 узна истинското естество на движението и веднага прати да питат в посолствата какви са възгледите на великите сили върху създаденото в Румелия революционно положение. Посланиците отговориха единодушно, че го осъждат, но друго не можаха да добавят, тъй като и те бяха без инструкции. Султанът прати при управляющия английското посолство сър Уйлям Уайт адмирала Хобарт паша да го попита какво е неговото лично мнение; Уайт не пожела да се изкаже. Султанът изглеждаше повидимому обладан от голямо колебание: от една страна, той виждаше, че ако нахлуят турските войски в Румелия, българите могат да пренесат революционното движение и в Македония, отгдето то щеше да се простре може би и в другите европейски области; от друга страна, неговото бездействие можеше да урони пред очите на ислямския свят престижа му на халиф, който според шериата не трябва да отстъпва без бой ни педя земя.

На 7-ми вечерта се свика в Илдъзкьошк извънреден съвет. Великият везир Кючук Саид паша, Гази Осман паша, героят на плевенската обсада и председателят на Държавния съвет Акиф паша били на мнение, щото турската войска в Одрин да нахлуе в Румелия5; но другите министри били се обявили против това предложение. От бившите министри, тоже свикани на тоя съвет, едни мълчали, други казвали, че трябва да се чака. Разказват6, че след като изслушал войнствените съвети, Абдул Хамид най-сетне казал: "В 1876 г. с такива съображения ме заставиха да воювам, а що излезе? Не жънем ли и досега горчивите плодове на това необмислено решение? Но сега не съм вече дете (чоджук), както бях в 1876 г."

Беше ли впрочем Турция способна да воюва с успех? Когато се прогласи Съединението, тя имаше на румелийската граница всичко 4000 души, а в Одрин гарнизонът не надминаваше 8-9000.7 Фон дер Голц разказва, че той отишъл в Илдъза и предложил да му се дадат две дивизии от Цариградския гарнизон, за да въдвори statuquo-то в Румелия. Султанът уж отначало се съгласил и фон дер Голц тръгнал за къщата си в Кади-Кйой да се готви за поход, но подир няколко часа от палата му съобщили, че заповедта е отменена. В тоя обрат няма нищо чудно. Абдул Хамид, геният на който се състоеше от хитрости в пасивното съпротивление и от майсторство в дипломатическите комбинации, Абдул Хамид, който в 1878 г. бе чул от Долма бахче руските топове да гърмят в Сан Стефано, бе решил в душата си да не воюва. Той изглеждаше, че се колебае само за да не го обвини турската маса в малодушие; в действителност той бавеше окончателното си решение, за да имат посланиците време да упражнят върху него един натиск, който да му послужи за оправдание пред ислямския свят.

Натискът последва наистина, енергичен и бърз, от страна на всички Сили, най-напред от страна на Русия. Нелидов заяви на великия везир, че влизането даже на един турски войник в Румелия би имало катастрофални последствия за Портата. Под това заплашване Портата изпрати до великите сили една окръжна нота, в която идеята за военна намеса бе виртуално изоставена. След като напомнюваше правата, които й дава Берлинският договор, да въдвори statuquo-то с военна сила, Турция заявяваше, че се въздържа засега, предвид на опасното положение, в което е хвърлена областта, и молеше великите сили да призоват княза към почитането на неговите обязаности. Нотата бе написана в много умерена форма и не съдържаше никакво порицание по адрес на княза. Това особено внимание на сюзерена към един васал, който бе му заграбил цяла област, се дължеше вероятно на хитрата и пълна с голяма почит телеграма, която княз Александър бе изпратил от Пловдив до султана. То показваше във всеки случай миролюбивото настроение на Абдул Хамида. Промяната, която стана във великото везирство, даде на това негово миролюбие още по-осезателен израз. На мястото на Кючук Саид паша, партизанин на войната, биде назначен Кямал паша, гъвкав и примирителен дипломат, предан на Англия.

Вижда се, че Силите разбраха веднага, какво Турция няма да иска да си възвърне своите права с оръжие. Тяхното безпокойство идеше от едно възможно преливане на революционната вълна в Македония, защото бе известно на всички кабинети, че Австрия нямаше по никой начин да остане хладнокръвна пред едно посегателство на българите върху една провинция, която тя счита за своя изключителна сфера на влияние.8

Наистина, щом получи известието за революция в Румелия, Калноки телеграфира на барон Каличе в Цариград и поиска от Портата да вземе веднага мерки за запазването на македонската граница.9 Германският посланик, както и Нелидов обърнаха също сериозното внимание на Турция върху необходимостта да бди, за да не се появят смущения в европейските й владения. Калноки предложи, щото и в Пловдив консулите на великите сили да заявят на княз Александър, че Европа няма да допусне едно българско нападение върху Македония.

Княз Александър нямаше нужда от предупреждение: сам той бе казал преди това на един агент, че ако се направи някакъв бунт в Македония, Австрия ще поиска да въдвори там порядъка и нейната намеса ще бъде фатална за независимостта на балканските народи.10

Такова не бе обаче мнението на крайните български патриоти. На 7 септември Д. Петков издаде една извънредна притурка на Македонски глас, с която канеше българите в Македония "да въстанат като един човек", а на емигрантите казваше: "Вървете вече към границите, кой където може. Оръжие се намира доста в княжеството." Позивът трябва да бе упражнил известно действие, тъй като на 11 септември Каравелов се видя принуден да телеграфира на Захари Стоянов в Пловдив: "Македонски доброволци идат в Пловдив да вземат пушки и да заминат в Македония. Вземете най-строги мерки никой доброволец да не замине за Македония." Опасността от едно движение в Македония стана достъпна най-сетне и за ума на самите водители на революцията. На 15 септември Захари и Ризов изпратиха до приятелите си в София, Кюстендил, Самоков и Дупница следната окръжна телеграма:

Има сведения, че македонските части на границата не мирували. Критичността на момента разбирате. Един наш вистрел може да опропасти цялото дело. Затуй братски ви молим, употребете всички усилия, за да избегнете най-малкия скандал. За тая цел днес тръгва там един флигеладютант на княза.

Тия съображения бяха тъй очевидни, че убедиха и Петкова. Той отговори на Захари:

Никакви чети няма да минат в Македония. Всички македонски доброволци пристигнаха от Дупница и Кюстендил в София, скоро тръгват за Пловдив. Бъдете спокойни, не ставайте деца.

Антипатията на Абдул Хамида към една военна намеса; желанието на великите сили да локализират революцията; голямото благоразумие, което показаха българите спрямо Турция - всичките тия обстоятелства се съчетаваха, за да задържат румелийския въпрос на мирната почва на дипломатическите преговори. Тоя резултат, макар и несравнено ценен, бе обаче от отрицателно естество; конфликтът между свършения факт и договорите оставаше все открит и мирът, заварден откъм Турция, можеше да бъде нарушен от други страни. В Гърция наистина почнаха да стават безпокоителни манифестации, а Сърбия бе вече мобилизирана. Трябваше, значи, да се направят от европейската дипломация по-скоро сериозни постъпки, които да затвърдят шансовете на една мирна развязка, като поставят балканските народи под впечатлението на международната законност.

Нуждата от бързи мерки, които да предотвратят една обща криза на Балкана, най-много се чувствуваше в Русия, държавата, която имаше най-много интереси в Изток и която най-малко бе приготвена в тоя момент, за да ги защити успешно. На 12 септември руският посланик пита Бисмарка дали счита за целесъобразно да се съберат посланиците в Цариград - не на формална конференция, но на частно съвещание върху румелийските събития. Бисмарк, съгласен по принцип на всичко, което можеше да задържи единството на европейския концерт, пожела, преди да даде положителен отговор, да пита във Виена. Калноки одобри идеята. На другия ден, на 13 септември, заместникът на Гирса, Влангали, съобщи руското предложение на всичките велики сили. Касаеше се да се споразумеят посланиците в Цариград върху една обща линия на поведение спрямо последствията на пловдивската революция.

Руското предложение съвпадаше по своя дух напълно с инициативата, която самият лорд Солзбъри бе взел още на 7 септември. Оттогава обаче един голям обрат бе станал в разположението на английската дипломация. Управляющият английското консулство в Пловдив бе телеграфирал по изричната молба на временното правителство, че революцията е станала без съгласието на Русия, без нейно знание; че тя е била ускорена от руската вражда спрямо княз Александра и насочена срещу руското влияние. Отзоваването на руските офицери фиксираше окончателно антируската тенденция на българското национално движение.

От всички дипломации в света английската е, която има най-малко предразсъдъци и която с най-голяма бързина създава за новите положения нова тактика. Лорд Солзбъри, който в Берлинския конгрес бе дал идеята за учредяване на една автономна област на юг от Балкана, не показа след революцията никакво авторско честолюбие; той видя веднага в Съединението едно средство не само да се подбие руската хегемония в България, но - което бе много по-важно за него - да се ангажира Русия в една дълга криза на Изток, която да я отвлече от завоевателната й политика в Централна Азия. Решението да се поддържа България се одобри от целия кабинет и когато руският управляющи посолството се представи във Foreign Office със своето предложение, Солзбъри го посрещна с големи резерви. Той разреши наистина на Уайта да вземе участие в съвещанията на посланиците, но му даде следните инструкции:11  1) да се действува върху султана да не почва никаква военна намеса в Източна Румелия, поне докато не се извърши някакво насилие върху турското население в областта; 2) да се изменят постановленията на Берлинския договор в тая смисъл, че княз Александър да бъде пожизнен генерал-губернатор на Румелия. Инструкциите свършваха с една категорична заповед до Уайта да се противи на всяко предложение за детрониране на княз Александра. Роднинството на княз Александра с английския двор не бе чуждо без съмнение на тая енергия, с която Солзбъри взе защитата на Съединението; кралица Виктория хранеше към младия княз големи симпатии, а Солзбъри, както е установено от всичките последни исторически изследвания, всякога се вслушваше в желанията на своята господарка; не по-малко е вярно обаче, какво поведението на английската дипломация съответствуваше на положителните нейни интереси.

Резервите, които направи лорд Солзбъри, гонеха двояка цел: те не допускаха да се осъществи срещу България единството на европейския концерт, а, от друга страна, като продължаваха преговорите и хабеха по тоя начин първите впечатления от революцията, те разочароваха Турция в надеждите й върху Силите, подготовлявайки я за едно прямо съглашение с княз Александра.

 

ІІ

 

От Копенхаген Ив. Ев. Гешов отиде в Лондон като официозен представител на българското правителство. Той намери тук голяма загриженост относително войнствените намерения на Сърбия. Виенският кореспондент на Times телеграфираше, че след две недели Сърбия ще навлезе или в България, или в Турция. Вероятността за едно нападение върху княжеството бе обаче несравнимо по-голяма. Сръбският пълномощен министър Чедомил Миятович бе вече изказал явно намерението на крал Милана да иска териториална компенсация от страна на България в случай че Съединението стане свършен факт. Той даже определяше точно размерите на компенсацията - околиите: Радомирска, Брезнишка, Трънска.

Английският печат бе взел единодушно защитата на България и водеше страстна полемика с виенските вестници, обявявайки Австрия, че подстрекава сърбите към война. За да се избегне тая война - никой не допускаше тогава, че България може да бъде победителка, - политическите кръгове в Лондон съветваха българското правителство да влезе, колкото се може по-скоро, в непосредствени преговори с Турция. С особена настойчивост говори в тая смисъл на Гешова сър Филип Къри, бъдещият посланик в Цариград, тогава секретар на лорд Солзбъри.

Българското правителство чувствуваше само, че най-удобното решение на кризата би било една спогодба с Портата. На 21 септември княз Александър изпрати д-р Чомакова и Ив. Х. Петров в Цариград с мисия да действуват пред великия везир за припознаването на Съединението. Портата обаче посрещна тия дипломатически делегати като представители на едно революционно правителство: първата вечер ги държа арестувани в конака на полицейския префект, а сетне ги постави под полицейски надзор. Големите връзки на д-р Чомакова с дипломатическото тяло при Портата избавиха княз Александра от неприятността да види своите пратеници още по-зле третирани; те бидоха по-сетне приети от великия везир, който им се извини за станалото. Но първият прием бе достатъчно доказателство за неприязненото още настроение в Турция. Англичаните при все това настояваха пред българското правителство да не се отчайва, а Уайт упражняваше в същата смисъл давление върху Кямил паша.

Преди да види лорд Солзбъри - аудиенцията бе определена за 4 октомври, - Гешов поиска по сръбските претенции, както и по опитите за споразумение в Цариград инструкции от Цанова, който му прати следната депеша:12

Утре, като го видите, кажете му, че ний признателствуваме, загдето тамо оцениха в правия му смисъл нашето поведение. Без княза Румелия днес щеше да бъде прах и пепел и най-голямата анархия щеше да овладее княжеството. Това обстоятелство несъмнено щеше да предизвика окупацията на тия страни и следователно откриването на Източния въпрос. Ний се надяваме, че Господство му ще употреби силното си влияние за невръщане предишното положение и за спиране на ония, които искат да завземат някои части от нашата територия. Ний докрай ще държим задължението си: да не позволяваме нарушението на мира и тишината в Македония дотогава, докато не бъдем предизвикани. Ако Силите намират, че и други трябва да получат нещо, ний няма да се противим, ако това не става в етнографическите предели на България. За Видин и окръга му и за чисто българските места в Македония България е готова да жертвува последния гражданин и последния сантим. Ний сме готови да преговаряме със сюзеренния двор, за да се не наруши Берлинския договор. Ако това не стана до днес, причината е, че Портата не отговаря на направените й предложения.

Аудиенцията на Гешова бе твърде кратка: Солзбъри бе извънредно занят през това време и посланиците на великите сили чакаха своя ред да бъдат приети. Гешов описа непрактичността на едно персонално съединение, за каквото настояваше английската дипломация, и изказа опасенията си да не би крал Милан да навлезе в княжеството. Колкото за едно прямо споразумение с Турция, той забеляза, че българското правителство е направило нужните постъпки, но че Портата ги е отблъснала.

"Да, отговори лорд Солзбъри - пише Гешов в своя рапорт до Цанова, - да, както се види, руското влияние е преодоляюще в Цариград и руското правителство не ще да се споразумейте направо с Портата. Аз не мога да скрия от вас, че изгледът на работите въобще за вас е много тъмен. Княз Александър може и да е постъпил благоразумно, като се турил на глава (начело?) на движението, тъй като вие казвате, че другояче страната ви щеше да падне в пълна анархия; но румелийците не постъпиха благоразумно, като прибързаха с преврата: трябваше да узрее крушата. За нас ще бъде твърде печално да видим турците да навлязат в Румелия. Но работата е, че не от нас само зависи решението на тоя въпрос, а главно от трите северни сили. Знаете ли какво се реши в Кремзир?" - някак ненадейно ме попита лорд Солзбъри.

Аз му отговорих, че подобни тайни не могат да бъдат известни мен, а по-вероятно е да бъдат познати нему.

"И мене са неизвестни, тъй като се държи скрито - поде лорд Солзбъри. - Сега въпросът е как да се избавите вие, тъй като аз пак няма да скрия от вас, работата е дошла, щото вие можете нищо да не спечелите, когато другите спечелят. Аз пак ви съветвам да телеграфирате до вашето правителство, щото князът ви и то да бъдат колкото е възможно по-отстъпчиви. Съгласете се и с най-малкото, което ви се даде, като го употребите за стъпало за по-нататъшното ви развитие. Колкото за Сърбия, чието движение се дължи на несигурното положение на Милана, аз признавам всичкото зло, което нейното навлизане в България може да причини и на страната, и особено на княза ви. Ние употребяваме всичките старания, за да я задържим, но не сме ние, които имаме по-голямо влияние връз нея, а Австрия. Какво им е намерението, не знам. И пак повтарям, че за вас самото (единственото?) средство е да бъдете колкото е възможно по-отстъпчиви."

В неотстъпчивост българското правителство не можеше да се упрекне: още на 27 септември официозният представител на България във Виена Начович бе съобщил на граф Калноки, че вследствие на настояванията на английския дипломатически агент княз Александър приемал личното съединение с условие, че ще бъдат направени някои изменения в Органическия устав на областта. Персоналното съединение значеше: българският княз да стане валия и Източна Румелия да се запази със своето омразно вече име и с формалната страна на привилегирован турски вилает. След буйния ентусиазъм, разюздан от революцията, такава една развръзка не можеше да не събуди едно голямо разочарование; ако княз Александър я прие, то е, защото не виждаше друго средство, за да спаси положението.

Тая голяма отстъпка впрочем не разрешаваше кризата. Тя можеше в краен случай да задоволи Портата, но оставаха сръбските претенции, от които произлизаше най-голямата опасност. А те поставяха България пред дилемата: или да се откаже от Съединението в каквато и да било форма, или да отстъпи на Сърбия някои от западните си окръзи - дилема, станала по-повелителна след концентрацията в Ниш и неразрешима с мирни средства на дипломацията.

 

ІІІ

 

Пловдивската революция твърде косвено засягаше политическите интереси или честолюбието на великите сили; но тя нанасяше силен удар на младите балкански държави. Чрез присъединението на една голяма и богата област, която удвояваше неговата територия, княжеството завземаше вече в Балканския полуостров първенствующо положение и заставаше срещу агонизирающата - според тогавашните понятия - Турция като претендент за най-големия дял на наследство. При тая перспектива румелийският въпрос сам по себе си се губеше: касаеше се вече не за съдбата на една привилегирована област на султана или за постановленията на Органическия устав, а за разпределението на националните сили в Балкана, за борбата за политическо надмощие или според модната тогава фразеология - за запазването на равновесието.

От балканските държави само Румъния не се смути от румелийските събития. Румъните впрочем са твърдили всякога, не без известна доза кокетство, че те не са балканска нация. Във всеки случай те заявиха, че съединението на България с Румелия не накърнява техните интереси. За да не се породи някакво съмнение в техните миролюбиви намерения, те отмениха заповедта, дадена преди 6 септември за големите есенни маневри. Тоя знак на лоялност бе от страна на Румъния толкова по-знаменателен, че отношенията между нея и княжеството бяха станали неприятни. През лятото на 1885 г. спорът за Арабтабия бе се изострил дотам, щото Кантакузин почна да взема мерки за война. Гдето румъните не се показаха злопаметни сега, когато България имаше вече нужда от тяхното благосклонно съседство, това показва големия политически разум на техните ръководящи мъже. Както Карол І, тъй и първият министър Йоан Братияну виждаха ясно, че една слаба, разчленена и обезсърчена в своите национални пориви България ще се хвърли под безусловното руско влияние, т.е. ще стане за Румъния несигурен съсед, готов да послужи срещу нея като оръдие на чужди планове. Румъния имаше, значи, съществен интерес, щото в борбата си срещу Русия княз Александър да не бъде победен. Личното приятелство между княз Александра и Карол І, както и старите симпатии на Братияну към българите имаха безсъмнено своето значение, но то не трябва да се преувеличава. Основният мотив на румънската политика бе: България да запази своята независимост спрямо Петербург. "Както кралят, така и сегашните министри - пишеше Начович в своя рапорт от 17 септември - обичат много българския княз и хвалят неговия патриотизъм и стремлението му да заздрави България върху собствените й крака" (к. н.).

През всичкото това време на румелийската криза, както и по-късно, през време на войната, Румъния се придържаше строго о своя принцип на солидарност между двата народа, следейки с живи симпатии нашите усилия и помагайки на правителството ни с всички морални средства.

В Гърция пловдивската революция предизвика голямо негодувание. Гърците считаха Румелия преди Берлинския конгрес като своя област; досега още те си въобразяваха, че са в нея един многочислен елемент. Съединението им се представи поради това като едно поробване на елинизма и масата в Атина, във Воло и в други градове се предаде на буйни антибългарски манифестации. Понеже България бе много далече, за да я нападнат, гърците почнаха да искат от правителството да нахлуе в Македония. Под натиска на общественото мнение, силно възбудено от силогосите и от атинската преса, Делиянис биде принуден да вземе някои мерки за военни приготовления.. "Еднаж агитирано във военни приготовления, правителството, влечено от своите противници, много мъчно ще може да се спре" - пишеше френският представител в Атина до своя министър.13 "Общото мнение тук - бележеше той по-късно - е, че на гръцката раса се поставя един въпрос за живот или смърт." Засилени наистина от успеха на Съединението, българите щяха да заплашват вече големите позиции на елинизма в Македония. Преди това да бъде възможно, Гърция искаше да обезпечи своя дял. В гръцката грандомания никога не са липсвали ни патриотизъм, ни дързост, макар и в мимолетна форма: ето защо Европа гледаше с безпокойство на брожението на елинизма. Опасността обаче не бе оттам тъй належаща, както от страна на крал Милана.

Поведението на крал Милана няма да бъде съвсем ясно, ако не кажем няколко думи за трудното вътрешно положение, в което румелийската криза завари Сърбия.

Милан - ученик в лицея "Louis le Grand" в Париж, когато стана убийството на княз Михаила - се качи на сръбския престол невръстен; до пълнолетието му Сърбия се управляваше от едно регентство, в което господствуваше Йоан Ристич. Ристич бе от стария тип политически мъже; опортюнист в своята политика, инстинктивно враждебен към всяка идеология, но следващ няколко практически и традиционни принципи: той уважаваше династията, бюрокрацията и Русия. Под негово влияние Милан стоя чак до 1880 г. Причините, за да се отклони сетне от него, бяха главно две. Санстефанският договор остави у сърбите впечатлението, че Русия ги е пожертвувала. Което те спечелиха по-сетне в Берлин, дължеха го на Австрия. На самия Ристич, който пледираше пред него сръбската кауза, Горчаков бе казал: "Идете при Андраши!" Милан запомни тоя съвет. Не се мина много време, и той насочи погледите на Сърбия към Виена. Във вътрешната политика той почувствува също нуждата да направи една голяма промяна. Либералната партия, с която управляваше Ристич, бе се изхабила от дълги години на властвуване. Тя бе оставила Сърбия много назад. Милан, който искаше да я модернизира, образува едно министерство от напредняци.

Напредняците току-що се бяха организирали като партия. Те бяха същевременно западняци и националисти. Западняци, те искаха да дадат на Сърбия политическо устройство на една европейска държава; националисти, те мечтаеха да постигнат обединението на сръбските земи. Те не разчитаха на славянската солидарност и с голямо недоверие се отнасяха към Русия. Техният шеф Пирочанац гледаше на руската империя като на една варварска държава и се боеше да не би един ден "копитото на казашкия кон да унищожи модерната цивилизация"14. Милан не се безпокоеше преку мярката за бъдещето на европейската култура, но в омразата към Русия той се схождаше с Пирочанац. Двамата те почнаха с Виена една политика на сближение, която се завърши през 1882 г. с една формална конвенция: Милан се задължаваше чрез тая конвенция да пречи с всички средства на агитацията за Босна и Херцеговина, а Австрия му гарантираше в замяна неговия престол.ii

Милановият престол не бе прямо застрашаван в 1882 г., но в страната се развиваше едно течение, което един ден можеше да го залюлее. Радикалната партия увличаше подир себе си почти цялото селско население и бързо революционизираше неговото съзнание.

Радикалната партия биде основана от Пера Тодорович и от Никола Пашич; първият, блестящ памфлетист, с голяма организаторска дарба, вторият, ограничен човек, с муден ум, но голям демагог, хитрец безподобен и майстор в парламентарните борби. Към радикалите се присъедини в скоро време по-голямата част от прогресивната интелигенция, която Светозар Маркович бе възпитал в един смътен и утопически социализъм. Но силата на тази партия се състоеше в интелигенцията, а не в селската маса. На селяните тя проповядваше омраза към чиновничеството и идеята, че те трябва да бъдат господари на държавата, защото тя само чрез тях живее. Практически радикалната програма се свеждаше към едно широко общинско самоуправление и към превръщането на скупщината в един вид конвент.

Милан се боеше не толкова от тая крайна програма, колкото от агитацията, с която тя се придружаваше. Той считаше радикалната партия за един анархистически елемент, който подравя от дъно основите на държавата и срещу който всички средства са позволени.15 Откакто си обезпечи престола чрез конвенцията с Австрия, той чакаше един случай да се саморазправи с радикалите. Случаят му се представи в 1883 г.

В началото на 1883 година бе гласуван от скупщината един нов закон за военното устройство; в свръзка с тоя закон трябваше да стане превъоръжение на войската; трябваше да се вземат от населението старите пушки и да му се дадат нови. Селяните обаче не искаха да дадат оръжието си, боейки се да не останат излъгани. През октомври те въстанаха в някои източни окръзи. Това бе тъй наречената Тимочка буна, известна у нас под името "Зайчарското въстание". Потушаването бе бързо и свирепо. Войската проля много кръв. В Белград Милан също не бездействуваше: той затвори централното бюро на радикалите, арестува най-видните от тях и ги предаде на съд. Пера Тодорович биде осъден на вечен затвор; други, по-малко познати, споделиха неговата съдба. Колкото за Пашича, той побягна в България. Тук дойдоха и много главатари на въстанието. Българските власти ги посрещнаха добре и това много раздразни Милана. Ако Бреговският въпрос взе такава остра форма, това се дължеше главно на гостоприемството, което, както видяхме по-рано, Цанков даде на сръбските емигранти.

Милан обезглави радикалната партия, но не можа да я парализира. Той само успя да я превърне от политическа организация, каквато тя беше, с отговорни лица начело, в една мрежа от полусъзаклятнически групи, анонимно водени и безогледни. От едно ново въстание нямаше вече непосредствена опасност, но положението бе при все това извънредно критическо: връзките между династията и народа бяха съвсем скъсани: ферментите на омразата кипяха в селската маса; усиленият полицейски режим едва успяваше да поддържа материалния ред. Милан толкоз повече се безпокоеше от това вътрешно състояние на държавата, че радикалната партия бе предана на Русия. Изгоненият белградски митрополит Михаил се поддържаше от Азиатския департамент, емигриралите радикали бяха в тесни връзки със славянофилските общества. Нямаше ли един ден Русия да разюзда всичките тия антидинастически елементи срещу Милана, австрийски агент в една славянска държава? Милан можеше да разчита на войската, особено на офицерството, което му бе наистина много привързано. Но щеше ли да може той да се задържи само с една военна подкрепа на един залюлян престол, блъскан от всяка страна от народните вълни?

В такава тревога живееше Милан, когато получи известието за пловдивската революция. То го завари в Глайхенберг, в Австрия. Милан бе безсъмнено надарен с жив политически ум и според неговите историци - със забележително чувство за националните интереси на Сърбия. Нито една минута не се колеба той върху политиката, която трябваше да следва подир тоя завоевателен замах на България. "За мене стана ясно веднага - разправял той преди смъртта си на Владан Джорджевич16, - ясно бе, че ако никой не попречи на България, в кратко време тя ще се нахвърли върху Стара Сърбия и Македония и тогава вече ще бъде свършено и с политическата независимост на Сърбия, и с нейната народна мисия и цялото бъдеще на каквото и да било сръбство." Лютата завист, която Милан почувствува към популярността на княз Александра, го ухапа също в сърцето; тя смеси към националните съображения и наранената негова суета. Мисълта, че и той би могъл да извърши някой подвиг, който да възбуди ентусиазма на неговите поданици, да му даде и нему, както и на Александра, някакъв престиж на герой, тая мисъл го завладя с всичката страст, която вземаха внезапните пориви в неговата импулсивна натура. Но къде да търси той лаврите, които българският княз събра в Румелия? Да навлезе в Стара Сърбия или в Македония той не смееше, бидейки вече два пъти бит от турците; впрочем неговата съюзница Австрия нямаше по никакъв начин да му позволи да се докосва до области, които спадаха в сферата на нейните прями претенции. Най-безопасно бе да нападне България. Една война с княжеството се представляваше на Милана като една проста разходка. За българската войска той нямаше добро мнение; после той знаеше, че тя ще се съсредоточи в Румелия, оставяйки пуста границата откъм Сърбия.

Милан се реши бърже за тая война без рискове и тръгна за Виена. Тук той заяви на императора и на Калноки, че ще нападне незабавно България. Войските, които вече имаше на разположение, казал той, щели да бъдат достатъчни за първите удари; после той щял да ги попълни чрез мобилизирането на резервистите. Императорът и Калноки, които не знаеха още чие дело е Съединението и каква намеса има в него Русия, настояха пред Милана да не бърза.iii Той склони да чака само 5 дена, но с условие да мобилизира веднага. Франц Йосиф се съгласи за мобилизацията, без да пита Калноки, който даже искал по тоя повод да си даде оставката.17

Калноки също чувствуваше, че трябва да се даде някакво удовлетворение на Сърбия, защото инак рискуваше да пропадне в нея и Милан и заедно с него австрийското влияние, но в какво трябваше да се състои това удовлетворение: дали във възвръщането на statuquo-то в Румелия, или в присъединяването на някои български окръзи към Сърбия? Той още не можеше да си определи една линия на действие, чакайки преди всичко да види по-напред какво ще бъде поведението на руската дипломация.

Между туй Милан още от Виена телеграфира до своето правителство да почне мобилизацията. На 8-ми вечерта той се върна в Белград и на другия ден сутринта свика под свое председателство Министерския съвет. Милан съобщи на министрите си постъпките, които бе направил във Виена, впечатлението си, че великите сили още не знаяли какво да правят и че те желаели главно да се избягват усложненията. "Но нас не ни важат желанията на дипломатите - каза той. - Ние сме длъжни под формата на Берлинския договор да защищаваме нашите държавни и национални интереси, па каквото ще да става." Министерският съвет напълно сподели тоя възглед. Оставаше да се намерят пари, защото финансовият министър заяви, че в хазната няма повече от 50 000 долара. "Лесно - отвърна Милан, - ще направим заем." Подир това Вукашин Петрович замина с тая цел за Виена, гдето без мъка сключи с "Лендер-банк" един заем от 24 милиона срещу бъдещия монопол на тютюна. Заемът бе с 60½ % емисия и с 5 % лихва. Тия тежки условия обясняват защо операцията биде уговорена тъй бърже.

Милан бе заръчал на Вукашин Петровича да иде при Калноки и Калая и да ги убеди, че Сърбия не може да не нападне българите. В това отношение обаче мисията на Вукашина излезе съвсем безуспешна. Калноки се изказа решително против едно нападение върху България. Той съветваше да се мобилизира само една дивизия и да се съсредоточи тя в Ниш. "Когато това се свърши безшумно - каза той, - нека сръбското правителство се обърне към великите сили и към нас, разбира се, като поиска от тях или да се въдвори statuquo-то в Румелия, или да се даде на Сърбия една съответствующа компенсация, та да се не наруши равновесието между Сърбия и България.18 Ако вашият крал ме послуша, кажете му, че се надявам, какво, в случай че България се задържи в Източна Румелия, Сърбия ще получи като компенсация най-малко трънския и брезничкия крайове заедно с Трън и Брезник. Ако ли не ме послуша и против моите приятелски съвети започне войната, няма да добие нищо, па ако ще би сръбската войска да излезе победителка." Калай говори в същия дух. Той даже подсказа на Вукашина, че Сърбия ще бъде бита. "Вий не познавате българите - каза Калай, - вий ги смятате за "бостанджии", но те са храбри хора и готови за война. Боя се, че една борба с тях няма да ви изведе на добър край, най-добре не се залавяйте с тях."

Съветите от Виена не подействуваха на Милан. От тях той взе само идеята за териториална компенсация. На 16 септември Гарашанин заяви наистина на английския представител в Белград, че ако не се възвърне прежното положение в Румелия, Сърбия ще иска една съответствующа компенсация или иначе ще воюва. За чия сметка щеше да иска тя компенсация? Срещу кого в краен случай щеше да воюва? Гарашанин по тия въпроси избягна да се произнесе.19 Милан искаше наистина, щото войната да се яви като изненада. Турция обаче помисли, че мобилизацията се върши срещу нея, и се оплака на Силите. От Белград й даваха успокоителни уверения, но тя подновяваше постоянно своите постъпки, държейки европейските кабинети в течения на сръбската концентрация. За Силите бе обаче ясно, че Милан няма да се осмели да нападне Турция. Напротив, опасността от една сръбско-българска война растеше всеки ден пред очите им.

Трябва да се отбележи, че австрийската дипломация употреби поради своето надмощие в Белград най-големите усилия, за да отклони Милана от неговите намерения.iv Тя даже прибягна с тая цел до авторитета на Бисмарка, който по молба на Виена прати германския посланик да заяви на Милана в Ниш, че никаква помощ не трябва да очаква от Европа, ако се впусне в някоя авантюра. Милан не считаше обаче една война с България за авантюра и от европейска помощ той нямаше на първо време нужда, сигурен, че като влезе с войските си в София, той ще диктува на Европа. Не оставаше срещу него освен една средство: Австрия да го предупреди, че ако той не се подчини на волята на Силите, тя ще употреби срещу него военна сила. Солзбъри попита наистина австрийския посланик в Лондон: готово ли е неговото правителство да си послужи със сила, за да въздържи Сърбия от едно нападение? Посланикът отговори отрицателно. Той забеляза, че военната намеса на една велика сила би могла да даде повод за едно общоевропейско стълкновение. Ако войната се почне между малките балкански държави, Австрия ще се намеси, каза той, но в краен случай, само ако стане нужда да защити тя своите собствени интереси. Австрийският дипломат издаваше тук съкровените опасения на своето правителство: да не би, възползувана от балканската криза, Русия да окупира България. В такъв случай Австрия щеше да бъде принудена да вземе и тя своя дял от полуострова: да тръгне към Солун - задача, за която по много причини тя не се считаше още готова.

Без съмнение най-доброто разрешение за Австрия щеше да бъде: да се признае Съединението срещу една компенсация на Сърбия. Против княз Александра, оскърбен от царя, враг на руското влияние, принуден рано или късно да обърне погледите си към Виена, Калноки не можеше да има нищо. Той явяваше даже на английското правителство, че княз Александър представлявал в Балканския полуостров най-добрата гаранция за интересите на Австрия и Европа.20 Но трябваше да се даде и на Милана някакво удовлетворение; тая компенсация именно, за която пръв Калноки бе лансирал идеята пред Вукашина. Между Виена и Лондон се започнаха сега преговори на тая тема. Англия не бе противна по принцип на австрийския план. Лорд Солзбъри бе загатнал доста ясно на Гешова за нуждата, щото България да се покаже отстъпчива. В София обаче никой не можеше да допусне даже за миг мисълта да се откъсне педя земя от българската територия. Цанов телеграфира до Гешова, че княжеството не би направило никакво възражение срещу една компенсация в полза на сърбите, стига тя да не бъде в ущърб на Македония. Тъй, докато сърбите се готвеха да откъснат от княжеството неговите собствени окръзи, българското правителство прогласяваше от своя страна неприкосновеността даже на населената от българи турска територия.

Сега отношенията между княжеството и Сърбия постоянно се влошаваха. Една прокламация за въстание биде пръсната в Сърбия от Пашича; Гарашанин побърза да съобщи на Силите, че тя е била печатана в България, където наистина се намираше радикалният водител. Прокламацията не бе печатана в България; тя въобще не бе печатана, а хектографирана.21 Но сръбското оплакване срещна известна вяра в европейските кабинети поради една грешка на българското правителство. На 18 септември Начович бе писал на Цанова: "Защо да не се хвърлят в Сърбия емигрантите, в минутата, когато сръбското правителство покаже явно своето неприятелство и вземе активно да ни противодействува или угрожава? Една революция в Сърбия в тия обстоятелства може да улесни нашата задача." Цанов има неблагоразумието да каже пред френския представител, че България има средства да създаде на Милана големи вътрешни затруднения. Може би той бе повторил тия думи и пред другите агенти, у които остана впечатлението, че България е във връзка със сръбските революционери. Трябваше сега да се правят големи усилия, за да се разубедят Силите. Най-целесъобразната мярка бе да се арестуват сръбските емигранти. На Каравелова обаче това преследване спрямо политически изгнаници бе много антипатично. Още от по-рано княз Александър по съветите на Ласелса бе поискал да се арестуват водителите на сръбските емигранти; но Каравелов обеща и не изпълни обещанието си. Когато след това Сърбия се оплака пред Силите за прокламацията, князът изпрати на своя пръв министър една много нервозна депеша. "Как е възможно - телеграфира той, - че Пашич и Пеко Павлович, които по вашите думи аз знаях за арестувани, са дали една прокламация против сръбския крал? Ако те се намират на наша територия, трябва немедлено да се арестуват. Опасността е твърде голяма. Ний не можем да се бием изведнъж срещу Турция и Сърбия. Вие знаете, че опитванието за сполука с Турция е немислимо." В друга една депеша от същия ден князът казваше: "Аз мисля, че трябва да телеграфирате на Гарашанина, за да отговорите, че тези прокламации не са били печатани в България и че Пашич и Павлович ще бъдат немедлено арестувани и че ний това не одобряваме. Аз ще телеграфирам също на краля."22 Тоя път Каравелов се подчини. Той телеграфира в Русчук: "Арестувайте незабавно Пашича." А Пека Павлович биде арестуван в Търново.

Когато се разменяваше тая кореспонденция между него и Каравелова, княз Александър инспектираше границата откъм Сърбия и току-що се бе върнал в Радомир. Той се бе научил за бързите военни приготовления на Сърбия и за съсредоточаването в Ниш и се намираше под впечатлението, че войната е належаща. За да я предотврати, той намисли да изпрати при Милана д-р Стоилова с предложение за една спогодба. Каравелов не одобри тази идея и заяви, че няма да подпише писмото до Милана. Князът се принуди тогава да изпрати писмото само със своя подпис.v

Идеята за преговори с княжеството се посрещна наглед симпатично от Гарашанина. Когато английският представител му съобщи за предстоящата постъпка на Александра, той му благодари най-горещо за тази новина.23 Щом получи обаче писмото, Милан побърза да отговори със следната брутална и лаконическа депеша, изпратена до княза en clair: "Съжалявам, че съм принуден да отклоня мисията на г. Грекова, бивши министър на Ваше височество." На европейските представители, които изказаха своето неприятно учудване от тоя тон, Гарашанин отговори, че кралят не можеше да влиза в преговори, за които, очевидно, отговорното българско министерство не е дало своето съгласие, тъй като то не е приподписало княжеското писмо, а на Портата Милан съобщи, че не искал да приеме пратеника на княз Александра, защото бил предизвестен, че се касаело за едно споразумение върху дележа на Турция. Интригата бе много плитка, тъй като, преди да прати писмо до Милана, княз Александър бе дал копие от него до турския комисар в София Нихад паша. Впрочем Цанов обнародва чрез агенцията Havas самото писмо, което не съдържаше нищо друго освен общи уверения в приятелство. Вероятно Милан бе очаквал предложения за компенсация; тъй се обяснява готовността, която Гарашанин бе показал да третира. Княз Александър предлагаше само своите симпатии: това бе малко за Милана и не бе нищо за Сърбия.

Милановият отговор (6 октомври) застигна княза на пътя за Кюстендил. "Един конен стражар - разказва г. Рачо Петров - ни застигна в кариер и ни предаде депешата на Милана. Князът ми каза, че войната със Сърбия е неминуема и че трябва да се върнем в София. В Радомир бе Плевенският полк: заповядахме да замине той веднага за Сливница." Тревогата си князът предаде и на министрите. Той телеграфира Каравелову: "Това оскърбление ми показва, че обявяването на войната е въпрос от няколко часа. Трябва ли да се върна назад в София?" Каравелов отговори - да се върне. В Цяла България сега новината за предстоящото сръбско нападение се разпространи с голяма бързина. На 8-ми от Търново Стамболов питаше телеграфически Цанова: "Минаха ли сърбите границата?" Впечатлението от Милановия груб отказ бе толкова по-силно, че то съвпадаше с най-недвусмислени движения на сръбските войски по границата. На 23 септември в Търново бе настанала голяма тревога поради мълвата, че сърбите идат да завземат Дъсчени кладенци и Трън. В Трън населението излезе из къщите, камбаните захванаха да бият, народното опълчение се въоръжи и завзе околностите на града.24 Оказа се, че мълвата била невярна. Но оттогава не се въдвори вече спокойствие в тия места. Подозираше се, че сърбите мислеха да нахлуят внезапно, като изненадат България съвсем неподготвена. За да се оправдава сетне пред света, сръбското правителство бе пръснало между пограничното българско население агенти, които му поднасяха прошения за сръбска окупация. Тия агенти между другото обещаваха на селата, че ако се присъединят към Сърбия, няма да плащат данъци в продължение на пет години. Някои кметове бяха привличани под разни предлози на сръбска територия, гдето им се обещаваха големи суми, ако започнат агитация за едно отцепване от княжеството.

Тия систематически подстрекателства, инцидентите, които вече постоянно се повтаряха по границата, накараха българското правителство да поиска обяснения от Сърбия. В Софийската станция се събраха: гръцкият дипломатически агент Рангабе, който бе натоварен и със сръбските интереси, Цанов и Каравелов, и повикаха по телеграфа Гарашанина, пребивающ тогава в Ниш. Разговорът се продължи много; макар твърде надменно и с крайно нервозен тон, Гарашанин даде миролюбиви уверения. Впечатлението, което той остави у българските министри, бе обаче съвсем песимистично. На Радославова, който бе в Пловдив, Цанов телеграфира:

Сърбите следват да се приближават до границата. Агентите нямат никакви инструкции, след. и нищо не отговарят. Усеща се, че има споразумение между Австрия и Русия. На Сърбия е казано да стои мирно; не вярвам обаче да послуша. На границата във Видин има вече войска, т.е. тя е на самата граница и се състои сега от един батальон. Има и по-много войска; тя стои обаче по-надалеч. Около Цариброд селата изпразнени и къщята служат за жилища на сръбските солдати. Мен ми се чини, че сърбите ще заемат Видин, ако сполучат, Трън, Цариброд и Брезник, и ще спрат.

При все това българското правителство продължаваше да мисли, че най-сериозната опасност е откъм Портата, и да държи силите си съсредоточени по турската граница; но след войнствените демонстрации на Милана то почна да се грижи вече и за отбраната от едно сръбско нападение. На 23 септември военният министър Никифоров заповяда да се въоръжи видинската крепост. От своя страна началникът на генералния щаб Рачо Петров даваше разпоредби по укрепването на сръбската граница.

В първите числа на октомври, разказва г. Рачо Петров, когато сведенията, които имахме за сръбските приготовления, ставаха много обезпокоителни, аз изпратих Хесапчиева да прегледа хълмовете край Сливница. Дадох му указания: да избере позицията и да изучи фланговете й откъм Брезник. Карта ние тогава нямахме: само няколко екземпляри от руската карта, и то до границата на Сърбия. Телеграфирахме на Паница да ни изпрати от Виена картата на австрийския генерален щаб. Че нашият главен отпор ще бъде на Сливница, това ставаше очевидно от един поглед върху територията ни откъм Сливница, но аз мислех, че позицията трябва да се избере зад Сливница, на Козяк, защото такова ми бе впечатлението от картата; Хесапчиев обаче, като отиде на самото място, намери, че по-добре ще бъде да се избере позицията не зад Сливница, а пред селото. Тогава аз заповядах да почнат да правят укрепленията. Князът и аз ходихме нарочно в Сливница, за да дадем лично инструкции какво да се строи и къде. На първо време ние смятахме, че пътят от Брезник към Сливница е недостъпен, но после се оказа, че по него може да мине даже артилерия, и се взеха съответствующите мерки.25

Докато опасността откъм Сърбия растеше, вътрешното положение в България постоянно се усложняваше. Всред управляющите кръгове се бяха появили големи ежби. Раздразнителността на Каравелова, деспотизмът на неговите нерви предизвикваха всеки ден неприятни сцени. Сам той се хвърляше от една крайност в друга: когато новините бяха добри, самомнението му се екзалтираше и разхождайки се напред-назад по стаята си, той мечтаеше с висок глас как ще превземе Македония, как ще построи пристанището в Солун и пр.; щом пристигнеше някоя неблагоприятна телеграма, той се обезсърчаваше веднага и, пребледнял, жестикулирующ, ругаеше авторите на революцията, сочейки юмрук към тях и крещейки: "Аз ще ви обеся! Аз няма да дам на вагабонти и фанфарони да погубят България! Аз... аз съм отговорното лице!"

Постоянни разправии имаше Каравелов и с военните. В продължение на два месеца почти румелийските офицери не бяха получили заплата и мобилизираната войска се хранеше от реквизиция. Когато искаха пари от Каравелова, той отговаряше: "Румелия не е още наша земя; аз не мога да отпускам суми, които не мога да оправдая по закона за отчетността по бюджета." Трябваше най-сетне да се намеси сам князът, за да тури край на това парадоксално положение: каквито пари имаше в Народната банка, се събраха в София и с керван се изпратиха в Пловдив.26

Недоволствата, които Каравелов бе подигнал между членовете на комитета и в средата на военните, принудиха княза да изпрати в Пловдив като помирител д-р Радославова. Радославов успя наистина да успокои веднага духовете: революционер с революционерите, войнствен с военните - разтворил широко душата си за патриотическите вдъхновения, - той се сроди с всички ония, които Каравелов бе възбудил срещу себе си със своя сприхав характер и с нерешителността си. За членовете на комитета, към който Каравелов никога - даже в дните на голям оптимизъм - не бе се отнасял като към сериозни хора, Радославов се яви като мечтания водител; защото той бе отзивчив към техните пориви и слушаше големите им планове с благосклонна усмивка.

Стълкновенията, които Радославов изглади в Пловдив, се породиха сега между него и Каравелова. Радославов искаше една по-смела политика по въпроса за Съединението и преди всичко немедленото сливане на румелийската администрация с оная на България, за да се постави европейската администрация пред едни неразривни вече връзки между двете страни, а българският народ да види осезателно успеха на своето дело. Радославов, който знаеше колебанията на Каравелова и неговото инстинктивно противостоение срещу всяка смела инициатива, поиска намесата на княза, комуто телеграфираше:

Без да се гледат комбинациите на чуждите, в български интерес е да довършим захванатото дело и да не продължаваме по временний път. Предвид на горното, от една страна, и на вълнението на духовете в Южна България, от друга, че княжеското правителство продължава да работи отделно, направих следното предложение пред Министерский съвет: Да се разгледа и реши не е ли време вече да стане сливането на управлението на двете Българии, тъй като всяко медление ще бъде гибелно за делото, и не трябва ли да се унищожи комисарството.27 Аз мисля, че и Ваше височество ще благоволите да признаете, че решението на конференцията, каквото и да бъде, трябва да ни завари готови и че сме извършили всичко онова, което е зависяло от нас. Подобно действие ще бъде по-полезно за Вас и за България на всеки случай.

Внесено в Министерския съвет, Радославовото предложение не биде възприето от правителството.28 Каравелов се боеше да не би административното сливане на Източна Румелия с княжеството да предизвика възбуждение в Цариград и да усили влиянието на ония посланици, които съветваха Портата да окупира размирената област. Наистина Турция бе останала досега глуха към тия внушения, но никаква гаранция за трайността на нейното миролюбие нямаше: всички опити за непосредствено споразумение с нея оставаха, напротив, безуспешни. Международната обстановка продължаваше също да бъде неблагоприятна за България. От великите сили само Англия бе се произнесла симпатично за Съединението. Присъствието на нейния агент в Пловдив - Солзбъри му разреши да придружава княза в Румелия въпреки протестите от Петербург - ободри отначало духовете, но мина време, без да се направи нещо за узаконението на революцията, и разочарованието започна да расте в народа. Фактът, че Русия се противи на Съединението, действуваше съкрушително. Руските консули от своя страна не се стесняваха да заявят велегласно, че България е изгубена, ако на българския престол остане княз Александър. Агитацията за свалянето на княза се водеше вече явно, предизвикателно, поставяйки ножа на гърлото на българския народ.

По едно време в Пловдив се чу, че Русия се проникнала от по-добри чувства. Радославов телеграфираше на Цанова:

Господин Странски е имал свиждане с жеранта на руското консулство. Забелязал от разговора желание за подобрение отношенията с Русия, която не би била ни против Съединението, нито против княза. Като средство за изравнение недоразуменията мислило се да стане свиждане между двата господари. Това с цел да се даде възможност царя да промени направлението на политиката. Имате ли подобни сведения от руския агент и как гледате на това желание?

Цанов отговори:

Подобно нещо няма. Князът никога не е отказвал. Русия е, която не иска да приеме княза. Няма съмнение, че ако би се казало подобно нещо, князът немедлено би се отправил в Русия.

Въпреки скептицизма, с който бидоха посрещнати неговите мнения от страна на правителството, д-р Странски, който обичаше да се занимава с висока политика и бе почнал да се плаши от революцията, продължаваше да преговаря с Игелстрома. От Пловдив Радославов пишеше на Каравелова:

Господин Странски каза, че управляющият тукашното руско консулство изявявал желание, щото да му се представела депутация воглаве Странски, да му дадяла адрес от тукашното население до руския цар, който да се молел за помощ. Същият мисли, че това се прави по заповед от Русия, уж да се променяло досегашното поведение по българските работи. Аз мисля, че това е или само измислица, или же една уловка с цел да се скомпрометира както князът, така и правителството. Да ходи оттука депутация заедно със Странски значело би, че Южна България работи сама, без да гледа политиката на княжеството. Освен това предполагам, че това се прави със задня мисъл, като си запазват инициаторите правото пред казаното консулство за всеки случай. Може би те се страхуват, че Съединението ще се осуети. Пак повтарям, желанието е да се почне сливането на двете управления, без да се прогласява официално.

Правителството възприе възгледа на Радославова относително задкулисните мотиви на руското консулство и идеята за депутация пропадна. Тогава Игелстром внуши на бившите лъжесъединисти в Румелия да изпращат заявления до Александра ІІІ, за да искат руска протекция. Понеже по заповед на Каравелова полицията забраняваше подписването на тия петиции, Игелстром заяви на княза, че ако той не дава възможност на българския народ да изкаже своите желания, то ще му бъде невъзможно да не го счита за враг на Русия. Князът възрази, че щом някои българи искат да отправят молби до Русия, то нека те да направят това чрез посредничеството на техния държавен глава. Игелстром счете тоя отговор за лукав и го представи в Петербург като едно ново предизвикателство от страна на България.

Всички руски консули рисуваха сега княза като дързък враг на Русия и се надпреварваха да му приписват фантастични деяния. На основание на тия романи Татищев пишеше29, "че в своите речи, отправени към войската и към народа, князът не удържал вече думите на злоба спрямо Русия". Кояндер докладваше от своя страна, че "князът громко заявил пред фронта, какво денят, в който му било дадено да види най-сетне националната войска под командата изключително на български офицери, той го считал за най-щастливия ден в своя живот". Рапортът добавяше, че князът се бил произнесъл презрително за руските офицери, като казал, че те напуснали своите постове в минута на опасност.30 Вследствие на тия клеветнически донесения императорът с приказ по военното ведомство отчисли княз Александра из списъка на руската армия и го лиши от званието шеф на 13-и стрелкови полк (22 октомври).

С тоя неучтив приказ Русия заявяваше вече громко, че стоенето на княз Александра на българския престол е отсега немислимо. Такова бе впечатлението в странство и още повече в България. Сам князът заяви на своите близки, че е готов да напусне България. Каравелов обаче не даваше дума да се издума за абдикация. При първата мълва за намеренията на княз Александра той каза на кореспондента на Kolnische Zeitung фон Хун: "Народът и князът са едно: както съединена България принадлежи на княз Александра, тъй и княз Александър принадлежи на съединена България." "А ако князът въпреки всички молби поиска да си отиде?" - попита фон Хун. "Тогава аз ще го задържа със сила - възрази Каравелов. - Впрочем от това не би имало нужда, защото, ако князът би поискал да ни остави, народът ще му отпрегне конете от колата и ще го върне в двореца, носейки го на триумф. Би било низко и безчестно, ако българите постъпеха иначе."31 Крайните патриоти Захари Стоянов, Ризов, Стоянович отиваха още по-далече: те добавяха, че ако Европа допусне детронирането на Александра, българският народ ще се обяви в республика и ще прогласи бившия си княз за председател на тая революционна республика на Балканите.

Срещу тази екзалтация на духа и национална независимост се изпречваше - злокобен - фанатизмът на русофилите. След приказа на руския император те считаха вече княз Александра за морално детрониран. Но в техните очи това още не бе едно достатъчно разрешение. Пълен триумф на своите въжделения те виждаха само в едно окупиране на България от страна на руските войски. Един кореспондент на Новое время описваше разговора, който имал по тоя повод с Цанкова. Заварил го дома му, философствующ, с лулата в ръка. Наоколо него Людсканов, Данев и др. го слушали благоговейно.

- Как гледате на преврата? - го попитал кореспондентът.

- Даже той да не бе се случил - отговорил Цанков, - все пак рано или късно, ако съдим по вървежа на работите и по заведените тук безобразия, които доведоха до бедствие цялата страна, все равно, рано или късно, без окупация не щеше да може.

- Каква окупация?

- Разбира се, руска; само тя може да ни спаси, без нея България ще пропадне.

- Но Русия повидимому не мисли да окупира България и може би няма да иска да прибегне до тази мярка.

- Ако не иска, Европа ще я застави.32

Забележително е, че докато Цанков, Данев и др. злорадствуваха пред трудностите на положението и зовяха руска окупация, една голяма част от сръбските политически мъже сърадваха българския народ за неговата национална политика. Водителят на радикалната партия Никола Пашич писа на Захари Стоянов:

Драги брате,33

Дело, което извършихте за спасение на българския народ, славно е и Хисториско е, Патът, по който треба да иде българската история, показали сте и на потомците, и на Европа. Единодушие, слога и енергия, нека ви бъде помощница, да делото учвърстите и докарате до славни и щастливи край.

Аз у името на сърбский народ чиститам ви и желаеме да делото помогнеме на наший край. В часа, когато четете това писмо, Сърбия ще бъдат востания в неколко окръга. Ако бъдеме щастливи и вия ни изпратите некоя хиляда пушки с патрони, то ви можеме да увериме да щели благополучно да свършимо народното дело в Сърбия.

Нека е слава на дейците български, които са животът заложише за слободата на българский народ.

Поздрав братски и дружески от вашия

Ник. П. Пашича

Старият Ристич се произнасяше пред кореспондента на Новое время също така в одобрителна смисъл. Той признаваше, че след присъединението на Румелия ще трябва да се увеличи и сръбското кралство, но в никакъв случай не в ущърб на България. "Всяко наше посегателство върху българската територия - казваше той - би било в настоящата минута крупна политическа грешка: българите би се проникнали спрямо нас с остра дълголетна ненавист, а ний требва да се стараем да завържем с тех приятелски отношения, за да подготвим почва за балканска конфедерация или въобще за някакъв съюз на балканските народи. Освен това аз мисля, че Русия не би допуснала едно наше усилване за сметка на България." "Тогава?" - попитал кореспондентът. "Тогава остава да се устремим към Турция" - отговорил Ристич.

Руският публицист привежда разговора с един сръбски селянин, който гледал с възторг как отива войската към Ниш.

- С кого ще се биете? - попитал кореспондентът.

- С турчина. Ще вземем Косово поле.

- Турчинът е силен, няма да го даде.

- Нашите юнаци ще бият турчина, а Русия ще помага.

- Но Австрия няма да ви остави да вземете Косово поле.

- А нея Русия ще бие. Русия има два милиона войска, Австрия един.

С такива надежди гледаше на мобилизацията грамадната част на сръбския народ. Когато Милан заминаваше за Ниш, на белградската гара многолюдието викаше: "Дай боже да се върнеш като сръбски цар!" Всички мислеха, че той отива за Косово поле.

Управляющите кръгове в Сърбия бяха обаче съвсем чужди на тази родствена симпатия на масата. Те поддържаха с леко сърце умозаключението на Милана, който бе казал на Пирочанац: " Ако България се съедини с Румелия, нашето положение става толкова трудно, щото един от господарите (българският или сръбският) трябва да се откаже от престола си, или пък един от вас, Пирочанац, Ристич или Св. Николаевич трябва да се затече във Виена, да моли Австрия да прибере Сърбия.34"

Дилемата бе въображаема, както го доказаха по-сетне и самите събития, но тя не можеше да не порази духа на напредняците. Доктринери на национализма, хипнотизирани от примера на Пиемонт и на Прусия, те мечтаеха за своето отечество ролята на тия две държави. Очевидно бе сега, че тая роля ставаше невъзможна при съществуването на едно българско княжество, двойно по-голямо от Сърбия, устремено към Македония с всичкия полет, който можеше да му даде успехът на една смела революция. Тоя успех трябваше според тях да се унищожи и чрез силата на сръбското оръжие България да се възвърне в нейните прежни граници. Че едно нападение върху един славянски народ, стремящ се към своето обединение, можеше да се счете като братоубийствен подвиг и като безчовечност, това не бе от естество да спъне напредняците: те се отнасяха с голяма ирония към славянофилския сантиментализъм на своите противници и величаеха себе си за големи реалисти. В това отношение техните книжни идеи съвпадаха напълно с булевардния аморализъм на крал Милана.

Милан мислеше да нападне България още в началото на октомври. Заповедта да се почне движението на войската бе дадена, когато австрийският представител се яви с една телеграма от Калноки35, която правеше един последен позив към благоразумие. Всичко, което Милан обеща, то бе да чака, дордето се види какъв ще бъде резултатът от преговорите, които се водеха между великите сили.

Преговорите вървяха много бавно, изкуствено замедлявани от Англия, която ту оставяше своя посланик в Цариград без инструкции, ту излазяше с нови уговорки. С голяма мъка посланиците успяха най-сетне да съчинят една идентична декларация, която в общи фрази канеше България, Сърбия и Турция да уважат договорите. Съобщен в София, Белград и Атина, тоя мъгляв риторически документ не произведе, както бе лесно да се предвиди, никакво впечатление. А положението ставаше все по-сериозно. Милан заявяваше в Ниш на турския представител Кемал бей, че ако един сръбски войник или даже "половина войник" биде наранен от българите, неговата лична чест щяла да бъде тъй накърнена, че той щял да настъпи веднага с войските си. Турският дипломат утешаваше Милана по един любопитен начин: той го съветваше да вземе пример от мъдростта на султана, който, ограбен с цяла една провинция, не губеше своето хладнокръвие. Съветът бе добър, но за да го последва Милан, трябваше да има фаталистическата резигнация на един ориенталец. А той имаше нервите на един клиент на парижките нощни гостилници.

От болезнената впечатлителност на тоя неврастеник щеше сега да зависи балканският мир, а може би и европейският. Належащо бе, значи, да се вземат енергични мерки. На 3 октомври Русия, Германия и Австрия се съгласиха върху свикването в Цариград на една формална конференция, за която по техен съвет Портата изпрати покани до Силите. Целта на конференцията трябваше да бъде от името на Европа да поиска от княз Александър да оттегли войските си от Румелия и ако той не се подчини, да му се заяви, че Силите няма да възпрат Турция от упражнението на нейните права в Румелия. Всички кабинети приеха поканата благосклонно, само Солзбъри отговори, че Англия не може да се присъедини към една политика, която би имала за резултат - в случай че княз Александър не последва дадените му съвети - да даде санкцията на Европа на едно турско нашествие в Румелия.

Отстранението на една турска военна намеса бе сега главната грижа на английската дипломация. Виждаме, английският министър заявява на турския посланик в Лондон Мусурус паша, че ако султанът поиска да прибегне до военни мерки, той ще стане оръдие на тия, които желаят унищожението на Отоманската империя.36 Това строго предупреждение не закъсня да упражни своя ефект върху Портата: малко подир това наистина Кямил паша съобщи на Уайта, че турската войска няма по никакъв начин да влезе в Румелия.

Положението на Калноки ставаше при тия условия извънредно трудно. Турска намеса в Румелия той не желаеше в действителност, защото се боеше, че тя може да предизвика една руска окупация в княжеството; но да признае Съединението, без да е извоювал за Сърбия оная териториална компенсация, за която сам той бе дал първата идея на Милана, щеше да рече да нанесе на австрийското влияние в съседното кралство един смъртен удар. Единственият изход бе за него да склони Англия да се присъедини и тя към общоевропейската покана спрямо княз Александра. Той уверяваше английския посланик във Виена, че не ще стане нужда да се намесва турска войска, че силното морално давление на Европа щяло да бъде достатъчно, тъй като румелийското население било обезсърчено и много отпаднало духом.37 Лорд Солзбъри, който имаше всичките основания, за да не вярва в ефикасността на един чисто дипломатически натиск върху България, прие най-сетне да участвува в конференцията, но с изричната резерва, че Англия запазва своята пълна свобода на действие, в случай че се направи предложение за употребление на принудителни мерки.

 

ІV

 

Конференцията се откри на 23 октомври. Тя почна своята мисия с много малко шансове за сговор. Две от най-заинтересованите сили, Англия и Русия, стояха на съвсем противоположни гледища. Англия бе взела вече открито защитата на княз Александра. "Не сме ние, заявяваше лорд Солзбъри в парламента, не сме ние, които сме се изменили, а събитията. Нашата цел е същата: да спрем нашествието на русите към Цариград. Колкото ни се бе видяла опасна една България, привързана от признателност към Русия, толкова една съединена България под един княз, послушен към европейското влияние, и вярна съюзница на султана, представлява една солидна гаранция срещу една руско господство." От своя страна, не с по-малко енергия Гирс казваше на английския посланик, че "Русия силно ще се противи на всеки план, имеющ за предмет създаването на една велика България, която би била отчуждена от всяко руско влияние."

Тъй двете велики сили, антагонизмът на които изпълва историята на Източния въпрос, заставаха още веднаж една срещу друга, разменяйки взаимно позициите, на които бяха стояли на 1878 г.

Членовете на конференцията бяха инак забележителни хора и между тях имаше поне двама, които бяха безсъмнено едри дипломатически фигури: управляющият английското посолство сър Уйлям Уайт, който олицетворяваше големите английски традиции на инициатива и на упорство; австрийският посланик барон Каличе, извънредно гъвкав и тънък дипломат, ученик на Андраши, който бе го изпратил в Цариград като "благонадежден враг" на Русия на мястото на граф Зичи, известен като приятел на Игнатиева. Германският посланик барон Радовиц бе от школата на Бисмарка, т. е. считаше, че Германия нямаше специални интереси в Изток и че нейната задача е да бъде посредница между Русия и Австрия, за да не докара до война антагонизмът между тия две държави. Такава също примирителна рол искаше да играе Франция, но с известни симпатии към Съединението.

Без да вземете сами инициатива - пишеше Фресине, министър на външните работи, до маркиз де Ноай, посланик в Цариград, - инициатива, която не би се оправдала с някакъв интерес на Франция в тоя въпрос, вие ще се присъедините към болшинството на нашите колеги, ако това болшинство поиска да признае свършения факт. Тогава вие ще придружите вашето одобрение с формалната резерва, че новият режим ще бъде ограден с всичките необходими гаранции за сигурността на Отоманската империя. В случай че въпреки моето очакване болшинството от колегите ви се произнесе още отначало против принципа на съединението на Румелия с България, ще се отнесете до мене за инструкции, преди да дадете окончателно мнение.38

Италианският посланик бе граф Корти, дипломат от старата школа, формалист, тържествен, словоохотлив, винаги a cheval върху договорите, които той знаеше всички наизуст. Граф Корти бе заседавал в Берлинския конгрес и се чувствуваше особено призван за защитата на старото положение в Румелия. Но той бе стеснен в свободата на своето поведение. Неговото правителство, естествено, привързано към принципа на националистите, министърът на външните работи граф де Робилянт, ветеран на борбите за италианското обединение, клоняха по-скоро към английската политика; а, от друга страна, Тройният съюз задължаваше морално Италия да върви с Австрия и Германия. Дордето трая румелийският въпрос, италианската политика остана да се колебае между тия две тенденции, уверявайки Англия, че е съгласна с нея по принцип, и гласувайки при все това със съюзните империи.

Най-трудна роля в конференциите се падаше на Русия. Създателката на Санстефанска България трябваше да действува сега за разединението на двете български земи; защитницата на православието - за въдворението на султановата власт върху един християнски народ; победената в Берлин - за запазването на Берлинския договор. Лично Нелидов бе подписвал Санстефанския мир: с какво сърце щеше сега той да иска разрушението на едно дело, завещано от тоя мир? Нелидов изпълни тази тягостна задача с голяма страст. Понеже не бе предвидял Съединението, той го считаше за дело на авантюристи и интриганти. В едно от първите заседания на конференцията той заяви:

Националното чувство (в Румелия) бе само едно средство на действие за агитаторите. Те си играеха с това чувство. при първия генерал-губернатор (Алеко паша) властвующата партия (казионните) насърчаваше тази тенденция (съединистическата); при втория генерал-губернатор (Кръстевич) опозицията се залови за тая тенденция и направи от нея една спънка против правителството. Един военен заговор, стоящ във връзка с радикалната партия, властвующа в княжеството, приготви революцията. Князът, васал на султана, стана неин изпълнител. Населенията бидоха излъгани; казано им бе, че Силите ще ги поддържат. Сега малко по малко те се разуверяват. Едно дело, извършено при тия условия, не можеше да бъде одобрено от султана, от Европа.

Н. величество императорът, продължаваше той, високо порица това движение; неговото правителство се дегажира от всякаква солидарност с него, взе енергични мерки, щото помощи да не дойдат отвън, отзова руските офицери, което немалко спомогна да се обезсърчат българите. Най-сетне то ми заповяда да участвувам в тази конференция, чиито разисквания не могат според мене да имат други основи освен запазването на Берлинския договор, уважението към правото на В. и. величество султана и формалното възвръщане на statuquo ante в Румелия.39

Върху принципа на statuquo-то се показаха единодушни още от началото всички посланици. Само сър Уйлям Уайт прибави, че за да се даде една по-трайна и по-здрава основа на султановите права в Румелия, най-уместно би било да се изучат оплакванията на румелийското население и да се подобри неговата участ. Това положение мина, без някой да го оспори, и заседанието се свърши с едно обещание на турския делегат Кюрд Саид пашаvi, че ще представи идущия път мерките, които Турция предлага за разрешението на кризата. Подир два дена наистина Саид паша донесе предложенията на Портата, които бяха: 1-во, да се прости на княз Александра с условие, че ще оттегли войските си от Румелия; 2-ро, да се назначи според установения обичай нов генерал-губернатор на областта; 3-то, да се намерят средства за постигането на гореозначената цел, т. е. да се убеди княз Александър да се върне в границите на своите длъжности. Тия предложения бяха отлични по теория, само че оставяха неразрешен съществения въпрос: какви средства да се употребят спрямо княз Александра? Всички знаеха, че няма друго средство освен военното принуждение, и никой не смееше да го препоръча. Посланиците се задоволяваха да настояват пред Саид паша, щото той да предложи нещо по-конкретно; а пашата възразяваше, че конференцията е свикана, за да се изнамерят целокупно от Силите мерките, които изисква положението. Фаталната дума замръзваше на устата на всички. Положението ставаше тягостно. само Уайт вървеше методически към своята цел: осуетяването на идеята за общоевропейски постъпки. Когато разискванията върху турските точки започваха вече да се губят в академически разговори, той направи формално предложение, щото делата на конференцията да бъдат предшествувани от "една сериозна анкета върху положението на Източна Румелия".

Подир три дена, на 28 октомври, ново заседание. Саид паша донесе вече по-конкретни предложения: 1-во, да се изпрати един специален делегат, който от името на Турция и на великите сили да покани писмено княз Александра да се оттегли с войските си; 2-ро, същият тоя делегат да обнародва едно възвание към населението, за да се подчини то на волята на султана и на Европа; 3-то, до назначението на нов генерал-губернатор един извънреден пратеник да въдвори реда в провинцията и да я управлява временно според Органическия устав; 4-то, тоя комисар да поеме управлението, щом се оттегли княз Александър, и 5-то, щом се възвърне спокойствието в Румелия, една смесена комисия, назначена от султана, да се занимае с нужните изменения в Органическия устав. Разискванията, които последваха подир това съобщение на Саид паша, бяха много страстни; нервозността им се прозира даже в студения текст на протоколите. Срещу съветите на руския посланик, който настояваше за енергично действие от страна на Портата, Уайт издигаше громкия си глас на исполин, за да предупреди турския делегат да мисли за бъдещето. "Негово превъзходителство Нелидов - казваше той - говори за резултатите от последнята война, която той имал честта да приключи със своя подпис. В интереса на Отоманската империя е да разреши трудностите в тая конференция и да не ги оставя без ефикасен цяр, за да не дочака деня на една голяма катастрофа, както това се случи с участта на българските населения, която биде уредена тъкмо тогава, когато големи бедствия сполетяха империята, от която те съставляват една част." Инсинуацията против Русия бе много ясна в тия думи. Нелидов протестира срещу тях, като заяви, че представителите на Европа са се събрали не за да полемизират помежду си, а да постигнат едно дело на миротворство. От своя страна барон Каличе, подкрепен от посланиците на Германия и Италия, настояваше силно предвид на критическото положение, в което се намираше Балканският полуостров, да се вземат спешно решенията, за които конференцията бе свикана. Маркиз де Ноай - женен за една романтична полякиня, която бе във възторг от княз Александра и влияеше силно на своя мъж в полза на България - представи тогава една помирителна формула, именно: анкетата, предложена от сър Уйлям, да почне едновременно с изпращането на специалния делегат в Пловдив. Но формулата биде отхвърлена и посланиците и тоя път се разделиха, без да дойдат до някой резултат. Между туй нервозността на Милана растеше неимоверно.

Милан бе обещал да чака решенията на конференцията, но от сведенията, които идеха от Цариград, ясно ставаше за него, че самите посланици се намират поради опозицията на Англия в едно безизходно положение. Калноки напразно настояваше в Лондон за ускорението на общоевропейските представления пред княз Александра, заявявайки, че Милан ще изгуби търпението, че никой не ще бъде в състояние вече да го възпира и че в няколко дена той ще бъде в София. Солзбъри обаче постоянствуваше упорито в своята линия на поведение. Тогава Калноки обърна заплашванията си към Милана; той му съобщи, че ако предприеме война, това ще бъде на негов риск, че никой няма да му помогне, ако бъде победен, и нищо няма да сполучи, ако излезе победител; но Милан беше вече сит на австрийските съвети. Щом като Австрия не можа нито да възвърне statuquo-то в Източна Румелия, нито да накара Силите да възприемат принципа на една териториална компенсация, нейното мнение бе вече за него без цена. Пък даже да бе искал да я послуша, Милан не можеше вече без бой и без резултат да върне назад войските, събрани в Ниш. За него не оставаше друг възможен изход освен войната; отишъл твърде далеч в своите декларации, всяко отстъпване сега би било политическо самоубийство. Впрочем мелодраматическият темперамент на Милана го тласкаше естествено към крайните мерки. Фаталист, както всички страстни картоиграчи, той се хвърли в голямата авантюра на войната с онова трескаво хладнокръвие, с което около някоя маса за бакарá би извикал: Va banque!

 


1 Инициаторът на тази политика бе Жюл Фери, когото неприятелите му нарекоха Ferry le Prussien.горе

2 A. Debidour, Histoire Diplomatique de l'Europe, т. ІІ, стр. 589.горе

3 Телеграма от Ил. Цанова до княза, на 6 септември.горе

4 Изглежда, че гръцкият консул в Пловдив Генадиос съобщил за предстоящия преврат на гръцкия министър в Цариград Кундуриоти, който от своя страна предупредил великия везир, но последният не отдал на това сведение никаква важност. Вж. Новое время, една дописка от Цариград в броя от 12 декември 1885.горе

5 General Mahmoud Mouktar pacha, Evenements d'Orient, Paris, 1909, стр. 180.горе

6 Московские ведомости, 1885, дописка от Цариград с дата 11 септември.горе

7 Според сведенията на сър Уйлям Уайт.горе

8 В първите дни след пловдивската революция кореспондентът на Новое время във Виена съобщи, че Калноки казал на българската депутация: "Не мислете никога за Македония. Ако вие отидете там, Македония ще стане гробница за вашата независимост." Fremdenblatt, в броя си от 12 октомври (н. с.), отговори, че Калноки нито даже се е срещал с българската депутация, което е вярно.горе

9 Turkey, 1885, І, №16.горе

10 Ibid, №267.горе

11 Turkey, 1886, т. І №72.горе

12 Тия депеши, както и последующите са взети от архивата на М-вото на външните работи.горе

13 Livre Jaune Affaires de Bulgarie, 1885, стр. 50.горе

14 Слободан Йованович, "Српско-бугарски рат". Белград, 1901, стр. 57.горе

15 Слободан Йованович, "Политичке и правне разправе", прва свеска, Београд, 1908, стр. 54.горе

16 Д-р Владан Джорджевич, "Исторjа српско-бугарског рата". 1908, т. ІІ, ХІ.горе

17 Рапорт на г. Начович до Цанов, 15 окт. 1885 г.горе

18 Вл. Джорджевич, т. І, стр. 51.горе

19 Turkey, 1886, т. І, №85.горе

20 Turkey, т. І, стр. 156.

21 Има един екземпляр от нея в архивата на нашето Министерство на външните работи.горе

22 Архива на Министерството на външните работи.горе

23 Turkey, т. І, №276.горе

24 Българската Зелена книга, вж. рапорта на Т. Василев.горе

25 Че пътят от Брезник далеч не е непристъпен, това съобщи на военните д-р Моллов, който като ловец знаеше тия места.горе

26 По тоя повод г. Рачо Петров разказва: "Войската не пострада много от отсъствието на пари, тъй като населението даваше реквизиция с голяма готовност. Толкова голям бе ентусиазмът, че селяните не искаха да приемат пари срещу храните, които предаваха, а разписки, за изплащането на които никой не се надяваше. Но всеки желаеше да има разписките като свидетелство за патриотизъм."горе

27 Д-р Странски продължаваше да стои начело на румелийското управление като княжески комисар.горе

28 Длъжността на княжески комисар се закри чак на 3 октомври.горе

29 Татищев, стр. 422.горе

30 Правительственный вестник, 27 октомври 1885.горе

31 A. von Huhn, "Der Kampf der Bulgaren", Leipzig, 1886 год., стр.72.горе

32 Новое время, 29 октомври 1885.горе

33 Архива на Възраждането, т. ІІ, стр. 325.горе

34 П. Милюков. "Сръбско-български отношения по македонския въпрос", в Български преглед, 1899, май-юни.горе

35 Сръбските историци установяват сега напълно, че Калноки бил против войната; само някои неотговорни лица от Виена насърчавали Милана. На 1893 г. Калноки казвал на д-р Миловановича: "За тия лица, които са давали тия съвети, аз съобщих на крал Милана, че не ги допусках в чакалнята на своето министерство." - Д-р Милованович, Дело, 1902, стр. 16.горе

36 Turkey, кн. І №260.горе

37 Turkey, кн. І №402.горе

38 Affaire de Roumelie et de Grece (Livre Jaune)q 1895.горе

39 Протоколите на конференцията, №2.горе

 

i Всъщност тази постъпка на Солзбъри е един дипломатически ход, с който се цели да се предупреди Русия, че ако тя защити Съединението, това би предизвикало съпротивата на Англия. В същото време английският премиер ловко дезавуира царското правителство относно позицията на самата Англия.

Солзбъри, лорд Робърт Артър Толбот Гаскойн-Сесил (1830-1903) - английски държавен и обществен деец. През 1878-1880 г. е министър на външните работи и участвува в работата на Берлинския конгрес1878 г. След смъртта на Дизрейли става лидер на Консервативната партия. Оглавява правителството през 1885-1886 г.; министър-председател и министър на външните работи от 1886 до 1892, министър-председател 1895-1902.горе

ii Тайната конвенция между Сърбия и Австро-Унгария е сключена на 28 юни 1881 г. Тя поставя Белград в голяма зависимост от монархията. Според договора Австро-Унгария се задължава да признае кралската титла на княз Милан Обренович, а той от своя страна - да спре всякаква сръбска пропаганда в южнославянските земи, влизащи в Хабсбургската империя. Чл. 4 от конвенцията постановява, че Сърбия не може да води преговори и да сключва политически договори с други държави без одобрението на Австро-Унгария. Чл. 7 осигурява на Сърбия австро-унгарска подкрепа в случай на териториално разрешение откъм "южната си граница" с изключение обаче на Новопазарския санджак. Този член дава основание на крал Милан да иска помощ от австро-унгарското правителство при решението си да търси компенсация срещу Съединението.горе

iii Във Виена въздържат за известно време Милан по съвсем други причини. Австро-Унгария и Германия упражняват силен дипломатически натиск върху Русия и България, за да ги накарат да отстъпят български територии на Сърбия. Но както българското, така и руското правителство категорично отказват да се съгласят с подобно искане.горе

iv Макар официално да заявява, че е противник на едно нападение върху България, всъщност Австро-Унгария тайно поощрява и дори подтиква Сърбия към това. Във Виена желаят да отклонят вниманието на крал Милан от Босна и Херцеговина и заедно с това да укрепят влиянието му на Балканския полуостров.горе

v П. Каравелов не одобрява княжеския замисъл, защото в официалното писмо до Милан се говори за споразумение между двете страни с оглед бъдещото решение на Източния въпрос, а във второто, частно писмо има открито предложение и конкретен  план за съвместно нападение на Османската империя. В случай на индискретност от сръбска страна тази постъпка би могла да навлече на България гнева на Високото порта и на всички велики сили. Затова е определен нов пратеник - Д. Греков, който трябвало да предаде на Милан писмо с най-общи уверения в приятелски чувства. Преди да бъде изпратено, то е показано на турския комисар в България.горе

vi Саид паша, Мехмед (Кючук) (1838-1914) - турски държавен деец и дипломат. Заема отговорни държавни постове и 9 пъти е велик везир (1879-1885), 1895, 1901, 1903, 1908, 1911, 1913-1914). Първи делегат на Османската империя на Цариградската конференция 1885-1886 г.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух