напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



IV. Турско-българско съглашение за Румелия


Мисията на Гадбан пред султана. - Проектът му за съглашението с Турция за Румелия. - Контрапроектът на българското правителство. - Цанов в Цариград. - Отцепването на Кърджали и Тъмръш. - Възраженията на Русия. - Последният опит за помирение между княза и Александра ІІІ. - Цанов приема руското предложение мимо княза. - Една грешка на Каравелов. - Предложението на Робилант. - Русия налага волята си. - Князът отстъпва пред европейския натиск.

 

Едновременно с преговорите за мир между Турция и България се правеха опити за едно непосредствено споразумение върху румелийския въпрос. Интригантският и амбициозен ум на Гадбан ефенди бе схванал още в първата минута печалбите, които можеше да извлече за себе си един посредник между султана и княз Александра. Още когато бе в Пловдив, гъвкавият сириец начена тая шумна и същевременно енигматична роля, която в продължение на повече от година време той игра в турско-българските отношения. Назначен за турски комисар в София, Гадбан обеща да уреди направо чрез султана въпроса за Съединението и упълномощен тайно от княза, той захвана по неизповедаемите свои пътища първите си стъпки в Илдъза.

Към края на декември Гадбан представи следния проект за съглашение:

1)     Н. височество княз Александър да носи титлата: княз на България и наместник губернатор на н. и. в. султана в Румелия.

2)     Българската войска да съставлява неразделна част от армията на Отоманската империя.

3)     Н. и. в. султанът да е върховен комендант на българската войска в лицето на н. в. княза.

4)     Една почетна гвардия от българската войска да се намира постоянно в Цариград на служба у н. и. в. султана.

5)     Българската армия да защищава границите на княжеството и областта (И. Р.) от чуждо навлизане с помощта, ако това бъде потребно, на отоманските войски.

6)     Българската армия да вземе участие в защитата на цялата европейска граница на империята в случай на нападение от чужденци.

7)     Законодателството и администрацията на Източна Румелия да се повери на н. в. княза.

8)     Във време на война или българската войска, или част от нея да се мобилизира съобразно с мобилизацията на Отоманската империя.

9)     В мирно време една дивизия от българската войска да се намира на разположение на н. и. в. султана за служение във вътрешността на империята.

10)    България да плаща годишно 200 000 лири турски за Източна Румелия.

11)    Мусулманските села от Кърджалийската околия и селата, лежащи в Родопите, жителите на които не са били присъединени към Източна Румелия, да се отцепят от областта и присъединят към империята.

Към тия условия Гадбан прибави и желанието на султана да му се отстъпи Бургас.

Министерският съвет, в който княз Александър внесе за разглеждане Гадбановия проект, прие по принцип първия член, а чл. 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 10 измени, както следва:

Н. височество княз Александър в качеството на представител и делегат на н. и. в. султана е върховен началник на българската армия; военните задължения на Източна Румелия се простират върху цялата българска армия, която в случай на нападение ще защищава както своите граници, тъй и ония на империята в Европа; дългът на Румелия спрямо Отоманската империя ще се изплаща в натура. Членовете 7 и 11 се приеха, а предложението за отстъпване на Бургас се отхвърли категорически.1

Досега се бяха разменявали мисли официозно; на 3 януари князът писа официално до султана, молейки го да му повери управлението на Източна Румелия при условията, които неговата августейша мъдрост намери за най-благоугодни. Отговорът бе благоприятен и на 10 януари Гадбан се върна обратно в Цариград, придружен тоя път от Илия Цанова, комуто българското правителство даде неограничени пълномощия.

В Цариград преговорите тръгнаха много бърже, благоприятствувани от самите обстоятелства, както и от повечето велики сили; войнствените демонстрации на Гърция по турската граница караха Портата да ликвидира по-скоро румелийския въпрос, а европейските кабинети бяха готови по принцип да поддържат всяка формула, която бе от естество да затвърди шансовете за мир. В най-голяма степен обаче успехът на преговорите се дължеше лично на Абдул Хамида, който виждаше в една силна България, вярна нему и враждебна спрямо Русия, здрав оплот на своята империя срещу посегателствата на вековния й враг.

На 18 януари с една окръжна нота до турските посланици Саид паша съобщи на Силите текста на съглашението с България и поиска от тях да дадат нужните наставления на делегатите им в конференцията за одобрение на тоя акт.2 Съглашението бе уговорено въз основа на контрапроекта, представен от българското правителство: княз Александър се назначаваше от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия за един срок от пет години, след изтичането на който мандатът щеше да се подновява с императорски ферман без намесата на Силите; за Тъмръш и Кърджали бе казано, че ще се управляват непосредствено от Турция, докато управлението на княжеството и на Източна Румелия се намира в същите ръце. Военната клауза бе добила следната редакция:

В случай на едно чуждо нападение на Княжеството България или Източна Румелия, съставляющи част от целостта на империята, ще се изпроводи там нужното число турски войски, които ще се намират под главната команда на княза и ще действуват с българските и румелийските войски за защита на тия страни; ако такова нападение стане срещу другите императорски войски на Европейска Турция, князът ще тури на разположение на н. величество султана нужното число български войски, които ще действуват с императорските войски и ще се намират под главната команда на турските генерали. Подробностите, отнасящи се до тия мерки, ще се наредят чрез един императорски ферман, след като стане в туй отношение едно споразумение между Високата порта и Н. височество.

Една турско-българска комисия трябваше да внесе в Органическия устав необходимите изменения; дотогава управлението на областта се поверяваше на "мъдростта и на верността на княза".

Европейските посланици се отнесоха към турско-българското съглашение съвсем одобрително; само Нелидов отказваше да се произнесе. Подир няколко дена от Петербург дойде известие до всичките Сили, че Русия подигнала сериозни възражения, които повръщали румелийския въпрос към критическата му фаза.

Отношенията между княза и Русия, които бяха почнали в известен момент да се подобряват, сега пак тръгнаха към разрив.

Първите впечатления след Сливница бяха и в Русия, както всякъде, много благоприятни за княз Александра. Английският посланик в Петербург пишеше до своето правителство, че "цялото положение било изменено вследствие героическото отблъскване на сърбите."3 Новое время, винаги отзивчив към общественото настроение, се провикваше:

Той (князът) не е вече немски принц, а герой, победителят при Сливница и Пирот. Той свърза своето име с историята на България, той спаси страната в минутата на страшната опасност.4

Поведението на Каулбарса в Пирот даде на тоя обрат в чувствата на Русия още по-осезателен релеф. Каулбарс бе, който направи във военната комисия предложението, щото сръбските войски да се оттеглят най-напред, за да се даде нужната почит на българската победа. През няколкото дена, които прекара в Пирот, Каулбарс има с княза дълги съвещания върху средствата за едно подобрение на руско-българските отношения. Действувайки по инструкциите на княз Лобанова, той изрази идеята, че императорът би бил много чувствителен спрямо една похвала, изказана от княз Александра към руските инструктори, които създадоха българската войска и я подготвиха за победата. Стамболов, който се намираше тогава в българската Главна квартира, подкрепи внушението на Каулбарса, което най-после се възприе и от княза. На 10 декември излезе един приказ до войската, в който с най-горещи думи князът приписваше на попечението на царя и на деятелността на руските офицери в България заслугата за успехите, постигнати от българското оръжие.

Тонът на тоя приказ, самата идея, която прозираше в него, произведоха съвсем безпокоително впечатление в националистическите кръгове в София.

Д-р Радославов телеграфираше на Стамболова:

 

Бае Стамболов,

Днес подир обед четох у г. Цанова приказа на княза до войските, в който между другото се говори твърде ласкателно за царя и инструкторите и според мен най-непредпазливо и против политиката на правителството и Събранието. Този акт е развълнувал всички. Постоянно питат за причините на този политически акт, който се е извършил без знанието на правителството. Какво знаеш по този приказ и ако не е възможно телеграфически да откриеш целта му, то не ще ли бъде по-добре да се завърнеш по-скоро в София?

 

Същия ден Стамболов му отговори:

Приказът се издаде с цел да се направи една стъпка напред за помиряването на княза с руския цар. Вчера, когато капитан Петров ми го даде да го прегледам и поправя, аз изказах желание, че преди да се издаде тоя акт политически, трябва да се съобщи на правителството, за да си даде и то мнението върху него, обаче негово височество възразил, че време не оставало, защото трябвало да се каже Каулбарсу да го прочете, тъй като той е говорил за тоя начин подавание повод за примирие.

На връщане в София князът поднови русофилските си манифестации: когато влязоха войските в столицата, над Военното министерство се развяваха руски флагове, а при пренасянето на полковите знамена в двореца музиката свиреше по заповед на княза "Боже царя храни"5.

От своя страна Каулбарс замина за Петербург. Той носеше едно саморъчно писмо от княза до императора.

Мисията на Каулбарса се посрещна симпатично от всичките правителствени кръгове в Петербург и от членовете на царския дом. Братът на императора, великият княз Владимир Александрович, повика при себе си Соболева и му каза да се срещне с Каулбарса.

Като намери Каулбарса, разказва Карцов6, Соболев пристъпи към него.

- Великият княз Владимир Александрович ми заповяда да поговоря с вас по повод вашето отиване в България.

Каулбарс го прекъсна нетърпеливо:

- Извинете, аз няма да разговарям. Само едно мога да ви кажа: на страната на княза е българският народ и целият августейши дом.

- Ами Господарят? - попита Соболев.

- За Господаря нищо не знам. Още не съм го видял. Предполагам обаче, какво и той няма да закъснее да се присъедини към общото мнение.

На генерал Обручева бе твърде болно да се прости с мечтата относително използуването на България за руските военни цели. Заради това той се улови за помирението като давящия се за сламката. В чест на барон Н. В. Каулбарс той даде вечеря. Когато подаваха шампанското, той стана с чаша в ръка и пожела на своя гостенин успех в помирителната му мисия.

Гирс, който предвид на общата политика се боеше да не би преследванието на царя против княз Александра да отиде твърде далече, каза Каулбарсу: "Желая, полковник, щото вам да се удаде да склоните Господаря да превърне гнева си в милост."

И тъй, сподирян от всеобщо съчувствие, Каулбарс се яви пред самия цар.

- Ваше Императорско величество - докладвал Каулбарс, - княз Александър осъществи заветната мисъл на българския народ: извърши Съединението, после покри българското оръжие със слава, като разби Сърбия. След две години той ще бъде крал.

Но Господарят охлади неговия жар.

- А аз мисля - каза той, - че няма да минат шест месеци, и него ще го изгонят.

Туряйки край на аудиенцията, императорът заявил, че не желае да има никакви сношения с княз Александра. След тази тежка присъда всички симпатии към победителя при Сливница се спотаиха. Като разбра, че решението на царя е безвъзвратно, Гирс насочи пак действието на руската дипломация към старите й планове за детронация.

За едно разединение след щастливия изход на войната наистина не можеше вече да става дума; но вместо да бъде една санкция на личния успех на княз Александра, Съединението можеше да се обърне срещу него, да се постави като една бомба под неговия престол. От такива мотиви се водеше Гирс, когато направи своите възражения против турско-българското съглашение. Възраженията бяха три: Русия искаше: 1-во - да се отхвърли съвсем военната клаузаi; 2-ро - да се повери управлението на Източна Румелия не поименно на княза Александра, а въобще на българския княз; 3-то - назначението на княза за румелийски генерал-губернатор да става не само със султански ферман, а със съгласието на Силите, на които да се подложат също за одобрение и измененията в Органическия устав. С една дума, Русия отваряше широко вратите за една европейска намеса при всеки срок от пет години; тъкмо това, което България и султанът искаха да отстранят. Отблъсквайки, от друга страна, поименното означаване на княз Александра, тя отвръзваше оная солидарност, която събитията бяха установили между него и Съединението, и разчистваше почвата за едно низвержение.

Великите сили бяха наклонни по-скоро да стабилизират завинаги факта на Съединението, нежели да го подвергнат на периодически сътресения; но пред енергичното съпротивление на Русия трябваше да отстъпят. Сега те се заеха да убедят Портата да удовлетвори руските искания; най-енергично действуваше в тая смисъл Англия, гдето след едно избирателно поражение на консерваторите властта мина в ръцете на либералната партия, известна по мекушавата си политика и по желанието си да бъде в добри отношения с Петербург. Под давлението на европейските кабинети Абдул Хамид склони да се откаже от военната клауза; но по другите два пункта той не искаше никак да отстъпи. Когато Русия формулира официално своите възражения, нейното предложение за генерал-губернаторството се оказа алтернативно: или княз Александър да се назначи за пет години съобразно с Берлинския договор, т. е. с одобрението на Силите, или пък управлението на Източна Румелия да се повери за всякога на царствующия княз в България, т. е. без лично наименование и без срок. За последната алтернатива султанът по никой начин не се съгласяваше, тъй като пък тя изключваше съвършено неговата намеса в Източна Румелия и бе фактически равнозначуща с едно реално съединение.

Историята на преговорите става след това много забъркана: официалните преписки, обнародвани от Силите, тук-таме си противоречат. От разни кабинети излязоха помирителни инициативи: Калноки предлагаше, щото княз Александър да бъде назначен пожизнен генерал-губернатор на Румелия; германският посланик в Цариград, фон Радовиц, препоръчваше формулата: "Управлението на Източна Румелия се поверява на княз Александра" - но всичко това бе тъй смътно, тъмно, щото Силите престанаха по едно време да се разбират. Тогава Илия Цанов, който бе попаднал всецяло под влиянието на Нелидова7 и който, считайки вече княза за загубен, нямаше друго предвид, освен как да спечели благоволението на Русия - Цанов, за голяма изненада на европейските посланици, направи от името на българското правителство едно предложение, което се схождаше напълно с формулата на Гирса и което му бе диктувано от руското посолство. "Захванаха се, пише Цанов в своите мемоари, нови преговори, вследствие на което Високата порта и аз, след даденото ми разрешение, приехме следующето, върху което се бе спрял н. в. превъзходителство руският посланик: "Главното управление на Източна Румелия се поверява съгласно чл. 17 от Берлинския договор на българския княз."

Това значеше: всеки пет години султанът да търси одобрението на великите сили, за да подновява мандата на княз Александра като румелийски генерал-губернатор; следователно въпросът на Съединението да се туря всеки пет години на дневен ред. Това значеше също: Съединението, даже в тази несъвършена форма, да бъде поставяно периодически в зависимост от руската политика, тъй като бе достатъчно Русия да откаже своето съгласие, за да не може княз Александър да бъде назначен отново; тогава в юридическо отношение разединението на двете страни щеше да стане само по себе си.

Как бе могъл Цанов да предложи една формула, идяща в разрез с най-очевидните български интереси и прямо насочена срещу неговия княз? Цанов твърдеше по-късно, че направил своето предложение, след като го съобщил на правителството си и получил от него нужното разрешение. Каравелов му телеграфирал: "Съобщавам ви, че Негово височество няма нищо против предполагаемото изменение." Когато обаче Силите одобриха постигнатото съглашение и се готвеха да му дадат тържествена санкция, княз Александър заяви, ненадейно за всички, че не може да приеме освен едно назначение без срок. Отметването на княза произведе между посланиците в Цариград твърде лошо впечатление; те помолиха своите правителства да изразят в София строгата воля на Европа да не се повръща назад; и наистина, агентите се явиха в двореца с енергически предупреждения. Но князът изглеждаше безвъзвратно решен да противостои на европейския натиск; когато му забелязаха, че комбинацията, която той отхвърля, е била предварително одобрена,, предложена даже от неговия пълномощник, князът отговаряше, че то станало без неговото знание. "П. Каравелов, на когото г. Цанов поискал разрешение, за да приеме тази нова формула, пишеше френският агент Флеш, зле дешифрирал депешата и побързал да отговори одобрително, без да се допита до Негово височество."8 Това обяснение се видя странно на Силите, но това, което те считаха за политически роман, бе самата истина: Каравелов, твърде разсеян, неспособен поради нервозността си да съсредоточи вниманието си върху един документ, бе отговорил действително Цанову, без да си дава точна сметка за важността на своето съгласие. Когато узна сега истинското съдържание на съглашението, той побърза да телеграфира на Цанова:

Австрийският агент показал на княза циркуляра на Гирса, в който се казва, че вий сте съгласни на петгодишен срок, ако и да се изхвърля името на княза. Телеграфирайте, истина ли е? По нашето мнение, щом се изхвърля името на княза, трябва да се изхвърли и срокът, на което са съгласни и другите сили освен Русия, та на всеки пет години да не прави главоболия.

От своя страна князът се обърна направо до великия везир със следнята депеша:

Моля немедлено Ваше височество да настои пред посланиците, щото периодът от пет години да падне и да се замени с "без срок", защото иначе той отваря вратите за всякакви интриги, а както състоянието на българския народ, тъй също и отношенията приятелски, толкова нужни на сюзеренния двор, могат да се компрометират от добрата и лоша воля на един тъмен консул.

Кямил паша бе в голямо затруднение: англофил, протеже на Уайта, убеден сам, че всичко, което затвърдява мъчното положение на княз Александър, е полезно за турското влияние в България, той бе наклонен да отстъпи; но Александър ІІІ бе повикал наскоро при себе си в зимния дворец турския посланик Шакир паша и бе му държал крайно остър език, който бе стреснал много султана. Страшните думи на руския цар подчиниха Портата. Великият везир каза на Цанова: "Помолете негово височество да не дава повод за бавност, от която ще се ползуват само неприятелите му, които не могат да се начудят на Портата, че се заема за един княз, който с поведението си спрямо султана не заслужава никакво доверие." Князът обаче продължаваше да противостои на съветите на Портата, както и на увещанията на дипломатическите агенти: на заплашванията той отговаряше, заплашвайки от своя страна, че ще прогласи пълно сливане между княжеството и Източна Румелия, че ще издаде манифест до своя народ и пр. Приятелски разположените към България Сили - всички освен Русия - отговаряха, че те са съгласни да става назначението без срок, но трябва да се склони Русия, която настояваше на приетата вече веднъж от Силите формула. За едно смекчаване на руската опозиция нямаше никаква надежда; неприязненото разположение на царя към княз Александра ставаше все по-демонстративно: на рождения ден на княза (24 март) управляющият руското агентство Богданов нито присъствува на молебена, нито издигна флаг над агентството. От всичко се виждаше, че Русия няма да отстъпи нито с йота от своята линия на поведение. Гирс изпрати до Силите една окръжна нота, с която в името на достойнството на Европа ги канеше да не държат никаква сметка за упорството на княза (de passer outre); а в Цариград Гирс заплашваше Кямил паша, че ако Портата приеме назначението без срок, Русия ще предложи пълното съединение на княжеството с областта.9

Тогава се яви предложението, известно под името la proposition Robilant. Ди Робилант, италиански министър на външните работи, бе стар боец от войните за обединението на Италия и бе изгубил, като Петкова, едната си ръка в бой за независимостта на своето отечество. Той следеше с голямо съчувствие, примесено с болка, усилията на българския народ за неговото самосъхранение и бе възторжен почитател на военния талант на княз Александра. Предложението на Робилант бе, щото управлението на Източна Румелия да се повери чисто и просто на българския княз, т. е. без име и без срок.10 Всички сили приеха това предложение, но Русия се противопостави на него рязко и то бе изоставено. Стана очевидно, че друг изход няма, освен да се одобри подписаното от Цанова съглашение.

Напоследък наистина руското влияние в Европа и особено в Цариград бе пораснало, докато наследникът на Солзбъри, лорд Розбериii, голям германофил, крайно внимателен към Русия, бе ослабил съвсем английското действие в Изток. От друга страна, на мястото на Уайта, който бе пратен в Букурещ, на цариградския пост се бе върнал сър Е. Торнтънiii, стар човек, без енергия и без инициатива. Под натиска на Нелидова, срещу който нямаше сега кой да се изпречи, Портата свика посланиците на заседание в Топхането, гдето на 24 март те дадоха официална санкция на сключеното съглашение. Френският посланик, който бе протестирал по-рано срещу неблагоразумната идея на Каравелова да постави веднага митнически кордон между Турция и Източна Румелия, подписа текста с това изрично условие, че френските стоки, внасяни в областта през Цариград, да не бъдат облагани; а английският направи следната резерва: "Правителството на нейно британско величество си запазва правото да предложи след изтичането на петгодишния срок назначението на княз Александра при условията, които би били тогава подходящи за България и Източна Румелия."

На 29 март по инициативата на Портата дипломатическите агенти с една колективна нота съобщиха Цанову, че съглашението е одобрено от конференцията, и поискаха от българското правителство да се присъедини към единодушното решение на Европа. Княз Александър противостоя още няколко дена, но вече без надежда да отклони неминуемото: на 31 март той телеграфира на великия везир, че се прекланя пред волята на Силите.

В депешата си князът напомваше своите по-първи резерви, но това бе вече едно средство за самоутешение, а не един политически акт.iv

 


1 Търновска конституция, 20 март 1886 г.горе

2 Търновска конституция, 20 март 1886 г.горе

3 Turkey, 1886, І, № 586, ноември.горе

4 Новое время, 22 декември.горе

5 Московские ведомости, 24 декември 1885 г.горе

6 Карцов, стр. 276.горе

7 Г-н Йосиф Стоянов, драгоманин на агентството, който придружаваше Илия Цанова в свижданията му с посланиците, е разправял на автора на тази книга, че Цанов нищо не предприемал без знанието и одобрението на Нелидова, който всяка вечер го посрещал с думите: "Е, какво ви казаха днес посланиците?"горе

8 Livre Jaune, 1886, № 516.горе

9 Turkey, т. ІІ, 1880, № 375, 6 март.горе

10 Documenti diplomatici (Италианската Зелена книга), 1886, № 73.горе

 

i Военната клауза в българо-турското съглашение е вписана по внушение на Англия. С нея британската дипломация иска да постави българската армия на разположение на султана и да осигури договорно основание на Портата, а значи и на Англия за намеса във вътрешните работи на княжеството. В този смисъл противопоставянето на Русия на тази точка от съглашението е изцяло в полза на България и нейната независимост.горе

ii Розбъри, граф Арчибалд Примроз (1847-1929) - английски държавен деец. Един от лидерите на Либералната партия, министър-председател в 1894 г.горе

iii Торнтън, сър Едуард - английски дипломат, пълномощен министър в Петербург, Цариград и др.горе

iv Съединението на Северна и Южна България се извършва чрез военно-революционна акция при пълната подкрепа на народните маси от цялата страна. Тъй като е свързано с нарушаване на клауза от Берлинския договор, то предизвиква намесата на всички велики сили. В отношението си към пловдивския акт те се ръководят от собствените си интереси и главно от стремежа си за политическо надмощие и влияние в България, респективно на Балканите. Затова позицията, на която застава всяка сила, се определя от нейните балкански политически цели в момента. Австро-Унгария, която е против нарастването на България, се обявява за запазване на статуквото. В противен случай тя иска компенсация за намиращата се под нейно влияние Сърбия. Англия оказва известна подкрепа на Съединението с цел да подрони руското политическо влияние в България. Русия, която създава Санстефанска България и се бори енергично против нейното разпокъсване на Берлинския конгрес, която единствено подкрепя желанието на българския народ да се обедини и се стреми да подготви международната обстановка за това, се обявява против Съединението. Извършило се без съгласието на руската дипломация, то щяло да доведе до закрепване на княз Александър І, чието оставане на българския престол не се желае в Петербург. Но в крайна сметка предложенията на Русия за уреждане на Съединението между България и Османската империя, макар и насочени срещу княза, са в полза на България. След победата на българската армия в Сръбско-българската война всички велики сили са принудени да признаят Съединението като свършен факт.

Премахването на изкуственото разделение на двете български части е една историческа необходимост. Независимо от времето, начина и условията, при които се провежда, Съединението е събитие с прогресивно значение. то унищожава една реакционна клауза на Берлинския договор, която спъвала развитието на българския народ. Със Съединението на Северна и Южна България се извърши първата крачка по пътя на завършване на националното обединение на българите. В резултат на него се създава една по-голяма и по-силна държава, с повече материални ресурси, което дава тласък на капиталистическото развитие. Заедно с това със Съединението на двете български части укрепва и се засилва политическата независимост на българския народ (И. Димитров, Преди 100 години. Съединението. С., 1985, 284 с.).горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух