напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]



I. България в навечерието на 9 август


Мотивите на русофилската опозиция. - Князът и Каравелов по изборна агитация. - Комплотът на Набокова. - Оставката на д-р Радославов неприета. - Убийството на Сербезова и поп Ангела. - Речи на Величкова, Стамболова, Каравелова. - Раздори в либералната партия. - Откупване на Русе-варненската линия. - Буйствата в Народното събрание. - Публиката изнасилва вратите на Народното събрание. - Стамболов вика войска. - Радославов в опозиция. - Каравелов и Стамболов при Богданова. - Борба на русофилите срещу княза. - Писмото на Величкова до Маджарова.

 

След победите на Сливница и Пирот месеците, които последваха примирието, бяха за България една непрекъсната редица от разочарования. Мирът биде сключен без никакво обезщетение, с една клауза, която оставяше отворена вратата на нови стълкновения със сърбите; актът на Топхането, наложен по волята на Силите, узаконяваше за всеки пет години една периодическа криза на румелийския въпрос. Никой не бе доволен от положението; князът считаше зачеркването на името му от текста на турско-българското съглашение като първа подготвителна мярка на Русия за низвержението му; националистите негодуваха против личната форма на Съединението, която правеше от държавния глава на България един турски валия; а русофилите бяха уязвени даже от тоя полууспех, който, без да осъществи народното обединение, бе осуетил пълната капитулация пред Петербург, на която те бяха разчитали.

Без съмнение военната слава - най-голямата гордост на народите - бе в първо време едно утешение за дипломатическите несполуки, но нейното обаяние не можеше да създаде за материалистичния български дух една трайна илюзия. Широката публика се намираше освен това под тежестта на едно лошо икономическо положение. Войната изтощи не само финансовите сили на държавата, но и всичките резерви на страната. Правителството не можеше да плати това, което в треската на мобилизацията бе взело от населението; едва на 24 март биде обнародван един правилник, който постановяваше, щото взиманията по реквизицията да се прихваща срещу данъците и недоборите, но тази операция на счетоводство не донасяше никакво непосредствено облекчение. Кризата се усложняваше още повече от факта, че предвид на войната Каравелов бе забранил износа на храните, пресушавайки по този начин един от главните източници на национален приход. В градовете положението не бе по-добро, отколкото в селата. Мораториумът, който правителството прогласи на 3 ноември, биде отменен на 20 март; почнаха тогава да се протестират полици, явиха се фалименти и в търговския живот настъпи една временна парализия.

Русофилите експлоатираха много майсторски това болезнено социално чувство, което поражда в малокултурните маси материалната мизерия. Старият лозунг "Без Русия не можем!" се повтаряше сега от хиляди уста, санкциониран от бедствията, през които България бе минала, и от тия, които безогледни агитатори й предвещаваха. И както преди - но с по-голяма смелост вече, - детронирането на княз Александра се проповядваше като единствено средство за удовлетворение на Русия - мярката, която можеше в дванайсетия час да спаси България. Че победата бе венчала княза с новото му отечество, че на Сливница и Пирот под куршумите на неприятеля България бе осиновила тоя немски принц, русофилите не искаха и да знаят; те впрочем отричаха на княза всяка заслуга във войната, оспорваха даже неговата лична храброст. Връщането му на 7 ноември в София се представляваше от тях като бягство на един малодушен човек, който търсел преди всичко да спаси живота си.

От своя страна националистите виждаха в княз Александра героя на войната и символа на националната независимост. Някогашният автор на "Искендер бег" Захари Стоянов пишеше сега:

Когато князът беше руски губернатор, когато той с помощта на 250 руски офицери беше запършил ръкави да прави от България чифлик или Задунайска губерния, когато той беше нещо като кукла, която се движеше от Петербург, когато пред него стояха на колене всичките му днешни неприятели, в това число и Балабанов, и кречеталото Кисимов - то наша скромност най-дръзко и най-горчиво осъди тоя руски губернатор и неговите кръстници.

Но князът се сепна малко по малко; най-напред подписа паспортите на двамата руски генерали; сетне той удари на друга страна: опитаха се да го направят втори път руски губернатор, не прие; после, когато той махна пълномощията или му ги махнаха - сé едно, когато той стана конституционен господар, когато го видях пръв път на 9 септември при Карловските бани само с двама жандарми - то на това последното място, още на минутата се изповядах пред много приятели, че му прощавам всичките стари грехове. После това неговото поведение към нашето народно дело, от една страна, враждата и гоненията, които е повдигнала върху му официална Русия, куп други още обстоятелства, моето частно мнение и убеждение за княз Александра е такова: той трябва да бъде за всеки патриот българин не само прост княз на България, но и принцип още!1

Статията свършваше със следните възторжени думи:

Прочее да живее княз Александър! Той е днес стражата на българската самостоятелност. "Аз съм републиканец, социалист и комунист, но най-напред турям Виктор Емануила" - бе казал славният Гарибалди за италианския цар. Нека кажем и ние, че сме радикали и сме против коронованите особи, но князът си пазим като очите си. Няма него - няма България!...

Докато траеше военното положение, политическите страсти се изчерпваха в една устна агитация, все така ограничена по самото свое естество; но на 29 март военното положение се вдигна и лютото печатно слово се разюзда в страната като някаква епидемия. В подновения пловдивски вестник Съединение бившите директори на Кръстевича пишеха, че положението в Румелия било по-лошо, отколкото в най-лошите времена на турското робство, и че насилията на Каравеловата администрация надминавали кърджалийските ужаси, а в. Независимостi, издаван от Захари Стоянова, Петкова и Ризова, прогласяваше русофилите вън от законите и зовеше народната мъст срещу "черните души". От всички тия полемики вееше един дъх на физическа ярост, сякаш някакъв запах на пожар и на разрушение.

В самата управляюща партия раздорите, вече дълбоки подир войната, сега още повече се ожесточаваха. Към личното недоволство на комитетските водители в Пловдив се прибави и бунтуването срещу несъвършената форма на Съединението. Румелийските националисти обвиняваха Каравелова, че без знанието на княза дал Цанову заповед да предложи редакцията, която сетне Силите наложиха на Александър Батенберг. Редакторите на Независимост, които се назоваваха радикали и които се отличаваха действително с едно интензивно демократическо настроение, нападаха Каравелова и за продължението на военното положение повече от месец подир сключването на мира, както и за общата му политика, много консервативна според тях. Идеалът на държавен мъж бе в техните очи д-р Радославов. Те величаеха в него смелия човек, който, без да се допита до Министерския съвет, бе въвел още на 23 декември съдебните закони на княжеството в Южна България и бе заявил по-късно, че ще игнорира Топханенския акт и личното съединение. Със своя патриотически инстинкт и с вкуса си към политическите рискове Радославов се явяваше на националистите като утешителна резерва на независима България в случай на нови усложнения.

Ежбите в управляющата партия угнетяваха много княз Александра, който се боеше да не би те да повлияят зле върху изхода на законодателните избори в Южна България. На тези избори се придаваше голямо политическо значение: от тях Европа щеше да види дали румелийското население е враждебно на княза, както твърдеше руската дипломация, или бе предано нему, както той заявяваше пред агентите в София. Известно бе, че руският консул в Пловдив Игелстром сам ръководеше опозиционната борба и според свидетелството на някои съвременници я поддържаше материално.2 От страна на правителството, по настояване на княза, тръгна да агитира по Южна България д-р Радославов, най-популярният от министрите. През април сам князът предприе една дълга обиколка в областта, придружен от Каравелова.

Духовете в Южна България бяха, в навечерието на изборите, много възбудени. Националисти и русофили стояха едни срещу други, настръхнали от взаимна омраза. Русофилите злорадствуваха от неуспехите на България и чакаха своя реванш от бъдещи сътресения на страната; националистите отговаряха на тия морални изстъпления с брутално насилие. На връщане от Петербург, гдето бе имал аудиенция от императора, Бурмов биде нападнат от една шайка под предлог, че "продал България на русите"; достатъчно бе да се намери у него рубла, за да се прогласи той за руски шпионин. Наближаването на изборите, които бяха определени за 11 май, още повече изостри положението. Лъжесъединистическата партия издаде едно окръжно, в което клеймеше съглашението с Турция като едно антихристиянско дело и протестираше срещу едно авантюристическо съединение, извършено от хора като Чардафона. Кой реши участта на нашата област? - питаше окръжното. Голямо Конаре! Против това насилие румелийските русофили протестираха респективно. Те заявяваха в своя орган, че "съединение" няма, а има "присъединение", т. е. един акт на завоевание, извършен от княжеството върху една българска област, на която се налагаше по тоя начин една конституция, изработена без никакво нейно участие. В същото време по вдъхновение от руското консулство бившите директори на Кръстевича: Маджаров, Бобчев и др., даваха тайни инструкции на своите партизани да предизвикат в деня на изборите буйства и кръвопролития, които да компрометират пред европейския свят моралната страна на Съединението и да отворят път за намесата на Русия.

При това състояние на областта княз Александър се яви в Южна България не вече като държавен глава, стоящ над политическите борби, а като шеф на партия. Той водеше със себе си Каравелова като съюзник по-скоро, нежели като министър. Солидарността между двамата не бе била никога тъй тясна и тъй твърда. Князът се залавяше за Каравелова като за единствения човек, който можеше да му спаси престола. Той бе казал на Ив. Ст. Гешева: "Каравелов не е вече оня буйният и крайният Каравелов, когото вие познавате. Сега Каравелов е станал много умерен и много разумен политик. Аз бих желал да остане Каравелов поне 10 години на власт. От такова трайно правителство България ще се ползува много."3 Същият език князът държеше навсякъде. "Има Каравелов, има България", казваше той на една депутация. На друго място той заявяваше пред множеството: "Който е против Каравелова, той е против мене." Опозицията виждаше в тия резки думи едно предизвикателство и нейната злоба достигаше до крайните предели на ожесточението.

Между туй на 6 май в Бургас биде открит един заговор против княз Александра и неговия пръв министър. Заговорът бе скроен от някой си Набоков, руски офицер от румелийската милиция, останал тук уж по частни работи. Участниците му бяха двама черногорци, между които един поп и 5–6 местни граждани от русофилския лагер. Сведенията на окръжния управител гласяха, че идеята за заговора изхождала от руското консулство. Фактът, че Набоков ходеше всекидневно в консулството, че консулът се застъпи енергически за него, когато полицията, преди още да открие комплота, бе го предупредила, че ще го интернира, ако продължава да държи предизвикателно поведение, всичко потвърдява напълно мнението на бургаския управител. Гирс във всеки случай направи от освобождението на Набокова един въпрос на чест за руската дипломация.

Князът и Каравелов пристигнаха в Бургас тъкмо когато се водеха преговорите с руския консул. Консулът поддържаше, че според капитулациите в сила в Турция, от която Източна Румелия съставлявала част, Набоков като руски поданик можел да бъде съден само от консулските власти на своето отечество. Юридически тази теза можеше да се поддържа добре, тъй като международният акт на Топхането, като назначаваше българския княз генерал-губернатор на Източна Румелия, не изменяваше в нищо друго положението на областта. Във всеки случай да се захване дипломатически спор на тази тема бе опасно за българското правителство. Каравелов счете за по-целесъобразно да предаде Набокова на русите.

Предаването на Набокова в ръцете на руския консул стана без съгласието на Радославова като министър на правосъдието. Каравелов не бе счел за нужно даже да го пита за мнението му. Възнегодувал от това безцеремонно поведение на Каравелова, в. Независимост се опълчи срещу него, считайки го нарушител на конституционните принципи. Сам Радославов взе повод от това, за да подаде оставката си, като я мотивира с отстъпчивата политика на Каравелова по Съединението. Каравелов отказа да докладва на княза за тая оставка и писа на Радославова, че за пръв път чува, какво той бил недоволен от поведението на кабинета по румелийския въпрос. Радославов отговори:

Иска ви се, г-н председателю, да твърдите, че уж за първи път чувате от мене за несъгласието ми по отстъпчивата политика по Съединението. Нито му е мястото тук, нито му е времето сега да ви доказвам до каква лека мярка сте прибягнали в тоя случай. Ще припомня само предложението ми от гр. Пловдив през октомври в Министерския съвет по сливането управлението на Южна България с онова на княжеството, по конфликта ми с вас през декември м. г., по въвеждане съдебните закони в Южна България, както и настояването ми в Министерския съвет да не се дава на Турция Кърджалийската околия, настояването ми в Министерския съвет в присъствието на Негово височество за повикване г-на Цанова от Цариград, за протестирание против мнението на конференцията. Ако продължавате да отричате всичко това, то ще се постарая да го докажа документално.

В заключение Радославов настояваше на оставката си.

Оттеглянето на Радославова щеше да бъде много силен удар за правителството. Князът го моли телеграфически да остане в министерството поне до откриването на сесията; от името на либералите в Източна Румелия Д. Тончев му телеграфира, че неговото излизане от кабинета ще даде голямо насърчение на русофилите, които готвят революция. Трябваше, щото Стамболов, който след изборите заминаваше на лечение в Европа, да се върне чак от Русе, за да убеди Радославова да си изтегли оставката.

Изборите се произведоха при голям натиск на администрацията и дадоха на Каравелова грамадно болшинство. Благодарение на извънредните военни мерки сблъсквания не станаха освен на две места: в Нова Загора, гдето поручик Сербезов биде убит при виковете "Долу княза! Да живее руския император!", и в Хаджи Елес. В Хаджи Елес падна пронизан от куршум един от дейците по Съединението, поп Ангел Чолаков. Неговото погребение стана с голяма тържественост. То даде повод за една антируска манифестация, която се изроди в най-ужасни обиди и проклятия против руския цар, когото тълпата лично държеше отговорен за това убийство.

Нито великите сили, нито Турция протестираха против свикването на депутатите от Източна Румелия с ония на княжеството в едно и също събрание, макар с това да се нарушаваше очевидно духът на Топханенския акт. Недоволството се породи след тронната реч, с която се откри сесията (2 юни). В тази реч нямаше ни дума за съглашението с Турция; князът заявяваше, напротив, че "многоожидаемото и искрено желаемото съединение на двете Българии вече стана, доказателството на което служи, че едно общобългарско Народно събрание ще разглежда и решава делата и въпросите, отнасящи се до интересите на съвкупното отечество". Най-напред италианският дипломатически агент граф де Соназ обърна вниманието на княз Александра върху опасността, на която се излага, като пренебрегва задълженията на едно едва-що подписано съглашение.4 И други представители на великите сили направиха в същата смисъл приятелски представления. Княз Александър се оправдаваше с положението в страната, твърде критическо вследствие на недоволството, възбудено от персоналния характер на Съединението; той казваше, че е бил принуден да даде едно удовлетворение на патриотизма на камарата, като й заяви, че сливането на двете Българии е фактически свършено, защото иначе имало е опасност да не би народното представителство да се обяви против турско-българското съглашение и да отвори наново румелийската криза.

Най-лошо впечатление произведе тронната реч на княза в Русия. Петербургските вестници отбелязаха с негодувание, че за пръв път след освобождението на България името на Русия било пропуснато в един такъв тържествен акт. В отговора на Събранието тая празнина биде попълнена, но първият ефект остана неизгладен. Руският посланик в Цариград във вид на репресалии за тая дързост на българското правителство направи постъпка пред Портата по повод насилията, извършени в Южна България през време на изборите, и поиска нейната намеса в София. Цанов отхвърли руските обвинения с една вербална нота, в която казваше, че от 6 септември владеял образцов ред в областта въпреки бунтовническите попълзновения на някои безпокойни и неуравновесени умове, поддържани за нещастие от чужди на страната елементи. Алюзията за русите беше очевидна. Тя допълняше конфиденциалните съобщения на княз Александра до някои дипломатически агенти за намерението на Русия да предизвика в Южна България смущения, които да й дадат предлог за една окупация.5

Забележително е, че най-малко значение отдаде на тронната реч Турция, която бе, поне от формална страна, най-много заинтересована в съблюдението на сключената спогодба. Великият везир се задоволи да изпрати до княза една иронична депеша, в която му казваше, че речта му била "много красноречива, но некоректна". Препятствия за княза откъм сюзеренния двор не можеше, значи, да има никакви; всичката опасност идеше от Русия или в по-непосредствена форма от опозиционните елементи, които получаваха инструкции от руските консулства. В камарата те не бяха многобройни и освен К. Величкова нямаше между тях нито един оратор. Между останалите Вълко Нейчев се отличаваше с това, че внасяше едно хумористично оживление в камарата, а другите депутати русофили можеха най-много да вдигат шум. Съединистите от Южна България се сляха в камарата с привържениците на Цанкова и под неговото ръководство образуваха обединената русофилска опозиция.

Опозицията внесе в своята борба срещу Каравелова един тон на озлобление, какъвто до тогава не бе виждала българската камара. Правителството бе впрочем лесно уязвимо. Отстъпването на Тъмръш и Кърджали трябваше да се одобри според конституцията от едно Велико народно събрание, чието съгласие бе необходимо също, за да стане държавният глава на България управител на една чужда област. Да се свика Велико народно събрание за тия две цели, значеше обаче да се даде громка гласност на два факта, които Каравелов искаше по-скоро да потули, и освен това трябваше да се подвергае страната на нови вълнения, а може би тоя път и на смутове. Положението на правителството бе твърде деликатно: опозицията го експлоатира безогледно, с една крайна несправедлива страст. Най-пламенно от опозиционерите говори К. Величков, тогава в пълно обладание на своя силен ораторски талант. Неговата реч не бе ядовита, ни агресивна, но камарата я слушаше с предубеждение, търсейки в думите му някакво скрито предизвикателство, една неизповядана жажда да поругае народното дело - всичко това, защото Величков бе директор при Кръстевича и a priori враг на Съединението. Бурята почна още при първите му думи. Той почваше да доказва, че със своята неразумна политика правителството компрометирало националното ни бъдеще, тая Санстефанска България, която била начертана от русите:

Когато обаче разглеждаме актовете на правителството по това дело, при това положение, можем ли да гледаме смело на бъдещето? Уверявам ви, господа, че моето дълбоко убеждение е, макар да го не одобрявате, но вие опропастихте своите надежди... (Шум, тропот, гласове: Лъжеш! Лъжеш! Долу!) Бъдете търпеливи, г-да! (Гласове: Думите назад!...) Ако искате да ги оттегля, оттеглям ги, че... (Гласове: Долу! Долу!) че веднага след това щях да прибавя... (Славков: Долу!) Недейте, г. Славков, говори долу! След това щях да кажа... (Един глас: Недейте скрива жертвите на България!...) Не ги скривам... Ако бяхте ме разбрали, г-да... (Гласове: Ааа! Долу!) Г-да, преди да съм осъден, дайте ми да се изкажа! (Гласове: Долу! Долу! Тропот.) Дайте ми думата, г-да, не говоря за жертвите на народа. (М-р Каравелов: Почитаемият оратор казва няколко думи неприятни, но във всеки случай да се изслуша, защото може и да му се отговори.) Не зная защо ме прекъсвате... (З. Стоянов: Не... Уважавай жертвите на народа...) Не, г. Стоянов, не говорú за това (З. Стоянов: Ти лъжеш, сукин син!) Моля ви...

Почти цялата реч на Величкова бе едно дълго пререкание между него и безброй гласове, които се дигаха от всички страни, пищяха в залата и фучеха около лицето му. Той каза по едно време, че в Румелия те не оставали да влязат турските гарнизони.

Един глас: Де са гарнизоните?

К. Величков: Тогава не ги оставихте да дойдат, но сега са в Тъмръш и Кърджали. (Гласове: Не плачете за Румелия!) Ако плачех за Румелия, нямаше да дойда тука. Чели ли сте вие турско-българското съглашение? (Гласове: Няма нужда. Ние го игнорираме!) Съединението е фактическо. (Гласове: Какво искаш повече?)

Най-тежкото обвинение спрямо Величкова бе качеството му на бивш директор. "Е, че какво да правя? - отговаряше той. - Ако да бях създал Румелия и бях станал директор - да!" "Поддържаш я!", възразяваше болшинството и тропаше по скамейките.

Тази драматическа борба - той сам срещу едно болшинство, което бе станало тълпа и което искаше да го линчува морално, - тази борба, в което впрочем той не бе съвсем сигурен, че е прав, изтощи Величкова. Гърлото му се задави накрая и той каза последните думи с угаснал глас - едва доловен в лошия буен смях на болшинството. С несравнено по-малко красноречие, но с много по-предизвикателен тон говори от опозицията д-р Чернев. Като член в комисията по отговора на тронното слово той предложи един пасаж, в който се казваше, че формата на Съединението е неудовлетворителна и че отношенията с Русия са обтегнати. "Едно доказателство за обтегнатостта на отношенията ни и което е най-горчиво, г-да представители, е нещо, което вий не сте да не знаете, именно отчислението на Негово височество от кадрите на руската войска." Тия думи на д-р Чернева възбудиха силни протести от страна на болшинството. Каравелов скочи от мястото си и извика крайно възбуден: "Положително запрещавам в името на конституцията да говорите за Негово височество. По всяка конституция за името на държавния глава е запретено да се говори." (Гласове: Вярно! Вярно! Към Чернева: Долу!)

Енервирано от дългите дебати, болшинството се дразнеше толкоз по-лесно, че в дъното на своята съвест то само признаваше основателността на критиките, които се правеха върху положението. Самото то се мъчеше от персоналното Съединението, от предаването на Тъмръш и Кърджали, от лошите отношения с Русия, но считаше, че тия неща не можеха да се избягнат, че за тях правителството не носи никаква вина, че те съставляваха една фаталност, с която не е патриотично да се експлоатира, особено когато подстрекателствата идеха от едно чуждо консулство. Едно голямо облекчение бе поради това за болшинството, когато то чу речта на Стамболова. Тая реч бе триумфална. Едно по друго саркастичен и добродушен, фамилиарен и гръмотевичен, с високи полети на лиризъм и с думи на интимно вълнение, Стамболов осмя противниците, възпя младата българска слава и хвърли върху положението златните лъчи на един победоносен оптимизъм.

Съединение ли няма? - питаше той.

Трябваше човек да бе сляп, да бе глух, трябваше да бе спал цяла година наред, за да не види, че Съединението е станало. Българският народ, г-да, прогласи своето съединение и туй, което стана на 6 септември, продължава да съществува и до днес. Ако това не е така, то питам: какво търсите тук, представителите на Южна България? (Гласове: Вярно!) Пролятата кръв на Сливница, Драгоман и Пирот, подвизите на българските юнаци отсам и оттатък Балкана не са ли неща, които запечатиха това съединение? Когато синовете на Южна България имаха право да мрат за запазване границата на отечеството, на Северна България, когато никой не им побърка да изпълнят тая си свещена длъжност, тогава никой не може да им пречи сега да бъдат съединени. Не, г-да, когато чуждите хора, когато тези, които повидимому искат да ни разделят, интересите на които изискват да ни държат разделени, когато те ни оставят да сме съединени, нас иска да ни дели г. д-р Чернев. (Гласове: Срам! Срам!)

С какво политическо възмущение отблъсваше той обвиненията на д-р Чернева, че княжеството било в конфликт с Русия!

Аз, г-да, това негово казване отхвърлям категорически. Това не е истина. Бъдете уверени, че никога Русия няма да намрази своето дете България и никой път тя няма да остави да пропадне тоз народ, за който е проляла толкова кръв. (Ръкопляскания. Викове: Вярно! Вярно!) Защото, г-да, да се говори за лоши отношения там, гдето те не съществуват, значи да утвърждаваме в едно такова място като Събранието факта, който не е истинен. Отгде знае г. д-р Чернев, че някои постъпки на нашия покровител не са диктувани от висока политическа мъдрост, за да не обвинят после Русия, че тя имала пръст в румелийската революция или че е искала да смущава мира? Отгде знае той, че в своите попечения руският цар не е искал да ни остави самички, за да докаже на хората, че освободените с руска кръв българи са достойни за политически и самостоятелен живот и могат сами да пазят земята си и интересите си? (Ръкопляскания.) Или г. Чернев има някои си сведения от нашия покровител? Или му е дал нашият покровител право да говори той в камарата от негово име? Ако се приемат подобни приказки за верни, то значи да оскърбяваме тогоз, който иска да ни пази. Аз никога няма да допусна, че руският цар може да помисли някога зло за България.

В действителност с тази реч Стамболов не доказва нищо друго освен това, че бе голям оратор и голям патриот. Неговите аргументи бяха почти изключително лирически и се отправяха по-скоро към сърцето и към нервите на депутатите. Но болшинството имаше нужда именно от такава една патетическа самоизмама, която да му възвърне куража спрямо опозицията и да му даде, тъй да кажем, печалбата на едно нападателно положение. Когато Стамболов свърши речта си, болшинството стана право и с един неудържим вик дълго го акламира.

Каравелов взе най-последен думата и въпреки своя навик говори дълго. Обясненията, които той даде, бяха искрени, бяха верни и той ги изказа с голямо вълнение. Преди всичко той заяви, че няма никакви заслуги в пловдивския преврат: "Аз никога няма да се кича с паунови пера, нито ще кажа, че аз направих Съединението. И как е станало то - не зная." Сетне той описа условията, при които подкачи преговорите в Турция.

Може би не знаете едно, че нам се угрожаваше от всички страни: ние бяхме принудени да стоим срещу Сърбия с едно примирие, което ни се наложи; в това време Сърбия успя да получи нови 150 топа от Банта; турските войски бяха натрупани към Едрене, а Тахир паша чакаше коя минута да нахълта в Тракия. Такова бе положението ни, какво да правим? Каза ни се много ясно, че трябва да се обърнем към Турция, за да се съгласим, както можем, защото не може да ни се помогне. И ние, разбира се, не можехме да чакаме да се свърши примирието, за да ни нападнат и откъм Турция, и откъм Сърбия. За да спасим кораба, ний хвърлихме Йона. Пък дошли сега да ни обвиняват, че сме предали Кърджали. А знаете ли на що прилича това обвинение? На туй: оня, що се давел в морето, като го извадили, почнал да се сърди и крещи: защо не спасихте и капата ми? (Смях. Силни ръкопляскания.)

Срещу обвиненията, че е предал Кърджали, Каравелов прочете една телеграма от капитан Велчева:

"Поверената ми рота получи предписание да остави Кърджалийската околия на 7 септември и пристигна в Хасково на 8 същий септември 1885 г."

И тъй, виждате, каза той, че когато ние влязохме в Тракия, Кърджалийската околия беше очистена и на другия ден беше се обявила за независима. Мога да го кажа, че ми говориха - макар да бях de facto като частно лице там - какво да правим, като се обяви независима тази околия? Аз съветвах, че не трябва да се предизвиква нищо, не трябва да пукне нито една пушка, защото после е мъчно, може да се отвори някое кръвопролитие.

Прибягвайки до един аргумент на сантиментална политика, който, приложен изцяло, можеше да оправдае и отстъпването на Делиормана, Каравелов се провикна:

Па и каква либералност тука, че ние българите искаме да се присъединим към българското княжество. Легално околията не е отстъпена; територията й принадлежи на Румелия и сега непосредствено се управлява от Турция; но и като либерал аз не можех да вляза там с войска да трепя турците. Най-напред ще ви кажа, че не съм юнак да се боря и със сърби, и с турци.

После той обясняваше със съвършена ясност и с голямо щастие в изразите ръководещите начала на своята политика през време на румелийската криза.

Говори се тук за Св. Стефанска България. Хубав действително идеал за българския народ и денят даже на 19 февруари е национален празник. Но да се реализира той, знаете, г-да, много труд трябва, трябва да се бием, трябва сила. Инак кой не желае толкова хубаво нещо? Даже аз и друго нещо ще ви кажа: аз пък във всичкото това време при тия кризиси мъчих се да спазя Берлинския трактат. Това го казвам искрено. Аз бях тъй убеден, че щом Берлинският трактат се наруши формално, щеше именно да изгуби България...

И желаях аз да се запази Берлинският трактат, защото онова, на което разчитваме, може би щеше да се даде на другите. Аз твърде съжалявам, че не мога да говоря откровено... Да се впусне едно българско правителство да наруши Берлинския договор, то ще значи да принесе полза на нашите врагове, поне за бъдеще.

Това бе намек за намерението на Австрия да се спусне към Солун, ако българите предизвикат въстание в Македония.

Каравелов свърши своята реч с една смес от хумор и сдържан лиризъм, реч, която е, без съмнение, най-вярното отражение на неговата истинска натура:

И при това намират се някои приятели да ни обвиняват в отстъпчивост. Казват, в небето лети орелът, - Гонете вие орела, г-да, а аз кокошата държа в ръце. (Силни ръкопляскания.) Съединението зехме, г-да! И мога да кажа, че благодарение на тия отстъпки днес тука заседаваме. Или ако не правехме такива отстъпки, ако заседавахме днес тука без такива отстъпки, може би щяхме да изложим народния идеал. Може би нямаше да се радваме много. Та, не бойте се: Кърджали била отстъпена, аз я не жаля. Аз едно зная: "Яйцето ний изядохме, а черупките останаха за другите." (Веселост, силни ръкопляскания.)

На свършвание ще кажа, че може да сме направили грешки, но ний стояхме начело на българския народ, водихме войната, вървяхме с народа, намервахме се с него във всички опасности и сега, без да се срамим от никого, можем да чакаме със спокойствие съда на историята.

Последните горди думи, това призование на историческия съд, опасностите, споменът на които той повика в тая тържествена минута, всичко това даде на болшинството едно шумно въодушевление и Каравелов слезе от трибуната посред невидена дотогава овация.

Генералното сражение по румелийския въпрос биде блестяще спечелено от Каравелова, но то бе в тази сесия последният негов успех. Скоро подир това се появиха срещу него атаки, които идеха вече из средата на самата либерална партия. Болшинството бе разяждано от вътрешни раздори. Някои ученици на Каравелова, възпитани от него в крайните доктрини на парламентарното управление, се подигаха срещу неговия опортюнизъм и го замерваха с неговите камъни. Ризов, който знаеше за конституциите това, което бе чувал от Каравелова, обвиняваше го в нарушение на принципите и в диктатура. Д-р Вачев интерпелираше върху раздаването на ордени на граждански лица, нещо, изрично забранено от конституцията: сам Каравелов бе получил една висока декорация от княза и не бе имал куража да я повърне. Петков и Захари негодуваха, задето правителството бе взело строги мерки срещу бунта на учениците в Лом; те помнеха, че Каравелов, като учител в пловдивската гимназия, бе насърчавал в ученическата младеж това, което сега наказваше в нея. Школата на Каравелова, с нейната крайност в принципите, въставаше сега срещу самия Каравелов, консервативен министър на една монархическа държава.

Либералната опозиция се бе групирала вече открито около д-р Радославова който, останал в правителството, я ръководеше от министерското си кресло. Каравелов с мъка търпеше тази аномалия, чакайки да се закрие сесията, за да преустрои своя кабинет. Той не можа обаче да се въздържи докрай, както си беше обещал, и в едно частно събрание на болшинството руга Радославова по най-жесток начин, заканвайки се, че ще го уволни "като неспособен стражарин". На другия ден Радославов се научи за тази сцена и подаде оставката си, като я мотивира пак с отстъпчивата политика на правителството по националния въпрос. И тоя път обаче Каравелов отказа да докладва Радославовата оставка, защото се боеше, че тя ще разстрои болшинството в най-критическия момент: гласуването законопроекта за покупката на линията Русе-Варна.

След войната правителството реши да откупи тази линия, главно за да обезпечи на България поддръжката на английската дипломация. Но и по тоя въпрос учениците на Каравелова го биеха със собствените му аргументи. На 1884 г. той бе писал в Търновска конституция, че Русе-варненската железница струва18 милиона, а сега бе дал за нея 44½ милиона лева. Учениците му го питаха, кога е говорил истината: като опозиционер или като министър? От това питане до твърдението, че Каравелов е получил подкуп, имаше само една стъпка; скоро се определи цифрата: два милиона, които Каравелов щял да дели със Стамболова. Радославовата група бе най-жестока в обвиненията си. Ризов си биеше гърдите и викаше: "Искат да ограбят България! Захари Стоянов, Петков бичуваха страшно Каравелова, пишеха против Стамболова язвителни фейлетони, водеха - забравили за миг Русия - яростен пристъп срещу кабинета.

Разискванията почнаха на 8 юли при необикновено възбуждение на духовете. "Озлоблението не бе вече политическо, разказва един съвременник6: то бе лично от човек към човек. Всички бяхме въоръжени и при най-малкото вълнение в залата побарвахме инстинктивно револверите си." Каравелов стоеше на министерската маса бледен, с трескави очи, които безпокойно се носеха по болшинството; сегиз-тогиз той въвираше нервозно пръстите си в дългата си разрошавяла коса. Опозицията почна своите критики с голяма смелост, чувствувайки болшинството разнебитено. Когато Каравелов стана да дава някои обяснения, чуха се викове: "Долу!" За пръв път нему, всесилния някога водител на тази камара, човека, пред лаконическите думи на когото се прегъваше всяко противостоение, за пръв път на него викаха тъй, както преди един месец бяха викали на Величкова. Той посочи своя стиснат юмрук и извика: "Няма да позволя никому да ми вика долу. Особено на много души обръщам вниманието - помнете хубаво, че няма да позволя!" Тия заплашителни думи обаче бидоха посрещнати с обиден смях и хули. Очевидно авторитетът на Каравелова бе паднал. От натъпканите галерии възбудени опозиционери го апострофираха. В залата владееше една тежка, задушна атмосфера, която притискаше главите, както преди буря. Никакво разискване не бе възможно. Най-невинните думи предизвикваха протести. Един депутат взе да прочете нещо от конституцията; от десет страни му извикаха: "Лъжеш!" Публиката почна да взема участие в дебатите почти наравно с депутатите; тогава Каравелов предложи да се изпразнят галериите.

В успокоената малко зала Каравелов почна да чете дипломатическата преписка по откупуването на линията, но едва бе резюмирал няколко документи, когато се вдигна голяма врява в коридорите; чуха се викове, блъскания и сетне удари върху вратите. Скоро и самите врати почнаха да пращят, паднаха откъртени и през тях нахълтаха от няколко места екзалтирани лица, които жестикулираха отчаяно и викаха: "Долу Каравелов!" В залата настъпи суматоха; Каравелов онемя, а Стамболов, биейки звънеца, викаше: "В името на закона заповядвам ви да излезете"... "Долууу! Долу Каравелов!", отговаряше публиката, която се увеличаваше постоянно. Между нея се червенееше рунтавата глава на Йонкин-Владикин, който я предводителствуваше. Публиката не се задоволяваше с викове: по-буйните от нея почнаха да чупят столовете и да ги хвърлят в залата срещу депутатите. Доле суматохата се обръщаше в паника, някои бяха извадили оръжие, други бягаха към вратите. Шестима депутати, между които Ив. Халачев, се изкачиха в галерията и обърнаха револверите си към публиката: "Вън или мъртви ще ви извадим оттука!" В това време можа да пристигне една рота, повикана от Стамболова. Залата биде изпразнена и заседанието продължи.

Макар без буйства, пренията продължаваха пак да бъдат много страстни. Радославов, без да му е била приета оставката, напусна министерската маса и седна между опозицията начело на своята група. Между него и Каравелова се размениха остри думи при голямо вълнение на депутатите.

"Съдбата на министерството бе в ръцете на Стамболова", разказва д-р Радославов. Да бе се обявил той срещу него, камарата щеше да го последва и Каравелов щеше да падне посред акламациите на цялото почти болшинство. В решителния момент Стамболов се намеси обаче със своя авторитет и спаси Каравелова.7 Стамболов считаше наистина, че в съдбоносните моменти, които преживяваше България, една министерска криза би била гибелна; той не виждаше при туй кой може да поеме наследството на Каравелова, считайки себе си още неподготвен за отговорна политическа роля.

Стамболов ръководеше пренията много енергично; вече в неговия тон прозираше нещо от тая сурова повелителност, която трябваше да покаже той в бъдеще. Въпреки протестите на опозицията той прекрати дебатите и успя да доведе законопроекта до трето четене. Окончателното гласуване стана посред неописуемо движение. Опозицията викаше, че има меншенство, а мнозина от съвременниците са под впечатлението, че наистина законопроектът биде отхвърлен, но Стамболов, без да направи проверка, обяви го за приет и вдигна заседанието. Сесията биде закрита след това от Каравелова, след като се гласува един loi d’occasion на Стамболов върху наказанията за тия, които нападат или заплашват сериозно Народното събрание.

Каравелов излезе из тази сесия с една съмнителна фактическа победа и с едно голямо нравствено поражение. Дните на неговото министерство изглеждаха вече прочетени.

Около Радославова се сплоти сега явно цялата либерална опозиция: крайните патриоти, недоволни от отстъпчивостта на правителството по външната политика, младите хора с радикални идеи, авангардията, която бе усвоила буквално от Каравелова неговите конституционни теории и която ги виждаше сега потъпкани от самия него. Това течение на крайна демокрация и на войнствен национализъм, което възпяваха Захари, Ризов и Петков и което се мислеше олицетворено от Радославова, бързо увличаше интелигенцията, изкушавайки това, което бе у нея авантюристично и идеалистично. Вероятно бе, че подир него щеше да тръгне и голяма част от масата. В критическите моменти на своята история народите тръгват инстинктивно подир шефовете с решителност и прямота. Каравеловата политика нямаше нито едното, нито другото. На русофилите Каравелов се явяваше като един маниак, дигнал светотатствена ръка срещу Русия, крайните националисти го упрекваха, напротив, в отстъпчивост и измяна. В действителност той следваше - доколкото неговият нервозен темперамент му позволяваше това - едно поведение на опортюнизъм, стараейки се да не усложнява конфликта с Русия и да не дава на русофилите да се засилят в Източна Румелия - политика, уместна по принцип, права в своите премиси, но неприложима в една епоха на остра криза, изискваща крайни мерки.ii Между двете течения, които растяха по буйност и по размери - русофилското и националистическото, - Каравелов постоянно губеше почва, спасен в камарата от Стамболова, но останал без престиж и без реално влияние, само с доверието на княз Александра.

Впрочем и това доверие, дали бе то съвсем оцеляло от изборите насам? Княз Александър не даваше вече никакъв външен признак за недоволство от Каравелова, но той бе в последните месеци много охладнял към него или по-скоро бе разочарован в неговата твърдост на държавен мъж. Женствената натура на княз Александра имаше нужда да се осланя върху един министър, твърд, оптимист и решителен; а Каравелов бе един колеблив човек с минути на импулсивност.

През пролетта бе станал наистина у Каравелова един голям прелом по отношение на Русия. Когато Набоков биде арестуван в Бургас, пловдивският руски консул Игелстром биде натоварен от своето правителство да иска освобождението му и държа един заплашителен език, който разтърси от дъно ума на Каравелова. Каравелов остана оттогава под съкрушителната тежест на това впечатление. При всяко усложнение на работите той виждаше русите слезли в Бургас или Варна и понеже нямаше никаква илюзия върху истинските мотиви на руската политика, изтръпваше от страх за бъдещето. Редакторите на Независимост, които псуваха всичко руско: императора, Каткова, камбаните, самоварите и Иверския Богоматер, му се виждаха със своите предизвикателства толкова опасни, колкото и хората на Цанкова с техните молби за окупация. Помирението с Русия - по какъвто и да е начин - се явяваше на Каравелова като единствения шанс на България да спаси себе си. Докато заседаваше Събранието, той, придружен от Стамболова, отиде при управляющия руското агентство Богданов8 да ходатайствува за едно сдобряване с освободителката. Богданов предаде просбата му в Петербург и след една седмица получи отговор, че догдето на българския престол стои Батенбергският принц, Русия няма да направи нито една стъпка за сближение. Тоя отговор покоси и сетните упования на Каравелова и уби окончателно у него всяка воля за борба.

Между туй русофилската опозиция, ставайки сé по-дръзка, викаше явно за руска окупация. Нейният орган Светлина9iii, списван от д-р Данева, М. Балабанова, Помянова и др., пишеше:

Русия е длъжна сама към себе си да вземе мерки, каквито тя намери за най-сгодни при днешните общи политически условия, за да запази своите интереси в Югоизточна Европа против каквито и да са домогвания и злонамервания... Русия не вярваме да си позволи да стои дълго време хладнокръвна към това, което представлява днес България.

Един русофил пишеше от София до Новое время10:

Неужели Русия, която е "приютила" друговерната Финляндия, няма да намери едно местенце за православната България?... Но Русия ще го освободи (българското отечество) и руският цар ще стане и цар български, титла, която той носи от векове.

А българският народ, питаха някои руси, тая войска, която тъй славно се би на Сливница, ще допусне ли чужда окупация в своята земя? Русофилите отговаряха, че българският народ очаква руската окупация като едно второ избавление. "Ако в един прекрасен ден, казваха те, в Русчук и Варна би се показали донците и руската музика би разиграла нашия национален марш, народът пак би въздъхнал свободно, както в 1878 година при освобождението от турците."11 Изявления от тоя род ставаха сé по-чести от страна на русофилите, сé по-настоятелни; руското общество, на което идеята за окупация бе досущ антипатична, почна да мисли вече, че наистина трябва Русия да тури край на онова положение в България, което дописките от Пловдив и София рисуваха в най-ужасни черти. Русофилската опозиция представляваше наистина княжеството и особено Румелия като страна, в която най-варварските насилия се съчетават с най-циничната корупция.

Пълен разврат, крайна деморализация, пишеше Съединение12, е въведена в цялата управителна машина, откакто злощастната област (Румелия) е минала в ръцете на Батенберга и Каравелова. Никаква гаранция за имота, честта, живота не може да има при това деморализирано правителство, което губернаторът-княз насила натрапи на румелийското население. Накъдето да се обърнете - безобразие, произвол, злоупотребление на власт и доверие... Личната свобода е днес немислима, търговията е невъзможна и тайната на кореспонденцията е всеки ден изнасилвана. Предадеш груп с пари, и никакви следи не остават от него.

Съединение, издаван от бившите румелийски директори, се списваше главно от Величкова, страстен полемист, озлобен крайно срещу Каравелова и княза. На Каравелова той можеше най-сетне да прости, защото го считаше за една мимолетна личност, но към княз Александра той бе безпощаден: в него той виждаше извора на всяко зло за България.

Да, провикваше се тойiv, изворът на злото е в двореца на българската столица. Той е оная свещена и неприкосновена особа, която сме имали нещастието да изберем за български княз. В малката глава на тази немска натура се кроят адски планове за страната, която го е приела гол, която го е въздигнала и облагодетелствувала... Нека не мисли никой, че княз Батенберг е обиден от българския народ или недоволен от заплатата, която получава, та се стреми да унищожи този народ от лицето на земята и България от картата на Балканския полуостров. Не, омразата към българския народ се крие в дълбочината на неславянската му натура; и сто милиона да получаваше, той пак същото щеше да направи.

Величков отбелязваше, че Каравелов правил опити за помирение с Русия, и се обръщаше към него:

Ако ли ти, славний български министре, пак постоянствуваш и искаш да знаеш какви и колко условия трябва да се изпълнят, за да се помирим с Русия, то позволи ни откровено да ти кажем: за да се помирим с Русия, изискват се тридесет и три условия: първото е да се освободим от княза.

Да, г. Каравелов, князът е ябълката на раздора, князът е изворът на нещастията на България...

Такова е нашето дълбоко убеждение и затова ний на всеослушание заявяваме, че дордето Батенберг князува, България няма да прокопса.13

Няма нищо по-жестоко и по-несправедливо от тази ярост на русофилите срещу княз Александра. Най-демократичните жестове се извращаваха, най-невинните му думи се представляваха като кръвна обида спрямо българския народ. Ст. Михайловски го обвиняваше в Светлина, че другарувал с офицерите, защото имал противоестествени нрави; в своята поетическа сбирка Ив. Вазов стоварваше върху него греха, че той и Милан отворили една братоубийствена война, необходима, за да затвърди техните корони

слабо скрепени на глави тесни.

Най-обикновената маниера на русофилската опозиция срещу княза бе да му се приписват думи, които той никога не бе казвал: "Аз презирам българския народ, защото се състои от диваци", и пр. Всичката тая агитация, против която Каравелов не вземаше никакви мерки, сочеше вече явно към един план за детронирането на княза. Към средата на юли Величков пишеше на Михаил Маджарова в Пловдив:

Въпросът за княза не се е полагал никога тъй рязко и тъй смело... Аз бях писал на Юрукова, че спасението на България не може да се постигне с парламентарни средства... Тук се мисли и действува за решителни мерки... Щеше да замине за Пловдив важно лице, което щях да препоръчам вам, на Вазова и на Попова... Да вземете присърце делото... Трябва смело да се готви почвата чрез печата14.

Почвата се готвеше не само в печата, но и в армията; семето, посеяно в нея, цъфна бърже и на 9 август даде своя отровен плод.

 


1 Независимост, 30 октомври 1886.горе

2 Тайните документи, стр. 146.горе

3 Г-н Гешев печата тоя разговор в Съединение, 24 юли 1886.горе

4 Turkey, І (1887), №48.горе

5 Turkey (1887), т. І, №54.горе

6 Ив. Халачев.горе

7 Същото твърдят дядо Цанков и г. д-р Вачев.горе

8 Turkey, 1887, т. І, № №86 и 89.горе

9 Московские ведомости, май 31, 1886.горе

10 Новое время, 22 март 1886.горе

11 Светлина, 1886, брой 188.горе

12 Съединение, 10 юли 1886.горе

13 Съединение, 26 юни 1886.горе

14 Писмото биде уловено от г. Г. Бенев от Пловдив. То се намира сега у него.горе

 

i В. "Независимост" (18 ян. 1886 - 5 авг. 1886) - излиза в София под редакцията на З. Стоянов, Д. Петков и Д. Ризов. Изразява идеите на крайната националистическа опозиция.горе

ii През цялата си държавническа дейност Петко Каравелов е последователен русофил. В добрите отношения и сближението с Русия той вижда гаранция за независимостта на страната и националното обединение на българския народ. Това важи и за периода след възстановяване на Търновската конституция, по време на второто управление на либералите (1884-1886). Без да одобри намесата на царското руско правителство във вътрешните работи на страната, Каравелов смята, че България трябва да се придържа във външната си политика към Русия. Поддържайки курс на добри отношения и сближение с Петербург, в същото време той се отнася с резервираност към стремежа на руската дипломация да премахне Ал. Батенберг от българския престол, което би хвърлило страната в нова политическа криза. При провеждане на тази правилна политика Каравелов и неговото правителство не получават никаква подкрепа от политическите сили в страната, които, напротив, с опозиционната си дейност затрудняват усилията на кабинета.горе

iii В. "Светлина" (19 апр. 1886 - 5 авг. 1886) - излиза в София под редакцията на З. Стоянов, Д. Петков и Д. Ризов. Изразява идеите на крайната националистическа опозиция.горе

iv Тази статия погрешно се приписва на К. Величков, който по това време не е в България. Неин автор и Д. К. Попов.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 1][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух