напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]



I. Диктатурата на Груева


Планът на съзаклетниците. — Първите телеграми до провинцията. — На колени пред руското агентство. — Съвети във Военното министерство. — Протестът на Каравелова. — Временното правителство. — Телеграми от руския цар. — Окръжното на Стамболова. — Непокорство в Плевен; смут във Варна; митинг в Севлиево. — Смущението на детронаторите. — Заповед за арестуването на Стамболова. — Ултиматумът на Муткурова до Груева и Климента.

 

Превратът на 9 август бе, както повечето големи събития в новата ни история, случайно дело.i Два дена по-рано главните съзаклетници, обезсърчени от първите препятствия, бяха помислили да се откажат от заговора; в сериозността на своето дело те почнаха да вярват само когато то доби начало на изпълнение, след като юнкерите и войската потеглиха от Княжево за София. Идеята бе тъй малко узряла, тъй неопределена бе останала тя до последния момент, че в часа на успеха победителите останаха изненадани от победата си.

Те нямаха никакъв план. Досега те бяха разсъждавали само като военни, на които предстои разрешението на една тактическа задача: залавянето на княз Александра и изпращането му под конвой оттатък границата. За утрешния ден представленията им бяха еднакво смътни и оптимистични. Те вярваха в спасителното доброжелателство на Русия и разчитаха на народната поддръжка. Народната поддръжка те си я въобразяваха като един всеобщ порив на страната в полза на тяхното дело. Колкото за руското доброжелателство, те си го представляваха по един традиционен навик на ума, суеверно.

Те не бяха политици, нито строители на системи. Военнополитическите фантазии на Радко Димитриева за славянска федерация начело с руския цар като главнокомандующ на боевите сили на расата, тая странна смес от мечти на екзалтиран субалтер-офицер и от теории на московски поп минаваха през ума им, без да оставят у тях друго нещо освен едно разсеяно удивление. Офицерите, които се наеха да низвергнат княза, омразен на руския цар, за да обезоръжат омразата на Русия, не бяха още русофили според понятието, което се свърза по-сетне с тая дума.

Бендерев изпитваше към Русия онова абсолютно възхищение, което бяха му вдъхнали на него — беден офицер, невидял друг свят, пренесен внезапно от Горна Оряховица в Петербург — престижът на руската култура, блясъкът на руския живот, руската мощ; но за руска власт над България, даже в косвен вид, той не мислеше. У Груева, дух още по-затворен за изкушението на утопиите и за обаянието на думата, нямаше даже и своя славянофилски идеализъм, с който Бендерев обличаше личната си неприязън към княз Александра. Груевата надежда бе чисто и просто, че удовлетворена от жертвата, която й се поднася, Русия ще възвърне на княжеството старите си симпатии и ще възстанови отношенията, съществующи преди свадата с княза. Гаранциите, които бяха искани от полковник Сахарова, или обещанията, с които сам той бе почнал своята агитация за преврата, се свеждаха само към един поврат на едновремешното покровителство на Русия. Съзаклетниците считаха това покровителство именно сега необходимо, за да се отклони едно повторно сръбско нападение и за да се осъществи напълно Съединението.ii Те не допускаха нито за миг, че руската дипломация можеше да не се задоволи с него или пък да не бъде в състояние да го упражни: за тях всемогъществото на Русия в Европа бе догма в същата степен, в каквато бе и нейното безкористие по отношение на България.

Така наивно бе и самовнушението, с което съзаклетниците гледаха на чувствата на народа. Шумът на някои вестници срещу княза, девизата на някои кружоци, че „злото е в двореца“, повърхностното впечатление от тая тягост, която енервираше страната, бяха им дали трескавата илюзия, че тяхното дело ще бъде веднага и от всички страни, с един общи вик приветствувано като избавление. На тоя непринуден възторг те разчитаха за своя краен успех и това ги накара да погледнат леко на подготовлението на своето предприятие.

Превратът бе наистина устроен само предвид на неговото немедлено изпълнение в София. В провинцията не бяха взети никакви мерки. Никъде гарнизоните не бяха посветени. Само тук-таме някои висши военачалници бяха сондирани — кои направо, кои по-издалеко — и бяха се отзовали съчувствено, без да дадат обаче някакво задължение: Тянков в Шумен, Белинов във Видин, Кисов в Пловдив, Гуджев в Сливен. По-малко лековерни и по-опитни в политическия живот, съзаклетниците щяха да се загрижат най-вече за настроението на войската, в която князът се ползуваше с голяма популярност. Но те бяха вече съвсем заслепени от мотивите, с които се бяха увлекли помежду си, и не предполагаха, че други ще могат да противостоят на това, което бе ги омагьосало. Те се надяваха също и на особената психология на военните, на техния професионален навик да следват импулса, даден отгоре; на тая солидарност, която създава между офицерите другарството по оръжие и която бе добила на Сливница и Пирот един вид печат на кръвно родство.

В поддръжката на политическите мъже вярата на съзаклетниците бе още по-крепка. Те знаеха — от Св. Миларова, който бе посредникът на Цанкова, и от Радко Димитриева, който минаваше за пълномощник на румелийската опозиция, — че низвержението на Батенберга бе най-горещото въжделение на Цанкова и на бившите директори на Румелия.iii За поведението на консерваторите можеше да съществува съмнение, но те нямаха никакво значение: от тяхната някогашна група не бе останал дори и един приятелски кружок, а само няколко имена, които страната бе почнала вече да забравя. Оставаше либералната партия, която имаше всичките власти в ръцете си и която разполагаше с народната сила. По отношение на нея съзаклетниците имаха същата лекомислена илюзия, както и към войската.

Водителите на заговора Груев и Бендерев бяха либерали.iv У Каравелова те бяха почти ежедневни гости: със Стамболова — близки приятели. Без съмнение, те знаеха за посещението, направено от двамата либерални водители в руското агентство, и за обезсърчителния отговор от Петербург: това немалко бе способствувало, за да се затвърди у бъдещите детронатори идеята за детронирането. Постъпката на Стамболова и Каравелова пред руското правителство, която бе един опит да се разреши с политически средства една дипломатическа криза, те я претълкуваха като едно доказателство, че е нужна една революционна развязка. Поведението на Каравелова, тайнствените преговори на Илия Цанова с Богданова им дадоха подир това още по-осезателни поводи, за да се заблудят те върху разположението на властвующата партия. Наистина, Каравелов не даде окончателно съгласие за низвержението, но признаваше, че то е необходимо; наистина Цанов не отиде докрай в мисията си, но не бе се отказал от нея. Колкото за Никифорова, последните му колебания бяха отглас на Каравеловата нерешителност: по душа той бе със съзаклетниците. От дългите двоумения, които показваше правителството, Груев и Бендерев бяха заключили, че Каравелов одобрява преврата, без обаче да иска да вземе отговорността за него. Като поеха върху себе си непосредствения риск на революцията, те считаха, че Каравелов ще се наеме с мъчнотиите на революционното управление.v По тоя произволен начин те установиха между себе си и властта една негласна солидарност и оповестиха Каравеловата двусмисленост като морално сътрудничество. Нещо повече: първите разпореждания на заговорниците след успеха на делото им бидоха направени от името на правителството.

Наистина депешата, чрез която свършеният факт биде оповестен официално на страната и която биде изпратена до окръжните управители още на часа 3 и 35 минути сутринта — докато князът и брат му Франц-Йосиф бяха още във Военното министерство, — носеше подписа на Каравелова редом с оня на Груева. Тя гласеше:

 

До окръжните управители (изключая трънския, царибродския и видинския).

Принц Батенберг низвержен от престола. Направете митинги в утвърдителен смисъл. — № 1.

Каравелов

Главнокомандующий на българските войски:

Майор Груев

 

Качеството на главнокомандующ Груев бе взел по настояването на своите другари като най-висок по чин и като лице, ползующе се с всеобщо уважение във войската. За да бъде обаче ефектът по-голям в страната, за да се намали лошото впечатление от едно пронунциаменто, военните решиха да поставят революцията под опекунството на Каравеловото име. Те не се спряха ни за миг пред мисълта, че още първия момент опорочват своето дело с една фалшификация.

Последующите разпореждания носеха само подписа на Груева. С депеша № 2, изпратена на часа 5 и 30 м., той съобщи на окръжните управители, воинските началници и командирите на полковете, че се обявява военно положение в цялото княжество и че гражданските власти ще се подчиняват на старшите военни началници, които ставаха и коменданти. На телеграфните станции се даде окръжна заповед да не се предават никакви шифровани депеши или известия за станалия преврат. На пограничните пунктове се забрани да пропускат каквито и да било пътници вън от княжеството. България биде изолирана от чуждия свят и София остана без съобщение с провинцията. Съзаклетниците си обезпечаваха по този начин един срок от безмятежност за затвърдяването на революцията.

На първо време трябваше да се устрои едно временно правителство. Военната диктатура, която Груев бе поел от другарите си и която те мислеха да упражняват под негово име, им се видя след малко размишление достатъчна само за поддържането на материалния ред; за политическа санкция на преврата нужно бе да се образува едно управляюще тяло, което да изразява със своя състав единодушното одобрение на страната и да съставлява едно задължение за общо сътрудничество на партиите до разрешението на кризата. Едно късо съвещание на ръководителите на преврата определи листата на едно временно правителство, което на часа 5 и 55 м. биде съобщено на войсковите началници в провинцията със следната депеша:

 

Принц Батенберг низвержен от българския престол тази вечер. Приведете войската към присяга на временното правителство, състояще се от Каравелов, Стамболов, Цанков, Бурмов, Т. Икономов, М. Величков, Маджаров, Радославов, Стоилов, Греков и военния министър Никифоров.

Главнокомандующий на българската войска

Майор Груев

 

Това временно правителство, в което съседствуваха по най-неочакван начин най-разнородни имена, бе едно произволно творение. Повечето от неговите членове не знаеха нищо за преврата; никой от тях не подозираше, че зората на 9 август ще го завари начело на една революционна диктатура. Една част бяха в провинцията: Стамболов в Търново, Радославов във Варна, Т. Икономов в Шумен, М. Маджаров в Пловдив, К. Величков отсъствуваше от България. Каравелов бе арестуван. Цанков не бе се мръднал от къщи. Стоилов и Греков не бяха даже чули за станалото събитие. А Бурмов гледаше плахо от прозореца си как изгрява политическият ден. Как всичките тия хора, от които политиката бе направила врагове, можеха внезапно да станат съюзници чрез магическата сила на един преврат, в който те не бяха участвували, за който те не бяха питани? Груев правеше следното разсъждение: „Делото е народно: ако са патриоти, те не могат да не го подкрепят. Отечеството ги зове към сговор чрез моите уста.“ От убеждението, което тъй мъчително се бе сложило у него и което до вечерта още трябваше да се разколебае, той създаваше сега с пълна наивност един морален закон за всички българи.

Между туй князът и брат му Франц-Йосиф бяха вече отправени към Буховския манастир. Бе се разденило съвсем. Събудена от една революция, София не се показа в първия момент ни възрадвана, ни негодующа; тя не бе даже слисана. По улиците се движеха мълчаливи лица, които медлено се отминаваха. Около двореца и пред Военното министерство обаче почваше да се трупа множество, от което се издигаха — разредени наистина и слабо подети — виковете „Долу немецът“. Ентусиазмът, усърдно подклаждан от агитатори, които сновяха между тълпата, бавно се повдигаше. Липсуваше поривът на народната страст, липсуваше радостта на тържествующите революции, това мистично чувство на оптимизъм, което създава упоението на многолюдията в историческите дни.

Възседнал на кон, чудноват в своята опереточна униформа на контрабанда-генерал и опълченец, Кесяков поведе публиката към Александровската площад. Тук се състоя един вид митинг, на който присъствуваха около петстотин души. Цанков, когото зет му Людсканов бе успял вече да докара, сочейки на него като на трофей, каза със своя муден и спънат глас няколко думи, които вятърът отнесе. Сетне Людсканов и Кесяков говориха против „немеца“, който изменил на руския цар и съюзил България с най-лютия й враг — Турция.1

Часът бе сега седем. Зрителите продължаваха да прииждат, но равнодушни. Цанков предложи да се отслужи благодарствен молебен за избавлението на България; тогава Кесяков шибна коня към „Св. Крал“, последван от множеството. Климент, предупреден от по-рано, чакаше в олтара. След молебена той благослови подвига на тоя ден и каза на народа да иска прошка от Русия за обидата, която й нанесъл един неверен княз.

Името на Русия възбуди едноминутно въодушевление. Почнаха да се чуват гласове: „В руското консулство! При руския консул!“ И викайки „Да живее Русия“, възбуждайки се от своите викове, публиката се отправи към агентството.

След заминаването на Кояндера, който напусна София още през време на войната, руското агентство се управляваше от едного от секретарите, някой си Богданов2 силно неуравновесен млад човек, който наскоро след това се самоуби в Токио. Богданов бе в течението на перипетиите на съзаклятието чрез полковник Сахарова; сам той бе водил на тая тема преговори с Илия Цанов. Долагаше ли обаче той всичко това в Петербург? Или — както предполагат някои — той бе искал да изненада своето правителство с един голям успех, заслугата за който искаше да си припише? Осветлението на тая загадка може да дойде само от руски източник. Засега изглежда положително, че на 9 август превратът завари Богданова без инструкции. Когато сутринта детронаторите се явиха пред него, за да му съобщят своята победа и да просят покровителството на Русия, той ги насърчи с общи уверения, но не можа да им даде нито един съвет. Додето да получи отговор от Петербург, той стоеше прост зрител на едно събитие, което цяла Европа му отдаваше на другия ден.

Тълпата, която отиде да манифестира пред прозорците му, завари руския дипломат в тази безизвестност за намеренията на неговото правителство. Когато се чу първият вик откъм булевард „Цар Освободител“, Богданов разговаряше с Климента, който бе смъкнал набърже църковните одежди и бе дотърчал тук като предвестник. И двамата те излязоха на балкона. Множеството се бе уголемило по пътя и изглеждаше наелектризирано. Държаха се къси и възторжени речи, прекъсвани от викове за Русия и за руския цар. По едно време Кесяков се подигна на зенгиите си и извика: „На колени!“ И всички коленичиха. Зрелището бе наистина внушително. Дипломатическите агенти, събрани на купчинка, гледаха отдалече тая сцена на идолопоклонство. Един от тях посочи с ръка на молящата се сган и се провикна: „Voilá l’effet de l’influence anglaise!“3 За европейските представители нямаше вече тоя ден никакво съмнение върху окончателното поробване на княжеството от Русия.

Богданов направи знак, че иска да говори, и виковете престанаха. Тогава той повтори каквото бе казал един час по-рано на военните: че Русия е желала всякога само щастието на българския народ, че тя няма да го напусне в тия трудни минути. Тия общи думи разюздаха отново ентусиазма на тълпата и манифестантите се разотидоха с разгорещено въображение.

 

Въпросът за управлението оставаше между туй пак открит. Временното правителство, импровизирано в трескавите часове, които последваха преврата, се оказа мъртвородено. Несъществующе, преди да изчезне, то биде забравено няколко часа след като телеграфът го обади на провинцията. Трябваше сега отново да се мисли за устройването на едно тяло, което да представлява властта пред народа и революцията пред Европа. Но тоя път военните не се довериха на собственото си вдъхновение. Грижата за съставянето на едно временно правителство биде предоставено на самите партии.

На часа 9 Груев изпрати покани до по-видните политически мъже в София, да се съберат на съвет във Военното министерство. Подир малко се явиха Цанков, Бурмов, М. Балабанов, сетне Греков, Стоилов, Т. Иванчов, Н. Манов. На часа 10 бяха вече дошли всички поканени освен Каравелова.

Заседанието биде отворено от Груева. Той малко говори за извършеното събитие, но настоя за по-скорошното образуване на едно „висше правителство“. „Целта на висшето правителство, каза той, ще бъде: 1-во, да одобри условията на заема, сключен от г. Каравелова, и, 2-ро, да постави обща мобилизация на войската предвид на опасенията от едно сръбско нападение.“4 Н. Манов възрази, че е съмнително дали ще се намери някоя европейска банка, която да даде пари на едно революционно правителство, непризнато още от никоя сила. Забележката бе съвсем права. В същия тоя час представителите на Дармщатската банка, които водеха преговорите за заема, готвеха си багажа за път. Груев обаче, който не подозираше влиянието на събитията върху финансовия свят, не можеше да си въобрази как тъй условията, предложени на България при царуването на княз Александра, да бъдат оттеглени при властвуването на един политически конвент или на една военна диктатура.

Докато се водеше тоя спор, вратата се отвори и на прага се показа залисаната фигура на Никола Михайловски. Като надзърна в залата, той извика, без да влезе: „Ами с оная работа какво ще правим?“ Касаеше се за турско-българската комисия, която бе натоварена с измененията на Румелийския устав и в която Н. Михайловски бе член заедно с П. Димитрова. Турските делегати Абро ефенди и Маджид паша при първите пушки, гръмнали в София, избягаха с една бричка през Цариброд в Ниш. П. Димитров бе поставен под домашен арест в хотел „България“. Н. Михайловски не знаеше обаче нищо за съдбата на своите колеги. Събраните политически мъже не разбираха пък за каква „работа“ им говори тоя неканен посетител. И понеже Михайловски повтаряше въпроса си, без да се обясни, някой му извика: „Идете при Каравелова!“ Михайловски промълви нещо през зъби и тръшна вратата.

Груев сега пак поде своите обяснения. Той прочете някои конфиденциални донесения върху приготовленията на Сърбия, захвана да разправя за отпора, който княжеството можеше да даде в случай на едно нападение.vi Тоя път той биде прекъснат от Д. Грекова. „Майоре, каза той на Груева, вий откривате тук държавни тайни, които ние нямаме качество да чуем. Поне аз и моят другар (той посочи на Стоилова, който мълчеше) не се считаме облечени в никаква власт и няма да приемем да влезем в никакво правителство.“

Греков довърши заявлението си прав; едновременно с него стана и Стоилов. Настъпи мълчание. Офицерите се погледнаха учудено, смутени от това първо порицание на тяхното дело. Тогава Бурмов със своя тих глас на епитроп, навикнал да приказва в черква, се обади:

— А знаете ли вий, г. Греков, че сега е революционно време и че който не е с нас, е против нас?

Намесата на Груева отклони спора от тоя опасен път, в който го тласкаше Бурмов и който водеше към репресалии. Но след малко Цанков поднови забележката на Бурмова, настоя на нея, превърна я в дилема.

— Аз искам да ми се каже — заяви той — как гледа на революцията днешното правителство: ако то я одобрява, защо не идат тук неговите членове да си вземат властта; ако то е противно на нея, защо те не са арестувани?5

— Да, подеха в хор партизаните на Цанкова, защо не виждаме тук Каравелова?

Груев отговори, че Каравелов е бил поканен едновременно с другите, но че той отказал да дойде.

— Тогава доведете го вий~ — обадиха се някои от присъствующите.

Груев прати един от офицерите да викат Каравелова, но пратеникът не можа да донесе освен един нов отказ, по-енергичен от първия. В залата сега настана голяма врява. Чуха се против Каравелова смътни, недомълвени закани. Духовете бяха тъй възбудени, че бе невъзможно всяко разискване. Впрочем часът бе 12. Събранието се отложи за подиробед. Пред Военното министерство, покрай градината и на Александровския площад се бе събрала голяма тълпа, която чакаше новини. Цанков, когото много любопитни придружаваха, биде запитан върху положението. „Викайте да живее Русия!“ — им проговори той и си замина. А Груев и Бендерев се упътиха за дома на Каравелова.

През нощта, на часа два, капитан Вазов бе поставил по своя инициатива двама часови пред вратата на Каравелова, в когото той се съмняваше. Груев порица тази мярка спрямо един човек, когото той считаше по-скоро за съучастник, нежели за враг, и сутринта часовите бидоха вдигнати. Каравелов обаче остана под неприятното впечатление на тази суровост.

Той никога не бе имал вкус към военната диктатура и оттам произхождаха голяма част от колебанията му по въпроса за низвержението; щиковете, изпречени пред неговия праг, дадоха на тая му антипатия още по-голяма нервозност. Той посрещна преврата с гняв. Когато рано сутринта австрийският дипломатически агент Буриян го посети и го попита: „Каква е тази работа?“ — Каравелов отговори сепнато: „Както виждате — военна революция, пронунциаменто“...6 — и добави върху извършеното събитие някои остри съждения.

От детронаторите най-напред се яви при Каравелова Радко Димитриев. При първите думи за съдействие Каравелов го пресече: „Каквото сте дробили, това ще сърбате!“ Велеречието на Радко Димитриева не можа да изтръгне от възбудения държавник по-друг отговор. На часа 10 се получи писмената покана на Военното министерство. Тя гласеше: „По заповедта на главнокомандующия и на общото желание на всичките по-видни български деятели, които таз минута са събрани“ и пр. Каравелов скъса поканата и отговори, че няма да отиде. На втората покана, както видяхме, той се отзова отрицателно. Най-сетне, на пладне, се представиха при него Груев и Бендерев. Разговорът изглежда да е бил тоя път по-спокоен. В своите показания Бендерев твърди, че Каравелов дал съвет да се изпрати, колкото е възможно по-скоро, князът зад граница. Очевидно, Каравелов не можеше да не желае бързото отстранение на един княз, когото не бе можал да защити и който можеше да го обвини в измяна. Дотук той бе солидарен с детронаторите; но тяхното дело той не искаше при все това да одобри публично и в тяхното правителство във всеки случай не желаеше да влезе.

Груев и Бендерев излязоха от дома му, без да са го разколебали ни на йота. Следобед Груев дойде сам, но не с по-голям успех. Между туй във Военното министерство бяха се събрали отново: Климент, Цанков, Балабанов, Бурмов, М. К. Сарафов, Т. Иванчов, Н. Манов и др. Тоя път бяха поканени повече лица, около 20-30 души. За да се открие заседанието, всички чакаха Каравелова, който не пристигаше. Към часа 6 Радко Димитриев пак отиде да направи последен опит и след малко се върна с Каравелова.

Каравелов бе бледен и очите му издаваха страшен блясък. Щом влезе, още неседнал, той заяви: „Аз не съм пъдил княз. Който е пъдил княз, да му мисли!“7 Влизането на Каравелова произведе голяма сензация: от разните зали на министерството военните нахълтаха в събранието; присъствующите станаха прави и говореха, жестикулираха в една шумна суматоха, в която никой никого не чуваше. Като се въдвори малко спокойствие, почнаха разисквания върху образуването на едно министерство от представители на всички партии, идея, драга на Цанкова. Каравелов обаче заяви, „че не може да приеме никакво участие в едно дело, при извършването на което той чува само гласове „Да живее Русия“, но не чува да се вика и „Да живее България“.8 Запитан върху лицата, на които трябва да се повери властта, той добави, че министерството трябва да се състои от хора, ползующи се с пълното доверие на Русия, което той нямал. След това той излезе, без да иска да слуша никакви възражения.

Докато във Военното министерство ставаха бурни безплодни разисквания, от Петербург пристигнаха първите инструкции на руското правителство. Те се съдържаха в една открита телеграма, която Богданов съобщи на Груева и която гласеше:

В данных обстоятельствах будьте по возможности сдержаный. Постарайтесь повлиять чтобы правительство составлено из лиц солидных и которые пользуются доверием страны, для того чтобы сохраним порядок и тишину в стране. Желательно было бы чтобы в состав членов правительства вошел митрополит Климент. Можете заявлять болгарам, что Россия будет попрежнему руководиться относительно них с чувствами бескористного доброжелательства; что об окупации Императорское правительство и не думает и что содействие его будет всегда на стороне болгар, которые будут направлять свои усилия для поддержания в стране порядка и спокойствия; с тем чтобы обеспечить ее будущее благосостояние.9

Под впечатлението на тоя съвет на Русия се състави правителството на Климента. От един прозорец на Военното министерство Радко Димитриев прочете листата на новите министри, имената на които бяха посрещнати със слаби ръкопляскания. През вечерта Климент и Груев написаха следната „Прокламация към българския народ“:

Днес, часа 2 по полунощ, княз Александър Батенберг се отрече завсякога от българския престол, като подписа формално отречението си, защото се убедил, че неговото господаруване е съсипателно за българский народ.

Предвид на това извънредно и важно събитие се състави окончателно временно правителство от следующите лица: председател митрополит Климент; членове: военний министър майор Никифоров; министър на вътрешните дела Д. Цанков; министър на финансите Т. Бурмов; министър на външните работи и изповеданията Хр. Стоянов; министър на правосъдието В. Радославов; и министър на просвещението К. Величков.

Временното правителство, като поема управлението на страната, обявява, че животът, имотът и честта на българските граждане, както и на чуждите поданици, живущи в България, са напълно гарантирани, и е напълно уверено, че всичките български граждане, без разлика на вяра, народност и политически убеждения, ще съдействуват за запазване на вътрешния ред и тишина.

Нека българскийт народ бъде твърдо убеден, че великият руски цар, покровител на България, няма да остави отечеството ни без своето мощно покровителство и защита.

Да живее българский народ, да живее България!

Ст. София, 19 август 1886 г.

Председател: митрополит Климент

Главнокомандующий: майор Груев

Съставянето на едно временно правителство, което те смятаха вече окончателно, донесе голямо облекчение на детронаторите, защото те си въобразиха, че политическата отговорност за тяхното дело пада сега от главите им. Наистина, съставът на това правителство не им се виждаше съвсем задоволителен — нито Цанков им вдъхваше доверие, нито пък Климент бе достатъчно голямо име, за да символизира пред света единодушието на българския народ — но най-въпиющата необходимост бе да се учреди, както и да било, една политическа власт, която да направи от революционния факт едно нормално положение, защото в страната се забелязваха вече обезпокоителни симптоми.

Първият протест против преврата дойде от Търново във вид на една енергична, живописна и лаконическа псувня от страна на началника на телеграфната станция Васил Загоров. Бендерев телеграфира да го арестуват и да го пратят под конвой в Русе. На случката не се даде обаче особено значение, защото се мислеше, че се касае за някой екзалтиран човек, може би маниак. Към пладне се случиха още по-тревожни известия. От няколко градове началниците на станциите питаха Груева дали да предадат следната телеграма на Стамболова, подадена от Търново на ч. 10 и 40 м.(9 август):

До окръжните управители, командирите на полковете и бригадите в Русе, Варна, Плевен, Шумен, Ловеч, Пловдив, Стара Загора, Сливен, Хасково.

Ако сте получили от София известие, че князът е свален и аз с Каравелова и пр. съставляваме привременно правителство, знайте, че от това дело нямам никакво известие; не съм приел да бъда член в правителството и се боя, че това нещо е мистификация. № 96. С. Стамболов.

Груев отговори, че който предаде тая телеграма, ще отговаря с главата си. Въпреки това навсякъде освен в Пловдив тя стигна до назначението си. В цялата страна тя произведе грамадна сензация. Подозрението, че софийската революция е фарс, съчинен от някой опозиционер, застанал на телеграфа негде по полето с подвижен апарат в ръка, това подозрение, което в първия момент се бе породило едновременно в много умове в провинцията, добиваше сега едно громко потвърждение в думите на Стамболова, въображаем член на едно правителство, което сам той считаше за въображаемо.

Най-голямо смущение настъпи в офицерството, от което детронаторите искаха немедлено да приведе войската под клетва. Командирът на търновския полк пита Кисова в Пловдив: „Какви мерки взе по телеграмата на майор Груева № 3 (за клетвата). Моля, незабавно отговори. Аз мисля, че това е мистификация.“ В това време от Стара Загора командирът на Балканския полк капитан Петров се отнасяше със същия въпрос до своя непосредствен началник, командира на бригадата в Сливен, майор Гуджева. Преписи от тия телеграми бидоха изпратени в София, отдето и Бонев, и Петров получиха строго мъмрене. За да парализира ефекта от Стамболовото окръжно, което бе възбудило тези недоумения, Груев даде от своя страна една депеша до военните началници, с която ги предупреждаваше да не се влияят от политически лица. „Председателят на Народното събрание, казваше той, не беше посветен в делото и си позволил вън от правата да дава такива телеграми, но се надявам, че войската трябва и ще слуша само заповедите на началството.“

Детронаторите, които сами бяха престъпили дълга си, за да извършат една политическа революция, разчитаха много за своя успех на чувството на дисциплина у войската. Докрай те ще правят във всичките си преговори позив към това чувство, докато то с всичката своя сила на инерция се обърне срещу тях, използувано от друга команда. Трепетът, с който София чакаше да се приведат гарнизоните под клетва на вярност към временното правителство, произхождаше от това благоговение пред формалността, което отличава военните. Наистина, през целия ден на 9-и до войсковите началници хвърчеха заповеди, за да се ускори церемонията. Заповедите носеха подписите на Груева, главнокомандующ, или на Никифорова, министър на войната, или на Бендерева, другар на военния министър. Те се свършваха неизменно с едно заплашване. „Отговаряте лично за всичко“ — гласеше една телеграма до бригадния командир майор Филова в Русе, която носеше Никифоровия подпис. „Ако до сутра полковете не пристигнат, вий сте отговорен лично“ — телеграфираше Бендерев до подполк. Любомски, бригаден командир във Видин. На Бахчеванова в Сливница — дето бяха пратени две дружини от І пеши полк, уж да копаят окопи — Груев телеграфираше:

Кажете на офицерите от поверените вам дружини, които са отказали да присегнат на временното правителство, да бъдат благоразумни, и още днес, часа до 5 най-късно след пладне, да присегнат. Съобщете им, че тези, които откажат, ще бъда принуден със съжаление да ги предам на полевия военен съд немедлено.

Революционерите, които бяха погазили закона, заплашваха подчинените си с правосъдие...

Между туй Стамболов се обади лично от Търново. На часа 10 сутринта Груев получи от него записка да дойде до апарата. „Моля, елате на станцията, телеграфираше Стамболов, да се разговориме по новото чудо. Инак депешите ви остават без последствие.“10 Щом Груев се яви, Стамболов го отрупа с въпроси по станалото събитие:

„Кои са инициаторите? Кои са причината и поводът за изпъждането на княза? По чие предложение стана това изпъждане и кои го изведоха от палата — или къде го уловиха — и каква полза ще произлезе от това за отечеството? Войската в София как гледа на това? Какво мнение имат европейските сили за това дело и как ще се отнесат към България? Къде ви е прокламацията, с която да убедите в полезността на станалото?“

Груев отговори:

„Инициаторите са военните с пълното съчувствие на правителството и на всички партии. Председател съм аз временно, докато се съберат всички членове на правителството. Князът е на път за отвъд границата на България. Свалянето стана без кръвопролитие и е поддържано от цялото население, от всички партии, за което се получават съчувствени телеграми от провинцията.“

След това обяснение Груев попита Стамболова:

„Кога ще тръгнете за София?“ Вместо да отговори на тоя въпрос, Стамболов изрази желание да говори с Каравелова. От него той се надяваше да получи по-верни данни за събитието, една политическа оценка на момента, създаден от внезапната инициатива на военните. На два пъти Стамболов поиска подиробед да повикат Каравелова на апарата; Каравелов обаче отказваше да излезе от къщата си. Уведомен, че Стамболов иска да знае неговото мнение върху преврата, той написа на един лист книга следните редове:

„Моето лично мнение е да се не прави нищо, което би могло да усложни и тъй сложните работи. В интерес на страната е да се спази редът и тишината. Делото е тъй далеч отишло, щото не може да се повърне.“11

Груев побърза да телеграфира на Стамболова:

„Каравелову е съобщено вашето желание. Уверявам ви под честно слово, че Каравелов ви моли да не бъркате на започнатото дело, докато сам той не дойде на станцията.“

Стамболов не остана доволен от това обяснение. Той се усъмни да не би Каравелов да е арестуван и Груев да злоупотребява с неговото име.

„Какъв знак дава г. Каравелов да се уверя?“ — попита той.

Груев отговори: „Ще поговоря с него.“

Между туй Стамболов, обхванат от друго едно подозрение, поиска да провери и самоличността на Груева, закачи го за някои интимни неща, междупрочем за една жена, позната тям. „За Лиза ли ме питате? — отговори Груев. — Много му сееш на дънера ряпа.“ После той взе сбогом от Стамболова и му каза: „Целувам те.“

Подир малко Груев пак се яви на станцията. Той носеше от Каравелова условните знакове, които трябваше да успокоят съмненията на Стамболова: една книга на Тацита, която той бе дал на Стамболова преди заминаването му от София, някакви алюзии върху един разговор за стара Гърция и пр. Груев съобщи на Стамболова, сé от името на Каравелова, някои допълнителни отговори на въпросите му от сутринта.

„Г. Каравелов казва — телеграфира му той, — че инициаторите за свалянето на княза са войската, която тук даде присяга. Той казва, че не може да предвижда бъдещето. Ще имаме, казва той, четири държави против и две за нази: Русия и Франция. Казва още, че не рачил да излазя днес, за да не се дадат разни тълкувания.“

„Коя част от войската е в преврата?“ — попита Стамболов.

„Целият Струмски полк, кавалерията, артилерията и Военното училище.“

Стамболов прекрати след това разговора, без да се обяви изрично срещу преврата, но като остави у Груева впечатлението на една дълбоко тревожна неизвестност.

Вълненията на тоя ден бяха съвсем съкрушили Груева, сантиментален човек с меко сърце и слаби нерви. Той си бе въобразил — бидейки хипнотизиран от другарството на Бендерева и от страстната фразеология на Радко Димитриева, — че след като почне с едно насилие, оправдано от патриотизма, революцията ще се свърши с всеобщо прегръщане, в някакъв апотеоз. И ето че сега едно глухо противостоение се предчувствуваше в провинцията; София бе начумерена и от двамата политически мъже, на които той най-много вярваше, единият си умиваше ръцете, а другият почти се заканваше. След първото си посещение при Каравелова „Груев се върна във Военното министерство полуразочарован в своето дело“.12 Вечерта той бе тъй смутен, че „почна да гледа в себе си повече престъпник, отколкото душа на преврата“.13

Другите съзаклетници още бодърствуваха. Бендерев гледаше бъдещето с всичките си илюзии на военен романтик. Радко Димитриев се биеше в гърдите и заявяваше, че ако стане нужда, кръв ще се лее. Другите съзаклетници, останали по частите или залисани в работа, нямаха още време да обсъждат положението. Впрочем то не бе още тъй лошо, както го предполагаше унинието на Груева. Привеждането под клетва бе почнало в гарнизоните по провинцията. В много градове бяха станали одобрителни митинги. Князът бе в Буховския манастир и сутринта трябваше да потегли за Рахово. Дипломатическото тяло в София не направи никакви постъпки за протест. То поиска само да му се позволи да праща шифровани депеши и да се запази животът на низвержения княз. Столицата, илюминирана тая вечер по заповед на кметството, не показваше наистина никакво въодушевление, но и роптание в нея не личеше. Колкото за духа на столичните войски, той бе отличен. На часа 9 сутринта те дадоха клетва на временното правителство и когато им се обясни, че е извършено едно народно дело, те викаха ура с голяма радост. Само привечер се забеляза у офицерите известна нервозност.

Цял ден І артилерийски полк стоя на полето, близо до мястото, гдето днес е Захарната фабрика. Тук мислехме ние14 да пресрещнем двете дружини от Сливница, в случай че те се опитат да нападнат столицата. До вечерта не получихме от София никакви инструкции. В тъмното аз заминах за града да питам главнокомандующия какво да правим. Главната квартира бе във Военното училище, дето е сега комендантството. Тук заварих Бендерева. Питах го дали дружините в Сливница са дали клетва и не ще ли бъде добре да пратим една дружина с една батарея, за да ги обезоръжим. Бендерев ми каза, че всичко върви добре. „Само Стамболов шава малко в Търново“, забележи той. В това време дойде и Груев, който изказа своите опасения от Стамболова. Бендерев предложи тогава да заповяда на капитан Бонева да арестува Стамболова. После прибави: „Може и сам аз да ида в Търново.“ Груев не се съгласи нито на едното, нито на другото. Неговото присъствие донесе сякаш някое разочарование. Почнахме да разменяваме тъжни мисли. В заключение всички казахме: „Ний извършихме своето. Нека князът да се извади вън, сетне нека управлява който ще.“

Груев, Бендерев и Радко Димитриев прекараха нощта повечето в телеграфната станция. От гарнизоните пристигнаха благоприятни известия: къде клетвата бе положена, къде тя трябваше да бъде положена на другия ден. Възбунтувания нямаше още никъде. Само от Айтос съобщиха, че войнският началник фон Мах, германец на българска служба, отказал да признае временното правителство на основание един член от устава; Бендерев заповяда да го арестуват. В Казанлък Чардафон, произведен подпоручик във време на войната, извадил револвера си и заявил: „Ако някой ми каже само една дума за клетва, ще го простра мъртъв.“15 Но на този жест на Чардафона, когото всички знаеха като чудак, не се обърна внимание.

Леснината, с която войската правеше своето формално подчинение, подигна духа на детронаторите; една нова, по-твърда надежда им се роди сега, тази брутална самоувереност, която в дни на голяма криза дава силата. Те мислеха вече да сломят противостоенията, те, които вчера биха преговаряли.

Главното противостоение те очакваха от Стамболова. Те знаеха неговата грамадна популярност, смелостта на неговия ум, темперамента му на революционер, калéн в две въстания. Съюзник, той щеше да бъде естествен шеф; противник, с него опасността растеше ежечасно. Бендерев на 10 сутринта пак настоя за неговото арестуване; но Груев съветваше да се чака: той нямаше вече в душата си достатъчно вяра, за да почерпи в нея куража за едно насилие. Посред шумните свои другари, възбудени от безсънието и мнимия успех, той показваше посърнало лице, терзано от скрити разкаяния.

Прокламацията на временното правителство биде разпратена в провинцията още през нощта. Сутринта Климент получи от Стамболова следната телеграма, изпратена от Търново на часа 9 и 10 минути:

Поздравляваме те. Увенча си политическата кариера и с нов венец. Да ти е честито. Народът няма да забрави, че ти си, който заби ножа в сърцето му. Да живееш!

С. Стамболов

Образуването на Климентовото министерство бе установило окончателно мнението на Стамболова върху естеството на преврата. Той виждаше вече страната погубена от една шепа военни без разум и политикани без съвест. В една депеша до майор Никифорова, чието име фигурираше в Климентовата листа, той изказа своето бурно и болезнено възмущение:16

„Не благоволихте да дойдете до станцията да се разговорим за новия подвиг на нашите модерни преторианци. Страх ме е, че си арестуван и затова сега си толкова нелюбезен и неакуратен. Ако всичко, което ни съобщавате от София, е истина, това е най-голям позор и срам за народа. По-черна неблагодарност към защитника и героя на земята не можеше и да се въобрази. Съжалявам героите и помагачите на тоя мерзостен преврат. В това усилно време за отечеството ни радвам се, че не бях в София, за да не стана съучастник на едно зверско дело и аз да си нацапам ръцете в кръвта на невинния агнец. Страх ме е , че с тоя акт вие подписахте смъртната присъда на България и я хвърлихте в пастта на зиналата хиена да я погълне. Жално ми е, че моите най-добри приятели така зле измамиха доверието на своите другари и единомишленици. Ако страхът ни, не дай боже, се сбъдне, нека във веки бъдат проклети героите на 19 август. Никой честен и благороден човек не може да ви съчувствува. Кажете на временното правителство, че считам за докачение да бъда негов член, а на Каравелова — че няма никога да приема наедно с другите членове да посрещам чуждите войски. Нека това правят модерните и крайни патриоти.

Прочетете тая телеграма на другарите си и ако не им харесва, нека се опитат да накарат народа насилом да ги почита и да обича славните им дела. Да живейте. На същото убеждение са и дядо Славейков, тукашните представители и цялото население.“

Никифоров не приел да влезе в никое от временните правителства, нито давал някаква телеграма като военен министър; детронаторите си служеха с неговото име, без да го питат. На 10-и той писа на Климента, че не приема да влезе в министерството му; Климент не му отговори. Никифоров поднови своята постъпка в по-остра форма, тогава Климент му писа:17

„Поместен бидохте за член на привременното правителство вследствие уверенията на вашите приятели и другари, че няма да откажете.“

Името на Никифорова продължи да фигурира между членовете на временното правителство. Всичките негови протести останаха тоя ден без внимание. В Министерския съвет обаче той не се яви.

Министрите заседаваха на 10-и почти през целия ден. Те бяха събрани във Военното министерство и чакаха новини. Всяка деятелност по гражданското управление бе, разбира се, спряна. Само Цанков разпрати няколко телеграми до администрацията: да се подведат под клетва чиновниците, да се свали от канцелариите портретът на княз Александра и пр. С едно твърде политично окръжно той успокояваше чиновниците на бившия режим върху тяхната съдба. „Призовавам, пише той, подведомствените си учреждения към изпълнение на своите обязаности съгласно действующите закони и наредби в страната, да бъдат справедливи и безпристрастни към всекиго без изключение и да бъдат уверени, че с това всеки ще запази длъжността си, която занимава.“18 Друга една мярка на мимолетното Цанково властвуване бе забранението вследствие на военното положение на „всякакви политически вестници и брошури“.

За закрепването на революцията не се взеха никакви други разпореждания. „Ние нямахме, разказва дядо Цанков, никаква власт в ръцете си; не знаехме даже какво става в България. През целия ден на 10-и Груев нито веднъж не се яви у нас, макар да го викахме; той бе постоянно у Каравелова. Ясно бе, че той няма доверие в нашето правителство и че го е одобрил само отнемайкъде.“

Груев бе тоя ден съвсем загубен. След благоприятните известия от през нощта провинцията замлъкна. И ето че от Видин дойде една страшна новина: Любомски съобщаваше, че Плевенският полк, който квартируваше в Ловеч, отказва да даде клетва! „Когато се получи новината, разказва телеграфистът Д. Цанев, аз я дадох най-напред на Радко Димитриев. Той я прочете, изръмжа: „Мерзавец!“ — и я предаде на Бендерева. Бендерев не каза нищо. Когато Груев я прочете, тя падна от ръката му. Погледнах го: той бе бледен като свещ.“ Бендерев повика на апарата командира на Плевенския полк капитан Маринова и в името на старото им приятелство, на воинския дълг, на спомените от Сливница го моли да не става причина за междуособни войни. Маринов отговаряше, че превратът е едно предателство и че той няма да погази клетвата си. Тогава на Любомски се прати заповед да отстрани Маринова от длъжност и ако е възможно, да го арестува.

Втората лоша вест дойде от Севлиево, дето либералите начело с Влаева бяха свикали народа да протестира против преврата. На часа 6 и 30 м. подиробед (10 август) севлиевският воински началник капитан Денчев телеграфираше на Груева:

Правя митинг. Аз ги предупреждавах, никакъв резултат; те продължават. Нямам сила. Прося разпореждания.

Подир малко (на часа 7 и 55 м.) началникът на телеграфната станция питаше:

Голяма маса от народ поднася ми телеграма, резолюция от митинга против днешното правителство. Застрашават ме. Моля, явете незабавно що да правя.

Детронаторите държеха телеграфната станция под строг надзор. На апаратите работеха само двама телеграфисти: Д. Д. Обретенов и Д. Цанев. Лошите новини обаче кой знае как веднага се пръснаха в града. Тоя ден, 10 август, Д. Ризов19 срещна Бендерева в Градската градина, до стария бюфет, и го попита иронически: „Как отива работата, бай Бендерев? Истина ли е, че Маринов дигнал полка срещу вас?“

Бендерев забеляза на Ризова да си събира устата и да не забравя в какво време живее. „Ще разстреляме като псета, каза той, всички, които тревожат населението с подобни слухове.“ За да бъде заканата му по-тържествена, той я обнародва и в Държавен вестник и я залепи по улиците. Тя гласеше:

Някои злонамерени лица пръскат настойчиво всякакви лъжливи слухове из публиката — между другите, че някои от полковете не били уж дали клетва за вярност на временното правителство.

Военното министерство обявява, че всички български полкове от двете страни на Балкана са приподнесли вече такава клетва.

При това Военното министерство предупредява, че пръскачите на подобни слухове из публиката ще бъдат предадени на полевия военен съд.

Другар на военния министър: капитан Бендерев.

Суетни декламации, които можеха да продължат неведението на София за още един ден, но които в духа на самите детронатори не намираха вече нито едно изкуствено ехо; защото от големия вихър, който скоро щеше да мине над България и да помете тяхното ефимерно дело, първите тласъци зачестиха. Докато Бендерев опровергаваше гордия отказ на Маринова, от Варна пристигна следната депеша:

Военному министру майору Никифорову, копие командиру ІV бригада в Шумен.

Вследствие изменяване присягата незадоволствието на офицерите и войниците достигна до крайност. По тази причина командирът на полка капитан Сарафов биде арестуван. За комендант е избран капитан Дандаревски, а капитан Караджов за командующи полка. Всичко тихо и спокойно. № 52. Командующи 8-и полк: капитан Караджов.

В самата София почваха да се забелязват обезпокоителни признаци. Наистина, кавалерийските патрули, които денонощно сновяха по улиците, даваха на столицата физиономията на завоюван град, помирен със своята съдба; но отвътре недоволството вече клокочеше. Капитан Ножаров20, назначен за градоначалник, докладваше на Груева, че запасният офицер Караоланов агитирал по кръчмите против преврата, че привържениците на княза, зашеметени в първия момент, дигат глава. Преоблечени унтерофицери, които Ножаров бе пуснал по крайните квартали, донесоха, че дружините от Сливница били на път, решени да нападнат на София. Ножаров поиска разрешение да направи някои арести; Груев отказа: съмнението, безнадеждността, страхът от отговорността бяха угасили у него и последния знак от воля. Бледа сянка, той сновеше от Военното министерство до телеграфната станция, от станцията до главната квартира, сеящ навсякъде деморализацията на своето униние.

Тоя 10 август, който се бе почнал с такива радостни предвестия, се свършваше посред най-жестока несигурност. Военният смут във Варна, вироглавството на Маринова в Ловеч нямаше ли да повлекат и други протести във войската, да предизвикат стълкновения, кръвопролития може би? При тая перспектива на гражданска война сърцето на Груева замираше. Бендерев обаче говореше вече за крайни мерки. На часа 10 вечерта той получи една телеграма от Стамболова, който го питаше:

„В името на честта ви, моля да ми разкажете подробно за преврата. Има ли хора убити? Съчувствуват ли гражданите? Защо още няма манифест? Каравелов арестуван ли е? Имаше ли правителството предварителни известия за преврата? Свалянето на княза по искането на Русия ли стана? Няма ли опасност сърбите да ни нападнат? Где е князът?“

На тия въпроси Бендерев не отговори никак. Виждайки вече, че Стамболов е раздразнен и утре ще бъде враг, той даде заповед на полковия командир в Търново капитан Бонева да го арестува. Бонев бе съобщил в София, че на 10-и подиробед всичките дружини на Търновския полк положили клетва, следователно време бе да се сломи Стамболовото упорство.

Станал сега фактически шеф на тази многоглава диктатура, от която Груев се бе мълчаливо отказал и която Радко Димитриев мечтаеше да узурпира, Бендерев взе мерки през нощта и срещу размирения гарнизон във Варна. Той предписа на бригадния командир в Шумен подполковник Шиварова да замине веднага за Варна, да замести Караджова и да постави начело на Приморския полк старшия между офицерите капитан Алек. Анастасов.

През нощта на 10-и срещу 11-и Бендерев дълго бдя в телеграфната станция. Той бе крайно възбуден и нетърпелив. А съобщенията бавно вървяха. Някой прекъсваше разговорите, без да се знае откъде. Пловдив, повикан няколко пъти, мълчеше. Най-сетне късно през нощта той се обади. Бендерев руга телеграфиста и го заплаши с разстрелване. За чудо, лентата отговори: „Не се знае кой кого ще разстреля.“ Сетне последваха псувни: „предатели, мерзавци“, и други изражения по-национални. Бендерев бе в изумление: значи, и Пловдив?... Той помисли, че има някоя грешка, поиска пак Пловдив, викá на апарата дълго време, но никой не се отзова.

Решително, разгромът почваше, разпилян досега, муден, но утре той щеше да се разлее по цялата страна, събаряйки всичко, което детронаторите считаха за победа. За строгости времето бе минало; репресията бе невъзможна сега, трябваше да се действува с увещания. На 11-и сутринта Бендерев отмени заповедта си до Шиваров и повика Караджова на апарата. При първите думи за обяснение Караджов21 заяви: „Ние сме се клели вече еднаж на тоя княз и клетвата не можем да изменим.“ Бендерев почна да го убеждава с благи думи:

Обявете на всички г. г. офицери, че князът собственоръчно е подписал отказването си от престола. Това отказване е за в полза на българския народ, понеже ни застрашаваха разорителна война със сърбите и окупация от страна на Русия. Сега е получена телеграма от руското правителство, която гарантира нашата безопасност и изявява категорически, че няма да произлезе руска окупация, ако само не я предизвикаме с някое вътрешно безредие.

Бендерев увещаваше след това Караджова да закълне войската във временното правителство и да запази на всяка цена спокойствието в града. „Все едно, добавяше той, князът няма никога да се върне в България. Бъдете повече българи.“ Със същата записка Бендерев утвърдяваше Караджова в длъжността му командующи Приморския полк и назначаваше капитан Драндаревски за комендант на Варна.

Между туй Никифоров продължаваше да протестира, че името му още личи сред членовете на правителството. На 11-и сутринта Радко Димитриев отиде да го уговаря; Никифоров „отказа да го приеме в къщата си.“22 След малко дойде самият Груев, който го помоли да позволи поне да не се оповестява неговата оставка и да се подписват депешите на Военното министерство с неговия подпис; Никифоров не се съгласи. В едно ново писмо до Климента той казваше: „Най-после безбожно и нехристиянско е такова продължително злоупотребление с моята фамилия (т. е. име) от ваша страна.“

Климент немá възможност да се занимае с това писмо, защото няколко часа по-късно той получи едно по-страшно послание. От Пловдив бригадният командир Муткуров му телеграфираше:

Председателю на временното правителство митрополиту Клименту.

В силата на указ № 1, с който председателят на Народното събрание ме назначава главнокомандующ на войските на Северна и Южна България, ви предписвам да се оттеглите от узурпаторски заетата власт най-късно в продължение на 24 часа наедно с привременните министри Цанков, Бурмов, Радославов, Стоянов, Величков и майор Никифоров под страх на смъртно наказание.

Главнокомандующий на войските на Северна и Южна България: подполковник Муткуров.

Същевременно Груев получи следния ултиматум:

Майор Груеву.

В силата на указ № 1, с който председателят на Народното събрание ме назначи за главнокомандующ на войските на Северна и Южна България, ви предписвам да се оттеглите най-късно в продължение на 24 часа от самозваното командуване под страх на смъртно наказание.

Главнокомандующий на войските на Северна и Южна България: подполковник Муткуров.

 


1 Turkey, том І (1887), № 261. — Ще цитираме тия дипломатически документи под обичайното им име Английската синя книга. Това е един сборник от рапортите на английските посланици и консули, обнародван от самото английско правителство.горе

2 Богданов живееше с една румънска певачка, която той бе взел от шантана и с която парадираше в София, за голям скандал на дипломатическото тяло. Нахалната румънка, яхнала на кон, с камшик в ръка, си позволяваше да апострофира княз Александра по улиците, като му викаше отдалече: „Bonjour, mon prince, ca va bein?“горе

3 Ето резултата от английското влияние!горе

4 Според разказа на Н. Манов.горе

5 По разказа на дядо Цанкова.горе

6 Търновска конституция, 19 май 1888.горе

7 По разказа на Н. Манов.горе

8 Търновска конституция, 19 май 1888.горе

9 Тази телеграма биде напечатана и залепена по улиците, но не изцяло, а начиная от фразата: „Можете заявлять и пр.“ Ние я привеждаме, както майор Панов я съобщи на Стамболова на 11 август.горе

10 Архивите на Военното министерство. Оттам са взети и някои от последующите депеши. Разговорите, поместени в кавички, са буквално взети от телеграмите.горе

11 Архива на Военното министерство.горе

12 Търновска конституция, 25 септември 1886.горе

13 Пак там.горе

14 Според разказа на капитан Ножаров, сега в оставка.горе

15 По разказа на Хр. Милев.горе

16 Телеграмата бе от часа 9 и 35 минути сутринта на 10-и.горе

17 Търновска конституция, 25 септември 1886.горе

18 Архива на Министерството на вътрешните работи (отделение административно-полицейско).горе

19 По разказа на Д. Ризов.горе

20 По разказа на капитан Ножаров.горе

21 Телеграмите на Караджова са поместени във вестник Сливница, 6 и 7 март 1910 г. В тия броеве е поместена и неговата биография от Хр. Милев.горе

22 Търновска конституция, 25 септември 1886.горе

 

i Превратът не е случайно дело. Въпросът за принудителната детронация или абдикация на княз Александър Батенберг след 1881 г. става една от злободневните теми на българския политически живот. Нарастващата враждебност в отношенията между руския император Александър ІІІ и княза засилва вътрешната опозиция срещу Батенберг и прави неговото външнополитическо положение крайно нестабилно. Тогавашните политически наблюдатели още преди Съединението не изключват варианта за оттеглянето на Батенберг от българския престол като един от вероятните изходи от кризата в българо-руските политически отношения. Не само крайните русофили, но и редица умерени политически дейци в България одобряват целесъобразността от отстраняването на Батенберг от престола като необходимо средство за възстановяване на руско-българското сътрудничество. Но те не предлагат достатъчно сигурна алтернатива за стабилизацията на вътрешното положение и дипломатическа позиция на страната след такава евентуална промяна.

След 1885 г. по-нататъшната съдба на българския монарх е често коментирана в кулоарите на европейската политическа сцена. Един дворцов преврат е до такава степен допустим и очакван, че някои чужди дипломатически агенции в София, Пловдив и Русе имат предварителни инструкции за поведението им в случай на неговата реализация. Именно поради това контрапревратът е може би по-голяма изненада, свидетелствуваща за нарастваща политическа зрялост. горе

ii Известно е, че извършеното през септември 1885 г. обединение между Княжество България и Източна Румелия е санкционирано от Турция и Великите сили чрез лична уния — начин, който не регламентира безусловно пълното сливане на двете държави. За генерал-губернатор на Източна Румелия е назначен българският княз (без да се споменава името на Батенберг), чието утвърждаване и преназначаване следва да бъде потвърждавано всеки пет години. Това открива възможност и претекст за постоянна намеса на Портата и не изключва ново откъсване на Източна Румелия от официалната българска държава. В това се състои и голямата опасност от безкняжието. горе

iii Бившата провинция Източна Румелия запазва и след Съединението известни черти на независимост и на обособеност от Княжеството по някои административни, стопански и граждански въпроси.горе

iv Не съвсем точно твърдение. П. Груев (1855-1942) и Ат. Бендерев (1859-1946) са само близки по идеи до либералната партия и по-точно до групировката на умерените либерали начело с Др. Цанков. Като офицери от кариерата на действуваща армия те нямат право да принадлежат към партии и политически съюзи, нито да вземат официално участие в междупартийните борби и взаимоотношения.горе

v Тук и по-нататък авторът произволно и неуместно употребява понятията „революция“ и „контрареволюция“. Явно той държи сметка и за емоционалните изменения и стресове в тогавашните драстични промени. Съвременната историография отдавна е установила точно специфичното съдържание на тези понятия.

 Но и днес ние сме свидетели на подобни употреби в публицистиката и в политическата риторика.горе

vi Става дума за заплахата от реваншистките настроения сред управляващите кръгове на крал Миланова Сърбия и специално сред генералите на сръбската армия, които след поражението във войната от 1885 г. настояват за превантивна война срещу България и реванш за поражението при Сливница и Драгоман.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух