напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]



VII. Отречението


Князът в София. — Речта пред офицерите. — Свиждането с Ласелса и Салдерна. — Защитата на Англия. — Отговорът на Силите. — Английският посланик при Гирса. — Разногласие между лорд Чърчил и лорд Идеслей. — Решението на Александра да си отиде. — Вълнение между офицерите. — Съвет на политическите мъже в София. — Гаранциите, искани от Русия. — Князът на лагера. — Съставянето на регентство и министерство. — Заминаването. — Последните минути на Батенберга в българска земя.

 

На 21 август кореспондентът на агенцията Havas телеграфираше от Пловдив:

„Князът не си направи никакви илюзии върху мъчнотиите, които го очакват след връщането му в София. Той чете внимателно всичко, каквото пише печатът. След като види мненията, изказани от големите европейски вестници, той се съвещава със Стамболова.“

Големите европейски вестници продължаваха да се държат песимистично. Само в Англия и след първите новини за контрапреврата печатът повиши тона.i Times пишеше, че за да докаже, че няма никакво участие в едно дело, „от което би се срамувала всяка културна държава“, Русия трябва да не се противи на възвръщането на княза в България, дето народът проявил в тия трудни обстоятелства голям идеализъм и чудесна енергия. Standard бе много по-рязък. Той казваше, че най-сетне би било допустимо, щото царят да изпратеше в България войската си, за да свали един княз, който го бравираше. „Но да се подкупват окаяни хора, за да се задигне тайно един неприятел, това не е, което светът очаква от владетеля на един голям народ. Покушението пропадна: тъй трябваше да свърши то жалко, като покрие своя автор със срам и позор.“

Свиждането във Франценсбад охлади тоя ентусиазъм. Скоро за английското обществено мнение стана очевидно, че възвръщанието на княз Александър, колкото триумфално и да бе, не отстраняваше кризата, нито отслабваше причините, които предизвикаха преврата. Вероятно бе даже, че нараненото честолюбие на Русия, която преживяваше пред очите на Европа още едно тежко поражение, ще търси нов реванш. Българският народ, разсъждаваха англичаните, бе още много фанатично предан на Русия, за да може да устои дълго на нейния гняв. Той пак можеше да даде съзаклетници против своя княз и революционери срещу държавата, които да се опитат да прокарат насилствено руските възгледи в България. Заключението бе, че княз Александър трябва да направи още един опит за помирение. Такива съвети му даваше с особена настойчивост Times (19 август). „Винаги ще има в България, пишеше големият лондонски орган, една партия руска, освен ако Русия я изгуби сама чрез една тираническа политика; и не е вероятно, че българите ще забравят какво те дължат освобождението си на руските войски. Сам княз Александър би направил добре да помни, че в началото той е дължал короната си на Александра ІІ.“ Вестникът, обръщайки се към Русия, казваше й, че след несполуката на насилието най-почтената политика за нея би била едно споразумение.

Отговорът на Александра ІІІ още повече отчая английското обществено мнение. Times, който отражаваше всичките тия промени на политическия барометър, признаваше, че след неумолимата присъда на царя Батенберг не можеше да разчита освен върху своята мъдрост, върху любовта на своя народ и симпатиите на европейското мнение. „Ще може ли той, питаше вестникът, да се задържи срещу враждата на Русия, поддържана от съставното действие на Германия и от равнодушието, за да не кажем повече, на Австрия? На тоя въпрос само времето ще може да отговори.“ Standard, по-остър, както всякога, наричаше постъпката на царя опозоряюща. Той се сърдеше и на княза за неговото крайно самоунижение. „Ако князът да бе противостоял мъжествено, той би могъл да направи от общественото мнение едно оръжие, тъй могъще, че самият цар не щеше да може да не държи сметка за него.“ Но поддръжка от страна на Англия Standard не обещаваше. Неговото старание бе с тия обвинения срещу Русия да усили негодуванието на европейския свят срещу тиранията на царизма.

Негодувание в континента съществуваше наистина, но в опозиционните кръгове. Тъй в Германия всичките врагове на Бисмарка станаха защитници на Батенберга. Между католическия център и демократическата левица една внезапна солидарност се бе появила против това, което те наричаха любоугодничество на канцлера към Русия. Официозният германски вестник Norddeutsche Allgemeine Zeitung порица с бруталния език, свойствен на Бисмарковите органи, това увлечение и го осмя като наивен и опасен сантиментализъм. „Никой германски държавен мъж, казваше официозът, няма право да пожертвува приятелските ни отношения с Русия в полза на българския княз, па бил той ангел в човешки образ.“1

Бисмарк считаше тия предизвикателства на германската опозиция спрямо Русия толкова по-опасни, че между Париж и Петербург продължаваше, усилвайки се, току-що наченатият политически флирт, предвестник на тоя френско-руски съюз, който бе постоянният кошмар на канцлера. Тъкмо в това време Дерулед2 бе приет триумфално в Русия, дето държеше пламенни речи против германизма. Виенската Politische Korrespondenz пишеше, наистина по вдъхновение, че в тоя прием нямало нищо чудно, като се знаела леснотата, с която се ентусиазират русите за всеки известен чужденец, и че романистът Шпилхаген, тенорът Тимборик и актьорът Роси били намерили същия очарователен прием в Русия, но под иронията на това комюнике бодеше силно безпокойствието от едно сближение между Петербург и Париж.

Общественото мнение във Франция се изказваше в полза на Русия с поразително единодушие и не без известна афектация. Немското произхождение на княза Александра играеше, без съмнение, известна роля в тази антипатия към него. Това най-добре личеше в ироническия дух, с който вестниците в Париж описваха неговата злочеста одисея. Най-добре изрази това побуждение на френските патриоти един млад дипломат от посолството в Берлин. „Целта на нашата политика, заяви той в интимен кръг, е да има в Балканския полуостров... един немец по-малко.“ Имаше и друга цел: да се покаже на Русия, че срещу враждата на Англия и винаги възможното вероломство на Бисмарк тя може да намери искрена поддръжка само във Франция. Съдействието почваше, преди Русия да го е искала. Целият френски печат бе в нейните услуги. Със своето грамадно влияние върху европейския свят той тръбеше неминуемата победа на руската дипломация. Големият опортюнистически вестник La Republique Francaise, основан от Гамбета, напомняйки в една статия, озаглавена „Стотях дни“, мимолетното второ царуване на Наполеона, изпращаше Батенберга в България с думите: „На път за Ватерло!“3 По-малко живописен в езика си, но преследвайки същата цел, Journal des Debats разсъждаваше след контрапреврата:

„Романът не е свършен и питаме с безпокойство как ще се продължи той. Свалянето и изгнанието на княз Александра бе една развязка; победата на неговите партизани не донася никакво разрешение. Като видяха изчезването на една личност, тъй неприятна за Русия, Англия, Германия и Австрия бяха скрили своите интимни съжаления и изпитаха едно чувство на облекчение. С повече или по-малко намръщена резигнация те бяха се примирили с революцията от 9 август. Но въпросът, който те считаха вече за закрит, отваря се сега отново и европейската дипломация се намира срещу един от най-усложнените въпроси, които е срещала отдавна.“4

Най-неловко бе положението на австрийските вестници. Техните естествени симпатии бяха за княз Александра5, от когото събитията бяха направили враг на руското влияние. Батенберг, затвърден на престола мимо Русия, това щеше да значи България, откъсната от своите връзки със славянския свят и принудена да търси своята опора във Виена. Но Батенберг, възвърнат от една контрареволюция, която бе свалила руските знамена в София и се канеше да стреля руските хора в България, това можеше да значи също край на дълготърпението на Александра ІІІ и начало на една насилствена политика спрямо княжеството. Оттам и едно акробатско поведение, което при всяко ново известие обръщаше се към полюса на победата.

Най-нервозно настроено беше — както бе естествено — руското обществено мнение. Контрапревратът предизвика в цяла Русия крайно угнетяюще впечатление. Московские ведомости се провикваше:

„С какво униние, с какъв упадък на духа после мимолетно ликуване цяла Русия ще чете утре една след друга чудните телеграми за възвръщането на Батенберга в България, за тържествения му прием в Русчук, за преданите към Русия български патриоти, изпълнили дълга на своя народ към нея и заради това опозорени и обявени за престъпници.“6

Новое время от своя страна повтаряше всекидневно своите умозаключения за неминуемостта от една руска окупация на княжеството. Разсъжденията бяха същите: турските войски няма да бъдат допуснати в България, „за това не може да става и дума“; от западните държави никоя не може да вземе върху си такава грижа: оставаше Русия. „Бъдещето на България е наша грижа, наше дело“, заключаваше вестникът.7 На другия ден той пишеше: „Окупацията на България по нашето мнение е неизбежна.“ След три дена:

У всички на устата е думата „окупация“; всичките умове се примириха някак си веднага с фаталната необходимост на тази стъпка, даже ако тя доведе въоръжено стълкновение между руските войски и българските дружини.8

Идеята за окупацията не бе в действителност тъй популярна в руското общество, както се стараеше да я представи вестникът на Суворина.ii Ония славянофилски кръгове, у които Аксаков бе оставил някои струи от своята велика душа, гледаха с голяма тъга на тия проповеди за насилия. Либералната интелигенция от своя страна рязко ги порицаваше. Органът на московските професори Русские ведомости казваше: „Ако тази окупация е постоянна, тя ще създаде нова Полша и ще убие обаянието на Русия върху славянския свят; ако тя е временна, ползата от нея няма да оправдае жертвите, които направи Русия, и рисковете, на които ще изложи своето дело.“ Въпреки строгостите на цензурата един голям и страстен спор се завърза между руските вестници на темата: „Какво да се прави с България?“ Современные известия9 намираха положението безизходно:

Да се образува от България „задунайское и забалканское генерал-губернаторство“?... Всеки русин би се отдръпнал с отвращение от това предположение, като не говорим и за това, че в политическо отношение то е невъзможно... Трябва ли в последствие тя да бъде спрямо Руската империя в положението, заемано от Финляндия?... Но русинът ще се прекръсти и ще каже: будеть с нас и одной Финляндии, избави Бог от другой подобной!

В що ще трябва да се състои нашето влияние, ако не предположим (а не можем и не трябва да предположим) политическо владичество (на България!) Как да се определят нашите интереси, които даже нашите западни завистници и врагове признават великодушно?

Няма отговор. Ето в що се заключава трагизмът на положението.

От многобройните писма, които редакцията на Новое время е получавала от читателите си, личи колко пристрастно е било руското общество за българската криза. Някои от тия писма са доволно любопитни. Някой си В. излагаше следния оригинален план: Русия да купи или „по друг път да добие“ сюзеренните права на султана и да устрои България, както Англия устрои Египет.10 В същия вестник бе изложено мнението: Русия да дава материална и морална поддръжка на България, като се задоволи да ръководи външната политика в съгласие с общите интереси на славянството. Но това преимущество изглеждаше незначително на монархическите кръгове, които не бяха в състояние да схванат ролята на едно влияние, упражнявано по косвен начин и чрез духовни средства. Общото впечатление от всичките тия полемики е печално. Насилствено отчуждена от държавния живот, живеюща или със закъснели настроения от славянофилското минало, или с отзвуци от големия шум, с който Бикмарковият гений изпълни Европа; сама неспособна да създаде политически идеи, нито да ги провери в живота, недоволна поради своето безсилие и безсилна със своето недоволство, руската интелигенция стоеше слисана и трептуща пред начинающата политическа драма, питайки се безпомощно кой ще бъде победеният: руската дипломация или славянският идеал.

Наглед руската дипломация стоеше бездеятелна пред събитията, чакайки те сами да донесат нейния триумф. Тя заявяваше само, че нови предизвикателства няма да търпи. На кореспондента на един виенски вестник11 Гирс заяви на 19 август: „Русия не желае никак да окупира България, докато редът и спокойствието владеят в нея, но положението на Русия би станало твърде деликатно и даже критическо, ако князът екзекутира авторите на съзаклятието от 9 август.“ След отговора на императора до Батенберга руската дипломация съвсем млъкна. „Депешата на царя, пишеше нейният орган Le Journal de Saint Petersbourg, не се нуждае от никакви коментарии; тя поставя върху една съвършено ясна почва въпроса, повдигнат от поведението, което на княза бе угодно да усвои.“12 Като произнесе присъдата си върху него, Александър ІІІ му оставяше свободата — да се самоубие.

От всичките кабинети само английският бе поставил своята дипломация в голямо движение, защото той трябваше да спасява своя престиж в Европа, своето влияние на Изток и своето протеже в София. Официалната формула, която Англия намери в тия свои интереси, без редът в България и спокойствието в Балканския полуостров; практическото приложение: възстановлението на княз Александра на престола му, но със съдействието на Силите, един вид под тяхна гаранция. За тази своя програма Англия се опита най-напред да добие съгласието на Германия и Австрия, като изолира Русия в ролята й на смутителка на мира и революционер по отношение на международните договори.

На 21 август лорд Идеслей изпрати до английските посланици в Берлин и Виена следните инструкции:13

Правителството на нейно величество е на мнение, че българските работи са достигнали до една точка, при която важно е за великите сили да се съветват върху политиката, която ще трябва да следват, за да се обезпечи редът и едно добро управление в тая страна и да се запази европейският мир от опасностите, на които би се изложил при нови смущения.

Възможно е, щото, ако мине време, други Сили да вземат инициативи в неблагоприятната смисъл за това, което правителството на нейно величество счита като реални интереси на Европа; или нещастни събития да се случат, които да предизвикат анархия.

Според мнението на правителството на нейно величество, една явна и откровена поддръжка на княз Александра би била най-добрата мярка за постигането на гореозначената цел и би било полезно, щото тази поддръжка да се даде на негово височество по такъв начин, щото той да може без безпокойствие да се посвети на задачата да управлява страната, начело на която го е поставила Европа.

Правителството на нейно величество иска да размени откровено мислите си с другите Сили, но преди да направи каквато и да е стъпка в тая смисъл, то желае да влезе в сношение по тоя въпрос с германското и австрийското правителства.

Моля ви поради това да говорите на министъра на външните дела в тоя дух и да ми известите резултата от съобщението, което ще му направите.

След свиждането си с Гирса и плана, който си бяха определили за бъдещите им действия, Бисмарк не можеше очевидно да приеме благосклонно предложението на Англия: той го отхвърли безусловно и със свойствената си лаконическа грубост. Английският посланик не можа даже да го види лично, а бе принуден да му съобщи инструкциите си чрез граф Херберт, сина на Бисмарка. На 22 август посланикът телеграфира на лорд Идеслей:14

Има честта да ви донеса, че щом получих депешата на Ваше Лордство с вчерашна дата, съобщих нейното съдържание на граф Бисмарк, който я докладва на канцлера.

Граф Бисмарк ме уведоми този подиробед, че канцлерът, като взима бележка от любезността, показана от Ваше Лордство, като сте направили нему това предварително съобщение, не може да посъветва Ваше Лордство да се опита да получи откровена и явна поддръжка на българския княз от страна на великите сили, понеже бил убеден, че такъв един опит не би успял.

Принц Бисмарк е на мнение, че макар княз Александър да е поставен на българския трон от великите сили, на тях не се пада поединично или задружно да го поддържат на трона му.

Отговорът на Австрия бе също тъй отрицателен, но с известно съжаление. Австроунгарският министър на външните работи граф Калноки би подкрепил охотно английската инициатива, ако да не се боеше от усложнения. Суровият надзор на Бисмарка тежеше върху него и го парализираше. В съюза си с Германия Австро-Унгария играеше една подчинена роля, която дразнеше умовете във Виена, но от която не смееха още да се освободят. Без съмнение, Бисмарк държеше на австрийските интереси, но искаше сам да ги направлява, а главно да ги помирява с русите — както той разбира. Той твърдеше, че във франценсбадската си среща се е старал да запази преди всичко бъдещето на Австрия в Балканския полуостров; може би това да е вярно, но сега бе очебиюще само едно: че той бе обезоръжил Австрия по отношение на Русия. На 22 август английският посланик във Виена докладваше на своя министър:15

По вчерашната телеграма на Ваше Лордство имам честта да ви донеса, че граф Калноки в отговор на съобщението ми за възгледите на правителството на нейно величество заяви, че кореспонденцията, разменена между руския император и българския княз, е създала според неговото впечатление едно положение, при което би било безполезно да се следва внушената от Ваше Лордство идея, която при други обстоятелства той би одобрил.

Отговорът на руския император не оставял никаква надежда, че той ще иска да чуе каквото и да било предложение в полза на княза, и сега е очевидно, че не би било подкрепено от Германия.

Освен това впечатлението на негово превъзходителство от това, което чува за чувствата на княза, е, че той бил тъй обезсърчен и отпаднал духом, че е съмнително доколко сам той ще иска да остане.

При тия обстоятелства негово превъзходителство мисли, че остава още едно: да се чака развитието на събитията.

За тия преговори върху неговата участ князът, идейки в столицата си, не знаеше още нищо; само от агенцията Havas той бе осведомен върху настроението, владеюще по отношение на него в Европа. Той виждаше, че светът много го жали, но го счита вече за изгубен. Всичките прокоби, произнасяни в големите столици едновременно от добре осведомени хора и от сонм лъжепророци, достигнаха до княза, преувеличени и деформирани от хилядите уста на гласността, и образуваха над него един зловещ мълвеж, нещо като бръмчението на едно лошо провидение.

Единственият насърчителен глас идеше от Начовича. На 20 август той изпрати две писма до началника на станцията в Русчук, за да ги протелеграфира на Стамболова. Първото гласеше:

 

Стамболову:

Съвършено тайно,

Румънското министерство доби известия от посланика си в Цариград, че руското правителство се решило да не взема никакви мерки срещу българското, освен ако се случат безредици в страната. Намерението му било да действува против нас по въпроса на Румелийския органически устав и да ни принуди да се подчиним на решенията на конференцията, като се надява, че тоя резултат ще има за последствие размирици в Румелия.

Показа ми се самата телеграма на цариградския посланик. Всички са задоволни от това решение на руския кабинет, понеже се дава на България време да отдъхне и да помисли за своето уреждание, и всички съветват да се протака румелийският въпрос колкото е възможно по-дълго време.

Norddeutsche Algemeine Zeitung следва своето лошо настроение против н. височество.

Австрийският управляющий посолството е на мнение, че тоя език на германския официален орган служи на нашите интереси, понеже успокоява страстите на русите. Австрийският официален орган Fremdenblatt, напротив, има един член, много благоприятен за възвръщанието законния ред в България.

Той препоръча на другите балкански народи поведението на българския народ и каза, че само законният ред в тая държава ще запази мира на Европа. Руските органи разпръснали из Румъния слуха, че негово височество бил убит, и префектите от всички страни се отправили до министерството, за да питат дали това е истина. Министър Sturdza изпроводи окръжно, за да успокои населението, което взема живо участие в нашите работи.

След като бе пратил тия сведения, Начович видя главния секретар в Министерството на външните работи Белдимано и английския пълномощен министър в Букурещ Уайт. Разговорите си с тях той предаваше с второто писмо, телеграфирано също от Русчук:

Г-ну Стамболову, съвършено тайно.

Срещнах се с г-на Уайт и г-на Белдимано. Г-н Уайт ми съобщи следующето: Австрия е благоприятна на България и на н. височество. Бисмарк е издействувал от руското правителство да не прави засега никакви постъпки и да чака да види как ще се обърнат работите в България. Английската царица натоварила г-на Ласелса, който минал вчера през Виена, да поздрави княза за неговото решение да се завърне в България. Ласелс пристига тия дни в София. Негово височество княз Лудвиг — братът на българския княз — се намира в Синая по поканата на румънския крал и ще има разговор с германския посланик. Нелидов предложил на турците да окупират Румелия и да оставят русите да окупират България; турците обаче отказали.

Нелидов и Радовиц правили в Цариград политика на своя глава, но без успех. Г-н Белдимано ми чете телеграми, от които изчерпах следующето: Калноки говорил на румънския посланик във Виена, че Русия не ще може да окупира България, ако не се произведат сериозни размирици, че той, Калноки, е убеден, че няма да станат такива размирици. Същото потвърдява и румънский посланик от Петербур. Царят не рачил да се реши да окупира България, ако и окружающите да го съветват да вземе тая енергическа мерка. Освен това и мисията на Долгоруки е отменена. Тая мисия е била решена, когато не се предвиждала възможността на връщанието на княза в България. Ето защо е желателно да не се вземат никакви задължения срещу руските консули, да се измени езикът в Пловдив срещу тамошния консул, в случай че любезността срещу Шатохина е била твърде много дипломатическа.

На оптимизма на тия депеши князът не вярваше. Единственото съобщение от Букурещ, което му направи впечатление, бе слухът, че русите мислели да го убият. Това предчувствие му бе в душата, когато софиянци го видяха тъй умислен и унил.

 

Столицата се нагизди великолепно, за да посрещне своя княз. По къщята се вееха многобройни знамена; от прозорците бяха пуснати килими. Всички агентства бяха издигнали флаговете си освен руското. Войските, които бяха в София, се наредиха на мерата между сегашната Борисова градина и ханчето на четвъртия километър. По пътя безброй народ се бе струпал още от зори и държеше в ръцете си цветя и зелени вейки. По-екзалтираните патриоти отидоха още по-далече, чак до Горублене. Излезли бяха надалеч, в официална форма, английският агент Ласелс, който току-що се бе върнал, и управляющите консулствата на Италия и Румъния.

При Горубленските ханчета князът биде посрещнат от министрите Радославов и Николаев, от големите военачалници и от многобройни депутации. Той облече тук парадната си униформа и се качи на кон. Подир него зашумя блестяща военна свита. Стамболов и Радославов вървяха в един файтон. Радославов попита:

— Вярно ли е, че князът иска да си отиде пак?

— Като дава такива телеграми, нека си отиде16 — отговори Стамболов, още неусмирен от своя гняв.

При четвъртия километър екнаха акламациите на народа. Князът тръгна към войската и я поздрави. Музиките засвириха в тоя миг и от укрепените пунктове около столицата топовете почнаха да гърмят. Войниците викаха ура и гледаха княза с екстаз, като някое серафическо видение. Той им извика:

— Юнаци, благодаря ви за вашата вярност, за вашата доблест.

— Ще се стараем, Ваше височество!

Князът мина със свитата си покрай всичките полкове, спирайки се да ги гледа с някаква майчинска нежност. Под неговите тъжни погледи войниците едва се държаха на крака от вълнение. С великия инстинкт на народното сърце те чувствуваха у своя княз страшната трагедия на престола. Александър мина обратно пред полковете, застана на левия фланг и се вгледа в стройните редове с един дълъг, бавен, болезнен поглед, който искаше да запечати в духа тази минута. Сетне поздрави ги мълчаливо с един сопнат жест на ръката и бутна коня си към шосето.

По пътя за София множеството го обсипа с цветя. Виковете кънтяха нескончаеми. Усмихнат, отсъствующ с мисълта си, той поздравляваше. В „Св. Крал“ се отслужи молебен. На връщане оттам той застана пред вратите на двореца (дето му се представиха официално агентите освен руския и германския), а на Александровската площад почна да дефилира войската. Това трая почти цял час. После князът се оттегли в двореца.

Най-напред той прие дипломатите. В срещата му с тях имаше нещо много тягостно; той се срамуваше пред тях за подлостта на заговора. В една реч, пресичана при всяка фраза от вълнението му, той изказа скръбта си, че негови офицери се вдигнали срещу него, прочете им отговора на руския цар. Сетне заяви, че ще се съветва с народа и войската и че ще направи всичките нужни жертви. При тия последни думи князът плачеше и агентите едва удържаха сълзите си.17

После князът прие политическите лица. Тям каза:

„Като човек имах недостатъци, но като княз мисля, че съм си изпълнявал длъжността. Дето и да бъда, ще моля бога за благото на България.“ Говорейки, гласът му трепереше и той стискаше нервно дръжката на сабята си.

Най-дълго говори той на офицерите. Речта му бе една изповед, направена като че ли пред смъртта:

„В продължение на седем години аз работих за независимостта на България и пазих нейните интереси; постоянните ми грижи бяха за войската и офицерите. Те бяха моето семейство, моите деца. Аз бях спокоен за себе си, като се виждах окръжен от офицери, които бяха мои другари в общите ми борби за славата на България.“

Той се разплака и замълча. Сетне поде:

„В тази печална нощ, когато се извърши превратът, като чух шума, попитах веднага дали има войска; казаха ми: да. И аз се успокоих, защото имах вяра във войската си. Въпреки тия нещастни произшествия аз никога не съм се съмнявал в моите офицери: през смътните времена, които последваха моето заминаване, те се показаха достойни за призванието си.

Благодарение на полковник Муткурова и на майор Попова (той ги прегърна) честта на българските офицери е спасена. Днес виждам около себе си офицери, предани всички на мене. Сега мога да напусна България, като похваля тия офицери, защото те ще съумеят да запазят реда.

Каквито и да бъдат обстоятелствата, в които ще се намеря, ще употребя влиянието си в полза на България и ще моля бога за нея. Душата ми ще бъде всякога с офицерите. Когато дойде ден да се воюва за Македония, аз ще бъда първият да се запиша доброволец.

Но в България не мога да остана, защото руският цар е против мене. Моето присъствие тук би било противно на интересите на страната, аз трябва да се откажа от трона.“

Майор Попов извика:

„Ний ще бъдем всякога с вас. Кураж и напред!“

Князът отговори:

„Независимостта на България изисква аз да си отида, защото инак ще има руска окупация; но преди да замина, ще се съветвам с висшите военачалници и ще съставя регентство, което ще пази интересите на офицерството. Във всеки случай разчитам на поддръжката на войската.“

Когато свърши, офицерите го наобиколиха просълзени: „Ваше височество, вий няма да си отидете! Без Вас България ще погине!“ Но той повтаряше глухо: „Не мога да остана... Императорът не иска...“ — и си улавяше челото като капнал човек, който жадува за почивка. Офицерите си отидоха мрачни и по стълбите на двореца слязоха мълчаливо, никой не смееше да продума най-напред за това нещастие, което техният ентусиазъм на победители не бе предвидял.

 

Решението на княза изглеждаше сега безвъзвратно. Изоставен от Европа, той не виждаше точка за опора и в самата страна. По пътя, на пресекулки, от тогова и оногова, той се бе осведомил за историята на преврата и неговото въображение видя в тая авантюра на няколко военни един обширен заговор на войската. Клетвата, която провинциалните войски бяха положили на временното правителство, бидейки заблудени от фалшивите телеграми от София, му се чинеше като резултат на едно предварително споразумение. Той не схващаше и истинските дълбоки мотиви на контрапреврата. Всичко, което бе станало в България, илюстроваше в неговия уплашен и мътен сега ум само едно: непостоянството на българите. Поведението на Каравелова му се виждаше като връх на двуличието; то бе насеяло в душата му едно семе на недоверие, което бързо израсна и затули със своята сянка всичко друго. На всички князът гледаше сега с недоверие; неговата болезнена мнителност не щадеше никого. За Стамболова той бе мислил всякога с известна боязън; и сега пред неговия остър поглед той се чувствуваше безпокоен. За телеграмата до руския цар той виждаше, че няма да добие прошка.

В такива размишления го завари английският агент, когато се представи при него на частна аудиенция. На Ласелса той изказа своята скръб, своята плаха безнадеждност, своите възмущения; изля пред него всичко, което събитията бяха натрупали в душата му и които давеха мисълта му. След аудиенцията Ласелс пишеше на своето правителство18:

Тази вечер имах дълго свиждане с княз Александра, който е в голямо униние. Негово височество каза, че военното съзаклятие било много по-широко, отколкото се предполагаше. От шест бригадни командири тримата били замесени в заговора и дванадесет от осемнадесет полкови командири. Войската била в пълно разстройство и Негово височество не можел да положи доверието си върху никого от цивилните. Г-н Каравелов бил сигурно известен за заговора и не е предупредил Негово височество и макар да е вярно, че той успя да предотврати едно сблъскване между останалите верни на княза войски с революционните полкове, той употребил за това мерки, които Негово височество като войник най-строго порицава. Негово височество казва, че неговото връщане е възстановило монархическия принцип и умило честта на българския народ от упрека, че е участвувал в едно подло нападение срещу особата на своя владетел. Народът би бил, без съмнение, с него, но е невъзможно да се управлява с народа, а на водителите не можел да се довери. При тия обстоятелства той е намислил да напусне страната и има намерение да назначи регентство.

Намерението на Негово височество не е да се откаже формално от престола и той не губи надежда да се върне пак в България, но при съществующите условия той се намирал в невъзможност да управлява страната и е решен поради това да повери изпълнителната власт в ръцете на едно регентство.

Употребих всичките доводи, за които мислех, че са от естество да отклонят Негово височество от решението му, но не можах да постигна повече от туй: да добия уверение, че Негово височество ще чака три дена, преди да се реши на нещо окончателно. Негово височество изказа с най-силни думи признателността си към кралицата и към правителството на нейно величество за благосклонността, която неизменно са му показвали, и се надява, че те няма да усилват трудността на тъй тягостното му положение, като настояват, щото той да остане в България.

Същата вечер (22 август) князът прие и германския дипломатически агент Салдерна, който му казал: „Ако Русия иска да окупира България, никой няма да мръдне пръста си.“19 Князът казал: „Аз зная, че Бисмарк и Калноки са ме пожертвували. Турция е безсилна. Колкото за Англия, без да бъде поддържана от Германия и Австрия, тя няма да се противопостави на Русия даже ако се касаеше за превземането на Цариград.“ След Салдерна явил се на аудиенция Богданов. Върху техния разговор не се знае нищо.

На другия ден (23 август) по желанието на княза Стамболов свика в залата на Нар. събрание голям съвет от политически лица и военачалници, за да се обсъди въпросът за отречението на княза и за образуването на регентство. Тук бяха освен привържениците на княза Каравелов и Цанков. Разискванията са били много оживени и страстни; за нещастие, никой от живите съвременници не ги помни добре. Каравелов през цялото време е мълчал. Цанков заявил, че ако князът напусне окончателно България, той със своята партия ще поддържа правителството, но за регентство не се съгласява. „Регентство, обяснява той, може да има при малолетен княз. Когато престолът е вакантен, стига един министерски съвет.“ На тая тема се захванал дълъг спор. Между туй част от офицерите почнали да се вълнуват, заявявайки, че ако князът поиска да си отиде, ще го задържат със сила. Начело на това течение бяха двама буйни хора, способни за най-отчаяните инициативи: майор Хр. Попов и капитан Велчев. На друга страна Паница проповядваше, че не трябва никакво регентство, а военна диктатура. Паница влезе даже в събранието, за да предложи своя план, но Николаев, когото именно тъкмеше за диктатор, го смъмра и му каза да си иде. Накрай военачалниците и държавните мъже на България решиха, че Батенберг може да си отиде, ако Русия обещае че ще съблюдава независимостта на княжеството и ще му оказва нужното съдействие. Изработиха се дванадесет точки, между които най-важните бяха: Ще ли Русия да уважи Българската конституция? Ще ли действува за пълния успех на Съединението? Ще помогне ли за сключването на заем и за избирането на нов княз?

Стамболов, Радославов и Тончев20 отидоха да занесат тоя въпросник в руското агентство. В агентството имаше в тоя момент неколцина господари: Богданов бе преместен, но още водеше делата; един млад секретар от посолството в Цариград, Ал. Неклюдов, бе пристигнал преди един ден като управляющи, но без да е заел съвсем поста си; най-сетне консулът от Видин Карцов бе се прилепил тук без никакъв мандат и бидейки амбициозен, хитър и голям интригант, изглеждаше като началник на двамата. Когато депутацията се представи, най-много говори с нея Карцов, като побърза да й даде най-големи насърчения. Богданов от своя страна каза, че ще донесе на своето правителство за българските желания и ще чака отговор.

Стамболов и Радославов отидоха и в другите агентства да изложат положението. „Те ми съобщиха, пишеше Ласелс21 до своето правителство, за намерението на княз Александра да напусне България, но добавиха, че страната няма да допусне неговото заминаване без гаранция от великите сили, че Русия няма да окупира България, че независимостта на княжеството ще бъде запазена и че няма да бъде позволена никаква чужда намеса във вътрешните му работи. Те ми съобщиха, че Народното събрание ще бъде свикано на 30 август, когато е именният ден на княз Александра и на руския цар, и че до тая дата не може да става въпрос за заминаването на Негово височество.“ Ласелс им отговори, че те могат да разчитат на симпатията и на моралната поддръжка на Англия. „Казах им, пише той22, че когато новините за съзаклятието против княз Александра се получиха в Англия, първото впечатление бе, че се касае за едно народно движение против Негово височество и че неблагоприятното впечатление за българската нация трая, додето се узна, че съзаклетниците са били малобройни и че голямото мнозинство на нацията е останало вярно на княза.“

На другия ден Стамболов, Радославов и Тончев отидоха в руското агентство. Карцов им каза, че императорският отговор е получен; на тяхното желание да им го съобщи официално той отказа. „Аз ще ви диктувам, вий можете да го напишете“, склони той най-сетне. По негова диктовка Тончев написа следното:

1. Россия будет поддерживать временное правительство, лишь бы оно являлось представителем интересов не отдельной политической партии, а руководилось общим благом страны, требующе прежде всего прекращения распри и восстановления спокойствия.

2. Не считая своевременным предлагать кандидатуру на княжество, Россия отлагает это до того времени, когда успокоются страсти и восстановится порядок.

3. Россия готова будет содействовать соединению, но с условием, что бы болгаре отказались от замыслов и попыток достигнуть это насильственными мерами, которыя могут только подвергнуть страну новым тяжким испытаниям.

4. Восстановление прежних тесных сношений Болгарии с Россией будет зависить от искренных усилий временного правительства, которая заставят забыть прошлое. Всякия теперь условия, с нашей стороны, признаем безцельными. По всем другим вопросам произнесемся, когда минует кризис.

В тоя отговор нямаше всъщност никаква гаранция: всичко в него бе казано в условна форма, за да може на другия ден да бъде опровергано. Депутацията го прие обаче без никаква мнителност. „Ний не бяхме още разярени срещу русите, разказва Радославов, вярвахме им.“

Стамболов, Муткуров и Тончев отидоха да занесат тоя руски отговор на княза. Стамболов му каза: „Сега едно от двете: или ще останете в България, като разстрелим няколко души от детронаторите, или ще си изпълните вече решението — среден път няма.23 Но ако напуснете страната, отречението ви от престола трябва да бъде окончателно и безвъзвратно. В тия времена държавата ни без владетел не бива да стои.“24 Князът отговори, че след обещанията на Русия той ще си замине вече със спокойна съвест, тъй като вижда, че независимостта на България е обезпечена. Муткуров, който през цялото време бе мълчал, заговори сега за брожението между офицерите. „Те са тъй настроени, че няма да пуснат Ваше височество.“ В тая смисъл се водеше наистина голяма агитация. Офицерите се екзалтирваха помежду си. Капитан Велчев се заканваше, че ще изколи всички политически мъже, които съветват княза да напусне престола си. Първата означена жертва трябваше да бъде Каравелов; той отиде даже в къщата му и размаха сабята си със застрашителна фурия, но Каравелов успя да го отвърне от смъртоносните му вдъхновения. Велчев му прости живота, но не възприе идеите му. Той продължаваше да клейми яростно малодушието на тия, които бяха готови да пожертвуват княза. В момента, когато Муткуров говореше на княза за възбуждението на военните, Велчев държеше реч на една група офицери, събрани в антрето, и ги подканваше да направят една манифестация, за да задържат княза насила. Излезе Стамболов да ги съветва на благоразумие, но те нямаха търпение да го слушат; чуваха се само виковете им: „Няма да го пуснем!“ Тогава Стамболов им каза: „Влезте сами да видите!“ Влязоха двама-трима души. Князът им обясни, че е принуден да си отиде, но им даде малка надежда, че пак ще се върне, щом се отстранят някои мъчнотии.

Тази малка надежда бе у княза в действителност доста голяма. Тя произхождаше от връзките му с германския двор. От няколко години между него и принцеса Виктория, дъщеря на германския престолонаследник Фридрих, се бе начела една идилия, която двамата млади бяха обърнали в чистото доверие на сърцето си на годеж.iii Александър носеше постоянно един пръстен, подарен от Виктория, на който бе написано с микроскопически букви името й. Той го гледаше като талисман и в поривите си го показваше на своите близки. Родителите на принцесата одобряваха нейното влечение; баба й, английската кралица, сродена вече с Батенберговците25, я насърчаваше най-много: както у всичките стари жени, които някога силно са любили, у нея имаше към всички влюбени безкрайна милост. Бисмарк обаче, който мразеше цялото семейство Батенберг и който преди всичко държеше сметка за разположението на Русия, настръхваше при самата мисъл, че германският императорски дом може да се сроди с един беден принц като Александра, роден от морганическа женитба и който свръх всичко това представляваше и тази особеност, че бе човекът, когото руският цар най-много мразеше.

Александър мислеше, че в безпощадността, с която канцлерът го преследваше, един от най-големите мотиви бе желанието му да го представи пред Европа като авантюрист и да направи по тоя начин неговата женитба с Виктория немислима. Князът знаеше, че Бисмарк ще остане непреклонен, затова реши да си отиде; но той си казваше, че страшният човек няма да бъде вечен нито по години, нито с власт, и това го обнадеждаваше. За никого не бе тайна, че престолонаследникът Фридрих ненавиждаше Бисмарка и че щом тури на главата си германската корона, първата му работа — първото му удоволствие на цар — ще бъде да уволни канцлера. Тази щастлива перспектива се виждаше близка на княз Александра, тъй като старият император Вилхелм бе вече с единия крак в гроба. Под закрилата на бъдещия германски император, имайки за тъст най-силният монарх в Европа, Александър се надяваше да се върне пак на престола, но не като малък княз, васален на султана и зависим от Русия, а като цар на велика България: защото неговата голяма мечта бе сега да присъедини и Македония...

Българският престол щеше ли обаче да остане дотогава вакантен? Стамболов настояваше за формално отречение и не криеше, че само бързото избиране на нов княз може да разреши щастливо кризата и да отстрани анархията. Князът можеше да отдели офицерите от Стамболова, но с условие да остане, за което той не искаше даже да мисли. Тогава у него се породи — или му биде внушена отстрани — друга мисъл: да се назначи в София една международно комисия от представители на всичките велики сили, която да упражнява в негово отсъствие върховния надзор над управлението на страната. Той помоли германския и австрийския агенти да действуват пред своите правителства, за да излезе от тях инициативата за тази комисия; какво са му отговорили те, е неизвестно, но Ласелс силно въстана против тази нещастна идея, която щеше да превърне княжеството в нещо подобно на турска полуавтономия.26

 

Ласелс настояваше пред княза да стои на престола си, уверявайки го, че бурята ще мине безвредно, но неговите усилия се сблъскваха срещу решението на един унил човек, у когото бяха се разбурмили всичките пружини. Александър възразяваше, че нямало на какво да разчита: офицерите, които сега го поддържали, утре можели да се обявят против него; войската била разстроена и не представлявала нищо друго освен една сбирщина. „Ако остана тук, добавяше той, ще трябва да разстрелям маса хора, цяло клане да извърша, но подир това ще бъда убит и аз.“27 Ще бъда убит! Това бе подир политическите сметки съкровената мисъл, която го терзаеше. Трябва голямо да е било сътресението от неговия плен, за да може у един толкова юначен човек да се роди един толкова недостоен страх. Бисмарк, на когото нищо почти не избягваше от човешката психология, казвал еднаж на Александра: „Трудно е да се разбере как Батенберговецът (der Batenberger), който биде триумфално възвърнат, си отиде тъй лесно. Лошият спомен от тази нощ, в която той биде низложен и задигнат, трябва да се е криел още във всичките му стави.“28

Ласелс пак не губеше надежда.Той телеграфира на своето правителство: „Убеден съм, че присъствието на Негово височество би могло по-скоро да предотврати безредията, докато неговото заминаване би било началото за смущения и на гражданска война и които биха дали на Русия предлог за военна окупация на страната.“ Същия ден лорд Идеслей му отговори:29

„Мъчнотиите, на които биха били подвергнати както България, тъй и Европа вследствие на отречението на княз Александра, са от такова сериозно естество, че правителството на нейно величество ви моли настоятелно да наблегнете върху негово височество да остане в страната и да я води през настоящата криза.“

Тази депеша можеше да даде на княза илюзията, че ако остане в България и се опре на руските заплашвания, Англия ще го поддържа до последна крайност. В действителност нито английският кабинет, нито английското обществено мнение бяха решени да поемат риска на един открит конфликт с Русия. На 26 август Times се изказваше по тоя въпрос открито и с удивителна безцеремонност.

Англичаните, пишеше той, твърде добре знаят безпомощността на теорията на народностите, за да въвлекат своята страна в една борба, имеюща за цел създаването на независими държави от елементи, които нямат никакъв положителен дух на независимост...

Княз Александър не е имал никога ни най-малкия мотив, за да предполага, че Англия ще отиде да се бие, за да го поддържа на неговия трон.

В Министерския съвет мненията бяха разделени. Лорд Солзбъри бе наклонен към една енергична политика. Неговият силен темперамент и амбицията, която бе вложил в изхода на наченатата с Русия борба, го тласкаха към нервозни инициативи. Министърът на външните работи бе солидарен с него по идеи, но бе мекушав по природа: за него Гладстон казваше, че е човек, пълен с отлични качества, но без воля.30 Съвършено враждебен на всяко увлечение срещу Русия бе Рандолф Чърчил.iv

Чърчил бе извънредно даровит човек, но безпокоен, твърдоглав и доста чудак — повече чудак във всеки случай, отколкото се полага на неговите сънародници. Неговото призвание бе да се бори винаги със своята партия отвътре. В 1878 г., член на мнозинството, той заявяваше на либералите, че е готов да представи в парламента една революция срещу външната политика на Биконсфилда , ако те му обещаят, че ще гласуват за нея. Сега той раздрусваше кабинета, на който принадлежеше. Неговото мнение бе — и той го викаше над стрехите, — че Англия се горещи без нужда по българската криза и че тя ще се изложи много, ако се отдели от концерта на Силите. С особено раздразнение той осъждаше инструкциите, които се изпращаха на Ласелса. На 23 август той пишеше на лорд Солзбъри:31

Току-що прочетох телеграмата на лорд Идеслей до Ласелса, с която го подканва да отклони Александра от идеята му да се откаже от престола и го съветва да се отнесе до великите сили. Аз мисля, че това е много недобросъвестно спрямо Александра. Идеслей знае много добре, че великите сили няма да си помръднат пръста заради него; знае още, че нашето съдействие не може да бъде освен платоническо. Аз съм ужасен от моралните ни отговорности към княза и неговия народ, които могат да ни заведат далеч, без да сме си направили сметката... Аз вярвам твърде сериозно, че ние не можем да се увлечем в едно крайно и решително действие в европейския Изток. Това би ни изложило — политически и финансиално — на голяма опасност в Камарата на общините.

Два дена по-късно той пак подновява своите оплаквания от политиката на Идеслея.

Последната телеграма на Идеслея до Ласелса, пишеше той до лорд Солзбъри32, е наистина un peu trop fort. Аз мисля, че трябва да имаме немедлено министерски съвет, преди да бъдат изпратени подобни инструкции. Аз гледам цялата серия (от депеши) наедно: първите две бяха много силни, но признаваха поне европейския концерт, когато последната не ще да знае за него.

Доколко е повлияла намесата на Чърчил, не е известно. Кралица Виктория от своя страна действуваше в полза на една решителна защита на княза с всичката своя енергия на сантиментална дама. Задачата на английската дипломация бе извънредно трудна. След като не успя в Берлин и Виена, оставаше й да действува в София, Цариград и Петербург. В София отчаянието на княза й противодействуваше, в Цариград — страхът на Абдул Хамида. За нещастие, английският посланик при Портата сър Едуард Торнтон, нов на тоя пост и стар по възраст, се оказа съвсем безпомощен.33 Срещу Нелидова, който сега тероризираше Портата, и германският посланик фон Радовиц, който усърдно му помагаше, Торнтон игра печална роля.v Турция, вместо да вземе, както я съветваше английската дипломация, инициатива за затвърдяването на своя васал, когото една чужда държава бе детронирала, напротив, телеграфира на Гадбан ефенди, че одобрява напълно намеренията на княза да напусне България. Оставаше едно средство на Англия: да има едно обяснение в Петербург, средство ненадеждно, което не можеше освен да извади наяве нейното пълно поражение.

Гирс се върна в Петербург на 24 август. Той мина през Берлин, дето биде посрещнат с големи почести. В една аудиенция при германския император той добави ново, по-тържествено потвърждение на обещанията на Бисмарка. Английският посланик в Петербург поиска да го види, щом се научи за връщането му. Срещата между двамата дипломати е била пълна с драматизъм (26 август). Сър Р. Морие я описваше надълго в своя рапорт до лорд Идеслей.34

Г-н де Гирс, пишеше той, се завърна от Франценсбад в неделя вечер. Отидох при негово превъзходителство вчера, но той бил с императора в Петерхоф. Той ми върна визитата днес подиробед и току-що имах с него дълъг разговор.

Най-напред попитах негово превъзходителство какви са последните новини от София.

Той каза, че князът изглеждал ту решен да си отиде, ту решен да остане: мисли, че последните новини били в смисъл, че ще остане. Аз казах, че се надявам искрено, че това е тъй, тъй като правителството на нейно величество храни най-силно съчувствие към негово височество и сериозно желае неговото окончателно възстановление на престола.

Негово превъзходителство забеляза, че знае добре това, но ние сме били едничката велика сила, която поддържала това становище. Той се боял обаче, че ние не сме били пресметнали добре опасностите и нещастията, които ще сполетят всички заинтересувани и особено самия княз, ако ние сме успеяли в нашето начинание и сме били възстановили негово височество на престола му. Впрочем това било наша работа, а не негова. Русия нямала никакво намерение да се намесва. Тъй казал императорът и той щял да си държи думата. Тя (Русия) е прекъснала еднъж завинаги всяко сношение с княза и се освободи от един нетърпим кошмар, който тежеше еднакво на всичките руси, от царя до мужика, а сега иска да остави България на българите, да правят те, каквото желаят.

Казах, че руското правителство е заявило, че въдворението на ред и избавлението на България от анархия били онова, което то желаело. Очевидно, единственото средство, за да се постигне тая цел, би било задружното действие на императора и на княза. Негово височество отправи позив към негово величество, за да му помогне, и получи къс отказ. Тая цел как ще се постигне сега с отречението от престола? Не може ли да се мисли, че с предаността на войската към неговата кауза и с възторжената привързаност поне на една голяма част от населението той има много повече средства на разположението си, за да възстанови реда и предотврати анархията, нежели който и да било друг кандидат? Било би абсурдно да се твърди, че нашите интереси и руските не са в много отношения противоположни в българските работи; но колкото се касае до поддържането на реда и предотвратяването на анархията, ние сме в пълно съгласие и следователно, като оказва всичкото си съдействие за възстановлението на негово височество на престола, английското правителство, ако успее, ще е извършило едно дело, което Русия има еднакво присърце. Никой разумен човек, казах аз, няма да отрече, че едно помирение между императора и княза ще въдвори веднага най-съвършения ред в една страна, разбунена от съперничествата на партизаните на тогова и оногова. Ако прочее Русия се въздържа, както се е задължила, от всяка намеса в нашите усилия да възстановим негово височество на престола и ние успеем в своето дело, няма ли никаква надежда, че пред такъв един fait accompli императорът ще се повърне от първото си решение и ще се помири с един роднина, който се показа тъй способен да изпълни възложената нему задача?

Негово превъзходителство отговори с необикновена горещина, че това няма да бъде никога. Той каза, че аз не бих могъл да си представя никаква идея за силата на тая омраза, която — от най-високото до най-последното — въодушевява всички съсловия на руския народ против княза, омраза, която последните събития открили, която той сам не знаел в същинската й мярка преди три дена, преди да мине руската граница и да влезе в съприкосновение с тия чувства.

Изразих своето удивление от тия думи, като казах, че аз всякога бях мислил, че свадата е била лична между императора и неговия братовчед (княза) и че руският народ взима участие в нея само от привързаност към своя цар.

Той отговори, че това било голямо заблуждение. „Тоя нещастен младеж, каза г-н де Гирс, аз не мога да не го състрадавам искрено и да не гледам на него по-скоро като жертва на събитията, нежели на собствените му грешки, макар те да са били многобройни — ce pauvre jeune homme е станал в очите на руския народ въплъщението и олицетворението на всичко, което най-дълбоко може да възбуди народното въображение. Той представлява на първо място неизказаната неблагодарност на българите към техните освободители и напомнюва загубите в кръв и пари, прахосани в една война, която не донесе нищо друго освен разочарования. На второ място, той напомнюва (на русите) за всичките унижения, претърпени в Цариградската конференция и подир нея. Най-сетне той представлява надеждите и желанията на враговете на Русия. Никога поради това не би могло да има мир между него и руския народ.

Аз казах, че ако това е тъй, перспективата е наистина мрачна. Становището, от което английската нация гледа на тоя въпрос, е обаче съвсем друго. Тя вижда в негово височество един княз, който е употребил най-добрите свои способности, за да създаде една свободна и уредена държава в земята, която му бе дадена, и тя (английската нация) му желаела всякога успех в трудното му предначинание. Ако въпреки ужасната свада на Русия и враждебността й към него той успее да вземе още веднъж юздите на управлението с твърда ръка и застане като конституционен глава на една правова държава, аз мисля, че английският народ би бил дълбоко развълнуван и мъчно би гледал с хладнокръвие на един опит, направен отвън, за да се наруши това положение на нещата.

Негово превъзходителство повтори, което е казвал и по-рано в много случаи, че Русия няма ни най-малкото намерение да се намиса.

В последния момент, значи, Англия бе отишла до прямо заплашване, но то не можеше да засегне Русия на почвата, която тя бе избрала — невмешателството.vi Впрочем то бе сега без предмет, тъй като княз Александър бе вече напуснал София.

 

На 25 август стана вече очевидно, че решението на княза е безвъзвратно. Тоя ден той отиде да се прости с войската си на лагера. Когато слезе от коня, офицерите го заобиколиха. Те сега бяха усмирени, но дълбоко опечалени. Той им разказа историята на своето царуване и защо го мразят русите:

„Аз дойдох до разрива с Русия по силата на нещата, защото водех самостоятелна национална политика.

Казват някои, че причината за тази свада се криела в моята личност. По-късно ще се види дали личността на княза е пречела за добрите отношения с Русия, или самата мисия на този княз. Това ще се види, ако Русия преследва цели, пакостни за българите. Аз тръгвам с надежда, че независимостта поне няма да пострада.“

За Александра ІІІ той каза:

„Царят е упорит в идеите си, но честен: той ще удържи думата си.“

Последните му думи бяха:

„Препоръчвам ви на вас, които до последния момент ни дадохте доказателства за верността ви, да бъдете всякога сговорни и да подкрепяте бъдещото правителство. Зная, че заминаването ми ви отчайва, но не се опитвайте да ме задържите: всичко би било напразно.“

Хр. Попов и Велчев се провикнаха:

„Княже, без вас няма България. Вий пак ще се върнете.“

Той не отговори нищо. После прегърна един по един офицерите. Те го дигнаха на ръце и плачейки, го занесоха до коня му.

На връщане князът шибна коня си малко напред и се поотдалечи заедно с Рачо Петрова. Князът бе много отчаян тоя ден. На Рачо Петрова той говори за своето положение, че е беден, че срещу имотите си в България има големи дългове и че за да се прехранва, му остава само сабята му. „Русите, напомни той, ми предлагаха четири милиона и половина рубли, за да остана тук техен вицегубернатор. Това аз не можех да приема. Ето сега последствията.“ Той заприказва за войната: „При една нова война, където и да съм, аз пак ще дойда да се бия за България.“35

На княза оставаше, преди да си замине, още една грижа: да състави регентство и министерство. Решено бе регентството да се състои от три лица. Върху първото лице всички бяха съгласни; то не можеше да бъде освен Стамболов. Офицерите искаха да има непременно и един военен: това се възприе. Появи се спор: тоя военен Николаев ли да бъде или Муткуров. Изборът остана върху Муткурова, тъй като Николаев бе предвиден за министър на войната. Оставаше да се попълни регентството с още едно гражданско лице. Стамболов посочваше на Каравелова. Пред другите той казваше, че Каравелов е известен в Европа и ще даде повече тежест на регентството; истинският му мотив бе обаче да държи Каравелова със себе си, за да не стане едно ново разцепление на либералната партия. Князът отначало се противи; той не бе видял Каравелова след връщането си и не искаше да го вижда. Офицерите от Пловдив, които бяха убедени, че Каравелов е участвувал в заговора, и които идеха в София с намерение да го разстрелят, не можеха да се помирят с мисълта, че той ще бъде поставен отново начело на княжеството. Стамболов36 обаче можа да го наложи.

Министерството се образува с по-малко мъчнотии. В него трябваше да влязат представители на всичките партии освен от цанковистите, които бяха явно компрометирани в преврата. Кабинетът имаше следния състав: д-р В. Радославов — министър-председател и на вътрешните работи; Начович — на външните работи; д-р Стоилов — на правосъдието; Ив. Ив. Гешов — на финансите; Т. Иванчов — на народното просвещение; Николаев — на войната. Начович бе в Букурещ. Радославов му изпрати следната телеграма:

Вашето присъствие тук много необходимо. Утре тръгва секретарят на Министерството на външните дела и изповеданията г. Чернев за Букурещ. Вярно е, че Негово височество ще се оттегли от престола. Това според него изисквала независимостта на България. Искали сме гаранции от Русия и от другите велики държави. Въобще положението сега по-комплицирано от всеки друг път. Утре имаме пак съвет. Г. Стамболов и министерството държат все същото поведение: държавата да се запази неповредена. Днес свикахме Народното събрание за 30 того. Но Негово височество настоява да се оттегли преди събиране на представителството. Моля незабавно тръгнете.

Начович пак настоя, щото князът да не напуска престола си.

След безбройните жертви, телеграфира той, които е вече принесъл върху олтаря на злочеста България, молете Негово височество да принесе и тая последня, като се съобрази с желанието на Великото народно събрание, което по мое мнение е необходимо да се свика, ако Господарят постоянствува на абдикацията си. Съзнавам, че е трудно да стават избори в днешните обстоятелства, но съм убеден, че те ще станат много по-полезни, когато князът е в България, отколкото ако Негово височество е окончателно абдикирал и се е отдалечил от отечеството ни. Войската ще покаже всичката си преданост към България и ще опази реда и тишината през времето на изборите, ако Негово височество бъде още на престола си, и така България ще се опази от анархия и следователно от окупация. Молете Негово височество да не отказва тая жертва на народа, който не е престанал да го обожава, както последно се показа, и който не е никак виновен за лошото положение, в което България се намира. Народи, поставени с по-голяма опитност, с повече оздравено положение, както са Сърбия и Румъния, треперят на тоя час срещу руските интриги и дързости.

Позитивно знаем, че абдикирането на Негово височество не само че не създравява нашата независимост, но я компрометирва. Нашата независимост ще се осигури, ако Господарят остане на престола си и следва да държи ред и тишина в България. Участта на отечеството ни е в ръцете на Негово височество, с неговото излизание от България ще започне нашето вечно робство. Вече общественото мнение в Европа е изменено в наша полза, знам, че Австрия се е възтревожила от решението за абдикацията. Във всякой случай Негово височество дължи към себе си да остане в България до свикването на Великото събрание, на което да даде подробен отчет за своето управление [на] България и да изкаже в тържествената тая минута на народа някои истини върху доброто на отечеството, истини, които вечно ще останат напечатани в паметта на населението и да му служат за урок. Аз ще тръгна с парахода в сряда за София. Моля за пощенски кола в Лом.

На другия ден, 26 август, князът трябваше вече да замине. Сутринта, на часа 11, той прие дипломатическото тяло. Речта, която той държал, била според рапорта на Ласелса37 поетична и пълна с достойнство. Той казал, че напуска държавата си и оставя властта в ръцете на едно регентство. С една нота — подписана от него в отсъствие на министъра на външните работи38 — той бе съобщил вече това си решение на агентите. „Аз се завърнах в България, каза той, за да се види, че мога да я напусна посред бял ден, вместо да бъда влачен като злодей по улиците в мълчанието на една тъмна нощ, да я напусна като приятел, а не като враг. Моята постъпка е доказателство за искреното ми желание, щото тази страна да бъде щастлива; нека то покаже моето лично безкористие. През седемте години, през които управлявах тази страна, аз бях всецяло предан на българските интереси и ако аз не успях, неуспехът ми се дължеше може би отчасти на моята младост и на неопитността ми, отчасти на незнанието на тия, които повиках да ми помагат в управлението. Аз искрено се надявам, че моят наследник ще бъде по-щастлив. Но и той ще срещне големи мъчнотии и няма да бъде, без съмнение, по-предан на интересите на страната, нежели аз.

Това, което ме сломи, продължи той след една пауза и с отслабнал от вълнение глас, това, което ме сломи, то бе Цариградският протокол.39 Той даде на моите неприятели и на опозицията оръжие да ме обвинят, че съм станал турски чиновник. Направих всичко, за да предотвратя тази мярка, но не сполучих: не можех да се боря сам срещу цяла Европа. Като напускам България, аз отнасям със себе си някои приятни и много неприятни спомени; между първите  са сърдечните отношения, които имах с дипломатическото тяло, среди което прекарах най-щастливите си дни в София.“

На аудиенцията присъствуваше и Неклюдов. Той бе дошел, сякаш да констатира политическата смърт на осъдения. Князът на прощаване помоли румънския и австрийския агенти да съобщят на правителствата си къде ще мине той, за да се избягнат всякакви манифестации по пътя.

Подиробед биде залепена по улиците следната прокламация:

 

Ний, Александър І,

по божия милост и волята народна княз на България

 

След като се убедихме в печалната истина, че нашето излизание из България ще улесни възстановлението на добри отношения между България и нейната освободителка Русия, и като получихме уверение от правителството на н. и. величество руския цар, че независимостта, свободата и правата на държавата ни ще останат непокътнати и че никой няма да се бърка във вътрешните й работи, обявяваме на нашия любезен народ, че се отказваме от българския престол, като желаеме да покажеме пред всички доколко са нам скъпи и мили интересите на нашето отечество и как за неговото благо и независимост ний сме готови да жертвуваме всичко, даже и това, което е нам по-скъпо от живота ни.

Като изразяваме нашата искрена и сърдечна благодарност за чувствата на любов и преданост, които целият наш народ е хранил и храни към нас в радостните и печални дни, които проживя българската държава и престол от нашето стъпвание в българската земя, ний излизаме из границите на княжеството, като възнасяме и ще възнасяме до края на дните си топли молитви към всемогущаго бога, за да закриля, пази и помага на България да стане тя велика, силна, щастлива, целокупна и независима.

Като назначаваме за регенти Стефан Стамболова, Петко Каравелова и подполковник Сава Муткурова, призоваваме всичките български граждани да се подчиняват и изпълняват заповедите и разпорежданията на поставеното от нас регентство и министерство, да пазят мира и тишината, за да не се усложни и без това трудното положение на отечеството ни. Нека бог пази България!

Тръгването стана на часа 4 подиробед. В „Червения салон“ князът се прости с офицерите. Още веднъж той им каза, че ще дойде да се бие заедно с тях за Македония.40 Във вестибюла той се разплака, прекрачи като в сън прага; като излезе на двора, обърна се към двореца си и дълго го гледа, мълчалив, със сълзи по лицето. „Никога в живота си — ни разказа един руски дипломат, който присъствувал на тая сцена, — никога не съм видял по-покъртително зрелище: ний всички плачехме.“41 В тоя момент задрънка един звънец и караулът излезе да се построи, за да отдаде последня чест. Князът след това поиска да се сбогува и с гражданските лица, но те му заявиха, че искат да го съпроводят. Той се качи на файтона; от лявата му страна седна Стамболов. Кочияшът удари с камшика конете, но те не искаха да потеглят; при втор един удар те се изправиха на задните си крака с разпенени уста. Най-сетне с едно нервно движение на главата те тръгнаха. Знамето се спусна тогава над овдовелия дворец.

Когато файтонът се показа на западните врата на двореца, барабаните забиха и музиките пак засвириха, както при посрещането му; но всичкият тоя шум бе печален и глух като на погребение. По улиците войската бе наредена без оръжие. Зад войниците небройно множество стягаше, блъскаше се, издигаше се на пръстите си, за да види първия княз на България, който се изселваше, подобно на вождите на древна Атина, но не осъден от народа си, а повален от една съдба. Князът стоеше прав във файтона и поздравляваше, смъртно бледен. За да плаче, не бяха му останали вече сълзи, но очите му се носеха над народа, изгорели от неизказана скръб. Когато файтонът щеше да излезе вече вън от града, някаква конвулсия облада многолюдието, чу се хленч, като когато спускат мъртвец в гроба: плачущи хора се провряха между войниците и се спуснаха да целуват ръката на княза и дрехата му. Той кротко ги отстраняваше, притеснен от тази екзалтация.

На единадесетия километър князът се спря, за да вземе сбогом от тия, които трябваше да се върнат в София. Тук сцената беше още по-раздирателна. П. Р. Славейков преграби княза със своите треперещи, изнемощели ръце и го целуваше като син. „Княже, казваше той, ти ще се върнеш, но аз няма да съм жив да те видя.“ Когато князът се качи пак във файтона и каза „сбогом“, всички му отговориха: „Не, княже, до виждание!“42

С княза заминаха в десет файтона регентите, министрите и някои политически лица. Те трябваше да го съпроводят до Лом. По пътя Стамболов даде на княза показанията на Бендерева и Груева, които току-що бяха се получили вечерта. Двамата водители на заговора бяха разказали цялата негова история: агитацията между офицерството, преговорите с Никифорова, колебанията на Каравелова. Князът четеше ръкописа и дознанието във файтона и при всеки лист се вдигаше по-високо завесата на тая окаяна драма, която му костува престола.

Към показанията си Бендерев и Груев бяха приложили и едно частно писмо до Стамболова.43 Бендерев бе се старал очевидно да покаже известна твърдост; но Груевото писмо бе вопиюще с уплах. Най-много бе уплашило слабата душа на Груева арестуването на Панова. Той се провикваше:

„Создателю, когато О. Панов, който е бил ръководим в действията си изключително от един достоен и благороден порив — да се избегне едно безмилостно и пълно с опасни сетнини сблъсквание, — като за подигравка е днес арестуван, тогава що остана за нас, които сме потънали до гушата в гроба грешници, пита се?!...

Неужели, г-н Стамболов, ще допуснете такъва една, съгласете си, при днешните обстоятелства, за нас пълна с най-тревожни очаквания и вълнения разправия?!“

Той молеше Стамболова да им извести каква участ ги очаква.

„Ще ни колят ли, ще ни бесят ли — нека ни известят, защото никаква битка не може да се сравни с едно томително очакване, в каквото сме ний в този час.

Ако е възможно, да не ни карат в София... Стига ни Рахово и Търново.“

Преди да напусне България, князът можа да види окаяния дух на своите врагове в това плахо писмо, в което страхът се изказваше без свян. Но тази радост мина бегло в неговото незлобиво сърце.

 

Князът караше, както всякога, извънредно бърже. Другите файтони останаха далеч зад него. Паница бе седнал нарочно във файтона на Каравелова, за да го терзае; той не можеше да забрави, че в 1885 г. Каравелов бе искал да го арестува по аферата с купоните. По пътя той направи всичко, за да го извади из търпение: но Каравелов понасяше тия предизвикателства със стоицизъм. В Бучино-Дервент файтоните се спряха на почивка.

„Извадихме провизиите си, за да похапнем, разказва В. Радославов; развеселихме се малко. Каравелов стоеше настрана като чумав: никой не го покани. Паница се наклони към мене и ми каза: „Като минаваме сега покрай някоя пропаст, ще хвърля Каравелова надоле.“ Това бе, разбира се, една обикновена фанфаронада на Паница, но Каравелов я дочу и се уплаши. На тръгване той се качи в друг файтон. Но дори до Лом Паница не го остави на мира.“

Освен в Бучино направиха се малки почивки в Петрохан, Клисура и Кутловица. Селяните се събираха на купчини, гледайки княза отдалеко и с плах поглед, смътно чувствувайки, че се върши тук нещо страшно. Твърде скоро князът стигна в Лом. Градът го чакаше, накичен като за празник; главната улица и пристанището бяха натъпкани с народ. Тук бяха пристигнали бригадните командири от Русе и Видин Филов и Любомски. На Дунава стоеха под пара австрийският параход „Сава“ и яхтата „Александър І“. Князът със свитата си и официалните лица се качи в „Сава“; изпровождачите — в яхтата. Потеглюването му стана при големи манифестации; многолюдието викаше: „Искаме да остане князът, да не напуща България!“ Стана нужда да им се каже, че това е временно, че той пак ще се завърне. Като разбраха, че „това е политика“, патриотите се утешиха малко; с по-голям огън те почнаха сега да викат ура и не млъкнаха, додето параходите не се изгубиха на хоризонта.

Към средата на пътя между Лом и Видин се зададоха два парахода, над които се развяваха безброй знамена. Когато се приближиха, чуха се музики, викове; от всички страни наскачаха хора по кувертата и махаха с кърпи: това бяха граждани от Видин и околията, излезли да посрещнат княза. Четиритях парахода продължиха заедно пътя си към Видин. Щом се показа старата видинска крепост със своята „Баба Вида“, големи кълба дим почнаха да обвиват върховете й; а след миг достигна и ехото от гърмежа на крепостните оръдия. Стените и насипите на крепостта, както и самите здания на града, бяха накичени с народни флагове. По дългия площад на пристанището бяха наредени войските от Видинския гарнизон, а зад тях се трупаше много народ. С приближаването на параходите гърмежът на топовете се усилваше и почна да се примиса с гръмогласното ура на народа и войската. Всичко имаше вид на тържество за победа, а бе всъщност демонстрация срещу извършената несправедливост към българския народ и неговия княз. Възбуждението във Видин бе голямо. Народът грабна княза и викаше: „Няма да ви пуснем!“ Войната бе оставила тук трептущ спомен, който се сливаше с любовта към княза и я екзалтираше. Блъскан като между две вълни, князът влезе в окръжното управление, една голяма и висока сграда, пред която множеството застана, викайки своята скръб. Той излезе на балкона и каза, че се жертвува за доброто на България и че ще мисли за нея, догдето е жив. Народът викаше: „Останете! Какво ще правим без вас?“ Възбуждението бе паднало и една неизказана тъга бе обхванала сега, тъга болезнена и безпомощна на деца, които ще осиротеят. Хората, които не бяха мигнали пред сръбските гранати, сега плачеха с глас. Князът се върна обратно на пристанището, качи се на парахода; един голям хленч залюля множеството, а князът, който напускаше завинаги българската земя, скри си очите с ръката и затрепера като лист. А крепостните оръдия зареваха, „като че искаха да разрушат парахода, който отнасяше сърцето на България“.

В „Сава“ и яхтата се качиха пак свитата, официалните лица и много граждани. По пътя офицерите пак увещаваха княза да се върне; казваха му, че ще го заведат триумфално в София, че ще умрат за него. Но той им отговаряше, че това е невъзможно, утешавайки ги с надеждата, че пак ще се върне. Нощта бе паднала тъмна, без звезди. Князът, седнал между регентите и министрите, пушеше. Брат му се разхождаше по кувертата. На всички душата бе тъжна и изнурена. Към часа един и половина след полунощ се показа светлината на фенерите в Турну-Северин. Дойде часът на последната раздяла; всички се раздвижиха. Князът премина в яхтата, за да снеме българската униформа. Когато излезе в цивилно облекло, всички се стреснаха, като че ли тепърва съзнаваха, че всичко това е сериозно. На кувертата се събраха около княза всички присъствующи. Стамболов му каза прощалните думи от името на България: „Българският народ със стиснато сърце и мрачен поглед гледа на бъдещето, но той не се отчайва. Душата му е с вас, княже. Името ви ще остане свято между нас. Запазете и вий добър спомен за нашата земя.“ Князът благодари и повтори своите по-прежни изявления: „Където и да съм, каквото и да определи за мене провидението, винаги и навсякъде моите мисли ще бъдат за България.“ После завърши: „Бог да пази нашето отечество!“

Князът пожела да се прости тук с придружающите го, но те поискаха да го изпратят до трена. На брега бяха натрупани много румъни и чужденци, които акламираха княза. Всички официални власти бяха излезли на посрещането. От пристанището да станцията войската бе наредена в шпалир.

Когато князът излезе на гарата, тренът още не бе пристигнал от Букурещ. Минаха няколко минути на чакане, които напрягаха болезнено нервите на княза. Най-сетне тренът изпищя, зададе се, спря се запъхтял. Князът се качи във вагона заедно с брата си и адютанта Увалиев, който не искаше да се дели от него. Когато тренът се залюля и тръгна, князът излезе на прозореца и неспособен да продума, направи знак за сбогом: всички българи на перона плачеха. Повторно изпищя тренът, но продължително тоя път, сякаш с нечовешки вик, и скоро се изгуби в тъмната нощ — тъмна както бъдещето, което се откриваше сега за България.

 


1 Norddeutsche Allgemeine Zeitung, 17/29 август 1886.горе

2 Пол Дерулед, френски агитатор, славянофил. Основател на „Лигата на патриотите“; апостол на националната идея за реванш срещу Германия; голям приятел на Скобелева.горе

3 La Republique Française, 19 август. Статията е от Joseph Reinach.горе

4 Journal des Debats, 28/16 август.горе

5 Чешките вестници от русофилски чувства нападаха княза. Това разсърди Франц-Йосифа и по негова заповед министър-председателят барон Таафе прати в Прага строго предупреждение.горе

6 Московские ведомости, 19 август 1886.горе

7 Новое время, 14 август.горе

8 Новое время, 19 август.горе

9 Современные известия (цитирано в Новое время, 23 август).горе

10 Новое время, 26 август 1886. — „Что нам делать с Болгарией?“горе

11 Wiener Tageblatt, 31/19 август 1886.горе

12 Journal de Saint Petersbourg, 21 август.горе

13 Английската сина книга, Turkey, т. І. 1887, № 267.горе

14 Английската сина книга, Ibid, № 272.горе

15 Английската сина книга, Ibid, № 272.горе

16 По разказа на д-р Радославов.горе

17 Агенция Havas, телеграма от 22 август, от София.горе

18 Английската синя книга., Ibid., №278.горе

19 Депеша от София до Standard, 25 август.горе

20 Тончев донесе и една телеграма от Бисмарка до княз Александра, изпратена чрез Цариград и оттам по телеграфа на източните железници. На Тончева тя биде връчена в Сарамбей от началник на станцията.горе

21 Английската синя книга, № 283.горе

22 Ibid., №318.горе

23 По разказа на Д. Тончев.горе

24 Че формалното отречение е било наложено на княза, това твърди и Ласелс в своята депеша от 24 август — Английската синя книга, № 280.горе

25 Братът на княз Александра Хенрих Батенберг бе се оженил преди една година за една от дъщерите на английската кралица. От тоя брак е родена днешната кралица на Испания, жената на Алфонса ХІІІ.горе

26 Сигурно князът е скрил тоя план от българските деятели, тъй като никой от тях не си спомня да е ставало дума за него.горе

27 Английската синя книга, ibid., № 284.горе

28 Heinrich von Poschinger, op. cit., стр. 364.горе

29 Английската синя книга, ibid., № 285.горе

30 John Morley, „The Life of W. E. Gladstone“л Т. ІІ, стр. 356.горе

31 W. S. Churchil. Lord Randolph Churchil. London, 1907, стр. 552.горе

32 W. S. Churchil, op. cit., стр. 552. — От всичките тия депеши само една е обнародвана в Синята книга под № 285.горе

33 George Washburn, Fifty years in Constantinople, 1909, Boston and New York, стр. 186.горе

34 Английската синя книга, № 295.горе

35 По разказа на Рачо Петров.горе

36 По разказа на д-р В. Радославов.горе

37 Английската синя книга, № 298.горе

38 Нотата гласеше: „Изборът ми на българския престол, бидейки санкциониран от великите сили и понеже по причини от външната политика се считам принуден да напусна страната, чрез настоящето ви изпращам копие от прокламацията, с която предавам властта в ръцете на едно национално регентство."горе

39 Протоколът, подписан в Топхането, според който българският княз ставаше генерал-губернатор на Румелия.горе

40 По разказа на Рачо Петров.горе

41 Съжалявам, че не мога да кажа името на този дипломат, понеже е още на служба.горе

42 Мемоарите на генерал Велчев. — Между ония, които се завърнаха в София, бяха Муткуров и Ив. Ив. Гешов.горе

43 Писмото носи дата 24 август. Оригиналът е у нас.горе

 

i „Да се съобщи на принц Александър — нарежда английската кралица Виктория, — че ние настояваме за необходимостта от неговото завръщане в интерес на мира в Европа. Ние всички стоим зад него.“ (Вж. целия текст в публикуваните писма на кралица Виктория в The Letters of Queen Victoria; vol.I, p. 116.)горе

ii Суворин, А. С. — руски публицист и обществен деец, известен със своята политическа безпринципност. Издава вестник „Новое время“, принадлежащ към революционния блок в руската преса.горе

iii Взаимоотношенията между Батенберг и дъщерята на германския престолонаследник продължително време предизвикват сплетни и интриги в дворцовите салони на монархическа Европа. Политическото съдържание и перспектива на този отдавна проектиран от английската кралица Виктория брак се запазват дори и след оттеглянето на Батенберг от България и изобщо от европейската политика. Германският канцлер Бисмарк обаче енергично се противопоставя на женитбата, в която вижда антируски жест. Подробности за перипетиите на този въпрос, който утихва след женитбата на Батенберг, вж. в Е. Corti, Leben und Liebe Alexander von Batenbergs, Wien, 1956.горе

iv Подобно на някои други автори С. Радев констатира в опозицията на Р. Чърчил срещу официалната английска външна политика едно начало на англо-руското политическо сближение, понеже Чърчил се противопоставя на някои антируски демонстрации на тогавашния кабинет Солзбъри. Смисълът и съдържанието на тази опозиция обаче далеч не са проруски. Р. Чърчил цели само да насочи в по-активен балкански курс Австро-Унгария и Германия и да ги сблъска с Русия. Така че тук става дума не за принципи, а за тактически и методически разногласия по въпроса за борбата срещу Русия.горе

v Английските управляващи кръгове са много недоволни от инертността на английския дипломат. В едно частно писмо кралица Виктория го окачествява като „тъп“. По-късно всред познавачите на английската дипломация се утвърдило впечатление, че бездействието на Е. Торнтон е една от главните причини за неуспеха на английската дипломация да осигури на Батенберг българския престол и да осуети по такъв начин по-нататъшните инициативи на руската политика по българския въпрос.горе

vi Тук авторът неволно смесва истинското понятие за действително невмешателство с основния принцип в английската европейска политика — избягване на еднолична и пряка намеса в събитията на континента. По това време английската дипломация работи усилено за успеха или провала на всяко политическо начинание, което би довело до прекомерното засилване на една държава в Европа. С такива изкусни маневри Англия запазва своята роля на арбитър в европейските спорове, известна в историческата литература под определението „блестяща изолация“, но в „българската криза“ тя е била близо до нарушаването на този принцип.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух