напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]



I. Първите стъпки на Регентството


Окръжното на Портата до Силите по българския въпрос. —Настроението в европейските столици. — Гласове в Русия за окупация. — Епилогът на преврата в Кюстендил. — Писмо на Груева до Попова. — Вътрешното положение на България. — Извънредната сесия на Събранието. — Бедността на Батенберга. — Телеграма до него от депутатите. — Телеграма и до руския цар. — Крал Милан и Регентството. — Интерпелация в Будапеща в защита на България. — Лорд Чърчил предлага на Русия споразумение. — Едно интервю на Стамболова.

 

Голямата историческа криза, която се откри със свалянето на княз Александраi и която не можа да се отстрани с неговото възвръщане, остави на първо време българския народ под тежестта на едно двойно впечатление: че неговата независимост е крайно застрашена и че само със собствените си сили той не ще може да я запази. Хората, които се наеха да водят България през тия тъмни и бурни времена, трябваше едновременно да екзалтират с каквито и да е средства националната самонадеяност и да намерят по какъвто и да е начин една чужда опора.

Най-напред, следвайки традицията, те паднаха на молба пред Русия, но отговорът бе неопределен и като гаранция недостатъчен. Тогава те се обърнаха към Турция. На 25 август в Портата се получи една телеграма от София, с която току-що съставеното министерство заявяваше на великия везир, че няма да остави княз Александър да си иде, ако не получи гаранция от сюзеренния двор, че докато се избере нов княз, Турция няма да допусне нито окупация, нито каквато и да е чужда намеса. Тая постъпка предизвика в Цариград голямо задоволство. Обидена от телеграмата на княза до императора, в която му заявяваше, че от Русия е получил короната си, Портата намираше сега удовлетворение в позива на българите към нейните права. Кямил паша отговори чрез Гадбан ефенди, че ще влезе веднага в преговори с великите сили, за да го упълномощят да даде на княжеството исканата гаранция; но още отсега той изпращаше своето уверение, че ако редът се запази в България, няма да има никаква опасност отникъде.1 На другия ден, 26 август, Портата отправи до държавите, подписавши Берлинския договор, следнята нота:

Императорският комисар в София ни известява, че княз Александър решил да сложи властта си и да напусне княжеството и че от своя страна председателите на Народното събрание и на Министерския съвет, като натоварили нашия комисар да ни съобщи официално това решение на княза, забележили, че българското правителство, войската и населението не би се съгласили да оставят Негово височество да замине, преди да са получили и от сюзеренния двор, и от великите сили гаранция, че няма да има в България ни окупация, ни чужда намеса и че условията за съществувание, обезпечени на княжеството от великите сили, ще бъдат съблюдавани.

Ний натоварихме нашия комисар да заяви в отговор на княжеското правителство, че докато княжеството не се отдели от пътя на законността, спокойствието и мъдростта, очаквайки назначението на един наследник на княза, както и от длъжностите, които му се падат по отношение на сюзеренния двор, никаква намеса отникъде не може да се произведе, че следователно, като взехме предвид споменатата постъпка, ний влязохме в сношение с великите сили, за да бъдем в положение да удовлетворим желанието, изказано от двамата председатели.

Постъпката на българските министри толкова повече заслужава да бъде взета под внимание от императорското правителство, че е необходимо да се тури незабавно край на ненормалното положение, което тежи върху Българското княжество и Румелия и занимава с пълно основание Силите, особено в момента, когато князът се оттегля от своя пост, и да се осигури в тях съблюдението на международните задължения. Мислим, че е справедливо и спешно да бъдем в положение да обезпечим на правителството на княжеството от наше име и от името на великите сили, че никаква чужда намеса няма да има в България и че условията, които й са гарантирали договорите, няма да бъдат изложени на никакво посегателство.2

На тази нота Силите не дадоха писмен отговор. На турските посланици се заяви устно, че положението, създадено от Берлинския договор, ще бъде опазено.

С най-голяма енергия застъпи това гледище Англия. Още на 26 август по повод една интерпелация на сър Howard Vincent в Камарата на общините върху слуховете, че се готвела някаква подялба на Балканския полуостров и че русите щели да окупират България, държавният подсекретар в Министерството на външните работи Фергюсон заяви, че „отделното действие на една велика сила в България е една хипотеза, която Англия няма да допусне“. На турския посланик Рустем паша, който на другия ден се представи с нотата на своето правителство, лорд Идеслей каза, че ще му отговори, след като се съветва с колегите си от Министерския съвет; но върху смисълта на тоя отговор не можеше да има никакво съмнение. От всички велики сили Англия бе най-много заинтересувана да осуети всеки план за окупация на България, само че тя считаше неудобно да се изпречи сама срещу руската политика, а се стараеше да изтъкне на първия ред една европейска коалиция, както във войните срещу Наполеона, както в Кримската война, както, в известна мярка, на Берлинския конгрес. Затова на запитването на посланика дали Англия ще излезе с окръжно до силите по българската криза, лорд Идеслей отговори отрицателно.3

В пълно единомислие с английския кабинет беше по събитията в България и италианският министър на външните работи граф ди Робилант. Той се водеше не толкова по политически съображения може би, колкото от съчувствие към трагичната участ на един малък народii, към когото се бяха прострели огромните нокти на една страшна империя. Съзаклетник с Мацини, доброволец с Гарибалди, останал въпреки своята политическа кариера „carbonaro“ по душа, ди Робилант бе отзивчив към борбите на всичките народности за тяхното обединение. Той посрещна с явна симпатия румелийската революция и употреби всичкото си влияние да се затвърди Съединението. Княз Александра обичаше с всичката нежност, която старите борци имат към героизма на младежта. На 24 август той казваше на английския посланик в Рим: „Невъзможно е да не почувствуваме искрено възхищение към тоя мил и млад княз, който е „preux chevalier“4 в истинската смисъл на думата.“ Неговото мнение бе, че князът трябва да остане на престола си и италианският дипломатически агент в София граф ди Соназ получи заповед да се отнася след възвръщането му, като да не е имало никакъв преврат.5

Благосклонността на Италия не можеше обаче да измени европейското положение, което принуди Батенберга да преклони глава пред руския ултиматум. След отречението му ди Робилант пренесе върху България чувствата, които хранеше към нейния княз. На турския посланик в Рим Фотиадес паша, който му съобщи нотата на великия везир, той отговори сега, че положението на княжеството трябва да се уреди съобразно с Берлинския договор, който гарантираше на българите правото да избират сами своя княз.

Във Виена турският посланик не успя да види лично министъра на външните работи, тъй като той бе заминал в Галиция, за да присъствува на големите есенни маневри. Но преди да тръгне, Калноки бе упълномощил главния секретар на министерството граф Сечени да даде на турската нота следния устен отговор: „Австрийското правителство ще влезе в сношение с другите Сили, но отсега то заявява, че сега, както всякога, то се поставя на почвата на съществующите договори; че от негова страна няма да има никакво вмешателство и че то се надее и е убедено, какво че няма такова опасение от никоя друга Сила. Всяко вмешателство би било противно на неговите възгледи.“

У австрийското правителство почнало бе вече да се прозира известно стремление да се откъсне от принудителната солидарност, в която Бисмарк се бе опитал да го свърже с Русия. И понеже същия ден (26 август) Neue Freie Presse бе обнародвал една сензационна телеграма от Петербург за някакво тайно съглашение, според което Русия щяла да установи протектората си над България, в замяна на което Австрия щяла да добие отстъпки в Босна и Херцеговина, граф Сечени заяви на английския посланик, че тая новина е фантазьорска и тя ще бъде официално опровергната.

Между туй Бисмарк насърчаваше силно руската политика, надявайки се, че тя ще се увлече много в Изток и ще остави свободно за Германия полето на голямата европейска политика. На престолонаследника Фридрих канцлерът казвал: „Ще бъде едно щастие, ако Русия добие Цариград и Балканския полуостров, защото тогава тя ще се ослаби.“6 Когато турският посланик в Берлин се представи с нотата на своето правителство, граф Херберт, който обичаше да подражава външните приеми на своя гениален баща, го посрещна доволно сурово. Той му забеляза преди всичко, че на първата част на нотата, в която бе споменато заплашването на българите да задържат насила своя княз, няма какво да се отговаря, тъй като Батенберг бил вече напуснал София. „Султанът, каза той, трябва да се задоволи с изричните и удовлетворителни уверения на руското правителство, че то няма намерения да се намесва в България. А за Германия, очевидно е, че и тя подобно намерение няма.“ Колкото се отнасяше въобще до поведението на другите велики сили, граф Херберт заяви, че не може да се произнесе, преди да е поискал тяхното мнение. На английския посланик, който го посети в същия ден, той каза, че канцлерът по никой начин няма да се присъедини към едно общо изявление на Европа върху неприкосновеността на съществующето положение в България, тъй като считал, че гаранцията, произходяща от Берлинския договор, трябвало да бъде достатъчна за Турция, както и за българското правителство.7 В една поверителна беседа, която последва официалния разговор, граф Херберт съобщи сетне на посланика, че задължението, поето от Гирса във Франценсбад да не се намесва във вътрешните работи на България, било безусловно и че то щяло да важи за всичките възможни случаи: уверение, в което английската дипломация се съмнява и което и до днес остава загадъчно.

Трябва да се отбележи, че на първо време Русия се държеше съобразно с това действително или мнимо задължение пред Бисмарка. На турската нота Влангали отговори, че императорското правителство няма никакво желание да се меси в управлението на България, нито да посяга на нейната самостоятелност.8 Ден по ден се набираха обаче признаци, които говореха за някакви скрити мотиви на руската политика и будеха безпокойствия за бъдещето. Преди всичко от Петербург се опроверга твърдението на Батенберга, че той заминал, след като е получил уверения от Русия, че ще зачита независимостта на княжеството. „По причини, лесно понятни, пишеше официозният Journal de Saint Petersbourg,9 руското правителство не можеше да вземе никакъв род задължения към княз Батенберга.“ Тук имаше очевидно игра на думи: задълженията не бяха поети лично пред княза, но те съществуваха, а руската дипломация ги отричаше гузно. Начинът, по който се разреши княжеската криза, остави Русия недоволна, това бе очевидно. Управляющият руското посолство в Берлин казваше на граф Херберт Бисмарк своето удивление и разочарованието си, задето в Регентството, както и в Министерския съвет не фигурирало името нито на един русофил. В същата смисъл, но с по-голяма нервозност и със свойствената му саркастическа маниера се изразяваше и Карцов в София. „Каква полза, казваше той няколко дни след заминаването на княз Александра, каква полза, че Батенберг го няма вече, когато неговите хора са тук и държат всичката власт в ръцете си?“ Забележката бе права. Контрапревратът бе направил от привържениците на княз Александра, по силата на ролята, що играха — врагове на руското влияние. Те бяха фатално заставени да поддържат Батенберговата политика без Батенберга, т. е. с по-голяма решителност и прямота. Националисти по традиция, по инстинкт, по впечатления, добити от минутата, те не бяха намерили още формулата на своите идеи, нито пътя на своето действие; но от мястото, което историята бе им определила, те не можеха да не влязат в конфликт с тая руска политика, на която 9 август бе тъмната прелюдия и Батенберговото отречение — първото тържество.

Руските империалисти от кръжока на Каткова, които вдъхновяваха тази политика или поне които я популяризираха в широката публика, ненапразно говореха за окупация: те чувствуваха, че жертвите, които един чужденец като княз Александра не бе рачил никога да направи, българите ще ги направят още по-мъчно и че само под защитата на руските щикове България щеше да се помири с положението, което Русия й готвеше в своите планове.

Три дена след като княз Александър се бе отрекъл от престола, два дена, откакто той бе напуснал българската земя — когато още регентите не бяха се завърнали в София и нищо не се знаеше за техните намерения, — Московские ведомости пишеше: „Най-доброто разрешение на настоящия източен кризис се представлява във форма на руска окупация в България... Общото положение тъкмо благоприятствува на сегашното осъществление на тоя план.“10 Руските империалисти, които виждаха в Бисмарка някакво демоническо въплъщение на всичките враждебни на славянството исторически стихии, работеха по тоя начин, без да подозират това, в пълна хармония със съкровените въжделения на железния канцлер.

Впечатлението от тия набеги на руските публицисти в областта на хипотетическата политика не можеше да не бъде много силно в България, дето умовете си преувеличаваха твърде наивно значението на вестниците: тук между една нота на Гирса и една статия на Каткова не се правеше голяма разлика; всичко, което идеше от Русия, като мълва даже, намираше широк отзвук в народното въображение, настръхнало от събитията.

Между туй България се усмиряваше отвътре.

На 22 август, в деня, когато княз Александър влизаше в София, в горите край турската граница до Девебаир се разиграваше жалкият епилог на преврата.

Ний оставихме революционните войски11 в Перник. Те бяха в голямо униние; вече съвестта ги терзаеше за лошото дело и страхът им помрачаваше очите. Войниците имаха поне тая външна изправност, която дава дългият навик на дисциплината; но офицерите бяха съвсем грохнали. „По пътя за Радомир, разказва генерал Вазов, вървейки, запяхме. Песента ни бе тъй тъжна, че шопите, които ни срещаха, сваляха капите си и се кръстеха. Някой от нас се обърна и каза: „Наистина приличаме на погребална процесия.“

В Радомир се държа военен съвет. Вазов пак настоял12 на своя план: да се върне войската назад и да търси опора в Южна България. Предложението му сега се посрещна с по-голям ропот; офицерите считаха, че всичко е изгубено, и заявяваха, че стигат им вече авантюри. Някои от тях мислеха вече да бягат; други заявяваха: „Ще се укрепим в Кюстендил и ще се държим до последня крайност.“ Сериозно намерение да се бият нямаха и те обаче: те се палеха изкуствено, за да скрият от себе си дори големия студ, който бе паднал в душата им и ги караше да зъзнат.

От Радомир почна вече дезертирането. Когато войската тръгваше за Кюстендил, поручик Балтаджиев останал назад и се скрил в един плевник.13 По пътя изчезнаха и неколцина други. А войската остана непокътната, вървяща сляпо подир началниците; тя само се дразнеше глухо от това постоянно отстъпление, което недоумяваше.

Пристигането в Кюстендил даде на офицерите една мимолетна бодрост. Те взеха мерки за отбрана: поставиха вериги по пътя от София, избраха позиции, заповядаха да се копаят окопи; оръдията бидоха поставени на стратегическите пунктове. „Духът се подигна; вечерта имаше радост и веселие“, разказва един съвременник14. Тия приготовления смутиха обаче населението. От безучастно, каквото беше, то се настрои враждебно. Един вид озлобление почна да расте спрямо тия авантюристи — всеки победен е авантюрист в очите на еснафа, — които носеха в спокойния пограничен град рисковете на една обсада. Търговците един по един се измъкваха по направление към столицата. Скоро изчезнаха и повечето офицери, родом от Самоков и Радомир. Духът отпадна у всички, тоя път вече безнадеждно. Войниците се събираха на групи, разискваха, мрачни; погромът и тях бе вече деморализирал.

В това време капитан Маринов, който бе получил заповед да завземе Белоградчишкото дефиле, продължаваше хода си, настъпвайки откъм Дупница; а в Коньово бе стигнал вече капитан Кирил Ботев с кавалерия и няколко топа.

Тогава, разказва генерал Вазов, се почнаха преговори по телеграфа. Ботев предлагаше да се предадем; ние полагахме условия. На станцията дойде Мелетий, който искаше да действува като посредник. Споразумението не можа обаче да се постигне. На последния съвет, когото държахме, аз предложих да атакуваме през нощта Коньово и да превземем артилерията, поставена много неудобно в долината на Струма. Това щеше да ни увлече от кръвопролитие на кръвопролитие; другарите ми отхвърлиха и тоя път моя план. Тогава се взе решение: майор Стоянов да остане с всичките части, за да ги сдаде, а офицерството да избяга към границата и да мине в Турция. Някои изказаха мисълта да се оттеглим на турска територия с двата полка, но болшинството възрази, че това би било недостойно за българската войска. При тръгването се възбуди въпросът: да вземат ли офицерите артилерийските коне, за да идат до границата, която бе на 25 километра, и да се снабдят ли с пари от казионния ящик на частите? Реши се да не вземат ни коне, ни пари. На коне се качиха тия, които си имаха собствени. Понеже ми беше набит кракът, аз взех от батареята коня на военния министър Никифоров.

Беглеците стигнаха вкупом до Скакавишките колиби. Тук те се разделиха на няколко групи: едните тръгнаха към Девебаир; другите — по успоредни посоки. Скоро те видяха, че пътят е опасен. Воинският началник Ганчо Георгиев и окръжният управител, които избягаха от Кюстендил при пристигането на революционните войски, бяха пръснали слух между населението15, че детронаторите са обрали в София банката и са задигнали хазната; от всички погранични села милицията се дигна и бродеше по всички пътеки, настървена като за лов. „Щом видеха фуражка, стреляха“, разказва капитан Ножаров. Почти всички беглеци бидоха заловени и върнати в Кюстендил с големи демонстрации (22 август). Вазов и капитан Владимир Иванов успяха да избягат в Турция.

Ние се отбихме, разказва Вазов, от скакавишкото шосе на юг към едни хармани. Беше рано призори. Обърнахме се към един селянин да ни покаже път през гората до някой турски пост; той се почеса по врата и каза: „Не зная такъв път!“ Владимир Иванич извади револвера и го насочи към главата му; тогава той се съгласи. След много мъки излязохме на турския пост. Беше се вече хубаво светнало. Турските войници, като видяха български офицери, изскочиха насреща и се построиха. Попитахме: няма ли някой офицер? Отидоха да го дирят. Турците повидимому очакваха появяването на български войски и може би военни междуособици в България. Затова, щом се яви един юзбашия, заповяда на аскера да заеме билото с верига: турците ни пазеха от нашите!

Населението на Кюстендил посрещна зле арестуваните офицери,16 но отрядът на Ботева не допусна върху тях никакво насилие. Голяма хуманност показа и капитан Маринов.

Когато той пристигна в Дупница, дойдоха да му съобщят, че една полурота от Струмския полк с двама офицери искала да сложи пред него оръжието си.17 Той прати да викат двамата офицери.

— Защо сте дошли?

— Да се предадем.

Обладан от горчива тъга пред тази пародия на войната, в която се бе изродил куражът на двата български полка, Маринов промълви:

— Че ний турци ли сме?

После попита:

— Къде е другата полурота?

— Тя е на аванпости.

Двамата млади офицери стоеха пред Маринова с наведени очи.

— Защо се предавате? — ги попита той, внезапно суров пред тия две плахи физиономии.

Единият се обади:

— Тя се видя нашата... Какво друго да направим? От два дена войските не са яли. Народът ни гони като зверове... Няма вече никъде...

Маринов заповяда да нахранят войниците, а на двамата офицери каза:

— Като се наядат войниците, ще ги вземете, ще отидете при другата полурота и оттам — направо в казармата в Кюстендил.

На другия ден Маринов пристигна с полка си в Кюстендил. Нему се падна да изпълни указа за изгарянето знамето на Струмския полк.18 Всички войски от отрядите на Ботева и Маринова се построиха в четвероъгълник на една поляна при Кюстендил. Тук се доведоха обезоръжени чиновете от двата полка, изменили на клетвата си. Маринов държа реч, в която посочи позора на извършеното престъпление, и прочете указа. На знамето се отдаде чест от войската; после един подофицер го потопи в спирт и го запали. Когато тънката свилена материя пламна, в очите на всички войници се появиха сълзи: подир тоя къс от плат те бяха вървели да мрат по пътя за Сливница и при височините на Келташ...19

Когато тази печална церемония се извършваше в Кюстендил, арестуваните офицери бяха вече препратени в Радомир и настанени в казармите под слаб надзор. „Връщайки се със своя полк в София, разказва генерал Маринов, аз водех със себе си и обезоръжените струмци, които Регентството бе решило да разпрати по разните полкове в провинцията. Когато наближихме до казармите, струмци забелязаха в двора някои от своите офицери; възмущението им бе тъй голямо, че взеха камъни и ги замериха. Офицерите побързаха да се скрият в клуба, посрамени повече, нежели уплашени.“

По цялата страна яростта срещу детронаторите бе страшна. Едно писмо на Груева до О. Панова, което е дълъг стон на една съкрушена душа, дава за тия чувства на народа ужасно впечатление:

Ний сме, пише той, в едно крайно безпомощно положение. Няма човек, към когото аз бих могъл да се обърна и да го помоля да си протегне ръката за помощ. Всички, даже някои познати, си отвръщат лицето и не щат даже да гледат на нас, като ни считат за крадци на държавната хазна и революционери с низка цел — да предадат отечеството в чужди ръце за някои лични облаги и корист... Уверявам те, че ако би ни дали свобода, тълпата ще ни разкъса на парчета — дотолкоз тя е разярена против нас, като вярва, че ний сме най-отчаяните вагабонти и изменници на отечеството. Често дохождат пред прозорците на затвора, гдето се намираме, разни личности и сипят върху ни най-вулгарни и цинични псувни, като плюят върху ни. Аз се изневерих в хората, Олмпий Спиридонович, и вярвам напълно в това, че злият гений се е вселил в сърцата на всички.

Последната надежда на Груева бе в застъпничеството на Стамболова, който във време на преврата бе обещал обща амнистия.

Неужели, питаше той, г-н Стамболов се счита безсилен, този Стамболов, след когото днес целият български народ върви и комуто вярва този народ като на бога?

Участта на детронаторите произведе във военния свят потресающе впечатление. За момент поне у офицерите, духовно солидарни с преврата, се изпариха настроенията за бунтове. Шуменският гарнизон, който от 9 август насам бе хитрувал много плитко между закона и престъплението, се бе спотаил сега съвсем, чакайки събитията да му донесат една решителност, която той не бе успял да намери в себе си. Регентството от своя страна бе побързало да вземе мерки срещу охотниците за смут. Майор Блъсков бе арестуван. Гуджев бе под надзор; Кисов също. Всички, които бяха показали ревност в първите дни на преврата, бяха наблюдавани. Но не от тях идеха засега безпокойствата, а от героите на контрапреврата.

Офицерите, които влязоха в София начело с Муткурова, бяха наранени от разрешението на кризата и роптаеха помежду си. Европейските мотиви, които наложиха повторното отречение на княза, бяха за тях малко достъпни. В уязвената им душа се сблъскваха тъмни догадки, над които господствуваше инстинктивно подозрение към политическите лица, които окръжаваха княза след връщането му. Навикнали от своето поприще да свеждат всичко към физическия кураж, те отдаваха на малодушието на „цивилните“ нещастната развязка, наложена от Русия. Твърде чистосърдечно те се питаха: „От какво има да се бои князът, когато ний сме готови да мрем за него?“

Когато в Пловдив пристигна, предадена по телеграфа, прокламацията на княза от 26 август, офицерите от гарнизона не искаха отначало да повярват, че страшната тази вест е истинска. Капитаните Гани Атанасов, Н. Атанасов, Дечко Караджов, Алеко Атанасов, В. Делов, Паничерски, Ив. Соколов, Г. Шиваров отидоха на станцията и пратиха на Муткурова следната записка:

Не се съмнявате, вярваме, ни най-малко, че ний всинца сме решени заедно с вас да направим всичко за запазването на независимостта на милото ни отечество България и че водими единствено от желанието да изпълним един свой свещен дълг, изтекуем от това решение, се явяваме на апарата. Издадената вчера прокламация от Негово височество за отказването му от престола под някаква си гаранция, дадена от руското правителство, съвършено ни озадачи, тъй като, от една страна, думите в прокламацията са прямо противоположни на тези, казани от Негово височество на офицерите при последното му посещение, и, от друга — каквито и да са гаранции от европейските велики държави, дадени помежду им, са нищо повече освен така казано „бошлаф“, а камо ли за нас, такава една малка държавица.

Военният тук наш съвет ни натовари да ви предадем тези негови взглядове на работата и че те са решени в никой случай да не допуснат — освен през мъртвите им тела — да се разпореждат с нашите дела, с нашата самостоятелност които и да било чужденци и че княжеството ни не може да бъде Българско освен под князуванието на любимий ни княз Александър Батенберг.

Упоменатата прокламация е за съвета нещо неочаквано и непредаването й на военните началници, а само на окръжните управители, му дава да разбира, че вий и всичкото офицерство сте също тъй погледнали на казаната прокламация и също така е и за вас съвършено неочаквано явление нейното появявание. Молим ви да ни дадете наставления как да постъпим в дадения случай и какво направление да държим занапред.

Тази записка изразява добре — със своя наивен език и с чистосърдечните си пориви — преобладающето настроение у офицерите: недоверие към Европа; страх от посегателствата на Русия; вярата, че без Батенберга България ще погине. Муткуров отговори, че отречението на княза е временно и че той ще се завърне като цар на съединена и независима България. Това бе върховната и смътна надежда, която князът бе извадил из своите илюзии и бе хвърлил, преди да замине, като мираж в голямата пустота, зинала пред бъдещето. Тя не можеше да бъде дълготрайна, но по-екзалтираните офицери я възприеха радостно и намериха в нея голямо успокоение.

 

Възбуждението им се обърна сега срещу Каравелова. В техните очи той бе вдъхновителят на преврата, учителят на клетвопрестъплението, предателят, който мълком от кулисите бе устроил предателството, като бе тласнал други на сцената, за да поемат рисковете и оберат срама. Към самите детронатори ожесточение още нямаше; то се появи по-късно, след бунтовете; засега офицерите националисти считаха офицерите съзаклетници жертва на Каравеловите тъмни интриги. Върху Каравелова, тъй популярен във войската до 9 август, падаха сега всичките проклятия за участта на княза и за позора, нанесен на мундира.

Тоя дълбок обрат се дължеше почти изключително на двусмисленото поведение на самия Каравелов. След като допусна преврата, без да го е устроил, той се обяви срещу него, без да направи нищо, за да го осуети. На 9 август сутринта той изруга пратениците на Груева, които му предлагаха да участвува в диктатурата; но подиробед той телеграфираше Стамболову да не предприема нищо против свършения факт. Когато на 12 август той прие да образува министерството, първото му условие бе, че Груев ще се оттегли; но в същото време той вземаше пред Богданова задължение, че Батенберг няма да бъде повърнат. С една дума, той порицаваше революцията, но възприемаше нейната цел. Всичко туй бе много сложно и вземаше загадъчна форма. Но това, което най-много повреди на Каравеловата популярност, сложи за него убеждението, че той е виновникът за преврата, то е упоритостта, с която той се противопостави на искането на Стамболова да помести името на княза в прокламацията. Дългите телеграми между Търново и София бяха редовно предавани на Муткурова, който ги съобщаваше на офицерите от Южна България, събрани в Пловдив. От тях личеше, че срещу желанието на войската да се възвърне князът бе застанал само Каравелов: Груев и Бендерев бяха избягали, възбунтуваните полкове бяха минали вече Владайското дефиле на път за Кюстендил. Попов бе вече господар в София, цялата страна викаше за своя княз — а Каравелов на всички увещания отговаряше: не! Врагът на детронаторите не искаше да върне детронирания.

Без съмнение, той имаше за това своите мотиви, но те бяха много забъркани, за да ги схване публиката. Тя виждаше само голия факт, че Каравелов бе имал властта и не бе запазил княза; бе взел тая власт отново и не искаше да го върне. Това бе много повече, отколкото е нужно на обществото, за да осъжда, тъй като то иска в критическите времена ясна политика.

От надменност към хорското мнение или от голям отпадък на духа Каравелов не направи нищо, за да обясни своето поведение. Той бе прекъснал всяко общение със света, уединил се бе в своята малка къща, доброволен отшелник, който си затваряше прозорците, когато шумно покрай него минаваше историята. Приятелите, които го посещаваха: Никифоров, Панов, Ив. Славейков и пр., бяха подобни нему по своето разположение; те роптаеха еднакво против тия, които го повърнаха; осъждаха Русия за нейните вмешателства и Англия за нейните внушения; клеймяха Цанкова, че искал да предаде България на русите, а Стамболова, че създал мнимата руска опасност. Каравелов и домашните му приятели живееха със съзнанието на едно недостижимо превъзходство и в ежедневните си разговори екзалтираха у себе си наклонността да презират всички, които не се числят към техния малък кръжок. Но покрай това самочувство прозираше и едно скрито безпокойство, тъй като растеше около тях и шумеше се´ по-осезателно жестоката мълва на обвинителите.

Генерал Маринов ни дава в своите спомени една любопитна картина из живота на Каравелова в онова време.

Като се върнах от Кюстендил, разказва той, поисках да изясня за себе си едно съмнение, което много ме мъчеше: има ли Каравелов пръст в преврата? Аз познавах Каравелова още от Румелия и го почитах. Когато той почна да издава Независимост, офицерите от милицията, които бяхме против руската политика, му помагахме. Аз лично предадох на Каравелова двестете наполеона, които Алеко паша отпусна за издържането на вестника.20 Съединението, после войната затвърдиха още повече у мене уважението ми към него. Но слухът, че той е наредил да се извърши превратът, сега ми терзаеше душата и бях нетърпелив да открия истината. Каравелов и жена му живееха в София почти скрити. Когато похлопах на вратата, слугинята се стресна от униформата ми и не искаше да ме пусне, но аз влязох насила. Дочули шума, Каравелов и жена му излязоха разтревожени. Питах ги защо е това вълнение. Госпожа Каравелова, още побледняла, ми каза: „Боим се от офицерите.“ Въведоха ме в приемната. Каравелов изглеждаше много стеснен и аз не знаех как да почна разговора, за който бях дошъл. Подир няколко минути дойдоха Никифоров и Панов. Мълчахме всички и изпитвахме голяма тягост. Най-сетне аз попитах Каравелов направо:

— Господин Каравелов, какво участие имате в преврата?

Той отговори сопнато:

— Ако да бях го направил аз, нямаше тъй да го направя.

Друго обяснение не можах да изтръгна от него. Никифоров и Панов не обелиха зъб. Станах да си ида, защото от тая атмосфера ми стана някак задушно. Каравелов ме изпрати до външните врати. В градината той ме спря да ми разправя, че княз Александър не ме обичал, че говорил много против мене, но аз не исках да слушам, защото бързах колкото може по-скоро да изляза от тая къща.

Брожението против Каравелова не се ограничаваше само във войската; то се бе разширило и всред самата либерална партия.

Крайните националисти начело с Радославова се бяха отцепили от Каравелова още през месец юли. Те го обвиняваха тогава, че водел мекушава политика по Съединението и че не съблюдавал демократическия дух на конституцията. Контрапревратът, като помири Радославова със Стамболова, възстанови единството на либералите, но отчужди от тях Каравелова. Бившите редактори на Независимост: З. Стоянов, Д. Петков, Ризов, намираха сега в поведението на Каравелова спрямо княза потвърждение на своите предсказания, илюстрация на неговото двуличие и хвърляха върху него анатема със сектантската ярост на ученици, уловили учителя си в лъжепророчество. Депутатите идеха от провинцията, повлияни от общата мълва срещу Каравелова, заканваха се, че ще го дадат под съд за измяна, сочеха юмрук, когато на групи минаваха покрай къщата му. За Събранието, което бе свикано за 30 август на извънредна сесия, всичко това предвещаваше бурни дни. Английският дипломатически агент Ласелс на 29 август характеризираше тъй положението в един свой рапорт до лорд Идеслей21.

Господин Начович, сегашният министър на външните работи, който току-що е пристигнал, доде да ме види днес подиробед. Той ми съобщи, че мнозина от депутатите негодували, загдето Каравелов е между регентите, защото подозирали, че той е съучастник в заговора срещу княз Александра. Той не предполага, че ще се появят големи мъчнотии, но е при все това на мнение да се отложи за два дена Народното събрание, което е свикано за утре. Това би дало време на г. Стамболова, който се очаква да пристигне утре, да упражни своето лично влияние върху тях, докато се открие сесията. Офицерите са възбудени, роптаят и могат да предизвикат смущения, но господин Начович е убеден, че правителството ще бъде достатъчно силно, за да потуши всякакви безредия, и че няма да се случат размирици, които да оправдаят някое чуждо вмешателство.

Сесията биде наистина отложена за два дена. Тя се откри на 1 септември с една тронна реч на Регентството. Речта бе твърде умерена. Тя почваше със спокойно, в безличен тон написано изложение на последните събития:

Господа представители,

Известни ви са последните печални събития, които прекара нашето отечество, както и манифестът на Негово височество княза към българския народ, издаден на 26 миналий август, с който Негово височество, след като се уверил, че независимостта, свободата и правата на държавата ни ще останат непокътнати, великодушно реши да се откаже от българский престол, за да се възстановят по-скоро добрите отношения между България и освободителката Русия.

По-нататък следваха: един позив към патриотизма и единомислието на депутатите, обещанието, че ще се свика в най-скоро време Велико народно събрание за избирането на княз и намек за някои спешни законопроекти.

Въпреки опасенията Събранието почна своята деятелност твърде мирно. Стамболов бе успял да убеди болшинството да не прави никакви демонстрации против Каравелова. Каравеловите лични приятели, малобройни и угнетени, таеха се, чувствувайки, че вятърът духа сега срещу тях. Цанков със своите хора също се въздържаше; той знаеше добре, че решителната борба ще се води не тук, в една сесия, свикана за изпълнението на някои формалности, а в голямото стълкновение, което трябваше да се яви скоро между Регентството и Русия.

Това стълкновение и Стамболов го предчувствуваше; той не се надяваше много, че ще може да го предотврати, но взимаше мерки, за да покаже поне на чуждия свят, че всичко е извършил, за да не излезе поводът от него. По негово внушение направи се в Събранието предложение да се изпрати до руския цар една телеграма, с която да се иска неговото високо благоволение за България. Телеграмата гласеше:

Ваше Императорско величество!

Представителите на българский народ, като възнасят към всевишний горещи молитви за дългоденствений и честитий живот на Ваше Императорско величество, възложиха нам приятната обязателност да поднесем при вашите стъпи техните приветствия и чувства на дълбока любов и преданост. Те са уверени, че подир всичко, що се случи в последньо време в България, обтегнатостта на отношенията между императорското и българското правителство ще изчезне и Ваше Императорско величество ще вземе пак, както и по-напред, под своя защита българския народ и неговото народно дело за обединение на българските земи, за тяхната самобитност и самостоятелност.

Само четирима души дигнаха ръка против тая телеграма. Протоколите не отбелязват техните имена, но това са били безсъмнено З. Стоянов, Петков, Ризов и някой техен приятел, значи, една малка фанатизирана група, която по-рано още бе заявила, че мрази Александра ІІІ тирана на сто милиона руси. Антируското чувство, което след два месеца трябваше да обхване духовете като епидемия и да ги ожесточи, се криеше още, бидейки боязливо и стеснено, както безверието у някои атеисти, които понякога се сепват, че може най-сетне да има бог. Лозунгата бе: да не се предизвиква Русия, защото не се знае какво ще стане. По тоя мотив, преди да се отвори Събранието, големият портрет на княз Александра, който стоеше окачен над трона, биде покрит с платно.

С голяма болка либералите депутати гледаха на тоя закрит портрет и търсеха зад платното меланхолическите черти на княза, каквито раздялата бе ги запечатила в тяхната памет. Споменът за нещастния княз, който си бе отишъл като изкупителна жертва за доброто на България, живееше в сърцето на всички и ги умиляваше. Няколко дена след като се изпрати телеграмата до руския цар, болшинството приветствува и Батенберга. Решението биде взето на 6 вечерта, на един банкет, даден по случай годишнината от Съединението. Когато се спомена името на княза, около трапезата всички станаха, вдигнати сякаш от някоя пружина, и един голям вик екна — един вик, в който прозвуча с всичката си болезнена надежда душата на България...

Отговорът на тронната реч съдържаше един отзвук от тая овация на отсъствующия княз. Той почваше:

Господа регенти!

Народните представители, свикани на извънредна сесия в днешните тежки за отечеството ни времена, считаме за свой неминуем дълг да заявим, че станалий на деветий август т. г. позорен преврат, дело на шепа злонамерени личности, покърти и възмути цял български народ и го накара като един человек да въстане наедно със своята храбра войска, за да защити честта, независимостта и короната на България и да възстанови законний ред; а същевременно да иска от правителството строго наказание дейците на тоя престъпен преврат.

Господа регенти!

Българский народ не намерва думи, с които да изкаже своето учудване за самоотвержението и безпримерний патриотизъм на Негово височество Александър І, който за запазване независимостта, свободата и правата на държавата ни и за възстановяване добри отношения между императорското руско и българското правителство великодушно се отказа от българския престол. Ний, народните представители, храним твърда надежда, че след тая неоценима жертва тия добри отношения ще се възстановят напълно.

Когато докладчикът прочете параграф по параграф според обичая проекта за тоя отговор, ръкоплясканията избухваха при всяка дума за княз Александра; никога при своето царуване Батенберг не бе бил предмет на такава любов, както сега, беден принц, изгубил трона си и който нямаше, за да живее, освен своята сабя на капитан.

Александър напусна България наистина гол. Неговите приближени казваха, че той не знаял даже как ще посрещне своите първи нужди. Тая мълва развълнува депутатите. В един общ порив на сърцето си те настояха да се направи веднага каквото е прилично, за да не бъде принуден да хлопа на вратата на разни лихоимци човекът, който пръв бе турил на главата си короната на свободна България. Още в първите заседания Събранието се занима с участта на княза. То гласува преди всичко една сума от сто хиляди лева за пътните му разноски. Освен това реши се да се откупят имотите, които Батенберг имаше в България и които бидоха оценени на 2 500 000 лева.22 „От горната сума, казваше докладът, ще се спадне дългът на Негово височество към Българската народна банка, възлизащ на около 840 000 лв., и остатъкът ще му се брои.“

След като уреди сметките на княза, Събранието трябваше да се занимае с ония на държавата, които бяха съвсем разстроени. До такава степен бе изтощена хазната, че когато пристигнаха в Лом някои военни припаси, заръчани от Германия, в ковчежничеството на тоя град не можаха да се намерят триста лева, за да се плати на кираджиите, които трябваше да ги донесат в София.23 Това положение продължаваше от войната насам, но в последно време бе станало съвсем непоносимо. Въпреки своя страх от заемите и Каравелов се бе решил най-сетне да прибегне към това средство; в последнята сесия той бе представил на Събранието законопроект за издаване на съкровищни бонове на сумата 33 320 450 лева; на правителството се предоставяше свободата да определи формата на боновете, лихвата и условията на изплащането. На първо време бяха нужни само 7 милиона лева и върху тая сума се почнаха преговори с една банка от Дармщат, която предложи твърде добри условия. Между туй стана превратът и делегатите напуснаха София. Сега бе вече немислимо да се сключи такъв сгоден заем, тъй като финансовият свят не можеше да има голямо доверие в кредитоспособността на България, нито даже в нейното съществуване като държава. Трябваше да се направят нови жертви; затова министърът на финансите Ив. Ив. Гешов предложи едно допълнение към Каравеловия закон, с което се разрешаваше на Народната банка да даде, ако стане необходимо, своето поръчителство за държавата.

В свръзка с финансите пред Събранието се представи и друга трудност: бюджетът. Миналата есен в двудневната извънредна сесия, свикана на 10 септември по случай Съединението, се реши, щото и за 1886 г. да се прилага бюджетът от 1885, тъй като се предполагаше, че събитията няма да позволят да се свика редовната сесия. Същата вероятност се явяваше и сега, макар по други съображения. Най-разумното бе да се гласува за всеки случай един редовен бюджет: прие се една обща цифра за всяко министерство, като се остави на министрите да разпределят сумата по отделните параграфи съобразно с нуждите на своето ведомство. Целият разходен бюджет възлизаше на 48 409 237 лв. Всичко това биде одобрено без разисквания.

Разискванията, доста оживлени, се завързаха по въпроса за военното положение.

 

След преврата военното положение бе прогласено на няколко пъти от разните правителства, които се образуваха едно подир друго. На 16 август то биде обявено от току-що съставеното министерство на Радославова и оттогава то продължаваше. Съобразно с конституцията правителството представи сега предложение за узаконяването на тази мярка. Върху нейната необходимост не ставаше спор, всички признаваха, че тя се налага от нуждите на вътрешното положение, но никакъв закон не бе уредил приложението на военното положение и някои депутати от явната и прикрита опозиция се бояха от тази неопределена власт, която се даваше на правителството. В такъв дух — освен Н. Шивачева, оратор патетичен в намеренията си и хуморист по неволя — говори Ив. Славейков, който изразяваше мнението на Каравелова. Радославовите партизани му възразиха, че военното положение биде обявено и от Каравелова в 1885 г. след румелийската революция и че тогава то не бе повече определено, нежели сега; съществуваше, значи, една практика, която щеше да се следва занапред. Любопитното в цялата тая полемика бе, че двете крила на либералната партия си разменяваха ролите: привържениците на Радославова, които в 1886 г., през зимата, критикуваха военното положение, въз основа на което Каравелов бе преследвал в. Независимост, сега трябваше да защищават същия начин на управление от упреците на Каравелова. От това противоречие се опита да излезе само Д. Ризов, който съумя едновременно да одобри военното положение в неограничената му форма и да остане на особено мнение.

Опасенията от военното положение не бяха съвсем безосновни. В провинцията бдителството върху обществения ред клонеше вече да вземе терористични форми и скоро страната трябваше да трепне под суровата ръка на Радославова.

Гоненията почнаха първо в Южна България. Тук русофилските елементи имаха кадрите на една голяма партия и традиции, останали от едно дълго властвуване. Това им даваше голяма смелост и едно надменно самочувство, което ги тласкаше към предизвикателства. Националистите в бившата Румелия не бяха по-малко буйни: у тях пък бе минала неусмирената още стихия на въстанията, авантюризмът на тайните комитети и тоя род жестокост, която възторгът поражда у фанатиците на революцията. Между тия две течения сблъскването не можеше да мине без трясък. В действителност то стана с голямо ожесточение от двете страни.

То почна с преврата. На 9 август Михаил Маджаров бе приготвил, както през времето на терора във Франция, списък на опасните хора (liste des suspects) и го даде на полицията, която не свари да изпълни заповедите му. Когато стана контрапревратът, националистите тръгнаха да гонят пак своите противници, но без списък, а следвайки мълвата народна, не посредством полицията, а сами: в туй се състоеше различието.

 

На 10 август вечерта, веднага след контрапреврата, видните русофили М. Маджаров, Ив. Ст. Гешов, Д. К. Попов, Д. Стамболов, Д. Юруков, С. С. Бобчев, като чуха страшния рев на тълпата по улиците, побързаха да се скрият в руското консулство, което се помещаваше в къщата на Д. Папá, на Гюлбахче. Игелстром ги посрещна хладно и им даде да почувствуват, че ще трябва да дирят друго скривалище. На другия ден Д. Юруков отиде в чифлика си в Ново село, а останалите се прехвърлиха в къщата на гърка Дионисий Цукала, съседна на консулството. С ужас те се научиха, че къщата на Гешова била нападната и че за самите тях се носят грозни закани. Д. Стамболов и Бобчев, на които нервите не можеха да издържат едно дълго напрежение, предпочетоха да избягат, макар с риск, нежели да стоят нащрек цели нощи и да скачат от уплах при всеки шум на улицата; една нощ те се измъкнаха, преспаха в една къща до станцията и от там, преоблечени като кадъни, минаха с фереджетата си в Турско, предвождани през Родопите от един овчар, именуем Примо. Д. К. Попов и Ив. Ст. Гешов се таиха известно време и почнаха да излизат на бял свят, когато помислиха, че духовете се уталожват.

Уталожването бе обаче мнимо. По цяла Южна България националисти и русофили — бели и черни според прозвищата от това време — се гледаха наежени и скърцаха със зъби един на други като воюващи, на които е наложено късо примирие. Частични сблъсквания ставаха всеки ден и достатъчно бе да се яви някой повод, за да се разразят в междуособица страстите, които сега пухтяха под пара.

В Северна България владееше сравнително по-голямо спокойствие. Северното население е с по-мудно въображение, по-малко впечатлително, по-силно уравновесено. Тук е здравата българска раса, запазена от всяко съприкосновение с Византия, чиста от тия етнически утайки, които движенията на народите са оставяли по другите земи на полуострова. Между Дунава и Стара планина масата е била всякога по-твърдоглава, но по-дисциплинирана, без пориви за големи неща, но упорита в своя устрем и мъжествена. От нея не се очакваха и сега сътресения за държавата.

През последните събития тук станаха само някои маловажни инциденти. Във Варна митрополит Симеон, който бе афиширал своите симпатии за преврата, биде поруган от своето паство, но по един безвреден начин. Другаде всичко мина тихо. Само в Русчук Тодор Тодоров, Губиделников и неколцина други русофили пострадаха сериозно, но случаят с тях бе изключителен. На 9 август те бяха казали на митинга, свикан пред окръжното управление, цинични обиди по адрес на княз Александра и додето трая мимолетното царство на Груева, те бяха парадирали по улиците, заканвайки се наляво и надясно, заслепени от злоба. След контрапреврата те снишиха глава през настъпающата буря, станаха хрисими, заличиха се; но възмездието дойде отдалече. След влизането на Муткуровите войски в София получи се от главния военен прокурор Паница телеграфическо разпореждане да се арестуват в Русчук всички, които са подписали на 10 август приветствената телеграма до Климента. Арестите извърши в отсъствието на Мантова, който придружаваше княза до Търново, градоначалникът Каназирски, един буен човек, румелиец с всичките жестоки инстинкти на южнобългарските партизани. В участъка арестуваните бидоха бити, бити страшно, с остървение. Тодор Тодоров, срещу когото известно предубеждение съществуваше още от време на войната, бил предмет на особена ярост: в една тъжба до министъра на вътрешните работи той описва своите страдания с едно богатство от подробности, което сведочи за голямо сътресение в душата му.

Тези репресали произведоха върху княз Александра тежко впечатление. Против тях се произнесе и Стамболов. Въобще в управляющите кръгове в София владееше силно желание да се предотвратят всички насилия, за да се забрави споменът за бурните дни. На 28 август Т. Иванчов, управляющ Министерството на вътрешните работи на мястото на Радославова, който съпровождаше княза, изпрати до администрацията окръжно, с което заповядваше да не стават вече нови арести и арестуваните да не се излагат на никакви оскърбления.24 След като се закри извънредната сесия, Радославов повтори тия заповеди в още по-енергична форма.

Затварянето, пишеше той в едно окръжно, се оправдава само ако е извикано от извършено престъпление, или пък от нуждата за запазване на реда и общественото спокойствие, а пък всяко оскърбявание или же биение като абсолютно забранено от конституцията (чл. 75 алинея 2) и осъдено от съвременната наука не се допуща под никакъв вид.25

Правителството искаше да предотврати ненужните гонения, които бяха от естество да увеличат възбуждението на духовете и да подготвят почвата за размирия, но пред възможните посегателства върху неговата власт то не можеше да остане обезоръжено. На 4 септември регентите подписаха един указ, с който се разширяваше компетентността на военните съдилища върху цял ред престъпни деяния: престъпления против външната безопасност на държавата, въстания, изтребление на продоволствените и военните запаси, покушения върху складовете и пр. Същият указ предвижда откриването — ако се появи нужда — на три нови военни съдилища: в Търново, Видин и Сливен.26

Запазването на вътрешния ред ще бъде сега — додето трае междуцарствието — главната грижа на Регентството. Отвсякъде то получаваше предупреждения, че само по тоя начин ще може да се избегне за страната една пълна катастрофа. След Ласелса, който ежедневно говореше на регентите в тоя дух, обади се и австрийският дипломатически агент, който отначало бе се държал настрана. Той заяви на Начовича в най-категорична форма, че ако България не даде сама повод за чужда намеса, тя може да разчита напълно на австрийската поддръжка в борбата си за своята независимост.27

Външното положение на България — след внезапното уединение, в което бе я оставил превратът — почваше въобще да се подобрява постепенно. Една нова атмосфера на благосклонност се образуваше около нея. Пред тоя малък и до вчера тъмен народ, който под светлината на събитията бе показал едно по друго военна храброст и политически добродетели, Европа изпитваше неволна почит. И най скептиците трябваше скоро да се трогнат: там, дето те бяха видели една пародия на южноамериканските революции, опереточно imbroglio, достойно за музиката на Офенбаха, там се захващаше дуелът на едно кораво племе срещу всичките фаталности на историята...

 

От всички с най-голямо напрежение следяха събитията в България балканските народи, защото пожарът бе пламнал до тяхната стряха. Една обща участ ги свързваше с княжеството; исполинският ботуш, който искаше да стъпи сега над българите, щеше да се дигне утре върху техните глави; вековният устрем, който тласкаше Русия към южните морета, нямаше да пощади ничия съдба. Румъните, поставени пред прага на страшната империя, отдавна трепереха от тази опасност; сега я почувствува и Сърбия. И между победените и победителите наложи се внезапно, от страх пред руския кошмар, една искрена взаимност.

Първите стъпки направи Милан. У него покрай големите пороци имаше и една мътна струя на великодушие. Покушението на руската дипломация бе го възмутило отдън душа и когато княз Александър стъпи на българска земя, той го поздрави с една крайно сърдечна телеграма. Александър я получи още в Русчук и отговори с вълнение, изказвайки между друго горещото си желание да види възобновени дипломатическите отношения между двата братски народа. Милан изрази от своя страна пълната си готовност да приеме лицето, което князът би натоварил с мисия в Белград, но напомни старите искания на Сърбия: да се уреди бреговският въпрос и да се свържат по-скоро сръбско-българските железници.

В същата смисъл се изказа Милан и пред Ласелса, който на минаване през Белград поиска от него аудиенция.28 Английското правителство благодари със специална нота на краля за неговото добро разположение към Александра29 и се залови да завърже под своите попечения сношенията между двете държави.iii Отречението на княза не попречи на тази политика. На 2 септември Начович30 помоли гръцкия дипломатически агент Рангабе, който бе натоварен и със сръбските интереси в България, да предаде в Белград желанието на Регентството за възстановление приятелските отношения със Сърбия. Рангабе изпълни охотно това поръчение — той бе голям привърженик на балканската солидарност, — но намери, че би било по-добре, ако Начович се отнесеше официално до него с една нота, в която да бъде означено и кой се има предвид за бъдещ агент в Белград. Начович отправи нота в тая смисъл и посочи д-р Странски като на лицето, върху което се установил изборът на Регентството. Подир няколко дена сръбският министър на външните работи Фарнасович съобщи на английския пълномощен министър в Белград, че кралят бил готов да приеме Странски като специален пратеник, който да преговаря по спорните въпроси. Възобновлението на редовните дипломатически сношения биде отсрочено, докато се свършат успешно тия преговори: Сърбия искаше да използува в известна мярка трудното положение на княжеството, за да добие по-големи отстъпки. Начович усети тия разположения, без да се обезпокои от тях; избягвайки да влиза още отначало в съществото на споровете, той се задоволи да заяви, че при еднаквата добра воля на двете страни всички препятствия ще бъдат отстранени. Важното бе сега да се разчупи ледът между двете столици.

 

Между туй отношенията на Русия с княжеството ставаха се´ по-неблагоприятни. От своята враждебна резерва Русия минаваше полека към явна неприязненост. Руската дипломация повтаряше във всичките европейски столици опровержението, което Journal de Saint Petersbourg бе дал на думите на княза за руските задължения спрямо България.31 Нещо повече: Русия заяви, че не признава Регентството, понеже не било учредено според закона. Мотивът от юридическо гледище изглеждаше основателен: конституцията, наистина, предвиждаше, че регенти могат да бъдат само бивши министри или съдии от касацията, категория, в която не спадаха нито Стамболов, нито Муткуров. На това Стамболов възразяваше, че за едно революционно положение не всякога могат да се намерят законни средства за разрешение и че конституцията не е предвидяла и това, че князът ще бъде свален от своите офицери или принуден от дипломацията да се оттегли от престола си. „Щом Народното събрание е признало Регентството, неговата законност не може да бъде оспорвана от никого“, заявяваше той. На това становище се спираше и английският кабинет.32

По въпроса за избирането на нов княз — това, което най-много занимаваше духовете в България — руското правителство избягваше да се произнесе. Нелидов бе уведомил Портата, че императорът няма да допусне, щото Батенберг да бъде избран отново на българския престол, и тогава руската дипломация бе млъкнала. Регентите от своя страна правеха постъпки пред Силите, за да се ускори между тях споразумението върху кандидатите, което трябваше да предшествува избора от страна на Великото народно събрание. На Ласелса Каравелов казваше: „Избиранието на княз е сега повече европейски, нежели български въпрос.“33 Именно затова неговото разрешение щеше да бъде мъчно, тъй като Русия можеше, като откаже своето съгласие, да отстрани всички възможни кандидатури. Регентството от своя страна бе решено да не избира освен един княз, който да дава със своята личност и с положението си в Европа гаранции за бъдещето на България. В един разговор с Неклюдова Стамболов му заяви, бе българите ще приемат всеки кандидат, посочен от Русия, но с условие, щото той: 1) да не бъде от по-малко висок род, нежели Батенберг; 2) да се задължи, че ще управлява съгласно конституцията; 3) да е добил за своя избор одобрението на всичките велики сили.34

Съвсем обратното мнение изказваше от своя страна Цанков в един разговор, който има с английския агент един ден след отречението на княза.

На 8 т. м., пишеше Ласелс до лорд Идеслей, на следующия ден от заминаването на княз Александра, бях удостоен, за голямо мое удивление, от едно посещение на г. Драган Цанков. Той побърза да ми каже най-напред, че всички българи дължат признателност на тия, които имат участие в изгонването на княза, и че аз съм много съдействувал, за да се постигне тоя резултат чрез подкрепата, която съм давал на Негово височество и която го накарала да следва пътя, що го довел до неговото сваляне.

Заявих на г. Цанкова, че не споделям ни най-малко неговото мнение, че считам заминаването на Негово височество като нещастие за страната, а начинът, по който той си отиде, е един морален триумф за княза. Г. Цанков призна, че това е тъй, и изказа съжаление, че няма да се състави в България една нова партия, която щяла да бъде в полза на Негово височество. И без туй имало в държавата твърде много хора, които мислели повече за своите интереси, нежели за ония на страната. На моята забележка, че щеше да бъде много странно, ако страната не беше в полза на княза, като се имат предвид услугите, които й е принесъл, и това, че я е спасил от сръбското нашествие, г. Цанков каза, че князът не е принесъл никакви услуги на страната и че от сърбите я е спасило провидението. На това аз възразих, че княз Александър е бил без съмнение инструментът, с който си е послужило провидението в тоя случай.

Колкото се отнася до бъдещето, г. Цанков казва, че би било голяма грешка да се свиква Велико народно събрание за избора на нов княз. Никой нямало да се намери, който да приеме настоящите условия; при това било абсолютно необходимо да се направят някои изменения в конституцията. Напомних му, че досега той бе отказвал да възприеме идеята за една ревизия на конституцията, но той каза, че сега добил убеждението за тази необходимост. Той се надявал, че Европа ще изпрати една комисия, за да управлява страната и да й даде един Органически устав.

Аз възразих, че не зная да има Европа подобно намерение, но че ми се струва, какво опитът, направен в Източна Румелия, не е много насърчителен, колкото се отнася до Органическия устав. Относително възможността на една руска окупация, за която той ми поиска мнението, аз казах, че ми изглежда, като съдя от последните събития, че нито Австрия, нито Германия ще направят някаква стъпка, за да я предотвратят, ако тя бъде предизвикана от състоянието на страната; че важно е следователно да се не дава никакъв предлог за една окупация, против която, убеден съм, г. Цанков би бил първият да възрази; че събитията от две недели насам обаче правят тази възможност много по-вероятна и единствен път, когото аз виждам, за да се предотврати опасността, е, щото българите от всичките партии да оставят настрана всичките свои зависти и вражди и да работят задружно за поддържане на реда.35

Твърде оригинална е била — личи си — тая среща между стария български деец и английския дипломат — единия със своя груб сарказъм, другия със своя хумор на светски човек. Те се познаваха отдавна. В 1881 г. Цанков бе ходил също при Ласелсаiv, но тогава бе, за да се оплаква от русите и да иска поддръжката на Англия срещу техния гнет. Превратностите на политиката, буйността на един темперамент, неспособен да удържи лошите прояви, едно простонародно суеверие за всемогъществото на Русия и за суетността на всеки отпор срещу нея, влиянието на окружающите го, които не ценяха миналото му, а искаха да използуват неговото име, бяха обърнали едновремешния лют националист, ослабнал сега духом, нервозен, сприхав и злопамятен, в адвокат на руската политика и предтеча на окупацията. Нищо не бе останало у него от вдъхновението на гордото време: подобен на болерите от последното българско царство, които вързаха чалми и поведоха срещу земята си турските пълчища, той употребяваше срещу свободите на България остатъка от тази енергия, с която тъй храбро бе ги защитавал.

Русите обаче не показваха голяма охота да си послужат с него. Епохата, в която той бе писал на Хитрово писмо с прочутата фраза за „меда и жилото“v, беше прясна; но не бяха забравени съвсем и неговите истории с палата. Човекът, който бе минал през толкова крайности, не вдъхваше голямо доверие. Впрочем Русия не разчиташе на никого от българските държавници. Тя се облягаше на своята мощ, на обаянието си върху българското население. В това отношение една странна илюзия владееше във високите руски кръгове. Те бяха убедени, че ако императорът обяви громко волята си, никой в България не ще смее да се възпротиви. Неочакваният успех на царската телеграма до княз Александра бе превърнал тази идея в едно любопитно самовнушение. Оттук се породи планът да се изпрати в България едно лице с големи пълномощия, което да вземе косвено властта в ръцете си от името на императора. „В България, пише Московские ведомости, може да принесе полза не един дипломатически агент при едно незаконно правителство, а един комисар с диктаторска власт за една или две години.“ За такъв бе определен отначало княз Долгоруки; сетне той биде заместен от генерал Каулбарса. До неговото пристигане руското агентство щеше да се управлява от Неклюдова.

Неклюдов, млад секретар от посолството в Цариград, ученик на Нелидова, т. е. възпитан в похватите на енергия, която руската дипломация прилагаше спрямо Портата, бе пълен с добри намерения и неопитност. Той бе служил в София във времето на Соболева и бе запазил спомен за една България, благоговеюща още пред руските униформи. Дошел внезапно посред бурни събития, които не му оставяха време да види голямата промяна, настъпила в умовете, той почна да действува, като да не бе имало контрапреврат и една Сливница.

Най-напред Неклюдов влезе в стълкновение с Регентството по повод арестуваните офицери, участвували в преврата. С една нота, отправена до Начовича и съчинена в повелителен тон, вземайки повод от някакви уж положителни сведения, че щяло да се разглежда скоро делото на тия офицери, той предявяваше най-енергичното искане да се отложи тоя процес, додето се успокоят духовете, защото щяло да се появи в противен случай опасност за спокойствието на България. На другия ден (7 септември) Начович отиде в руското агентство и лично съобщи на Неклюдова, че сведенията му са неоснователни, че съдебното следствие още не е свършено, за да може да се насрочи делото. Към тия обяснения на процедурата той добави, че българското правителство няма намерение да се намесва в хода на процеса, тъй като правосъдието в България е независимо от изпълнителната власт.

Неклюдов не остана доволен от това съобщение, което съдържаше един урок по държавното право, доста обширен, и едно уверение, доста неопределено. Той поиска писмен отговор. Начович му изпрати на другия ден една нота. Но Неклюдов и нея отказа да приеме, понеже тя забелязваше, че постъпката на руското правителство в полза на провинените офицери щяла да събуди обществените страсти, наместо да подействува върху тях усмирително. Начович се съгласи да оттегли тоя пасаж; тогава пък се появи нова трудност. Българската нота правеше намек и на постъпките, които германският агент и австрийският извършили в духа на руските искания; но Буриян побърза да заяви, че никой път не е мислил да подкрепя Неклюдовите представления, и поиска да се изхвърли и тоя пасаж от нотата.36

Неволната солидарност с русите, установена от посредничеството на Бисмарка във Франценсбад, договор, сключен от един negotiorum gestor, който имаше предвид изключително своите собствени интереси и своята мания за съюзи, почна да тежи на Австрия, която за пръв път се виждаше позвана да играе несвойствената й роля на безкористна помощница. Тази умора почна да се превръща бърже в раздразнение спрямо Бисмарка, който твърде безцеремонно бе вързал Австро-Унгария за празните ясли на усопшия троецарски съюз.37

Най-силни протести против тая диктатура на Бисмарка се издигнаха в Будапеща.

Маджарите, наплашени съседи на Русия, са нейни исторически врагове. В 1849 г. те видяха земята си да стене под копитата на казашките полкове, които Николай І бе изпратил да спасяват Австрия в името на монархическия принцип, а оттогава омразата им към Русия, към царизма, към славянството, към православието, към всичко, което олицетворяваше голямата деспотическа империя, растеше в маджарските сърца редом с националното съзнание. В 1876 г. младите маджарски магнати поднесоха почетна сабя на Абдул Керим паша, задето бе изклал една славянско население, което минаваше за руска клиентела. Когато Милан нападна България, Будапеща кънтеше от викове в негова чест: защото той бе тръгнал да смаже една държава, създадена от Русия, и един народ, който дотогава бе минавал за агент на славянството. Българо-руската свада обърна с главата надоле всичките идеи на маджарите върху източната политика. Те бяха сега възторжени почитатели на Батенберга и приятели на България. Когато Александър тръгна от Лемберг за София, маджарските магнати, които бяха в голяма екзалтация от контрапреврата, решиха да го приветствуват по най-тържествен начин; една депутация, предводителствувана от граф Зичи, се упъти към София. Отречението на княза я завари обаче в Белград и меланхолически тя се върна обратно.

Триумфът на руската дипломация, а особено ролята, която Бисмарк бе играл в тоя триумф, предизвикаха голямо възбуждение в Унгария. Вестниците в Будапеща се хвърляха яростно срещу двуличността на Германия, която жертвувала австроунгарските интереси на завоевателната политика на Русия. Вълнението не закъсня да мине и в парламента, който се отвори на 6 октомври. Щом се състави бюрото, поднесоха се две интерпелации отведнаж: едната от Балтазар Хорват, бивши министър в кабинета на Андраши; другата от Данаил Ираний, председател на клуба на крайната левица.

И двете интерпелации бяха съставени в много остра форма. Хорват питаше: „Знаял ли е министърът на външните работи на Австро-Унгария, че една чужда дипломация готви преврат в България срещу законния господар в страната? Дала ли е Русия гаранция, че няма да употреби военна сила срещу княжеството? Ако руските посегателства предизвикат едно въоръжено стълкновение, с кого ще държи Германия?“ Въпросите на Ираний бяха още по-подробни. „Защо въпреки волята на своя народ, питаше той, княз Александър биде принуден да си отиде? Има ли между Австрия и Русия съглашение за дележ на влиянието в Балканския полуостров? Одобрява ли австроунгарският министър на външните работи събитията, станали в България, и ако не ги одобрява, защо не протестира срещу тия, които са ги предизвикали? Ще уважава ли Австро-Унгария правата на българите да си избират свободно своя княз, или ще поддържа руския кандидат? Съществува ли още Берлинският договор? Ако съществува, на какво основание русите се месят във вътрешните работи на България?“

На другия ден се обади по същия предмет граф Апоний, един от най-големите оратори на Унгария. В една реч, държана пред избирателите му в Ясеберений, той осъди строго начина, по който Бисмарк разбирал съюза между Германия и Австро-Унгария, и заяви, че Унгария няма да допусне, щото от Берлин да й се налага една политика, противна на нейните традиции и на съществените интереси на нейното положение в Изток.. На 11 септември Апоний поднови своята критика в една интерпелация. Водител на умерената опозиция, произходящ от едно семейство с големи връзки в европейската дипломация — графовете от неговия род са били често посланици, — Апоний постави своите въпроси в по-политична форма, но същността им бе силно враждебна. Той38 попита преди всичко министър-председателя на Унгария дали има някакво влияние върху външната политика на империята.39 След това поиска от него да обясни: как е могла Русия да принуди един популярен княз да се отрече от престола и кой й е дал право да се меси във вътрешните работи на България? Каква промяна е станала в отношенията между Австро-Унгария и Германия, за да защищава Бисмарк тъй силно руските интереси, явно насочени срещу австроунгарските? Нотата на Неклюдова против съденето на арестуваните офицери даде повод на Апоний да обвини Русия, че тя иска да тъпче законите в княжеството, смесвайки изпълнителната власт със съдебната, за да парализира и двете. На свършване той заяви, че съюзът между Германия и Австрия ще се счита от неговата партия като едно европейско зло, ако той няма за задача да закрепи независимостта на балканските държави.

Негодуванието на маджарите направи в Германия силно впечатление. Официозният орган на Бисмарка Norddeutsche Allgemeine Zeitung трябваше да излезе да обяснява поведението на Германия, отхвърляйки обвинението, че тя служела на руските цели. Забеляза се известно колебание и в германската дипломация. Граф Херберт, говорейки с английския посланик40 върху постъпката на Неклюдова, забележи, че Германия е била не против съденето на провинените офицери, а против тяхното немедлено екзекутиране. „Като даде тоя съвет, обясняваше граф Херберт, германското правителство не е искало да влиза в задачата на правосъдието, но е било ръководено от много важни политически мотиви, обемащи истинските интереси на България, на балканските държави и европейския мир.“ Това бе старата аргументация на канцлера, но без бруталност, смекчена, забулена с едно необичайно внимание към малките държави на Изток, за които обикновено в Берлин не намираха достатъчно пренебрежителни думи.

Благоприятният вятър, който духаше сега от Европа, съживи надеждите в София. Крайните националисти, впечатлителни, бързи в заключенията си, лековерни в своя оптимизъм, помислиха си, че Австро-Унгария е подела ръкавицата на Русия, че днес-утре маджарите мобилизират. В своя ентусиазъм те искаха от Регентството да отговаря още по-остро на острия език на Неклюдова.

Положението обаче още не бе избистрено. На интерпелациите на маджарската опозиция граф Тиса41 още не бе отговорил. Колко далече можеше да отиде Австро-Унгария в своя отпор спрямо Русия, в каква мярка Бисмарк щеше да държи сметка за недоволството в Будапеща и Виена, бе още неизвестно. Англия, единствената, която се бе произнесла явно против руската политика, държеше сега наблюдателно поведение, чакайки да види резултата от общественото давление в Унгария, за да определи своето действие, решена да не взима сама рисковете на един дуел с Русия. „Ние считаме, пишеше Daily Telegraph, че България не струва костите на един sepoy.“42 Формулата в бисмарковски стил бе груба, но тя изразяваше добре настроението на една голяма част от английския народ, раса на търговци, навикнала да държи и политическите си сметки в двойно счетоводство. В самия министерски съвет лорд Рандолф Чърчил43 продължаваше да се противи на българофилската политика на лорд Идеслей, когото обвиняваше, че тъпче там, дето Бисмарк се боял да стъпи,44 и искаше да се вдигне Ласелс от София, дето се бе ангажирал много с партизаните на Батенберга. Чърчил поставяше кабинета пред тази дилема: или да добие подкрепата на Бисмарка в борбата срещу Русия, или да се споразумее с русите, като добие от тях обещание, че ще му съдействуват искрено в Египет. Безпокоен дух, разяждан от амбиция, от инстинктивната нужда да действува, той не се задоволяваше да прави сцени на лорд Идеслея, да пише дълги сърдити писма на лорд Солзбери, но влизаше направо в преговори с чуждите посланици, строеше пред тях без стеснение своите смели хипотези в областта на европейските съюзи. На 3 септември той пишеше на лорд Солзбери:45

Г-н фон Стаал46 дойде ей сега да ме види. Той се оплака страшно от Уайта47. Аз казах, че предвид на нашата окупация в Египет необходимо бе да имаме в Цариград един представител с характер и решителност. Той каза, че българите направили разни неща и обиди на портрета на императора в София. Говори за големите мъчнотии, които имала Русия, за да дойде до едно споразумение с Австрия поради маджарите, които не мислили за друго освен за „49-тата година“.

Това дало повод на сър Рандолф да се впусне в теории върху външната политика на Англия. Той казал на посланика, че центърът на тежестта на английските интереси бил в Египет и в Индия, че там Англия щяла да бъде винаги нащрек, готова да се бори с последните си сили; но в Близкия изток правителството щяло да действува само ако е принудено от общественото мнение, нещо невероятно, тъй като духовете били погълнати от въпроса за автономията на Ирландия.

Накрай, пише той в писмото до лорд Солзбери, накрай аз загатнах за едно съглашение с Русия, с което тя би ни дала реална поддръжка в Египет, би се отказала от своето давление над Афганистан, в който случай тя би уредила балканските работи, както би желала или, по-добре, както би могла.

Една седмица подир като бе предложил тази подялба на руския посланик, Чърчил има свиждане с Хацфелдта48, с когото разглеждал хипотезата на една коалиция срещу Русия. Той казвал на германския посланик, че английският кабинет щял да бъде предмет на дивашкия пристъп от опозицията и щял да се постави в голяма опасност пред парламента, ако въвлече Англия в борба срещу руската политика, без да е намерил съюзници; но ако Австрия поведяла тази борба, имайки зад себе си Германия, английският кабинет бил готов да върви докрай задружно с двете империи.

Той ми отговори — пишеше Чърчил на лорд Солзбери49, — отговори ми: „Всичко това е много добре, но това, което липсува, то е германската поддръжка на Австрия. Нам очите са обърнати към Франция.“ Аз казах, че ако това е тъй, разбира се, не може нищо да се направи; но, чини ми се, че не е невъзможно, щото, ако Германия и Австрия се опълчат срещу руското движение в полза на българската независимост и ние ги последваме честно и вярно, логическото последствие да бъде от наша страна да се обърнем дипломатически или по друг начин срещу Франция, щом тя се опита да пакости.

Беше ли Регентството в течението на всичките преговори, които се водеха зад гърба на България ту в нейна полза, ту за сметка на нейното бъдеще? Едва ли.vi Без съмнение, някои от дипломатическите агенти, приятелски разположени към България, като напр. Ласелс, граф Соназ50, казваха това, което можеше да насърчи духовете; но самите те не бяха осведомени върху всичките тайни на своите правителства, нито имаха интерес да ги откриват напълно. Позициите не бяха ясно определени още и тоя вид сътрудничество, което се установи по-късно между някои дипломатически агенти и управниците на България срещу руската политика, не бе се наченало. Начович, русофоб по влияния от миналото, надъхан от Уайта и от цялата политическа атмосфера в Букурещ срещу руските явни и тайни цели, бе готов да възприеме всичките антируски внушения, но Стамболов въздържаше правителството от всякакви крайни пориви.

Стамболов не губеше надежда за едно помирение с Русия. Русофилството бе останало у него от ентусиазма на младините му; след преврата туй чувство звучеше още у него като акорда на някоя току-що скъсана струна. За да се възстановят връзките с Русия, той бе готов на всички жертви, които не засягаха истинската независимост на България. Той нямаше нито фанатизма на русофобите, нито суеверието на русофилите. На кореспондента на Times той казваше:

Да бяха ни оставили свободни, бихме избрали пак княз Александраvii, който е кандидатът на нашето сърце, но сега ще изберем кандидатът на Русия, стига той да е одобрен от всичките велики сили. Какъвто и да е, той ще трябва да се закълне върху конституцията и да я пази. Русин ли е, или немец, все едно, но да стане българин по чувства. Ний искаме да живеем в най-тесни отношения с русите, но с едно условие: да не ни бъдат господари те. Руски инструктори за войската приемаме, но руски военен министър не, защото ще трябва да бъде отговорен пред Събранието.

Върху тази програма, която можеше да удовлетвори руското честолюбие и да спаси българските интереси, Стамболов се надяваше още въпреки лошите признаци да постигне едно споразумение.

Между туй Каулбарс стягаше багажа си за София.

 


1 Архива на Министерството на външните работи.горе

2 A. Daniel, L’annee politique, 1886. стр. 238-239.горе

3 Английската синя книга, №302.горе

4 Безстрашен рицар.горе

5 Английската синя книга, №313.горе

6 Denkwuerdigkeiten des Fuersten Chlodwig zu-Hohenlohe Schillingsfuerst, т. ІІ, стр. 393.горе

7 Английската синя книга, №308.горе

8 Английската синя книга, №312.горе

9 Journal de Saint Petersbourg, 29 август.горе

10Московские ведомости“, дописка от специалния кореспондент от Берлин, с дата 29 август.горе

11 Струмският и първият артилерийски полкове.горе

12 По собствения му разказ.горе

13 Според капитан Ножаров.горе

14 Генерал Вазов.горе

15 По разказите на генерал Паприков.горе

16 Арестуваните офицери бяха до 31 август следните според един списък в архивата на Министерството на вътрешните работи:

От І артилерийски полк:

Капитаните: Златарски, Стоянов, Гребенаров, Митетелов, Каракановски.

Поручиците: Ножаров, Начов.

Подпоручиците: Амьорков, Найденов, Бекрихт и Матеев.

От Струмски полк:

Майор Стоянов.

Капитаните: Марчин, Тодоров, Ангелов, Евстатиев и Евров.

Поручиците: Карастоянов, Атанасов, Марков, Мантов, Големинов, Астарджиев.

Подпоручиците: Топузов, Златарев, Маринов, Матинчев, Русков, Колчаков, Тасев, Пенев, Иванов, Кънев, Андреев, Бобев, Дерменджиев и Дякович.

Портупейюнкер Пчеларов.горе

17 По разказа на запасния генерал Кр. Маринов.горе

18 С указ от 24 август, подписан от княза и военния министър Николаев, се постанови: да се разформироват Струмският полк, първият артилерийски полк и Военното училище; да се изгори знамето на Струмския полк и на Военното училище, които бяха главните участници в преврата.горе

19 На мястото на двата провинени полка се формираха два нови: 13-и пехотен Рилски полк и 4-и артилерийски полк, на които се предаде имуществото на разформированите части.горе

20 Генерал Маринов бе тогава адютант на Алеко паша.горе

21 Английската синя книга, №232.горе

22 Ето според доклада на финансовия министър подробна сметка за княжеските имоти:

Дворецът във Врана заедно със всичките земи 1 420 000 лв.

Манежът в София 259 000 лв.

Чифлик в Горна баня, заедно с добитъка 250 000 лв.

Градина в София, заедно с принадлежностите 222 000 лв.

Малкият дворец в София, с принадлежностите 155 000 лв.

Къща с капела в София 80 000 лв.

Градинарски, готварски и други приспособления в софийския дворец 58 000 лв.

Покъщнина в русенския дворец 56 000 лв.

 ------------------------------

 Всичко: 2 500 000 лв.горе

23 Това заяви Начович на 1889 г., 16 юни. Дневници на Х народно събрание.горе

24 Архив на Министерството на вътрешните работи.горе

25 Държавен вестник, бр. 86. Окръжното е подписано съвместно от Радославова и Николаева.горе

26 Дотогава военни съдилища имаше само в София, Русе и Пловдив.горе

27 Английската синя книга, №333.горе

28 Английската синя книга, №257.горе

29 Ibid., №293.горе

30 Английската синя книга, №353.горе

31 Английската синя книга, №343.горе

32 Английската синя книга, №352.горе

33 Английската синя книга, №352.горе

34 Английската синя книга, №352.горе

35 Английската синя книга, №349.горе

36 Английската синя книга, №358.горе

37 Троецарски съюз, Dreikaiserbund, се наричаше съюзът, сключен в Скерновиц между Германия, Русия и Австрия (1884) и който мълчаливо бе престанал вече да съществува, макар неговият тригодишен срок да не бе изминал.горе

38 Английската синя книга, №368.горе

39 Австрия и Унгария, които образуват отделни държави под една династия, имат общ министър на външните работи, отговорен пред делегациите, т. е. пред една камара, която се състои от пълномощници на австрийския и маджарския парламенти.горе

40 Английската синя книга, №368.горе

41 Граф Тиса бе министър-председател на Унгария.горе

42 Sepoy – английски войник в Индия.горе

43 Вж. върху Чърчил интересната книга на A. Filon, озаглавена Profil Anglais, Paris, 1893.горе

44 The Political History of England, edited by W. Hunt and Reginald L. Poole, т. ХІІ, 1907, стр. 392.горе

45 W. S. Churchill, „The Lord Randolph Churchill“, стр. 552.горе

46 Руският посланик в Лондон.горе

47 Уайт бе назначен посланик в Цариград на мястото на сър Ед. Тронтон. Уайт бе гледан зле от русите поради опозицията, която им прави в конференцията в Топхането (1885).горе

48 Германският посланик.горе

49 W. S. Churchill. op. cit.., стр. 554.горе

50 Италианският дипломатически агент.горе

 

i Съвременните исторически изследвания доказват, че така наречената „българска криза“ всъщност започва с обявяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. Тя протича като важна съставна част от европейската криза, чийто критичен момент — пролетта на 1887 г. — не случайно съвпада с най-острата фаза в дискусиите по българския въпрос.горе

ii Твърде наивно е да приемем така изложените мотиви при обяснението на италианската външна политика. Известно е, че след 1882 г., когато Италия се присъединява към австро-германския съюз, нейната германска политика е начертана само в идеен план и има определени практически цели, насочени към господството й в западното балканско крайбрежие. Така че декларираните от италианския външен министър чувства са само типичното ораторско прикритие на една завоевателна политика, към която Италия все горе

още няма сили да пристъпи конкретно.

iii Независимо от различните цели и програми по отношение на източния въпрос, Англия, Австро-Унгария, Германия и Франция правят всичко възможно да изгладят отношенията между Сърбия и България по това време, за да предотвратят евентуална промяна в антируския курс на тогавашните две правителства.горе

iv Напомняне за срещата между Драган Цанков и Фр. Ласелс във връзка със суспендирането на Търновската конституция от страна на княз Александър Батенберг. Подробности виж у Ил. Димитров, „Князът, конституцията и народът“, С., 1972, стр. 77-78.горе

v С тази станала популярна фраза авторът прави алюзия за писмото на Др. Цанков до М. А. Хитрово, в което се изразява народното недоволство от съдействието, оказвано на княза от руската дипломация. Писмото завършва с думите: „Тези и подобни отделни руси ще заставят и българите, както вече заставиха и сърбите, да си припомнят думите, с които един древен мъдрец се обърнал към пчелата: „Не ти ща ни меда, ни жилото!“ (Вж. т.1 на „Строителите...“) По-нататък обаче Др. Цанков изоставя това свое алегорично условие.горе

vi Наличните документи, заведени в архивохранилището на ЦДНА, БИА и АБАН, свидетелствуват, че посредством тесните контакти между Г. Вълкович , У. Уайт и Кямил паша регентството до голяма степен е редовно осведомявано за хода и резултатите от дипломатическите преговори между Турция и великите сили относно предвижданите мерки за разрешаването на „българския въпрос“. Това е една от причините за неговата решителност.горе

vii Интересно е да се отбележи, че докато такива династии като Хохенцолерните и Романовите преди половин век слизат завинаги от историческата сцена, то потомците на Ал. Батенберг, макар и не по пряка линия, излъчват от своя род последния вицекрал на Индия лорд Маунтбатън и Единбургския дук Филип — съпруг на сегашната кралица на Англия Елизабет ІІ.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух