напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]



V. Октомврийските бунтове


Каравелов и русите. — Опасенията на Стамболова. — Рапортите на Грекова от Цариград. — Един разговор с екзарха. — Промяна в Регентството. — Преговорите на Стамболов с Цанкова. — Вълнение у националистите. — Инцидентът с Неболсина в градския съвет. — Бунтът в Панагюрище. — Бунтът в Бургас. — Залавянето на Набокова. — Руският консул във военнополевия съд.

 

Великото народно събрание бе свикано на 15 октомври, но то се откри четири дни по-късно. Формалната причина, за да се отложи то, бе закъснението на някои народни представители; в действителност правителството чакаше да се изясни положението, създадено от руската демонстрация във Варна. То се изясни донейде обаче в лоша смисъл и Събранието трябваше да почне заседанията си при най-печални перспективи.

Въпреки обичая никой от дипломатите не дойде в Търново. Отначало агентите бяха мислили да изпратят по един секретар, който да следи за пренията; но Калноки възрази, че Събранието ще се занимава изключително с въпроси от вътрешен характер, към които Европа не може да прояви непосредствен интерес. Мотивът бе съвсем несъстоятелен: задачата на Събранието — изборът на нов княз — бе, напротив, в голяма степен и колкото засега, преимуществено европейски въпрос, но Силите, които не искаха да се делят една от друга, се съгласиха с австрийския министър.1

В Търново не дойде и Каравелов.

След случката във Военното министерство Каравелов бе лишен фактически от своето звание регент. Министерският съвет бе постановил да не го допуска вече на своите заседания.2 Със Стамболова той се срещаше още сегиз-тогиз; но всички министри бяха прекъснали личните си сношения с него. Той впрочем почти не излизаше вън от къщата си. Един тесен кръжок от приятели, които му бяха и фанатични поклонници, съставляваше всичкото негово общество. Чрез тях той имаше още илюзията на някакво господство върху умовете; действителното му влияние в страната бе обаче съвсем незначително.

Революционните времена издигат хора с крайни мнения: Каравелов искаше да бъде умерен. По всичките съдбоносни въпроси той заставаше на кръстопътя с едно книжно мнение, досущ неприложимо. На русофилите той правеше упрек, че продават България заради своето властолюбие; на националистите — че я погубват със своите предизвикателства. По свалянето на Батенберга той пак поправляваше историята в името на своя логически ум: в неговите очи превратът бе престъпление, а контрапревратът — авантюристическо дело. Едната част низложи княза, другата го върна: и двете според него постъпили безумно. В Търновска конституция, възобновена след вдигането на военното положение, той караше Никифорова да пише:

Както действието на първата част на войската бе военна революция — пронунциаменто, — така също и действието на втората. Поведението на първата част е осъдително, развращающе и деморализирующе, но и поведението на втората не е за одобряване и на практика се оказа, че поведението на втората част, в смисъл на деморализация на войската, така също и даже е повече пагубно, защото във втората революция или контрареволюция прие участие почти повече от половината от войската, следователно районът на разпространението на революцията бе по-голям, нежели в първата революция, в която зема участие само твърде незначителна част от войската.3

В България имаше за преврата две мнения: едни го наричаха подвиг, други — предателство; Каравелов оставаше на средата сам и се откъсваше постепенно от реалната политика.

Когато пристигна Каулбарс, той почна обаче да клони повече към Русия не от симпатии, а от страх. Той казваше, че трябва да се отстъпи на генерала, защото, ако той си отиде, на негово място ще дойде руска войска. Искането да се отложат изборите за Велико народно събрание той намираше „и уместно, и право“4. Когато правителството отговори с отказ, Каравелов предвидя за България най-страшни последствия; при пристигането на клиперите той изтръпна.

Всичко показва, пишеше Търновска конституция, че ний се намираме в предвечерието на една възможна руска окупация и че думите „последно предосторожение“ вероятно показват, че ако не се образуми българското правителство и после тая мярка, то ще последва окупация на България от руските войски.

Отсега вече отстъпчивостта на Каравелова ще расте съразмерно с неговия страх. Указа за военното положение в Софийски окръг той с мъка подписа; в Събранието не рачи да се яви, макар да бе дал на Стамболова изрично обещание, че ще потегли за Търново три дена подир него. Обаче оставката си не желаеше да даде, защото разчиташе още на един политически обрат, който да го наложи на неговите колеги от Регентството. Той правеше следното умозаключение: Русия няма да търпи Радославова; Европа не ще Цанкова; трябваше, значи, един човек, който да даде на Русия искрено удовлетворение, а пред Европа да представлява самостоятелността на Княжеството. Тоя необходим човек той виждаше в себе си. Затова, от една страна, той поддържаше връзки с Каулбарса, а, от друга страна, не искаше да губи и съприкосновението си с народното представителство. Затова тронната реч, с която се откри Великото народно събрание, носеше и неговия подпис.5

Докато Каравелов, затворен в къщата си, гадаеше бъдещето с помощта на исторически аналогии и чакаше, щото една голяма криза да го извади на сцената като спасител, Стамболов слагаше в Търново върховни усилия, за да предотврати всяко сътресение.

До пристигането на клиперите Стамболов не вярваше във възможността на една руска окупация. Сега тя непрестанно мъчеше неговия дух. Наистина Ласелс и Буриян казваха в София: „Не се безпокойте!“6 Но Стамболов знаеше, че нито Австрия, нито Англия ще обявят война на Русия, ако тя заеме Варна. Най-многото, което можеше да стане, то бе да поискат тия Сили компенсация срещу руската печалба: Австрия — в западната половина на Балканския полуостров; Англия — в Афганистан.

Стамболов беше по природа мнителен. Към това се прибавяше и фактът, че с европейския дух той никога не се почувствува в родство. Той се осланяше на Европа по необходимост, без да вярва в нея,i без даже да я цени. Нямаше нищо заповедническо у него освен голямата ясност и дисциплина на ума. По наклонностите си, по своя възглед върху живота и нещата, по впечатленията, които се натрупват у човека в юношеството му и господствуват неусетно над неговото съзнание, той бе славянофил — един славянофил с широка душа на източен човек.

Но от източните хора той се отличаваше по едно много високо и понякога трагично чувство за отговорностите. От въстанията той бе запазил твърде горчив спомен. Той знаеше какво значи да си водил народа си към поражение. Под неговата весела външност се криеше крайно чувствителна натура, в която моралните въпроси се поставяха с мъчително напрежение. Поет по душа, той имаше моменти на униние; но унинието му не идеше никога от недостиг на воля, а от величината на неговия дълг.

Какъв беше неговият дълг сега, когато голямата напаст застрашаваше България? С големи терзания той си задаваше тоя въпрос, откакто бе в Търново. Ако неговата личност бе пречка за помирението с Русия, той бе готов да се оттегли; но той не искаше, щото оставката му да бъде дезертьорство; той щеше да си иде, след като осигури за България всичките възможни шансове за избавление. Тъй се породи у него идеята да се преобразува Регентството.

За една промяна в Регентството най-много настояваше в своите депеши от Цариград Греков.

Греков бе изпратен със специална мисия при Портата по съвета на Англия. Понеже Гадбан бе подкупен от русите и защищаваше в рапортите си политиката на Каулбарса, Греков биде определен да осветлява великия везир и посланиците върху истинското положение в България. Той трябваше да действува пред Портата и за определянето на кандидат за българския престол.

Греков изпълняваше мисията си по най-съвършен начин. По своята забележителна култура той бе много добре подготвен, за да се сношава с европейски дипломати. Годините бяха усмирили в него буйността и бяха дали на големия му естествен ум пълна зрелост. Той имаше такт, светски обноски и тоя изглед на достойнство, който трябва за турците. С Кямил паша той завърза отлични отношения. Всички посланици го посрещнаха добре, даже и руският. До положителни резултати той не можа обаче да дойде.

Най-напред Греков посети екзарха, за да узнае от него какво е положението в Цариград. В своя рапорт от 12 октомври той съобщаваше на Начовича:

Днес видях българския екзарх, с когото говорих дълго. По сведенията, които той има, русите не желаят да окупират България, защото мислят, че към това ги бута Англия, за да може да състави коалиция против тях и да се реши Восточният въпрос против руските интереси. Руският посланик му казал, че Русия не може да иска окупация, защото тя не е готова за война и не може да знае колко от европейските сили ще бъдат против нея и кои ще бъдат те. Русия желае да остави на България вътрешна самостоятелност и самоуправление, но тя иска да разполага с външната й политика и да има в ръце българската войска, така щото, когато настане време да се разрешава Восточният въпрос, да може напълно да разчита на пълното и безпрекословното съдействие на освободената от нея страна.

Руското правителство няма доверие на днешното правителство и Регентството и затова желае неговото сваляне; обещанията на последното, че то ще съдействува да се избере княз, който да е приятел на русите, не ги задоволява, защото те искат заедно с това да установят в България (едно управление), ако и конституционно, но в такава форма, щото бъдещият княз да има достатъчна власт, за да бъде лично отговорен пред русите за вървежа на работите в България. Личното мнение на екзарха е, че трябва да се направят отстъпки на Русия, защото иначе България се излага на голяма опасност.

Екзархът бе в това време доверено лице на руското посолство и няма никакво съмнение, че Нелидов бе му казал върху намеренията на Русия цялата истина: това бе старата програма на Милютина и на Обручева. Но освен Нелидова тази програма нямаше друг представител в руската дипломация. Събитията бяха оставили сега в Петербург само две крайни течения: едното искаше да се дигне ръка от България, като се изостави тя на нейната съдба; другото ратуваше за окупация. Със своите сравнително умерени възгледи Нелидов бе едно закъсняло ехо от времето на Александра ІІ. Че той искаше да се избегне окупацията, това е сигурно; но че Каулбарс искаше да я направи неизбежна, и това бе от ден на ден по-осезателно.

Греков щеше да се намери скоро, без сам да си дава отчет за това, под впечатлението на тази умереност на Нелидова и неговите съвети ще идат постоянно да искат от Регентството по-голяма отстъпчивост. Това настроение толкова повече се усилваше у Грекова, че в Портата той не намираше никакво насърчение. „Ходих при великия везир — телеграфираше той на 12-и, — той ме прие доста любезно, но от разговора заключих, че не трябва да чакаме от него решителна и твърда политика.“ Кямил паша му каза, че трябва да се търси изход от положението, създадено от отказа на Русия да признае законността на Великото народно събрание, и че най-разумно ще бъде да се даде, докле е време, някакво удовлетворение. „Какво удовлетворение може да се намери?“ — попита Греков. Везирът отговори, че не желае да задава формално тоя въпрос на русите, защото те ще станат още по-взискателни, но обеща да види Нелидова и да го разпита отдалече. От своя страна Греков питаше Начовича:“В случай че русите поискат изменението на Регентството и на правителството, желая да ми съобщите какво е мнението на правителството по тоя въпрос. Не може ли да се приеме да влязат в правителството и цанковисти?“7

На другия ден, 13 октомври, Греков биде приет от Нелидова.

Разговорът ми с посланика, пишеше той на Начовича8, беше много интересен, той ме прие доста хладно, отурдиса ме и замълча, като ме гледаше постоянно право в очите. Аз му изказах целта, за която съм бил изпратен в Цариград, да изложа на Високата порта и на неговото (на Нелидова) правителство положението, в което се намира сега България, и да може да се вземат мерки, за да се тури край на това положение, като ги уверя същевременно, че правителството (българското), като знае опасността, на която се излага България с преизбирането на княз Александра, няма да действува за неговото преизбирание и е готово да тури всичкото си старание и да употреби всичкото си влияние, за да се избере за княз лицето, което бъде прието от Русия, защото целият български народ е единодушен, за да покаже този знак на привързаност към Русия.

Посланикът ме изслуша, без да ме прекъсва, но като свърших и млъкнах, той бе обсипа с един непреставающ порой от аргументи и доказателства. Аз се опитах да го прекъсна няколко пъти, но безуспешно, защото той продължаваше да приказва.

Личи от писмото на Грекова, че и той не му останал длъжен, колкото се отнася до богатството на аргументите и разточителство във фразата.

Най-после му казах, добавяше той, че аз ходатайствувам пред него да осветли правителството, че не е в интереса нито на Русия, нито на България да се продължава това положение, че това ще има пагубни последствия, че не трябва да се дават причини да се възбуждат и така възбудените вече страсти и че трябва императорското правителство да даде съгласието и да се избере княз, като благоволи същевременно да ни укаже кандидата, който би му бил приятен, като му дадох най-големи уверения, че правителството взема ручателство, че то ще прокара кандидата, който бъде приятен на Русия, и това без големи усилия, защото всичките българе желаят да се даде удовлетворение на Русия и да се подобрят отношенията ни с нея.

От това първо свиждане Греков излезе доста смутен. Умереността на Нелидова се състоеше в това, че изглеждаше да не иска окупация; но към помирение и той не бе много наклонен, поне засега.

„Както видиш — пишеше Греков на Начовича, — русите не са разположени да действуват в помирителен дух, пък не може и да се разчитва, че ще им се направи сериозно препятствие, за да не отидат, докъдето искат; затова политиката d’une resistance a outrance9 може да представлява голяма опасност за самостоятелността на България; затова мисля, че не ще бъде зле да се иногюрира10 една по-отстъпчива политика и във всеки случай да се приготви терен за едно отстъпление в ред, за да може да се избави България от погубвание.“

В заключение Греков пак предлагаше да се състави, докато заседава Великото народно събрание, ново правителство и ново Регентство, в които да участвува и партията на Цанкова. След вестта за изпращането на руските параходи във Варна той настоя на своите внушения с още по-силна енергия. Съветът му добиваше тоя път голяма тежест, защото идеше едновременно със сведенията за неизцеримата мекушавост на Турция.

Портата съветва, съобщаваше той, в случай на дебаркирание да не се прави никакво съпротивление на русите и да се оставят да влязат на българска територия; това нещо според мен поне доказва, че Турция, ако и да не желае окупиранието на България от братушките, но ако такъва случайност се представяше, тя ще има доста широко сърце, за да принесе и това злополучие, ще си кръстоса ръцете и ще остави да ни окупират; може в такъва случайност, толкова угрозающа самото съществувание на турската империя, да се реши да напише една платоническа нота.

Песимизмът на Грекова схождаше напълно със собствените впечатления на Стамболова. Отстъпките, които Греков бе намерил за нужни след разговорите си в Цариград, Стамболов бе ги намислил сам по внушението на своята съвест. Щом като за България се представляваше един шанс да излезе от кризата, без да пожертвува независимостта си, той не можеше да се колебае: както Цанков в 1883 г. бе се помирил с Начовича, за да възвърне конституцията, тъй и Стамболов се опита да се спогоди с Цанкова, за да предотврати окупацията.

С водителя на Цанковата партия в Събранието Симидова Стамболов бе стар приятел: те бяха работили заедно като революционери във Влашко и по-сетне начело на либералната партия, преди тя да се разцепи. Стамболов повика Симидова, изложи му искрено своите страхове за бъдещето на България и го покани да му съдействува, за да се спаси страната от гибел. Стамболов говори много красноречиво; у Симидова затрептя струната на миналото; разчувствуваха се и двамата. Симидов, както много привърженици на Цанкова от провинцията, бе в душата си националист; той не изпитваше по отношение на Русия това рабско чувство, което хвърляше кръжока на Цанкова в София: Данева, Людсканова, Сарафова и пр., в краката на Каулбарса. Той се съгласи с радост на Стамболовите предложения, на които склони и цялата своя група. Оставаше да се придобие сега одобрението на Цанкова, пред когото същия ден почнаха постъпки.11

На 20 октомври Стамболов телеграфира на главния секретар в Министерството на вътрешните работи Луканова:

Идете при г. Цанкова и съобщете му, че сме готови да сформируваме ново правителство, което да започне преговори с русите, за да се прекратят взаимните недоразумения. В правителството ще влязат представители от всичките партии, които съществуват у нас. Събранието е готово да направи всичко, което го би съветвали за благото на отечеството. Нека Цанков укаже на лицата на партията му, които би могли да влязат в правителството, и дали той може да работи с Каравелова, защото Муткуров и аз ще подадем оставка от Регентството. Чакам скорошен отговор.

Същия ден и Симидов прати на Цанков следната телеграма:

Предвид трудните обстоятелства, които прекара отечеството ни, Стамболов е съгласен и ме натоварва да ви предложа да вземете участие в състава на едно ново Регентство с ново министерство. Нашите политически приятели се присъединяват към мен, за да ви помолим да приемете. Не оставяйте да загине отечеството. Забравете миналото и мислете за бъдещето.

Луканов изпълни мисията си и докладва на Стамболова:

„Излизам от Цанкова. Той каза, че ще отговори, след като се съветва със своите. Но в тая минута дойде Людсканов да пита дали може да се иска съвет от Каулбарса. Какво казвате?“

„Възможно е“ — отговори Стамболов.

Малко по-късно с една нова телеграма Луканов донасяше, че Цанков питал колко хора от неговата партия би влезли в Регентството и министерството.

„Понеже правителството ще бъде смесено, отговори Стамболов, понятно е, че от партията на г. Цанкова ще има двама в министерството и едного в Регентството.“

Планът на Стамболова бе три партии да участвуват в управлението: националистите, т. е. либералите, които вървяха с него и Радославова, консерваторите и партията на Цанкова.12 Цанков изглеждаше наклонен да приеме тази комбинация. Тя му се нравеше преди всичко с това, че изключваше Каравелова. Стамболова той считаше за свой ученик и в дъното на душата си го обичаше; с консерваторите той също можеше да работи, както в 1883 г. Лошото влияние на неговите съветници го отклони обаче от първия му порив, който бе добрият. Балабанов, Людсканов, Сарафов, Данев, целият кръжок налегна върху Цанкова да откаже; защото те се надяваха, че ще вземат чрез него като човек на Русия цялата власт. Подир това Каулбарс, който не желаеше никакво помирение, а търсеше да изостри кризата, победи и последните колебания на стария държавник.

На 20 октомври вечерта Симидов получи следнята телеграма от Цанкова:

От страна на Стамболова Луканов ми съобщи днес същото нещо. Ето що му отговорих: „Скърбя за лошото положение на работите, което се създаде. Като по-стар, позволете ми да ви дам един съвет за благото на отечеството: Регентството и министерството трябва да се оттеглят, събравшите се в Търново представители трябва да изкажат желание да се състави министерство без регентство със съгласието и одобрението на Русия. Г. г. регентите и министрите, а тъй също и представителите ще принесат в тия критически времена голяма услуга на отечеството чрез подобна постъпка.

Надея се, че вие, наши съмишленици, и всички ония, които желаят доброто на отечеството, ще действуват в горнята смисъл, защото това е единственият способ, за да се избави страната от явната опасност. Аз всякога съм готов, колкото ми е възможно, да действувам за благото на отечеството.

 Д. Цанков

Мълвата за Стамболовите преговори с Цанкова се пръсна същия ден в София и произведе голямо вълнение. Чу се, че регентите си дали оставката и че правителството паднало. Дипломатическите агенти се затекоха в Министерството на външните работи за новини. Някои от тях казали: C’est une chose grave.“13 Бяха се разтревожили и военните. Рачо Петров повика Захари Градинарова в Търново и води с него по телеграфа следния разговор:

Рачо Петров. „Тук ходят безпокоителни слухове, като например за променяванието на правителството, назначение на ново министерство, в което да участвува Каравелов и Бурмов. Кои са причините, които накараха правителството да отпусне арестуваните офицери“ Как отиват работите с приятеля14, за когото се говори, че утре щял да си отива?“

З. Градинаров. „Събранието е солидарно с правителството, никакви безпокоителни слухове не вярвайте; никакво ново министерство няма. Каравелов е презрян от цялата камара. Освобождението на арестуваните е по натиска на приятеля. Работите превъзходно добре. След няколко деня ще избираме княз, навярно Валдемара. Приятелят може да си отиде, но нищо особено от неговото отивание. Тук всичко е тихо. Там как е?“

Рачо Петров. „Тука сега е превъзходно. Кажете на военний министър да се извика и Любомски от Видин, защото бунтува офицерството. По какви съображения трябва да се избере Валдемар? Какво поведение държи опозицията? Ще изкажат ли съболезнование на бившия ни княз? Как стои въпросът за окупацията? Капитан Савов от Пловдив иска Пазарджишки и Пловдивски окръзи да се обявят във военно положение. Това да се съобщи военному министру.“

З. Градинаров. „Добре. Сега отивам при военния министър и ще му съобщя за Любомски. Валдемар трябва да се избере отнемайкъде. Опозицията, както знайте, държи винаги противното. Аз зная, че ви стряска една депеша от Симидова към Цанкова, но това е нула. Окупация никаква, нито дума даже не може да става за таквоз нещо. За исканието на капитан Савова ще говоря тоз час министру. Бъдете спокоен във всичко.“

Твърде характеристичен е тоя разговор между военния и депутата: нито единият, нито другият си даваха сметка за сериозността на момента. Такова бе настроението на цялото болшинство в Търново; една крайна самонадеяност и пълно неведение за опасностите.

При това в деня, когато Захари Градинаров и Рачо Петров намираха положението за „превъзходно“, то се бе още влошило: един значителен скандал бе станал в София и едно малко въстание бе избухнало в Перущица.

Скандалът бе предизвикан от руския поданик Неболсин, юрисконсулт на градския съвет. Понеже кметството бе разтурено, няколко чиновници от Министерството на вътрешните работи и на финансите отидоха начело с градоначалника А. А. Хранов да поемат делата от съвета и да ги предадат на една временна комисия. Когато тази формалност се извършваше, влезе ненадейно Неболсин, пиян, и се хвърли на едно канапе. Поканиха го да си отиде, той се съгласи; сетне се върна и заяви: „Не хочу!“ Тогава Хранов се принуди да вика стражари, които го изхвърлиха навън със сила. Подир един час се яви един от секретарите на руското агентство Сонов и поиска да състави акт за обидата, нанесена на Неболсина. „Актът е вече съставен“ — отговори Хранов. Сонов си отиде, след като протестира още веднаж. До вечерта се получи от Каулбарса следната нота:

Искам, щото Хранов да състави протокол в присъствието на секретаря на агентството и да се извини в присъствието на градския съвет; в противен случай искам неговото уволнение.15

Въстанието в Перущица бе по-тревожен факт, отколкото нотите на Каулбарса. То бе дело на комитета, основан от Д. К. Попова и който заседаваше в къщата на Новицки, на пътя за станцията, близо до Костаки Пеев. Планът бе движението да почне най-напред в родопските села от Пловдивски окръг, където русите бяха раздали кринки във време на окупацията. Главният организатор бе Никола Гатев, който избрал за център село Яворово (Конушка околия). Оттук той действуваше във Воден, Куклин, Бейково, Ситово, Дядово и пр. В Перущица агитираше Никола Гичев, агент на Найден Герова; в Панагюрище — Митю Гичев. От всички тия пунктове населението трябваше да се подигне и да върви в Пловдив, за да провъзгласи оттам Каулбарса за диктатор.

В Яворово стана само една проста демонстрация. Н. Родопски и Н. Гатев събрали една малка група и тръгнали да обикалят околните села, за да ги канят на бунт. Те стигнали да село Карагач, тук били зле посрещнати и се върнали назад. В Перущица въстанието бе формено. То стана по традиционните вече образци. Сутринта камбаните почнаха да бият. Събра се публика; явиха се оратори, които държаха фантастични речи: те разправяха, че руски войски слезли във Варна и едновременно тръгнали за Търново, Шумен, Русчук и Видин; че Регентството било свалено, а Великото народно събрание — разпръснато и пр. Когато се свършиха речите, тълпата (тя се състоеше от 100-120 души) издигна знамето и обиколи селото, пеейки:

Бой, бой искаме ний.

На връщане тя даде сред селото един залп. И пак се държаха речи. Сетне въстаниците се почерпиха. Между туй от Пловдив Митю Гичев, който бе обещал да даде инструкции, не пристигаше. Зароди се безпокойство. Къде обяд от тълпата останаха само 20-30 души. Надвечер те взеха знамето и го занесоха в местността Св. Троица. По пътя за Пловдив и Чурен те поставиха стража. На другия ден пристигна войска и ги излови.

Когато новината за перущиченското въстание пристигна в Търново, властта бе го вече потушила. Затова впечатлението бе слабо. Стамболов предвиждаше обаче и други движения, които можеха да бъдат може би по-опасни. Без съмнение, те щяха да бъдат смазани, но с кръвопролитие, а това рискуваше да даде на русите желания предлог за окупация. Най-доброто средство за защита оставаше според него едно сплотяване на всички партии около девизата за националната независимост. На 22 октомври той пак накара Симидова да направи нов опит. Симидов телеграфира на Цанкова:

Стамболов не приема без Регентството. Мнението на цялата опозиция е да се състави едно Регентство от трима души, взети от всичките партии; също и за министерството. После — да се отложат заседанията на Събранието до споразумение с Русия. Ако това споразумение е невъзможно, да се произведат нови избори под грижите на това ново правителство. Отговорете веднага.

И тоя позив остана безплоден. Сега Цанков настояваше да се предаде цялата власт в ръцете на доверени хора на Русия, т. е. нему и на тия, които ще посочи Каулбарс. На 23 октомври той отговори на Симидова:

Положението е от най-критическите. Единственият възможен изход е оставката на Регентството и министерството и в съставянето на ново министерство без регентство от лица, ползующи се от доверието на Русия. Конституцията предвижда регентство само когато наследникът е малолетен. Не правителство, формировано от всичките партии, а правителство, състояще се от лица, които се радват на доверие от Русия, ще може да спечели отново покровителството на царя за България, единственото нещо, което може да гарантира независимостта и нейния успех. Нужно е нашите партизани да се произнесат в тоя смисъл; в случай че техният глас се не чуе, те трябва да протестират и да се оттеглят от Събранието, за да не носят никаква отговорност за лошите последствия.

Почването преговори с Цанкова предизвика голямо незадоволство среди крайната националистическа левица в Събранието, на която бе водител Радославов. Тя настояваше да се води борбата неуклонно: със сурова ръка вътре в страната, с безусловен отпор спрямо Русия. Представление някакво за разрешението на кризата тя нямаше, а само една тъмна и фанатична вяра, че България няма да погине; един бурен инстинкт, който задушаваше всяко чувство на отговорност; едно упорито самовнушение, което при всяка нова опасност се екзалтираше.

На 23-и вечерта Стамболов свика частно събрание на болшинството, за да изложи побужденията, поради които бе предложил да вземе Цанкова в Регентството, и неблагоприятния край на преговорите. „Цанков, каза той, ни предлага да предадем властта чрез него на Каулбарса. Аз каних Цанкова да изведем страната от днешната криза и да спасим независимостта й. С това изпълних своя дълг. Страх ни е, че един ден той ще се разкайва, като види, че е пропаднало всичко, за което се е трудил в миналото.“ Стамболов пак настоя, че положението е крайно опасно и че не трябва да се усложнява още повече с една крайна политика.

Грамадният престиж на Стамболова, възвишеният дух на речта му, на която събитията даваха нещо трагично, поразиха силно събранието. Голямата маса от депутатите, които представляваха здравия народен разум, бяха съгласни с него. Крайната левица обаче посрещна думите му с глух ропот. Мускетарите на крайния национализъм: Захари Стоянов, Д. Петков и др., у които опозицията спрямо Каулбарса се съчетаваше с един вид нихилистическа омраза към руския царизъм — наследство от някогашните Каравелови проповеди, — считаха, че едно ново помирение с Русия ще видоизмени кризата, без да я разреши, и че само пълният разрив с русите може да докара истинско спокойствие за страната, като я освободи от тяхното опасно настойничество.

В Министерския съвет се отражаваха и двете тия течения: Радославов бе за неотстъпчива политика; Стоилов и Начович споделяха възгледите на Стамболова. Имаше в съвета и едно трето течение — за пълна капитулация пред Русия: то се представляваше от Ив. Ев. Гешова.

Откакто Каулбарс бе му казал в паметното свиждане на 17 септември „и вий ли?“ — Гешов не можеше да спи. Една непрестанна мисъл го мъчеше денонощно как да излезе от отговорност пред Русия. От пристигането на клиперите във Варна той живееше вече в страшен кошмар. Оттогава датираше и решението му да излезе от правителството; но, от друга страна, поради вродения си страх от всяко шумно начинание той не смееше да си даде оставката, за да не въоръжи срещу себе си националистите. В Търново той отиде със смътна надежда, че развязката ще дойде отвън, че нещо ще се случи, което да го избави без риск от това тежко положение. Но след отказа на Цанкова той изгуби и тази надежда. На 22 октомври той поиска да се оттегли и писа на Радославова:

 До господина В. Радославов,

 председател на Министерский съвет

Господин председателю,

Имам чест да ви помоля да благоволите и подложите на господа регентите на България моята оставка от поста на министър на финансите.

Приемете, г. председателю, уверението на моето към вас дълбоко почитание.

 Ив. Ев. Гешов

Министерският съвет не прие оставката на Гешова, като му забеляза, че ще бъде неприлично да напусне властта тогава, когато тя ставаше опасна. Гешов се посрами да настоява и остана пак между два огъня.

 

Между туй Великото народно събрание не пристъпваше още към задачата, за която бе свикано. Дипломатическите агенти в София бяха дали съвет на правителството да бави въпроса за избирането на княз, додето се подобри международното положение и се даде възможност на Силите да се съгласят върху един кандидат. Засега Събранието се занимаваше с проверка на изборите.

Положението продължаваше обаче да бъде се´ тъй неблагоприятно, както и по-рано. Без съмнение, общественото мнение в Европа бе много разпалено в полза на българите. Хора от най-противоположни лагери издигаха гласа си в полза на малкия народ: специалисти по международното право като Ролен-Жакмен и Гефкен; романисти като великия маджарин Йокай, който бе посветил на българската криза цяло послание до избирателите си; социалистически агитатори като Бебеля и Зингера, които държаха в Дрезден митинг от 4000 души, за да протестират против руската политика. Почти целият европейски печат бе против русите и бичуваше Каулбарс като невменяем. Меродавният виенски вестник Neue Freie Presse захващаше една уводна статия с думите: „Съществува ли в Европа международно право?“ Ако съществува, заключаваше той, как Силите търпят лудешката диктатура на Каулбарса? До тоя тон бяха дошли най-сериозните европейски листове.

Великите сили обаче бяха понизили своя тон. Никоя от тях не показваше решителност да се опре докрай на Русия. Ди Робилант заявяваше на английския посланик в Рим, че ще бъде по-почтено да се съобщи на българите да не очакват чужда помощ. „Ако ми позволите една игра на думи, казваше той, няма да скрия, че е неморално да се даде морална подкрепа на една малка държава, когато не сме готови да й окажем в случай на нужда материална поддръжка.“16 Същият обезсърчителен език държеше в Берлин Бисмарк. Той се надяваше, че Русия няма да окупира княжеството, но „ако това се случи, казваше той, нито Австрия, нито Англия ще мобилизират един войник, за да изгонят русите.“17 След шумните заявления на Тиса Австро-Унгария бе наистина стихнала. Калноки, слаб темперамент, боязлив, се плашеше от война със същия трепет, както и Гирс. Колкото за Англия, тя стоеше твърдо на своето двояко становище: да се опира с всички мирни средства срещу Русия, но да не почва сама никакво действие. Неуморно тя се стараеше да предизвика между някоя велика сила и Русия някой дуел, в който тя да бъде секундант.

В началото на октомври лорд Чърчил потегли за Берлин и Виена с тайна мисия. През Берлин той мина набърже, но във Виена се бави няколко дена. В писмата си до своята жена той се оплака от нескромността на журналистите, които го блокирали в хотел Imperial, за да го интервюират, но за своите преговори не казва нито дума.18 Разбира се, той видя Калноки няколко пъти; срещна се и с маджарските държавни мъже. Постигна ли той някакво споразумение срещу Русия? Досега белезите говореха наглед противното. Впечатлението бе, че Англия оставаше пак сама срещу Русия.

Трябва да се забележи, че Англия държеше при все това в Петербург много енергичен език, разчитайки на моралното въздействие на своите заплашвания. На 20 октомври английският посланик има свиждане с Гирса, за да му предаде една нота, в която лорд Идеслей се оплакваше от недопустимия застрашителен език на Каулбарса спрямо Регентството. Той намираше, че този език е в прямо противоречие с изявленията на Русия пред Силите, и питаше дали да извади от това заключението, че както и в другите случаи, генералът е действувал по своя инициатива. Гирс се стараеше да омаловажи нотите на Каулбарса, казвайки, че техният остър тон бил само отговор на предизвикателствата на българското правителство, което триумфално тръбяло, че клиперите не могат нищо да направят.

Аз казах19 — пишеше посланикът до лорд Идеслей, — като оставим настрана последната нота20, важно е да се знае доколко били изпратени от Петербург инструкции, за да употребят клиперите насилие. Негово превъзходителство не ми даде съвършено прям отговор; при все това неговите думи ясно значеха, че подобни заповеди не са били дадени. Казах му, че руският консул във Варна е заплашвал с бомбардиране. Той отказа абсолютно да повярва това и каза, че идеята за руско бомбардиране на Варна била абсурдна.

Тия изявления на Гирса бяха очевидно искрени; известно бе, че той бе миролюбив и че неговото влияние се упражняваше всецяло в дух на умереност. Неговото влияние обаче бе много спаднало. Каулбарс получаваше заповеди направо от императора. А императорът взимаше често пъти важни инициативи, за които неговият министър на външните работи се учеше от вестниците.

Тази аномалия в руското управление бе именно, която задаваше на Европа най-големите безпокойства. Не по-малко тревожен бе новият обрат на руската намеса в България. Гирс признаваше сега пред английския посланик, че Русия стои по отношение на юридическите си права в България на една линия с другите Сили, но по въпроса за насилията, вършени върху нейните поданици в княжеството, той искаше да действува самостоятелно, като даде на конфликта последствията, които се налагаха. „Русия е, казваше, сама съдия за това, което се отнася до нейното достойнство.“

При опасенията, които будеха новите мотиви, давани от Русия за нейната намеса, утешителното бе, че Портата се държеше добре; от Цариград новините изглеждаха сега донейде по-благоприятни. Греков бе успял малко да извади Турция от нейната апатия, но нейният порив щеше ли да бъде дълготраен? Между Портата и Илдъзкьошк нямаше пълно единомислие. Великият везир бе голям англофил; а султанът се намираше под влиянието на традиционния страх от Русия. Положението на Кямил паша бе станало вследствие на тоя антагонизъм много несигурно. При все това той обеща на Грекова, че ще действува пред русите, за да поставят на Регентството приемливи условия. На 20 октомври Греков телеграфира на Начовича:

Великият везир не беше видял още Нелидова, който дойде на Портата, когато бях там. Негово височество ми каза, че ще иска настоятелно от Нелидова да му каже ясно какви са исканията на Русия и ще действува за развързванието на кризата чрез избирание на княз; добави, че проверките трябваше да продължат, за да се даде поне малко време за преговорите. Артин ефенди ми каза, че Портата не може да остане в бездействие, защото положението става от ден на ден по-опасно; утре ще ви съобщя каква постъпка е направила Портата и какъв отговор е дал Нелидов.

Греков съобщаваше тоя ден и друга една добра новина: Австрия бе направила нови постъпки в Петербург. Той бе имал с барон Каличе едно свиждане, за което донасяше:

Молих австрийския посланик да ходатайствува пред виенския кабинет да посредствува за споразумение с Русия, за да стане възможно избиранието на българския княз с одобрение на Силите и да се тури край на това положение, пълно с опасности. Негово превъзходителство ми обеща, че ще телеграфира във Виена, но добави, че отговорът може да се позабави по причина, че Калноки ще отиде в Пеща, за да присъствува на делегациите. Забележи ми обаче защо правителството не се е отнесло за това до Бурияна, с когото се намира в добри отношения.

Повери ми още, но със запрещение да телеграфирам в София, затова поверявам, което следва само лично до теб, че австрийското правителство направило постъпки пред петербургския кабинет, за да укаже кандидат за българския престол, и вярва, че понастоящем се водят преговори по този въпрос.

Това е още една причина, по която трябва да не се бърза с проверките; настоятелно ви моля да изпълните обещанието, което съм дал, че проверките ще се продължат, за да се даде време за преговори между Силите по определение на кандидат; без това ще подкопаете доверието, което се вселява към българското правителство, това е и мнение на Вайта.

Откакто се бе открило, Събранието съгласно съвета на Грекова се занимаваше само с изборите. Заседанията вървяха безбурно. От страна на опозицията Стоян Михайловски изтощаваше своя голям темперамент на вития в дълги, страстни и пълни с ненадейности сентенции, но те оставяха Събранието равнодушно: интересът бе другаде. Интересът бе в глухата мълва за смутове, която шумеше по страната; в новините, които донасяше от Европа една току-що основана в Търново телеграфна агенция на име Трапезица21 и които идеха всеки ден противоречиви.

Всичко изглежда противоречиво в тази епоха и главно действията на руската дипломация. Докато Нелидов заявяваше на Грекова, че Русия няма по никакъв начин да признае Регентството, Каулбарс чрез Шатохина се опитваше да влезе в тайни преговори със Стамболова.

На 22 октомври Мантов съобщи на Стамболова с шифрована депеша, че Шатохин го помолил да замине немедлено за Търново, за да се споразумее лично със Стамболова, в когото Русия имала най-голямо доверие. Шатохин предлагал няколко кандидати, като обещавал, че ако някой от тях се избере, Каулбарс ще се откаже от своите други искания. Това предложение, изпратено до него чрез един вицеконсул, когото началството му всяка минута можеше да опровергае и който бе играл вече пред княз Александра загадочна роля, накара Стамболова да се усъмни, че тук има интрига. Той отговори на Мантова:

Мисля, че Шатохин иска да те махне от Русе и да направи там бунт. Не тръгвай за Търново без разрешение. Съобщи ми още днес телеграфически имената на кандидатите.

Шатохин бе загатнал най-напред на Дондуков-Корсакова и за Олденбургския херцог. Сетне му бе дошло наум, че ще бъде по-добре, ако се избере някой генерал с громко име: например Гурко. Най-подир той се спря на граф Игнатиева. Стамболов намери тия кандидати за несериозни. Той се´ повече се убеждаваше, че русите искат да приспят неговото бдителство, за да устроят революция. Тъкмо в тоя момент в Русчук се бяха събрали освободените офицери: Груев, Бендерев, Гуджев, Кърджиев, Зафиров. Те се срещаха ежедневно с руския консул и близко бе до ума, че разговорите им не можеха да не се въртят около плановете за революция.

„Следете ги добре, телеграфираше Стамболов на Мантова, и ако видите, че готвят бунт, незабавно вземете мерки за арестуването им и поискайте разрешение за екстрадирането им.“ „Нужните мерки са взети, бъдете спокойни“, отговори Мантов и пусна стражари по дирите им.

 

Бунтове се произведоха наистина в същия момент, когато Шатохин искаше да даде княз на България; но не там, дето ги очакваше Регентството, а в Тракия: в Бургас и Сливен.

Те бяха устроени от руския консул в Пловдив Игелстром с помощта на русофилите. След като биде потушен опитът за въстание в Перущица, съзаклетниците не се отчаяха, а намислиха да направят по-голяма проба. Някои от военните в Пловдив бяха съвършено в услуга на консулството.

„Днес, телеграфираше Игелстром на Каулбарса22, дойдоха да се видят с мене майор Кисов, капитан ... поручик Женев и поручик Матеев и ми заявиха, че са готови да действуват против правителството. При това те ми съобщиха, че не трябва да се надяваме на Пловдивския гарнизон, но че те имат половината от кавалерийския и артилерийския полкове. Помолиха ме да ги поддържаме и да им обезпечим сношението с другите части на войските в Румелия и България, готови да въстанат чрез П... К...“23

Планът бе да се действува в пристанищата и в градовете, близо до турската граница: по тоя начин щеше да се даде предлог на Русия да свали матросите от двата парахода на сухо, а за Портата се създаваше ново изкушение да мине в Тракия — едно изкушение, което Александър ІІІ можеше в решителния момент да превърне спрямо султана в дълг.

Планът обаче се раздроби. На 22 октомври Бургас се повдигна, без да чака другите гарнизони, вследствие на едно прибързано съобщение на Игелстрома.

Главатарят на бунта бе запасният капитан Набоков, русин. Арестуван по заговора срещу княз Александра (май 1886 г.), той биде освободен по настояването на Русия и бе останал в Бургас повидимому за свое удоволствие. Набоков ходеше по кръчмите в руска униформа и псуваше цинично Регентството, заканвайки се, че Русия скоро ще го помете. Полицията се оплакваше много от тоя авантюрист, но не смееше да вземе спрямо него никакви мерки. Понеже от месеци вече той правеше тия манифестации, без да предприеме нищо сериозно, властта бе престанала от някое време да го следи. Тъкмо тогава той се готвеше да пристъпи към действие.

Последното решение се взе на 21-ви през нощта в дома на братя Кишелски. Тук бяха се събрали: Набоков, руският поручик Залевски24, поручик Кишелски, брат му Ив. Кишелски, Ан. Горанов и неколцина други русофили. Набоков прочете една шифрована депеша от Каулбарса, която гласеше, че по цяла България щяла да избухне революция. Приготви се след това планът: да се арестуват дружинният командир капитан Караиванов, тримата ротни командири и субалтерн-офицерите, за които се знаеше, че няма да съчувствуват на заговора.

На 22-ри срещу 23-и Кишелски бе дежурен по дружината. Призори той взе няколко войници и арестува съмнителните лица, военни и цивилни. Капитан Караиванов, предизвестен от фелдфебеля на 9-а рота, успя да избяга. Той се скри в лозята, повика няколко войници и ги научи как да агитират в дружината. Сам той тръгна за Айтос, като скъса по пътя телеграфните жици.

Ротите, останали без офицери, се подчиниха на революционната команда. Войниците бидоха пуснати по града да викат ура; само кашаварят биде оставен в казармата. Набоков в това време устройваше нещо като временно правителство. Сетне той замина за Анхиало, за да вдига резервисти. Тоя ден (23-и) той се връща в Бургас и пак дойде в Анхиало. Целта му бе да събере достатъчно войска от двете околии, за да потегли за Пловдив.

Караиванов между туй бе стигнал в Айтос. Оттук той дигна 60 души войници и заедно с поручик Хаджиев се упъти да превземе Бургас. Те вървяха през нощта и на часа 8 заранта пристигнаха. „Временното правителство“ не бе взело никакви мерки за отбрана: Караиванов влезе безпрепятствено в казармата и подир малко цялата дружина му се подчини. Тогава той освободи арестуваните лица и почна да гони бунтовниците. Кишелски и Горанов избягаха с лодка; Набоков биде заловен в Анхиало; някой си Бракалов избяга в Турско. В Айтос полицията тури ръка на някои русофили, пратени да агитират между населението за революция: Йови Воденичаров, Коларов, А. Топракчиев. В Бургас поручик Залевски, черногорците поп Драгович и Контич25 и някои русофили от града, които се бяха компрометирали в бунта, се скриха в къщата на Набокова, в консулството и при гаваза на консула.

Потушен набързо без кръвопролития, бургаският бунт не изглеждаше да е произвел голямо впечатление в страната. Той даде само повод да се увеличат нападките срещу Русия. В Независима България Д. Петков осмиваше Каулбарса, че сега пак ще почне да се оплаква от насилията на правителството.

Тъй ли е, питаше той, тъй ли е, г. г. Балабанове, Цанкове, Каравелове, и ти, о безумний старче, Славейкове? Възмущават ли се вашите съвести против „гнусните нападки“ на освободителите? Няма ли да напишете пак някое антрефиле или статия, да докажете, че сме неблагодарни? Как ви се вижда това, което се върши в Бургас от руските поданици? За благоденствието и щастието на България ли става това?26

Начело на една група тракийски депутати Захари Стоянов отправи до населението на Южна България възвание, в което им напомнюваше, че са потомци на Бенковски, Ботева, Каблешкова, и ги канеше да бдят върху независимостта на отечеството. Той им обясняваше какво искат русите:

Брат с брат да се коли, град с град да се бие, село срещу село да въстане. И защо всичко това? За кого и за каква полза? Гнусно и позорно е за казвание: да се самоубием, да наложим сами грозния рабски хомот.

Русофилите от своя страна не смееха явно да защищават бунтовете. Поради военното положение в Софийски окръг вестниците бяха под цензура и не смееха да се изказват. За да се разбере техният протест, те оставяха празни места, които зееха в колоните, или пък обнародваха вместо изхвърлените от цензурата статии извлечения от Библията. В устните им изявление обаче тяхната радост личеше, радост зла, която предчувствуваше нови смущения, по-големи. Фактът, че бунтовете зачестиха, макар и потушени на първо време, даваше наистина големи надежди на враговете на Регентството. Но най-силното им насърчение идеше от факта, че Каулбарс извади насила от затворите офицерите, които бяха свалили княза: те видяха, че за най-голямото престъпление в държавата Русия не бе допуснала наказание!

Това настроение можеше да стане много опасно, ако не се вземеха мерки, които да докажат на населението, че Регентството е господар в България. Затова реши се, щото репресиите в Бургас да станат с жестокост.

Правителството изпрати в Бургас българина, който можеше да покаже най-голяма жестокост: майор Паница. То му даде чрезвичайни пълномощия, каквито впрочем и без това Паница щеше сам да си присвои. Той имаше страшна репутация; когато пристигна, целият окръг затрепера. Около Бургас бяха се явили чети, въоръжени с берданки. Паница пусна потери и им даде най-свирепи инструкции. „Той не се церемони“, телеграфираше капитан Караиванов на Николаева. На 26 октомври пристигна от Варна един от клиперите, „Забяг“, който идеше с намерение да извади моряци под предлог да защити руското консулство. Паница разреши само на офицерите да слязат в града, и то с условие, че няма да се срещнат освен с консула и неговия секретар. Разследването стана много бърже. На 27-и почна да се разглежда процесът на бунтовниците пред военнополевия съд, образуван от Паница. В съда бе докаран и Набоков. Но щом се почна разпитът, яви се руският консул и каза високо на Набокова:

„Щабскапитан Набоков, я вам запрещаю отвечать суду; я его не признаю; я возьму вас и отправлю в России; вы туда должны ехать.“27

Консулът си излезе след това демонстративно. Набоков обаче не пуснаха: той биде осъден и чак тогава го предадоха на русите на основание на капитулациите. От българите осъдени бидоха двама низши чинове и един войник по на 15 години затвор в окови.

 

Едновременно почти с Бургас дигна се бунт и в Сливен. Той бе дело на Енчеевича и Пакова.

Паков избяга от София заедно с Радко Димитриева на 12 август. Те се криха няколко дена в руското консулство в Пловдив, което ги изпроводи в Цариград тайно, във вагона за животни. Руското посолство ги посрещна хладно; Нелидов отказа даже да ги приеме. Тогава те заминаха за Москва при Каткова, когото те считаха за пророк на славянската идея. У Каткова те намериха добър прием, но без особена горещина. Човек със силна енергия, той не можеше да прости на детронаторите, че са оставили да им се изплъзне властта от ръцете. Но пред руската публика трябваше да се каже една добра дума за тях. На Радко Димитриев бе позволено да обнародва в Московские ведомости едно обяснение по преврата; то бе много громко и фалшиво: в него имаше много низки нападки против личността на Батенберга, но никакво оправдание за погрома, от който самият Радко Димитриев се бе спасил с бягство.

В Москва бе се прибрал и друг един беглец: капитан Тянков от Шуменския гарнизон. След като стояха известно време в Москва — колкото за да бъдат на показ пред славянофилското общество, — Тянков, Паков и Радко Димитриев заминаха за Букурещ, където основаха един таен революционен комитет. Към тях се бяха присъединили и някои цивилни, избягали от България, между които Теню Начев. По-късно дойде в Букурещ и капитан Енчеевич, който бе уволнен на 26-и септември.

Целта на комитета бе да организира едно голямо въстание в Северна България. Тянков бе в сношение с Шумен; Енчеевич — с Русчук. С Видин сношенията ставаха през Калафат; с капитан Мандаджиева от Свищов — на руските параходи по Дунава. Радко Димитриев, архистратег на революцията, даваше команди от своя хотел.

След неуспеха на Каулбарсовата обиколка, разказва Теню Начев28, русите още повече налегнаха, за да се ускори движението. Аз заминах да обиколя гарнизоните в Северна България. В Русчук ходих да видя подполковник Шиварова и му открих своята мисия, но той ми каза, че не може да вземе никакво участие в изпълнението на нашия план, тъй като бил арестуван. Обещах му, че ще устроя да избяга; той заяви, че това било неудобно. Виждаше се, че той е щастлив със своя арест, защото се чувствуваше свободен от всяка отговорност и пред правителството, и пред русите. Оттам заминах за Шумен. По пътя срещнах Т. Икономова и Ив. Славейкова. Икономов ми каза, че в Шумен е всичко пропаднало; на същото мнение бе и Славейков, който бе ходил да агитира между Шуменския гарнизон против Регентството и се връщаше разочарован. При все това аз отидох в Шумен. Полковите командири бяха вече сдали, но още ходеха в униформа. Свиках ги на събрание една вечер в къщата на Ряскова, тогава капитан. Присъствуваха и двама други пратеници от букурещкия комитет: Енчеевич и Паков, които бяха дошли тайно, по друг път. Козаров бе готов за всяка крайност; той бе убеден, че артилерийският полк ще го последва. Людсканов се храбреше, но не бе в себе си много бодър. Диков изглеждаше отчаян. Но в разговора си той явяваше, че няма да се дели от другарите си. Когато щяхме да взимаме решение, появи се една оригинална пречка: нямаше между тях старши, който да вземе командата, а без старши те не искали да се бунтуват. Разбрах, че работата им не е сериозна. Видях се частно с Дикова; той ми каза тоя път, че няма нужда от никаква революция, тъй като руските войски ще окупират България. Мисията ми се свърши злочесто: аз се върнах в Букурещ, а Паков и Енчеевич заминаха за Сливен.

На 24-и вечерта в къщата на Юрдан Белов в Сливен се бяха събрали капитан Ст. Белов29, Паков, Енчеевич, полковият командир, Христо Белов, управляющият делата на VІ бригада, капитан Вълнаров и няколко млади офицери. Паков разправи за своето пътуване в Русия. Той бил видял Каткова, „който управлявал цяла Русия и всеки ден ходел на доклад при царя“30, бил приет от военния министър в Петербург и от най-големите хора на империята. „Русия, казваше той, не иска да завладее България, но има нужда от нея, за да вземе Цариград. Обаче ако не се приемат условията на Каулбарса и не се събори Регентството, тя ще се принуди да ни окупира. Може ли българската войска да направи революцията, която ще даде на страната едно правителство, каквото иска Русия?“ От присъствующите офицери някои се съгласиха, други мълчаха. Капитан Христо Белов, виждайки Ст. Белова между съзаклетниците, каза: „Аз против брата си ръка не вдигам.“ Несъгласни с Пакова останаха: капитан Антонов и поручиците Петров, Козаров и Киряков. На другия ден (25-и) те съобщиха всичко на командира на първата дружина капитан Денева.

На 25-и вечерта станаха две събрания: едно в къщата на Данева, друго пак у Юр. Белова. У Данева офицерите националисти решиха да вземат мерки против заговора: сам Данев трябваше още сутринта да иска обяснения от Хр. Белова, а капитан Галунски същата вечер да предупреди окръжния управител Минко Радославова.

У Юр. Белова заседаваха тримата емигранти: Ст. Белов, Енчеевич и Паков; после: капитан Вълнаров, поручик Кавалджиев и подпоручиците Топузов, Дерменджиев и Симидчиев. Паков предлагаше да се вдигне войската още същата нощ, но Вълнаров възразяваше, че това било „лудешка работа“. Реши се най-сетне революцията да се прогласи на утрешния ден при биенето на камбаните. Още от вечерта се определиха дежурни по града и началници на патрулите.

Утрешният ден (26-и) бе неделя. Подир отпуск-църква Юр. Белов почна да държи на публиката реч, която бе дълга перифраза на думите „Да живее руският цар!“ Ст. Белов, Паков и Енчеевич го подкрепиха със своите одобрения. Докато Белов говореше, един от гражданите, Петър Галунски, изгърмя три пъти с револвер и извика: „Долу ораторът!“ Публиката почна да бяга. Но Ст. Белов я повърна назад. „Елате, викаше той, не бойте се, войската е с нас! Това зная от брата си.“

Тълпата се набра пак и потегли сега за казармите с викове: „Да живее капитан Белов! Да живеят офицерите! Да живеят войниците!“ В казармата войниците бяха събрани от Данева и Галунски, които ги въодушевиха, като им казаха, че отечеството чака от тях да спасят свободата му. Когато множеството наближи, то почна да вика: „Дайте ни пушки! Да излезе капитан Белов!“ Но Хр. Белов не смееше да се покаже. Излезе, напротив, Галунски, който почна да увещава множеството да се разотиде. Но неговите думи се посрещнаха с враждебни възклицания. Демонстрацията ставаше по-буйна; в тълпата умовете се разгорещяваха. Тогава капитан Данев извади една рота и я постави в цеп. Когато войниците насочиха пушките си, множеството, изненадано, нададе уплашен вик и хукна да бяга. Никой от водителите на заговора не се опита да я спре. Ст. Белов, Енчеевич и Паков се скриха първи. Други бидоха арестувани безпрепятствено. Данев пусна патрули по града и на обед всичко бе спокойно.

Сливенският бунт, който се свърши като обикновена демонстрация по улиците, бе намислен нашироко. Енчеевич и Паков бяха дали на съзаклетниците големи надежди: че от Шумен ще пристигнат два ескадрона и две батареи, че Стара Загора щяла да прати 5000 доброволци, че в Хасково 3000 души чакали заповед да тръгнат. Сливен, отдето тръгна движението против Берлинския договор в 1879 г., Сливен, седалище на първия таен събор за Съединението в 1880 г., бе избран за център на румелийската революция. Перущица бе първата проба, Бургас — главната репетиция; Сливен — пълното представление. То се игра жалко, с няколко гърмежи, дадени във въздуха, и се свърши с паника.

След това завесата пада върху руските заговориii в Тракия и няма вече да се вдигне пак.

 


1 Английската синя книга, №494.

2 Това постановление бе взето, за да се даде удовлетворение на Радославова.

3 Търновска конституция, 27 септември.

4 Търновска конституция, 27 септември.

5 Тронното слово занесе у Каравелова за подпис главният секретар в Министерството на вътрешните работи Илия Луканов. Ето и телеграмата, която Луканов прати по тоя повод на Стамболова:

 „Каравелов подписа тронното слово, като каза, че против съдържанието му той няма нищо, даже го намерва за доста добро, но последните думи „Да живее независима и свободна България!“ му се виждат като едно неуместно подчерквание. На няколко пъти му задавах въпроса за настроението на русите и за неговото мнение относително мерките за избягванието окупацията, но той не даде отговор. Каза, че не знае и че едва ли сам Каулбарс знае точно намеренията на царя. Между другото Каравелов каза, че царят бил много зле настроен, но се пази да даде каквото и да е мнение.“

6 Телеграма от Панайотов до Начовича в Търново, 19 октомври. — Архива на Министерството на външните работи.

7 12 октомври.

8 14 октомври.

9 Крайно противостоение.

10 Да се почне.

11 Цанков, пропаднал на изборите, бе в София.

12 „Стамболов“, от Биман, София, 1896, стр. 102.

13 „Това е опасно.“ — Депеша от Панайотова до Начовича. Архива на Министерството на външните работи.

14 С думата „приятеля“ те означаваха Каулбарса.

15 Начович направи позив към патриотизма на Хранова, който на 26 октомври сам си подаде оставката.

16 Италианската зелена книга, №45.

17 Times, 24 октомври 1886.

18 W. Churchill, op. cit.

19 Английската синя книга, №521.

20 Ултиматумът на Каулбарса от 18 октомври.

21 Трапезица бе основана от Ив. Стояновича.

22 От съдържанието се вижда, че депешата е пратена на 22 октомври.

23 Депешата не може да бъде отшифрована изцяло. Някои от имената останаха неизвестни.

24 Залевски бе служил в българската войска и бе изключен от нея.

25 Те бяха осъдени през май за заговора срещу княз Александра. Набоков ги освободи, за да вземат участие в бунта.

26 Независима България, 28 октомври.

27 Архива на Министерството на външните работи.

28 Предаваме неговите сведения с резерва. Ще забележим само, че те напълно схождат с автентичните документи, които имаме на ръка, и със самия ход на събитията.

29 Капитан Ст. Белов бе тоже емигрант.

30 Из следственото дело по бунта в Сливен.

 

i Както личи от тогавашната и по-нататъшната външнополитическа дейност на Ст. Стамболов, от неговите концепции за положението на България и Европа, основна предпоставка на неговата политика е непримиримостта на противоречията между Англия и Русия и Австро-Унгария и Русия. Именно тези противоречия той абсолютизира и се стреми да използува. Една от външните причини за краха на тази негова политика е именно прекаленото му упование във враждебните на Русия европейски държави.горе

ii Пресилена заключителна интерпретация на автора. Както октомврийските бунтове, така и съзаклетническата дейност на офицерите русофили през 1886-1887 г. не могат да бъдат категоризирани като „руски бунтове“. Мнозинството от дейците в тези бунтове са дълбоко убедени, че политиката на Регентството е антинационална политика, която крие бъдещи нещастия за България и именно поради това следва да бъде насилствено преустановена. Що се отнася до Русия, макар да отдавали изключително значение на връзките с нея, в своите политически мотиви, тези дейци не търсят подчинение на България от руския цар. Така например в преговорите с представители на руската дипломация в Румъния те поставят предварително условие България да не бъде окупирана от която и да е чужда войска в случай на успех на антистамболовите бунтове. Можем да предположим, че част от тях искат с отстраняването на Регентството да предотвратят по-нататъшната намеса на Русия.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух