напред назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]



VII. Заминаването на Каулбарса


Случката с гавазина в Пловдив. — Ултиматум на Каулбарса. — Заявления на граф Калноки в Делегациите. — Постъпки на Начовича пред Каулбарса. — Несъгласие между Начовича и Николаева. — Съвети на дипломатическите агенти в София. — Последната манифестация на Каулбарса. — Една рецепта на Портата за българската криза. — Окръжно на Радославова по заминаването на Каулбарса и на руските консули. — Каулбарс при султана. — Руският печат за окупацията. — Националистите и разривът с Русия. — Оставката на Ив. Ев. Гешов. — Годишнината на Сливница. — Депеши от Батенберга. — Заговор във военното училище. — Стамболов спасява майор Панова.

 

Откакто се освободиха офицерите, провинени в заговора на 9 август, Каулбарс изглеждаше да е мирясал. „Генералът е турил афион във виното си“, пишеше Стамболов в своя дневник. Това мълчание се оказа обаче подобно на затишията, които предшествуват големите бури: от него изскочи внезапно големият конфликт, който доведе Регентството до пълен разрив с Русия.

Поводът бе маловажен. На 29 срещу 30 октомври, подир часа десет през нощта, гавазинът на руското консулство в Пловдив отивал в телеграфната станция, за да занесе една депеша. По пътя го срещнал патрулът и на основание на военното положение, при което бе забранено да се излиза нощем по улиците, поискал да го арестува. Гавазинът, един черногорец, се възпротивил, почнал да вика, извадил и револвер; тогава стражарите го сграбчили и го набили. Като се върнал в консулството, гавазинът бил тъй уплашен, че не можал да говори. Виждайки го в това състояние, Игелстром помислил, че е пиян, и повикал другия гавазин да го бие.1 Два пъти бит в една и съща нощ — по две разни причини, — гавазинът чак на другия ден се свестил и можал да разкаже своето приключение. Консулът съобщил за случката на Каулбарса, без да й отдава сам голямо значение. Но генералът се заловил за нея като за някоя благодат на провидението, защото пред него се явяваше най-сетне един предлог, за да излезе от положението, в което го бяха хвърлили заповедите на императора и собственото негово лекомислие.

На 2 ноември той изпрати до Начовича една нота, в която искаше: 1) да се уволнят бригадният командир и военният комендант на Пловдив; 2) да се накажат прямите виновници за биенето на гавазина; 3) да се отдаде официално чест на руския флаг пред консулството. От самата нота, писана собственоръчно от Каулбарса с тоя нервозен почерк, който свидетелствуваше у него за голямото неравновесие на духа, се вижда, че той отначало не е мислил да й даде характер на ултиматум: тази идея бе му дошла по-късно, след като я бе подписал. „Сроком считаю 5-го ноября вечером“ бе прибавил генералът с тънки букви между две фрази.

Когато се получи тази нота, министрите и регентите, които се връщаха от Търново, бяха разпръснати: Стамболов бе в Русе; Начович в Свищов; Николаев на път за София. Начович не можеше да даде никакъв отговор, докато отговорните за политиката лица не се съберат в столицата. Той трябваше да чуе също и мнението на дипломатическите агенти в София върху разположението на Европа.

В Европа между туй се бе случило едно голямо събитие: Калноки бе държал своята реч в Делегациите.

Положението на Калноки бе в последно време много разклатено. Върху него падаха всичките упреци, задето на руската политика бе оставено в България свободно поле. Особено зле настроена бе спрямо него маджарската делегация, която се заканваше даже да му отхвърли бюджета. Стана нужда да се намеси пред водителите на маджарската опозиция сам императорът, за да се предотврати едно формално порицание. Обвиненията срещу Калноки бяха две: че допуснал, щото Каулбарс да играе в княжеството роля на диктатор; че търпял, щото, напук на австро-германския съюз, Бисмарк да защищава руските интереси в ущърб на Австро-Унгария.

Още в началото на своята реч (1 ноември) той подчерта самостоятелния характер на княжеството и задължението на Европа да бди върху съществените принципи на Берлинския договор. Мимоходом, но с доста строги думи, той характеризира мисията на Каулбарса като преувеличена в своите проявления и нещастна по своите резултати. „Генерал Каулбарс, каза той в заключение, даде да се почувствува по най-неприятен начин, който може да се въобрази, руското действие върху България; но последствието бе, че той направи общественото мнение в Европа съчувствено спрямо българския народ.“

Сетне Калноки се спусна в по-важни изявления относително бъдещото поведение на Австро-Унгария по българския въпрос.

Докато съществува Берлинският договор, заяви той, интересите на Австро-Унгария ще бъдат напълно запазени. Следователно ако ние се видим принудени да защищаваме Берлинския договор, ние ще имаме симпатията и съдействието на всичките Сили, които са решени да защищават европейските договори. Докогато ще има надежда да постигне желаемата цел с мирни средства, Австро-Унгария няма да се отклони от тях. Освен в случай на абсолютна необходимост, ние ще трябва да избягваме да държим едно заплашително поведение, докато нашите отношения със Силите остават каквито са сега и докато нашият глас се слуша.

Миналата година заявих, че съединението на България и на Румелия не е вредно за нашите интереси. Турция не пожела да се възползува за въдворението на своята власт от гаранциите, които й бе дал Берлинският договор. В случай че Русия би изпратила един комисар, който да поеме управлението в България, или би пристъпила към окупацията на някой град по крайбрежието или вътрешността, тогава ние бихме били заставени да се намесим по-решително във въпроса. Но нищо подобно не се е случило. Никой в Австро-Унгария не иска война; ние всички искаме мир, но не, разбира се, един мир на всякаква цена.

По-деликатна бе задачата на Калноки, когато пристъпи към разглеждането на отношенията между Австро-Унгария и Германия. Безспорно бе, че Бисмарк бе дал голяма морална поддръжка на Русия. Отречението на княз Александра се дължеше в голяма степен нему. Нему се приписваше и привидната свобода на действие, от която наглед се ползуваше Русия спрямо княжеството. Калноки, комуто липсваше кураж, но бе много тактичен, излезе и даде много ловки обяснения. Политиката на Бисмарка той я отдаде на факта, че Германия нямаше в Изток специални интереси: главната нейна грижа била да се запази мирът. Това бе вярно, както личи от самите мемоари на Бисмарка. Обаче мирът можеше да се запази по два начина: или като се остави Русия да изпълни своите завоевателни планове в България, или да се постави княжеството под общоевропейска гаранция. Досега Бисмарк бе защищавал тезата на русите; щеше ли в бъдеще да се приближи повече до становището на Австрия? Такова заключение можеше да се извади от речта на Калноки, който каза: „Между двата2 кабинета съществува най-съвършена хармония, едно пълно доверие, една абсолютна сърдечност.“

Тази мисъл добиваше особен релеф от явленията, с който Калноки свърши; той съобщи на Делегациите, че е получил изрични уверения от Русия, според които тя щяла да се придържа в договорите; тя не мислила още да ограничава независимостта на България, нито да изменява международното положение на тая държава, с една реч, тя нямало да предприеме нищо без сътрудничеството на Силите.

Калноки бе принуден да поиска това важно обещание под натиска на маджарската опозиция. Той му даваше гласност сега в отговор на една остра критика на Андраши.

Андраши бе без съмнение най-голямата политическа фигура в Делегациите. Министър на външните работи на Австро-Унгария, той бе участвувал в Берлинския конгрес и бе подписал една година по-късно австро-германския съюз. Той мразеше русите и за тяхната сила имаше много лошо мнение. Всичките техни заплашвания той считаше за блуф. Пред един чужд дипломат той бе казал: „Les Russes nous mettent a chaque instant le pistolet a la gorge, mais leur armes n’ont pas de capsule.“3 Откакто се появи българската криза, той постоянно критикуваше политиката на Калноки. И сега, в Делегациите, той искаше да изтръгне от него обещанието, че на Русия няма да бъде призната никаква привилегия в България, никакво специално положение в ущърб на договорите.4

На два пъти Калноки бе заставен да заяви, че самостоятелността на България ще бъде уважавана и че никаква промяна няма да стане в нейното международно положение без общото съгласие на Силите. Колкото за съветите, които Русия давала на княжеството, те нямали в себе си нищо необикновено, нито съставлявали някакво право: всяка от Силите можела да се отнесе към България с внушенията, които счита за уместни.

Последният път Андраши каза, че е доволен от отговора (4 ноември). Можеше да се мисли значи, че опасността от една крайна намеса е минала.

Това се виждаше и в езика, който държаха австрийските представители в Цариград и София. Греков телеграфираше, че барон Каличе не настоявал вече да се направят отстъпки на Русия. Буриян, от своя страна, даваше на Регентството съвети да стои твърдо на своите позиции и да не се бои от русите.

Между българските министри бе се появило между туй разногласие. Начович мислеше, че трябва да се отстъпи на Каулбарса. Основавайки се на сведенията на окръжния управител П. Димитров, той телеграфира на военния министър, "че наистина военните власти са постъпили с гавазина неблагоразумно, инатчийски, и заслужават наказание за неприятностите, които са причинили на правителството“.

Где е Николаев, не се знаеше. Телеграмата бе адресирана: „в Лом или Клисура, или Берковица“. На другия ден (3 ноември) Начович пак му телеграфира, настоявайки пред него да се върне в София и да се споразумее лично с Каулбарса върху начина на удовлетворението. Военните обаче не искаха да чуят за никакво удовлетворение. Те даваха на случката една версия, от която излизаше, че всичката вина била у гавазина. В своя рапорт капитан М. Савов, военният комендант на Пловдив, казваше, че гавазинът извадил срещу патрула шашка и револвер и че войниците се задоволили само да го обезоръжат, докато той кряскал и псувал Регентството.

В това време в Русия растеше негодуванието, Каулбарс бе заблудил своето правителство, като бе дал на случката трагични размери. Нелидов казал на Греков, че „гавазинът бил бит до смърт, занесли го в несвяст в консулството и докторите се произнесли, че животът му е в опасност“.

Срокът между туй наближаваше. Начович, спъван от опозицията на военните, се отнесе до Стамболова, който тогава бе в Русе (5 ноември).

Тая вечер, телеграфираше той, изтича срокът за удовлетворението, което Каулбарс иска, и трябва непременно да се отговори овреме. Аз мисля да му телеграфирам приблизително така, че ако правителството и да не е било в състояние да изпита случката с гавазина в Пловдив, като желае да се намира с руските представители в добри отношения, заповядало е да се уволни градският военен комендант, да се арестуват и накажат стражарите, които са обезоръжили и завели гавазина в консулството, и да се отдадат на руския флаг всички почести, ако и да е убедено, че арестуванието на гавазина не е имало никаква смисъл за докачение на Русия. Колкото за отстранението на бригадния командир, правителството не е в сила да го направи, понеже той е регент.5 С един такъв отговор обвиненията на русите против стражарите не се признават и се показва, че отстъпваме просто на силата и защото желаем да не се увеличават раздраженията между двете страни. На мнение съм, че такава една примирителна политика ще произведе добро впечатление. Не е в наш интерес да провокираме скъсванието сношенията, особено ако наистина излезе, че вината е в нашите стражари. Ако сте съгласни с тоя отговор, моля да ми телеграфирате немедлено, за да го изпратя, преди да се качите на парахода.

Телеграфирайте в същото време и на Николаева да даде нарядните заповеди в Пловдив за изпълнение обещанията. Опитванията на Панайотова да се продължи срокът до 10 ноември не [са] имали резултат, по тая причина отговорът трябва да се даде още днес.

Още на 3 ноември, по заповед на своя министър, Панайотов моли секретаря на руското агентство Сомова да ходатайствува пред Каулбарса, за да се продължи срокът на ултиматума, додето Начович се завърне в София. Сомов обаче отказа да се натовари с тази мисия. Твърдото желание на русите бе да принудят българското правителство на пълна капитулация, която да бъде почувствувана от цялата страна, или да предизвикат окончателен разрив.

Панайотов видя тоя ден и другите агенти. Те му казаха: „След изявленията на Калноки България знае каква политика може и трябва да следва.“6 От тия съвети министрите, които бяха в София, добиха голямо насърчение. Сега нито Радославов, нито Николаев даваха да се помисли за отстъпление. Военните от своя страна направиха от противостоението срещу ултиматума на Каулбарса въпрос на чест. При тия условия посредничеството на Стамболова, което бе поискал Начович, не можеше да бъде освен безплодно. Сам Стамболов не бе съгласен да се правят жертви, които щяха да огорчат офицерството. Ако Каулбарс искаше да покаже на народа в България, че за въображаемия или доказан побой на един гавазин той може да добие уволнението на двама военачалници, Регентството от своя страна считаше необходимо да поддържа на всяка цена у войската вярата, че няма никога да се допусне едно посегателство върху нея. Не трябва да се забравя, че войската бе обиколена с големи изкушения. Русофилските агитатори ту я плашеха с отмъщението на русите в деня на окупацията, ту я примамваха с мнимите облаги на руското покровителство. Патриотизмът можеше да направи хората твърди срещу обещанията; но от угрозите трябваше да ги защищава властта. Да се уволнят офицерите, които бе посочил Каулбарс, щеше да рече да се даде на войската впечатлението, че тежката руска ръка може да се сложи над тях даже преку главата на Регентството.

Фаталният ден на срока 5 ноември дойде и мина, без да е успял Начович да склони на своето гледище другите министри. Каулбарс бе заявил в нотата си, че ако не му се даде исканото удовлетворение, ще скъса официалните сношения и ще напусне княжеството с всичките руски консули. Това заплашване бе у неговите уста още щом дойде в България: в първите седмици то произвеждаше страшно впечатление, разривът с Русия се явяваше във всички въображения като някаква катастрофа, която сякаш щеше да раздруса до дъно българската земя, да помрачи хоризонтите, да сгромоляса небето; малко по малко обаче това впечатление отслабна, буйността на Каулбарса изхаби страха на управляющите, ежедневното мислене за опасността разсея тайнствеността на нейния ужас. И днес вече скъсването на сношенията с Русия се явяваше като някоя естествена развязка на станалите събития, нещо неприятно, но предвидено, като смъртта на някой стар роднина.

Дипломатическите агенти между туй продължаваха да дават кураж на правителството. На 5 ноември те казваха на Панайотова: „Ако правителството отстъпи сега, Каулбарс ще стане по-нахален. Той търси само предлог, за да си отиде. Нека правителството да се не бои. Българският въпрос става вече въпрос на Силите.“ На другия ден Буриян повтаряше: „Русите са принудени да налеят много вода във виното си. От окупация не се страхувайте. Ако Каулбарс си вземе консулите и си отиде с тях, толкоз по-добре: страната ще се освободи от агитаторите и от опасните елементи.“ При все това Начович правеше големи усилия, за да предотврати разрива, тъй като една сянка от отговорност можеше да падне върху правителството на България. На 6 ноември в часа 3 и 40 минути подиробед, той телеграфира от Рахово до Каулбарса, за да иска продължение на срока до 10-и. За тая цел Начович бе съчинил любопитни мотиви, че телеграфирал до едного от своите колеги, че телеграмата се изгубила, с една реч, цял дипломатически roman chez la concierge. Каулбарс отговори в една нота от две думи — тоже крайно любопитен документ в своя род. Нотата гласеше: „Господине министре, твърде късно!“ На оригинала има след думите „trop tard!“ една удивителна, голяма колкото една тояга: човекът, който я е написал, сякаш е викнал от радост, тържество и злоба...

Скъсването на сношенията Каулбарс обяви формално още същия ден (6 ноември) с една последна нота до Начовича.i След като определяше своята мисия, отказа на правителството да му съдействува за нейното изпълнение, насилията върху руските поданици и протежета, свикването на В. н. събрание въпреки съветите на Русия — той свършваше:

Като признавам за безполезно, предвид на гореизложеното, моето по-нататъшно стоене в България, обявявам, че днешните управници на страната са изгубили окончателно доверието на Русия и че Императорското правителство намира за невъзможно да поддържа сношения с българското правителство в настоящия му състав.

Една идентична нота биде отправена чрез Игелстрома до пловдивския окръжен управител Димитрова, когото русите искаха да считат като представител на отделна власт в Източна Румелия.

Забележително е, че двете държави, които обнародваха дипломатическите си преписки от време на Регентството, Англия и Италия, минават мимоходом разрива между Каулбарса и българското правителство: Синята книга, тъй изобилна с рапорти и телеграми, не го даже отбелязва. Единственият официален извор остават депешите на Грекова от Цариград.

Те донесоха напоследък една много обезпокоителна новина. Под давлението на Нелидова, който постепенно завладяваше духа на султана, Портата се готвеше да излезе из своето бездействие. Един план й бе внушен, който идеше едновременно да даде нова сила на нейните сюзеренни права над България и удовлетворение, поне формално, на руската политика. Кямил паша сондира Грекова най-напред издалеко.

Великият везир, телеграфираше Греков на 3 ноември, ми съобщи, че султанът желаял да се тури край на днешното положение в България час по-скоро и от уважение към негово величество се водят между Силите преговори, за да се определи кандидат за българския престол; за да стане обаче възможно това избирание, трябва да станат изменения в Регентството и да станат нови избори за В. н. събрание, и да ги признае Русия. Ако това се решеше, Портата би настояла, за да станат изборите час по-скоро и да се избере князът, върху когото би паднали Силите съгласни. Възразих му, че няма законна власт, която да измени Регентството, а Събранието, свикано, за да избере княз, трябва да си изпълни мисията и че то не може да се закрие преди това. В заключение ми каза, че трябва да се намери средство, инак няма възможност да се излезе от това положение, тъй като Русия няма никога да отстъпи.

Средството, което най-сетне бе измъдрувала Портата, бе следното: тя да определи сама, с одобрението на великите сили, по аналогия на процедурата, която Берлинският договор бе предвидял за назначението на княза, нови регенти на България, които да бъдат приемливи за руския цар. Английският посланик предупреди Грекова за това намерение и даде съвет, щото българското правителство да вземе мерки, за да не се намери пред някое неблагоприятно решение, изтръгнато от умората на Европа. На 6 ноември Греков телеграфира на Начовича.

Вайт ми каза днес, че Портата имала намерение да подложи на одобрението на великите сили намерението си да назначи регенти в България; по този начин тя мисли, че ще се даде удовлетворение на Русия и ще може да се тури край на днескашното положение; той съветва, че трябва да се видят всичките дипломатически агенти и да се предупредят за всичките възражения, които българското правителство ще има да направи на подобна намеса от страна на Портата във вътрешното управление на България, за да могат агентите навреме да предупредят правителствата си, за да не би, бактисали както са от българския въпрос, да приемат това средство като изход от кризата и така да се усложни още повече въпросът.

Разривът, предизвикан от Каулбарса, пресече плана на Портата и тя ще изпадне за няколко месеца пак в апатията, от която я изваждаха един подир друг двама галванизатори: Нелидов и Вайт.

След прекъсването на сношенията Каулбарс остана в София само два дена. Той ги употреби в разговори с русофилските водители и в телеграфически съвещания с руските консули в провинцията. Заминаването на всички представители на Русия трябваше да стане по възможност в един ден, за да се намери цялата страна под страшното впечатление на тая демонстрация. Напускайки България, те трябваше да заявят на населението, че ще се върнат скоро начело на руските войски. За да предотврати у населението това вълнение, което можеха да подигнат консулите с подобни заплашвания, Радославов от своя страна изпрати до окръжните управители (7 ноември) телеграма, с която им обясняваше, че Каулбарс е принуден да бяга от България. Ето тази телеграма:

Истинската причина за напущанието на Каулбарса е неговото поведение в България, осъдено от министрите Солзбъри и Калноки в речите им, казани на банкета в Лондон и в австроунгарските делегации, вследствие на които той е станал невъзможен в България.

След неговото заминавание изворът на смущенията в България изчезва и българският въпрос се предава в ръцете на Европа. Разпоредете се да се наблюдават лицата, подозрителни, и да не се допускат демонстрации и смутове.

Последното разпореждане бе изпълнено буквално: заминаването на руските консули стана под най-строг и демонстративен полицейски надзор. Навсякъде то мина мирно. Във Варна само се придружи то с тържественост. От „Память Меркурия“, който още бе в пристанището, излязоха моряците и наредени пред консулството, отдадоха чест на знамето, преди то да бъде свалено; в това време от парахода топовете дадоха три залпа. Церемонията бе събрала много зрители, но те мълчаха, държани от стражарите на далечно разстояние. Никаква манифестация не се произведе. Полицейските рапорти гласяха вечерта, че д-р Цачев, като гледал на брега как консулът се качва на парахода, заплакал. На другия ден (10 ноември) градоначалникът повика виновния и го разпита какво значели тия сълзи и защо той изказвал публично скръбта си, задето един враг на народната независимост напуснал България. На д-р Цачев се състави надлежният акт, който биде изпратен в Министерството на вътрешните работи.7

От Видин и Русчук заминаването стана незабелязано. В Бургас консулът се качи на „Забяг“ заедно с участниците в бунта: Набоков, Залевски и двамата черногорски попове Контич и Драгович. На един субалтернофицер, който минаваше край брега, Набоков8 извика: „Скоро ще се видим пак!“

С такива закани замина и Игелстром. Тоя флегматичен финляндец бе станал напоследък яростен славянофил и перифразираше Каткова с онова рабско чувство, което има у някои северни раси. Преди да напусне Пловдив, той каза на австрийския консул Пиомбаци и на гръцкия Логотети, че заминаването му било за кратко време. „След две седмици, им заяви той, ще се върна като генерал-губернатор на Източна Румелия.“9

Пред своите колеги от дипломатическото тяло Каулбарс се държа по-тайнствено. Той нищо не каза за своите бъдещи намерения, но даде да се почувствува, че те ще са проявят по страшен начин. На германския дипломатически агент барон фон Тилман той съобщи за своето предстояще заминаване, преди да е изтекъл срокът на неговия ултиматум, още на 4 ноември; той го предупреди също, че мисли да му остави защитата на руските поданици. За голямо учудване на генерала, който мислеше, че прави със своето предложение чест на Германия, Тилман се задоволи да каже, че ще пита своето правителство. След два дни от Берлин дойде отговор, че германското агентство може да приеме покровителството на руските поданици, но не и онова на черногорците и на русофилите българи, които руските консулства взимали обикновено под своя закрила.10

Тая резерва, която съдържаше косвено порицание на руската политика в България, направи в Петербург много неприятно впечатление. Императорът намисли да поиска от Франция тя да се натовари със защитата на руските поданици; но след като се успокои от първия си гняв, той сам разбра, че Русия не трябвало да оскърбява в лицето на Германия единствената държава, която от две години насам я подкрепяше в европейския концерт. Тогава Гирс намери един компромис: в Северна България покровителството на руските поданици взе германски агент; в Южна България, която русите афектираха да считат още за Източна Румелия — френският консул.

Европейските агенти се отнесоха към Каулбарса много хладно; Тилман даже не му върна визитата. На изпращането му не се яви никой от тях. Тоя импулсивен човек, който бе нагазил в дипломацията подобно на някой бик, пуснат в магазин с порцеланови съдове, те го виждаха да си отива, облекчени от голяма тежест.

Каулбарс напусна София на 8 ноември. Денят бе невесел, един мрачен ноемврийски ден на София, в който небето се снишава сякаш до земята. Валеше сняг и духаше вятър. На цариградското шосе бяха излезли петдесетина русофили. Каулбарс им каза: „Напускам страната, защото тя е управлявана от хора, които не искат да слушат гласа на Русия. Сбогом и благодаря.“11 Раздялата бе много меланхолична. Неволно изпращачите ще да са мислили за ясния и топъл ден, когато те чакаха Каулбарса в с. Връбница, възрадвани, че императорският пратеник им носи в своя куфар документи за едно дълго властвуване.

Пътуването на Каулбарса се ознаменува с няколко безвредни инциденти. В Ихтиман, докато той обядваше, гавазинът му разнасяше по кръчмите на селото едно обявление, на което бе напечатана последнята нота до българското правителство. На заминаване генералът руга Регентството пред една група от файтонджии — турци, слуги на хотела и десетина зяпачи. Вечерта (9 ноември) той преспа в Пазарджик; приставът се яви пред него, за да го пита с какво може да му услужи: той го нагруби. И тук нотата биде раздадена заедно с няколко броя от Светлина, в които се оплакваше България, задето русите я напуснали.

На пловдивската гара Игелстром чакаше да замине със същия трен. Щом генералът слезе, почна сам да раздава своите ноти. Като забеляза един пристав, връчи му цял сноп от листове и му каза: „Раздайте ги на населението.“ Приставът не рачи да ги вземе, извинявайки се, че поради военното положение никакви обявления не могат да се разпространяват без разрешение от коменданта. Каулбарс му извика: „Ще ви науча аз... Потрайте само за няколко седмици.“ Гласът му бе пресипнал. Той изглеждаше крайно възбуден. Когато да се качи на трена, един от стражарите не му отдаде чест; той се завърна, хвана го за раменете, раздруса го силно и го накара да държи под козирог. На перона имаше малко публика. У нея не се забелязваше нищо друго освен любопитство.

Заедно с Каулбарса пътуваше и един кореспондент на Новое время. Пред него генералът си откри душата.12 Той каза, че в София пристигнал с най-благородни разположения, мислел, че миролюбивите средства ще бъдат достатъчни. „Аз твърдо вярвах, изповядваше той, че каквито и да са управителите на тая страна, каквито и да са внушенията на Батенберга и на неговите приятели, искрената и приятелска дума на императорското правителство ще се покаже дружествена.“ В България русите трябвало да се борят главно със задкулисните интриги и насъсквания на европейските й врагове. „Колкото за изхода от настоящето положение, твърдеше генералът, и мерките от страна на Русия, според мене само окупацията може да спаси страната и да я постави в нормални и правилни отношения.“ Той мотивираше добре своето мнение: Фактически властта била в ръцете на военноначалниците, те щели да бъдат враждебни спрямо всяко правителство, добре настроено към Русия, защото се боели да не се завърнат пак руските офицери и да вземат големите служби във войската. Каулбарс мислеше, че ако чрез натиска на Русия Цанков поеме властта, той ще бъде твърде скоро съборен от военен заговор.

На турската територия Каулбарс биде посрещнат с големи почести. В Одрин цял един кавалерийски отряд конвоира екипажа му. Султанът показа към него особена любезност; той го награди с големия кордон на „Меджидие“ и устрои в негова чест след селямлъка преглед на войската, в който участвуваха десет хиляди души — внимание, което Абдул Хамид бе показвал много рядко, и то само на чужденци от царски род.13

Нелидов посрещна с голяма хладина тоя буен свой колега, който бе направил смешна пред света руската дипломация. По дълг, но съвсем неохотно, той го заведе във Високата порта, дето имаха с великия везир тричасова конференция, на която присъствуваха и министърът на външните работи Кюрд Саид паша. Руският кореспондент М. Шахтахтинский съобщава на Московские ведомости, че в тая конференция било решено какво „формално давление“ щяло да бъде употребено спрямо България14; в действителност и тоя път разговорът се свърши с платонически обещания от страна на Портата.

Руските империалисти между туй настояваха за немедлено действие. След неуспеха на Каулбарсовата мисия те не виждаха друг изход за честта на Русия освен една военна намеса. Идеята за окупация ставаше вече популярна и в широките кръгове на обществото. Разбира се, либералите продължаваха да считат всяко насилие над княжеството като фатална грешка, петно за славянството, нравствена катастрофа за Русия — както бяха считали и Каулбарсовите похвати за лудост,15 — но техният глас минаваше през решетките на цензурата и се губеше в тежката полицейска атмосфера, царуваща в империята под режима на Александра ІІІ.

Официалното обществено мнение в Русия, без никакво съприкосновение с тия скрити източници на политическия либерализъм, отчуждено и от вдъхновенията на идеалистическото славянофилство, откакто голямата фигура на Аксакова бе влязла в гроба, сега се намираше изключително почти под суровата дисциплина на Каткова. А Катков не виждаше друго разрешение на българската криза освен завоеванието на България.

Като се чу, че Събранието ще избира Валдемара, Московские ведомости пишеше: „България може да бъде управлявана сега или от княз Батенберга, или от един наместник на Русия: за трети управител няма място.“16 След заминаването на Каулбарса сам Катков пишеше в една уводна статия:17

Не българските министри, не Радославов, Начович и с-ие, но руският императорски комисар в съгласие с турския комисар както подир войната, така и сега подир революцията и „разбоя“ са длъжни отново да устроят България, преди да може да се мисли за избиране на нов княз.

В Гражданин духовитият, язвителен и смел публицист на реакцията княз Мещерски, който не се спираше пред никаква бруталност на мисълта и хранеше голямо презрение към лицемерието на официалното славянофилство, хвърляше маската на доброжелателство и казваше, че от чувствата на българите Русия не трябва да очаква нищо, а сама да наложи със силата си своите искания.

Главният резултат за Русия, добит от мисията на генерал Каулбарса, пишеше той,18 е, че от него с дългодневното му пребиваване в България се разкри настоящата правда и се доказа несъмнено, че всичките съмнения в тълкуванията върху някакви симпатии на българския народ към Русия са безусловно неверни и че не Регентството насилва свободната вола на българския народ, а народът поддържа със своето доверие такова Регентство, което явно смее и иска да отива против указанията и авторитета на руското правителство.

Не оставаше значи, вън от насилието, никакво друго мислимо средство...

Гирс правеше всичко възможно, за да успокоява това нетърпеливо очакване на една брутална развязка. Той не бе питан за изпращането на Каулбарса19; и инициативата за едно военно действие в България можеше да бъде взета мимо него, в един порив на гняв у императора. Във всеки случай, доколкото се простираше неговото влияние, той го упражняваше в миротворна смисъл.

Едно официозно съобщение от Петербург до агенцията Havas определяше ясно становището на Гирса.20 Отказът на Русия да признае Великото народно събрание правеше невъзможно едно законно разрешение на българския въпрос, тъй като за утвърждението избора на бъдещия княз бе нужно съгласието на всичките велики сили. Неопределеното положение, в което се намираше България, щеше значи да се продължи по необходимост и щеше да роди според Гирса тази дилема: или Регентството, отчаяно от безизходността на своето дело, ще даде оставката си, за да бъде заместено с едно правителство, което само ще потърси руска протекция; или то ще упорствува и тогава самата маса начело с войската, в която най-интелигентните офицери са руски привърженици, ще се подигне срещу своите наложени и с мъка понасяни управители.

Заминаването на руските представители от България трябваше да бъде според сметките на Азиатския департамент знакът за начеването на едно ново движение против Регентството. Очакваха се значи големи смущения и междуособици.

Възможно бе според тия предвиждания да стане нужно и присъствието на руски войски, но, казваше съобщението в Havas, „то би било при условия, при които и самата Австрия не би протестирала“. Колкото за избора на княз, Русия мислеше да се произнесе върху него само когато страната поиска с един вик на молба да бъде спасена от анархията.

 

Заминаването на Каулбарса биде посрещнато от цяла Европа с голяма ироническа радост. Хумористичните вестници, правейки едно сполучливо игрословие с името на българската столица, го кръстиха Sofiasco. Най-умерените вестници го осъждаха с резки думи. „Светът се поздравлява, пишеше Journal des Debats, че вижда свършека на една тъй шумна, тъй заядлива намеса.“21 Меродавният френски вестник бележеше, че диктатор с кнут в ръка или алигатор по площадите, генералът имал еднакъв неуспех и със своето странно поведение затвърдил положението на Регентството. Станала в други времена или извършена от друг човек, демонстрацията, която Каулбарс направи, като дигна руските консули от България, щеше да подигне голямо вълнение, защото можеше да бъде претълкувана като прелюдия на едно военно действие; но европейското мнение, добре осведомено и върху характера на тоя своеобразен дипломат, и върху слабостта на Русия, намери, че императорът е повикал назад своя пратеник, за да извади своята лична политика от това положение, което всеки ден ставаше по-тягостно. Нито един глас не се издигна в цяла Европа, за да оправдае Каулбарса или поне да смекчи неговата вина. Повикът бе всеобщ. Даже официозният вестник на Германия Norddeutsche Allgemeine Zeitung, който с такъв груб тевтонски сарказъм бе осмивал преди два месеца почитателите на Батенберга и защитниците на България, приветствуваше сега отстранението на генерала като много благоприятно събитие за запазването на мира. „След заминаването на Каулбарса, пишеше Бикмарковият орган, ще се прекрати усамотената дейност на Русия, която можеше само да повлече към по-нататъшни усложнения.“

В България националистите изпратиха генерала с дълъг възглас от удоволствие и смях. Д. Петков пишеше:22

Негово превъзходителство Каулбарс замина вчера, на 8-и текущи. И какво чудно съвпадение! Миналата година Кояндер и Кантакузин23, след като пиха шампанско, че България ще пропадне, на 8-и си отидоха през Лом посрамени. Сега пък бае Каулбарс на тоя същия ден си отиде през Цариград. Разликата се състои само в това, че когато Кояндер и Кантакузин си отиваха, времето беше хубаво, слънцето печеше, а завчера, когато генералът си отиваше, сняг и дъжд валяха. Мнозина — на смешка ли, наистина ли — говореха, че самата природа плачела за положението на Каулбарса.

Статията бе озаглавена „Обратним путем!“

Д. Петков бе със своята Независима България леката кавалерия на национализма, казашката команда, ако можем да наречем тъй един вестник, който бе насочен изключително срещу Русия. Сериозният орган на Регентството бе Свобода. Тя почна да излиза на 4 октомври в голям формат, с много сътрудници. Издаваше я правителството на свои средства; главен редактор бе отначало Д. Ризов. Вестникът се списваше с апломб, цитираше големи имена, влазяше в кулисите на дипломацията като у дома си, наставляваше Гирса и изглеждаше да признава Бисмарка само от уважение към една европейска традиция. За заминаването на Каулбарс Свобода казваше:

Немският тоя барон се повика назад в Русия, защото възнегодува цяла Европа против себе си и против Русия чрез глупавото си поведение и защото компрометира и пред света царя и руското правителство. Но понеже генералският мундир в Русия е свят и един руски генерал трябва да има всякога право пред руската публика — трябва всякога да изглежда като непогрешим, — затова генералът трябваше да напусне България, като се хвърли вината върху българите.

Българската опозиция, рабски послушна към руските съображения, намираше също вината за разрива с Каулбарса у Регентството. В своите вестници тя оплакваше България, че е напусната от естествения й покровител — руския цар, — и предвиждаше за едно близко бъдеще най-страшни бедствия. Каравелов, когото самите събития тласнаха вече мимо него към русофилския лагер, подемаше горе-долу същия план. Откакто си подаде оставката, той нападаше яростно управляющите, че извадили на пазар българската корона и не можели да намерят никого, който да пожелае да я тури на главата си. От заминаването на генерала и той очакваше едно ново озлобление на Русия, което не можело да не се изрази в материална намеса, по всяка вероятност: във вид на окупация...

Би било твърде ценно за психологията на това време да можеше да се възпроизведе от непосредствени наблюдения на съвременниците или от искрени донесения на властите душевното разположение на простия народ. Такива данни засега обаче липсуват. Положително е само, че по градовете населението бе в грамадното си мнозинство националистическо и постепенно се ожесточаваше срещу Русия. След заминаването на генерала почнаха да се основават известните патриотични дружини, които играха по-сетне такава голяма роля за подема на българския дух в страната. Те се състояха от решителни хора, фанатизирани в своето дело, и напомнуваха в някои отношения якобинските секции, които се прочуха във времето на Френската революция. Първият позив за устройване на тия дружини излезе от Русчук. Той бе подписан от една група запасни войници.24 Лозунгата им бе: „България за себе си, свободна и независима.“

Позивът на запасните намери горещ отклик. На 15 ноември се отзова Свищов, гдето за един ден двесте души се записаха в дружината. На 17-и се обадиха опълченците от Севлиево. Те пък се считаха обидени, задето на младите войници от запаса се давало някаква преднина в народното дело. Те се провикваха:

Другари! Наистина ние претърпяхме много по снежния Балкан през 1877 г. и по скалистата пуста сръбска граница през 1885, гладувахме, жадувахме, оставихме искрени приятели да ги кълват орли и гарвани, но с всичко това ние не изпълнихме ли един дълг? Не спасихме ли честта, свободата и независимостта на многострадалната ни родина? Някой отказа ли ни това? Всичко свободомисляще не ни ли обсипа с похвали, не накити ли челата ни с лаврови венци? Какво искаме повече? — Историята ще изпълни своя дълг.

Те заявяваха, че от дружини само на запасни войници няма нужда България в това трудно време, а от един общ съюз на всички граждани и селяни, които не искаха да загине пред техните очи самостоятелният дух в българската земя. Страната последва тоя тласък: на север и на юг от Балкана идеята за една голяма националистическа организация се възприе и почна бърже да се осъществява.

Забелязваше се вече много по-голяма бодрост и у Регентството. Заявленията на Калноки, тълкуванието, което европейският свят даде на Каулбарсовото заминаване, признанието на самите руски вестници, че коалицията срещу Русия е един свършен факт, караха управляващите България да отдъхнат малко от дългите техни тревоги.

На 11 ноември тримата регенти посетиха след връщането си от Търново дипломатическите агенти и показаха пред тях голям оптимизъм. Граф де Соназ предава в своя рапорт25 до италианския министър на външните работи техните заявления. От тримата регенти говорил само Стамболов. Той признал, че в Търново прекарал моменти на голямо обезсърчение.

Впрочем, добавил той, как можехме да бъдем във весело разположение, като мислехме, че цяла Европа ни е изоставила; когато вие, представител на една съчувствена и искрено приятелска нам страна, ни казвахте да бъдем най-благоразумни, за да избегнем окупацията; когато Каулбарс ни бомбардираше с енергични ноти и руските параходи стояха пред Варна? Това, което също ни правеше най-голямо впечатление, това бяха съобщенията на Грекова от Цариград, който ни предупреждаваше, че сме били напуснати от всички и окупацията ни застрашава от час на час? Министрите Солзбъри и Калноки говориха за нас твърде късно, сега сме вече по-добри, за да защищаваме своята независимост.

Стамболов говорил пред италианския дипломат за големия политически разум и за патриотизма на народните представители в Търново: въпреки интимните чувства на своето сърце, което било тъй дълбоко привързано към княз Александра, те се съгласили да изберат Валдемара, надявайки се, че с тази си жертва ще спасят страната си.

Стамболов считал положението подобрено, но кризата още открита. Той заявил на Соназа:

Тежестта на управлението в тия моменти е много голяма. Ние бихме били най-щастливи да можехме да предадем властта в други ръце и за тая цел бихме свикали подир някое време отново Великото народно събрание в София; но България е бедна с държавни мъже и ако се оттеглим ние, рискуваме да оставим страната в анархия.

За управляващите бе наистина въпрос на нравствен дълг да останат на опасния пост, на който страната бе ги поставила на стража. За чест на това смело поколение, което завари България на една стъпка от нейната гибел и я води цяла година покрай пропастта, никой от отговорните лица не се опита да избяга от отговорностите си — никой освен Ив. Ев. Гешов.

След като Министерският съвет не прие първата му оставка, подадена под впечатлението, което произведе върху неговата плаха душа пристигането на руските параходи във Варна, Гешов чакаше да види какъв край ще вземе опитът с избирането на Валдемара. Отказът на датския принц го хвърли сега в нови страхове, нищо вече не му даваше надежда за един мирен изход из конфликта с Русия. В уплашеното си въображение той чуваше тракането на казашките сотни по България и виждаше себе си изправен да дава ответ. Когато другите министри се връщаха за София, той отиде в Букурещ, при Евлогия. От стария сарафин, който бе в тесни сношения с руската легация, той узна, че окупирането на княжеството било решен въпрос. Между туй Каулбарс бе дал своя ултиматум. Гешов бе в Букурещ, когато вестниците обнародваха телеграмите за скъсването на отношенията между Русия и Регентството. Един страшен трепет го облада тогава; в смутената му глава бе останала само една мисъл: да излезе от правителството, докато руските консули още не са си заминали. Той взе трена за Гюргево и на 7 ноември телеграфира от Русе на Радославова, че си дава оставката. Тя не беше мотивирана: истинските си побуждения той не смееше да изповяда; мотиви на някакво разногласие не можеше да намери, тъй като в Министерския съвет той никога не бе си издигал гласа, за да даде противно мнение. И тоя път колегите му отказаха да го освободят от службата му, обаче Гешов настояваше на нея, без да има куража да намери поне някой предлог на своето оттегляне. На 13 ноември той писа на Стамболова:

Уважаеми г. Стамболов,

Прибирам се у дома и научавам, че сте ме повикали на заседание с другите г. г. министри. Аз няма да дойда на това заседание, тъй като желая да оставя моите събратия свободни да разискват въпроса на моята оставка. Както ви съобщих устно, както телеграфирах и г. Радославову от Русе, аз настоявам върху моята оставка и ви моля да не откажете приемванието й.

Приемете и пр.

Но нито регентите, нито министрите искаха да приемат една оставка, която значеше бягство и можеше следователно да деморализира умовете в страната било като усили страха у боязливите, било като създаде впечатление, че между управляващите има нов раздор. На 15 ноември Гешов се принуди да се отправи пак до Радославова26, който отлагаше да представи указа. Д-р Стоилов отиде тогава при Гешова като негов приятел и се постара да го отклони от неговото намерение, като му каза, че той ще опозори името си пред историята, ако се отдели без причина от хората, с които е предприел общото дело за спасението на България. Гешов обаче повтаряше тихо и упорито, че не може да остане в правителството; Стоилов не можа да изтръгне нищо друго от тоя посърнал човек, който показваше зад пенснето си две уплашени очи, несмеющи да гледат право. Регентството прие най-сетне оставката му и натовари Радославова да управлява временно и Финансите.

Оставката на Гешова мина незабелязано: нито за правителството, нито за опозицията той бе някоя от тия фигури, които могат да изменят шансовете на борбата, всичко се свърши с няколко безобидни антрефилета по вестниците. Едно друго произшествие даде в това време по-сериозна грижа на управляващите: заговорът във военното училище.

Към средата на ноември един юнкер отиде в хотел „България“, гдето бяха слезли тримата регенти на връщане от Търново, и съобщи на Живкова, че в училището имало заговор срещу правителството: планът бил да се обсади една нощ хотелът и да се избият регентите. Водителите на заговора бяха майор Панов и началникът на военното училище капитан Хесапчиев. Регентите повикаха веднага военният министър Николаев и коменданта на града майор Попова. Заговорът можеше да избухне днес-утре, трябваше да се действува незабавно. Те решиха, щото първият полк да обиколи училището, да вземе пушките и мунициите, които намери там, и да арестува юнкерите. На другия ден, на часа един през нощта, тоя план се изпълни бърже и безшумно: фелдфебелът на училището Манафов събра пушките, докато юнкерите спяха, и чак сутринта узнаха, че са заловени. С арестуването на Панова се натовари сам Стамболов.

Отношенията между двамата бивши приятели бяха много охладнели. Влиянието на Каравеловия дом бе направило от Панова непримирим враг на Регентството. Той, който нямаше никакво участие, прямо или косвено, в преврата и бе спомогнал за окончателното му поражение в София, бе взел върху си тежкото морално наследство на детронаторите, без сам да подозира по кой път върви: дотолкова интимните връзки бяха му забъркали ума. В заговора той влезе като хипнотизиран, само за да послуша една зла воля, която го владееше всецяло.

На полунощ Стамболов отиде в къщата на Панова, не го намери и каза на вестовоя му да му обади, когато се завърне, че го вика Стамболов. Панов не се усъмни никак, че може да е издаден. Той се яви спокоен; Стамболов от своя страна не даде никакъв знак на вълнение. Те захванаха приказки, почнаха да играят на карти. На няколко пъти Панов поиска да си ходи, но Стамболов го задържа под разни предлози. Бе вече призори — часът четири, — когато Панов си отиде. Подир два часа той се върна разтревожен, побледнял и извика:

— Стамболов, какво направи ти с мен?

— Избавих ти честта, отговори Стамболов; попречих ти да станеш предател спрямо отечеството си. Но ти вече не можеш да останеш във войската, защото не съм само аз, който зная какво си готвил за България...

Панов наведе глава и си излезе. Същия ден името му биде заличено от списъците на войската.

Бунтът на военното училище трябваше да бъде може би знакът за тая обща революция, която предварително бяха оповестили руските вестници. Подготовка за такова сериозно движение обаче не съществуваше. Между офицерството не бе останал вече никой виден русофил. Бендерев, Груев и по-маловажните им другари бяха в Румъния; Гуджев бе се изселил; Блъсков и Филов бяха под надзор; бившите полкови командири от Шуменския гарнизон — интернирани. Колкото съмнителни офицери бяха останали във войската, се чувствуваха безпомощни.

Голямата офицерска маса бе сега открито националистична. Отпразнуването годишнината на победите над Сърбия даде й случай да направи и една шумна манифестация в полза на Батенберга. От всички войскови части се изпратиха в Дармщат телеграми, пълни с възторжена преданост. Александър отговори с тая топлота на чувствата, която идеше у него от голямото му любящо сърце. Чрез майор Попова той телеграфира на І полк:

Макар и далеч от вас, продължавам да живея между вас. Догдето ще има един българин на всичкия свят, той ще си спомня за вас, герои на Гургулята!

На поздравленията на І кавалерийски полк той отговори:

Бог да ви дари един шеф, който тъй да обича своя полк, както аз съм обичал вас.

Във всички депеши на княза — до военните, както и до гражданите — имаше по една дума, която го озаряваше с пламъка на патриотизма.ii На Захари Стоянова той телеграфираше: „Забравете мене, но не забравяйте Сливница!“ На столичния кмет Йосиф Ковачева той молитствуваше: “Бог да ви помага всякога, както помогна на Сливница.“ На Влаева в Севлиево честитеше: „Поздравлявам ви с този исторически ден, който доказа на целия свят, че българският народ е достоен да се управлява сам.“

 

Обнародвани във вестниците, тия сърдечни депеши екзалтираха още повече спомена за Батенберга, дадоха на неговата популярност ново обаяние. Легендите, които се създадоха за участието му във войната, почнаха пак да минават от уста в уста. В селата запасните разказаха за него чудеса, както ветераните от Наполеоновите войни. Едни разправяха: „Абе какво искаш още? Аз го видях да лежи в сламата заедно с нас, на дъжда!“ Други подемаха: „Ами помниш ли, като дойде у шанецо? Как не го удари куршум беее! Току до него припищя. Той се прекръсти и ни каза: „Да живеете, юнаци!“ „Ех, че княз ни беше! — добавяше трети. — Дохожда при казаните, дето ни готвят, и току виждаш, че взел лъжицата да опитва ястието. Веднаж, тамам той обикаляше покрай шанецо, ето че сръбските гранати зафучаха. Една падна до коня му: не мигна той с човек бей! „Няма нищо, молодци, каза, мен гранати не ме ловят!"27

Няколко възторжени думи, които ди Робилант каза в Италианската камара за храбростта на княз Александра, още повече разпалиха въображенията: почна се голяма агитация за връщането на бившия княз. Д. Петков застана начело на това сантиментално движение. На 20 ноември той даваше на уводната си статия заглавие „Княз Александър трябва да се върне“ и за мото думите на ди Робиланта: „Симпатиите на Италия са за България и за княз Александра.“ След една седмица той повтаряше: „Тук е пътят. Друг изход няма.“ На 29 ноември той заявяваше в заглавието на статията си: „Европа има думата, но и ние я имаме.“

Ние не искаме от нея, пишеше той, нищо невъзможно; не искаме нещо чуждо. Ние искаме своето си; искаме да си запазим отечеството, неговата независимост и свобода. Ако е истина, че образована Европа мисли да направи едно добро на злощастния български народ; ако е истина, че тя искрено желае да отърве България от едно ново, по-грозно робство, към което се стремят русите — то тя трябва да вземе сериозно във внимание желанието на българите. Тия желания са две неща: признаванието на съединението с Южна България и възвръщанието на княза Александра Батенберга.28

Наивната логика, с която Петков предлагаше своите патриотични въжделения като ръководство за европейската дипломация, имаше с какво да прелъсти въображението на националистите. Повикването на княз Александра, опасно, докато руският гнет се чувствуваше в България непосредствено, се явяваше сега, след заминаването на Каулбарса и вдигането на руските параходи от Бургас и Варна, като единствената възможна развязка на кризата. Публиката разсъждаваше по следния безхитростен начин. „Щом като Европа принуди Каулбарса да избяга, щом като тя върза ръцете на Русия, за да не може да посяга върху България, каква пречка можеше да има за връщането на бившия княз?“ Движението, насърчено от това умозаключение, растеше тъй бърже, че правителството бе принудено да позове страната към благоразумие. Радославов изпрати до окръжните управители една телеграма, която гласеше:

Научавам се, че някои граждани мислили да правят митинги за полза на княз Александра. Като ви съобщавам това, предлагам ви, г-н управителю, да разправите на тези господа, че подобно действие в сегашно време29 би турило в голямо затруднение пред Европа както правителството, така и депутацията на Великото народно събрание и би усложнило народното дело, което се намерва сега почти на свършване.

Когато телеграфът носеше това предупреждение на провинцията, тримата делегати, които България пращаше до дворовете, бяха на път за Виена.

 


1 По разказа на П. Димитрова, тогава окръжен управител в Пловдив.

2 Германският и австроунгарският.

3 Русите на всяка минута ни турят пищов под гърлото, но техните оръжия нямат капсули.

4 Чешките представители в австрийската делегация се държаха въпреки своите традиционни чувства към Русия в полза на българите. На 6 ноември Матус заяви, че трябва да се защищава от всяко посегателство независимостта на българския народ и че пълното съединение между България и Източна Румелия трябва да бъде признато от Силите. За стария чешки деец Ригер бе пусната мълва, че той се бил изказал одобрително за Каулбарсовата мисия, но в заседанието на 5 ноември той сам протестира против приписваните му изявления. „Симпатиите на чешкия народ, каза той, са на страната на българите, които се борят за свободата си.“

5 Касае се за Муткурова.

6 Телеграма на Панайотова до Начовича (Архива на Министерството на външните работи.).

7 Архива на Министерството на вътрешните работи.

8 Телеграма от окръжния управител, 10 ноември.

9 По разказа на П. Димитров.

10 Times, 10 ноември. Германският официозен вестник Norddeutsche Allgemeine Zeitung опроверга това обстоятелство.

11 Агенцията Havas.

12 Новое время, 27 ноември 1886, дописка, пратена от Цариград на 11 ноември.

13 Московские ведомости, 22 ноември.

14 Ibid, дописка от 12 ноември.

15 Критиките на Каулбарсовата политика от руско гледище са най-добре изложени в книгата на С. С. Татищева „Из прошлого русской дипломации“. В либералните списания „Вестник Европы“ и „Русская мысль“ се явяваха често в отдела на чуждестранната политика, косвена защита на българското дело.

16 Московские ведомости, дописка от Цариград, от 27 октомври.

17 Ibid. 19 ноември.

18 Гражданин, 2 ноември.

19 Това се потвърдява от всички европейски данни. Ето едно сведение и от български източник. Г-н Петър Станчев разказва, че като бил приет от Гирса в Петербург, руският министър му казал: „Аз бях против изпращането на Каулбарса. Императорът го назначи без мое знание, когато аз бях във Финляндия.“

20 Havas, 7 ноември.

21 Journal des Debats. 10/22 ноември, статия от Jules Dietz.

22 Независима България, 11 ноември.

23 Кантакузин бе български военен министър до Съединението; Кояндер — руски дипломатически агент. И двамата напуснаха България след победата при Сливница. На 7 ноември те очакваха, че Милан ще влезне в София.

24 Идеята да се образуват дружества от запасни войници се появи най-напред у русофилите, но тя пропадна. Само Н. Константинов основа в Свищов таен комитет от няколко запасни.

25 Италианската зелена книга, №26. Отсега нататък ще цитираме новия том от тая книга, носещ заглавие „Bulgaria“ и издаден в 1890 г.

26 Писмената оставка до Радославова беше също немотивирана. Тя гласеше:

 „Господине председателю,

 В допълнение на телеграмата, която ви отправих от Русе на 7-и того, имам чест да ви помоля пак да настоите да се приеме моята оставка от поста министър на финансите.

Приемете, господине председателю, уверение в отличното ми към вас почитание.

София, 15 ноември 1886 Ив. Ев. Гешов

27 Независима България, 11 ноември.

28 Независима България, 29 ноември.

29 Курсивът е на Радославова.

 

i Скъсването на дипломатическите отношения между Русия и България и враждебността между двете правителства продължават до 1896 г. Но през този неблагоприятен и за двете държави период не пресеква културният и стопанският контакт между страните и взаимната симпатия между руския и българския народ. (Вж. А. Мартиненко. „Руско-български връзки по време на разрива на дипломатическите отношения, 1886-1896. Исторически преглед, 1970, кн. 3, стр. 58 и сл.)горе

ii Мемоарната литература и документалните източници свидетелствуват, че и след абдикацията си Батенберг за доста време запазва надеждите за повторно връщане в България. При срещата си с брат си в Лемберг в края на 1886 г. на 28 август, когато се разисква въпросът за доброволно отричане от престола, той споделя: „Тепърва имам намерение да играя важна роля в решаването на Източния въпрос.“ В неколкократните си срещи със специалния пратеник на регентството д-р К. Стоилов бившият княз дори поставя предварителни условия, за да приеме българския престол. Едно от тях е обявяването на независимостта на България, стъпка, осъществена едва през 1908 г.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Строителите на съвременна България. Том 2][Симеон Радев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух