напред назад Обратно към: [Сън за щастие][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



На мойте вейки плод, плод не един узря...


На мойте вейки плод, плод не един узря —

      доволно слънцето ме гря.

      И мойте рожби ги обраха

      онез, на свят които бяха

 

родени само да се радват и берът

      и да живеят от трудът,

      роден, отгледан с чужда мъка.

      Настана есен. За разлъка,

 

разлъка сетня пей студеният горняк,

      и на живота сетний знак —

      листа увяхнали — размята.

      Мъгла се стели над полята.

 

Аз видях под слана как лятото умря...

      Доволно слънцето ме гря.

 


напред горе назад Обратно към: [Сън за щастие][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух