|
Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО] На изток1. Песен за непесници
Пазар. И шум пазарски и мълва... Абул Хасан с приведена глава
низ хората се лута преоблечен, и се услушва. Нейде от далечен
кът до слухът му долетя завчас и троснат някой и присипнал глас
На пъстра стаи наоколо му сбрана един софта разправяше припряно:
„Абул Хасан омайни песни пей! Во тях свободно римата се лей.
А хубост! – нà: с кривачи да се граби. Едно е – те са откъм мисъл слаби.“
Отмина си смутен Абул Хасан. Но ето че на втори куп, събран
по-отстрана, пък друг софта на чело – и викаше уверено и смело:
„Абул Хасан прелестни песни пей! На мъдра мисъл в тях ялмаза грей,
и будят те в сърцето чувства сладки. Едно е – те са не до тамо гладки!“
Възчудено Абул Хасан се взря – и отминa. Eй трети куп. И спря
той там. Ръце размахал на широко, тук трети пък разправяше високо:
„Абул Хасан чудесни песни пей! В тях има мисъл. Ритъма владей
той с безподобно до сега изкуство. Едно е само – липсува им чувство!“
Сви рамене ашик Абул Хасан. Но тутакси един молла засмян
го залови полекичка за скута и на ухо му рече едвам чуто:
„Абул Хасан омайни песни пей! Но само онзи ще ги проумей,
кому в душата огън грей небесен, чие сърце, отзивчиво на песен,
самo за песни дарба обладава. Певец певеца само проумява –
а не пазарски кой да е абдал, чул – недочул, разбрал – недоразбрал...
Абул Хасан пей песни; но едва ли – да биха ги тях всички проумяли –
не би се той отрекъл сам от тях... Пазарски критикари! Само прах
в очите на сганта пазарска фърлят! В изкуството на халос да се дърлят
те майстори са.“ – Тук Абул Хасан в моллата взре се смаяно. Засмян
между това моллата го остави... Той сам веднъж ми за това разправи.
2. Тимуров паметник
Десница грозна сложи над Багдат Тимур-Елан. И пожела тогава да му издигнат паметник в градът за спомен на победната му слава.
И тая грижа зе Насър-Еддин; и грижата си скоро тон постигна...
Но вместо други паметник – самин той сред полето низка порта дигна.
На свършване нацапа я с мърва, окичи я со хлопки, с кикириди – и целий град в поле се извървя, до днес невиден паметник да види.
Дрънчаха хлопки. Вятъра ги тях развяваше в победна чест на хана, – а хората примираха от смях... И тоя смях смути Тимур-Елана.
Насър-Еддина викна той завчас: „На таз издявка що ли те подстори? Ти знаеш, май не се шегувам аз...“ Насър-Еддин тогава отговори:
– Пред портата Висока в Ак-Аллах горчиви сълзи доста ще се леят, – аз низка порта дигнах, сиромах, да има хората пред що да се посмеят.
3. Погледи
Абубулах Зааде, стамбулския мюфтия, на минарето на Айя-Софи джамия за вечерен намаз изкачи се едвам задъхан, уморен. И поразен и ням, като че ли обзе сърце му трепет таен, застана сепнат той пред изгледа омаен и, с поглед въздивен, на висина и шир обгърна стареца безкрайний божи мир...
Нощта наваляше с прохлада благодатна, сияйна майска нощ, вълшебна, ароматна; като че трепкаше во ведрия въздух с невидими крила тайнствен, кротък дух; из своя вечен път тържествено-спокойно безчислени звезди вървят в движенье стройно, и месеца двурог, на устни с кротък смях, изстъпва горделив, кат някой падишах между им – и трепти вълшебния му блясък над морските вълни и на приморский пясък, – тук трепва кат рубин, а там като емал... И Стамбул долу там, с кипеж не заглъхнaл, намръщен се тъмней; кат призрачни виденья, бдят неподвижно там сараи ѝ строенья; и хора покрай тях съглеждат се едвам – кат бубулечици шовръкат сам и там...
Тогаз Абубулах обърна към небето замаен поглед и с десница на сърцето во кротка си душа с благоговеен страх, възкликна: „О Аллах, непостижим Аллах! Душа ми, извор на съмнение жестоко, ти с бодрия си лъх облъхна. Яснота е пак пред погледа. И ето отвисоко аз виждам: всичко е блян тъмен, суета... Прости ни, о Аллах, нам църви непотребни! Нам разума ни го привързват само дребни дела и помисли, – и от небесний свод отвели погледи, на земния живот ний се вардаляме во залисите груби – в които твоето величие се губи.“
А на джамията сред сенчестия двор метачи двама се запряха с тарга тор Едина с вирната глава къмто небето пошепна: „Я виж там, хе там на минарето Халиле, виждаш ли? – ти виждаш по-добре, (Халил разсеяно нататъка се взре, ръка подплеснал на изправената тарга) – какво е?“ – Виждам зер. Какво ще бъде – гарга!
Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
|