напред назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



На изток


1. Песен за непесници

 

Пазар. И шум пазарски и мълва...

Абул Хасан с приведена глава

 

низ хората се лута преоблечен,

и се услушва. Нейде от далечен

 

кът до слухът му долетя завчас

и троснат някой и присипнал глас

 

На пъстра стаи наоколо му сбрана

един софта разправяше припряно:

 

„Абул Хасан омайни песни пей!

Во тях свободно римата се лей.

 

А хубост! – нà: с кривачи да се граби.

Едно е – те са откъм мисъл слаби.“

 

Отмина си смутен Абул Хасан.

Но ето че на втори куп, събран

 

по-отстрана, пък друг софта на чело –

и викаше уверено и смело:

 

„Абул Хасан прелестни песни пей!

На мъдра мисъл в тях ялмаза грей,

 

и будят те в сърцето чувства сладки.

Едно е – те са не до тамо гладки!“

 

Възчудено Абул Хасан се взря –

и отминa. Eй трети куп. И спря

 

той там. Ръце размахал на широко,

тук трети пък разправяше високо:

 

„Абул Хасан чудесни песни пей!

В тях има мисъл. Ритъма владей

 

той с безподобно до сега изкуство.

Едно е само – липсува им чувство!“

 

Сви рамене ашик Абул Хасан.

Но тутакси един молла засмян

 

го залови полекичка за скута

и на ухо му рече едвам чуто:

 

„Абул Хасан омайни песни пей!

Но само онзи ще ги проумей,

 

кому в душата огън грей небесен,

чие сърце, отзивчиво на песен,

 

самo за песни дарба обладава.

Певец певеца само проумява –

 

а не пазарски кой да е абдал,

чул – недочул, разбрал – недоразбрал...

 

Абул Хасан пей песни; но едва ли –

да биха ги тях всички проумяли –

 

не би се той отрекъл сам от тях...

Пазарски критикари! Само прах

 

в очите на сганта пазарска фърлят!

В изкуството на халос да се дърлят

 

те майстори са.“ – Тук Абул Хасан

в моллата взре се смаяно. Засмян

 

между това моллата го остави...

Той сам веднъж ми за това разправи.

 

 

2. Тимуров паметник

 

Десница грозна сложи над Багдат

Тимур-Елан. И пожела тогава

да му издигнат паметник в градът

за спомен на победната му слава.

 

И тая грижа зе Насър-Еддин;

и грижата си скоро тон постигна...

 

Но вместо други паметник – самин

той сред полето низка порта дигна.

 

На свършване нацапа я с мърва,

окичи я со хлопки, с кикириди –

и целий град в поле се извървя,

до днес невиден паметник да види.

 

Дрънчаха хлопки. Вятъра ги тях

развяваше в победна чест на хана, –

а хората примираха от смях...

И тоя смях смути Тимур-Елана.

 

Насър-Еддина викна той завчас:

„На таз издявка що ли те подстори?

Ти знаеш, май не се шегувам аз...“

Насър-Еддин тогава отговори:

 

– Пред портата Висока в Ак-Аллах

горчиви сълзи доста ще се леят, –

аз низка порта дигнах, сиромах,

да има хората пред що да се посмеят.

 

 

3. Погледи

 

Абубулах Зааде, стамбулския мюфтия,

на минарето на Айя-Софи джамия

за вечерен намаз изкачи се едвам

задъхан, уморен. И поразен и ням,

като че ли обзе сърце му трепет таен,

застана сепнат той пред изгледа омаен

и, с поглед въздивен, на висина и шир

обгърна стареца безкрайний божи мир...

 

Нощта наваляше с прохлада благодатна,

сияйна майска нощ, вълшебна, ароматна;

като че трепкаше во ведрия въздух

с невидими крила тайнствен, кротък дух;

из своя вечен път тържествено-спокойно

безчислени звезди вървят в движенье стройно,

и месеца двурог, на устни с кротък смях,

изстъпва горделив, кат някой падишах

между им – и трепти вълшебния му блясък

над морските вълни и на приморский пясък, –

тук трепва кат рубин, а там като емал...

И Стамбул долу там, с кипеж не заглъхнaл,

намръщен се тъмней; кат призрачни виденья,

бдят неподвижно там сараи ѝ строенья;

и хора покрай тях съглеждат се едвам –

кат бубулечици шовръкат сам и там...

 

Тогаз Абубулах обърна към небето

замаен поглед и с десница на сърцето

во кротка си душа с благоговеен страх,

възкликна: „О Аллах, непостижим Аллах!

Душа ми, извор на съмнение жестоко,

ти с бодрия си лъх облъхна. Яснота

е пак пред погледа. И ето отвисоко

аз виждам: всичко е блян тъмен, суета...

Прости ни, о Аллах, нам църви непотребни!

Нам разума ни го привързват само дребни

дела и помисли, – и от небесний свод

отвели погледи, на земния живот

ний се вардаляме во залисите груби –

в които твоето величие се губи.“

 

А на джамията сред сенчестия двор

метачи двама се запряха с тарга тор

Едина с вирната глава къмто небето

пошепна: „Я виж там, хе там на минарето

Халиле, виждаш ли? – ти виждаш по-добре,

(Халил разсеяно нататъка се взре,

ръка подплеснал на изправената тарга) –

какво е?“ – Виждам зер. Какво ще бъде – гарга!

 


напред горе назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух