напред назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



След Старозагорския бой


Два дни бягаха те след злочестия бой,

        гладни, морни, от скърби убити...

Тях, хероите, стигна нерадостна чест,

        а победата врагът похити.

 

Разнебитени в боя, един по един

        те случайно отпосле се сбраха –

тез малцина, които при слабий огън

        нея вечер тъжовни седяха.

 

И замислен продума едина от тях:

        „Всякой страда и всякой натяква;

но щастливи вълни ни отвлякоха нас...

        А каква ли съдбина очаква

 

там ония що паднаха врагу в ръце

        живи, мъртви и смъртно ранени?“

И повтори с въздишка: „Злочестий Попов,

        сякаш той и сега е пред мене!

 

Двама бяхме при знамето ний. Като град

        там върху ни куршуми валяха

и пищяха гранати... В барутния дим

        кой с кого е и де не личаха.

 

Изведнъж аз съгледах през гъстия дим

        как той грабна от ближний тръбата –

протръби настъпленье – и фърли се пръв

        гордо с голата сабя в ръката.

 

Но на втория разкрач куршум повали

        възнак смело полетелий тамо;

а докле да се сетя аз, други за миг

        пропищя и се впи в мойто рамо.

 

Аз полетях, во несвяс. Ала някой отзад

        ме чевръсто през кръста прехвана...

Не усещах, ни знаях що ставаше с мен,

        во замая от лютата рана.

 

Чак когато на себе си дойдох, видях –

        бяхме вече от боя далеко –

че един опълченец ме води, с лице

        омотано надлъж и напреко.

 

Други беше Попова подйел на ръце

        и вървеше след нас отподиря, –

а навред от страни, и отпред и отзад,

        почернял бе от паплач баиря.

 

Всички бягаха, старци, жени и деца –

        що остава на клетите хора!

Непресякваше долу боят. И отвред

        буен пламък обзел бе Загора.

 

Там на връх на баиря запряхме се ний.

        „Оставете ме тука“, простена

злополучника, – „огън ми адски гори

        гръд дълбоко и люто язвена.

 

Ази чувствувам, пътя не ще изтърптя

        нейде тук ме на завет сложете; –

победители вий да се върнете пак

        ако Бог ви помогне – помнете,

 

не оставяйте своя другар, на врагът

        не оставяйте трупът ми хладни. –

Може би да ме сварите още и жив:

        може би сгоден час да се падне.“

 

Полумъртъв го ние оставихме там,

        и се пръснаха кой къде свари...

А от ляво се спущаше вече врагът,

        на обход да ни татък превари.“

 

И с горчива въздишка оброни чело

        старий воин, обгърнал на рани;

и безмълвно внимаваха тъжний разказ

        бежанците, край огъня сбраха.

 

Измежду им тогава обади се друг:

        – Имам ази дружина отбрана,

разправи само де го оставихте вий –

        и ще бъде той тука зарана.“

 

Той повика юнаците свои завчас,

        момци в огън и пламък калени,

те се метнаха сръчно на бързи коне

         и изчезнаха в мрака зарени.

 

През полето заглъхнало преко, без път,

        мълком те в мрачината вървяха...

Прязнощ, пълния месец когато изгря,

        тамо долу Загора съзряха.

 

И неволно юнаците спряха се в миг,

        остро погледи впили смутени –

боже! Туй ли е бащиний град, или в мрак

        нощни призраци там са строени?!

 

Там, огрени от месеца, куп съсипни

        с свойто грозно величие бдяха,

зид до зид, като сенки мъртвешки в нощта

        с силуети си тъмни стърчаха.

 

Ту от тук, ту оттамо избухне огън,

        ту загасва, ту пак се подйема.

Рухне зид – и отйекне се ек надалек;

        дим на гъсти вълни се възйема.

 

В задимения въздух на скапана леш

        наваля воня задушлива,

и зловещо баучаха татък далеч

        стръвни пъсове грозно и диво.

 

Тежка скръб сви корави юнашки сърца.

        тръпки тръпна снага им побиха, –

те чевръсто възвърнаха морни коне.

        низ клисурата стръмна завиха.

 

Преминаха реката; по тъмния бряг

        дебнишком се възйеха отсреща –

притаяваха се и завръщаха пак,

        да отбягнат нечакана среща.

 

Че се мяркаше татък из нощния мрак

        бодър страж на затулно наместен,

и прелитаха конници бързи отвред,

        с глъч и топот злокобно предвестен.

 

Ей ги вече възйети на стръмния връх,

        край на техния поход опасен –

Тъмни шубраци тъмно шумят со листа

        осребрени от месеца ясен.

 

Там в гъстежа заврян го намериха те,

        и отметнал ръце и разгърнат,

посинял и подпухнал, – и поглед студен

        в вечността надалеко обърнат.

 

 

И поднеха те мъртвия труп на ръце,

        като майката чедо, грижовно;

на конете се метнаха; – цялата нощ

        те безмълвни вървяха тъжовно.

 

Чак когато се сипна на изток зора,

        те бивакът свой горе видяха,

разположен по склона на тъмний Балкан.

        На сбор утрен тръбите тръбяха.

 


напред горе назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух