Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]

*

Царска воля да обади,

вика гърлест глашатай:

„Нека всякой да го знай –

царя заповед издаде!

Отсега ще са лозята

собственост на самий цар;

доходът от гроздов дар

ще припада на хазната.

В градовете ще да има

не повече от една,

и то царска, механа, –

та от нея да си зима,

за потреба и наслада,

вино който пожелай, –

ала само своя пай,

тъкмо колкото се пада!

Че омръзна веч на царя,

все пияниците път

да му пречат – из градът,

по селата, низ пазаря.

Който и да бил и дето

да било, да знай от днес –

найде ли се нетаврез,

ще увисне на въжето!

Нека тамо се люлее –

чак из грешната му плът

со виното и духът

до когато изветрее!

Царя заповед издаде –

нека всякой да я знай!“

Вика гърлест глашатай,

царска воля да обади.

*

Песни и вик, ликуване и шум –

пир ла пируват съзвал е цар Крум

знатни болери и храбри войводи.

Вече преминаха тежки незгоди,

кръвни побоища, върли войни –

охолно славят те охолни дни.

Гният, опръскани с вражески кърви,

сяждани и от ръжда и от църви,

щитове, копья, стрели, буздуган,

хвърлени нейде по тъмний таван.

Днеска е мир и почиват юнаци;

мечът спи – дрънкат потири, кърчази...

Мигом заглъхнаха песни и шум –

гордо изстъпи пред гостите Крум

и кат си излек опъна мустака,

каза: „Свещен е завет за юнака –

в бой да не жали юнашка си кръв,

между пирующи в пир да е пръв!

Падналий в битви юнак да се слави!

Живи, пирувайте. Сладко ви здраве!“

И Никифоровий череп, кован

в злато, подигна тогава засмян –

всички след него потири поднеха

и ги от устни изпразнени снеха.

Само глумецът един между тях

чаша не дигна и, духом неплах,

тъй проговори, обърнат към царя:

„Не преди много, сред ден, на пазаря,

царя, през гьрлестий свой глашатай,

даваше заповед: „Нека се знай,

който безмяра си пълни кормето,

той ще омаже без време въжето!“

Царя е храбър; дали затова

смята словата си той – за слова?!“

Тръпки побиха войводи, боляри...

Крум же глумеца през дума превари,

пълна му чаша подаде в ръка,

чукна се с него, и почна така:

„Царя издава закони, устави,

само народа с тях да управи –

не да се води и сам според тях:

инак би станал достоен за смях...

Ако народа нехае и пие –

всичко на моя глава ще се сбие!

Е, та защо ми е царство тогаз?

Цар ако съм, царски кеф ми е – аз

да заповядвам по своя изгода:

не сам на себе си – а на народа!

Туй би постигнал и ти наконец,

цар да би бил, а не царски глумец!“

Дигна се смях, подигравки и глуми;

че на юнаци юнашките думи

бръчки по чело разведриха в миг.

Пирът се почна по-буен и лих –

па и до днеска се чак продължава..

Тъй летописец Паисий разправя.

8. XII. 1895

Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]