напред назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



Цветя


За памет на сестра ми Пенка

 

 

1. – Прималняла

 

Под пладнешкий зной и жега,

мълком бледното си чело

Теменужката свенлива

към земята бе привела.

 

„Здравко, братко, я погледай,

на сестричката ни зле е –

Споменичето продума: –

тя от нещо крей, вехнее.“

 

– Нали е мома... приструвки!

жълтий Кукуряк зловолно

се обади и промъмра: –

знам аз за какво е болна!

 

„Ти мълчи! Незван, неканен,

нос навсякъде въвираш –

сопна му се ядно Кринът: –

бар от болка да разбираш!“

 

– Да потърсим лек – Зимбиля

се обади там отсреща: –

де е Момината Сълза?

Тя за болести е веща.

 

„Тук съм... Що е? Да не бъде

Теменужки прилошело?“

И поднесе сребро чашка

пред посърнало ѝ чело.

 

Дълго Момината Сълза

грижно милва свойта дружка,

и дъхът и лековити

пи горката Теменужка...

 

Тежкий морен ден премина,

слънце зайде и утихна

тъмната гора. В небото

Месечно се мил усмихна.

 

И, съвзета, с дъх благатък

Теменужката приветна

ясний Месечку зашепна

обичта си беззаветна.

 

 

2. – Крилати цветя

 

Доволен и весел назад се завърна

        свети Атанас от небето,

където бе ходил, изпратеник земен,

        да моли от Господа лето.

 

И свари, тъй както и в прежни години,

        той в цветна премяна земята,

и пролетен дъх благовонен изпълни

        душа му с желана услада.

 

Но сети се той уморен и замаян,

        тъй както и в прежни години,

та седна край Тъжа, на росно ливаде,

        от дългия път да почине.

 

А седнал-неседнал, на мястото тамо

        неволна го дрямка обори...

През дрямка той виде и чу изподтихом

        цветецу цветец да говори:

 

„Свети Атанас се завърна! За нас е

        днес тъкмо и сгода, и време -

при първа почивка, той първа пощявка

        изпълня... Какво да пощеме?“

 

Държаха те мълком съвет помежду си,

        и ето изстъпи се Крина.

И тъй над ухо му приведен продума:

        „Злочеста е нашта съдбина!

 

Растем и цъфтиме и с нашата хубост

        се китят гори и полени...

Ний даваме радост на всичко световно –

        самички от радост лишени!

 

Изгрее ли слънце – самотни на припек

        едни беззаветно вехнеем;

вилнее ли буря – на корени крехки

        безпомощно ний се люлеем.

 

О дай ни крила! Превърни ни да можем

        и ний да летим в небесата,

свободни и охолни... Ний ли сал вечно

        да чезнем скрепени в земята.“

 

– „Да бъде!“ – свети Атанас се усмихна

        „Да бъде!“ – и чудо се стори;

и мигом безбройни цветя лекокрили

        изпръпнаха в ясни простори.

 

И златни лучи на приветното слънце

        ги милват и с тях си играят;

из въздуха фъркат те охолно волни –

        за друго не щат и да знаят.

 

А щом им крилцата натегне умора,

        те спретно ги наедно свиват

и спускат се долу, с цветя се целуват,

        при тях си за време почиват.

 

И вечер при тях се прибират на спане,

        доде ги зората събуди...

И вяхнат, когато цветята увяхват,

        крилати цветя – пеперуди.

 

 

3. – Пролетен валс

 

Вихър вий – не вихър вий,

а из дебри, зад баири,

сякаше ли самодивски

хиледен оркестър свири.

 

Чуй! Сърдитий бас бумти,

трели флауто премята;

тътне тъпана след тях,

като гръм по небесата.

 

Вслушват се во тях треви

и цветенца по полени –

най се вслушват дървеса,

в бели пролетни премени.

 

Погребален ли е марш

за починалата зима?

Или триумфален химн

вихър пролетен подзима?

 

Чуй? Среваха се тръби,

сепнаха се виолини! –

Вихрен валс се отехтя

над поля и над долини.

 

Люшнаха се дървеса,

шубраци се залюляха –

и прегърнат цвят с цветец

валса кръшен завъртяха.

 

Писка флау, бас бумти,

вият, трепкат виолини –

цветица летят в захлас

над поля и над долини.

 

Лудо свият, спрат за миг –

поклони – чело подйемат –

и завчас отново пак

шеметния валс подземат.

 

Флау писка, бас бумти:

свяс се вие, дъх запира –

с трепет сладостен сърце

в прималняла гръд примири.

 

Избумтя сърдитий бас,

млъкна флауто отдавна, –

само, като ек от гръм,

тъпана заглъхва бавно.

 

А во шемет труп до труп,

от играта изморени,

цвят до цвят и цвят на цвят

струпаха се по полени.

 

Мина вихра, а, в несвяс,

все не стават цветицата...

Грейна слънцето и тям

смее се от небесата.

 

 

4. – Свада

 

Край брега на бистра Янтра,

на зелената ливада,

ясний Месечко завари

цветицата в буйна свада.

 

Тук навети, смях и шепот,

там кикотене и глуми...

И въспря се той, усмихнат,

и подслуша тия думи:

 

„Мръкне ли – и току гледай

той примъкнал се тъдява! –

яростно върху Синчеца

кряска старата Тинтява. –

 

Пръкнало се вчера – днеска

дири любе... не се срами!

За теб ли е, бре прахосник,

да задиряш дъщеря ми!“

 

Хи-хи, ха-ха... Вредом екват

смях, кикотене и глуми...

Месечко се позаслуша

и зачу ответни думи:

 

„Не сърди се, старо харо,

че сръдня не ти прилича.

Мразиш ли ме ти – мрази ме,

Либичето ме обича!

 

Старите ли ще да питат,

га се любят двама млади?“ –

„Млък“ гиди гидия недни! –

тука Сминът се обади: –

 

Я си не криви устата!

Тебе да обича – тя ли?

Ти преди да си сънувал,

ние сме си дума дали!“

 

Хи-хи, ха-ха... Вредом екват

смях, кикотене и глуми...

А Синчеца отговаря

тъй на сминовите думи:

 

„Дал си дума – кой те керти!

Ази дал съм си сърцето... „

А Месечко се подсмива

тамо горе от небето.

 

И по своя път, усмихнат,

шепнейки той отминава:

„Сякаше е между хора –

същи думи, съща врява!“

 

 

5. – Теменужка

 

        Теменужка модроока

в росна китка вий овчаря,

а горкото горско цвете

млад овчарю отговаря:

 

        „Брат да ми си, млад овчарю!

Милно ти се, братко, моля:

по момците ме не давай,

по момците – по неволя.

 

        Че момците лудо ходят,

лудо ходят, лудо носят –

над ухо ме втъкнат заран

пo весден се с мен поносят;

 

        а когато в полунощи

от седянка се завърнат,

като някаква отрепка

ме зафърлят, дето свърнат! –

 

        Брат да ми си, млад овчарю!

Не ме давай по невести:

мене те на шити пазви

щат забоди, щат намести.

 

        Мoже ли на шити пазви

да вирее росно цвете?

У невести зарад нянка

ще заплаче мъжко дете;

 

        ще го вземе майка в скути,

и ще дигне дете пени –

да изрони, да измачка

мойте листовце кравени!

 

        Млад овчарю, брат да ми си!

Дай ме, братко, по момите:

те на ясно, бяло чело

росна китка щат накити.

 

        Сам ти знаеш, как момите

мъдро ходят, мъдро носят;

с тях и аз да се порадвам,

както с мен се те поносят.

 

        Приберат ли се пък вечер

от седейки – на полица

ще ме турят, да не съхна,

в пълна чашка со водица.

 

        Да съм росна, да им дъхам

на сън моя мирис сладки.

Сънища им да са тихи,

бляновете им благатки!“

 

 

6. – Привечер

 

Като гердан, по синура се вие

Слети-Коса и модроок Синчец,

и заедно ги с класовете злати

люлей и милва вечерний ветрец.

 

Захожда слънце; песента жътварска

към селото потъва надалеч...

Край синура приседнал, аз се вслушах

и чух подзета изподтихо реч:

 

– От де ли сте се пръкнали при нази,

ти син Синчец и ти Слети-Коса?

Та пък се и поносяте! Напусто

земя ви кърми и пои роса.

 

Нима вий с нещо радвате жътваря?

С това че ти си алена, той син?

Или на семки друндести с лизетя:

отрова – твои, негови – пелин!

 

От де ли сте се пръкнали при нази,

ти, син Синчец, и ти Слети-Коса?!

Синчеца тъй, изправил гордо чело,

с ответни думи дигна си гласа:

 

„Защо ли само пусти думи думаш?

Едно цъфти, а друго ражда род, –

едно се само с китка хубавее,

а друго с клас и за насита плод.

 

Едно за ситост, друго пък за радост!

Жътварки питай, пшенице, сама:

с какво се те накитиха, от тука

преди да се наканят за дома?

 

Видя ли как чела им хубавеят?

Чуй песента, що иде от далеч. –

Надъхана от нашта хубост, радост

отйеква се во всяка тяхна реч.

 

Весден на нива жънат те, грижовни,

а привечер от нас плетат венец –

и ей защо расте по витий синур

Слети-Коса и модроок Синчец!“

 

Залезе слънце. Песента жътварска

към селото заглъхна надалеч...

Край синура приседнал, аз подслушах

таз до сега нечута още реч.

 


напред горе назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух