|
Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО] ГроздоберциЕй китна пролет се завърна, гората се разви. За нов живот, со нова хубост се всичко обнови.
И сладък дъх и сладки песни изпълнят небеса... Съвзе се, пъпчици подаде и витата лоза.
И, весела, с привет помаха лозините си тя – та редом поздрави тревите и буйнали цветя.
Едничко само я възчуди в света за нея нов: „Защо ли е наоколо ѝ дълбок изровен ров?!“
Докле отгатне тя, налетя лозари рой... в несвяс лозините ѝ те со косер подрязаха завчас.
Лозата порой горки сълзи порони... А со смях лозарите се отпиляха – та еня ли ги й тях!
Но мина време. Лятно слънце над нея затрептя. Ден мина, миналите скърби забрави вече тя.
И почна охолно да растне, да пери листове, – че тулят се под тях свенливо наляни гроздове.
До грозда грозд, един от други пo грее, пo блести, и майчино сърце се радва, милей, над тях трепти...
А мина лято; морно слънце скриви по своя път; горняка вей и сухи листи застилат дол и рът.
Угрижи се тогаз лозата, дозела кобен знак... И ей лозарите отново връхлетяха я пак.
Подсякоха ѝ гроздовете. и тъй ги до един, труп върху трупа, навалиха в дълбокий церов лин.
Примря лозата в люти мъки и викна с люта реч! – Но кой ти чува... Гроздоберци извиха надалеч...
По тях, из равний път надолу, се вий на стълпи прах, и чува се из далнината сал песни, глъч и смях...
Ей падна нощ. На буйна клада се пламъци вият; около клада гроздоберци сред дворове седят.
А тъпчат ратаи нехайни там в ликовете с стръв, – ручи от смазани гроздове поройна, мътна кръв.
Виж как се в тъмните чебури тя мята и шурти... А песен, дружно в хор подзета, низ дворове ехти.
– Зла зима иде, ала иде не зло да прокоби; со нея, подир нея идат седенки, веселби.
Зла зима иде! Ще и срещнем ний с чашите в ръка: годежи, сватби тя ни носи – а скърби поврага!
Потта на грижния работник, на гроздето кръвта, от тях да се роди е Господ урекъл радостта!
През лято работи, през зима се весели и пей... Ей весели са веселбите, къдет се вино лей!
Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
|