Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]

Рой до рой звездици сини трепкат плахо на небето

Свит в колата, ази дремя. Тъмно, глухо е полето;

само татък надалеко се виднее низка стряха,

а над нея сякаш някой тъмен дух с ръце си маха.

И зове безмълвно. Мълком из душа ми се възйемат

на зовът му, спомените що отдавна тамо дремат.

– Ниска стаичка. Седиме само ние двама с нея

край прозореца. На двора ясний месечко се смее...

Сладък шепот недошепнат, мили думи недочути...

„Гретхен!“ „Мило!... Майка иде!“ сепнато от мойте скути

пръпна тя и озова се при клавира там насрещо,

бързо нотите размести, като че ли дири нещо,

а към мене поглед мята и с усмивка дяволита:

„Искаш Песните без думи? Тях ли – или?“ – ме запита,

като тури пръст на устни – да се сещам и да тая! –

И звънливий смях детински екна в мъничката стая.

Пооткрехна се вратата излеком и се разтвори, –

Майка ѝ пристъпи тихо и засмяна проговори,

на масата рейнско вино като сложи от подноса:

„Пак ли песни ще запяваш, моя птичко свилокоса?

Я елате да напием ний за нашта обща радост –

охолност на мойта старост, щастие на вашта младост!

Че пак пейте. Днес е пролет; пролетта е зарад песни.

Вън е тъй омайно! Дивно и звездиците небесни

трепкат – сякаш в блян нашепват на зелената дъбрава

приказка за друга пролет – и що е било тогава!“

Тя унесено замлъкна. Като в смътна изненада,

ний спогледахме се: вее в думите ѝ нещо младо –

знайни думи, с знайна мисъл, а все някак си незнайни –

с тях сърцето, без да иска, изповяда своите тайни...

Масата е веч готова. Сядаме. Отново екват

смях, задевки през задевки – и до късно не пресекват.

Мила веселост, безгрижност, безобидни тихи глуми –

щастие, сърца що пълни, в охолни избликва думи.

А под масата усещам как ме тя застъпя леко...

Веч отдавна полунощ е. Ясен месец надалеко

мълком отминà, залезе. Пърхат вън нетърпеливо

бързите коне и мъмри кочияши на сънливо.

Сетнйо сбогом. Сетни думи. „Нали ще се видим скоро?“

Шеговито аз отвръщам: „В други ден? След век, изгоро!“

И конете пръпват... Плахо там звездици на небето

трепкат, гаснат. А колата глухо тътне низ полето.

Нейде татък надалеко се виднее низка стряха,

а до нея друга, третя... Тъмен дух от тях не маха, –

тамо, през дрезгавината, погледът ми различава

как крилата воденични, вятъра що ги развява,

махат, сякаш да продумат искат: „Лека нощ, поете!

Туй което си бленуваш – няма, няма да те слете.“

Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]