напред назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



Приказка


Рой до рой звездици сини трепкат плахо на небето

Свит в колата, ази дремя. Тъмно, глухо е полето;

 

само татък надалеко се виднее низка стряха,

а над нея сякаш някой тъмен дух с ръце си маха.

 

И зове безмълвно. Мълком из душа ми се възйемат

на зовът му, спомените що отдавна тамо дремат.

 

– Ниска стаичка. Седиме само ние двама с нея

край прозореца. На двора ясний месечко се смее...

 

Сладък шепот недошепнат, мили думи недочути...

„Гретхен!“ „Мило!... Майка иде!“ сепнато от мойте скути

 

пръпна тя и озова се при клавира там насрещо,

бързо нотите размести, като че ли дири нещо,

 

а към мене поглед мята и с усмивка дяволита:

„Искаш Песните без думи? Тях ли – или?“ – ме запита,

 

като тури пръст на устни – да се сещам и да тая! –

И звънливий смях детински екна в мъничката стая.

 

Пооткрехна се вратата излеком и се разтвори, –

Майка ѝ пристъпи тихо и засмяна проговори,

 

на масата рейнско вино като сложи от подноса:

„Пак ли песни ще запяваш, моя птичко свилокоса?

 

Я елате да напием ний за нашта обща радост –

охолност на мойта старост, щастие на вашта младост!

 

Че пак пейте. Днес е пролет; пролетта е зарад песни.

Вън е тъй омайно! Дивно и звездиците небесни

 

трепкат – сякаш в блян нашепват на зелената дъбрава

приказка за друга пролет – и що е било тогава!“

 

Тя унесено замлъкна. Като в смътна изненада,

ний спогледахме се: вее в думите ѝ нещо младо –

 

знайни думи, с знайна мисъл, а все някак си незнайни –

с тях сърцето, без да иска, изповяда своите тайни...

 

Масата е веч готова. Сядаме. Отново екват

смях, задевки през задевки – и до късно не пресекват.

 

Мила веселост, безгрижност, безобидни тихи глуми –

щастие, сърца що пълни, в охолни избликва думи.

 

А под масата усещам как ме тя застъпя леко...

Веч отдавна полунощ е. Ясен месец надалеко

 

мълком отминà, залезе. Пърхат вън нетърпеливо

бързите коне и мъмри кочияши на сънливо.

 

Сетнйо сбогом. Сетни думи. „Нали ще се видим скоро?“

Шеговито аз отвръщам: „В други ден? След век, изгоро!“

 

И конете пръпват... Плахо там звездици на небето

трепкат, гаснат. А колата глухо тътне низ полето.

 

Нейде татък надалеко се виднее низка стряха,

а до нея друга, третя... Тъмен дух от тях не маха, –

 

тамо, през дрезгавината, погледът ми различава

как крилата воденични, вятъра що ги развява,

 

махат, сякаш да продумат искат: „Лека нощ, поете!

Туй което си бленуваш – няма, няма да те слете.“

 


напред горе назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух