![]() ![]() При БосилкаОбади се, късно в полунощи, от пригоре модра Теменужка: Ти дойди ми, чероок Босилко! Нощ е ведра, месечно залезе, – ти дойди ми, да си поприкажем тихи думи, посред тихи нощи.
Мина час. Отново тя повтори – най Босилко пак не отговори.
При Босилка сама от пригоре се упъти модра Теменужка – на разпъти спри и взря се в мрака; кон до коня, юнак до юнака се подйемат из бърдо нагоре – глух се тътен из простори носи...
Теменужка виком се обади – най ответ не дойде от ливади.
И полетя бързо тя надолу; колко близо – толкова по-силно сладък дъх Босилков я омайва. А къде ли сам се той потайва? Божичко! Притъпкан на земята, тежко диша и с душа се бори...
Тя припадна над него, без ума, – и Босилко дружки тъй продума:
Нощ бе ведра, месечно залезе, аз при теб да дойда се наканих. Ала се зададоха из мрака кон до коня, юнак до юнака – Бог убил ги! – люти кръджалии, начело им Индже воевода.
Чак над вежди шапка накривена, и кръвни скути девойка пленена.
Девойка се в ръцете му бъхти. Отговаря Индже воевода: – Не бъхти се, не кърши, девойко, сини очи – у мен да се впиват, вита снага – о мен да се вие, али устни мене да цалуват. –
Девойка се и кърши, и бие: Не за теб, за другиго са тие!
Блясна нож – девойки у сърцето... Ето де я зафърлиха мъртва... Кон до коня, юнак до юнака пролетяха, – стъпкаха ме в мрака как да дойда и как да приказвам тихи думи, посред тихи нощи?!
Роса роси, зора зори ранна, грейна слънце – ран Босилко стана.
Ала мъртва девойка не буди ни росица, ни зора, ни слънце. На сърце ѝ черна рана зее, кръв засъхла вече се не лее... А Инджето? – Кърджалии води по белий свят, за черни неволи –
за да може, който преживее, песни, с клетва на устни, да пее.
![]() ![]() ![]() |