Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]

Месечко грее засмян в небесата.

Стадо на паша разтирил в гората,

дрянов кривак е подплеснал овчаря,

песен подкарал на медна цафара.

Ветрец му вее и роши перчем,

и надалеко понесъл, възйема

тихата песен, не песен за радост –

за без изгора прахосвана младост...

В миг из незнайно над него се свиха

рой самодиви и танец извиха –

танец повожда най-предня от дружки.

Гюрга, на чело с венче теменужки.

Танец повожда и тъй отговаря,

вперила поглед пронизен в овчаря:

„Карай, подкарвай ти кършена песен, –

зарад какво ли си в жалби унесен?“

Нищо на Гюрга овчар не отвърна;

песен жаловна на танец завърна –

спрепнато трепкат и кършат се пръсти,

вихром летят самодиви чевръсти.

Ред слъкатушат, на вител завърнат,

свият, извият, в замах се разгърнат, –

следом по глухий на стъпките тътен,

вий се на роклите ромона смътен...

Морен ли, сепнат ли нещо, овчаря

песен запре; сладкодумна цафара

махна от устни и чело обори.

Гюрга девойка овчарю говори:

„Карай, подкарвай ти песен омайна,

месец залязва и доба потайна

куди по него зорницата близка...

Искай, що воля и сърце ти иска!“

– Месец залязва, зорница е близка...

Тебе и воля и сърце ми иска –

тънката стаса за мила милувка,

алени устни за чемер целувка!

С тия си думи към Гюрга посегна

той да я сграбчи – изви се, отбегна

тя, но за миг се отново извърна,

сега сама, та през кръст го прегърна

и към небото на вис го унесе...

Вихрено следом по тях се понесе

рой самодивски, с коси разпилени,

е свилени рокли по въздух развени...

Миг се не мина и сянка се черна

в модро поднебе разперена мерна...

Писък прониза нощта... в мах залитен

вий се овчаря, от вис запокитен.

Мярна – изгуби се нейде в тъмата –

мярна се пак – и грохна̀ на земята...

А самодиви, извити нагоре,

рой превалиха през тъмно задгоре.

Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]