Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]

Вилнеят вълните и лекия кораб

премятат над бездните тъмни, –

все тия незнайни простори

и вечер и сутрин, кога се разсъмни.

Минават и дни и години – все бури,

все върли борби безизходни...

Плувците изгубиха вече надежда

да видят пак брегове родни.

Тъга им сърцата наляга, тъй както

омарата лятна полята; –

ръце изнурени отпадат, вълните

по воля размятат веслата.

В очите им хлътнали ужас широко

е поглед напрегнат разтворил;

и сам Одисей, при кърмилото седнал,

замислен е чело оборил.

И в морна му памет изстъпват ту в битви

при Троя живота несгоден,

ту мирния кът на далечна Итака –

съпруга и син първороден.

В гърдите му мъжки сподавяна силом

неволно въздишка избие,

пестница юнашка той стисне и поглед

намръщен в просторите впие.

Напусто. В безкрайни простори се мятат

вълни след вълни повилнели,

и кораба с рев оглушителен тласкат

Бог знай към къдешни предели...

Ей ден превалява; зад огнений запад

се слънцето мудно затули;

вълните улягат; пустинята морска

вечерна мъгла я прибули.

Сам-тамо се чайка премерне – и глъхне

на нейде гласът ѝ сподавен, –

и кораба, кротко люлян, се залута

в мъглата, на воля оставен.

Не първи път привечер бурята тихне –

отново да кипне зарана...

Сред нощ пред пловците незнаен бряг

тъмен из морските скути възстана.

„Земя!“ се изтръгна общ вик, и отново

те грабнаха сръчно веслата...

Мъгли се разстъпват – и гледка омайна

им морни очи изненада.

Вълшебно сияят планински вършини,

от месечния бляск посребрени –

в тайнствено дрезгавий въздух, там долу,

потъват далечни полени.

И тъмни алеи се вият нататък,

во скути си мракът прибрали...

Морето припряло брегът песъчливий

со бранове кротки го гали.

А там зад брегът сякаш говор неясен

се счу и сподавен растая!

На бряг да излязат наканени, спряха

плувците в неволна замая.

Че двой по двой сенки, из тъмни алеи

излезли, насам се извиха,

и дивна се песен из нощни простори

пронесе и ясна и тиха.

„...На острова тих на блаженните, тихо

за нази живота протича,

челата ни ведри божествений лотос,

цветът на цветята, обкича.

Спокойни сърца не спохождат желанья,

нито ги залъгват надежди:

На другия бряг те останаха – смъртни

при смъртните земни одежди.

На другия бряг, де безумно се мята

живота с кипежа си мътен...

И двой по двой вечер ний слизаме тука

да чуем морския тътен.

Да чуем морето – то ехо ни носи

оттам... От дене отмиляли

душата ни спомен облита и кротко

с крилото си смътно я гали.

И нощ ясночела с хитона си звезден,

когато небото заметне,

от нейния дъх ощастливени, нея

ний срещаме с песни приветни...“

Сърца измощели в борби и неволи

унесе таз песен незнайна,

и песен – и блян, посред върлите бури

в душата откърмен потайно.

Въздишки за щастие в мъка мечтано

примами вълшебната песен

тъй както мушиците плахи примамя

нетрайното слънце на есен.

Стояха недвижно те тамо и властен

копнеж се в душите промъкна...

А дивните сенки на бряг се възпряха

и тихата песен замлъкна.

Самси Одисей, за почивка най-жален,

измъчен от бурите върли,

се впусна и грабна желязната котва

и смери на бряг да я фърли.

И тъкмо да фърли – нечакано вихър

вълните спокойни разтури,

и лекия кораб отласна, отвлече, –

отново играчка на бури.

Вилнеят вълните и кораба мятат –

какво ли напред ги очаква?...

И сякаш през морския плясък глас тъжен

честта им незнайна оплаква.

Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]