Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;

устата жад, тъга душата трови.

Зловещо дрънкат тежките окови...

Ах, докога ли тоя път ще трай!

Ей падна вечер. Грохнали, без мощ

оковите си те едвам влечаха.

В пустинята низамите ги спряха:

ще се нощува тука тая нощ.

Един о друг привързаха ги пак

и скоро всички тежък сън обори.

Един от тях очи си не затвори

и бдя за дълго, буден в нощний мрак.

Размерний ход на нощния стражар

дочуваше едвам той в тишината,

сегиз-тогиз и звън от железата

на сепнат в съне някой свой другар.

А борят го предсънници мечти -

и през мечтите шепот му се стори...

и в полудрямка той очи затвори -

наяве чуден блян му се вести:

Со ведър поглед, с усмех на уста,

над него бе се майка му привела,

ръката си на морното му чело

бе сложила и тъй му дума тя:

"Недей сърце на скърби вдава ти;

край близък е на тежките неволи -

че волята, що бди над хорски воли,

веч иде свойта реч да възвести.

Не вечна е световната беда,

нито са вечни рабските окови; -

виж, съмва - времена настават нови!"

И кротко тя целуна го в уста.

Очи откри той, сепнат на часът -

но блянът блян в душата му остана...

На тъмна нощ дошъл бе ден на смяна...

Тъкмяха се другарите за път.

Грей чуждо слънце в тоя чужди край;

устата жад, тъга душата трови.

Зловещо дрънкат тежките окови...

Ах, докога ли тоя път ще трай!

Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]