Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]

С оръжие в ръка бе заловен

той на Балкана и пред съд доведен.

Последен изпит беше него ден,

и неговия отговор последен.

"Вий питате какъв съм! Втори път,

чесъм поет ви вече отговарям.

Защо въстанах? - казах пред съдът,

но питате и аз ви пак повтарям:

Обичам аз полето, сладкий дъх

на неговите рожбици, цветята -

и привечер кога ги милва лъх,

и сутринта окъпани в росата.

Щом цъфнеха напролет те, при тях

от юг им птички идваха на гости.

Аз от дете с тез птички другарях,

че дивни бяха песните им прости.

Свободни песни... не като онез,

каквито ази пеях - и каквито

сте и от други чували до днес;

то бяха песни от сърце честито -

сърце свободно, -сгряно от лучът

на божието животворно слънце,

и во което песните растът,

като в поле посеяното зрънце.

Такова слънце в моето сърце

не грееше: - то в мрачина бе клето...

И ази грабнах пушката в ръце

да извоювам слънце за сърцето.

Та песните, които то роди,

на радост рожби, радости да сеят.

Поета - тъй небото отреди -

да пей, свободни птички както пеят..."

*

Присъдата бе смърт. На другий ден,

преди зори, обесиха поета.

Ръмеше дъжд и вятъра студен

като въздишка стенеше в полето.

И неми бяха влажните листа

там на липата, дето той издъхна...

Откакто на бесило стана тя,

там песента на птичките заглъхна.

Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]