напред назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]



Ралица


Като оназ вечерница в небото,

една бе в село Ралица девойка,

и цяло село лудо бе по нея.

Сиротно чедо беше тя. Отколя

замина нейний татко по гурбет -

замина и ни вест, ни кост от него;

а майка й отведоха с дене

кахъри в гроба. Ралица остана

при леля си, като свое чедо

я тя отгледа - гърлицата както

отглежда своя рожба, докато

се на крила самичка тя възмогне.

От Бешбунар ли с пълни бели менци

тя привечер се връщаше с другарки,

спреваряха се кой през кой вода

да й напий; а в празник на хоро,

кой не луди до нея да се хване? -

Че модрия й поглед бе западнал,

като мъгла, на всички на душата

и мислите им все около нея

се вияха, кат сърмений колан

о кръшната й тънка половина...

"Блазе й с хубост" - казваха едни.

"Блазе, комуто на честта се падне" -

обаждаха се други. А с глава

посвиваха пък трети, век живели,

свят опознали - шепнейки изниско:

"Блазе й... Ех, кабил ни край не е

на хубаво да води тая хубост."

За Ралица залиташе най-вече

Стоичко Влаха, заможен и личен

ерген, един на майка и баща.

Но ней сърцето беше дало вест

и тегнеше душата й към други;

примамили я бяха со дене

на Ива Бойкин ваклите очи

и думите му благи, като ранна

роса при пролет. Вреди ли невреда,

че сиромах е Иво!... Двама лика

и прилика, един за друг родени -

един у друг залюбени не чудом.

Той беше строен явор столоват,

тя тънка, вита, кършена лоза:

лоза се окол явора обви -

около Ива Ралица девойка!

 

Кръстовден мина. По поля и дома

се работа привършваха. Ей острий

горняк повя: гората пожелтя;

напуснати, посърнаха полята.

 

У Ралица ходиха китни свати.

И чу се вест низ селото, че наскоро

ще е и сватба. Дружки и недружки

у Ралица на добър час вървяха;

и всички тя посрещаше засмяна,

и тънки дари стелеше пред тях,

и охолно разправяше на всички,

що й лежеше драго на сърце.

Сърце прелива, като пълна чаша.

У лелини й дворове широки

като че слънце грееше - и всички,

що Ралица споходиха, оттам

излазяха, като че ли и тях

да бе огряло слънце...

         Ала слънце,

що за едни тъй драголюбно грей,

на други мрак сгъстява на душата.

И мрак обзе душата на Стоичка.

Ни сън за него имаше, ни отдих;

и скиташе се все навъсен той,

на целий свят като че гневен. Вред

той Ралица все дебнеше да срещне.

Ей привечер веднъж му падна сгода

на Бешбунар. Той излеком пристъпи

и се запря зад чучура - когато,

приведена над поставът, сама

там Ралица си писаните стомни

изплакваше. Тя втора стомна сложи

под чучурчето - първата, веч пълна,

изправи се да сложи отстрана -

и тъй застана в миг, като вкопана.

Обади се тогаз оттам Стоичко:

"Отколя търся слука да ти дам

скъп армаган - огърлица рубета,

а, Ралице?..." И тутакси извади

из пазвата си златен наниз той

и го подаде. Очи не възведе

да го погледне пребледняла тя

и не пророни, слисана, ни дума.

"Наречени са те за теб" - отново,

пристъпвайки към нея, той повтори.

- Не всичко, мен наречено, за мен е! -

отвърна тихо Ралица и сегна

препълнената стомна да отнеме.

Ръката й тогава залови

и я устреля с тъмен поглед той,

и троснато отново тъй подзе:

"За теб така... така ли е за мен?

На мене е обречено сърце ти:

то ще е мое - или ничие!"

- Пусни!... Сърцето силом се не зема.

Не е то пита, то се не ломи! -

извика тя - изви се, отърва се

и спусна се набързо низ брега.

След нея дълго, дълго гледа той

и недобър гореше плам в очи му.

И паметта му мисли зли обзеха.

Зашло бе вече слънце и бързом

вечерни сенки падаха... Въз бряг

възпираха отдолу закъснели

за Бешбунар девойки и далеч

разпръскваше се охолний им смях.

Из друг път сви Стоичко и полека

към село се упъти.

           Много дни

се оттогава минаха - и много

неща през тия много дни. Ей вече

великденските пости превалиха;

разтиквяше се зимата. И всичко

миришеше на млада пролет... Само

мъглива есен гнездеше се още

в душата на Стоичко Влаха, че

отдавна вече Ралица и Иво -

мъж и жена - живеяха честито.

 

Зовеше я той "мое пиле", поглед

от нея не отвождайки, като

от свое скъпо, ненагледно благо.

И не смъгли му щастието нищо -

ни думите на Ралица, когато

тя за Стоичко всичко му разправи,

ни тъмний негов поглед, изпод вежди

при всяка среща мятан неприветно.

А радостта на Ивовата майка

ни споделил би никой, ни постигнал.

И всякой гост у Ралица бе драг

и радушно причакан гост. На всички,

кой знае как, усмивката й крехка

допадаше - тъй ведрата зорница

допада на стопани ранобудни:

не е ли тя на ясни дни благ вестник?

Ех, хубава усмивка беше тя...

 

И с таз усмивка, привечер веднъж,

говореше невястата на Ива,

приседнала край огъня до него:

- Защо ли се забави майка тъй?...

Довчас ще втаса хляба и зарана

ще имаш топъл за в гората. Ранко

нал` ще излезеш? "Ранко, мое пиле;

не ще ли ти се ранко да изляза?" -

отвърна той, с усмивка дяволита

като към нея се изви. - Пък ти!

То вече - каза тя и причерви се

свенливо. Двама млъкнаха завчас.

На огъня притури съчки тя,

а той се взря в камината нагоре.

А вихъра, като пътник закъснял,

на прозорците блъскаше, виеше

и свиреше през ниския комин.

Стояха дълго мълком те така

и този път пръв Иво се обади:

"У батеви останала е майка;

ще трябва да се иде, че навън

я чуй каква е хала разбесняла."

- Пред вратнята завяло й до коляно -

се Ралица обади, веч когато

отвори той вратата да излезе.

Но той не чу, набързо дръпнал пак

да я затвори - че го сипна буйна

виелица в очите, шепи сняг

от стрехи нейде сграбил и вкъщи

да се премъкне хукнала несвястно.

Не задържа тя Ива. С сръчен мах

от себе си отърси той снегът

и възкриви към хлява, по-напред

воловете да понагледа пътем.

"Я гледай, чак и вратнята разтворил!"

- Затрупай я с трупа си! - троснат глас

до него се обади - и докле

да се досети Иво, лют ханджар

се вби в гърди му - дигна той ръка,

изохка и се люшна на земята.

И повторно в гърди му кат вби

ханджара, викна стръвния убиец:

- Мене нейни думи - тебе моя нож!

Сърцето, що се не ломи, за мене

ще да е цяло! - и прескокна той

през трупа и изчезна в тъмнината,

зловещо дето вихъра виеше.

Нощта погълна глухий стон на Ива;

а като че ли слаб, едва досетен

ек и сърцето Ралица досегна -

неясен ек и несъзнан, тъй както

в гората гръм далечен от ловец

на птичка се в сърцето отзовава;

за миг се тя ослуша и отново

я мисълта за утре пак обзе.

 

Седеше тя прибрана тамо в къта,

край огъня, когато се почука

на прозорчето излек. Скокна тя

и вратнята отвори. - "Добър вечер,

невясто Ралко. Мала пък вихрушка! -

бързом издума старата, чембер

като отви и го от сняг отърси. -

Ха затвори, че фтичето ще фръкне!"

- Не е ли Иво отподире? - "Иво?

Къде се е по таз вихрушка дявал?"

И ней разправи Ралица, и плахо

погледна я. "Ей, някъде по път

ще бъдем се разминали" - изниско

ней старата отвърна и повтори:

"Отдавна ли излезе." - Не, отскоро. -

Спогледаха се мълком те - и мълком

край огъня приседнаха да чакат...

Полека-лека вятърът утихна;

и рядко само счуваха се бързи,

отвън из пътя, стъпки и далеч

заглъхваха; а тропота от тях

за дълго се отйекваше в сърца им.

И нещо тежко, тъмно се полека

възйемаше и таеше в душа им,

като на лято дъжд, кога в полето

лежат вън златни снопи неприбрани.

Тъй мина час и друг, а все нема

очакваний от тях да се завърне...

И наведнъж - поджегна ли ги мисъл

нечакана? - те скокнаха и двете

и литнаха на потръс. Пред вратата

те зърнаха полузавени стъпки

и като че ли нещо ги повлече

нататък, закривиха... В тъмнината,

зад зиналите вратни на обора,

на трупа Ивов Ралица се спрепна

и с вик върху му падна во несвяст.

Далеч и близо в глъхналата нощ

разлаяха се псета... Глъч се дигна;

и стекоха се оближни съседи

на писъка у Ивови. Блещукна

фенерче сред навалицата - слабо

огрея то прегърчения труп,

зад прага възнак повален, с широко

изцъклени безжизнени очи -

и него с писък прегръщаха жените.

Отнесоха съседи Ива вкъщи,

а сутринта отнесоха го свои

на гробищата, в вечната му къща.

Пожалиха за чуждо чужди хора;

пожалиха за Ралица, за Ива,

окаяха и старата му майка,

погаткаха "ка`би?" и "кой ще бъде?"

па скоро и забравиха. Една

не го забрави старата му майка

и наскоро, при пролет, се помина.

При синов гроб отвори се и майчин.

Един до друг те легнаха в земята -

и на сърцето Ралици. Злочеста,

една за двама остана да жали,

на гробовете им да реди.

                    Начесто

западаше й мисъл за Стоичка;

западаше й: "Божичко, нима!?"

И морници побиваха я хладни.

(А сам Стоичко, заради когото

и хората пошушноваха нещо,

след Ивовата смърт, на два-три пъти

се по кръчмите мярна - и без вест

подир това на някъде забягна.)

През сълзи тя не видя пролетта,

в тъга не сети лятото как мина

и дойде есен. Есента доби тя

момчана рожба - радостна сълза

во пороя на скърбите й падна.

----------------------------------

Дни минаха и много мина с тях.

Тъй както свива модрия седянко

цветец, когато слънцето залезе,

и тъй сърцето Ралица се сви,

прибрало спомен скъп за ясни дни...

Живей сиротно с своето сираче

живот неволен тя сега. Радей

по чужди къщи, бъхти се весден,

и прязнощ я над хурката заваря.

Но в ваклите очи на свойта рожба,

когато се тя вгледа и познай

в тях Ива - до сърце си го притисне,

и пак оная хубава усмивка

на устните й цъфва, от живота

ненадломена - с несломено сърце.

 


напред горе назад Обратно към: [Епически песни][Пенчо П. Славейков][СЛОВОТО]
© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух