напред назад Обратно към: [Георги Христов][СЛОВОТО]



Живот на кредит


Всичко започна на 13-ти ноември, петък. Валеше дъжд. Скучаех в гарсониерата си в блок деветдесет и шести в комплекс "Меден рудник", когато на вратата се позвъни. Отворих и се озовах лице в лице с лудия съсед от етажа. От време на време му услужвах с дребни суми, за да преживява. Този път той ме изненада, не поиска нищо, а ме покани в дома си на чаша кафе. Приех, за да убия час-два.

Докато сърбах горещата смес, имаща вкус на изгоряла стара автомобилна гума, Петканов ме попита:

- Александре, ти си дипломиран историк, нали?

- Да - отвърнах.

- Но сега не се занимаваш с нещо по специалността си?

- Не. Пуснал съм наематели в два апартамента и сега съм нещо като рентиер.

- Е, има с какво да си посрещаш нуждите. Но като историк, отговори ми на един въпрос.

- Добре - казах и подвигнах рамене.

- Имаш ли нужда от още материално стимулиране?

- Е, не бих отказал. Но доходът ми е стабилен. Приемам само предложения, сигурни на сто процента.

- Разбира се, разбира се. Но аз ще ти предложа нещо специално. Две хиляди процента печалба. Какво ще кажеш на това?

Честно казано, не си мислех нищо. Хиляди лапнишарани са били измамвани от мошеници именно заради това, че печалбата е примамливо огромна.

- Мълчиш. Добре. Преценяш ме. Но аз съм луд. И като такъв, изобретих машината на времето. Не, не подскачай на стола. Всичко е много просто. Досегашните теории разглеждат времето като права линия от миналото към бъдещето. От тази гледна точка процесът изглежда необратим, съгласен съм. Но не е така. Древните народи са по-близо в представата си за времето - змия, захапала опашката си. Но това е кръг. Също невярно. Някои си представят разширяваща се спирала. А за нея е необходима отправна точка в началото. И приемат за начало самото съществуване на Земята. Абсолютно погрешно. Пространството е съществувало, следователно и времето преди възникването на нашата галактика; ще съществува и след нейния неминуем край. Изхождайки от тези съждения, стигнах до извода, че време - пространство представлява затворен цикъл, но не кръг. Познай каква фигура се получава?

- Не мога да гадая. В тази област съм лаик - признах си аз.

- Осморка, драги ми приятелю. Просто осморка. Пресечната точка е настоящето. Е?

Нищо не можех да отговоря. Гледах отдавна изстиналото си кафе. За да прикрия обзелото ме неудобство, запалих цигара.

Недочакал отговор, съседът продължи:

- Шашнат си. Нищо не можеш да кажеш. Там е работата! Това е като да се качиш на въртележката и да се возиш, и същевременно да избираш къде да слезеш. При павилиончето за сладолед, или при дядката с фъстъците.

- Признавам, че съм впечатлен - смотолевих с половин уста.

- Впечатлен. И аз бях. И така изчислих, че ако тяло с равна на земята маса се приближи на разстояние равно на един неин диаметър, моята осморка ще стане досегаема от нас и ще пътуваме в миналото или в бъдещето. По избор.

- Но такова тяло няма! - възкликнах.

- Да. Няма. Но може да се създаде изкуствено. Създадох енергиен фантом. Масата преминава в енергия, и обратно, нали знаеш?

- Човече! - не издържах - Да не ми говориш за енергиен двойник на Земята, осезаем, нещо като силово поле?

- Браво, Колумб!

- Не! Не може да бъде! - упорствах.

- Може. Технологията е студеният ядрен синтез.

- Но американците го отрекоха - опитах се да го прекъсна.

- Американците. Те тръгнаха в неправилна посока. Затова и не сполучиха с лабораторните си опити. Но идеята си остана. Аз само я доразвих в съседната стая. От атомите на водорода, съдържащ се в кофа вода, получавам енергии, с които мога да запратя Земята към центъра на Млечния път. Но не това е целта ми. Задвижваме единствено материалната страна на въпроса. Преди да стана лауреат на Нобелова награда, смятам да стана милиардер.

- И как ще стане това? - попитах заинтригуван.

- Ами, пътешествие в бъдещето е безсмислено. Там може и да нямат пари, кой знае? Затова - миналото. Но какво да се донесе оттам? Предмети на изкуството са изключени. Когато се донесат тук, ще бъдат на възрастта, колкото когато са взети, тоест, ще бъдат обявени напълно справедливо за съвременни фалшификати. Значи злато и скъпоценни камъни, и тук е най-интересното. Моята теория е следната - много малко съкровища от древно време са намерени на територията на България. Част от тях са изнесени от алчни завоеватели. Но останалите? В античността тези земи са били богати. Още преди Христа древните траки са обработвали злато. Но къде е, къде е? Няма го никъде, защото ти ще го донесеш тук, сега!

Зяпнах от изненада.

- Да, ти. Аз съм твърде стар за такова пътуване. Ти си млад, по специалност си историк, с една дума - най-подходящият.

- Не става - отсякох - Имам си тука парици. Не ми трябва лозе на баир.

- Ами? А какво ще кажеш за възможността отблизо да проучиш как стоят нещата с твоята наука? Помисли си само за трудовете, които после ще напишеш? Сега ще откажеш ли? Ще пропуснеш ли единствения си шанс?

Замълчах. Не мислех, не. Знаех, че ще се съглася. Да проследя отблизо събития, за които само съм чел, как бих пропуснал това? Не бързах да дам отговор само да поддържам напрежение.

- Виждам, че се колебаеш. Добре, ще делим наполовина. Моят труд срещу твоя. Всичко, което донесеш оттам, ще разделим на две. Освен това, разходите от твоя страна ще бъдат минимални. Какво ще кажеш?

Колебах се точно две секунди и отвърнах:

- Да. Хиляди пъти, да!

 

* * *

 

Подготовката отне една година. Петканов не искаше да остави нищо на случайността. Посещавах усърдно курсовете по карате в училище "Братя Миладинови". Изчетох всичката достъпна литература за Втората българска държава, защото бях завършил "Древни цивилизации", нещо което не вършеше работа според лудия учен. Апартамента ми заприлича на фитнес зала. Всяка свободна минута помпах мускули и в края на подготовката бях най-съвършенния крадец на света. Хахото, с когото правехме най-невероятната комбина, се превърна в моя сянка. Изучих всичко за фехтовката.

Най-накрая дойде денят Хикс. От обясненията за Машината много - много не разбрах. Представляваше нещо средно между пилотска кабина и консервена кутия, така че трудно се побрах. Разработената специално за мен метално-пластмасовата ризница облякох на голо. Слава богу, не затрудняваше движенията и не тежеше повече от два килограма. За дрехи бях избрал кожен панталон и къса до бедрата туника. Обут бях в шити на ръка специално за мен обувки, приличащи на индиански мокасини. Всичко останало трябваше да си набавя сам от местните аборигени. Влязох в Машината и хванах единствения лост. Петканов се наведе към мен:

- Приятен път, Сашо. И помни - Времето е осмица. Ще направиш кръг в бъдещето и ще навлезеш в миналото. Отброяваш до сто след старта и пристигаш при Йоан - Асен Втори. Маскираш капсулата. Открадваш всичкото им злато и скъпоценности и го връщаш тук. За целта е достатъчно да натиснеш червения бутон на таблото. Процедурата се задейства автоматично. За съжаление, не може да се прогнозира датата на завръщане, но понеже не се върна до вчера, пристигаш в бъдещето. Сбогом.

След това затвори кабината отвън. Завъртях херметизиращата я ръчка. Петканов почука на илюминатора, вдигна палец и дръпна някакъв лост. Всичко се изгуби в бяла мъгла. Затворих очи и започнах да броя. Ситни капки пот оросиха дланта на дясната ми ръка, с която стисках дръжката на лоста. Трябваше само да дръпна към мен и машината щеше да спре. Стиснах зъби и отброих последните цифри. Дръпнах лоста към себе си. С гръмко прещракване електрическите вериги се изключиха. Отворих кабината и се измъкнах навън. Намирах се сред малка горичка. Изминах около стотина метра във всички посоки, колкото да се уверя, че няма никой наоколо. Върнах се при машината и изпод седалката измъкнах къса войнишка лопата. Започнах да копая в рехавата черна пръст. За пръв път се зарадвах, че возилото не е голямо колкото космическа совалка. След три часа усилена работа полянката придоби същия вид, но в недрата си имаше най-великото изобретение на човечеството. Капнал от умора, разпилях върху прясно утъпканата земя малко шума. Огледах работата си и още веднъж, не открих пропуск, и се проснах възнак на земята. Заспах веднага.

Когато се събудих, слънцето грееше високо в небето. Стреснах се от някаква промяна в обстановката, но не схванах каква. Изнурителните тренировки през последната година бяха изострили сетивата ми. Огледах се наоколо. От туфа храсталаци срещу мен полетя дълго копие с кука - сариса, и се заби в краката ми. Скочих. Иззад тях излезе млад воин, облечен в къса до бедрата туника и заметнат с къс плащ химатий. Обут беше в добре скроени сандали. В лявата ръка държеше кръгъл щит пелта. Стоях пред ефеб. Заговорих бързо на латински. Единствената реакция у воина беше, че той обви с дясната ръка късия си извит меч махайра. Преминах на старогръцки. С вик хлапакът се нахвърли върху мен. С ловко движение измъкнах забитото в земята копие и го хванах като тояга. Избих меча на връхлитащия воин и го подсякох. След като падна на земята по очи, му нанесох не съвсем лек удар по тила с тъпия край на копието. Юнакът временно изключи. Претърсих го и намерих малка кесийка с девет златни монети. Шест от тях бяха изтрити от употреба и не можах да ги разпозная. При вида на другите три изтръпнах. Чисто новички три златни солида, сечени от Византийския император Константин Втори. Емисия от около шестотин и петдесета година от новата ера. Бях се озовал в България шест века по-рано от управлението на Йоан Асен Втори. Тук още нямаше такава държава. Замаян, седнах на земята. Обмислих положението си внимателно. Имаше два варианта - да се върна в бъдещето с празни ръце, или да отида в столицата на Велика България - Фанагория. При преселението на прабългарските племена щях да имам достатъчно възможности за кражба на скъпоценности. Те бяха диваци и със сигурност обичаха да плячкосват. Пленникът ми се размърда и се наложи отново да го подпра с копието. Реших да се поогледам, да науча в кое време точно съм попаднал и тогава да преценям какво да направя. Свалих химатия от тракиеца, взех и меча му, а колана му използвах, за да завържа ръцете и краката му зад гърба. Придърпах го до храстите. Запуших му устата с туниката, така че да може да диша, и тръгнах. Предстоеше ми преход от тридесет километра до най-близкото пристанище - Анхиало.

След пет-шест часов преход, по залез слънце влязох в градчето. Бързият оглед в пристанището предизвика отчаяние. Най-големият плавателен съд, който отиваше в столицата на Византийската империя Константинопол, бе малка гемия миопарона. Размерите му не внушаваха уважение. Влязох в пристанищната таверна. Както и очаквах, открих всички моряци в нея. Почерпих присъстващите и получих тяхното благоволение. В моя чест се разказаха всички страшни истории на Евксинския понт, известни на дрипавите моряци. След много ритони с вино, като се разделих с две златни монети и като вдигнах една огромна делва - питос, за да докажа, че струвам нещо, гръцките моряци се съгласиха да ме вземат с тях до столицата. С много ругатни потеглихме при изгрев слънце. Времето се случи необичайно хубаво и след три седмици дрейфуване и напивания във всяко пристанище, пристигнахме. В Константинопол научих, че е лето господне шестотин седемдесет и пето. Още същия ден склоних капитана на една триера срещу четири солида да ме превози до Таврия, както наричаха полуостров Крим. След два месеца пристигнах във Фанагория с две златни монети и никакви идеи.

 

* * *

 

В столицата на българския хаганат ме очакваха много изненади. Хан Кубрат, когото тук наричаха Хубраат, беше починал през шестотин шестдесет и осма, преди седем години. Прабългарите водеха заседнал живот - строяха масивни сгради и нямаха намерение да ходят никъде. Имаха писменост, наподобяваща санскритската, а ханът беше военновременен вожд, който не се бъркаше много - много в морските дела. Цялата власт се съсредоточаваше в жреца. Котраг с част от племената беше заминал преди три години на север. След време щеше да основе Волжско - Камска България там, където Кама се влива във Волга. Като всички българи, Кубрат беше разделил съкровищата си между синовете си. За мое огорчение, най-малкият Аспар-хрук беше получил само бащината християнска благословия, меча на Атила - Авитохол и най-войнствено настроеното от всички племена - оногондурите. Властваха натуралните размени, парите служеха за украса по всевъзможни начини - обеци, верижки, гривни. Открили бяха занаятите, но основният поминък си оставаше скотовъдството. След поредица размени, предназначени да осигурят прехраната ми, останах само с оскъдното си облекло. Тогава реших, че е време да се заема с нещо, което да ми осигури топлата вечеря занапред. Станах наемник в конницата на ювиги хан Аспарух. Отначало ме приемаха с недоверие, като всеки чужденец, но след като за два-три месеца изучих елементарния им език, лека-полека ме приеха за свой. Участвах и в кампанията срещу напиращите от изток хазари, където естествено се отличих в битките. Тези номади разчитаха на числеността си, а не на бойните си умения и за нашата дружина не представляваше проблем да спечелим много битки. След оттеглянето на хазарите се върнах в аула като покрит със слава воин. Настъпи времето да взема нещата в свои ръце. Верни на всички примитивни цивилизации, моите съплеменници вярваха в свръхестественото. Крайният синкретизъм на вярата им ми посочи правилния път. Издялах от дърво двадесет и четири еднакви плочки, на които изписах руническата азбука. Смесвах по малко лошо и добро в предсказанията си и скоро започнах да се замогвам, обирайки тези наивници, имали нещастието да ме срещнат. Скоро славата ми се разпростря, поддържана единствено от безрезервно повярвали ми простодушни хора. Изчакал достатъчно, започнах да вещая зла орис за държавата - поради неспазване на всеизвестната Кубратова повеля всички да останат заедно и да отстояват земите си. С това естествено си навлякох гнева на хан боил коловъра, който веднага ми изпрати няколко доверени свои хора да ме вразумят с широкия край на меча. Тези момчета нямаха представа срещу какво се изправят. Обезоръжих ги всички с известните само на мен похвати и доста ги поотупах. Когато си тръгнаха с доста синини, насъбралата се тълпа зяпачи ме приветства възторжено - шега ли е това, сам можех да се преборя с десет войни? Сигурен бях, че ще се намери някой да доложи на хана как негов дружинник е набил няколко човека на хан боил коловъра. На другата сутрин веднага след изгрев слънце ме посети ичургу боилът, който се занимаваше с вътрешните дела на племето и ме отведе при Аспарух. С него се разбрахме веднага. Направи ми впечатление на честен и открит човек, горе-долу в моя възраст. Похвали ме за битката ми с нападателите и ми предложи да обучавам на изкуството на боя неговите конници. Разбира се, пожела и да му погадая. С предварително белязаните руни, това не представляваше проблем. Извадих първо "тейваз", енергията на воина, след това "ехваз", кон, движение, и накрая "ингуз", нови начинания, плодородие. Казах му горе-долу истината - че е велик воин на духа, че през него протича волята на Тангра и всичко, което трябва да стори, е да следва божествената повеля. С конни походи ще придобие нови земи, където ще живее нов живот и ще основе държава на българите, която ще пребъде през вековете и ще съхрани заветите на баща си Кубрат. На пророчеството присъстваха кавхана, ичургу боила и жената на хана -катуна, както и великите боили, които посрещнаха думите ми с викове на одобрение, но аз видях, че ханът се умисли. Бях посял червея на съмнението у него.

Когато ме отпрати, уж случайно изпуснах руната "Наутиз". Всички се вторачиха в мене, а аз им казах, че руната е паднала обърната и означава пълно опустошение на земите на хиляди стадии оттук. Жалко че никой мой съвременник не може да оцени изпълнението ми - според мен достойно за "Аскеер". На другия ден помолих кавхана да ми уреди лична среща с Аспарух. Когато се срещнахме, успях да го убедя, че неговата сигурност е на първо място, и трябва да обуча първо него, а след това и личната му конница на изкуството да водиш битки и да побеждаваш. Той се оказа способен ученик - бързо схвана основните кати. Конниците също се включиха един по един. Никой от тях не можеше да гледа как вождът е по-можещ от него в боя. Малко по малко се сприятелихме с Аспарух и станах чест негов сътрапезник. В разговорите, които водехме, го убедих, че и жените на племето трябва да са способни да воюват, защото често техните качества превъзхождат мъжките. Получих титлата боил и кожен колан с красиви ръчно ковани сребърни токи, съответстващ на ранга ми. Ханът се съгласи с мен и скоро всички оногондури се обучаваха на опростен вариант на карате, като по-напредналите учеха изоставащите. Жените не отстъпваха по нищо на мъжете. За около година всички бяха готови бойци. През това време използвах цялото си красноречие, за да убедя водача, че е време да отпътуваме на запад, където ни чака благоденствието на плодородната земя и съзидателното начало. С много битки на източните граници, Баян удържаше трудно врага. Започнахме подготовка за похода. Всички бяха против заминаването на племето, но следвайки моите заръки Аспарух не им обърна внимание. През лятото на шестотин седемдесет и седма година потеглихме. Всъщност, те използваха китайския лунен календар и според него беше шест хиляди сто деветдесет и седма година от съществуването на света. След тримесечна езда се установихме в местността Онглос, Мала Скития. Изградихме укрепен аул и изкарахме тежка и продължителна зима. През пролетта разширихме границите си на влияние след множество битки с неочакван за мен враг - славяните. През лятото преминахме Истър и се отдадохме на битки и грабеж. Визатийският император беше зает да отблъсква арабите и не му беше до нас. Отначало събирах злато и скъпоценни камъни, но златото тежеше много и го разменях срещу скъпоценни камъни и съхранявах само тях. През шестотин и осемдесета Константин ІV реши да ни разгроми и се появи с флота си в Онглос. Той си нямаше представа от нашата мощ, и си мислеше, че с гръм и трясък ще разпръсне ордата диваци, стануваща на северната му граница. Като видя обаче петдесет хилядната ни армия (бяхме въоръжили и жените), избяга от страх в Месемврия. На следващия ден ромеите влязоха в решително сражение и ние ги пометохме. Вече нямаше нужда да подтиквам Аспарух. След тази победа навлязохме в земите отвъд Истър. Убедих владетеля, че няма смисъл да воюва с местното население и сключихме договор за взаимопомощ със седемте славянски племена. Не закъсняха и византийците. Константин беше наясно, че след този разгром ще му трябват години, за да набере ударна мощ, която да изпрати срещу нас. Сключихме изгоден мир, който всъщност утвърждаваше новата държава. Време беше да си ходя. След като построихме новата столица на Велика България Плюска или Плиска, което означаваше плоско, равно място, натоварих на три коня имането си и потеглих на югоизток. Нощта ме свари в полите на Хем.

Запалих огън, ударих един див глиган и си приготвих вечеря. Сочните пържоли от свинския врат, мирисът на гора, примесен с дим ме докараха до състояние, неизпитвано с години.

Изведнъж осъзнах, че съкровенните мечти на живота ми са се сбъднали. Не исках да живея сред панели, нито като рентиер, богаташ, милионер. Исках да живея тук, сега, като човек. Бавно додъвках пържолата си и станах.

Зарових скъпоценните камъни в близост до един хълм, натоварих остатъците от глигана на единия от конете и с все сила препуснах към аула на хана. Все някак щях да му обясня защо съм холид толкова далеч от чертога сам на лов... Но дори и да ме обезглавеше - все едно: това щеше да е моят истински любим, щастлив живот, а съвременната ви цивилизация кучета я яли!

 

 

(Набрали и въвели в мрежата: Bourgas.org Team)

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Христов][СЛОВОТО]

 

© Георги Христов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух