напред назад Обратно към: [Георги Христов][СЛОВОТО]



Остров в душата


Този разказ се посвещава на Христо Карастоянов

 

Юнското слънце приятно галеше тялото ми. Полуизлегнат на бака, следях действията на Бердж Дюлгерян със зле прикрита завист. Ловко, като фокусник, Бердж отдаде вързалото, същевременно оттласна моторницата и когато тялото му се наведе под невъзможен ъгъл, се прехвърли през леерите на кърмата. Атанас Манолов - Крокодила превключи скоростите с дълъг железен лост. Капитан Велков, известен повече като Малкия Душан, завъртя руля и "Безименна" с грациозността на лебед се отдели от кея зад Сухия док. Навлизайки в акваторията на Бургаското пристанище срещу поривите на североизточният вятър, лодката се закандилка със странно накреняване към левия борд. Пръски от прииждащите морски талази се изляха върху мен. Може би неправилно разположение на баласта? Реших да не се бъркам в работи, от които нямам представа, и се преместих вляво от рубката и запалих последната си цигара. Когато я допуших, понечих да я хвърля зад борда, но се сетих, че в морето и без това има достатъчно боклуци и я изгасих в капака на празната цигарена кутия.

Пътуването ни отне не повече от тридесет минути. Гледах с удоволствие как остров Света Анастасия бавно се приближава. Отивах на ежегодната си няколкодневна почивка от цялостната отврат, наричана кой знае защо Цивилизация. Приближихме се към малкия кей бавно, като акула, дебнеща плячка. Подхвърлих вързалото на Димитър Велков - Големият Душан и се отдръпнах да не преча. Бердж и Наско скочиха на кея и задържаха носа на ладията, докато Малкия Душан се занимаше с руля. Акостирахме меко. Обърнах взор към острова, установих, че дървеният затвор, превърнат сега в хотел, и фарът са си на мястото и скочих на сушата. Оставих моите приятели да разтоварват животоспасяващите водка, джин, гроздова ракия и кафе, и тръгнах да изкачвам стълбите. Когато идвах тук, винаги чувствах някакво странно успокоение на душата. Подминах хотела и веднага чух дрезгаво пеене, което се носеше от кръчмата. Начумерих се. Идвах да си почивам, а не да се запивам се непознати. Бутнах вратата на кухнята и видях Маргото, приятелката на Малкия Душан да снове със сръчността на многоръка богиня между тенджерата, скарата, хладилника и дъската за рязане на салати. Кимнах и влязох в постройката от миналото. Вътре ме чакаше приятна изненада. Възрастна двойка седеше на първата маса. Поздравих дружелюбно, жената се изгледа с интерес, а мъжът спря да пее и се представи като Симеонов от Ямбол. Казах си името и пристъпих към шубера. Поръчах си двойна доза водка "Доктор'с" и седнах на масата в дъното. Оттам се откриваше чудесен изглед към морето.

Преди да приключа с половината от пиенето, към мен се приближи Големият Душан и ми каза:

- Иване, гледам те, че зяпаш скалите. Искаш ли да ти разкажа старата лъженда за вкаменения кораб?

- Давай - отвърнах.

- Преди много време, не знам точно кога, тук е имало женски манастир. Някакви пирати, наричани по крайбрежието "лази", решили да нападнат манастира и да го оберат. Изненадани от чистотата и простодушието на монахитине обаче, решили да заживеят на острова с тях. Известно време им помагали в това-онова, но буйните сърца ги теглели към морски приключения и една вечер решили да отплават тайно. Игуменката ги усетила и изрекла най-жестоките клетви, които й били известни. Корабът и хората се превърнали в камък. Погледни сега надолу. Какво виждаш?

Действително, една от скалите имаше форма на гемия.

- Интересно. А имаш ли представа каква е историята на острова? - попитах.

- Не, Ванко, нямам. Но тук едни приятели са ми оставили една книга, в случай, че някой се заинтересува. Нещо свързано с археологията беше - отвърна Душана и тръгна да я донесе.

Един час по-късно, вече порядъчно наквасен, четях в леглото "Бургас - Вечното пристанище" от Карайотов, Кияшкина и Господинов с чаша водка в ръка и димяща цигара между устните. Преди да преполовя първата глава обаче, неусетно съм заспал.

... Островът изглеждаше иначе. Фарът липсваше. На негово място се мъдреше неугледна порутена вятърна мелница. Погледнах към града. Две високи минарета на джамии грабваха окото с дисхармонията си. Лявото беше наклонено досущ като кулата в Пиза. Самотен ветроход се рееше в залива. Запътих се към единственото познато ми място - църквата, където се надявах да намеря покой за изтерзаната си душа. Когато стигнах до вратата, каменната плоча с надпис на катаревос - средногръцкия книжовен език грабна погледа ми. До нея се търкаляше монета. Наведох се и я взех в ръка. Стара арабска сребърна монета. Според мен, на лицевата й страна имаше надпис година хиляда петстотин и седемдесет и пета, или нещо такова. Датирането на монети никога не ми е било специалност. Нито археологията, макар че имах претенции за известни познания по история, които надхвърляха скромните незнания на учителката ми в средното училище. Поради което имах оценка четири в дипломата си, разбира се. Влязох в църквата сигурен, че всичко се случва насън. Резбованият иконостас блесна с цялото си великолепие. Заразглеждах го с интерес. В съня ми той беше реален, цял, без пораженията на времето и хората, какъвто бях свикнал да го виждам. Обърнах глава надясно и с възхита огледах овенчаните с нимбове глави на светиите Георги и Никола, изрисувани на стената от неизвестният майстор на четката. Реших, че е от късното Средновековие, ХV - ХVІ-ти век, защото по това време тези светци са били изключително популярни сред живущите по крайбрежието. В този момент усетих чуждо присъствие и завъртях глава наляво. Пред мен, като безплътна сянка стоеше монах отшелник. Говореше ми нещо, но архаичният му диалект си оставаше неразбираем за мен.

Прозрях. Островът, като огромен телепорт, притежаваше силата да те запраща във времето и пространството, в посока, по негово желание. Слава богу, всичко си беше само един натрапчив сън. Отново почувствах, че някой гледа в тила ми и рязко се завъртях. Долната ми челюст бавно увисна. Връх! Пред мен стоеше Падналият ангел, Сатаната, Дяволът или както там му викате. Нервният ми кикот разсече като с тесла помещението и рекох:

- Махни се, Сатанаил!

След това се прекръстих правилно или не и вдигнах срещу него висящият на врата ми католически кръст.

- Иване, Иване, Иване - чух го да казва - Ерудит, като теб. Срама нямаш ли? Не знаеш ли, че и аз съм божие творение, и славя Неговият символ всеки ден? Къде мислиш, че седя? Той е Пръв сред Равни, не помниш ли?

- Да бе, да - отвърнах. - И сега какво?

- Как какво? Дошъл съм за непокорната ти душа. Имам тук един договор, с който смятам да те обвържа. Избран си да помагаш на злото, момче. В замяна, получаваш всички материални придобивки на шантавия ти свят, за които само си мечтал.

- Готово, мой човек - изрекох. - Това с кръв ли ще го скрепваме, или обикновеното мастило върши работа?

- Предпочитам с кръв, ако обичаш. Отецът, Господа Бога Наш, или както ти го наричаш, за мен е Началник. Не обичам да го ядосвам с калпазански свършена работа. Ето ти нож.

Порязах левия си палец и го залепих накрая на текста, без да се колебая нито миг. Сатаната го огледа критично, кимна доволно и щракна с пръсти.

...Мигом дойдох на себе си, лежащ на тревата зад църквата недалеч от пътеката, която водеше към кръчмата. Станах бавно и тръгнах натам. Малкия Душан излезе от нея, погледна ме странно и попита:

- Иване, къде се губиш два дни? Ако не бяхме намерили мобилния ти телефон, щяхме да си помислим, че с плуване си се добрал до Бургас. И какво, по дяволите си стиснал в лявата си ръка?

Бавно разтворих длан и погледнах. В ръката ми проблясваше стара сребърна арабска монета. На палеца ми имаше резка със съсирена по краищата й кръв. Изхилих се глупашки. Почувствах се като пет милиона долара в брой. Бях прекарал не кой да е, а Падналият ангел! Поех въздух и възторжено изкрещях:

- Глупак! Адът е тук, сред нас, на Земята!

Малкият Душан ме изгледа със съжаление в очите си и тръгна бавко към кея, клатейки глава.

 

 

(Набрали и въвели в мрежата: Bourgas.org Team)

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Христов][СЛОВОТО]

 

© Георги Христов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух