напред назад Обратно към: [Георги Христов][СЛОВОТО]



Писмо от оня свят


Всяка прилика с действителни лица или събития, е плод изцяло на случайност.

 

Априлско утро. Напълно в унисон с мрачното ми настроение, лепкава, сиво-жълта, примесена със смога от нефтената рафинерия мъгла стискаше във влажната си прегръдка улиците на Бургас. Облечен в традиционното си облекло - сини джинси и сафари "Ливайс" вървях по тротоара и подритвах смачкана кутия "Кока - Кола".Беше студено, но черната ми памучна тениска лепнеше от пот. Голям товарен закрит фургон запречваше тротоара, паркиран неправилно до знака "Паркирането забранено". Не виждах на повече от три метра, но малко ми пукаше. Бях провел кратък, съдържателен разговор с шефа, от който се вбесих. Изложих всичките си доводи и идеи. Сподели ми какво мисли той за мен, и какво очаква от мен. Но най-важното, научих какво трябва да върша. Това ме подлудяваше, тъй че десетте градуса по Целзий не ми правеха никакво впечатление. Излязох от неговата канцелария изцяло с неговите идеи. Не зная как го постигаше, но явно гениите в България не са се свършили. Не и в управлението на държавните служби. Принципно погледнато, беше прав човекът. От шест месеца забатачвах все повече разследването на най-обикновен случай - разпространение на цигари с марихуана. Имах всичко - връзките на обекта, почти цялата клиентела, местата на разпространение. Липсваше ми най-важното. Откъде, по дяволите, идваха доставките на "тревата" на едро и кой ги доставяше? Накъдето и да се завъртах, удрях на камък. Имах чувството, че обектът ме изпреварва на всяка крачка. Не исках да прибързвам, но времето и шефът ме притискаха. Несъзнателно вървях към дома на престъпника. Правех грешка, сигурен бях, но не спрях, а продължих да се шляя по "Александровска". Сритах за последен път металната кутийка и завих по "Димитър Благоев". Подминах номер двайсет и едно и продължавах да се чудя как да преодолея ширещата се в главата ми празнота, когато някой ми подвикна:

- Ей, момче, ела да удариш едно рамо!

Обърнах се, отворил уста да отвърна подобаващо и се вкамених. Моят човек, този, който исках да закова, стоеше до вратата на приземен гараж и говореше на мен!

- Не ме зяпай така. Ела и ми помогни да запаля колата.

- Съжалявам - отвърнах сравнително учтиво - Не разбирам нищо от автомобили. И бързам, при това.

- Не те викам да ремонтираш, а да буташ, пич. Като я запалим, ще те откарам, където отиваш.

- Без майтап? - попитах

- Няма майтап. Ела и бутни, я какъв си як.

Огледах го и се засмях. Просто бяхме в различни категории. Дебелите му като цепеници ръце му придаваха страховит вид. Всичко се разваляше от огромния му корем, изхлузен изпод размъкната оранжева тениска с размер XXL.

- Дадено - чух се да казвам. - Но няма да си седнал вътре, щото тежиш повече от колата.

Дебелакът се засмя небрежно и веднага придоби щастлив вид, все едно, че му белех банан. Отвори вратата на приземния гараж и влезе вътре. Последвах го много внимателно. Сигурен бях, че правя нова грешка. В главата ми светеше мигаща червена лампа с надпис "Отстранен от разследването", но външно изглеждах като каменен индиански тотем. Най-малкото се надявах, че е така.Щом влязох вътре, изживях поредния си шок. Вътре с грациозна небрежност стоеше паркирана някаква антика, производство на "Опел" от края на седемдесетте години. Ръждиви петна избиваха на тавана и задния капак. Левият стоп липсваше. Дори Херкулес не би могъл да я помести.

- К'ва е тая кошница, брато? - попитах - Сигурно е от преди войната. Дай да си я оставим да почива в мир.

- Не гледай външния вид. Взех я за бачкане. Двигателят е като часовник. Ходовата част е след основен ремонт. И не ме гледай така, а бутай!

Бях дошъл да помагам. Положих ръцете си на предния капак и започнах да бутам. Симпатягата не се качи в колата, както очаквах, а също забута с една ръка, облегнал тежестта си на автомобила. С другата ловко завъртя волана. Возилото тежко издрънча, преодолявайки бордюра и с достойнството на ветеран, несломен от битки, се ширна по средата на улицата. Преместих се отзад. Юнакът, символ на мъжка красота през деведесетте, натисна едновременно с мен. Противно на всякаква логика, изминахме не повече от пет метра и автомобилът запали. Избърсах замърсените си ръце в изтритите си джинси, отворих предната дясна врата и седнах.

- Е, сега накъде? - попита ме човекът.

- Излез на "Александровска" и след това надясно. Там ще ти кажа накъде.

Извадих цигара и запалих с металната си запалка "Зипо". Дръпнах с наслада и издухах бавно дима. Нямах никаква представа, че паля последната си цигара за дълъг период от време.

Дебелакът ме изгледа така, сякаш го ритнах отзад. Неодобрението му пролича, но се въздържа от коментари. Само отвори страничното стъкло до долу. Не бяхме изминали и двайсет метра, когато от мъглата пред колата изведнъж се материализира от нищото пешеходец, който вървеше с гръб към нас по средата на платното. Моят човек наби рязко спирачката. Ръката ми с цигарата се удари в арматурното табло. Огънчето се разпръсна навсякъде. Едновременно заругахме, като аз се замятах лудо и изтърсвах от скута си въгленчетата. Спътникът ми замлъкна по средата на псувнята си. Чух три приглушени изстрела. Обърнах главата си наляво, като в дясната си ръка продължавах да стискам смачканата цигара. Видях остро непознато лице, с ясно изразени скули, което нямаше да забравя никога повече. Говедото стискаше в ръка карабина "Мазалат" със заглушител, разработена на основата на 7,62 мм. АК, подпряна на спуснатото стъкло. Преди да си отворя устата, видях как онзи натиска спусъка. Сякаш ме удари двутонна преса. Съзнанието ми угасна отведнъж.

Пропадах в бездънна яма. Реех се в безтегловност и все пак надолу. По някое време до мен се доближи прекият ми началник, както си седеше на тапицираното кресло. Помаха с пръст и ми извика "Ти си длъжен!". Неговият вик кънтя дълго време. Ехото го подемаше с нова сила, веднага щом почнеше да затихва. Бях длъжен. Спомнях си, че съм длъжен, но какво по дяволите и на кого? Като стигнах дъното, разбрах, че това е някакъв скапан тунел от канализацията и аз вървях по него. Таванът - нисък и обрасъл с лишеи - ме караше да вървя приведен. Виждах светлината накрая му, нейде напред, на хоризонта, но вървях, защото бях длъжен. Стана ми студено, защото газех в някаква вода. Можех само да се надявам, че не е фекална. Но дори и такава, беше ледено студена, а нали е пролет?

Пролет. Като кодово название думата включи съзнанието ми на пълна мощност. Пролет. Пролетта е символ на Великото Начало на кръговрата на Живота. Всичко цъфти и е време за любов, но не и тук, не и в този град, когато вървиш сам в мъглата.. Изведнъж си спомних всичко. Всичко! Дори гадната муцуна, която ме продупчи с карабината, преди да реагирам! Закрещях неистово и отворих очи. Викът замръзна в гърлото ми. Бях в пълно съзнание, дума да няма. Само че се намирах в допотопния "Опел", краката ми овързани с предпазния колан, а на ръцете ми имаше белезници! Обърнах глава наляво. Мъртвецът си беше там, прилежно овързан за седалката като колет. Погледнах надолу. Краката ми до коленете бяха във вода. Веднага схванах положението. Колата се намираше в дъното на морето! Запищях отново и се замятах, но не постигнах нищо повече от това, че белезниците се впиха в китките ми още по-здраво. Болката от притиснатите кости проясни напълно разсъдъка ми. Ни в клин, ни в ръкав си спомних любимата фраза на баща ми - "Морето обича смелите". Нервен кикот ме разтърси и премина в глухо ръмжене. Ръмжах от ярост, като животно, хванато в капан. Бях полицай, закопчан с белезници за ръцете и то отпред. Голяма грешка. Мигом се заклех, че бандитите, сторили ми това, ще го изживеят по същия начин. Стиснах лакти, да се уверя, че не са ме претърсвали и въздъхнах облечено. Под лявата си мишница усетих удобната твърдост на служебния ми 9 мм пистолет "Макаров". Допуснаха три основни грешки. Не ме бяха довършили. Мислеха ме за дребна риба от бизнеса и не ме бяха обискирали. И най-важното. Не допускаха, че съм добър плувец. С дясната ръка бръкнах в левия вътрешен джоб на сафарито си. Извадих резервни ключове за белезници и откопчах ръцете си. Слава на аллаха, че излязох от къщи облечен така! Бръкнах в десния вътрешен джоб, извадих сгъваем нож и прерязах ремъците на предпазния колан, с който ме бяха овързали. Водата в купето бавно се покачваше. Започнах да треперя от студ. Щеше да ме довърши, ако не направех нещо бързо. Пресегнах се към задната врата и отворих леко прозореца, за да изравня налягането. Можех само да се надявам, че не се намирам по средата на Бургаския залив... Водата нахлу през прозореца. Нямах много време, а трябваше да изпълня едно неприятно задължение. Да обискираш труп не е много морално, мина ми през ума, но при тези обстоятелства! Интересно. И него го бяха пропуснали. Взех му портфейла и го натъпках в предния джоб на джинсите си. Разделих се с вярното си сафари, с него на гърба шансовете ми да изплувам ставаха незначителни, извадих служебната си карта и я подпъхнах под колана на кръста. Нивото на водата вече стигаше до врата ми. Изчаках, целунал тавана, вдишвайки дълбоко, водата да запълни цялото купе и отворих страничната врата на колата. Изплувах, оттласнах се от нея и поех нагоре. Струваше ми се, че плувам цяла вечност. Съсредоточих съзнанието си в една мисъл - нагоре, нагоре, нагоре... Изскочих на повърхността шумно като хипопотам, пръскайки струи вода на всички страни и шумно хриптейки в опитите си да поема въздух. Минута - две се задържах на гръб, докато установя най-важното. Който и да стреля по мен, не ми продупчи дробовете. Обърнах се и се огледах. Току пред мен и малко вдясно на пет - шест метра се намираше рибарският далян под Созопол. С нежелание поех наляво, към къмпинг "Кавацие", до който имаше не по-малко от сто и петдесет метра. Не се притеснявах, че тези, които хвърлиха колата в морето, можеше още да са там. Те отдавна си бяха заминали, изпитвайки удоволствие от добре свършената работа. Притеснявах се каква ли картинка бих изглеждал в очите на рибарите - Ихтиандър, изплувал от дъното на морето с памучна тениска, протрити джинси и презраменен кобур с пищов.

Не можех да рискувам.

Щяха да задават въпроси, а аз имах нужда да остана насаме със себе си, а може би и с чаша джин, сух като прегорялата трева под жаркото юлско слънце. Мисълта за чаша джин ме поободри и ми вля свежи сили. Удвоих скоростта на плуване и то не ми изглеждаше толкова мъчително, колкото преди.

Стигнах брега съвсем изтощен. Лежах на плажната ивица не по-малко от десет минути, събирайки сетни сили. Никой не се завъртя насам, да ми се пречка и да задава неудобни въпроси. Станах залитайки и тръгнах към бунгалата. Не можех да разбия врата, не сега, връхлетях с цялото си тяло върху рамката на прозореца на първото бунгало и изкъртих укрепващия райбер. Двете крила се разтвориха рязко и стъклата се счупиха с шумно дрънчене. Гледката вътре ме разочарова. До началото на летния сезон имаше много, много време. Бунгалото беше празно като главата ми. Запътих се към рецепцията, схлупена постройка, почти изцяло остъклена. Този път изобщо не се мъчих да разбивам. Засилих се колкото можах и връхлетях върху стъклото в метална рамка, служещо за врата. Паднах вътре сред дъжд от стъкълца и се плъзнах по инерция по балатума на пода. Влязох с елегантността на хвърлен куфар, тежащ сто килограма, но нямаше кой да види това. Мамини гугутки, все пак бяха почнали подготовката за сезона - в рецепцията имаше дървено бюро, стол и преживяващ сетните си дни шайбов телефонен апарат. Хвърлих се отгоре му, като футболен защитник, заработващ премия от хиляда долара. За голямо мое облекчение от вдигнатата слушалка се чуваше сигнал "свободно". Избрах шестцифрен телефонен номер след кода на град Бургас и казах:

- Монка, здрасти, аз съм.

- О, Коле, брато, радвам се, че ми звънна! Що не минеш към офиса след обяд, имам да ти разправям. Ще обядвам с една клиентка, сто и осемдесет висока, черна коса, зелени очи, един бюст...

- Зарежи. Трябва да дойдеш да ме вземеш от къмпинг "Каваците".

- "Каваците"? "Каваците?! Какво правиш там, бе! Сега е април!

- Знам. Лових риба с лодката. Някакъв катер на бреговата охрана ме блъсна и ме потопи.

- А стига бе! Какви ги дрънкаш, ти нямаш лодка. Нещо чуждо си забърсал, мискинин..

- Ела и ме вземи, иначе няма да чуеш историята до края. Аз съм на рецепцията, до бариерата. - помълчах малко и добавих предварително уговорения ни код за спешност - Студено е като през зимата.

- О-о. До половин час съм при теб.

- Действай - казах и положих слушалката на вилката.

Сега можех да отпусна малко. Свлякох се на пода и се подпрях на бюрото. Адреналинът, който уплашеният ми мозък беше впръскал във всяка клетка на тялото, за да се боря и оцелея, се изпари. Всички болежки, и стари и новопридобити се обадиха едновременно. Поех си дълбоко въздух, и поради липса на друга алтернатива, съвсем съсредоточено завих от болка.

Бях премного уморен, или загубил много кръв, а може би и двете. Щом болката ме отпусна малко, изпаднах в безпаметен унес. От него ме извади клаксон на автомобил. Изправих се бавно, на части, като дърводелски метър и видях сив "Фиат" с бургаска регистрация. Първото хубаво нещо, което ми се случваше за деня. Излязох през вратата, внимавайки да не се порежа на стърчащите стъкла, залитнах и се подпрях на металната рамка. Симеон изкочи от колата и ме подхвана под мишниците.

- Дръж се. Ще те замъкна до колата.

Направихме няколко зигзагообразни движения, сякаш танцувахме валс, защото тежах поне трийсет килограма повече от приятеля си. Изминахме някак си петте метра до колата. Монката ме подпря на багажника, отвори задната лява врата и с бутане и влачене успя да ме положи на задната седалка. Затвори вратата, качи се и потеглихме. Помълча минута - две и каза:

- Изглеждаш ми доста зле. В джоба на предната седалка, който е до носа ти, има половин бутилка уиски "Савой клъб". Пийни си. Ще те закарам при мой познат медик в частна клиника, който не задава въпроси, стига да му се плати добре. После ще разказваш.

Само кимнах с глава. Нямах сили и желание да говоря. Извадих бутилката, отвинтих капачката и налапах гърлото. Колата друсаше, голяма част от алкохола се стече встрани от местоназначението си, но въпреки това успях да погълна не по-малко от двеста грама. Оставих бутилката на мястото и отново се унесох. В полусън си представих мрежата от събития, случили се тази сутрин, и фактите се строиха в правилни редици един зад друг. Спомних си големия закрит товарен фургон, паркиран под знака "Спирането забранено". Не би трябвало да е там, в централната градска част се разрешаваха товаро-разтоварни дейностти само от пет до седем сутринта. Спомних си малката видимост и небрежния пешеходец, застанал по средата на кръстовището между "Димитър Благоев" и "Александровска", който също нямаше работа там. Стигнал бях до някоя от връзките на обекта, която е близо до цялата операция, което наложи неговото елиминиране. Случайно се озовах в неподходящото време на неподходящото място. Някой ме е предал. Някой, който е наясно с нещата, някой отвътре...

В клиниката прекарах три безрадостни часа. Противно на очакванията ми доктора се оказа висок и строен мургав симпатяга, не повече от четиридесетгодишен, здрав като унгарски кон, вечно намусен като строг учител и сговорчив като пожарен хидрант. Океана от болка, в който ме потопи, донейде си беше по моя вина. Погълнатото уиски пречеше на упойката да подейства напълно. Стенех неприкрито, без да се правя на герой. След като лекарят приключи с изтезанията, Симеон ме откара в дома си и излезе да купи предписаните лекарства. Не споделях напълно желанието му да ме натъпче с всички тях. Щом заключи външната врата стигнах някак до хладилника. За мое огорчение имаше само три четвърти пълна бутилка с кайсиева ракия. Изгледах я със съжаление, заради ниското съдържание на алкохол - само 36 градуса. По-добре от нищо, рекох си и погълнах обилна доза, която би свалила кон от десет метра. Докуцах обратно до леглото и потънах в дълбок укрепващ сън.

Дойдох на себе си посред нощ. Монката спеше дълбоко на дивана в хола и хъркаше с мощта на товарен хеликоптер. Изминах краткото разстояние до хладилника и довърших кайсиевата отврат.

При следващото ми събуждане беше вече ден. Чувствувах се като крушенец, блъскан в скалите на брега най-малко седмица. Отново направих набег до спасителния пункт. Хладилника обаче не ми донесе никаква радост. Никой не се бе погрижил за мен и сахарската ми жажда. Нямаше нито капка пиене. Отидох в хола. На ниската масичка имаше бележка. Прочетох я два пъти, от което съдържанието й не се измени. Най-обикновени напътствия какви лекарства да взема и как. Имаше и други начини да се преселя в небитието, кои от кои по-добри. Извество време премислях, но после се реших. Чичко Доктор изглеждаше компетентен. Набрах половин шепа от плодовете на фармацевтичния труд и отидох до мивката в кухнята да ги глътна с вода.

Вече трети ден приятелят ми ме отглеждаше като болнаво пеленаче. Време е нещо да променя. Радвах се, че оня тип ме перфорира с карабина "Мазалат". Седем - и - шейсет - и два милиметровият куршум е остър и те пронизва като с шиш. Тъпият излиза отзад, отнасяйки парче от теб, през което минава котвена верига. Небрежният му изстрел ме бе улучил в дясното рамо, малко под ключицата. Куршумът, минал през месото, беше продупчил и триглавия мускул отзад на дясната ми ръка. С втория имах повече късмет. Имах прекрасна резка на главата над лявото ухо в протежение на пет сантиметра. Някакси не можех да свикна с новия си външен вид - остригана до дъно коса и рядка четиридневна брада. Странно, как се променя външният вид на човек, лишен от постоянните си природни атрибути. Рамото и ръката ме боляха поносимо. По отношение на главата, все щях да измисля нещо. Методично претърсих апартамента на Симеон. Намерих скрития зад секционната библиотека пистолет в кобура. Служебната ми карта и полицейският знак бяха в джобовете на джинсите ми. Намерих и портфейла, който задигнах с надеждата да ме насочи на някаква следа. Отворих първата преграда. Вътре имаше само пет визитни картички, едната от които луксозно ламинирана. В отделението за монети намерих пет банкноти по десет бона, прилежно сгънати на четири. Голямата изненада ме очакваше в отделението за банкноти. В съединената преграда четирдесет и три банкноти от по сто долара, всичките мокри. Отидох в кухнята и включих фурната да нагрява отгоре и отдолу. Намерих някаква тава и разтслах банкнотите. Напъхах тавата във фурната, но оставих вратичката отворена. Не исках да рискувам да ги превърна в пепел. След като се затоплят малко и след изглаждане с ютия през носна кърпа, щяха да придобият вид годен за логаритмуване. Трябваше да се размърдам. Днес имах назначени срещи с доверени лица още от миналата седмица. Не исках да ги пропусна.

След около два часа, с огромна лепенка "цитопласт" над лявото ухо и засечена брада излязох на улицата по тениска. В лявата ръка държах жълта найлонова торба с надпис "Кемъл". Вътре кротко лежаха пистолетът и служебната ми карта. Все едно, че бях Жоро Павето. Редките минувачи се заглеждаха в мен със странно изражение - смесица от почуда и съжаление. Правех впечатление повече отколкото ако яздех виолетов жираф. Априлското слънце грееше ярко, но още си беше студено. Запътих се към търговската част под Бургаския свободен университет. Там е пълно с всякакви хаховци и ще правя по-малко впечатление, или поне така си мислех. Минути по-късно влязох в първия отворен магазин. Не исках да се обличам по същия начин, който ми беше станал като униформа и по който щяха да ме разпознаят от километър. Купих сива тениска с надпис "Лос Анджелис Кингс" и черна жокейка без никакви украшения. Свалих черната тениска пред изумения поглед на продавачката, намигнах й съучастнически и се натъкмих в два номера по-голямата сива. Нахлупих жокейката чак до веждите си. Пременен като невяста излязох от магазина. В близката кофа за смет хвърлих черната реликва, скъсана на рамото и на ръкава. Върху нея поставих откраднатия кожен портфейл, грижливо изпразнен от съдържание. Купих си пакет "Марлборо" и с наслада запуфках. Тръгнах по "Богориди" нагоре към морската градина. Щях да посетя магазин "Метално сърце", откъдето смятах да си купя някои полезни атрибути за смяна на самоличността.

Първата среща, на третата пейка вляво от Морското казино, беше назначена за три следобед. Имах чувството, че съм изтупан като азиатски принц. Колко малко е необходимо на човек, да заприлича на някой друг! В магазина "Метално сърце" олекнах с триста щатски долара. За сметка на това, около врата ми се усукваше кучешка верига, с медалион под формата на преплетени с рози пищови и надпис "Гънс'н'роузис". На лявото ухо имах закачено човече, имитиращо катерач. Облечен бях с чисто ново рокерско кожено яке, подплатено с вата, от ръкавите на което висяха половинметрови ресни. Обут бях в кожени шити военни кларкове, с метални бомбета. На дясната ръка имах монтиран кожен накитник, широк петнайсет сантиметра, целия обкован с пирамидални кабари, който се завързваше с връзки от обувки. Отпивах кафе от пластмасова чаша и се оглеждах. Времето беше чудесно за среща. Имах поглед поне на петстотин метра вляво, вдясно и назад. Пред мен имаше само море. Моят човек закъсня с десет минути. Външният ми вид малко го впечатли. Не научих много. Обектът на моето разследване Цветан Анигностев липсвал от четири дни. Повечето мислели, че се е изпарил нанякъде с петте бона в зелено, за които говорил, че били приготвени за по-солидно количество стока. Определих нова среща след две седмици и се разделихме. Моето "ухо" тръгна към центъра, а аз се спуснах по стълбите, за да изляза на алеята край плажната ивица. Исках да повървя малко край морето, преди да стигна мястото на втората среща - паркинга до газостанцията в комплекс "Лазур". На втората нищо не научих, защото връзката ми не дойде. Тръгнах пеша към центъра на града. Мислех. Само отлагах неизбежното. Трябваше да проникна в жилището на Цветан на улица "Димитър Благоев" и да извърша обиск, без да съм упълномощен за това. След това трябваше да срещна прекия си шеф и да разбера какво става.

Вече трети път обикалях улицата, сред тълпа от слезли на автобусната спирка на дванайсетицата и трябваше да се реша. Иначе щях да направя впечатление. Кривнах надясно и бутнах дървената порта на дворчето. Явно никой не ми обърна внимание, защото не ме попитаха кой съм и къде отивам. С уверена крачка заобиколих двуетажната постройка и застанах до задната врата. Огледах се колкото мога дискретно. Задният вход гледаше към калканите на новостроящи се кооперации. Повече от идеално. Огледах вратата. Къщата беше набор на баба ми, а дограмата й не бе подменяна от началото на века. Ритнах я в областта под бравата, прогнилото дърво изхрущя и металният насрещник отлетя. Вратата се отвори само трийсет сантиметра, заяла в старото боядисано в кафяво дюшеме. Извадих носна кърпа, хванах с нея бравата и я повдигнах нагоре. Избутана така, вратата ме пропусна да мина. Затворих я също така внимателно. Изкачих вътрешното стълбище и влязох в първата стая на горния етаж. Стаята беше невероятно разхвърляна. Три факта лъснаха веднага. Анигностев живееше, по-точно беше живял сам. Върху неговата спалня, два персона и половина имаше нахвърляни само мъжки дрехи. Някой ме беше изпреварил с обиска. Този някой не беше полицай. Липсваха телевизор и видеоплейър, както подсказваха прашните петна на ъгловото шкафче, на чиято полица акуратно бяха подредени девет видеокасети. Изсмях се тихо и злорадо, защото парите бяха в мен, а това бяха търсили бившите му приятелчета. Бързият оглед на другите стаи не даде нова информация. Върнах се обратно и се зарових сред разпръснатите по пода документи. Нищо и никакви разплащателни сметки, бонова книжка, спестовна книжка в Банка ДСК, три застрахователни полици и някакво ксерокопие от митническа декларация. Не знам защо, но някакво предчувствие ме накара да прибера ксерокопието в джоба на коженото яке. Беше се стъмнило, не се виждаше добре и оставих разчитането на този документ за по-нататък. Измъкнах се по същия път, по който бях дошъл. Излязох на "Ботева" и махнах на първото свободно такси. Отивах на най-важното рандеву за деня. Щях да се срещна със съдбата и да я накарам да промени съотношението на шансовете в моя полза. Сритването на предателя, светнат за всичко. Прекият ми шеф.

Няма по-идеално място за извършване на криминално деяние от осемнадесет етажен блок. Сто и пет апартамента, около четиристотин жители, като изключим приходящите - гости, квартиранти, дъщери, синове и внуци.. Кротко стоях между единайстия и дванайстия етаж и наблюдавах отвисоко паркинга. Колата, която ме интересуваше, не се появяваше вече втори час. Можеха да ме изненадат само откъм асансьора. В зависимост от това къде спираше, се качвах нагоре или слизах надолу един етаж, като не преставах да наблюдавам паркинга. Можех само да се надявам, че нощта не е от тези, определени за маневри, и моят човек няма да извърши някой от геройските си турове из бургаските кръчми, с които бе широко известен. Новият ми луксозен часовник "Джи шок" от осемдесет долара показваше десет и половина вечерта, когато тъмна кола, приличаща на чаканата от мен, навлезе в паркинга. Изчаках асансьора да потегли и застанах откъм ментишетата на вратата му. С шумно дрънчене асансьорът спря на дванайстия етаж. Вратата се отвори и инспектор Николов слезе без да се оглежда. Стори ми се леко наквасен, но имаше само един начин да проверя. Докато той бъркаше за ключовете си, с един скок изминах разстоянието от три метра, което ни делеше. С дясната си ръка рязко свалих коженото му яке до средата на гърба. С лявата го стиснах за врата и го блъснах в металната врата на жилището. Ударът почти съвпадна с гръмкото затваряне на вратата на асансьора. Преди да е заглъхнало ехото от ударите в метала, пистолетът в дясната ми ръка се опря в челото му. Изсъсках с удоволствие в ухото му, запъвайки ударника:

- Не мърдай, това е обир!

Свалих лявата си ръка и измъкнах 5,65 мм "ПСМ", с който беше въоръжен от кобура на левия хълбок, където го носеше винаги. Много се беше постарал - това кажи-речи е единственото неудобно място за пищов. Моят си виси под лявата мишница с дръжката надолу, което ми даваше възможност да го извадя светкавично.

- Хайде, отваряй! - зашепнах отново - Някой съсед ще ни види в тая поза, схващаш ли?

Най-после ме позна. Огромно неподправено облекчение се изписа на лицето му. Спокойно и без да каже дума извади дясната ръка от джоба си, пъхна необходимия ключ и отключи. Отвори широко металната врата, запали осветлението в коридора и ми кимна да го последвам. Стоях изненадан с двата пистолета в ръце в осветения правоъгълник и затъпях. Не очаквах такава реакция. Можех да го свърша, както си искам, а той не се уплаши и не се развика. Облекчението му беше неподправено. Това значеше само две неща - че е твърде дребна риба и не са го уведомили за ситуацията, или че е вън от играта и следователно чист, в което лесно щях да се уверя. Чух да се отключва врата в края на коридора, с един скок се озовах в антрето на апартамента и дръпнах вратата. Заключих отвътре и последвах шефа си навътре. Седнахме в хола. Известно време се гледахме в очите. В моите се запрокрадва вина. Без да каже дума, инспекторът стана, отвори барчето на секцията и измъкна неразпечатана бутилка канадско уиски "Файф стар" и го сложи на масата. Отиде в кухнята. Пуснах предпазителя на моя пистолет. Ударникът изщрака кухо. Отново свалих предпазителя и прибрах "желязото" в кобура. Оставих неговия "ПСМ" на холовата масичка и се облегнах удобно в големия фотьойл. Почти веднага влезе и Николов, носейки две чаши, кристална купа, пълна с лед, и бутилка минерална сода. Продължавайки да мълчи, отвори уискито, наля си около петдесет грама и ги гаврътна наведнъж. След това наля и на двама ни по-солидна доза и каза:

- Ще ме докараш до инфаркт. Веднъж вече ти казах, ти ще ме довършиш. Сега разказвай. Ако искаш лед или сода, обслужвай се сам. Жена ми е на село с децата, щото старата е много зле. Можем и да се нарежем, ако искаш, но ми изложи твоята версия.

Предпочитах уискито си чисто. Налях малко, колкото за смазване на гласните струни и му разказах своята версия за нещата, включваща и него. Не знам защо, но скрих някои несъществени подробности - намерения портфейл, ксерокопието от митническа декларация, раната на дясното рамо и ръка.

Втората чаша с питие преглътнахме в пълно мълчание.

Третата я бяхме преполовили, когато той приключи комбинациите, които прехвърляше на ум.

- Съжденията ти са правилни, моето момче. Гордея се с теб, гордея се с теб. С информацията, която разполагаш, това е най-правилната хипотеза.

- Какво искаш да кажеш с това? - попитах - Да не би да укриваш част от информацията, защото си в играта?

- Не. Не съм. Днес, доколкото си спомням имаше срещи с агентурата, нали?

- Да, имах - потвърдих, изненадан от паметта му.

- Само че вторият ти човек дойде при мен. Доставките, от които толкова се интересуваш, пристигат с хладилници, фризери и хладилни витрини втора употреба, внос от Холандия. Всички те пристигат в запечатани фургони и се разтоварват в складовете на Безмитната зона. Оттам дрогата се разпределя по магазините за продажба на такива вещи. Спомни си, че само на територията на града са пет. Горе - долу това е схемата на доставяне. Та, къде точно смяташ, че е моето място?

Замълчах. Глътнах си пиенето. Облегнах се отново на фотьойла и затворих очи. Това си струваше да се провери. В джоба на коженото си яке носех неопровержимо доказателство за неговата невинност - митническата декларация. Може и да го ползваха като поръчково ченге, да ни спира, ако много се приближим. Но във всички случаи, с дрогата нямаше нищо общо. Боже, какъв глупак бях! Как може да се поддържа магазин в централна градска част, където наемите бяха по хиляда долара за помещение от двайсет квадрата, само с продажби на дамски парцали. Без да отварям документа в джоба си, знаех чий склад трябва да проверя - на фирма "Сим - Дик". Едноличен търговец Симеон Диков. Моят единствен приятел, който развиваше търговски бизнес с дамски бутикови дрехи. И между другото, внос на бяла техника втора употреба от Холандия и Белгия. А постоянен приятел в нощните му похождения и завладяване на сърцата на женската част от населението беше Антим "Златното печатче" - митничар, който срещу банкнота от сто долара удряше печата си на всякакви декларации - портокали от Норвегия, акулско филе от Сибир, телевизори от Албания и захар от Сахара... Казах:

- Няма те. Но се сещам, къде да търся.

Известно време обсъждахме различни варианти. Шефът каза, че ме е покрил, уж съм бил пет дни в компенсация. Накрая искаше писмен доклад, разбира се. Станах и му пожелах лека нощ. Излязох навън. Часовникът ми показваше два след полунощ. Чудесно време за лов на престъпници, ако не ти се спи. Излязох на улицата и махнах на едно такси. Слязох до Центъра и в денонощно заведение на площада до Новия театър хапнах сандвич с шунка и яйце. Изпих бутилка "Кока - Кола" и се заредих с цигари. Реших повече да не допускам грешки. Качих се в такси и помолих шофьора да ме закара до СО "МАТ". Излъгах го, че съм шофьор на фирмата и заминавам с "Волво" за София. Дори не ме погледна, когато му платих. Изчаках го да потегли и тръгнах към складовете на Безмитна зона. Както предполагах, в три сутринта пазача кротко спеше, стиснал между краката си някакво пушкало от Руско-турската война. С много обходни маневри стигнах до склада на интересуващата ме фирма. Вратите на халето бяха обхванати с верига, заключена с катинар.Опънах едната врата, образува се отвор около трийсет сантиметра. С много труд и псувни успях да се провра. Външните луминисцентни лампи осветяваха достатъчно. Имах и бензинова горелка - запалката ми "Зипо". Разочарованието, което изпитах, огромно като океан, ме смаза изцяло. Нищо не намерих в склада. Беше около пет часа сутринта и на всичкото отгоре заваля ситен студен пролетен дъждец. Един час по-късно успях да стигна до последната спирка на дванайсетицата срещу "Търговска къща" накрая на комплекс "Славейков". Слязох на Новия театър, купих си вестника за обяви "Ало, Бургас" и "24 часа". Пресякох "Ботева" през подлеза "Кристал" и хлътнах в първото бистро. Умората вече ме поглъщаше. Поръчах си телешка шкембе чорба, сто грама гроздова ракия и пет филии хляб. Сънливата сервитьорка, все още от нощната смяна, ме изгледа смутено. От кръста нагоре изглеждах прилично, та може би затова изпълни поръчката. Глътнах ракията на екс и малко по-бавно се заех със закуската. Разтворих обявите на "частни лица - наеми" и започнах да чета. След половин час изпих две порции лошо черно кафе, явно в кухнята ги биваше само за готвене. Бях избрал адрес и отивах натам. Накрая на улица "Самуил" открих това, което търсех - новострояща се кооперация, в която половината собственици се бяха нанесли. Работници щъкаха насам - натам, хора влизаха и излизаха, какво по-добро скривалище от това? Качих се на втория жилищен етаж и позвъних на лявата врата. Отвори съсухрен дядка на не по-малко от седемдесет години.

- Вие ли давате квартира под наем? - попитах.

- Да. Искам обаче предплата за шест месеца.

Нищо чудно, че не бяха я дали. При цена осемдесет долара на месец, кой би я наел?

- Хайде, да я видя тогава!

Старикът влезе обратно в къщи и излезе най-малко след половин час. С тътрузене заизкачва стъпалата нагоре. Докато стигнем до петия етаж, където отдаваше под наем мансарда от тридесет и пет квадратни метра, почивахме три пъти. Успях да науча, че мансардата е за сина му, който е студент - медик втора година в София, че има дъщеря, която живее в Стара Загора, че всички го посещават през летния сезон за не повече от десет дни и му е мъчно за внуците. Обсъдихме трудните времена, които са настъпили в резултат на падането на комунизма и как младите стават все по-вироглави и неуважителни. Взех от стареца ключа и отворих вратата на мансардата. Веднага разбрах, че това е всичко, което ми трябва. Верандата отпред не влизаше в жилищната площ. Значи имах достатъчно място за да не ми се налага да спя прав. Первазът беше нисък, и при нужда можех да прескоча за секунди на другия подобен апартамент, още недовършен. Мебелировката се състоеше от войнишко легло, маса до прозореца и стол, който отдавна е бил пенсиониран, още докато дядката е бил млад. Имаше ключове и контакти, но фасунгите висяха голи от тавана. Повече не ми и трябваше. Дадох на човека пет банкноти по сто долара, като го помолих да задържи остатъка като депозит за потреблението на електрическа енергия. Излъгах го, че работата ми е свързана с три - четири дневни отсъствия, защото съм пътуващ дистрибутор на наливни парфюми. Помолих го също така да не влиза, когато отсъствувам. Старецът закима доволно и със завидна скорост се понесе по стълбите надолу. Известно време гледах тъжно след него, защото знаех какво щеше да направи с парите. Щеше да ги раздели на две равни части и с пощенски запис да ги засили на дъщеря си и сина си, а той самият щеше да нагъва сухия хляб, купен с мизерната пенсийка... Тръснах глава да прогоня черните мисли, които ме налягаха, заключих вратата, оставих ключа в ключалката и морно се отпуснах във войнишкото легло, както бях с дрехите. Десет секунди по-късно вече спях.

Събуди ме алармата на прескъпия ми нов часовник. Електронното монотонно звънене би вдигнало мъртвец. През остатъка от късния следобед описах всичко, което се случи, на лист и го запечатах в плик заедно с ксерокопието. Излязох от мансардата, заключих вратата прилежно и с лепенка залепих ключа за плика. Отделих от общия куп валута две банкноти от по сто долара, а останалите привързах с ластик към плика. От последната операция същият придоби доста смачкан вид. Отивах на среща с единствения човек, на който сега можех да имам доверие. Около час се прикачвах на различни автобуси. След това се прехвърлях в различни таксита. Около шест следобед се намирах недалеч от мястото, където исках да се намирам - срещу Центъра за занаятчийски стоки. Около мунута се застоях в таксито, колкото да се уверя, че никаква кола не ме преследва. След това изтичах бързо във входа на кооперацията и се спотаих за цели две минути в сянката му. Ако някой ме преследваше, прояви благоразумие и не влезе след мен. Излязох отзад през двойния вход и се спуснах надолу към Университета. Както и очаквах, там имаше свободни таксита.

Два часа по-късно позвъних на вратата на моя обичен и скъп приятел Симеон. Отваряйки вратата, Монката ме видя и каза:

- Оуу, Коле, влизай, кво имам да ти разправям, ще се шашнеш...

Не изчаках да довърши, вече бях вътре. С дясната си ръка бутнах вратата и замахнах. Млъкна насред думата и понечи да се предпази. Забих му кроше с лявата ръка и когато се наведе го подпрях с коляно отдолу. Докато се изправяше от инерцията на удара завърших серията с десен прав с отворена длан. За повече с нея не смеех да мисля. Последният удар го улучи в долната част на челото и го хвърли през отворената врата в хола.

Преди да дойде на себе си, клекнах на коляно, стиснах го за врата и изсъсках:

- Копеле мръсно. Давам ти едно денонощие сам да се предадеш, със саморъчни признания и всичкия "прашец", който имаш. След този срок ще убивам.

Блъснах главата му в пода за довиждане и излязох. След половин час бях на гарата и си купих билет за София в двете посоки "Вагон ли", първа класа. Качих се на нощния влак, шафнерът ме изгледа изпод вежди, но нищо не каза. Влязох в моето купе, извадих бутилката джин "Савой клъб" от найлоновата черна торбичка, която носех и седнах на най-долното легло. Имах осем часа време да се напоркам до козирката и да изтрезнея, при това сам със себе си, без да се притеснявам от нищо. Запалих цигара, станах, вдигнах средното легло и го закрепих. Така стана малко по-удобно. Със стържене и грохот и лашка напред-назад влакът потегли. Свалих всички възглавници на най-долното легло, проснах се на тях, взех бутилката и захапах гърлото. Сутринта се вдигнах на крака благодарение на усилията на шафнера. Главата ми бучеше. Останалите пътници отдавна бяха слезли. Имах за убиване шестнайсет часа и методично се заех с това. Слязох в подлеза на Централна гара и влязох в първото отворено кафене. Изпих пет или шест кафета, преди да отворят всички павилиони. Купих си четка, крем за бръснене и самобръсначка "Жилет туин". Върнах се обратно до тоалетната и дадох левче на измъчен старец, оставен да събира парсата. Отидох до умивалника и се погледнах в огледалото. Под очите ми, зачервени от нощното пиене, висяха торбички, в които можеха да се пакетират фъстъци. Свалих шапката и я натъпках в левия джоб на якето. Намокрих с шепи вода цитопласта, залепен на лявата част на главата ми. Започнах да се бръсна. Наложи ми се да вложа много старание в това, защото висящите ресни от якето много ми пречеха. Сменях козината, а за нрава щях да мисля после. Обръснах и главата си, след като свалих лепенката. Имаше твърда кора от съсирена кръв. Отново отидох в подлеза. Вече се бяха появили и първите просяци. Изпразних джобовете на коженото яке и го свалих. Първа ме спря с монотонна заучена тирада петнадесетинагодишна наркоманка. Връчих й тържествено якето и шапката, без да продумам. Продължих да вървя, без да се обръщам. Отчетливо си представях физиономията на безкрайна изненада, изписана на зацапаното й с мръсотия лице. Когато стигнах стълбите, завих наляво. На десетина метра след автобусната спирка, там откъдето тръгваха автобусите на "Груп", имаше пазарче. Започнах методично да сортирам сергиите. Купих си черна тениска без надписи и тъмносиньо яке от памучен плат и се върнах обратно в района на гарата. Накитника, обицата и сивата тениска размених с бармана в една от стоте зали за хазартни игри срещу хиляда точки на Американски покер. Около обяд вече ги бях загубил и чувствувах глад. Купих си вестници и седнах в ресторанта. Видя ми се доста западнал. Когато размъкнатата дебела сервитьорка на преклонна възраст ми донесе оръфаното меню, си поръчах тройка кюфтета с гарнитура само домати, бутилка бира "Загорка" и питка хляб. Знаех от опит, че са твърди като тухли, а тази, която ми донесоха, биеше всички рекорди. Дори кремъкът, с който първият човек е дялал каменните си оръжия, е бил по-мек. Приключих набързо с обяда и влязох в гарата. В киното даваха някакъв претенциозен, зализан супер боклук, затова избрах бингозалата. Поръчах си порция джин, портокалов сок и двойно кафе. Сегиз - тогиз купувах по някой талон за играта, колкото да не ме изгонят. В късния следобед ми омръзна да слушам монотонното произнасяне на числа и слязох отново в кръчмите на подлеза. За четири часа направих пълен тур из тях. В последната ме провериха полицаи от Транспортна полиция, забелязали, че се въртя от доста време тук. Размахах служебната си карта и ги излъгах, че съм студент - задочник във ВИПОНД, който се явява на поправка. Почерпих ги натурален сок и кафе и двайсетина минути обсъждахме полицейските несгоди и мизерното заплащане на труда. След това се разделихме. Излязох, купих си бутилка джин "Атлантик", бутилка минерална вода "Хисаря" и зачаках да композират влака. С малко любезност можеш да се качиш на влака два часа преди другите пътници. За малко не умрях от скука, но това си беше мой начин да почивам след напрегнатите дни напоследък. Голямата изненада ме очакваше на гара Бургас и се казваше

стен печат. Докато разгръщах "Черноморски фар", на страницата с полицейската хроника бяха поместили две мои снимки. Текстът под тях ме описваше като опасен криминален престъпник, въоръжен, за когото гражданите се умоляваха да съобщят на тел.166 при гарантирана анонимност. Въобще не напуснах района на гарата. Смесих се с пътниците и се качих на първата мотриса за Карнобат. Слязох на гара "Владимир Павлов". От там до квартирата ми имаше не повече от петстотин метра. Трябваше да взема решение сам за себе си и за бъдещите си действия. Квартирата ми се струваше подходящо място за това.

Излегнат във войнишкото легло стигнах до заключението, че няма смисъл да се връщам в службата си. Бяха действували бързо. Това означаваше, че "Сим-Дик" има влиятелни приятели, които са притиснали моя шеф. Щом ме бяха похарчили, значи ми нямаха доверие в Криминална полиция, и смятаха, че играя двойна игра. Бяха ме прихванали някъде и проследили, защото на снимките бях с коженото яке, чакащ на газостанцията в комплекс "Лазур". Единственото ми преимущество беше, че снимките бяха правени от голямо разстояние - най-вероятно от кафе "Флора", та лицето ми не се различаваше много добре, дори и на увеличената снимка. Вече не бях полицай. Показването на служебната ми значка ставаше опасно. Трябваше да избягвам бившите си колеги, познати и връзки. Не умувах дълго. Реших, че каквото и да ми струва, ще пресека този канал за дрога. Нямаше защо да се притеснявам особено. Бяха ме изтървали, иначе щяха да чакат тук, в новия ми дом. Имах достатъчно пари да не завися от заплата и можех да се изолирам напълно от предишната си среда. Имах всички козове в ръцете си, освен един - веществено доказателство. За да имам такова ми трябваше само време. Време. За да довърша станалото вече лично разследване и Симеон Диков, заедно с всички останали щеше да се озове там, където му е мястото - в Бургаския затвор.

 

* * *

 

Два месеца по-късно все още бях там, на същото място - до никъде. Няколко пъти посещавах складовете в безмитната зона, претърсвах ги и не намирах и следа от марихуана или хероин. Методично преобръщах града, но ефект нямаше. Успях да се сдобия с графика на доставките на бяла техника втора употреба. Бяха доста неритмични. Тази нощ идваше последната. На всяка цена трябваше да изпреваря престъпниците. Реших да отида по-рано и да се скрия вътре в складовото помещение. Предните акции неизменно закъснявах, отивайки рано сутринта. Днес щях да наблюдавам как действа цялостната им мрежа. Доставка - разтоварване - складиране - разфасовка - пласиране на дребно.

В късния следобед пристигнах в складовата база на безмитната зона. Размахах невалидната вече служебна карта на портиера, който от разстояние два метра не видя много от нея. Излъгах го, че търся да закупя арматурно желязо на едро, защото ми трябва за кофраж на новострояща се кооперация. Даже ме упъти към един от последните складове, нает от някаква строителна фирма. Стигнах безпрепятствено до познатия ми склад. Промуших се през централната врата, както винаги досега. Огледах се. Нямах голям избор. Помещението беше дълго трийсет метра и широко десет. В дъното, срещу вратата имаше метална стълба, която извеждаше на второто ниво. То се състоеше от две преходни стайчета три на три метра, остъклени изцяло към склада. След тях имаше площадка със същите размери, обрамчена с метален парапет, стигаща до стената на склада. Скатах се между десетина разпръснати дървени сандъци с различни размери. Нямаше да ми е лесно да наблюдавам всичко, до второто ниво имаше четири метра. Извадих цигара и запуших, докато е светло. Нощем огън от цигара се вижда от километър. Неусетно съм задрямал.

Събудиха ме фарове на камион и някакви крясъци. Отключиха и отвориха широко вратите на склада. Камионът направи маневра и влезе назад в помещението. Някой включи всички лампи от осветлението. Както бях се полуизправил, замръзнах от изненада. От закрития фургон изскочиха четирима полицаи в пълно бойно снаряжение. От двете му страни в склада влязоха приведени още по двама. Заеха се методично да претърсват помещението, припокривайки се един друг. Идваха за мен, иначе не можеше да бъде. Не можех да се оставя да ме арестуват точно сега. Скочих и хукнах с всички сили към стълбата за второто ниво. Мигом всички закрещяха:

- Стой! Полиция!

Въобще не намалих скоростта. Тогава започнаха да стрелят. Отвърнах им ей така, колкото за спорт, без да гледам къде отиват изстрелите. Връхлетях върху фазерната врата на помещенията на етажа и веднага залегнах. Хиляди стъкла се посипаха по мен. Стреляха в прозорците, но не ме виждаха. Складът беше осветен, но канцелариите не. Осветлението се включваше оттук. Запълзях към вътрешната стая. Въпрос на секунди беше да стигнат до стълбата и да я преодолеят. Влязох вътре и се зачудих дали да не се предам. Не исках да стрелям по полицаи. Погледнах нагоре и видях спасението. Трябваше само да пресека откритата и осветена площадка. Срещу мен на височина метър имаше прозорец, който извеждаше навън! На още метър от него виждах гладкия стълб на уличното осветление. Прострелях от легнало положение стъклото, който ме делеше от заветната площадка. Отдолу отвърнаха с яростна стрелба, с която не постигнаха нищо. Скочих през рамката и хукнах по площадката, засилвайки се към прозореца. В последния момент скочих с ръце напред. Строших го с ръце и глава, като порядъчна порция стъкла се изсипа във врата ми. От силата на инерцията се залепих за стълба от уличното осветление. Без да губя нито миг, увих лявата ръка и левия крак около него и се спуснах с максимална бързина. Отново заехтяха изстрели. Разбира се, имаше хора и отвън. Стрелях няколко пъти на посоки и хукнах между две цистерни към южната ограда. Чувах тропот зад гърба си, но не смееха да стрелят, не знаеха какво има в цистерните. Стигнах до двуметровата ограда и я преодолях на един дъх. Не бях във форма, но се надявах да пробягам стотината метра до камъша. Защото зад него беше Бургаското езеро, в което и да ме последваха, нямаха шанс. Докато докарат лодка, щяха да се организират около два часа. За толкова време щях да съм в Странджа - Сакар.

Почти бях стигнал до папура, когато загърмяха по мен. Бяха стигнали оградата и ме виждаха добре. Затичах сякаш ми поникнаха криле. Стреляха доста, ала види се бяха пропуснали много от часовете по стрелкова подготовка. Вече влизах в камъша, когато ме улучи куршум в дясната част на гърба. Получих допълнително ускорение и се проснах по корем в гъстата мрежа от растения. Изтървах нейде ненужния празен пистолет. Залазих напред. Веднъж само да стигна до водата! Лазейки, получих още един куршум в задната част на дясното бедро. Бяха се изхитрили и стреляха по посока на шума. Спрях за миг да си почина и се обърнах по гръб. Струя кръв се надигна и извърнах глава да я изплюя. Когато завъртях главата си напред, отново пропаднах в огромната черна дупка. Този път падането не трая дълго. Намерих се отново в тунела, но той не беше студен и нямаше мухъл. Вървях спокойно изправен към ослепителната бяла светлина, която този път бе близо, а не до хоризонта. От приятния унес ме извади силно разтърсване. Някой ми говореше. С мъка и нежелание отворих очи. Нещо ставаше, но не разбирах какво. Сигурно имах халюцинации. Брат ми стоеше пред мен, в полицейска униформа и с отличителни знаци на лейтенант. Усмихнах му се и му прошепнах:

- Тони, оставил съм нещо в Банката за теб.

Той ми заговори, но нищо не чувах.Това е илюзия, помислих си и го оставих с удоволствие. При него ми беше страшно студено. Върнах се обратно в топлия уют на тунела. Тръгнах изправен към ярката топла светлина, която ме озаряваше и се чувствувах щастлив...

 

* * *

 

Чувствувах се наистина ужасно. След последния успешно взет изпит организирахме купон, чиято главна цел - всеобщо алкохолно натравяне - почти се състоя. Пропуснахме само едно. След грандиозно напиване следва съответният махмурлук... Аз лично се възстановявах много трудно. Когато станах, другите вече се бяха пръснали. Вчера, преди тържеството, почетено и от някои от ръководството, получихме офицерски звания. Засилваха ни обратно, там откъдето бяхме дошли по Регионалните Дирекции на Вътрешните работи. Повечето се връщахме по родните си места. Аз също. Стенейки от физическа болка долазих до банята в общежитието. След като леденостудената вода тече десетина минути върху темето ми, се почувствувах малко по-добре. Успях някак си да се обръсна без поражения, което си е постижение. Жалко, че нямаше кой да го оцени. Облякох се в полицейската униформа. Горе - долу ми стоеше добре. Всъщност, харесвах униформата. Дразнеше ме само безформената тюбетейка с козирка, която някой беше решил, че е прекрасно допълнение към главата на полицая. Въздъхнах, наложих я на главата си и потеглих към гарата с куфар в ръка. От опит знаех, че с униформа се пътува по-лесно. Пристигнах на гарата с време. Купих си билет първа класа и с удоволствие изхвърлих требването, с което ме командироваха. По време на пътуването през цялото време реанимирах. Случих се в едно купе с крайно необщителни две особи от женски пол, имащи вид на стари моми. Смръщена бабичка в протрита железничарска униформа допълваше интериора. Влизайки и трите ме изгледаха с презрение. Не бях в настроение за размяна на остроумия, пуснах надолу седалката си, нахлупих тюбетейката ниско и отплувах в ладията на Морфей. При пристигането в Бургас реших да се поразходя пеша до в къщи. Уморен бях, но не беше много далеч. С изненада разглеждах този нов за мен град. От година и половина не бях стъпвал в него. Нови магазини и денонощни локали примамваха с лъскави витрини от места, където само идиот би развивал търговска дейност. Дотътрих се някак до улица "Одрин" номер четири и установих, че старата едноетажна фамилна къща е още на мястото си. Отворих вратичката на дървената ограда и влязох в градината. Завих наляво, изкачих трите стъпала и почуках на вратата на съседите. Кака Елена, стара познайница на целия квартал, отвори и като ме видя се хвърли на врата ми.

- Тони, на кака сладура, ела да те цункам! - каза това и ми лепна звучна вендуза по бузата - Влез, влез, чичо ти Пеньо току-що се върна от втора смяна. Муцката ми тя, какъв си ми симпатяга с тая униформа.

- Целуни ме и по другата буза, ще ме остави софийското гадже - рекох.

Двадесет години по-стара от мен, със също толкова килограми по-едра, лелката се метна отново на врата ми. Издържах стоически декларациите за обич, събух се и влязох. Пеньо, съпругът на Елена, лежеше на дивана и лочеше бира от халба, висока поне половин метър, ей богу!

- Здравей, младежо - каза и протегна корава докерска десница.

Стиснахме си ръцете. Неговата длан, широка като весло, обхвана моята и я премаза. Очите ми се насълзиха, но отвърнах колкото можах на ръкостискането.

Тъкмо седнах и ме връхлетяха децата им. Известно време четирите хлапета ме дърпаха като плюшена играчка. Когато им омръзна, раздадох подаръците, които им носех. Бях издухал цялата си заплата на редовен студент във Висшият Институт за Подготовка на Офицери и Научна Дейност, но не ми пукаше. Тези хора ме бяха отгледали, след като татко и мама починаха при катастрофа. Тогава бях едва на седем години. Те бяха моето семейство. Приемах ги с всичките им недостатъци. На Елена подарих златно колие, на Пеньо тениска три хикса ел на любимата му "Барселона", а на децата според възрастта им плюшени играчки. Гвоздея оставих за накрая - на четиринайсетгодишната Лия подарих златна гривна със сърце висулка. Отново се изредиха да ме целуват. Известно време им се радвах, като гледах колко са щастливи от тия дреболии, след това се обърнах към Пеньо:

- Дай ми ключа за в къщи.Много съм уморен. Снощи се отрязахме като другари по оръжие.

- Чакай, чакай, няма ли да вечеряш с нас? - попита ме Елена - Оставили сме ти порция от любимото ти телешко задушено...

- Не. Много съм уморен. Известна ми е програмата за вечерта. Вечеряме. После пием до зори. После пеем, и пращат патрулиращи полицаи да ни предупредят да не вдигаме шум. Но това се случва утре, не сега.

Дадоха ми ключа. Довлякох се до съседната къща, отключих и запалих осветлението. Елена беше почиствала. Годно за обитаване. Оставих багажа, постлах си на старото дървено легло с пружина, съблякох униформата и си легнах. На другата сутрин преживях първото си разочарование като полицай. Отсякоха ме, дето се вика, из корен. Като отличник на випуска във ВИПОНД се надявах, че през тридесетдневния си задължителен стаж преди дипломирането, ще уважат желанието ми да работя в Криминална полиция. Не би. С ловък финт ме запратиха да служа като младши полицейски командир в Групата за борба с масовите безредици. Въздъхнах тихо, взех под мишница голямото си самочувствие и тръгнах да се представя на новото ръководство.

Десет минути по-късно, слушах назидателната съдържателна лекция на капитан Терзиев, който командваше подразделението.

- Новобранец, чуй ме сега, защото няма да се повтарям. Звеното, което ръководя, представлява сплотен колектив. Ти си пето колело. Не се навирай много - много. Довечера сме на акция. Разводът е в шестнайсет и трийсет. Бъди точен, не обичам закъсненията. Дотогава си свободен, пообиколи, запознай се с колегите. Чуя ли, че се правиш на началник, гориш като бушон. Ясен ли съм?

За момент се почудих, след това отвърнах по устав:

- Тъй вярно.

- Свободен си, лейтенант.

Излязох навън и го чух как си промърмори под носа, че напоследък от ВИПОНД пращат все дръвници. Стана ми ясно, че един месец ще си налягам парцалите. Зависех от служебната характеристика, която капитанът ще ми даде.

Отначало полицаите ме посрещнаха доста сурово, но като разбраха, че не съм нов ръководител, спуснат с парашут, малко се поободриха. Веднага станах прицел на безобидни шеги. Повечето обаче се държаха доста хладно. Още не бях доказал, че съм полицай. После взводът патрулира, а мен ме разнасяха като куфар в една от колите. Почувствувах се като истинско пето колело при завой. На развода не се случи нищо интересно. Банална стандартна операция за залавяне на престъпник, може би въоръжен. Някой от ръководството беше се сетил за мен и сритал капитана. Получих осем души, които трябваше да отцепят района на някакъв склад в Безмитна зона. Разположението им трябваше да преценя на място. Капитанът с още един щеше да проникне в склада с товарен закрит фургон. Четири човека, след като отвореха вратите трябваше да влязат по двойки от двете страни на камиона. Разпръсквайки се ветрилообразно щяха да пристъпят към задържане на престъпника. Просто и ясно.

В заключение Терзиев заповяда, ако се наложи употреба на оръжие, да се стреля, за да се улучи. След развода събрах моите хора, които никак не бяха доволни, че пропускат купона. Нарисувах набързо скица на местността в бележника си и предложих да се раздалечат на равни интервали от всички страни. Започнаха да спорят. Поуспокоиха се, когато им казах, че ще се наредя с тях в отцеплението и ще се съобразя с всяка тяхна разумна идея. Един от ветераните предложи да поема южната част на склада, към блатото, а останалите да се наредят от другите две страни по-нагъсто. Попитах защо, и ми обясниха, че никой, дори и престъпник не би хукнал към Атанасовското езеро, за да се удави в тинята. По-вероятно било да се опита да избяга през един от петте прозорци на северната стена, за да се спасява към шосето, където може да остави кола да го чака. Стори ми се разумно и се съгласих. Изпращаха ме в трета глуха, тринайсети вагон. Разпределиха се и доволни се отправиха да пият кафе. Бяха повече от доволни. Не се оплаквах и им се виждах сговорчив. Какво по-добро от това за нов началник? Най-после получихме разрешение за акцията. Когато пристигнахме, моите хора се разставиха, като контактуваха със знаци. Последен заех позиция на около петнайсет метра от югозападния ъгъл на постройката. Включих станцията, единственото оръжие, което имах и назовах паролата. Закритият фургон мигом потегли. Четирима в пълно бойно снаряжение атакуваха вратата. Срязването на веригата и отварянето не им отне повече от трийсет секунди. Фургонът потъна вътре. По двойки, от двете му страни хлътнаха в тъмата и полицаите. Минута по-късно гръмко щракане отекна до мен и складът се освети. Защипах станцията отзад на колана си и клекнах зад купчина арматурни железа. Още се чудех, дали да запаля цигара, когато от вътрешността на склада се разнесоха крясъци. Щом утихнаха, започна безогледна стрелба. Мигом съжалих, че не съм въоръжен. Изстрелите утихнаха за момент, след това се подновиха с нова сила. Разбрах, че здравата я оплескахме. Изведнъж стъклото на прозореца избухна навън и мъж в тъмни дрехи прелетя разстоянието до стълба от външното осветление. Зяпнах от изненада. Ловко, като маймуна, за части от секундата се спусна до долу и хукна към южната ограда. Моите момчета го видяха и откриха огън. Мигом схванах ситуацията. Бягаше към две паркирани цистерни за бензин, които щяха да му предложат укритие чак до оградата. Веднага след нея, на стотина метра имаше двайсетметрова ивица камъш, а след нея - езерото. Натиснах кнопката на станцията и извиках:

- Прекратете стрелбата! Веднага! В цистерните има бензин! Тръгвайте след беглеца!

Аз също хукнах към оградата, успоредно с престъпника. Смятах да тичам с него до камъша, и вътре в хаоса от растения да му пресека пътя до езерото. Стигнах до оградата и я преодолях. Не представляваше особено препятствие. Мъжът тичаше на десетина метра пред мен и около петдесет вляво. Продължих усилвайки темпото. Изстрелите заехтяха отново. Видях как го улучват и той влита сред папура.

- Прекратете стрелбата! Не се мотайте зад оградата. Прескочете я и идвайта насам.

С пълна скорост влетях сред местният еквивалент на бамбука. Спрях и се заослушвах. Промъкваше се напред доста тромаво. Затичах наляво с пълна сила. Едва изминах десетина метра и отново откриха огън. Съобразих, че също ще стана мишена, затова използвах станцията отново:

- Спрете стрелбата. Пристъпвам към задържане.

Пукотевицата млъкна. Затичах отново към шума. Последните десетина метра преодолях бавно, ослушвайки се. Шумът беше престанал. След малко дочух стон. Готов на всичко връхлетях към предполагаемото убежище на бандита. Когато го зърнах, отново се изумих. Брат ми лежеше по гръб сред камъша! Наведох се и го разтърсил силно. Бавно отвори очи, погледна ме, усмихна се и прошепна:

- Тони, оставил съм нещо в банката за теб...

Главата му се люшна настрани и от устата му потече кръв. Пристъп на паника ме стисна в желязна хватка. Мигом се отърсих. На километри от града, брат ми умираше на двайсет метра от блатото! Грабнах станцията. Свързах се с централата и поисках линейка. Когато медиците дойдоха, само констатираха смъртта. Не бях на себе си. Брат ми, моя образец за подражение, застрелян от свои... Стегнах се. Последните му думи кухо дрънчаха в главата ми. Тук нещо не беше в ред. Цялата работа може би е постановка! Бяха докарали вече служебните ни автомобили, командирът на подразделението седеше в единия от тях. Беше захвърлил каската настрани и ме гледаше мълчаливо. Сетих се веднага. Оттук нататък действията бяха рутинни. Сритах се отзад, обадих се в Дирекцията и поисках следствено - оперативна група да извърши оглед. Обадих се в Централата и разпоредих да се свържат с болницата и да поискат трупна линейка. Щом свърших, погледнах капитана. Потното му лице със сплъстена коса изглеждаше странно на фона на работещите сигнални лампи. Светло синя светлина на равни интервали осветяваше местопроизшествието. Два часа по-късно, когато всичко приключи, описах нещата така, както аз ги бях видял в докладна записка. Пропуснах най-важния факт - че убитият ми беше брат.

- Това ли е всичко, лейтенант? - попита шефът

- Да. Свободен ли съм?

- Всички участвали в акцията са свободни до петнадесет часа. Подозирам, че ще трябва да даваме обяснение за зле свършената работа. Затова ще се явите на работа два часа по-рано - в тринайсет нула нула. Сега си свободен.

Излязох и тръшнах вратата. С тоя нямаше да се сработим. Отвън ме чакаха четири човека от моята група. Тупаха ме по гърба, стискаха ми ръка, приемаха ме за свой човек. Без оръжие, сам, пристъпих към задържане на въоръжен престъпник. Предложиха да се почерпим за първата ни обща операция. Виех вътрешно, но се съгласих, защото знаех, че това е традиция. Оставих се да ме замъкнат в някакъв бардак. Известно време само пиех и мислех. Какво всъщност са виновни тези момчета? Напразно им се точех. Утре и мен да представят за престъпник, щяха да ме задържат и със сила, ако се наложи. Спомних си старата бургаска поговорка - рибата се вмирисва откъм главата... На всяка цена трябваше да се стремя да започна работа в криминална полиция, където е истинската работа за ченгето, или поне така смятах аз. Поотпуснах се и реших да се напия. Излизах от шока бавно, но сигурно. Накрая стана точно както не трябваше. Положих големи усилия да се натряскам, а останах трезвен. Моите хора обаче се отсякоха като комбайнери в края на жътвата, та се наложи да ги изпращам по домовете един по един.

Един месец по-късно отново пътувах с влака, този път към София. Естествено, за оплесканата работа в онази операция струпаха вината върху мен. Аз обаче бях ни риба, ни рак, поради което наказанието отнесе капитанът. Той пък ми изрисува такава характеристика, че лелеяните ми мечти за криминалната полиция се стопиха като мираж. Взводът, обаче не сподели мнението на ръководството и ме изпрати подобаващо. В резултат главата ми отново тежеше тон, а мозъкът ми дрънчеше като ксилофон. Но може би това се дължеше на пътуването с влак. Трябваше да сменя транспорта този път.

Седях унил на седалката в купето и предъвквах отново и отново събитията, променили живота ми изцяло. Съдбата се отнесе жестоко с мен - погребах всичките си близки и на двадесет и три останах единствен от рода ни. Нямаше нищо неясно в моя произход, нито в произхода на брат ми, затова и никой не заподозря, че имаме роднинска връзка. Ние бяхме от една майка и двама различни бащи. Когато мама и моят татко загинаха при автомобилна злополука, мен ме отгледаха съседите, като временен попечител ми стана Пеньо, със съгласието на неговия баща. Спомних си как играехме като малки в старата къща. Спомних си, как брат ми ме учеше на всичко, което знаеше. Попивах от него, защото беше по-голям. Спомних си как започна работа като патрулиращ полицай и какъв удар беше за него смъртта на баща му, два дни след като беше назначен. Простичкият факт - общият ни произход - им убягваше, поради различните фамилни и бащини имена. Ранната смърт на родителите ни и различното местоживеене също оказваха влияние. Не поддържахме и постоянен контакт. Спрях да мисля. Станах, излязох от купето и отидох в умивалнята. Дълго стаяваните сълзи течаха по лицето ми. Наплисках се с вода, отворих прозореца в коридора и подадох глава навън.

Както и предполагах, във ВИПОНД се разтичаха, като прочетоха негативната характеристика от Бургас. Стигна се до там, че ми предложиха да остана на работа в софийските поделения. Аз обаче настоявах да се върна в родния град. Имах сметки за уреждане. С много тичане постигнах своето. Получих назначение за младши полицейски командир в Бургас. Оставаше да се явя на държавните изпити и да получа диплом за завършено висше образование. Не ми пукаше особено, зад гърба ми бяха пет години изпити, щях да се справя и с този. Всичко бледнееше пред изпълнената цел - отново се връщах в моя град, при това с назначение. В края на краищата, какво лошо има в това да това да командуваш взвод патрулиращи полицаи?

В края на ноември още не бях открил нищо. Като полицейски командир в едно от бургаските районни управления нямах много задължения. Пишех наряди, понякога работех втора или нощна смяна, колкото да попълня бройката на болен или освободен. Това ме устройваше, защото можех да се подготвям за държавните изпити в движение, без да ползвам отпуск. Взех всички изпити и на осми декември получих диплом.

Всичко останало започна от нощта на Коледа. Обичните ми съседи заминаха за село Рудник, откъдето е родът на Пеньо. Може би бях осенен от Всевишния, може би бях екстрасенс по майчина линия, или бях твърде препил. Връщах се от последния набег до хладилника, стиснал бутилка леденостудена мастика, и влизайки в спалнята изпитах невероятно усещане. Случваше се нещо, която бях преживял. Вдигнах поглед, все още стискайки алкохола, и замрях. На леглото, изтегнат в любимата си поза с лява ръка под главата лежеше брат ми и пушеше цигара. Погледна ме изкосо, усмихна се с единия ъгъл на устата си и каза:

- Нямаш ли нещо за вършене? Повтарям за неуките, има нещо в банката!

Когато дойдох на себе си, лежах на пода. Стиснах гърлото на безполезното вече шише. Мокро петно от алкохол цапаше килима. Лявата ми длан кървеше лошо разрязана. Изпсувах, станах и тръгнах да търся бинт. Двайсет минути по-късно го намерих в кухнята, пуснат в керамичен съд от сервиз за подправки с надпис "Брашно". Бях се сетил, че никога през живота си не съм купувал брашно. Криво - ляво спрях кървенето и бинтовах дланта си. Мислех, мислех и нищо не измислях. Коя банка от всичките? Коя заслужаваше доверие? Та те всичките са пирамиди! Тръгнах да си лягам, но този път в хола. Нямах нерви да вляза отново в същата стая. Изгасих лампата, седнах на дивана и легнах на гръб. Не улучих с десетина сантиметра и зверски надянах главата си в облегалката.

Мигом ми просветна!

Банката!

Банката беше човек. Единствения ни приятел, две преки по-надолу, на улица "Каравелов" номер единадесет. Викахме му Жоро Банката, защото още от хлапе събираше залози за най-невероятни неща. Ще спре ли токът по време на дербито "Левски" - ЦСКА, какъв ще е резултатът от мача, ще бият ли съдията после и кои - феновете на "Левски", феновете на ЦСКА или самите футболисти? Не само това, беше се превърнал в арбитър на всички наши спорове. Съхраняваше залозите и ги връчваше на победилия. Ако никой от двамата обзаложили се не познаеше, залогът оставаше за него. После като започна да ни отпуска заеми срещу лихва, го кръстихме Банката. Тъй си и остана. При него винаги можеше да намериш още двама за една партия покер. Дори и да е сам, за половин час винаги ще измисли няколко човека, готови да загубят и долните си гащи. Копелето му с копеле, не бях го виждал повече от пет години. Навлякох първите дрехи, които ми попаднаха и хукнах навън. В три сутринта улиците бяха необичайно тихи. Стигнах за пет минути и звъннах три пъти късо. Отвори дребна женица на около тридесет години. Под очите й имаше кафяви кръгове.

- Танк - казах детската ни парола за пропуск, с тайната надежда, че като истински традиционалист Жоро не би я сменил.

Жената ме изгледа изпитателно и се отмести. Влязох в коридора и зачаках. Банката идваше за всеки посетител. Излезе от хола, погледна ме и нищо не каза. Значи, не беше сам. Последвах го и видях на кръгла маса сред хола трима юнаци да прибират пистолетите си.

- Здравейте, господа. Може ли да се присъединя към вас? - попитах.

- Сядай, тъкмо ни се свършиха балъците - отвърна единият от тях.

- Не ме занасяй, браточка. Много съм печен.

- Печен си, дума да няма. Чак на лявата ръка си прегорял. Сядай и играй.

Седнах и поръчах по едно голямо пиене за всички.

Спазих традицията. Изгледаха ме изпод вежди. Не бях новак, но не ме познаваха. Като новопристигнал ми пробутаха картите да раздавам. Играех нервно, пък и не ми вървеше картата. Полагах невероятни усилия да се съсредоточа в играта. За друго бях дошъл. След час игра загубих около триста долара. Усетили, че не съм концентриран, тримата ми играеха "парти". Двамата повдигаха мизата, а третия неизменно пасуваше, като се въртяха. Щях да загубя още, но Банката отказа да ми даде повече чипове на кредит. Като му омръзна да ме гледа как губя, Жоро прекъсна играта след последното раздаване:

- Господа, заведението затваря. Изкарахме тежка нощ. Осребрявам чиповете.

Сладурите получиха парите си и около десет минути ме уговаряха да продължа другаде. С мъка отклонявах примамливите им предложения. Акулите усетиха, че Фортуна ми е обърнала гръб и искаха да ме изцедят като лимон. Предлагаха ми заеми, ипотеки на движимо и недвижимо имущество, всичко, което им идваше наум. Наложи се Жоро да ме спасява пак:

- Господа, това момче ще остане тук, с мен. Дължи ми значителна сума и ще трябва да я гарантира. Вие сте свободни да вървите в друго заведение.

След тази недвусмислена покана триото помрънка още две-три минути, колкото за очи и се изнесе. Щом останахме сами Банката без да промълви дума ме прегърна. Останахме така дълго време. След това ме пусна, мина зад барплота в ъгъла, наля две щедри дози марково уиски и каза:

- Жаклин, имам работа с човека. Време е да си лягаш, скъпа.

Жената кимна и излезе.

Седнахме отново около масата. Чукнахме се и отпихме. Жоро заговори:

- Няма е, завалийчето. Което е голямо преимущество в някои моменти. Преди две години я намерих просната пред къщата на тротоара, облечена в синя трикотажна тениска и къси дънки. Валеше дъжд, а тя - боса. Довлякох я до в къщи, сложих я в леглото, и к'во да видя? Двете й ръце отвътре около вените целите на точици, сякаш мравки я полазили. Заклех се, че ще я изкарам от батака. Около година се борихме заедно и се отърва от зависимостта. Но не иска да си ходи. Залепи се за мен. Тъй си живеем.

- Подхождате си. Тя - петдесет килограма мокра, ниска сто и шейсет сантиметра, а пък ти с размери на мечка средна категория.

Старият приятел се засмя.

- Вярно е. Но в малкото свободни часове, които прекарваме заедно, не се боксираме, чаткаш ли?

Засмях се на свой ред.

- Виждам, че си пазител на старите традиции. Даже паролата не си сменил.

- Ами. Година и осем месеца прекарах на топло, в килия с южно изложение. Паролата се сменя на всеки два дни. Лично уведомявам всеки клиент. Чух, че си станал кука. Големи ядища бера с твоите хора. Та бях предупредил Жаклин, като се появи някой като теб да го пусне. Не мисля, че рискувах много. Старата тайфа се пръсна, а от тези, които останаха, едва ли някой помни.

Отпих и замислено го изгледах над ръба на чашата:

- Защо не легализираш бизнеса?

- Не ми се плащат данъци. Харесва ми да съм безработен.

- Е, Банка? Трябва да има нещо за мен тук.

- Има. Сърцето ме се късаше, като те гледах как трошиш пари, които нямаш. Как ще ми се издължиш?

- Все ще се оправя някак. Имай ми доверие. Може да с заложа служебния пистолет някъде.

- Няма да ти се наложи.

- Да нямаш нещо в предвид? - казах невинно, очаквайки да ми предложи да пазя някой срещу заплащане.

- Имам.

Стана отново и мина зад барплота. Чух отваряне на метална касета. Когато се върна на масата държеше в ръце бял плик, в чиито два края имаше ластици. Жоро седна срещу мен и обърна плика. Очите ми се изцъклиха. Много банкноти в зелено по сто! Връх на елхата. Боже мили, каква Коледа!

- Това е нещото за теб. Имаш ли представа какво става тука? Два-три месеца след като брат ти остави това го пречукаха, знаеш ли?

- Не знам, по дяволите какво става, но ще разбера. И през ум не ми е минавало, че брат ми има спестявания.

- Чакат те и други изненади. Продаде ми апартамента си в "Изгрев". Фиктивно, разбира се, с изричното указавие аз да ти го продам. Пак фиктивно. По някакви причини е искал да укрие роднинската си връзка с теб, а е очаквал, че няма да се измъкне. Нали така?

- Очевидно. Много съм ти задължен.

- Не. Не много. Триста долара плюс тези, които загуби.

- Дадено - казах и станах - Това пакетче тук е противопехотна мина в ръцете на първолаче. До другото лято сигурно няма да се срещаме.

Взех пакета, отброих шест банкноти по сто долара и тръгнах.

- Чакай - спря ме Жоро - К'во да правя с апартамента в "Изгрев"?

Обърнах се в рамката на външната врата и го изгледах. Бяхме горе-долу връстници, а изглеждаше петнадесет години по-стар.

- Отдай го под наем. Делим фифти-фифти. Приеми това като малка компенсация, че през юли догодина този апартамент няма да е твой.

- Става. Как казваше Терминаторът на сбогуване? Аста ла виста...?

-...бейби - довърших и заслизах по стълбите.

Когато влязох в къщи осъзнах един невероятен факт. От последен бедняк се превръщах в милионер! С ясното съзнание че имам право на това се проснах на леглото и за пръв път от много месеци заспах веднага.

Януари дойде и си отмина, но и през този месец сняг не валя. Лепкава и грозна киша покриваше улиците на града. От честите дъждове покривът в къщи прокапа. Редях тасове и легенчета навсякъде, но не започнах ремонт. Откъде пари у полицай? Харчих доларите съвсем разумно, за да не правя впечатление. След като прочетох писмото от онзи свят и след като разрових внимателно тук - там, разбрах какви грешки е допуснал брат ми. Беше ходил тайно в складовете на "Сим - Дик" да извършва тайни обиски. И нищо не бе намерил. Защото мислеше, че хероинът и тревата пристигат отвън. Каква глупост! Беше му коствала главата. Балканският полуостров лежи на средата на пътя на наркотика от Азия към Западна Европа. Да отиде до там и после да се върне обратно до тук? Изключено. Очевидно се доставяше на едро до тук, след което се разфасоваше на по-дребни порции, които заминаваха бог знае за къде. "Сим-Дик" беше нещо по-голямо от това, което можех да преглътна. Нямах много опит в тези неща, но реших, че няма да постигна нищо, ако се опитвам да разплета цялата мрежа. Имах ключовите фигури, какво повече?

Харчех доларите пестеливо, но от най-необходимите неща не можех да се лиша. Платих сто трийсет и пет долара за руски харпун, какъвто си мечтаех да имам от дете. Изпитах угризения на съвестта когато го хвърлих от моста в морето. Беше прекрасен, но вече "горещ". Днес преди обяд извършиха оглед на трупа на Антим "Златното печатче". Горкият, да умре забоден с три стрели "тризъбец" от харпун на входната врата на собствения си дом! Добре поне, че не беше женен и с деца. Щеше да е лоша цел. След като изхвърлих произведението на изкуството, наречено харпун, тръгнах за дома на Симеон Диков. Вече ставаше обяд. Проучих всичките му навици. Размърдах се, защото като научеше за митничаря, щеше да стане предпазлив. Брилянтна комбинация - белият кон напредва, взима топа, след това офицера и огън по царя, мат в три хода. Пък и кой би очаквал сериен убиец да извърши две убийства в един ден? И още повече, кой би очаквал Смъртта да се появи в полицейска униформа? Стигнах до входа на кооперацията, в която живееше Диков. Изкачих се по стълбите и звъннах. Отвори ми той самият, по червен копринен халат, приличащ на кимоно.

- Какво има, лейтенант? Какъв е проблемът? - попита.

Наведох се напред и му прошепнах:

- Изпраща ме капитан Николов за ваша лична охрана. Пуснете ме вътре, за да не ме видят съседите, всичко ще ви обясня.

Пропусна ме да мина, огледа стълбите и затвори вратата.

- Е? Какво става?

- Вижте, тази сутрин е бил убит Антим "Златното печатче". Обадете се веднага да отмените всичките си ангажименти за пет-шест дни. Аз ще ви охранявам, докато ме сменят цивилни. И никакво звънене на познати полицаи, всички служебни телефони се подслушват. И най-важното, никакви обяснения.

- Да, да. Боже мой, какъв ужас! Как е умрял?

- Закован с харпун за входната врата.

- Какви ли не психопати се навъдиха напоследък, а, офицер?

- Града се напълни с откачалки, съгласен съм с вас.

Извърших бърз стандартен оглед. В жилището не можеше да се проникне отникъде, освен от входната врата. Това ме задоволяваше напълно. Седнах на фотьойл и се разположих удобно, като човек дошъл да прекара часове. Диков отмени няколкото си делови срещи, без да обяснява защо ще отсъствува, както го посъветвах. Когато приключи, го помолих за чаша кафе. Докато се мотаеше в кухнята, извадих ловджийския нож, който бях купил специално за него. Разкошен. Тридесет сантиметрово острие, инкрустации, широк пет сантиметра. Струваше ми осемдесет лева. Когато влезе с каната кафе, разглеждах прав от разстояние три метра една от картините, окачени на стената. Ножа държах в дясната си ръка, отпред. Не можеше да го види. Изчаках го да остави каната с кафе на масичката, за да не ме полее с него. Когато чух изтракването по масата, рязко се обърнах и забих ножа в гърлото му. С десния крак подсякох неговия ляв и го оставих да се просне по гръб. Пресегнах се и издърпах ножа. Кръв шурна по скъпия паркет. Беше жив, в съзнание и в шок. От гърлото му излизаше дрезгаво хриптене, сигурно се мъчеше да вика.

- Помниш ли ченгето, твоя приятел? Дето го пречукаха, а, скапаняк? Носи му много здраве в ада!

Не можеше да отговори и да искаше. Отговор не ми и беше нужен. Замахнах с всичка сила и го прободох в областта на сърцето. На всеки му по три, сетих се аз. Когато извадих ножа за втори път, вече беше мъртъв. Замахнах с цялата си злоба и през корема го забодох за паркета, като хлебарка. Огледах се. Не бях изцапан. Със сигурност се превръщах в психопат, но не ми пукаше. Изчаках някакви деца да се махнат от площадката пред входа и излязох от апартамента. Заключих вратата със собствените му ключове. Слязох долу, отворих вратата на фиата му и потеглих. Паркирах колата му на паркинга пред гарата, като ключовете хвърлих в най-близкия канал. Погледнах си часовника, времето ми изтичаше. Почивката ми свърши и тръгнах за работа. Щях да патрулирам втора смяна заедно с взвода си. Пътувах с автобуса и си мислех дали щяха някога да ме хванат? Утешавах се с мисълта, че някои от тях не можеха да хванат настинка, камо ли престъпник. Пък и извършвах изгодна размяна - моя живот, срещу живота на стотици други, които нямаше да умират отровени от дрогата. Почувствах се лек като перо. Радостна тръпка премина по цялото ми тяло. Оставаше само един, а имах толкова време! Трябваше да го обмисля внимателно, да наглася ситуацията точно, както аз я искам. Той щеше да бъде много предпазлив. Но аз имах време и време. А тук, в този свят мекушавият, който иска да живее вечно, умира пръв.

 

 

(Набрали и въвели в мрежата: Bourgas.org Team)

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Христов][СЛОВОТО]

 

© Георги Христов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух