напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



Критиката и удоволствията от нея


Състоянието на критиката в обобщеното пространство на една национална култура обикновено „снема“ в себе си цялостния модел от нагласи, отношения и структури на мислене в границите на някакъв исторически положен период от развитието на тази култура. Още повече това се отнася за т.н. „оперативна критика“ - металитературен дискурс, чието „мета“ или „отвъд“ се колебае много близо до рождената граница на литературното битие. Нейната сила е в способността за динамична и адаптивна реакция, за бърза и компетентна ориентация сред началния хаос на прииждащата литературност. Демиургичният аспект на оперативната критика е положен в умението да се подрежда безредието, да се полагат посоки на обобщение и типологизация, да се предлагат модели и структури на представата за литературен процес. Все пак най-голямото изкушение в нейната практика е скрито в това, че тя легитимира един особен вид профетична идентификация на пишещия субект. Той се самопреживява в словото, което вижда скритото, посочва успехи и грешки, изказва мнение, порицава-и-хвали...

Тук непременно трябва да добавим един момент на провиденциализъм, опит да се погледне в бъдещето и нещо повече - да се повлияе върху посоката на неговата хипотетична реалност. Защото „поглеждането“ е в някакъв смисъл вече въздействие, мистичен контакт с „отвъдното“ в историческия процес. Тук всъщност трябва да кажем, че оперативната - повече от всеки друг вид - критика е съприкосновена с властта. Разбира се, имам предвид властта да знаеш, да разбираш и да изказваш мнение, да оценяваш и да въздействаш върху формирането на литературните вкусове, на културния интерес. Това ни дава основание да кажем, че тя е дискурс, който притежава засилен перформативен или непосредствено действен аспект. Повече от другите видове критика оперативната „прави неща с думи“, в този смисъл тя е способна да породи по-висока степен на социално удовлетворение за своя творец. Така стигаме до въпроса за удоволствието да бъдеш критик.

То се случва в илюзията, че правиш настоящето на утрешната история, че сам израстваш в субект на историческия процес. Очевидна е опасността, в състояние да погълне, да разболее пишещия човек, като го подведе да развие един особен „синдром на контрольора“, който превръща авторитета в авторитарност, професионализма - в жажда за власт. Все пак няма как да се отрече, че критиката е институция. Тази особеност ясно личеше през изминалите десетилетия на тоталитарен държавен режим, когато тя се беше превърнала в институция с горделиво-слугински, партийно-административен характер. По-незабележимо изглежда институционалното начало в условията на плуралистичен културен живот. В този случай се променя цялата парадигма от „властови“ качества, вложени в желанието/потребността да се прави критика: професионална компетентност вместо държавен пост, разумна последователност на предпочитанията, теоретична подготвеност вместо партийно пристрастие, поглед отвътре на механизмите, които случват появата на конкретни явления, вместо поглед отгоре, от предпоставеното съждение за тяхната ценност.

Всичко това ме навежда на мисълта, че трябва да кажа нещо, което може да прозвучи носталгично и старомодно, особено върху фона на постмодерните страсти, нещо за „характера на критика“ или за личностното присъствие на пишещия субект. Не искам да внуша мисълта, че критиката може да бъде огледало за биографичния характер на своя създател, но тя при всяко положение разиграва персоната на неговото присъствие в публичното пространство, поради което има - в буквалния смисъл на думата - персоналистичен характер. Оперативната критика, с други думи, е повече „лице“, отколкото „глас“, ако използвам една традиционна метафорична опозиция за разпределение на социалните роли. Тя предполага „личен“ тип присъствие в пространството на културния опит, мрежа от техники и стратегии на транссубектните, между-индивидуални връзки и отношения.

На пръв поглед изглежда, че към групата от „предимства“ на критическия дискурс би трябвало да добавя нещо много специфично и съблазнително - представата за неговия интуитивен характер. Нищо по-естествено от това да си кажем, че оперативната критика е в някаква степен интуитивен вид разсъдъчна дейност, че тук действа почти мистичният принцип на несъзнателното налучкване, на „вродения“ усет към качествата и перспективите на литературния текст. Оксиморонът „интуитивен вид разсъдъчна дейност“, който използвах, може да изглежда красива, но е във всеки случай поетическа реторична фигура. Много далече от умението за интуиция, критикът се съгражда, по-бързо или по-бавно, но винаги постепенно. Неговите качества, включително тези, които изглеждат „вродени“/вградени в биографичната му персона - например способността за бърза реакция и добра адаптация - са предмет и цел на придобиване чрез волеви усилия и целенасочен характер. Централно място сред тях обема количеството професионална култура, на което е способен един критик. Както всяко умение, както всеки почтен занаят, критиката се учи и усвоява. Нейната практика се намира в тясна връзка с методологическата ориентация, с идеологическите нагласи и с теоретичната ерудиция на пишещия човек.

Критическият вкус, даже когато е много „личен“, представлява социално явление. Той не може да бъде вкус „изобщо“, вкус към някаква универсална Истина за стойността на литературния текст. Нека да вземем за пример края на ХIХ век (втората половина на 80-те и 90-те години). Известно е, че критиката по това време не съзира и още по-малко признава поетическите достойнства на една толкова важна книга като „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Художествената нестандартност на текста, неподражаемата жанрова и дискурсивна разноречивост, разнопосочната идентификация на повествуващия субект не са само гениално прибързване на един надскочил времето си творец. Още по-важно ми се струва това, че „Записките“ - именно в тяхната нестандартност и странност - са в много голяма степен текст, който е възможен и характерен точно за 80-те години на ХIХ век. Имам предвид доминиращите особености на литературното мислене в този момент: разколебаност на границите между литературни, паралитературни и нелитературни явления, неяснота на нормите за високо и ниско, за настояще и минало, за история и действителност, ниска степен, в която се институционализират името и персоната на твореца... „Записките“ на Захари Стоянов и критическият дискурс от края на ХIХ век са родени в една обща парадигма от културни потребности, способности и нагласи. Това, което се оказва непреодолимо за критиката в онзи момент, е именно липсата на дистанция, нямането на отстъп, който да й даде мяра за отчуждена и обектна, ако не обективна, преценка. Този тип „разстояние“, важен за „критическия разсъдък“, не се появява интуитивно, от „само-себе-си“, той се полага и съгражда в знанието и опита, постига се с цената на рационални усилия за подготовка и образованост. Така например „интуицията“ представлява по-скоро натрупан модел за ориентация върху основата на многократни опити и сравнения с примера на други модели от други критически текстове.

Разбрана като исторически и социален конструкт, критиката по принцип не може да бъде универсална и независима. Претенцията за „универсална“ оценка на „здравия разум“ обикновено прикрива липсата на теоретична саморефлексия и някакъв вид паралитературна „всеядност“ от страна на пишещия човек. Онази критика, която оказва известно влияние върху колективната публичност на своето време, може да бъде само „тенденциозна“. С този термин, носталгично заимстван от езика на д-р Кръстев преди век, се опитвам да означа едно двойно усещане или по-скоро една идея с два различни плана на разсъждение.

Критиката, от една страна, е вместена в идеологическия модел, специфичен за литературната дискурсивност на периода, в който се появява. В този смисъл тя неизбежно носи „тенденцията“ на манталитета, на културните стратегии за самоизраз в общественото съзнание. От втора страна обаче, за разлика от художествената литература, критиката не може да се остави да плува по течението на доминиращите, но дифузни структури на мисълта. Тя трябва да изказва ценностни съждения с повече или по-малко категоричен характер, да проблематизира наличието на достойнства и слабости, да типологизира явленията, да ги в-режда ретроспективно и проспективно, с поглед към целостта на историята - напред и назад. С всичко това не би могла да се справи, ако не притежава една донякъде неподвижна позиция на преценка, оптически централизъм на пред-ставите за добро и лошо, актуално и старомодно, авангардно и замряло в прегръдките на традицията... За да може да прецени кое в потока от днес ще остане за утре, критиката най-напред трябва да има идея за това какво представлява „днес“ и какво - „утре“. От нея следователно се изисква да бъде саморефлективна по отношение на необходимостта да избира между разнопосочни смисли и ценности. Всичко това ме кара да кажа още веднъж, че оперативната критика не може да не бъде „тенденциозна“, защото „тенденцията“, разбирана в по-широк смисъл, представлява иманентен аспект на нейното мислене и е тясно свързана с умението да се разбира феноменологията на протичащите явления, да се постигат генеративните отношения в историческия процес, да се сглобяват убедителни визии за посоката и бъдещето на литературната текстовост.

Един специфичен аспект на тази „тенденциозност“ е опитът да се осмислят протичащите явления, да се „провиди“ настоящият културен живот през интерпретативната позиция на това, което ще се наложи като важно и перспективно в не-говото развитие. За разлика от други металитературни дискурси оперативната критика не може да практикува главно утвърдени модели на отношенията между наличните текстове. Тя пресреща всеки нов текст в неговата рождена липса на връзки и отношения, прави от текста явление, като го разполага в контекста на други културни прояви. Няма критик, който може да пише за всичко, даже за всичко сравнително важно, появило се в продължение на някакъв период. Още с избора на обекти за прочит той проявява комплекс от умения за оценка, теоретична подготвеност и историческа прозорливост. Критиката, претендираща да бъде изцяло „нетенденциозна“ и „независима“, в най-добрия случай ще придобие силно импресионистичен и фрагментарен характер (което, разбира се, е друг вид „тенденция“); тя е заплашена да се прелее в жанровото пространство на безбрежния есеизъм.

 

Като имам предвид нахвърляните до този момент наблюдения, вече мога да си задам въпроса какво представлява българската оперативна критика в края на ХХ век? Най-краткият отговор ще бъде амбивалентно разпънат между радостта и разочарованието, между задоволството от промяната и мудната недостатъчност на нейното случване. Вярно е, че състоянието на критиката през годините на комунистическия режим беше толкова безотрадно, колкото никога друг път не е било във (все пак) кратката история на българската литература. В огромната си част тя беше безлична, слугински сервилна, методологически склерозирала, теоретично некомпетентна, вцепенена в страха пред авторитета на Догмата... Няма да бъде пресилено, ако кажа, че всяко друго състояние, включително днешното, е за предпочитане пред реалността на тази картина. Логичен из-глежда и фактът, че след началото на 90-те години не оцеля почти никой от старите критици (нямам предвид маргинални припламвания или появи с търговски дирижиран характер, а способност за компетентно въздействие в публичното пространство). Тук дори не става въпрос за желание или умение за подходяща нагласа и пренагласа, а за липсата на език, способен да изрази промените в манталитета на пишещите/четящите хора, да изговори модерно критическо отношение, адекватно на западната хуманитаристика от последните тридесетина години.

Така се стигна до незапомнено обезлюдяване на критическото пространство, все по-отчетливо с напредването на времето. След като беше прекъснат процесът, наричан обикновено „приемственост“, се отвори широко пространство, истинска пропаст между поколенията в оперативната критика. Навлязоха млади, дори много млади, хора, които донесоха естественото опиянение на своята възраст от свободата да говориш без ограничения и външен контрол. Тяхната силна страна се оказа по-добрата литературоведска подготвеност, хуманитарната ерудиция, умението да се пише добре (нерядко се съвместяват критически и художествени амбиции). Тяхната слабост дойде от липсата на време и натиск да изработят концептуална нагласа към оценката на интерпретираните явления. Мнението им често почива върху лични пристрастия, паралитературни мотиви и дори временни настроения. Не искам да кажа, че личното отношение, дори настроението нямат място в правенето на критика. Те обаче са оправдани само тогава, когато могат да бъдат съзидателен елемент на една по-цялостна културна програма, на един концептуален проект за движението на българската литература. В този случай „личното“ става емблематично за избора на културна стратегия, която е част от мирогледния спектър на своето време.

Отчетливата липса на цялостност и концептуалност е най-голямата слабост на нашата нова критика. Появяват се отделни рецензии и множеството от тях са написани напълно задоволително: културно и овладяно, с добър, даже модерен език. Няма да срещнем обаче две много важни неща. Първото е способността да се оцени разумно стойността на всяка представена книга в система от ясни критерии за оригинална и значима литература. Непрекъснато виждам как подготвени млади хора пишат задълбочени и ерудирани статии за книги с епизодичен и посредствен характер (не искам да гадая как и защо подбрани). Подобни задълбоченост и упоритост са достойни за анализа на класически текст, но те придобиват елемент на гротескно въздействие, почти карикатурен ефект, щом са отнесени към „дребни“ текстове и явления. Това отново прави критиката безлична, макар че този път липсва натискът на идеологическата поръчка; изказаната оценка не е в състояние да прозвучи убедително и още по-малко - да породи доверие.

Втората липса е свързана с необходимостта да се вижда единичното като конститутивен аспект на някаква обща посока в общественото съзнание, да се осмисли частното като системна проява в режима на доминиращите културни потребности и дискурсивни стратегии. Трудно е да се каже какво точно поражда тази нагласа към четене без контекст, към писане „на парче“. Като се има предвид, че тези, които го практикуват, са главно младите литератори, можем да предположим, че не без значение е силният акцент, който средното образование напоследък поставя върху т.н. „анализ на литературен текст“, както и изкушенията на „затворения прочит“, традиционно дискриминиран от идеологическата норма на комунистическото литературознание.

В този момент бихме могли да си зададем един - само на пръв поглед - периферен въпрос: къде се появява новата критика? Даже в най-краткия отговор лесно ще забележим, че публичното пространство се разпада на две твърде различни, даже несъвместими области. Първата - това са неголемият брой специализирани културни издания: вестници („Култура“, „Литературен вестник“, „Литературен форум“...) и списания („Сезон“, „Страница“, „Света гора“; доколкото все още излизат - академичните „Език и литература“, „Литературна мисъл“...). Тук - независимо от разноречието на текстовете, от личните предпочитания (и способности) на техните автори - критиката се прави с чувство за професионална отговорност и с амбицията за компетентно мнение.

Втората област е тази на „обикновените“ вестници: „часови“, „трудови“ и т.н. Там се оказаха възродени тъжните навици на тоталитарното време. Вестникът задава своя поръчка (включително имплицитно, като неписана цензура), налага препоръчителен тон, който по правило е хвалебствен. Критическият дискурс се очаква да бъде безличен, подчертано утвърдителен, визира се един инфантилен, всеяден читател, който е достатъчно невръстен в умствено отношение, за да повярва на всичко, казано с авторитета на любимия вестник. Въпреки привидната свобода и разноречивост на днешния таблоиден печат, в него се възраждат и възпроизвеждат навиците на културното мислене от тоталитарно-комунистическия режим.

Дотук се опитах да говоря за „предимствата“ на оперативната критика. В заключение искам да кажа нещо за „недостатъците“, по-скоро за онези нейни прояви, които попадат в пространството на отместването от (хипотетичната) представа за идеална оценка на литературния текст. Липсата на темпорална дистанция за осмисляне на явленията, необходимостта да се направи спешна преценка, неизбежната вместеност на пишещия човек в някакъв контекст от актуални предпочитания, междуличностни отношения и субективни нагласи оказват силно влияние върху историческата обективност на избора. Всеки критик е заложник на своето време; шансът му е да бъде заложник и на някакви перспективни тенденции в него. Даже емоционалната предубеденост на избора може да се окаже полезна, ако е продиктувана от психическа инвестиция в продуктивна културна посока.

Книгата „Критика на прелома“ е родена изцяло в своето време и носи всички недостатъци на оперативната критика, специфична за него. Отделните статии и рецензии са писани в различни моменти за период от седем години. Често те са резултат на спонтанна реакция и винаги - на необходимостта да се дебатира случването на българската литература в публичното пространство, да се гради политика на отношението към него. В този смисъл дискурсът на книгата е не толкова позиция на уравновесения преглед, на дистанцираната, безпристрастна оценка, колкото (още един) аспект на самата литературна процесуалност, една (сред останалите) дискурсивни стратегии за културна идентификация и самоописание в края на ХХ век.

Стремежът на отделните статии и на тяхното съборно единство в книгата никога не е бил да преставят завършена и пълна картина, да обемат целостта на българската литературност през последните седем-осем години. Няма съмнение, че много книги, автори и явления са останали извън периметъра на проявените интереси, на изговореното внимание. Има обаче един последователен, субективно конструиран принцип на критическия подбор; най-общо ще го нарека археология на промяната. Той се изразява в целенасочен стремеж да се търси именно новото, оразличителното, онова, което дълбае граница между края на столетието и предходните десетилетия от втората половина на ХХ век. Тук се крие едната страна в мотивацията на избора; тя носи разграничителен или стриктно диакритичен характер; нейният патос е насочен към миналото и към желанието да се надмогнат определени аспекти на традицията, видени като рестриктивни и редуктивистични в новия културен контекст.

Втората страна е обърната по-скоро към бъдещето на българската литература. Изборът се е старал да попадне върху онези явления, които съдържат продуктивна възможност да се развият в нови потребности и посоки на културното мислене. Трябва да призная, че това всъщност е доминиращият мотив за положителната оценка на конкретния текст, на описаната чрез текстове събитийност: дали той носи способността да преживява естетическите проблеми по начин, който изразява модерното в българската менталност от края на ХХ век. А пък „модерно“ наричам това, което помага да преодолеем националната криза на ценностите и да се впишем в режима на един позитивно-градивен културен опит през следващото столетие. Невъзможно е да се каже сега доколко и дали съм успяла да постигна подобен проспективен критерий на критическата оценка; никое съвремие, уви, не разполага със сигурен механизъм за подобна проверка. Затова пък всеки критик вижда „новото“, още повече ценността на новото в периметъра на някаква лична идеология, дори митология на културните стойности. Във всеки случай съм се старала да разчитам явленията - даже тогава, когато оценката ми е придобивала недвусмислено критичен характер - отвъд „лошата“ конкретност на единичния опит, на разкъсаната мрежа от културни влияния, по-скоро като симптом на определена потребност в общественото развитие, като случване на процес, който е легитимен дори само по силата на своето присъствие в целостта на ставащите промени.

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух